Като пред светостта като пред майката

П РО КО Б А
Трамваят уби Миле. Миле, сина на поезията Венко Мар-
ковски. Божееий, каква покруса.
Само преди неколко месеца бех с бате Венко Мар-
ковски, при кера Вангелия. Некакви роднини беха, та Венко 
й се оплакваше ли оплакваше от неговия Миле. Лонгурдес-
вал, тва, онова, а Тя го среза и жестоко му рече:
- Остави го. Не му се карай. Нека си лумпува на воля. Бърза детето,
да поживее, че си усеща кончината, бре, Венко.
Помълча, помълча, като да се двоумеше, дали да му каже или не и 
туку тресна:
- Миле ке загине, а ти ке ослепееш. Миле ке загине, а ти, Венко ке
ослепееш, мило. Ке умреш кьорав преди мене. Чу.
И припадна. Изпадна в несвест.
Егати и прокобата, егати чудото. Бегахме си като от погребение. 
Никой ни говори, ни мърда. Пълно отчаяние.
И ето го, на. Днес ли, снощи ли, казаното за Миле от кера Вангелия, 
се случи. Ужас.
Обадих й се по телефона, че Миле е смазан и Тя ми каза, да я чекам 
на Централните софийски гробища. Ке дойдела на погребението му.
Като я видех да слиза от волгата, нещо ме втресе ли втресе, та чак 
се олюлях. Но, изтичах и я хванах под мишницата. Като да ме понесе из-
веднъж, църната шамия на слепотата й. Не ходи, а лети некак и ме вее ли 
вее, некакъв повей. А, ве, сакралното си е сакрално. Тва е.
- Не бързай, Пеше. Умрелите ни гледат, синче, радват ни се, чедо.
Не бързай, чу. Уважавай ги. Те са задгробието наше, да знаеш. Чекат ни.
На гробо на Миле, татко му Венко Марковски, прочете надгробно 
стихотворение за Миле. Стих-стихия на мъката поетова-таткова. Прощава-
ше се със семето си. Со синот си се прощаваше, поезията Венко Марков-
ски.
Всичко плаче. Всичко плаче, кера Вангелия ми вика през сълзи:
- Пеше, не се обръщай назад, синче. Идва най-големата лошотия
между всичката тази интелигенция, дето се е събрала тук и изобщо. Идва
най-големият зинкьор-завистник, да се порадва на Венковото нещастие.
Завижда на дарбата поетова, Богова. Вози го, насред гробищата баш, пра
вителствена кола, синче. Думбаз. Щом ти кажа, ке се обърнеш назад с
мене, чу. Аз да го погледна тоя грабител на чужди таланти. Този батакчия

143
на чужди промисли и Богов труд. Ке му дам да си разбере аз, на този 
поръчков властелин, измислен.
Аз се уплаших, ама смея ли да гъкна. Всички са на колене, а Тя ми 
изшепна, като да ми изрева в ушето:
- Айде сега, обърни се. Дръж се за мене. Аз нема да падна. А така,
Пеше. Оооп.
Какво да вида:
От една правителствена Чайка, слиза ли слиза Георги Караславов. 
Целият в черно, официален. Свлече се и бастунът му затропа, към гроба 
на Миле Марковски. И в този момент, кера Вангелия изсъска, та го затри 
на место. Вдърви го. Караславов се вкамени. Не можа да припари до гро-
ба. Остана си там, където го замрази кера Вангелия.
Хората си тръгнаха. Минават покрай величието и никой, нито го 
вижда, нито го поздравява. Всички шушукат ли шушукат: Ванга, Ванга е 
дошла. Какво ли ще се случи или се е случило.
Пънът, стои и не мърда. Като го приближихме, кера Вангелия се 
извърна, към обезумелия Георги Караславов и го заплю. Заплю го, ве. 
Дамгоса го навеки с омерзение, като му рече:
- Тва ке ти е задгробието твое, гиди зинкьор со зинкьорот, неден.
Бездушник безбожен, бъди проклет. Проклет да си.
Този ми ти едър човек, се разплака като бебе. Плаче и не мърда.
Кера Вангелия си ме грабна, та отидохме на погребалното гоще-
ние, както се казва, нали.
И до ден днешен си се питам: аз ли съпровождах Нея или Тя мене. 
Все повече и повече разбирам, че Тя ме е носела връз духовността си. Тва 
е. Кой не влачи, милата, връз крилете си. Всички.
Еее, много по-късно така, като рисуваха отвънка църквата й, един от 
най-големците я пита:
- Какво ще кажеш, Вангьо, как рисува той, а. Ще кажеш ли, как
рисува той.
Тя помълча, помълча, па изтреска:
- Той, той-не той, рисува с гной. Вътре цръквата, нема да го пусне.
И да се промъкне, един ден ке се сфане целиот. Даа... Той рисува с гной,
ама, ай да си мълчиме. Други се мешат там, нали.
Властелинът, се срути като сноп. Едва го извлекоха, да го напръскам 
с вода, че почти беше сдал багажа. А, кера Вангелия, ме пита ли пита:
- Ти, Пеше, нали знаеш, за кой какво говорам, леля. Нали знаеш,
синче.

