83
големи излишъци. Абдало си е абдал. Не умее да краде, па тръгнал да бо-
"атее. Голем майтап, нали. Шефа ми каза едно браво и така свърши моето
зазвъждане на токачки и на пачки. Късмета си е късмет.
Или го имаш,
или го немаш, да знаеш.
По-късно, като отидох с кера Вангелия на манастира, умрех да се
смея, че Тя ми каза, какво още му казала на апаш Георги, до девето ко-
ляно чак. Представяш ли си, а. Чак в мозъка ти влиза, ей. В мозъка вътре.
Човека беше полудел от ужас. Ама, айде от Нея да мине.
Сега на Рупите е пълно с токачки и мойте кучета Янтър, Живец,
Джина и Снежец, умират да си играят с тех. Големо хвъркане и крякане
пада, че кучетата застават в стойка мирно и започват, некак да се смеят.
Смеят се, та се късат.
Кой ги знае, какво точно виждат.
Може и кера
Вангелия да
им прави смешки, знам ли. Кучешка му работа. Кучешка.
Иначе, те знаят милион пъти повече от нас. Ама и куче да не си. Така си
е, нема що.
И З М Е Р Е Н И Я
Пак сме некъде в шейсетте години на двайсти век. Ехее.
Както се казва, преди хиляда години и аз й пея ли пея:
Айде, сънце,зайде -
месечеина греее...
Та, чак тарамбуката ми плаче, в страшна жалост-жална. Отроних се-
тен стон и спрех. Ревех. Плачех от неистова мъка, гледайки бликналите
бездни на кера Вангелия. Добротата й плачеше, ей. Лелееий, ама плач, да
зидиш ти. Не си видел такова нещо. Не. Не си видел, плача на Прозрение-
то. На Прозрението на слепотата й. Душата й плачеше, с кладенчови сълзи
на светотата й. Помилва ме по
Достарыңызбен бөлісу: