Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - Какво е това, Ники? Прилепите ли го... правят?
- Те са. - Сигурен ли си? Сякаш е река, която приижда... - Някъде наблизо са. - Ох! Пак ли идват... – изправи се тя, като се озърташе. - Не се страхувай! Не са опасни. Но... като че ли се събират... - Странно... Бяха си раздразнени, обикаляха... ама сега... Какво пък им става сега?! - Да, нещо ги е превъзбудило – отвърна Николай, вслушан в засилващите се звуци, долитащи някъде от близките галерии. Той измъкна спринцовката и също се изправи. Към пърпоренето се прибави нов шум. От отвора, където бяха изчезнали Александър и Мария, се дочуха забързани стъпки и викове... Габриела усети как ръцете й се сгорещяват. От дланите й излизаше мощна енергия, която се събираше над главата й, синята кърпа със засъхналите капки кръв я подемаше, умножаваше и изпращаше като антена към онзи, на когото служеше. Молбата й бе чута, изпълнението бе сигурно... И да дойдат да ги спасяват, докато ги намерят, онези вече ще са мъртви... Изведнъж се почувства лишена от сили. Отпусна се на земята. Впери поглед в небето и тихичко повтори: свърши се... Осъзна, че плаче. Сълзите се стичаха от очите й някак от само себе си, плъзгаха се по слепоочията, капеха върху земята... Обърна се по корем и зарови нокти в пръстта. Влажният й мирис я блъсна в носа, напомняйки за преходността на всичко живо. Нищо повече не я стимулираше, нямаше я вече онази светеща денем и нощем пред вътрешния й взор цел – отмъщението. Тя беше изпразнена като кутия от стара консерва, ненужна и ръждясала. От дълбините й се надигна смях. Беше свършила толкова работа, беше оставила хубавата си къща във Флорида, беше прелетяла през океана – и за какво? За да се озове сред тази гора, пред някакъв си стар рудник, където бяха живи погребани Александър и онези близначки, и да не може да види молбата за пощада в очите им?... Друго искаше тя. Искаше вечното им страдание. Смъртта носеше избавление, те пак й се изплъзнаха!... И отсега нататък трябваше да се чуди как да живее, дотолкова се бе сраснала със своята омраза и с плановете как ще я реализира... Изведнъж разбра, че нищо не бе по-опияняващо от желанието за мъст, което толкова време я изпълваше и й даваше сили... И когато тази чаша бе изпита до дъно, вече нямаше към какво да се стреми, пред нея зееше само пустота... Габриела нададе протяжен вой, затъркаля се и заудря земята с юмруци. Двамата мъже се спогледаха. След взрива бяха тръгнали да търсят жената, за която уж работеха, поне тя трябваше да мисли така. Имаха да изпълняват още една задача и като не я намериха на мястото й, нейното изчезване ги бе обезпокоило силно. Сякаш внезапно бе потънала вдън земя. Пообиколиха наоколо, и като я откриха недалеч от едно скалисто възвишение, въздъхнаха облекчено, защото техният шеф не си поплюваше. Задачата трябваше да бъде изпълнена... Видът й обаче ги бе хвърлил в още по-силно недоумение. Прикриха се наблизо сред гората, без тя да ги забележи, и с интерес наблюдаваха от известно време странния ритуал, който изпълняваше, дори го заснеха с мобилните си апарати. - Май е откачила... – изломоти единият. - А бе, все съм виждал луди... Ама тая... Какво прави, магии ли прави? И защо повтаря все едно и също? И какъв е тоя син парцал, на който се кланя? - Казвам ти, тотално е откачила! - Още по-добре – подсмихна се другият, вдигайки от земята голям ръбест камък. – Ще изглежда като самоубийство. Не сме могли да я спрем... - Дай да приключваме, че от тая тръпки вече ме побиват! Те излязоха от прикритието си и тръгнаха към нея. Първа се появи Мария. Очите й горяха, от вълнение не можеше да си поеме дъх. - С прилепите става нещо – извика тя. – Май са открили изход!... - Какво?! – залитна към нея сестра й. - Изнизват се в една посока – потвърди Александър. – Ей-сега ги видяхме. - Бързо, бързо! – подскочи Магдалена. – Бързо, да вървим след тях! - Само без паника – отрезвяващо прозвуча гласът на Николай. – Да не ги подплашим. Четиримата нарамиха багажа, взеха сандъчето и тръгнаха натам, откъдето се донасяха звуците, приличащи повече на шум от водопад, на свирене на вятър в листа, или на тупкане на капки в прахта... Но не и на онова познато цвърчене, каквото обикновено издаваха птиците. Скоро се озоваха в галерия, сякаш изпълнена с прилепи от пода до тавана. Ятото се движеше като бурен планински поток, удивително компактно и организирано. Почти нямаше индивиди, които да се щурат насам-натам в подбиране на посоката. Сякаш тези малки демонични създания бяха направлявани от нечия невидима, насочваща ги по пътя им ръка. Николай вече не оставяше белези за обратно връщане, нямаха никакво време да се бавят. Придвижваха се плътно един след друг, без да се оглеждат и без да търсят мястото си на картата. И без друго се бяха загубили. Единственият им ориентир сега бяха прилепите и надеждата, че ги водят към открита от тях пролука. Че някак с по-съвършените си ултразвукови локатори са установили наличието не само на голямо празно пространство, но вероятно и на просмукващ се оттам чист въздух... И когато влязоха в последния отрязък от пътя, от устата на всички се отрони дълбока въздишка. В дъното на галерията се бе образувал вихър от кръжащи малки телца, които без да се блъскат, в някакъв непостижим за човешкия ум ред се изнизваха през малък отвор и изчезваха някъде зад каменната преграда. Александър и Николай се захванаха усилено да копаят. Прегърнати, близначките се бяха облегнали наблизо и безмълвно наблюдаваха как се разширява и се образува в стената тунел, водещ може би към свободата. И всеки от тях пъдеше плашещата мисъл, че от другата страна може да е същата плетеница от галерии без изход... В главата й изведнъж избухна пламък. После светът потъна в непрогледна тъмнина. Тя вече нямаше тяло, нямаше сетива, беше се разтворила в Нищото... И само някаква малка искрица проблясваше някъде там, далече-далече, и Габриела, или това, което бе останало от нея, се устреми натам с последните си сили. И тогава сякаш някой замахна с магическа пръчка и всичко някога преживяно, прочетено, мечтано, изплува наяве, смеси се и като в някакъв фантастичен калейдоскоп се завъртя, всмуквайки я вътре в себе си. Картините се сменяха една след друга, наслагваха се, преливаха се, а Габриела се носеше във вихъра на събития, които ту й се струваха странно познати, ту интригуващо нови, но все примамливо изкусителни в началото и обременени с желание за мъст в края... ...Видя се на някакъв хълм, от който наблюдаваше как двама мъже укротяват ослепително бял бик. Бик, който трябваше да бъде принесен в жертва на Богинята-майка... Единият от тях бе снажен чуждоземец, в когото тя веднага се захласна до безпаметност и пожела с цялата сила на сърцето си... и същата вечер го завладя с омагьосващата си красота. Там, в нейните покои, в един огромен и прекрасен дворец, в най-големия град на техния остров, тя се любеше с него цяла нощ... А няколко дни по-късно той принадлежеше вече на друга, на едно незряло момиче, и не искаше дори да я види... Точно онова момиче, което я измести от горещо жадувания пост на жрица на Богинята, и което беше избрано да води процесията вместо нея, и да стане после Пазителка на Лабиринта вместо нея... После се пренесе на един връх, където лежеше гола под палещите лъчи на Слънцето, обвита само в бръшлян. Изпълняваше стар магьоснически ритуал за любов, и богът, когото призова на помощ и на когото се врече, бе мрачният Хадес, защото Богинята също се бе отвърнала от нея. Там, на този връх, яростта падна пред очите й като черна пелена и тя се закле да преследва онзи, който я пренебрегва, до края на вечността... ...В следващия миг се озова на старинен площад, заобиколена от яростна тълпа, която й крещеше в лицето, че била магьосница, и прелъстителка, и трябвало да свърши на кладата... Тогава пред озверелите им муцуни се изправи той, наскоро пристигналият в града пленителен чужденец, и я защити. Още същия следобед тя го съблазни и той беше неин, възхитително неин... Но вълшебната приказка отново се превърна в кошмар, защото няколко дни по-късно той вече не й принадлежеше, изплъзвайки се от мамещите й чарове. И пак мястото й до този мъж, когото считаше за свой, бе заето от едно младо и неопитно момиче - разбра това веднага, щом ги видя как се гледат, седнали един срещу друг в градината... Онази с невинността си й отне всичко – и любов, и богатство, и свобода... И тя пожела да я види на кладата, където инквизиторите пращаха всеки, някому неугоден... Без капчица колебание начерта в малката си стаичка магическия кръг, произнесе заклинанията от една древна книга, призова най-силния от силните и сключи сделка със самия Дявол, който от този момент нататък трябваше да й праща своите демони на помощ... ...Картината отново се смени и Габриела се пренесе в зала с колони, олтар и много запалени огньове. Въздухът ухаеше на сласт, нега, упойващи аромати и... кръв от жертвоприношенията. От тавана висеше огромен кръст, обвит в рози, стените бяха боядисани в черно, тежките завеси от черен плюш бяха дръпнати и откриваха олтара, а трите стъпала към него бяха покрити с черен килим с бели кантове. Мъж с кърваво-червената мантия на Върховните и с маска на Озирис пристъпваше бавно към нея, откроявайки се върху черно-белите ромбове на пода, а тя самата носеше маската на Изида. Застанаха един срещу друг и той я попита: „Колко е часът?” „Часът, когато времето няма власт”, отвърна тя. „Кое е мястото?” „Тук и навсякъде във Вселената.” „Кой Бог ще събудим?” „Lord of the Snake!”, извика кой знае защо на английски Габриела, извивайки се с цялото си тяло като змия, а Върховният направи знака на обърнатата пентаграма и я попита: „Кой е жертвата?” „Аз съм жертвата...” „Кой е жрецът?” „Ти...” Върховният я хвана за ръката и я поведе към Червената стая, която се намираше зад олтара, и която приличаше на Черната стая на смъртта, но бе цялата украсена с рози, а въздухът беше напоен с аромата им... „Моите устни горят от желание към моето божество”, извика мъжът и свали маската си. Беше Александър... Хвана ръцете й, свали маската й, устните им се сляха в целувка... Тя падна на колене и промълви: „Аз коленичам пред теб и пия от твоя мед, медът е сладък...” „Да танцуваме!”, повдигна я той. „Да танцуваме...”, отвърна тя, сваляйки с едно движение дрехите си, и продължавайки заедно с него в един глас: „Бог ни дава власт да се разтворим в екстаза. Аз съм твой. Аз съм твоя. Да пием вино, да танцуваме до изнемощение, уста в уста, сърце в сърце, любовта е по-силна от живота, любовта остава с нас дори при раздяла, любовта е безсмъртие, любовта... любовта... любовта...”*. Забележка под линия: * Из ритуал на Алистър Кроули (1875-1947) - прочут окултист, смятан от някои за черен магьосник. ...Габриела се носеше от картина към картина, породени нейде в дълбините на съзнанието й, изолирана с всичките си сетива от света край нея, безчувствена и почти бездиханна, обвита като в пашкул от придобилите почти реална плътност видения... Предвечерната синева на небето бе пронизана от светлина. След подземния мрак неговата бездънност действаше зашеметяващо върху сетивата. Слънцето клонеше към заник, но още бе в силата си, хвърляйки дълги сенки. Въздухът, изпълнен с горски аромати, се плъзгаше леко в дробовете, изпълваше ги и опияняваше съзнанието с невероятната си сладост. Двете момичета го гълтаха с отворени уста, смеейки се и плачейки едновременно. Мъжете дишаха по-сдържано, но също го поемаха с упоение. Бяха спасени... Бяха копали, придружени от пърхането на кръжащите край тях прилепи, бяха разширили дупката, бяха се озовали в нова галерия, бяха последвали ятото и най-накрая бяха стигнали до малък отвор, през който се процеждаше дневна светлина. Дори не направиха опит да подават сигнал с огледалата, а се захванаха направо да копаят. Повече от час им отне, докато успяха със сетни сили да го разширят дотолкова, че да изпълзят на свобода. Когато еуфорията попремина, момичетата легнаха изнемощели на земята, а Николай и Александър извадиха карта на местността. Ориентираха се бързо по залязващото слънце и разбраха, че са излезли от другата страна на хълма. Вход към рудника там не беше отбелязан. След като се посъвзеха, четиримата се насочиха към мястото, където бяха оставили колите. Гората бе гъста, на места почти непроходима, склонът бе доста стръмен и дори скалист, но скоро стъпиха на едва забележима пътека, заобикаляща хълма и водеща в тяхната посока. Магдалена, която вървеше първа, извика радостно и забърза напред, но изведнъж спря и се загледа в нещо долу. - Някой... някой е паднал! – уплашено се озърна тя към другите. Пристигналата току след нея Мария също спря, погледна, и ахна на свой ред. Мястото бе доста усойно, обрасло с ниски храсталаци, подаващи се сред големи валчести камъни. И там, на един от тях, лежеше някаква черна фигура. Позата бе неестествена, виждаха се само краката и долната част от торса, облечен в широк спортен панталон. Май беше някакво момче... Двете приклекнаха, надвесени над пропастта, но път надолу нямаше. Отвесът бе значителен, скалата под тях бе доста гладка. След малко пристигнаха мъжете, които носеха сандъка. Дръпнаха ги настрани и сами почнаха да оглеждат мястото. - Може да е капан – каза Николай. – Вие стойте тук. Той извади от раницата пещерняшкото въже, върза го за близкото дърво и ловко се спусна. Наведе се към фигурата, а тримата горе с нетърпение следяха действията му. Извади огледалцето си, за да провери дишането на падналия, после се зае де търси пулса му, като извади и пакета за самопомощ. И докато Мария го наблюдаваше с безмълвна тревога, Магдалена не издържа и го подкани: - Казвай, Ники... Жив ли е? - Жива е... Диша. - Ама... жена ли ?! Как е? – една през друга извикаха близначките. - Има слаб пулс. Много слаб, едвам се усеща. - Какво е станало? Ще се оправи ли? - Не знам – изправи се Николай. – Може да е паднала. А може и да е бутната. Това е Габриела. - Какво?! Кой?! - Габриела – повтори той. – Много е зле. В безсъзнание е. Главата й кърви. - Ах! Тя ли... Ама... Каквото и да е сторила... Никенце, можеш ли да спреш кръвта? – умолително се надвеси през края на пропастта Мария. - Не можем да я оставим така... И тя е човек! – развълнува се на свой ред Магдалена. – И тя душа носи... с Бога в себе си... Макар че... един дявол знае къде го е забутала... Как да я качим? - Никак. Ако има нещо счупено, не бива да я пипаме – намеси се някак сърдито Александър. - Ето какво ще направим – отсече Николай. - Вие отивайте за помощ, а аз оставам... - И аз оставам с теб! – извика отново Мария и скочи на крака, търсейки начин да слезе при него. В гласа й зазвъня такава непреклонност, че на всички им стана ясно – тя нямаше да мръдне оттам и да изостави любимия си сам в падащия вечерен мрак. Спазвайки указанията на Николай, преметнаха около тялото й въжето и момичето полека тръгна да се спуска по отвесната скала. Той я контролираше отдолу, но се оказа, че притесненията му бяха излишни, защото Мария изведнъж показа неподозирани умения в катеренето. Когато стъпи на камъка до него, двамата горе все пак въздъхнаха с облекчение – поне нямаше да стои сама на пътеката в тъмната нощна гора, а и приятелят им нямаше да е сам долу, в пропастта. Без повече да се бавят, Александър и Магдалена взеха ковчежето и с бърза крачка се запътиха към колата и към място, от което можеха да извикат помощ. - Проблемът е ликвидиран, Ваше преосвещенство. Онези, които задаваха твърде много въпроси и си пъхаха носовете, където нямат работа, са отстранени. Великова също. - Не ми ли докладвате предварително? Нощта още не е минала... - Моите агенти са категорични, че няма да оцелеят. Информираха ме, че всички входове са запушени, а въздухът в мината е отровен с цианид. При най-благоприятни за тях условия ще почнат да ги издирват едва утре, когато вече ще бъде късно. Ако това не стане, след няколко дни ще започне планираното разчистване на земната маса с цел обработката й с цианиден разтвор, възможно е чак тогава работниците да се натъкнат на жертвите. Намирането на трупа на Великова ще подсили съмненията за трагичен инцидент при неспазена техника на безопасността. Или за саботаж, причинен от конкуренцията. Или за подривни действия на псевдоеколози. Взети са всички мерки нещата да изглеждат така, дори заградителните ленти и надписи са възстановени. - Добре. Доволен съм. Докъде придвижихте въпроса с надгробната плоча? - В процес на създаване на контакти съм, но още отсега мога да Ви уверя, че няма да срещнем големи спънки... - Ще чакам следващия доклад. Нека Бог да бди над делата ви... *** Докато четиримата се чувстваха доста неловко под заслепяващата светлина на студийните прожектори, Професора плуваше като риба в свои води. За разлика от тях той доста често бе излизал пред огромната аудитория на столичните медии, разказвайки за поредната си археологическа находка, направена на Перперикон, на светилището на Орфей край Татул, или по повод някоя и друга кампания, свързана пак с националните интереси. Не случайно бе получил професорската си титла още твърде млад, а заедно с нея и шеговитото прозвище Индиана Джоунс заради приликата си не само във външността с прословутия екшън-герой. Беше смел, дързък, умееше да владее посоката на разговора и не се оставяше лесно да бъде смутен. И за разлика от своя филмов адаш, бе доста красноречив. ...Безсънието като че ли го бе заредило с адреналин. Или по-скоро заслугата бе на ръкописите, които бяха чели цялата нощ. Предната вечер младежите бяха дошли при него със зашеметяващата новина, че в стария тракийски рудник са открили съкровище, че са обект на засилено преследване от страна на мощна организация, и че само бързото оповестяване на съдържанието на намерените документи може да защити живота им. Видът им беше красноречив – изцапани, изтощени, разкървавени, ръката на едното от момичетата беше превързана... Изборът им да потърсят него, а не полицията, също говореше сам за себе си. Разказът им за почти чудодейното спасяване от взривения рудник беше потресаващ, но когато надникна в донесеното от тях ковчеже и се зачете в старите свитъци и книги, Професора се смая още повече. Разбра, че казваха истината. При това тази истина бе такава, че трябваше да бъде поднесена много внимателно... - ...И какво излиза? – разтвори той ръце, не отговаряйки пряко на поставения от водещата въпрос, а движейки се стъпка по стъпка по плана, който заедно бяха разработили преди телевизионното интервю. - По-рано са вярвали, че светът около тях е одушевен, всяко поточе, всяко дърво е имало дух, божество, което живеело в него. Цялата земя е била жива! Земята, която ги е изхранвала... И за която трябвало да се грижат, за да не разгневят съответния бог... - ...и като резултат са се отнасяли към природата със страхопочитание – вметна водещата, готвейки се да зададе следващия си въпрос, вече по-близко до темата, но Професора само кимна утвърдително и продължи мисълта си, показвайки с цялата си фигура, че не желае да бъде прекъсван и ще изкаже това, което си е наумил. - Да, за всяка дейност са имали съответните обреди... Така, с ритуали, са навлизали в земните недра, и са плавали, и с велика почит са я обработвали... И за всяко нещо са спазвали проверени от времето правила, защото са знаели, че както природата им дава богатствата си, така може и да се разгневи, и съответното божество да ги накаже най-жестоко... А какво правим ние сега? Срутихме идолите, но какво сложихме на тяхно място? На мястото на телеца, предназначен за жертвоприношение, не издигнахме ли златен телец, на който да се кланяме? – впери той осъдителен поглед във водещата, сякаш тя беше виновна за това положение на нещата. - Така, иносказателно, може и да сте прав – заекна леко младото момиче, но бързо се окопити и мина в атака. - Все пак християнският свят е направил своя избор преди две хиляди години и ролята на тази религия за развитието на цивилизацията е огромна. Така че да не забравяме силата на кръста, силата на християнското милосърдие... - Силата на кръста ли?! – прекъсна я пак Професора, доволен, че разговорът върви в исканата от него посока. - Първо разпънахме върху него самия Христос. Не евреите, и не Пилат, а ние, неговите последователи го разпънахме, и при това не в буквалния смисъл!... Защото твърдя... и ще го докажа ето с тези документи!... – посочи той ковчежето с отметнатия капак. – Твърдя, че преиначихме дори учението му, пак заради облаги. Обявихме го за изкупител на греховете ни, покръстихме се, прекръстихме се и се втурнахме да грешим, защото според Църквата всеки грях може да бъде изкупен чрез покаяние, и така затънахме в лицемерие! Именно в най-дълбоко и отвратително лицемерие! – вдигна той предупредително ръка, виждайки реакцията на водещата. - Защото вече две хиляди години почитаме всъщност не неговия бог – любящия и състрадателен Бог-Отец, а онзи другия, демоничен и ревнив бог от Стария завет, който налагал кръвнината „око за око, зъб за зъб”... Достатъчно е след съгрешаването да се покаеш... Защото каквото и да говорим за християнски устои и милосърдие, колкото и да се кръстим в името на Христос, именно онези закони, законите на старозаветния бог продължават да властват! Само погледнете историята! Да виждате някакво действено въплъщение на християнските добродетели? Някаква грижа за по-слабия? Някакво зачитане на правата на всички онези, различните, чиито земи са завоювани от експанзията на християнския свят към нови територии? Колониализъм, търговия с роби, насилствено покръстване... Апропо, същото важи и за мюсюлманската инвазия! - Да, но... времената се менят... – не намери какво да каже водещата, все повече притеснена от деликатността на подхванатата тема. - Тук е моментът да наблегнем на причината за цялото това насилие – продължи Професора. - А то е, че корените са едни и същи, но това целенасочено се пренебрегва. Ислямът възниква въз основата на същия онзи Стар завет, дори пророците си имат в Корана своите мюсюлмански съименници... И никак не е случайно че и християни, и мюсюлмани, и евреи почитат едно и също място като светиня, достатъчно е да видите какво става с поклонническия туризъм в Йерусалим... Но ако Бог на небесата е един, ние тук, на земята, не можем да си го поделим. И векове наред християни преследват евреи заради някаква вменена им вина, мюсюлмани нахлуват в християнски земи, избиват и налагат „правата вяра”, евреи се бият с мюсюлмани за ивица „свята” земя... Така че, ако мотивът за поредната битка не е за икономическа или политическа власт, за нови територии и богатства, то той е религиозен, като се пренебрегват, или може би не се знаят, именно тези общи корени. Зад всеки такъв мотив обаче пак се крие същият стремеж към посегателство върху чуждото, не твоето, различното - точно тъй, както повелява старозаветният бог... Щом е различно, щом не отговаря на собствените ти представи, значи може да бъде плячкосано, унищожено, стъпкано! Дори звучи някак наивно да търсим идеали и високи чувства, като в мита за откраднатата Елена... - Това е хубав мит, но не мислите ли че има нещо вярно в него? Все пак заради красотата и любовта на една жена не един мъж е тръгвал на война... – опита се да пренасочи разговора в по-безопасно русло водещата. - Това е в легендите и приказките – отсече Професора. - А в реалния живот всичко е много по-прагматично. И митът за прекрасната Елена затова е само един мит, защото пресъздава в приказна форма пак същото, пак нечие желание за надмощие, скрито зад някаква идея, било то религиозна или политическа, а опитът показва, че религия и политика се преплитат, както е сега с тероризма... Последствията обаче са ясни - разруха и грабеж на победения. И оттогава, та до наши дни във всички сфери на живота ни, накъдето и да се обърне човек, вижда все едно и също. Непрекъснат стремеж към завоевания, подчиняване на по-слабия, унищожаване на различния... и букет от смъртни грехове! Апропо, можете ли да ми ги изброите? – втренчи той изпитателен поглед във водещата, която веднага се почувства като на студентски изпит и послушно започна да ги изрежда, загъвайки пръсти под масичката: жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|