Приятелство с бога



бет9/15
Дата16.07.2016
өлшемі1.43 Mb.
#203523
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   15

Няма защо, приятелю Мой. А сега знаеш ли как да живееш радостно?

Елизабет съветваше всички нас да обичаме безу­словно, бързо да прощаваме, никога да не съжаляваме за мъките в миналото. „Ако бяхте защитили каньони­те от зимните бури," казваше тя, „никога нямаше да видите красотата, с която сега са издялани.и

Тя ни подтикваше също така да живеем пълно­ценно сега, веднага, да спираме и да вкусваме ягодите, да правим всичко необходимо, за да завършим онова, което тя наричаше „вашата незавършена работа", тъй че животът да бъде изживян честно, а смъртта да бъде прегърната без съжаление. „Ако не се боите да умре­те, няма да се боите и да живеете." И, разбира се, нейното най-велико послание беше: „Не съществува смърт".

Великолепно е да получиш толкова много от една единствена личност.

Елизабет можеше да даде много.

Върви тогава и преживей тези истини заедно с онези, които ти дадох чрез други източници, така че да разгръщаш радостта в душата си, да я чувстваш в сърцето си, да я познаеш с разума си.

Бог е животът в неговите най-висши трепети, които са самата радост.

Бог се радва на всичко и ти ще се приближиш към своя собствен израз на божественост, като изразиш Първото Отношение на Бога към Света.


Четиринадесет

Никога не бях срещал по-радостно същество от Тери Кол-Уитакър. Тя имаше усмивка, която може да те удари през очите, та даже и да те ослепи, имаше чуде­сен, избухващ, свободен, непреодолимо заразителен смях, както и несравнимата способност да докосне дълбоко човека с разбирането си как е и как се чувст­ва той. Тази удивителна жена превзе с щурм Южна Калифорния през 1980-те, а пламъкът на разпалената от нея духовност вдъхна оптимизъм на стотици хиля­ди хора, връщайки всеки от тях към щастлива връзка със самия себе си и с Бога.

За пръв път чух за Тери, докато живеех в Ескондидо и работех за д-р Кюблер-Рос в Шанти Нилая. Никога не съм изпитвал по-пълно удовлетворе­ние, а близката връзка с личност, притежаваща толко­ва съпричастност и духовна мъдрост, ме върна към място, където не бях пребивавал вече години наред: място на копнеж за лична връзка с Бога; за познаване на Бога чрез пряко изживяване, в собствения ми жи­вот, чрез собствения ми жизнен опит.

Не бях стъпвал в черква от 20-те си години, кога­то, за втори път в живота си, почти бях станал член на духовенството. Десетгодишен мечтаех да стана свещеник и пропуснах тази възможност, но желани­ето ми се възроди отново, когато на деветнадесет-годишна възраст след напускането на Милуоки про­дължих своите теологични изследвания.

Вече бях навършил двадесет години, а все още търсех такъв Бог, от когото не трябва да се боя. Това ме накара да напусна завинаги римокатолическата църква. Започнах да събирам книги по теология и да обикалям много църкви и синагоги в общината Ан Арундел, докато накрая се спрях на Първата Презвитерианска Църква в Анаполис като на място, което да посещавам трайно.

Почти веднага се включих и в хора, а едва ми­нала година - вече бях и Четец в църквата. Докато стоях на амвона в неделните дни и четях пасажа за седмицата от Светото Писание, отново осъзнавах ясно копнежите на своето детство - да прекарам живота си в тясна връзка с Бога, проповядвайки пред целия свят учението за Неговата любов.

Изглеждаше, че презвитерианците в по-малка сте­пен от католиците основават своята вяра върху страха (имат по-малко правила, ритуали, а оттам - и улов­ки). Затова в тяхната теология се чувствах все по-удобно. Толкова удобно, че в четенето на Библията през неделните утрини започнах да влагам истинска страст - така, че богомолците започнаха да очакват кога ще дойде моят ред като четец. Това стана очевид­но не само за мене, но и за ръководството на църквата. Не мина много време и ето че на разговор ме повика пасторът, един от най-милите хора, които някога съм срещал.

„Кажи ми", попита ме преподобният Уинслоу Шоу, след като си разменихме няколко любезности, „мислил ли си някога да станеш свещеник?"

„Разбира се, че съм мислил," отвърнах. „Тринадесетгодишен бях сигурен, че ще вляза в семинарията и ще стана свещеник, но това не се случи."

„Защо?"


„Татко не ми позволи. Каза, че не съм достатъчно голям, за да взема такова решение."

„Мислиш ли, че вече си достатъчно голям?"

Тук внезапно нещо ме накара да избухна в сълзи.

„Винаги съм бил достатъчно голям", прошепнах и се постарах да се съвзема и да запазя самообладание.

„А защо напусна католическата църква?" кротко попита преподобният Шоу.

„Аз... имах някои проблеми с нейната теология."

„Разбирам."

Настъпи кратко мълчание.

„А какво усещане буди у тебе презвитерианската теология?" попита накрая свещеникът.

„С нея се чувствам удобно."

„И на мен ми изглежда така. Начинът, по който четеш Светото Писание, завладява хората. Извличаш от текстовете дълбок смисъл."

„Да, защото го откривам е тях."

Преподобният Шоу се усмихна. „Съгласен съм", каза, а после ме погледна внимателно.

„Мога ли да ти задам един личен въпрос?"

„Разбира се."

„Защо се отказа да следваш очевидното си при­страстие към теологията? Сега вече си в състояние да вземаш свои собствени решения. Какво те задържа извън духовенството? Духовенството в която и да би­ло от църквите? Сигурно би могъл да намериш своя духовен дом."

„Не е толкова просто, колкото да си намериш дом. Съществува и друга трудност - да си намериш сред­ства. Вече съм някъде към средата на своето профе­сионално развитие, имам жена и две малки деца. Би било чудо на този етап, изоставяйки всичко, да намеря път, по който да започна наново."

Преподобният Шоу отново се усмихна.

„Нашата църква има специална програма. Ако преценим, че развитието на някой член от енорията ни вдъхва сериозни надежди, можем да спонсорираме обучението му. Обикновено го изпращаме да учи в Принстън."

Сърцето ми подскочи от радост.

„Искате да кажете, че му давате пари да постъпи там?"

„Добре, това, разбира се, е заем. Който го получи, се задължава след завършването си да се върне и няколко години да служи тук като помощник на пас­тора. Можеш да бъдеш духовен наставник, да работиш с младежка група или с верующи - било на улица­та, било там, където те отведат личните ти предпо­читания. Освен това да предлагаш съвети по духовни въпроси, да поемеш ръководството на програмата в Неделното Училище и, разбира се, да говориш като пастор от амвона. Мисля, че би се справил с всичко

това."

На свой ред и аз се умълчах. Свят ми се виеше.



„Как ти звучи това?"

„Звучи невероятно. Правите ли ми такова пред­ложение?"

„Мисля, че настоятелството на нашата презвитерианска църква е готово да го направи. Положително е готово да опита. Разбира се, членовете му ще искат лично да поговорят с тебе."

„Разбира се."

„Защо не се прибереш в къщи и не го обмислиш? Поговори за това с жена си. И се помоли да вземеш най-доброто решение."

Сторих точно това.

Жена ми ме подкрепи напълно. „Мисля, че ще бъде чудесно," каза, сияеща. Второто ни дете беше родено двадесет и един месеца след първото. Двете ни дъщери едва бяха проходили. „А от какво ще живеем?" попитах аз. „Мисля, че предлагат да ми покрият само учебните разходи."

„Бих могла да се върна на работа във физиоте­рапията", предложи жена ми. „Сигурна съм, че ще намеря нещо. Всичко може да свърши работа."

„Искаш да кажеш, че ще ни издържаш, докато се върна отново да уча?"

Тя докосна ръката ми и каза нежно: „Знам, че винаги си искал това."

Не съм заслужил да срещна много от хората, кои­то влязоха в живота ми. Със сигурност не бях за­служил първата си жена, едно от най-милите човешки същества, които някога съм срещал.

Въпреки нейната подкрепа, не приех предложени­ето. Не можех да го направя. Всичко си беше на мяс­то, всичко си беше съвършено наред. Всичко - освен теологията. В края на краищата именно теологията ме спря.

Постъпих точно както ме беше посъветвал пре­подобният Шоу. Започнах да се моля. И колкото повече се молех, толкова повече разбирах - дори и с най-благи думи не бих могъл да проповядвам, че хо­рата са грешници по рождение и имат нужда да бъдат спасени.

Още в най-ранните дни на младостта си трудно мо­жех да разглеждам хората като „лоши". О, да, знаех, че хората вършат лоши неща. Растейки, все пове­че и повече виждах това. Но още като тийнейджър, а после, и като младеж, упорито държах на свое­то разбиране, че доброто е заложено в основата на човешката природа. Хората ми изглеждаха добри, а лошите постъпки на някои от тях се дължаха на възпитанието им, недостатъчното разбиране на соб­ствените им възможности, гнева и отчаянието им, а в някои случаи - дори само на мързел..., но никога - на вродената им зла природа.

Историята за Адам и Ева ми изглеждаше съвър­шено безсмислена дори и като алегория. Знаех, че не бих могъл да я проповядвам. Още по-малко бих могъл да проповядвам теология, приемаща изключ­ването, отлъчването на хора, независимо по колко мек начин би било сторено, защото нещо дълбоко в душа­та ми подсказваше, че хората са мои братя и сестри и никой, дори и последният сред тях, както и ни­що в света, не е толкова грозно или неприемливо в Божиите очи. И така, колкото повече растях, толкова по-сигурен ставах, че съм „съгрешил", възприемайки „погрешна" теология.

А ако не бях прав, всичко, което знаех интуитивно и което беше скътано в дълбините на душата ми, тряб­ваше да бъде погрешно. Не можех да приема това. Не знаех какво да приема. Възможността да вляза в сре­дите на християнското духовенство, явила се съвсем реално за втори път в живота ми, ме хвърли в дълбока душевна криза. Толкова сериозно бях искал да върша на тоя свят Божието дело, ала не можех да приема, че Божието дело е да проповядвам учение за отлъчването и за наказанието на отлъчените.

Умолявах Бога за про-свет-ле-ние, за яснота - не само за това дали да стана духовник, а и по от­ношение на по-широкия проблем, засягащ връзката на човешкото същество с Божеството. Не получих просветление по нито един от двата въпроса. Тога­ва ги изоставих. Сега, когато наближавах четири­десетте, Елизабет Кюблер-Рос ме връщаше обратно към Бога. Говореше отново и отново за безусловната Божия любов, която никога не ни съди, а ни приема точно такива, каквито сме.

Само да можеха хората да разберат това, си мис­лех, и да приложат тази истина в живота си, проб­лемът на жестокостта и трагедиите в света би изчез­нал. „Бог не казва: Обичам ви, АКО..., " настояваше Елизабет и това премахваше страха от смъртта в сър­цата на милиони хора по целия свят.

Това вече беше Бог, в когото можех да вярвам. Беше същият оня Бог в дълбините на сърцето ми, ко­гото добре познавах още от детските си години. Исках да бъда още по-близо до тоя Бог, затова реших да се завърна обратно в лоното на църквата. Може би съм се взирал в невярна посока, към погрешен път. На­сочих търсенията си към лютеранската църква, после - към методистката. Опитах да се приобщя към бап­тистите, към конгрегационалистите. Но все, отново и отново, се връщах към теология, основана на страха. Избягах пак. Изучих юдеизма. Будизма. Всеки друг „изъм", който можех да открия. Нищо не ми изглеж­даше приемливо. Тогава чух за Тери Кол-Уитакър и нейната църква в Сан Диего.

Домакиня в бедните калифорнийски предградия на 60-те години, Тери също копнеела за външно изжи­вяване на духовната връзка, която чувствала дълбоко в сърцето си. Следвайки собствените си вътрешни търсения, тя се сблъскала с нещо, наричано Обеди­нена Църква на Религиозната Наука. Влюбила се в нея захвърляйки всичко, и започнала формални ре­лигиозни научни занимания. В крайна сметка би­ла ръкоположена и била призована с писмо от ед­на бореща се да оживее енория, наброяваща по-малко от петдесет души в Ла Джола, Калифорния. После трябвало да направи избор между мечтите си и бра­ка си. Съпругът й не подкрепял напълно промяната, настъпила у нея, и положително не бил съгласен да изостави собствената си добра работа и да се пресели със семейството си на нова място.

Така Тери се отказала от брака си. И за три го­дини превърнала Църквата на Религиозната Наука в Ла Джола в една от най-големите в рамките на тази деноминация. Всяка неделя над хиляда души идвали да я чуят в двете утринни служби и навалицата се множала. Мълвата за това необикновено явление в духовния живот бързо плъзнала из цяла Южна Кали­форния, стигайки дори до Ескондидо, твърде тради­ционна винарска и земеделска община на север от Сан Диего.

Запътих се натам да проверя какво става.

Енорията на Тери била нараснала толкова, че й се наложило на наеме голям киносалон, в който да провежда църковните служби. Като се приближих до увеселителната сграда, прочетох: „Прослава на Живо­та с Тери Кол-Уитакър" и си помислих: „Леле, братко, какво ще да е това?" Разпоредителите подаваха на всекиго от влизащите по един карамфил и го поздравя­ваха тъй, като че ли цял живот са го познавали.

„Здравей, как си? Чудесно е, че си дошъл!"

Не знаех как да приема това. Разбира се, и друг път ми се е случвало, като отида на черква, да ме пос­рещнат и поздравят мило, но далеч не толкова въз­торжено. Всичко наоколо беше изпълнено с енергия. Тя действаше ободряващо и създаваше весело настрое­ние.

Вътре свиреха живата, възбуждаща тема из Огне­ни Колесници . В салона цареше атмосфера на очак­ване и надежда. Хората бърбореха и се смееха. Накрая светлините изгаснаха и на сцената се появиха мъж и жена. Мъжът седна от едната страна, жената - от другата.

„А сега е време да утихнем и да се вглъбим в себе си", каза мъжът пред микрофона. Хор в дъното на залата нежно запя молитва за „мир" и службата запо­чна.

Никога не съм изпитал нещо подобно. Положи­телно не беше онова, което очаквах, и се чувствах някак си не на място, но реших да остана. След няколко встъпителни съобщения Тери Кол-Уитакър застана в центъра на сцената зад прозрачен подиум от плексиглас и изчурулика: „Добро утро!" Усмивката й беше лъчезарна, бодростта й - заразителна.

„Ако сте дошли тук тази сутрин с очакването да намерите нещо, което изглежда като черква, пораж­да чувство, че сте в черква или звучи, като в черква, попаднали сте не където трябва." Положително беше права в това отношение. Слушателите изразиха съ­гласието си със смях. „Но ако сте дошли тук тази сутрин с надеждата да намерите Бога, отбележете, че Бог пристигна в мига, в който прекрачихте прага на тази зала."

Туй беше то. Аз бях пленен. Макар и да не знаех как ще продължи неделната служба, всеки човек, кой­то би имал достатъчно въображение и смелост да я открие с подобни думи, би грабнал вниманието ми. Тъй започна една връзка, която продължи почти три години.

Както при първата ми среща с Елизабет, само за десет минути бях завладян от Тери Кол-Уитакър и нейното дело. Както при Елизабет, веднага показах ясно това, като предложих ентусиазирано своята до­броволна помощ. И както при Елизабет, скоро влязох в състава на организацията, създадена от Тери, в от­дела за развитие и разширяване на дейността (където пишех вестникарски съобщения за проявите, участвах в издаването на седмичния църковен бюлетин и т. н.).

„Просто се беше случило" да бъда без работа за няколко седмици през времето, когато пътищата ни с Тери се кръстосаха. Елизабет ме беше уволнила. До­бре де, думата „уволнила" звучи грубо. Тя просто ме беше пуснала да си отида. Не беше проява на гняв; просто беше дошло време да се преместя и Елизабет го знаеше. Каза простичко: „Време е да си вървиш. Давам ти три дни."

Бях поразен. „Но защо? Какво съм направил?"

„Не става дума за това, което си направил, а за то­ва, което няма да направиш, ако останеш тук. Няма да осъществиш пълноценно възможностите си. Поло­жително не можеш да го направиш, оставайки в моята сянка. Тръгвай. Веднага. Преди да е станало късно."

„Но не ми се иска да си тръгна", примолих се аз.

„Достатъчно си поигра в задния ми двор", сухо каза Елизабет. „Лекичко ще те подритна, ще те побут­на. Както се избутва птиченцето от гнездото. Време ти е да полетиш."

И това беше всичко.

Преместих се в Сан Диего. Върнах се към връзки­те с обществеността в областта на рекламната дейност и маркетинга, като основах своя собствена фирма, наречена Тhе Group.

Всъщност не съществуваше никаква група, бях само аз. Но ми се искаше да звучи с по-голяма тежест. И през следващите няколко месеца привлякох много малко клиенти, включително и един независим канди­дат за Конгреса, който дори не стигна до балотаж. Рон Пакард беше бивш кмет на Карлсбад, Калифорния, и стана първият човек, спечелил място в Конгреса чрез ,,гласуване с вписване" през този век - и аз му по­могнах да го стори.

Въпреки удивителната победа на Пакард, която се оказа само едно забележително изключение, дните на моята рекламна и търговска дейност отново се оказа­ха празни и безсмислени. След като бях работил за Елизабет, можеше да се предвиди, че продажбата на ресторантска храна или пък на места за престой в хотели през уикенда, както и други дейности, ка­то преустройството на жилища, например, няма да ме удовлетворят. Отново започвах да се побърквам. Трябваше да намеря път, по който да възвърна смисъ­ла на своя живот. Изливах цялата си енергия, пома­гайки на Тери като доброволец в дейността на ръково­дената от нея църква. Посвещавах дни, вечери, уикен­ди на църковните дела, пращайки работата си по дяво­лите. (Прости ми за израза, на който не мога да устоя). Благодарение на енергията, ентусиазма и творческа­та воля, която влагах в църковната дейност, скоро ми предложиха да ме назначат на целодневна работа като Директор на Отдела за развитие. Тъй наричаха там, за по-лесно, връзките с обществеността и маркетинга.

Скоро след като започнах работа, обаче, Тери на­пусна деноминацията, чувствайки, както ни каза, че формалните религиозни връзки често се оказват огра­ничение, спирачка, преграда. Тя създаде Теггу Со1е-Whittaker Ministries - Духовната Общност на Тери Кол-Уитакър и в крайна сметка неделните им служби започнаха да се излъчват по телевизията в много гра­дове. Така „енорията й" се разшири, обхващайки стотици хиляди хора.

Както през времето, прекарано с Елизабет, връзка­та ми с Тери ми предостави възможността да придо­бия богат опит. Научих не само как да общувам с хо­рата, включително с онези, които са изправени пред емоционални и духовни предизвикателства, но и ре­дица други неща, например какво представляват ор­ганизациите с нестопанска цел, как могат да работят най-добре, за да задоволяват нуждите на хората и да изпращат духовни послания. Тогава още не си пред­ставях колко безценен може да се окаже този опит - макар че сигурно съм предполагал, че животът отно­во ме подготвя за собственото ми бъдеще. Сега вече виждам как съм бил воден в подходящото време при подходящите хора, за да продължа обучението си.

Тери, като Елизабет, говореше за безусловната любов на Бога. Говореше също и за силата на Бога, която живее у всекиго от нас. Тя включва и способ­ността да творим своята собствена действителност и да предопределяме собствените си изживявания и жи­знен опит.

Както вече казах във въведенията към всяка кни­га от Разговори с Бога, и по-рано съм изпитвал влияни­ето на някои от изложените в трилогията идеи. Много от тях, особено най-изумителните, ми бяха съвършено непознати. Никога и никъде по-рано не бях чул или чел за тези прозрения, никой не ме беше занимавал с тях, та дори и не можех да си ги представя. Но както стана ясно в Разговори с Бога, целият ми живот наистина е бил едно непрестанно учене и това е вярно за всекиго от нас. Трябва да внимаваме! Трябва ши­роко да отваряме очи и да наостряме уши! Бог непре­станно ни изпраща своите послания, Той разговаря с нас във всеки миг на всеки ден! Послания от Бога ид­ват от различни източници, достигат до нас по различ­ни пътища, сипят се върху нас с безкрайна щедрост.

Един от тези източници в моя живот беше Лари Ла Рю. Един от тези източници беше Джей Джексън. Елизабет Кюблер-Рос беше един от тези източници. И Тери Кол-Уитакър беше един от тези източници.

Майка ми също беше един от тези източници. Такъв беше и баща ми. Всеки ми даде своите уроци и ме дари с житейска мъдрост, която ми служи и до днес. Дори след като „бях захвърлил" всичко, което бях получил от тях - както и от други източници - всичко, което не ми вършеше работа, което не усещах в съзвучие със себе си и което не чувствах като своя вътрешна истина, голяма част от това съкровище ми беше останало.

За да бъда честен към Тери, която, сигурен съм, ще поиска това уточнение, трябва да отбележа, че тя прекрати отдавна тогавашната си проповедническа дейност. Тя преброди един след друг различни духовни пътища, далеч от традициите на християн­ството и юдеизма, ала далеч и от по-голямата част на собствените й по-ранни послания. Уважавам решение­то на Тери да превърне живота си в безкрайно търсене на духовна действителност, съзвучна с дълбините на душата й. Бих желал всеки да търси с толкова жар божествената истина.

Това беше най-важният урок, който ми даде Тери. Тя ме научи да търся Вечната Истина с неспирна решителност, независимо че това може да преобърне каруцата, независимо от това, колко от предишните ми вярвания ще бъдат преобърнати с главата надолу, независимо от това, в каква степен то може да обърка и отблъсне другите. Надявам се, че останах верен на тази мисия.

Остана верен. Повярвай Ми, остана верен.

Но все пак имам още въпроси във връзка с това състояние на радост.

Давай.

Добре, Ти каза, че за да се почувствам радостен, трябва да помогна и на другия да изпита радост.



Точно така.

А тогава как да се почувствам радостен, ако около мене няма никого?

Винаги има начин да допринесеш нещо за Живота, дори когато си сам. Понякога - особе­но когато си сам. В момента ти си сам и правиш най-доброто - пишеш.

Добре, ами какво ще правиш, ако не си писател? Да предположим, че не си художник или поет, ком­позитор, какъвто и да било творец, работещ в самота? Да предположим, че си обикновен човек, с обикнове­на професия, например строителен работник или пък зъболекар и внезапно останеш сам. Можеш.да бъдеш пенсиониран свещеник, живеещ в дом за пенсионирани свещеници, и времето, през което си давал своя при­нос в живота на другите, изглежда отминало. Или си какъвто и да било пенсионер. Пенсионирането често потапя в депресия хората, които усещат, че вече ня­мат предишната стойност, вече не са толкова полезни и са изоставени.

Това не се случва само на пенсионерите. Случва се и на други. На болни, затворени в себе си хора, които поради една или друга причина не проявяват - а и не могат да проявят - интерес и разбиране към живо­та наоколо. При това, става дума за обикновени хора от ежедневието, които се чувстват добре, когато имат занимание и когато са окръжени от други хора, за­щото тогава правят точно онова, за което Ти говориш - носят радост на другите.

Предполагам, че питам за следното: как да на­мериш радост вътре, у самия себе си? Не е ли мал­ко опасна идеята, че можеш да намериш радост само като носиш радост на другите? Не е ли тя някаква клопка? Не би ли могла да доведе до създаването на малки мъченици - хора, които чувстват, че единстве­ният път към заслужено щастие е да направят другите щастливи?

Добри въпроси. Много добри наблюдения и добри въпроси.

Благодаря. А какви са отговорите?

Първо, нека изясним нещо. Никога не си съвсем сам. Аз винаги съм с тебе и ти винаги си с Мене. Това е първото. И е важна точка, от която можем да започнем, защото тя променя всичко. Мисълта, че наистина си сам, би могла да бъде убийствена. Просто самата мисъл за пъл­на самота, без нищо друго, което живее или се случва наоколо, би могла да бъде убийствена. Защото истинската природа на душата е Един­ството с Всичко, Което Съществува и ако изглеж­да, че наоколо няма нищо и никой Друг, тогава отделният човек би могъл да се почувства точно така - като отделен човек, а не като Едно Цяло с всичко друго. И това би било убийствено, за­щото би нарушило най-дълбокото ти усещане за това Кой Си Ти.

Затова е важно да разбереш, че в действител­ност никога не си сам и че „самотата" е невъзмож­на.



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   15




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет