Лекции изнесени в Щутгарт от 21. 12. 1919 г до 1920 г по стенографски записки



бет5/6
Дата18.07.2016
өлшемі318 Kb.
1   2   3   4   5   6

Така минало и бъдеще са свързани заедно в навечерието на Нова година, в този Космически новогодишен ден. Защото онова, което предстои, е наистина един вид Космически новогодишен ден. Бъдещето стои пред нас като един огромен въпрос, не като неопределен абстрактен въпрос, а като конкретен въпрос. Как можем да се доближим до онова, което като въпрос поставен на човечеството под формата на духовно откровение, се стреми все повече и повече от последната третина на XIX век насам да навлезе в нашия Земен свят? И как да го поставим спрямо откровенията на миналото? Тези въпроси би трябвало да се изживеят. Тогава бихме почувствали колко е важно да насочим своите стремежи към онова, което е представено тук като антропософска духовна наука. Тогава бихме осъзнали сериозността и възвишеността на копнежа по духовната наука. Особено необходимо в настоящето е да имаме това чувство. Защото ние не се занимаваме с никакъв вид произволна човешка воля ("Willkur"); ние се занимаваме с нещо, което като космическо познание желае да ни се разкрие от световната еволюция; ние се занимаваме наистина с онова, което боговете желаят да направят от човека. Но тук сме изправени пред факта, че когато ние от една страна се обръщаме към духа, от друга страна онези, желаещи само да почитат миналото, са обзети от духа на противоречието, от духа на противодействието. И колкото повече се опитваме с цялата си сила да обхванем духа на бъдещето състояние на човека, толкова по-сигурно хората на миналото ще бъдат обхващани от духа на противопоставянето. Може да се забележи сред днешните хора, че религиозното чувство се опитва да поеме нов живот. Налучкващите опити са многобройни. Опитите на духовната наука не трябва да бъдат налучкващи. Чрез такива опити трябва да се обхване реалния, конкретен свят. Почти като предупреждение за онова, което трябва да стане е, че сме изправени пред онези, които казват: "- Обикновеното религиозно предание не ни е достатъчно; ние искаме да имаме вътрешна религиозна опитност, ние не искаме само да чуваме съобщението, че според преданието Христос е живял и умрял в Палестина преди толкова много години ние искаме да изживеем в своите души опитност за Христос." В много среди намираме такива идеи, надигащи се сред хората, сред хора, които вярват, че нещо от опитността за Христос се е надигнало в дълбините на душите им.

Това са напипващи опити, често дори съмнителни опити, защото в същото време хората са изпълнени с егоизма на своите души, и тогава се отклоняват от всяко предразположение към духа. Въпреки всичко тези копнежи по вътрешна духовна опитност съществуват, и трябва да бъдат оценявани дори налучкващите опити за такова вътрешно духовно изживяване, за нов интерес към духовния свят. Но духът на съпротивата винаги ще възниква.

Съдейки по онова, което самият той е написал, такъв един представител на духа на миналото наскоро е произнесъл доста забележителни думи в Щутгарт, противоречиви опити, напипващи опити да предизвика нов религиозен интерес, нова религиозна опитност, с опити да достигне наистина ново конкретно познание за духовния свят, както в случая на антропософската духовна наука. В "Пиесата на пастирите", представена във Валдорфското училище, един от пастирите, който имал духовно виждане, каза че наистина почти загубил дар слово. Когато прочетох последната страница на "Духовна наука и християнство" на Гогартен, трябва да кажа, че и аз почти изгубих способността си да говоря, защото е наистина изумително, че някой би казал такива неща в днешно време. Това са неща като това, че в навечерието на космическата Нова година би трябвало да се провокира съзерцаване на сравнението на миналото с неизбежното бъдеще. Какво казва всъщност този представител на религията? Не знам дали се осъзнава цялото му значение. Той казва: "- Днес би трябвало да кажа във всички времена главната задача е да запазим елементарното чувство на набожност, за което съм говорил. - Днес то почти изцяло липсва. - Ние сме заети с религиозни "интереси" и религиозни "опитности". Откакто антропософията осигури такъв добър материал за "интереси", и такъв добър медиум за "опитности", хората са безпомощни и безсилни да се съпротивляват, когато ги срещнат. Хората знаят дори по-малко за онази основна, елементарна връзка, връзка възникнала от набожността, която премахва всеки религиозен "интерес" и разпръсква всяка религиозна "опитност", връзката между Бог и творението. И понеже човекът знае малко за тази връзка, той знае дори още по-малко за онази друга връзка, за безусловния пряк съюз между Бог и човека."

Тук виждаме в името на религията отхвърлен всеки религиозен интерес, осуетена всяка религиозна опитност. Мястото на религиозния интерес и на религиозната опитност заема една изцяло неопределена "връзка", която разбира се не може да бъде диференцирана и която авторът не желае да определи. Ние наистина губим ума и дума, когато един религиозен учител казва: "- Истинската набожност трябва да изгони всеки религиозен интерес и да осуети всяка религиозна опитност." Стигнали сме толкова далеч, че сме неспособни да осъзнаем какво означава един официален религиозен представител да казва: "- Махнете религиозния интерес! - Махнете религиозната опитност!" Виждате, отделно от факта, че Гогартен не знае, че той самият изобщо нямаше да може да говори за религия, ако в миналото нямаше атавистични религиозни интереси и религиозни опитности; отделно от факта, че той като официален представител на религията никога нямаше да може да намери публика, ако религията не бе навлязла в еволюцията на човечеството чрез религиозни интереси и религиозни опитности; настрани от всичко това, всичко казано ви току-що ви доказва казаното от мен преди това, че в настоящето самите хора, считащи себе си за истински представители на религиозния живот, работят за унищожаването на всичко онова, което е съществено в религията. Изгубили ли са тези хора всякаква способност за разбиране на онова, което е свойствено на човешката душа? Могат ли тези хора още да не разбират, че когато човекът отправя своето внимание към нещо, вниманието е водено от интерес, и че всичко навлизащо в човешкото съзнание е основано на опитности? Изглежда така, сякаш човешките същества вече изобщо не говорят от човешко съзнание, а само от дух на противоборство. Трябва да имаме това в предвид с пълна сериозност, когато поглеждаме в огледалото, което така тайнствено показва миналото и скрива бъдещето макар и в известен смисъл огледалото да разкрива също и бъдещето по описания от мен начин.

Цел на антропософската духовна наука е да обслужва религиозния интерес и да дава съдържание на религиозната опитност. С какъв резултат? В течение на годината (1919) пред светото римско папство бе повдигнат въпросът дали учението, наречено теософско, е в съгласие с учението на католическата църква, и дали е позволено да се принадлежи към теософско общество, да се посещават теософски срещи и да се четат теософски книги и списания. Отговорът във всички случаи беше "не", не на всичко. Това е духът на противодействието, на противоречието, и йезуитът Цимерман го интерпретира по-особено с прилагането на това вето на светото римско папство също и спрямо антропософията. Не е нужно да излагам пред вас трудовете на Цимерман в подробности. Всички познавате вятърът, който духа от определени кръгове срещу антропософската духовна наука, и това е дъхът на противоречивия дух. духът, носен от този вятър, може да се почувства в следните думи, написани от същия този Цимерман, който от години разпространява лъжата, че аз съм бил свещеник-ренегат: "Поради отстъпничеството на техния генерален секретар, д-р Рудолф Щайнер, взел със себе си повечето от членовете, Теософското общество се надига отново до някаква степен в течение на годините, и сега притежава около 25 ложи, една пета от които определено са донякъде бездейни, и публикува в Дюселдорф като свой официален орган "Das Theosophische Strebe" ("Теософският стремеж"). Последователите на Щайнер, нарекъл своята теософия "антропософия" след своето напускане, наскоро се оплакаха, че той е станал непродуктивен, че няма нови "виждания", че винаги изнася лекции върху същите неща, че скоро ще трябва да се хвърли в нещо ново, и т.н." Това проправя пътя за друга статия, занимаваща се по същия интелигентен начин с "Троичния социален организъм". Виждате ли какъв дух на истина поддържа този йезуит? Един йезуит не само представя своето лично мнение, а мнението на католическата църква. Той говори само като член на католическата църква. Казаното от него представлява мнението на католическата църква. Трябва да съдим за такива неща от морална гледна точка. Трябва да попитаме дали някой, който третира истината както прави този човек човек, освен това високо уважаван от една особена религиозна общност, може да бъде високо уважаван от истинския дух на човечеството.

Докато въпроси от този род не се разглеждат с необходимата сериозност, няма да достигнем до правилното разбиране за навечерието на космическата Нова година. В настоящия момент е крайно необходимо да достигнем това правилно разбиране. За нас е съществено да разширим своите симпатии уви, симпатиите ни често възникват от егоистични източници до великите човешки отношения, и да почувстваме към цялото човечество онази човешката симпатия, която ни подтиква да направим едно духовно движение като нашето плодотворно за еволюцията на човечеството. Можете ли да изживеете, скъпи мои приятели, в това време, че самият Дух на Космоса е онзи, който от десетилетия търси вход? Можете ли да изживеете през идващата нощ, че този дух, опитващ се да навлезе в човечеството, ще бъде тук така приет, че душите на онези, искащи да чувстват и мислят с антропософската духовна наука, могат да усетят своето обединение с този нов дух, който желае да навлезе в света духът, който единствен може да донесе на земния свят, светът който се разрушава новия градивен импулс от небето. В този час, един символичен час всяка година, изискващ да го преживеем като решителен час между миналото и бъдещето в този час можете ли да обедините своите души с новия дух; можете ли да така да изживеете в душите си допира на миналата година с идващата година, че отминаващата космическата година да може да се свърже с изгряващата космическа година?



Но отминаващата космическа година ще изпраща още много последствия в бъдещето; разрушителни сили в сферите на духа, на справедливостта, на икономиката. Следователно толкова по-необходимо е колкото се може повече хора да бъдат обхванати в най-вътрешните дълбини на своите души от новата година на духовното бъдеще, и да развият воля, която може да бъде основата на нов духовен свят, свят изграден в бъдещата еволюция на човечеството. Грижещите се за бъдещето на човечеството не са онези, които биха убили религиозния интерес, които биха премахнали религиозната опитност, а само онези, единствено онези, които могат да видят как поради интелектуалността на нашата епоха старият религиозен интерес замира, как старият религиозен живот се парализира. За бъдещето се грижат само онези, които виждат как човечеството трябва да бъде обхванато от нов интерес, как в човечеството трябва да възникнат нови религиозни опитности, така че човекът да може да внесе в Космоса нови зародиши за едно бъдещо съществуване.

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

1.1.1920 год

Посрещайки ви днес с новогодишни поздравления, бих искал да изразя пожеланието всеки един от вас да осъзнае в дълбините на своята душа колко големи и настойчиви са изискванията на настоящия момент що се отнася до еволюцията на човечеството, и като резултат от това осъзнаване всеки един от своето собствено място да съдейства доколкото може в изпълнението на онова, от което човечеството се намира в такава нужда. По това време на годината, символично изразяващо срещата на миналото и бъдещето, бих искал вместо въведение към нашето новогодишно съзерцание, което с право е също и съзерцаване на целия ход на времето, да припомня няколко откъса от есета, които написах преди повече от 30 години и които скоро ще бъдат публикувани. Въпреки че са свързани с лични преживявания, тези съчинения имат определено значение, ако искаме да се вгледаме в цялото духовно положение на днешния ден. Моята цел когато ги писах беше, както ще забележите, да пробудя съвестта на германския народ, да дам израз на онова, което можеше да се възприеме дори тогава като поначало липсващо в духовния живот на германската нация. Ще ви прочета няколко пасажа от едно от есетата, озаглавено "Духовният знак на днешния ден". Тези пасажи се отнасят към случвалото се преди повече от 30 години, към едно минало, което тогава беше настояще. Аз прибавих самия духовен живот, преобладаващ по онова време, към симптомите, проявяващи се най-подчертано в мисловния живот на германската нация. Аз написах: "Нашето поколение си пропомня със свиване на раменете периода, когато през целия духовен живот на германския народ протичаше един философски поток. Мощният импулс на времената, завладяващ умовете на хората в края на миналото столетие (т.е. на XVIII век) и в началото на това, и смело посрещащо най-висшите задачи, които можем да си представим, сега се разглежда като нежелано отклонение. Ако някой се осмели да повдигне възражение, когато разговорът се насочи към фантазиите на Фихте или към въображаемата игра на мисли и думи на Хегел, той бива сметнат от своите слушатели просто за дилетант, който има толкова слаба идея за духа на съвременното научно изследване, колкото и за пълнотата и сериозността за философските методи. В най-добрия случай Кант и Шопенхауер са толерирани от нашите съвременници. Както изглежда, възможно е да проследим до Кант недостатъчно малкото философски трохи, използвани от съвременната наука като основнополагащи; а Шопенхауер, освен своите строго научни трудове, също е написал и малко неща в лек стил по теми, достъпни за хора с ограничен духовен кръгозор. Отворен ум за сремящото се към най-големите висоти на света на мисленето, разбиране за извисяването на духа, който в областта на науката вървеше успоредно с нашия класически културен период това сега липсва. Сериозната страна на това явление се появява само когато вземем под внимание, че упоритото отклоняване от тази духовна цел означава за германския народ загуба на неговото собствено себе, откъсване от Духа на народа. Защото този стремеж извира от една дълбока нужда в немския характер. Той не навлиза в умовете ни желаейки да отрече разнородните грешки и едностранчивите заблуждения, които Фихте, Хегел, Шелинг, Оукън и други допуснаха при своите смели нашествия в царството на идеализма. Но импулсът, който в цялото си величие ги вдъхновяваше, не трябва да бъде погрешно разбиран. Този е импусът, който е най-подходящ за една нация от мислители. Германският народ не се характеризира с онзи жив усет за непосредствената реалност, или външната страна на природата, който позволи на гърците да създадат своите чудесни и непреходни творения на изкуството. Вместо това сред немците има непрекъснат подтик на духа към причините за нещата, към външно скритите, дълбоки начала на обкръжаващата ни природа. Точно както гръцкият дух намери израз в своя удивителен свят на пластични форми, така германският, по-съсредоточен в себе си, лесно се отваря за природата, но по тази причина повече със собственото си сърце, подхранвайки общуване със своя собствен вътрешен свят, търсейки своите завоевания в света на чистата мисъл. Следователно начинът, по който Фихте и неговите наследници разглеждаха света, беше наистина германски. Ето защо техните учения бяха приемани толкова ентусиазирано; ето защо за известно време те завладяваха целия живот на нацията. Ето защо ние не трябва да скъсваме с тяхното духовно водачество. Нашето разрешение на трудностите трябва да бъде в това да превъзмогваме грешките, докато продължаваме естествния ход на развитието, открито установен по онова време. Не е трайно онова, което тези духове откриха или мислеха да открият, а това как те се изправяха пред проблемите."

По времето, когато бе написано това есе, на германския народ трябваше да бъдат показани тези истини, заплашващи да изчезнат от неговия кръгозор. Тогава живеехме в друга епоха спрямо сегашната, в една епоха, в която, желаехме ли го, все още беше възможно за определени кръгове да се обединят с духа, тогава в началото на упадъка му, и така да подготвят пътя за всеобхващащо и трайно развитие на човешкия импулс. Наистина, по онова време трябваше да бъде възможно да се намерят такива хора сред онези, наричащи себе си лидери на нацията, сред онези, които подготвиха по-младото поколение за по-късния живот. Тогава нямаше опити от рода на излизащите сега на преден план в Русия. По онова време (в Германия) онези, възпитаващи младите, все още имаха шанса да се обърнат към целите и намеренията на стария духовен живот, предизвиквайки надигането му в новата форма. Но никой не желаеше да слуша ни най-малко глас, който настоява, че сред хората отново трябва да се надигне за живот истински духовен стремеж. Всяко мнение, поддържано твърдо от низшите и висши кръгове на водачите на народа през предходните 30 години, беше атака отправена срещу целите и намеренията на духовния мироглед.

Ще ви припомня, че когато написах това есе, аз вече бях публикувал моите възгледи върху Гьотевия светоглед, върху Гьотевите научни идеи. Бях изтъкнал две големи опасности в областта на мисленето, в полето на активното научно изследване. Аз въведох по онова време два израза, дефиниращи двата големи врага на човешкия духовен прогрес. От една страна говорих за "догмата на откровението", а от друга страна за "догмата на обикновената опитност". Желаех да покажа, че едностранчивото развиване на догмата на откровението, така както се е развила в религиозните изповедания, бе точно толкова гибелна, колкото и постоянното налагане на т.н. догми на опитността, т.е. непрекъснатото наблягане само върху всичко онова, което външният сетивен свят, светът на материалните фактически данни, предлага на учените и социолозите. С течение на времето възникна задачата за представяне на тези мисли по-конкретно, за разкриване на реалните сили зад това или онова явление.

Какво тогава лежи зад всичко, към което се насочва вниманието ни, когато се споменава догмата на откровението? Днес, във всеобхватен смисъл, там лежи всичко онова, което наричаме луциферически влияния в хода на човешката еволюция. А зад догмата на опитността лежи всичко онова, което отново във всеобхватен смисъл наричаме ариманически влияния в човешката еволюция. В настоящата епоха онзи, който желае да води хората само под влияние на догмата на откровението, ги води в луциферическа посока; онзи, който желае вместо това да води хората, както правят учените, само според догмата на външната сетивна опитност, ги води в ариманическа посока. Не е ли подходящо новогодишно съзерцание в тези сериозни за нас времена да прегледаме последните 30 или 40 години и да изтъкнем колко е необходимо днес още да повтаряме повикът на онова време, да го надигаме отново, но много по-силно? Външният ход на събитията през тези последни 30 или 40 години ясно показа оправданието на този зов; защото онзи, който гледа на случвалото се без предубеждения, трябва да си каже: "Нямаше да ги има днешните бедност и мизерия, ако този зов бе станал реалност в сърцата на хората от Централна Европа по онова време." По онова време той звуча напразно. Днес Светото римско папство го посреща с декрета от 18 юли 1919 година, и висшите духовници заявяват от своите амвони, че антропософията не трябва да се чете в моите книги, защото папата ги забранява. Информация относно нея може да бъде получена от писанията на моите опоненти. Това решение се случва едновременно с преговорите за римо-католическа нунциатура в Берлин под покровителството на берлинското правителство със социалистическа насоченост! Това отново е нещо, което показва духовния знак на епохата. Дали днес някой може наистина да призове най-вътрешните сили на онези, които още са способни да почувстват нещо от духовните импулси в човешката еволюция, така че да могат те да се събудят, така че да могат те да видят как стоят нещата в действителност. Най-важното нещо днес е, че човекът трябва да може да намери себе си. Но да намерим собственото си себе изисква увереност в собствените ни душевни сили. Малко е постигнато сред хората днес с призоваване към тази убеденост в собствените им душевни сили. Хората искат от една страна подкрепата на нещо, което ги принуждава отвътре да мислят и искат онова, което е правилно, или от друга страна, подкрепата на нещо, което ги принуждава отвън да мислят и искат онова, което е правилно. Винаги намираме по някакъв начин тези две крайности у хората; те никога не искат да си помогнат, да се стремят с дейни сили към равновесието между тези две крайности.



Нека преразгледаме този духовен знак на настоящето, опитащ се да стане социален и материален белег. Нека отново го обсъдим до някаква степен. Ние чуваме стария марксистки зов да се надига в Източна Европа: "Сред хората трябва да бъде установен такъв социален ред, където всеки може да живее според своите индивидуални способности и нужди; трябва да бъде създаден социален ред, където личните способности на всеки човек могат да бъдат напълно взети под внимание и където могат да бъдат задоволени оправданите нужди на всеки отделен човек." Взето абстрактно, към тези думи не може да се отправи каквото и да било възражение. Но от друга страна чуваме личност като Ленин да казва: "Сред днешните хора такъв социален ред не може да бъде основан; възможно е само да се установи преходен социален ред; възможно е само да се установи нещо, което е несправедливост" разбира се в най-широкия смисъл на думата. Несправедливостта наистина присъства до абсурдна степен във всичко, което основават Ленин и неговите последователи. Защото Ленин и последователите му вярват, че само посредством преминаване през преходен социален ред може да бъде произведена нова човешка раса, раса, която още не съществува, и само когато я има расата ще бъде възможно да се въведе социалният ред, където всеки ще може да използва своите способности, където всеки ще може да живее според своите нужди. Тогава това е, каквото те целят: формирането на раса от хора, която още не съществува, с цел да се реализира един идеал който, както казах, може да бъде оправдан в абстрактното.

Не би ли трябвало достатъчен брой хора, когато чуят за такива неща като това, да могат да намерят себе си и да схванат цялата сериозност на сегашното положение в света? Не е ли време тази сънливост да престане, когато пред нас се появи нещо от този род, посочвайки най-изразително знака на настоящото време тази сънливост, която ни предизвиква да затворим малко очите си, така че да не схванем цялото значение на такова нещо? Нищо няма да ни помогне да постигнем конкретно вникване в тези неща, освен това да изоставим пътищата на отвлечеността в духовния живот. А за това трябва първо наистина да добием чувството, че където има само изобилие от думи и фрази за душата и духа, там разговорът е чиста абстракция. Ние трябва да можем да усещаме кога за душата и духа се говори като за реалност. Например, говорейки за човешките способности: Те възникват като прояви от вътрешното същество на човека, когато индивидът израства. Благодарение на някои от своите водачи, човечеството се чувства принудено да се развива съгласно тези способности и сили, които излизат наяве в растящото човешко същество. Но в тази област на нашите чувства може да се вярва само ако определено възприемаме в проявлението на тези сили и способности едно проявление на Божественото; ако можем да си кажем: - Човекът е дошъл в този свят на сетивни реалности от един духовно-душевен свят на същества и онова, което външно се проявява като човешки сили и способности и което развиваме в себе си и в другите, идва от един духовен свят и сега е поставено във физическо човешко тяло. А сега, разгледайте духовното значение на онова, което е било обяснявано на това място от десетилетия; то ще ви покаже, че с вграждането на човешките способности и сили във физическото човешко тяло на луциферическите същества бе дадена възможността да се приближат до тези човешки способности и сили. Не може да бъде извършена каквато и да е работа в областта на човешките способности и сили, била тя под формата на лична дейност или в ученето на другите, или в съдействането за общата култура, без свързване с луциферическите сили. В онази област, която човекът трябва да премине преди да влезе във физическо съществуване чрез раждането или зачатието, луциферическите сили не могат пряко да се доближат до човешките способности и сили. Въплъщаването във физическа човешка обвивка е начинът, по който луциферическите сили могат да достигнат човешките способности и сили. Само ако без предубеждение погледнем в лицето този факт, ние заемаме правилно становище в живота спрямо всичко, надигащо се от човешката природа като индивидуални способности и сили. Ако затворим очите си за онова, което е луциферическо, ако отречем, че то съществува, тогава отстъпваме пред него. Тогава душата изпада в онова настроение, в което желае преди всичко да се предаде на някаква принуда отвътре, така че чрез всякакви видове мистични или религиозни сили да може да освободи себе си от необходимостта от призоваване на своето собствено свободно ебе, или от търсене на божественото в света, от развитието на собствено свободно Себе. Хората не искат да мислят за себе си, те искат да се прояви някаква определена сила отвътре, съгласно която да могат да убеждават логично. Те не искат да изживеят истината; те искат да изживеят само онази вътрешна сила, принуждаваща ги отвътре, проявяваща се в доказателството, което не се позовава на опитност, а вместо това се обръща към една духовна сила, която взема връх над човека, която го принуждава да мисли по този или онзи начин за природата и за самото човечеството. Хората се предават на луциферическите сили, извиквайки в себе си тази вътрешна принуда, тази вътрешна сила.

Начинът, който може да се използва, така че човекът да се обърне към тази вътрешна принуда, така че да не се издигне до свободна, честна позиция в духовния свят, е той да бъде принуден да мисли, че няма такива три члена на човешкото естество като тяло, душа и дух; да му се забранява да мисли, както всъщност се случва на Осмият вселенски църковен събор в Константинопол, че човекът се състои от тяло, душа и дух, и да му се заповяда да остави настрана всички мисли относно духа. Това са вътрешни връзки, които повече не може да бъдат пренебрегвани. Трябва да ги посрещнем днес ясно и без предубеждение. През 869 год. сл.н.е. бе решено да се забрани вярата за духа в човека. В онази година започна водещият надолу към Луцифер наклон в европейската цивилизация. И днес имаме пълния резултат. Достатъчно дълго човечеството е отстъпвало пред наклонността да не изживява истината, а да позволява върху него да работи принудата на довода, на безличния аргумент.




Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет