Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - Чревоугодие...
- Цели нации, затлъстели от преяждане, затлъстели деца, докато в други части на света други деца се подуват от глад! - Похот... - Взрив на първичните нагони, нашествие на хомосексуализъм и детска порнография! - Гняв... - Необузданост, изстъпления и яростни сблъсъци по спортни срещи и политически демонстрации! - Завист. - Във всички сфери на живота! Омраза и неудоволствие от успеха на ближния, интриги и клевети... - Леност? - Липса на стремеж към усъвършенстване. Апатично, бездуховно и равнодушно общество, издигнало в култ развлекателния бизнес... - Гордост? - Амбициозна посредственост, налагаща от неудовлетвореност своите посредствени критерии... Самонадеяност и кариеризъм, почти болезнен стремеж към слава и просперитет в един измислен елит... - Остана алчността... - О, да... Тя като че ли е водеща за целия западен свят. Неконтролиран стремеж към всички земни блага, извор на коравосърдечие, жестокост и потъпкване на всичко свято. Накъдето и да се обърнеш - алчност, алчност, алчност... С каквито и фрази да е облечена идеята! Е, питам Ви тогава – риторично разпери ръце Професора, - къде е изкупителното дело на Христос? Струваше ли си неговото жертвоприношение? Нима е искал това, в което е превърнала Църквата живота и учението му?! Не продължаваме ли и в наши дни да виждаме навсякъде в съвременния свят всичко онова, което преди две хиляди години е виждал и е искал да промени Исус? - За съжаление сте прав... А сега дори и християнската вяра се е загубила, повечето от хората са атеисти – вече по-успокоено въздъхна водещата, след като темата за мюсюлманите бе благополучно премината, а изпитът за седемте смъртни гряха бе издържан. Но май радостта й беше преждевременна. - Да, сега сме безбожници – усмихна се подвеждащо Професора, готвейки се да пусне бомбата. Никой от екипа не знаеше какво точно е съдържанието на ковчежето, което стоеше с отворен капак в центъра на студиото и режисьорът от време на време нареждаше показването му в близък план. На шефовете в регионалния телевизионен център беше заявено само, че край Кърджали е направено грандиозно откритие и беше поискан извънреден ефир, който бе получен учудващо бързо след няколко разговора със София. Жената, известна сред членовете на Братството като Дамира, бе изтъкната столична журналистка, с позиции и широк кръг от познанства в медийните среди, и бе успяла да съдейства за възможно най-бързото популяризиране на откритието, направено в рудника. Професора кимна и продължи: - Безбожници сме и вина за това имат именно църковните догми, които никой разумен и съвременно мислещ човек не може да приеме. Особено в нашия век на високи технологии, скоростни комуникации, глобална информационна мрежа, развитие на генното инженерство, нанотехнологиите и какво ли още не! Затова не вярваме в нищо! Не вярваме, дори и да се кръстим, дори и да се кълнем в християнските добродетели... Важна е само силата на парите, самата църква се е превърнала в холдинг!... Говорим за глобалното затопляне, свикваме конгреси, правим комитети за защита на природата... Но засегнат ли се нечии интереси, всичко си остава само като изречени добри пожелания. Или, което е още по-лошо, зад цялата тази дандания пак се крие нечия алчност. Защото не сме усвоили най-важното, онова, което наистина е проповядвал Исус, и което е било изопачено от свещениците до неузнаваемост с тяхното примитивно тълкуване... - Казахте в предварителния ни разговор, че именно с разпространението на християнството по нашите земи е свързано новото Ви откритие – опита се да повлияе на разговора водещата и да го тласне най-сетне в желаната от нея посока. – За апокрифна литература ли става въпрос? - Да, за ръкописи, които са в разрез с канона, и които поради това са били пазени в строга тайна векове наред... Най-вероятно от избрани, специално посветени хора, защото техните пазители не са могли да не съзнават върху какво буре с барут, тъй да се каже, са седнали. Написаното в тези свитъци наистина е смайващо. И това малко по-дълго въведение се наложи поради опасенията ми да не бъда голословен със следващите си твърдения. Но преди да пристъпим към същността на откритите документи, трябва да спомена, че заслугата за тази безценна и безпрецедентна находка е изцяло на ето тези млади хора – посочи Професора към четиримата, а те кимнаха и смутено се усмихнаха, притеснени от яркото осветление и камерите. - С риск за живота си са влезли в Стремския лабиринт, както наричат тук старата златна мина по името на близкото село, преживели са тежки часове, след като рудникът е бил взривен по недоглеждане... или поради други причини... Предстои изясняване на обстоятелствата. Преди това обаче, преди да влязат в рудника, те са провели едно почти криминално проучване, за да стигнат до извода, че ако има нещо, то е скрито там, в някоя от задънените му галерии. Те сами ще разкажат как се е зародила тази идея, и кое ги е накарало да предприемат този рискован поход... – усмихна им се окуражително Професора, а водещата веднага се насочи към тях. Четиримата се спогледаха и както се бяха разбрали, оставиха Александър да говори от името на всички. Той започна своя разказ... Над притихналия град повя свеж вятър, разкъса облаците и даде път на слънчевите лъчи, водите на пълноводната Арда си почиваха в язовира „Студен кладенец”, преди да поемат на юг, към Бяло море, а телевизионната кула стърчеше горе на белия хълм като страж и сякаш пазеше спокойствието. Невидимите вълни, разпръсквани от нея, се носеха в избистрения въздух със скоростта на светлината, разпръсквайки мрака на незнанието... ************ Десето явление ...Мария Магдалина, наричана от местните хора по-често Марилина, а понякога и просто Марина, изтри сълзите си. Мъката по загубения най-любим човек я препълваше и никога нямаше да стихне, но можеше да се излее в нещо благотворно, в книга за Него... Спомените и мислите я препълваха, един спомен теглеше след себе си друг, една мисъл пораждаше цял рояк нови. Сама не се усещаше как в представата си го вижда вече ту като човек, ту като бог. Толкова много чужда болка бе побрал в себе си... Толкова бе силно сиянието на очите му... И толкова огромна любовта му!... Кой би могъл да направи всичко това, което извърши той, ако не носеше в себе си Божия дух? Дали пък наистина не беше слязъл от небето?... Вдигна очи нагоре, дирейки отговор от висините. Може би Йешуа освен човек, бе наистина небесен посланик?... Самият Божи Син, който дойде на света, за да даде на хората любовта, и светлината, и свободата... Който самият бе Истината, и Пътя... От всички жени, а Бог ми е свидетел, каза си тя, никак не бяха малко онези, готови да го следват в земния му път, а и да му услужват не само с имотите си, Йешуа бе избрал именно нея, незрялата и неопитна все още Мариам, чужденката, чуждоверката, непокорната дъщеря... Направи я своя съпруга, своя спътница, своя Кула-пазителка, кой би могъл по-добре от нея да разкаже за най-великия човек, раждан нявга на земята, за живота му, за смъртта му, за това как Словото, което бе у Бога, чрез него, нейния възлюбен, дойде при хората, за да им изяви истината за Бога, и да изобличи онзи, другия, Лукавия, който си бе присвоил и света, и душите, хранейки ги с хляба на лъжите си. И това го бе прозрял още в началото Йоан, който търсеше Господа и видя Йешуа, и го кръсти според своята си вяра с вода, защото разбра, че истинската светлина, която осветява всеки човек, идва с Него, защото законът бе даден чрез Мойсей, но едва чрез Него щеше да донесе благодат и истина... Затова ще започне разказа си със срещата на двамата край Йордан, и как Йоан го призна, и свидетелства за Него, и каза, че не той е дългочаканият Спасител, а този, който идва след него, е Христос, Месията, който трябва да расте, а делото Йоаново да се смалява, и че самият Дух господен е слязал като гълъб от небето, за да почива върху Него, защото Той е този, който носи на хората пълнота и благодат върху благодат... И заради тези си думи бе наклеветен пред Ирод*, който първом имаше Йоан за човек праведен и свят, и с удоволствие го слушаше, и го пазеше здраво, но книжниците и фарисеите подучиха жена му Иродиада що да стори, та да го погубят... И тъй Йоан Кръстителя загуби главата си, макар и да проповядваше, покайте се, защото иде Царството Небесно... Забележка под линия:* Ирод Антипа е един от четиримата синове на Ирод Велики, управлявал след смъртта на баща си областите Галилея и Перея в периода 4 г.пр.Хр. – 39 г.сл.Хр. Мария Магдалина се замисли. Дали да не напише книгата под името Йоан?... Като памет за най-първия, казал истината за Него, защото Йоановият глас бе останал като глас в пустиня, защото не приеха свидетелството му... Да, ще разкаже непременно и за него... Ще разкаже още и за сватбата, и за срещите на Йешуа с хората, и за някои от чудесата, които бе извършил, ще напише думите, които бе изрекъл, тъй ще ги напише, както ги бе чула от Него... И за онази последна вечеря в дома на Никодим ще разкаже, при това най-подробно, защото тя бе там, чу и видя всичко... Бе отишла да помогне, но всъщност искаше просто да бъде по-близо до своя възлюбен в последната му нощ преди да бъде предаден... Дали някой би могъл да разкаже по-добре от нея, как Той даде на учениците своите последни напътствия, как им изми нозете, заръчвайки да пазят заветите на любовта, как избра и посочи Иуда... Тя бе там, грижеше се за виното... и едва сдържаше сълзите си. По същия начин бе измил и на нея ръцете преди три години, когато бе избрал и посочил нея за свой най-любим ученик... И за последните му скръбни мигове ще разкаже, и за онези зловещи часове на кръста, когато й поръча да се погрижи за майка му... А към майка си се обърна с думите, че вместо себе си, оставя й своя син... Своя нероден още син... И за възкресението Му, и за явленията Му на учениците ще спомене... Плаха усмивка трепна върху устните на Мария Магдалина, укрепна и проясни лицето й, като лъч, пробил облаците. Нейният възлюбен, нейният Йешуа бе издъхнал на кръста, вече го нямаше, но остана споменът за едно безпримерно самоотричане, едно велико служение на хората, една велика саможертва, и тя ще я опише по такъв начин, че никой вече да не се съмнява в Него и в това, че е бил пратен от самия Бог!... Но дори за всички мислими и немислими богатства няма да разкрие никога, пред никого, и за нищо на света как точно стана тази негова последна, посмъртна шега... И шега ли бе това... или всъщност бе най-великото и боговдъхновено начинание, предприемано нявга от смъртен човек... А за да е сигурна, че написаното от нея ще се чете, ще се отрече от себе си, няма да пише от свое име, а просто като някой, който е бил край Него. Като най-любимия му ученик, каквато всъщност беше... И наистина ще избере името Йоан. Ще подготви още една книга, в която ще разкаже за срещата си с Йешуа и за дългите им разговори тъй, както си бяха... Може би ще трябва да прати и послание до тези, които пазеха спомена за Йешуа, да ги предупреди за Павел, който говорел, че от тях излязъл, но всъщност никога не е бил с тях, с учениците му... Да напомни, да заяви ясно и недвусмислено най-важното Негово послание: Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог пребъдва в него... Но ще трябва много, много да внимава да не се издаде, че му е била жена, защото веднага ще я заподозрат в лъжи, Йешуа вече не бе скитащият из галилейските предели учител, бе се превърнал в Христос, бе Божият Син, а в очите на всички тя бе само една от онези, които следваха Месията... А пък и кой ли има вяра на нещо, казано от жена!... Особено сред юдеите... И както окаляха името на Иуда, тъй едва ли ще разберат верността на Никодим, и смелостта на Лазар... Тъй ще охулят и нея... Но какво значение имат хулите, щом истината един ден, рано или късно, ще излезе наяве? Защото нищо не остава скрито, и всичко тайно един ден става явно... И какво значение има мъката й, и името й, ако повярват в Него, и в Словото, заради което той, нейният най-любим Йешуа, най-великият Човек, раждан нявга на земята, прие кръстната смърт... И се превърна със смъртта си в бог. Защото в Него нямаше тъмнина. Мария Магдалина хвърли последен поглед към ширналата се пред нея гледка и полека тръгна надолу по хълма, обмисляйки решението си. Чакаше я много работа. Чакаха я книгите, които щеше да напише за Йешуа. Книгите, в които щеше да разкаже неща, известни само на нея и на никой друг... ************ Епилог - Алекс, какво е ормус? – попита Магдалена, плъзгайки разсеян поглед по околните хълмове. Пътуваха към Исусов връх и Александър бе странно мълчалив, концентриран изцяло в извивките на шосето пред себе си. Още след интервюто бе погълнат от някаква мисъл, отказа да отговаря на всякакви допълнителни въпроси и побърза да изведе приятелите си от телевизионния център, заявявайки, че трябва да свършат нещо важно. - Ормус ли? – стреснато се извърна към нея той. - Ти... Откъде знаеш за него? - Чух ви снощи, когато с Професора си говорехте на балкона... Бяхте само двамата. - Хей, да не си подслушвала? - Ох, не... Просто по-рано случайно видях папка с такова име, на екрана на лаптопа ти... И вчера, нали бях седнала близо до вратата, чух те да казваш тази дума. Зачудих се какво ли означава... И защо точно с Професора говориш за някакъв-си ормус... Какво общо има с археологията? - Той е тамплиер, и не го крие. - Е, и? - Твърди се, че тамплиерите владеели тайната на някакво вещество с чудодейни свойства, наречено ормус, нещо като елексир на живота. - В смисъл? – продължи да разпитва Магдалена с намерението да го извади от това негово състояние на отстраненост. Държеше в скута си букет рози, които изпълваха купето на колата с упоително ухание, тази миризма я караше да тръпне от предчувствие за предстоящото, но Александър сякаш не я усещаше, потънал някъде в мислите си. - Съществуват предположения, че това е същият онзи тайнствен философски камък, с който алхимиците превръщали неблагородните метали в злато – отвърна той. - О, да, правили са много опити с различни вещества, знам това. Но дали наистина са го открили? Така са зашифровали с разни символи действията си, че човек не може да бъде сигурен какво точно са знаели!... – обърна се тя отново към него с подканящо изражение. - Знаели са много, душице, повярвай ми – отвърна той, хвърляйки поглед към нея и впускайки се неусетно в обяснения. – Самата идея да присвоиш на дадена вещ символично съдържание означава да се приближиш до разкриване на истината. В тази светлина трансмутацията на оловото в злато всъщност представлявала превръщането на обикновения човек в посветен, а процесът понякога се наричал химична сватба. Между впрочем, описанията на алхимическите манипулации много често носят сексуална символика. Тайнството на брака, зачатието на живота, смъртта... както и съвкуплението като мощна митологема са изключително характерни за алхимичното изкуство – и като текст, и като изображение. А самият философски камък според някои е бил по-скоро синоним на духовно просветление. - И затова носел безсмъртие, така ли? - Да, Маги, притежавал е и тази магическа сила. Алхимикът Николас Фламел в началото на петнайсети век го описва като фина златна пудра, с чиято помощ той благополучно осъществил трансмутацията, двамата с жена му се сдобили не само с богатство, но и живели до невероятно дълбока старост. Но чуй... Така описват и материала ормус, който според съвременните му изследователи има наистина особени свойства. Това е един белезникав прах, изглежда като сол и представлява неметална форма на елементи от платиновата група, наричат го още моноатомно злато. - Ама... съществува ли наистина?! - Съществува. И покрай него наистина витае някаква тайна. Все още не е ясно на какво се дължат особените му характеристики, но едно е сигурно – има феноменални качества! Проявява се като свръхпроводник, държи се странно в магнитно поле, влияе върху ДНК, буди асоциации дори за паранормални явления. А на орбитално ниво проявява склонност към една направо мистична подреденост... Може би си чувала за фракталите... - Фрактали? Какво е това? - Термин, с който най-често са назовавани конфигурации, отличаващи се със самоподобност. Срещат се в математиката, в компютърното изкуство, в строежа на различни природни обекти и вещества. За да ти стане по-ясно, ще ти припомня прочутия херметичен постулат, залегнал в основите на алхимията: „каквото горе, такова и долу”. Което ще рече: каквото се случва на едно ниво, се случва и на следващото. Така е и при фракталите – всяка частичка, дори най-малката, носи в себе си пълна информация за цялото, налице е абсолютно подобие... Като малките чепки на броколито, казано най-грубо, които повтарят структурата на цялата глава... - И като човека, когото Бог създал по свой образ и подобие?... – прекъсна го Магдалена. - Щом цялото се проявява във всяка своя част, а всяка частица, дори най-малката, обхваща в себе си Цялото, то... Значи са били безкрайно прави гностиците: душата на човека съдържа цялата сила на божественото в себе си, и Бог може да се познае, опознавайки себе си... - Наистина, Маги, харесва ми как мислиш! – засмя се Александър. - А пък вълшебните свойства на веществото „ормус” се проявяват в много аспекти, не само в структурата му. Така например, ако с него се поливат зеленчуците, те порастват до гигантски размери. Има хипотези, че влияе на имунитета, като засилва жизнените сили, може да се използва като храна, като лекарство... Освен това, може би знаеш, по време на кръстоносните походи тамплиерите са били тук, в България, и Професора също го потвърди. Дори са идвали в Родопите. Където е бил Перперикон, и където се добивало злато... Ормусът е свръхчисто, свръхогнено злато, както наричали и... - Чакай малко – прекъсна го отново тя, - ама нали тамплиерите са пазители и на тайната на Граала! Според легендата той представлявал вълшебен бокал, който бил съхраняван в някакъв дворец, скрит вдън планината и невидим за пътниците... Не се ли събират твърде много тайни на едно място? - Наистина им стават множко на тамплиерите толкова тайни, но само ако ги разглеждаме всяка сама за себе си. А пък този мистериозен дворец според някои изследователи се намирал в Испания, недалеч от земите на катарите... Ако изобщо е съществувал, разбира се, защото легендата за Граала възниква като един недоразказан рицарски роман някъде в началото на тринайсети век и впоследствие търпи развитие. Но в светлината на хипотезата, че Граалът не е някаква реално съществуваща чаша, с която на Тайната вечеря Христос уж пиел виното, нито пък е чашата, в която уж Йосиф Ариматейски бил събрал кръвта му, а по-скоро символ, защото още от езическите времена съдовете с подобна форма - чаша, котел, кошница, означавали майчината утроба, раждаща живот... и като добавим всичко онова, което вече разбрахме – за мистериите, за магичната сила на ритуалния секс, за целенасоченото преиначаване на учението на Исус, за да не стигне до хората такова, каквото е било... ако съберем всички тези предпоставки, получава се нещо интересно: има някаква тайна, укривана с векове. И можем да проследим съществуването във всички времена на групи от хора, посветени в тази тайна, която те пазят с цената на живота си. Това е познание за живота, смъртта и безсмъртието... За пътя на човека в една боговдъхновена Вселена, в която неговият свободен избор го натоварва с отговорността да отстои докрай мисията си, дадена му заедно с божествената искра в душата. И тези, които владеят тайната, имат достъп до невероятна мощ. Образно казано, те разполагат с нещо като поглед отгоре върху лабиринта, способност да се пренасят над коридорите му и знание за истинските сили, движещи света... Докато всички ние, останалите, пъплим долу и се лутаме през целия си живот в избора на правилния път, чудейки се дали сме на правилната страна в тази непрекъсната борба между мрака и светлината. - Това ли имаше предвид, когато преди време каза, че може би тайната на Елевзинските мистерии не се е загубила напълно? - Да. Намерихме достатъчно доказателства, че корените им са в мистериите на Орфей. После видяхме колко дълбоко основание са имали първите християни да съвместят неговия образ с този на Исус, и колко близки са били гностицизмът и орфизмът... И как чрез сила и жестокост е била наложена вяра, доста по-примитивна от това, в което са вярвали гностиците, които твърдели, че именно те са истинските последователи на Исус. Така една религия на мъдростта, на познанието и духовното търсене е била подменена с религия на догмата, с вяра в самата вяра... И как другата, обявена за ерес вяра, е била подета и поддържана от арианите в Тракия, а после преминала от нашите земи чрез учението на богомилите в Европа, където е била подложена на жестоко изтребление в лицето на катарите. За да бъде после обвита в мистика, скривайки се в ритуалите и символиката на възникналите по-късно ордени с езотерична насоченост. Имам предвид розенкройцерите*, чието учение е потънало в дълбока загадъчност, и от които всъщност се отделят по-късно по-разбираемите масони... Забележка под линия: * Немската дума Kreuz /кройц/ означава кръст. - Тайната на кръста и розата... Кръстът като матрица на лабиринта, и розата... – като какво? Като образ на пътя в него? – попита Магдалена, вдигайки внимателно букета от скута си и разглеждайки навитите като спирали листенца. - Може би... Това е нашата версия, и това, което открихме, го потвърждава. Проследихме как кръстът с четирите точки се появява първо при посветителските сцени върху кратерите, прескача върху някои епитрахили и икони в нашето православие като реликт от арианите, после го има и при катарите, и при розенкройцерите... - За кръста разбрах, но все пак, какво е розата, Алекс? Освен дето е кралица на цветята... - В християнската символика тя е цветето на непорочната Дева Мария, Богородицата, към която най-често отправят молитвите си хората, дори и да се кълнат в Господа. Божията майка е почитана тъй, както навремето е била почитана великата Богиня-майка, и това не е случайно... Защото подсъзнателно хората усещат, че равновесието трябва да бъде спазено, освен „Отче наш”, трябва да има и „Аве Мария”, трябва да присъства и женското животворящо начало... - Абсолютно си прав, Алекс! Но тук виждам и нещо друго, виждам едно, как да го нарека... едно инфантилно светоусещане, когато индивидът все още не се чувства достатъчно отговорен за съдбата си и има нужда от мощния образ на Бащата - всевиждащ, наказващ, ръководещ постъпките му, и състрадателния образ на Майката – милосърдна, закриляща, разбираща... А пък изобразяването й най-вече като кърмеща Мадона отговаря на един доста ранен стадий в израстването на човека, на онова състояние, когато удоволствието е предимно орално. Само си помисли, колко любими са изображенията на Христос като дебелото сучещо бебе, прислонило се към майчината гръд! Не е ли време да пораснем, питам аз? - Порастването е болезнен процес, Маги, сама знаеш, нали учиш психология... Свързано е със сриването на авторитетите, между впрочем, и с опознаването на самия себе си като личност достойна и носеща Бога вътре в себе си... Както и дявола, с който всеки трябва да се бори през целия си живот... Но християнската религия такава, каквато е, насажда именно онова съзнание, което ти сполучливо нарече инфантилно. Богът и дяволът според нея са две сили, позиционирани извън човека, а той самият има през целия си живот нужда от Отец и Майка... Защото по волята на Църквата вместо тази, която носи цялата женственост на света и по право би трябвало да заеме мястото си до Христос, ние почитаме друг женски образ, стерилен и нереален... Защото истинската жена до Исус е изместена от измислена и удобна за целта фигура. Павелианството дамгосва Мария Магдалина като блудница и грешница, като в същото време налага образа на една непорочна Дева, станала по волята на извратеното им съзнание по един доста странен начин майка, лишавайки така една истинска майка от женската й същност. Защото, обърни внимание, никъде в Новия завет майката на Исус няма каквато и да е значителна роля!... Ето как по волята на Църквата розата, цветето на любовта, цветето на Мария Магдалина, преминава в ръцете на другата Мария, Христовата майка... жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|