Литература за 11 клас Забележка: Включени са всички произведения от задължителната програма за дзи
жүктеу/скачать 1.8 Mb.
|
- Бұл бет үшін навигация:
- Димчо Дебелянов
- Биография
- СПИ ГРАДЪТ
- ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА...
СЕНКИНа тъмна нощ часът. Аз гледам откроени две тъмни сенки: там зад бялата завеса, де лампата гори, в поле от светлина, две сенки на нощта... Сами една пред друга, сами една за друга в жажда и притома, там - сянката на мъж и сянка на жена.
Мъчително глава се към глава навежда, - те няма да се чуят: искат и не могат. Те шепнат може би - от що се те боят? Напрегнато ръце се към ръце протягат и пак се не докосват! Искат и не могат... И пак, един пред друг, един за друг стоят.
Те шепнат може би, но може би и викат, но може би крещят; - те няма да се чуят, две сенки на нощта, през толкоз светлина... Те няма да се чуят, ни ще се досегнат, сами една за друга в жажда и притома, те - сянката на мъж и сянка на жена!
Димчо Дебелянов (роден като Динчо Дебелянов) е български поет, автор на лирични исатирични стихотворения, публикувани в различни периодични издания. БиографияДимчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина - в което е последното, шесто дете, кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в„Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия,сега Гимназия с хуманитарен профил "Св.Св. Кирил и Методий", където пише първите си стихотворения, които после изгаря. През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул.„Оборище“ 46. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов. След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременност“,„Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир. В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. На 29 януари 1916 г. Димчо Дебелянов пристига на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. Загива на 2 октомври 1916 г. в около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) като командир на рота, навършил 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица, той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните), да седи на прага на портата си - подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулптора използвал за модел баба Лала Душкова[1]. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г. Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей.
бродя аз - бездомен и самин - а дъждът ръми, ръми, ръми...
Трепнали край черните стени, стъпките размерено кънтят и след мен невидими вървят жалби за преминалите дни.
Образът на милото дете, нявга озарило моя праг, в спомена възкръсва - чист и драг - и скръбта расте, расте, расте...
Тя дойде - дете - с пробуден жар, с пламенна усмивка на уста, но възжаждал вечна красота, аз отвъргнах тленния й дар.
Миналото - ах, остана то тъмен край от скърби заледен и оттам отпраща тя към мен своя скръбен вик:защо, защо?
Спи градът в безшумните тъми. На нощта неверна верен син, бродя аз - бездомен и самин, а дъждът ръми, ръми, ръми...
когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни. Кат бреме хвърлил черната умора, що безутешни дни ти завещаха -ти с плахи стъпки да събудиш в двора пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо... Смирено влязъл в стаята позната, последна твоя пристан и заслона, да шъпнеш тихи думи в тишината, впил морен поглед в старата икона: аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина... ---------------------------------- О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина! жүктеу/скачать 1.8 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
| ||||||||||