144
- Знам, знам, кера Вангелио. Знам.
- А така. Знай го, Пеше. Все некой ден да го кажеш и другите да го 
знаят. Не им пиши имената, чу. Те си знаят смрадливостта. Смъртта на ни-
кой не му бърше аките, синче, да знаеш. На никой не му бърше задникът, 
смъртта. Чу. Смрадта си остава на земята, леля, чу. Чу. Защото, чак на сто 
и двайсет и седем светлинни години от тук, започва истинският ни свет. А 
още толкова навътре е коренът на вейките на гроздовете, на душите ни. И 
оттам, двайсе и седем пъти по толкова, е Господ-Богът, леля. Създателят 
ни, чедо. Даа... Оттам навътре пък, започва красотата, на това, дето му ви-
кат сега Дълбина. Скоростта на Дълбината, Пеше, е поне стотина пъти по-
бърза от светлината. Там, в тъмата на Дълбината, вътре баш, в самата Нея, 
е кармата на съзнанието на Светостта. Така че, и Господ си има Господ, 
да знаеш, чу. Но никой не е над Силата. Злорадството и глупостта, никога 
не могат да стигнат до там. Никога, Пеше. Не ги пускат, леля. Пазат. Кой, 
какво не знам, ама наистина и Господ си има Господ над Него. Тва, ко-
ето плямкат тука, сега: братство, равенство, тинтири-минтири, е ехото от 
там, да знаеш. Изкривеното, изкилиферчено ехо, Пеше, чу. Нищо друго. 
Безкраят наистина е Безкрай, бре. Един ден да го кажеш, леля, па който 
каквото ще да си разправа. И, да знаеш, като си бегам от тук, там ке си те 
чекам, чу. Там, в дълбините ке си се видиме, нали. В дълбините, които са 
на билиарди, билиарди години, чедо. В старите светове на Предвремието, 
Пеше. В тишината на Предначалото, чедо. А ти, всичко да кажеш, как е, 
каквото съм ти го казала, чу. Защото, на мене ТЕ ми го казват. ТЕ, Пеше. 
ТЕ. Верват ми, а аз вервам на тебе... Ти вервам, чедо, ти вервам, леля. Чу 
ли, бре, гиди аро шантаво.
- Чух, чух, кера Вангелио. Каквото си ми казала, както си ми го ка-
зала, така ке го кажа. Знам. Ке го изпълнам заветот Твой, Светост, мила.
А, да не забравам да ви кажа. Венко Марковски, наистина ослепе. 
От диабет ли, от какво ли, не знам, но ослепе. Кьорав си отиде, много пре-
ди кера Вангелия. Тва е. Проклетията си е проклетия. Пишаницата - пи-
шаница. От нея не се бега. Нема бегане от пишаницата. Що ти е писано, 
тва е. Нема друго.
Другото ке го кажам в другата Книга на Книгата...