Лекции и едно съобщение за работещите на строежа на Гьотеанума в Дорнах от

Разглеждайки човека, ние трябва да кажем: за целия му живот, а също и за цялото му духовно разви­тие са необходими две неща. Първо, въглената киселина трябва да постъпва нагоре в главата. Човек постоянно отделя въглена киселина в себе си. Всъщност, може да се каже: човек, доколкото той е твърдо тяло, е изграден от въглерод. И така, човек постоянно отделя от себе си въглерод. Този въглерод би могъл в края на краищата така да се прояви в нас, че ние да станем нещо като чер­ни колони. Бихме станали черни стълбове, ако този въглерод се задържаше. Той ни е нужен за живота, но ние постоянно трябва отново и отново да го преобразуваме, за да се превръща той в нещо друго. Това става благодарение на кислорода. Като резултат ние издишаме кислород с въглерод, тоест въглена киселина. Но тази въглена киселина ни е нужна. Откриваме я, например, в газираната вода, вътре в която, в мехурчетата се съдържа въглена киселина. Тази въглена киселина, която не е била издишана, постоянно се издига нагоре в главата на човека, ние се нуждаем от нея за да не изглупеем, нуждаем се за да можем да мислим. В противен случай в човешката глава ще се издига метан, блатният газ, състоящ се от въглерод и водород. За мисленето ни е необходима въглената киселина.

Казвал съм ви също, какво ни е нужно за волята. При ходене, при движение на ръцете и раменете — тук, собствено, започва да се проявява волята — ние трябва постоянно да образуваме съединение на въглерода с азота и отново и отново да го разрушаваме. Но този цианид, или синилна киселина, трябва, така да се каже, постоянно да пътува по нашите крайници и членове на тялото. В членовете на тялото и крайниците той след това се съединява с калия. Появява се цианкалий, но той трябва тутакси да се разпадне. За да можем въобще да живеем, в нас постоянно трябва да има място процеса на отравяне и в същото време про­цеса на деактивация на отровата, на разрушаването и. Такава е тайната на човешкия живот: от една страна, въглената киселина, от другата — цианкалият, съединилият се с калия цианид. При всяко движение, макар и с палец, в нас се образува малко синилна киселина, но ние веднага я разрушаваме, когато правим това движе­ние с палеца. И така, това трябва да присъства в човека.

Но всичко, което трябва да го има в човека, трябва в някаква форма да съществува и навън, във Вселената. Работата стои така, че кометите ги изследват отново и отново. И именно във връзка с кометите се разигра една своего рода малка история в антропософското движение. Веднъж изнасях в Париж лекция(7) и казах, изхождайки от чисто вътрешното познание, че в кометата трябва да се съдържа малко синилна киселина, че синилната киселина присъства в кометата. Дотогава в науката още не бяха обръщали внимание на присъствието в кометите на синил­на киселина. Но скоро след това се появи една ко­мета. Това беше именно тази комета, за която вие говорите. И именно в тази комета, използвайки по-съвършените инструменти, които не съществуваха преди, откриха, че действително в кометите, във веществото на кометите, се съдържа синилна киселина! Така че можем да се позоваваме на този случай, ако се попита: успяла ли е антропософията нещо да предскаже? Да, това откриване на цианида в кометите, например, беше публично предсказано. Имало е много предсказания, но в случая с кометите то беше направено съвсем открито. Днес външната наука няма никакви съмнения в това, че в атмосферата на кометите, във въздуха на ко­метите — защото кометата е образувана от много фини, разсеяни вещества, там, по същество, се намира само етер, само въздух — присъства синилна киселина.

Какво значи това, господа? Това значи, че навън, в атмосферата на кометите се съдържа това, което ние постоянно трябва да образуваме в нашите телесни членове. Сега помислете, колко често съм говорил тук за това, че яйцето се образува от целия космос, от цялата Вселена — следователно, също и човека, животните или растенията, тъй като те са формирани от яйца (яйцеклетки, семена — бел.на прев.), също са образувани от цялата Вселена. Бих искал с примера за самия човек да ви покажа това, за да можете съвсем точно да си изясните, какво значение имат тези комети в цялата Вселена.

Хайде да изходим — на някой може и да му се стори странно, но ще видите, че желаното от вас по такъв начин ще бъде обяснено най-добре, —хайде да изходим от историческия опит. Много сто­летия преди основаването на християнството в съвременна Гърция е имало един древен народ, гърците. Древните гърци са направили в областта на духовния живота толкова много, че и до днес в нашите гимназии трябва да се изучава гръцки език, тъй като съществува мнение, че изучавайки гръцки даже и днес, човек става особено умен. Да, гърците наистина извънредно много са направили за духовния живот. Днес се изучава не индийски, не египетски, а гръцки език. Така хората искат да изразят това, че именно гърците особено много са направили за развитието на духовния живот. И за това говори простият факт, че в нашите гимназии ние изучаваме гръцки език. Самите гърци са обучавали децата само на гръцки език, въпреки че са отделяли толкова много внимание на духовния живот.

В Гърция основни са били две народностно-племенни образувания, които са имали особено значение, но които много са се отличавали едно от друго; първото, което съставлявали жителите на Спарта, и второто, което съставлявали жителите на Атина. Спарта и Атина са били най-значителните градове в Гърция. Няколко други също са имали значение, но те не са били толкова значителни, както Спарта и Атина. Жителите на тези два града много силно са се отличавали едни от други. Днес не искам да разглеждам другите различия; те са се различавали едни от други още по това, че съвсем различно са се отнасяли към речта. Спартанците винаги са седели спокойно един до друг и са говорили малко. Но ако са казвали нещо, те са искали казаното от тях да бъде значително: то е трябвало властно да влияе на човека. И тъй като човек като дрънка и дърдори едва ли може да каже нещо значимо, те са мълчали, ако не е трябвало да изкажат нещо зна­чимо. Те са говорили винаги с кратки фрази. Тези кратки фрази са се славили в древността. Говорило се е за крат­ките изречения на спартанския народ, те са се славили и са били изключително мъдри.

При атиняните работата е била друга. Атиняните обичали красивата реч; на тях им харесвало да говорят красиво. Спартанците са били в речите си кратки, умерени и спокойни. Атиняните искали да говорят наистина кра­сиво. Те изучавали изкуството на речта и говорели прекрасно. Затова и дрънкали повече; не както ние днес, но все пак дрънкали значи­телно повече от спартанците. На какво се е основавала разликата между многословните атиняни и малко, но значително и мощно говорещите спартанци? Тя е била във възпитанието. Изкуството на възпитанието днес се изучава недостатъчно. Но това, за което говорих, се е основавало на възпитанието. Спартанските момчета са ги възпитавали съвсем различно от атинските. Спартанските момчета е трябвало доста повече да се занимават с гимнастика: танци, игри на арената, всевъзможни гимнастически упражнения. А с изкуството на речта, което, собствено, е гимна­стика за езика, — с него спартанците почти съвсем не се за­нимавали. Речта при тях е била оставена сама на себе си.

Всичко, което се съдържа в речта, се образува посред­ством останалите движения на човешкото тяло. Това може да се наблюдава: ако в човека движенията са забавени, отмерени, гимнастически подредени, то говорът му е подреден. А именно, ако човек има подредена походка, то и с речта при него всичко е наред. Това идва от детската възраст. Ако човек получи подагра на стари години, нищо не може да направи: той я е имал още докато се е учил да говори. Това идва от времето, когато се учи говорът. Но спартанците смятали за най-ценно да се правят колкото се може повече гимнастически упражнения, те поддържа­ли тази гимнастика още и благодарение на това, че натърквали тялото на децата с масло и ги покривали с пясък; така децата правели гимнастика. Атиняните също използвали гимна­стиката — в цяла Гърция гимнастиката се е използвала, но зна­чително по-малко — те използвали по отношение на по-големите момчета гимнастиката за езика, изкуството на речта, риториката. Спартанците не правели това.

Всичко това, обаче, е имало напълно определени по­следствия. Знаете, че когато тези малки спартански малчугани с техните намаслени и натъркани с пясък тела са изпълнявали своите гимнастически упражнения, е трябвало да развиват много вътрешна топлина — те са развивали много, много вътрешна топлина. Когато атиняните са правели гимнастика, то при тях това е било нещо извън реда на нещата. Ако тогава е бил такъв ден, като днешния, и спартанските деца не са искали да правят гимнастиката си под открито небе — това би било нещо невероятно! Гимна­стиците-педагози веднага биха ги вкарали в ред! Ако при атиняните се е случел такъв ден, като днес, такъв ветровит, тогава те биха събрали своите деца вътре, в помещение, и биха се занимавали с тях с ритори­ка. Но когато Слънцето е греело, когато всичко е блестяло, те ги извеждали на воля. И там, на воля, атинските малчугани е трябвало да изпълняват своите гимнастиче­ски упражнения. Защото атиняните са разсъждавали различно от спартанците. Спартанците мислели така: всичко, което момчетата изпълняват при движенията, трябва да произлиза от тялото им; нищо друго не се е вземало предвид: ни щорм, нито град, нито буря или вятър. Казвали си така: движе­нията трябва да изхождат от самия човек.

Атинянинът казвал друго, той казвал: ние живеем благодарение на Слънцето и когато това Слънце ни подтиква към движение, тогава искаме да се движим; ако няма Слънце и ние не искаме да се движим. Така казвали атиняните и затова те обръщали внимание на външната слънчева топлина. Спартанците обръщали внимание на вътрешната слънчева топлина, на слънчевата топлина, която човек вече е преработил; атиняните обръщали внимание на външното Слънце, което така прекрасно е осветявало кожата — кожата те не натърквали с пясък или поне не толкова много като спартанците, а кожата им е трябвало да бъде обработена от Слънцето. Ето в какво е била разликата. И ако днес в школските учебници става дума за раз­ликите между атиняни и спартанци, появява се впечатлението, че по някакво чудно стечение на об­стоятелствата при спартанците речта е била спокойна, равномерна и освен това, те са били много закалени хора, докато атиняните са развили изкуството на красноречието, което след това е намерило продължение при римляните. В настояще време хората не могат едновре­менно да се занимават с история и естествена наука. Историята казва своето, а естествознанието — своето. Ако ви кажа: спартанците натривали децата си с масло и пясък и те във всякакво време се упражнявали в своето спартанско изкуство, а атиняните не натривали така усилено децата си с пясък и масло, а развивали на основата на вътрешната пластика изкуството на речта — тогава ще знаете, как на основата на природните явления се е обуславяла тази разлика между съседстващите спартанци и атиняни.

Да допуснем, че тук (изобразява го на рисунка) се намира Земята, а тук — Слънцето; ако се гледа Слънцето, как то свети — а ето тук се намира атинянинът, — то и се появява атинянин; ако по-малко се обръща внимание на Слънцето, а се ориентират към това, какво Слънцето вече е направило в човека, ориентират се към вътрешната топлина, то в резултат се появява спартанец. Виждате, че тук история и естествознание се съчетават заедно. Ето така стои работата.

Бихме могли, следователно, да кажем: ако човек обръща внимание на това, да развие вътре в себе си много топлина, речта му става кратка и отмерена. Защо? Защото той с всичките си мис­ли, с целия си ум, повече е обърнат към Вселената. Но ако човек позволява на Слънцето да го огрява, както атиняните, той мислено, с целия си ум по-малко е обърнат към Все­лената, тогава умът му повече е обърнат навътре, а топлината е обърната навън; при спартанеца топлината е насочена навътре, а умът — навън. Посредством разсъдъка спартанецът се учи на езика на Вселената; този език е мъдър, той се изработва в него. Атинянинът не се е учил на речта на Вселената, а само на движението във Вселената, тъй като той се е занимавал с гимнастика в слънчевата топлина.

Ако днес разгледаме това, което още е остана­ло от спартанците, ще кажем: О, тези спартанци в своите кратки изречения са възпроизвеждали мъдростта на света. Атиняните в по-голяма степен са започнали в прекрасните словосъчетания да изкарват навън от себе си това, което човек притежава вътрешно, посредством разсъдъка, посредством ума. Това, което са притежавали в речта си спартанците, е било в по-голямата си степен изгубено от човечеството, то е изчезнало в Гърция заедно със спартанците. С езика на Вселената човек днес вече не може да живее. Но това, с което са започнали да се занимават атиняните — красивите словесни фигури, — след това е получило широко разпространение в Рим като риторика. Римляните, най-малкото все още прекрасно са говорели. В средните векове също са се учили красиво да говорят. Но днес хората произнасят ужасни фра­зи. Това може да се види от следния приме­р: би могъл да се посочи и друг град за пример, но именно във Виена от седмица текат избори; там не се говори кра­сиво, а се излива ужасяващ поток от съвсем не прекрасни слова. Ето в какво постепенно се е превърнало това, което още при атиняните се е култивирало като нещо прекрасно. Това излиза от човека. Защото космосът не произнася предизборни речи, нали така, това правят хората! Спартанците не са произнасяли предизборни речи; в своите лаконични изречения те изразявали това, което е казвала Вселената. Те гледали нагоре към звездите и мислели: човек броди по цял свят, той е практик, не се задържа на едно място. Звездата не бърза, движи се ту бавно, ту бързо, но винаги стига навреме. Тогава е възникнала поговорката, останала за всички времена: бързай бавно — и така нататък. Звез­дата стига целта си! Така спартанецът много е научавал от това, което се намира навън, във Вселената.

А сега можем да преминем към това, към което вече съм ви обръщал тук вниманието, можем да преминем от топлината към светлината. За топлината бих искал да кажа следното: помислете за това, че ако на човек му е необходимо да развива достатъчно много топлина, той трябва да стане силе­н човек. Ако обстоятелствата дават възмож­ност на човека достатъчно много да се намира на слънце, поради това той трябва да стане многословен човек. Трябва само да хвърлите поглед на географията: ако отидете в Италия, където хората са изложени повече на слънце, ще видите какъв разговорлив народ е това! Ако се отправите на Север, където хората повече са подложени на студ, то, може би, ще изпаднете в отчая­ние, тъй като хората не говорят, тъй като ако на човек се налага винаги да развива вътрешната топлина, вътрешната потребност да говори изчезва. Получава се почти комична ситуация, когато някой дойде от Севера; той се кани да произнесе реч, става и нищо не казва. Ако италиански агитатор се качи на трибуната, той започва да говори още преди да се е качил, нали така?. И продължава да говори, когато вече е слязъл от нея. Той и по-нататък върви, като продължава да сипе слова! Когато на северен човек се наложи да говори, понеже трябва да си изработва много топлина, тъй като външна топлина там няма, този северен човек, желаейки да се представи, може да ви докара до отчаяние: той даже не започва да говори, иска да каже нещо, но не започва. Тук работата стои така: вътрешната топлина изпъжда желанието да се говори; външната топлина възбужда желание да се говори, което получава своето оформление благодарение на изкуството. За развитието на спокойната реч спартанците не са получавали подтик от външния свят, те го получавали благодарение на своя собствен расов характер, те, без оглед на съседството си с атиняните, получавали този подтик защото силно се смесвали с идващите от Север хора. Сред атиняните е имало, например, много хора, които са принадлежали към расите от горещите области и са се смесвали с атиняните; ето защо, тези последните, развивали цял поток от красноречие. И така, ние виждаме тук, как словоохотливият човек е свързан със слънцето и топлината. Сега да преминем към светлината.

Тук ще ни се наложи, обаче, да си спомним нещо, което вече съм ви казвал. Помислете за млекопитаещите. Млекопи­таещото животно развива вътре в себе си зародиша на новото млекопитаещо. Този зародиш се износва вътре в майчиния организъм; всичко става вътре.

Сега да разгледаме нещо противоположно — пеперудата. Казвал съм ви: пеперудата отлага яйце, от яйцето изпълзява гъсеница, гъсеницата се омотава в пашкул и от пашкула слънчевата светлина образува пеперуда, оцветена в различни цветове. Вие виждате тук нещо противоположно — млекопитаещото (изобразява го на рисунка), това млекопитаещо, в своята матка, по съвсем скрит начин развива новото животно. Тук отново имаме две противоположности, удивителни противопо­ложности. Само погледнете: яйцето не е скрито, ако изпълзи гъсеница, тя веднага попада на светло. Гъсени­цата — казвал съм ви това — отива на светло, в съответствие със светлината тя изприда своя пашкул за да стане какавида и пак светлината създава пеперудата. Светлината не стои в покой, тя дава окраската на пеперудата. Окраската възниква благодарение на светлината, светлината изгражда пеперудата.

И напротив, ако вземем крава или куче, до ембриона, намиращ се вътре в майчината ут­роба, в матката, светлината няма достъп, ембрионът е съвсем затворен от външния свят и се намира в тъмнина. И така, той трябва да се развива вътре, в тъмнина.

Обаче на тъмно не може да се развие нищо живо. Безсмислица е, когато се вярва, че на тъмно може нещо да се развие. Но какво става тук? Искам да ви приведа едно сравнение: можем да се надяваме, че когато на земята останат твърде малко въглища, за нагряване ще се използва пряката слънчева светлина, малко преобразувана. Днес още не става дума за това, слънчевата светлина да се използва непосредствено за отопление. Възможно е това положение да продължи не много дълго и да се намери способ, как това да се прави: днес ние използваме, например, ка­менни въглища. Но, господа, въглищата не са нещо друго, а слънчева топлина, но такава, която преди хиляди години е струила към Земята, преминавала е в дървото и се е запазила като въглища. При изгарянето ние извличаме от въглищата слънчевата топлина, която преди хиляди и хиляди години е струяла към Земята.

Не мислете, че само въглищата се държат така по отноше­ние на Слънцето, както току що ви описах! Така, както току що ви описах, се държат по отношение на Слънцето и другите същества, а именно всички живи същества. Поглеждайки млекопитаещото, можете да кажете: всяко малко, всяко младо животно има майка, тя, на свой ред, също има майка и така нататък. Те винаги са поемали слънчевата топлина; тя още се намира вътре в самото животно, тя се предава по наследство. И както ние извличаме от въглищата слънчевата топлина, малкото детенце взема в майчината утроба тази слънчева светлина, която е била складирана там: то сега я взема отвътре. Сега знаете разликата между това, което възниква в кучето или кравата, и това, което възниква в случая на пеперудата. Пеперудата със своето яйце веднага попада във външната слънчева светлина, дава възможност на яйцето напълно да се намира под влиянието на външната слънчева светлина, докато то не се превърне в пъстра пеперуда. Кучето или кравата отвътре също изглеждат пъстро, но това не се вижда. Както във въглищата не може да се възприеме слънчевата топлина — трябва първо да се извлече навън — така и при висше съзерцание трябва първо да се извлече от кучето или кравата това, което е заключено в тях като уловена от тях светлина. Тук вътре се намира натрупана светлина! Пеперудата е пъстра благодарение на външното въздействие: слънчевата светлина е поработила външно. А вътре в кучето или кравата навсякъде се намира вътрешна, бих казал, невидима светлина. Това, което ви описах тук, хората биха могли, ако поискат, днес да установят с помощта на нашите съвършени прибори, провеждайки изследвания в лабораториите. Трябва само тотално да затъмнят лабора­торията и след това биха могли да проведат сравнителен анализ на отложеното яйце и зародиша на крава или куче в неговото ранно състояние; тогава благодарение на затъмнението в помещението напълно би могла да се открие разликата, за която говоря. И ако се фотографира това, което не може да се види с очи — те са недостатъчно чувствителни за това, — би могло да се докаже, че яйцето на пеперудата на снимката има жълт спектър, а зародишът на кучето или кравата — син. Това са неща, които могат да се съзерцават ду­ховно — при това, ако се съзерцават духовно, външни устройства не са нужни, — и наличието им може също да се докаже с помощта на съвършените инструменти.

Бихме могли, следователно, да кажем: пеперудата е образувана във външната слънчева светлина, докато кравата или кучето са образувани в светлина, която е натрупана вътре. Така ние се запознаваме с разликата между топлината, действаща отвън, която прави хората словоохотливи, светлината, която действа отвън и създава многоцветността на пеперудата, топлината, действаща вътре, която прави човека мълчалив и отмерен, и светлината, действаща вътре в съществото, което ражда живо потомство на този свят, потомство, което трябва да възприема светлината по вътрешен начин. Оттук ние бихме могли да преминем към това, което се явява предмет на нашия въпрос.

Има неща, които макар и да са нужни на човека в неговия организъм, той не смее прекомерно да ги изработва, защото би могъл да умре. Към тях се отнася цианидът, циановодородната киселина. Ако човек постоянно, в течение на целия ден би изработвал повече цианкалий, отколкото има в него, това би било прекалено. Човек изработва в себе си съвсем малко цианкалий, много малко. На човек му е необходимо, цианкалият да постъпва отвън; човек го поема в себе си заедно с това, което той вдишва в себе си. Това е съвсем малко, но на човек повече и не му трябва.

Така навсякъде ние трябва да виждаме, как става изменение в човека, как става изменение в цялата Вселена; някакви неща идват ту отвън, от Вселената, ту отвътре на човека. Сега можете да каже­те: някои неща носят регулярен характер, но те сами не могат да предизвикат това, което трябва да направят. Денят и нощта се сменят редовно; те предизвикват нещо, което произлиза от Земята. Кометите се появяват повече или по-малко нередовно, метеорните потоци, падащите звезди — също. Тук работата стои така. Метеорните потоци нямат тази редовност, като всичко останало. Ако астрономът иска да наблюдава слънчево затъмнение, той може съвсем точно да определи момента, когато то започва — това може да се изчисли, — това се отнася към редовните явле­ния, макар и да не зависи пряко само от Слънцето. Той може спокойно да хапне и, въпреки това, да не закъснее за слънчевото затъмнение. Ако поиска да наблюдава в подходящото време метеорните рояци или па­дащите звезди, то ще му се наложи за изгуби цялата нощ, иначе може и да не открие явлението. Тази е разликата между това, което идва на Земята от космо­са нередовно и това, което се появява редовно.