Литература за 11 клас Забележка: Включени са всички произведения от задължителната програма за дзи



бет16/25
Дата23.06.2016
өлшемі1.8 Mb.
#155245
түріЛитература
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   ...   25

СЕНКИ

На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени

две тъмни сенки: там зад бялата завеса,

де лампата гори, в поле от светлина,

две сенки на нощта... Сами една пред друга,

сами една за друга в жажда и притома,

там - сянката на мъж и сянка на жена.

 

Мъчително глава се към глава навежда, -



те няма да се чуят: искат и не могат.

Те шепнат може би - от що се те боят?

Напрегнато ръце се към ръце протягат

и пак се не докосват! Искат и не могат...

И пак, един пред друг, един за друг стоят.

 

Те шепнат може би, но може би и викат,



но може би крещят; - те няма да се чуят,

две сенки на нощта, през толкоз светлина...

Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,

сами една за друга в жажда и притома,

те - сянката на мъж и сянка на жена!

Димчо Дебелянов







Роден:

28 март 1887
КопривщицаБългария

Починал:

2 октомври 1916
(на 29 години)
край Горно Караджово, днесГърция

Жанр:

поезия

Димчо Дебелянов (роден като Динчо Дебелянов) е български поет, автор на лирични исатирични стихотворения, публикувани в различни периодични издания.

Биография 


Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина - в което е последното, шесто дете, кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в„Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия,сега Гимназия с хуманитарен профил "Св.Св. Кирил и Методий", където пише първите си стихотворения, които после изгаря.

През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул.„Оборище“ 46. През 1906 г. в списание Съвременност са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“„Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.

След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на Българска сбирка„Съвременност“,Нов пътОса и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. На 29 януари 1916 г. Димчо Дебелянов пристига на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. Загива на 2 октомври 1916 г. в около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) като командир на рота, навършил 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица, той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните), да седи на прага на портата си - подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулптора използвал за модел баба Лала Душкова[1]. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г.

Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей.

Димчо Дебелянов

СПИ ГРАДЪТ


Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз - бездомен и самин -

а дъждът ръми, ръми, ръми...

 

Трепнали край черните стени,



стъпките размерено кънтят

и след мен невидими вървят

жалби за преминалите дни.

 

Образът на милото дете,



нявга озарило моя праг,

в спомена възкръсва - чист и драг -

и скръбта расте, расте, расте...

 

Тя дойде - дете - с пробуден жар,



с пламенна усмивка на уста,

но възжаждал вечна красота,

аз отвъргнах тленния й дар.

 

Миналото - ах, остана то



тъмен край от скърби заледен

и оттам отпраща тя към мен

своя скръбен вик:защо, защо?

 

Спи градът в безшумните тъми.



На нощта неверна верен син,

бродя аз - бездомен и самин,

а дъждът ръми, ръми, ръми...

ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА...


Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха -ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

 

Да те присрещне старата на прага



и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...

----------------------------------

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   ...   25




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет