Ти СИ „адски сигурен" - в много неща. Но не би ли предпочел да бъдеш „райски си­гурен"?

И открих, че си отговарям: Какво, по дяволите, трябва да означава това?

После дойдоха най-необикновените мисли, пред­стави, съобщения, наричайте ги както щете, които съм срещал когато и да било. Мислите бяха толкова изу­мителни, че се видях да ги записвам - и да им отгова­рям. Идеите, които ми бяха дадени (или предадени чрез мене), не само съдържаха отговори на въпросите ми, а едновременно с това пораждаха и други, нови въпроси, които никога не бях си задавал. И ето ме в „диалог" с-молив-и-хартия.

Той продължи три часа и изведнъж се оказа, че ве­че е седем и половина сутринта и къщата е започнала да оживява, така че аз оставих молива и бележника. Беше интересно преживяване, но аз не му придадох голямо значение - до следващата нощ, когато бях събуден от здравия си сън в четири и двайсет сутрин­та, тъй рязко, като че ли някой беше влязъл в стаята и беше щракнал ключа на лампата. Седнах в леглото, чудейки се какво се случва, когато усетих настойчив тласък да стана от леглото и да се върна към жълтия бележник.

Все още чудейки се какво става и защо се препъвам из цялата къща, намерих бележника и се върнах към моето уютно местенце на дивана в дневната стая. За­почнах да пиша отново, продължавайки точно оттам, където бях спрял, задавайки въпроси и получавайки отговори.

И до ден днешен не знам какво ме накара да за­почна да записвам всичко това или пък - да пазя записките си. Вероятно съм мислил, че ще си водя дневник. Нямах представа, че един ден това ще бъде издадено, камо ли - че ще бъде четено от Токио до Торонто, от Сан Франциско до Сао Паоло.

Вярно е, че в един момент от диалога гласът рече: „Един ден това ще стане книга." Но аз си помислих: Да, ти и още стотина други ще пратите своите среднощни криволици на един издател, който ще ви каже: „Разбира се! Че защо, ще издадем всичко това НАВЕДНЪЖ.¹¹ И този пръв диалог продължи годи­ни наред, нещо ме будеше в мрака поне три пъти сед­мично.

Един от въпросите, които най-често ми задават, е: Кога съм решил, кога съм разбрал, че Бог е този, с когото разговарям? През първите няколко седми­ци на това свое преживяване не знаех какво всъщност се случва. В началото една част от мене мислеше, че просто говоря на себе си. След това, някъде през деня, се почудих дали това, което чувах и чиито отговори на въпросите си записвах, не би могло да бъде моето тъй наречено „висше аз". Но накрая трябваше да се освободя от самопреценките си и от страха да стана смешен и да назова случващото се с точното име, кое­то, както изглежда, му подхождаше - разговор с Бо­га.

Това ми хрумна през нощта, когато чух твърде­нието: „Не съществува такова нещо като Десет Божи Заповеди."

Бях вече написал близо половината от онова, кое­то накрая се превърна в книга, когато прозвуча това странно твърдение. Занимавах се с въпроса за пътя към Бога и за това кой е „правият" път. Исках да знам дали трябва да „бъдем добри", за да заслужим пътя си към небето или сме свободни да живеем, както ни се иска, без Бог да ни накаже.

„Кой път да следвам, какво да ме води", питах аз, „традиционните ценности или принципът „проправяй-нови-пътища"? Десетте Божи Заповеди или Седемте Стъпки към Просветлението?"

Когато дойде отговорът, че Десетте Божи Запове­ди не съществуват, бях смаян. Но още по-смайващо беше обяснението.

Наистина, имало е десет твърдения и действи­телно, те са били дадени на Мойсей, но не са били „заповеди". Бяха ме учили, че „заповедите" са съз­дадени от Бога и предназначени за човешкия род; чрез тях можем да узнаем дали сме отново на правия път към Бога.

Това не приличаше на нищо друго, прозвучало до този момент в диалога. Беше нова, променяща всич­ко информация. Знаех, че някои от нещата, които бях чул до този момент в диалога, съм ги чувал и по-рано - от други учители или други източници, а може и да съм ги прочел някъде. Но знаех, че такова смайващо твърдение за Десетте Божи Заповеди не бях чувал никога по-рано. По-нататък, тези представи оскверняваха всичко, на което някога съм бил учен или което някога съм мислил по този въпрос.

Години по-късно получих писмо от един профе­сор по теология в голям университет на Източното Крайбрежие. В него той твърдеше, че това е най-оригиналната нова перспектива във връзка с Десетте Божи Заповеди, публикувана през последните триста години и въпреки че не е сигурен дали приема твър­денията в Разговори с Бога, те ще предоставят на не­говите курсове по теология богат материал за дебати и дискусии през много от предстоящите семестри. По това време, обаче, аз вече не се нуждаех от писмата на професори по теология, за да се убедя, че чутото от мене е много ценно и че идва от много ценен източник.

Започнах да възприемам този източник като Бог. Оттогава досега нищо не промени мнението ми. Всъщ­ност информацията, която дойде в рамките на остатъ­ка от този, изложен на осемстотин страници диалог, включително и необикновената информация за живо­та сред Високо Развитите Същества във Вселената в книга 3 и схемата за изграждането на ново общество на Планетата Земя в книга 2. Те затвърдиха повече от всякога това мое убеждение.

Много се радвам да го чуя това. Интересно е, че сочиш тази част от диалога ни, защото тя беше и последният му дял, където накрая говорих за познаването на Бога.

Точно там Аз казах: „За Да познаеш истински Бога, трябва да си изгубил разсъдъка си".

Ела при Мене, казах Аз, по пътя на сърце­то си, не чрез пътешествие на разума си. Никога няма да Ме намериш в разума си.

С други думи, никога няма да Ме познаеш, ако прекалено много мислиш за Мене. Защото мис­лите ти не съдържат нищо друго, освен предиш­ните ти представи за Бога. Но истината за мене не може да бъде намерена в предишните ти пред­стави, а в преживяването ти точно в този момент.

Мисли за това по следния начин: разумът ти съдържа миналото, тялото ти съдържа настояще­то, душата ти съдържа бъдещето.

С други думи, разумът анализира спомените, тялото преживява усещанията, душата наблюдава и знае.

Ако търсиш достъп до онова, което си спом­няш за Бога, взри се в разума си. Ако търсиш достъп до онова, което чувстваш за Бога, взри се в тялото си. Ако търсиш достъп до онова, което искаш да знаеш за Бога, взри се в душата си.

Объркан съм. Мислех, че чувствата са езикът на душата.

Това е вярно. Само че душата ти говори чрез тялото ти, което ти дава преживяване за истината тук-и-сега. Ако искаш да узнаеш своята истина по който и да било въпрос, взри се в чувствата си. Най-бързо можеш да направиш това, ако го провериш чрез тялото си.

Разбирам. Аз наричам това - да се направи „Про­верка чрез Коремчето". Има стара поговорка: „Коремчето знае."

И това е вярно. Коремът ти действително е един много добър барометър. Така че, ако искаш да влезеш в допир с онова, което душата ти знае за бъдещето, включително - и за възможнос­тите, свързани с бъдещото ти преживяване на Бо­га, вслушай се в тялото си, вслушай се в онова, което в момента ти казва твоето тяло.

Душата ти знае всичко: минало, настояще и бъдеще. Тя знае Кой Си Ти и Кой Искаш да Бъдеш. Накрая тя познава и Мене, защото е оная част от Мене, която е най-близо до теб.

Уха! Това ми харесва. „Душата е онази част от Бога, която е най-близо до тебе," Каква велика мисъл!

При това вярна. Така че, за да Ме познаеш, трябва истински да познаеш собствената си душа.

Всичко, което трябва да направя, за да имам прия­телство с Бога, е да имам приятелство със Самия Себе Си.

Точно така.

Звучи толкова просто. Изглежда прекалено хуба­во, за да е вярно.

Вярно е. Повярвай Ми. Довери Ми се. Но не е толкова просто. Виж, да познаеш Себе Си е нещо много по-малко от това да имаш приятелство със Себе си. Ако това беше лесно, ти отдавна щеше да си го сторил.

Можеш ли да ми помогнеш?

Тук ще направя това. Ще те върна обратно при Твоето Собствено Аз... и така ще те върна обратно при Себе Си. А един ден ти ще сториш същото за другите. Ще върнеш хората към самите тях, а по този начин ще ги върнеш и при Мене. Защото, когато намериш Себе си, ти намираш и Мене. Аз винаги съм бил там и винаги ще бъда там.

Как мога да имам приятелство със Себе си?

Като успееш да узнаеш Кой Си Ти Всъщност. И като си изясниш кой не си.

Мислех, че съм имал приятелство със Себе си. Аз много се харесвам! Може би дори малко прекалено. Както вече казах, ако съм имал в живота си някакъв личен проблем, той е бил с моето его.

Голямото его не е признак, че някой харесва себе си. По-скоро е признак за противното.

Когато хората много „се хвалят" и „се пер­чат", това поражда въпроса: Какво толкова силно не харесват у себе си, та имат нужда - като ком­пенсация - да накарат другите да ги харесват?

Олеле. От това почти ме заболя.

Болката ти, расте, сине Мой. Значи всичко е наред. Така и трябва да бъде.

И тъй, нима според Тебе аз наистина толкова мно­го не се харесвам, че се опитвам да компенсирам не­достига на обич към себе си с обичта на другите - като заместител?

Само ти можеш да знаеш това. Ти си един­ственият, който казва, че има проблем с егото си. Аз наблюдавам как обичта към себе си не увеличава прекаленото его, а го намалява. С дру­ги думи, колкото по- добре разбираш Кой Си Ти Всъщност, толкова по-малко е твоето его.

Когато узнаеш напълно Кой Си Ти Всъщност, егото ти ще изчезне изцяло.

Но нали егото ми е моето самоосъзнаване?

Не. Егото ти е онова, което мислиш че си. То няма нищо общо с това Кой Си Ти Всъщност.

Нима казаното не влиза в противоречие с онова, на което Ти ме учеше по-рано - че е редно да имам его?

Редно е да имаш его. Това всъщност е съвсем редно, тъй като „егото" ти е необходимо,- за~д а имаш преживяването, което имаш в момента като отделна единица в един свят на относителност. Е добре, сега вече съм напълно объркан.

Това е в реда на нещата. Объркването е първата крачка към мъдростта. Безумието е мислене­то, в което намираш всички отговори.

Би ли ми помогнал да се оправя във всичко това? Добре ли е да имам его или не е добре?

Това е голям въпрос.

Ти си влязъл в свят на относителност - който Аз наричам Царство на Относителното - за да изживееш онова, което не можеш да изживе­еш в Царството на Абсолютното. Стремиш се да изживееш Кой Си Ти Всъщност. В Царството на Абсолютното можеш да го знаеш, но не можеш да го изживееш. Душата ти жадува да познае себе си чрез опит, изживяване. Причината, поради коя­то не можеш да научиш от опит Кой Си Ти в Царството на Абсолютното, е, че в това царство не съществува нещо, което ти не си.

Абсолютното е точно това - нещо абсолютно. Цялото във Всяко Нещо. Алфата и Омегата с нищичко, стоящо между тях. Няма степени на „Абсолютност". Степени могат да съществуват само в Относителното.

Царството на Относителното беше създаде­но Така, че да можеш да познаеш Себе Си като великолепен чрез опита си, изживяването си. В Царството на Абсолютното няма нищо друго ос­вен великолепие и затова великолепието „го ня­ма". Това значи, че то не може да бъде изживяно, не може да бъде познато чрез изживяването му, защото няма начин да изживееш великолепие в отсъствието на онова, което не е великолепно. В действителност ти си Едно Цяло с всичко в света. В това е твоето величие! Но не можеш да познаеш величието на това да бъдеш Едно Цяло с всичко в света докато си Едно Цяло с всичко, защото не съществува нищо друго и така да бъдеш Едно Ця­ло с всичко не означава нищо. В своето изживя­ване ти си само „ти" и нямаш изживяването за величието на това.

Затова единственият начин да изживееш ве­личието на това да бъдеш Едно Цяло с всичко в света е временно да се окажеш в състояние, в кое­то е възможно да не бъдеш Едно Цяло с всичко в света. Но тъй като в Царството на Абсолютното - което е основната действителност - всичко е Едно Цяло, там съществуването на нещо, което не е Едно Цяло с всичко, е невъзможно.

Това, което не е невъзможно, обаче, е илюзия­та, че не си Едно Цяло с всичко останало. Създа­ването на тази илюзия стана причината да бъде сътворено и Царството на Относителното. То е като света на Алиса-в-страната-на-чудесата, в който нещата не са такива, каквито изглеждат, и в който нещата изглеждат такива, каквито не са.

Егото ти е твоят основен инструмент за съз­даването на тази илюзия. То е средството,-кое­то ти позволява Да си представиш Себе Си като отделен от Всички Останали. То е онази част от тебе, която мисли за тебе като за индивид.

Ти не си индивид, но трябва да бъдеш инди­видуализиран, за да разбереш и оцениш изживя­ването за цялото. И тъй," в този смисъл е „добре" да имаш его. От гледна точка на онова, което се опитваш да направиш, то е „добро".

Прекалено голямо его обаче, от гледна точ­ка на онова, което се опитваш да направиш, „не е добро". Защото онова, което се опитваш да напра­виш, е да използваш илюзията за обособеността и тъй да разбереш и оцениш по-добре изживяването на Единството с Цялото, което показва Кой Всъщ­ност Си Ти.

Когато егото ти нарасне Дотолкова, че ве­че можеш да виждаш единствено обособеното Свое Аз, всички шансове да изживееш свързаното с другите Свое Аз вече са изчезнали и ти си изгубен. Ти буквално си се изгубил в света на своята илюзия и можеш да останеш изгубен там за много жизнени цикли, докато накрая измъкнеш Своето Аз от всичко това или докато някой Друг - нечия друга душа - те издърпа оттам. Точно това имаме предвид, като говорим за „връщане към себе си". Това имат предвид християнските църкви с концепцията си за „спасител". Един­ствената грешка, която тези църкви правят, е, че обявяват себе си и своите религии за единствен път към „спасение" и с това още веднъж подсил­ват илюзията за обособеност - точно оная илю­зия, от която се стараят да ви спасят!

И тъй, ти питаш дали е добре да имаш его, а това се оказва огромен и сложен въпрос. Всичко зависи от това какво се опитваш да направиш.

Ако използваш егото си като инструмент, с който накрая ще изживееш Единствената Дей­ствителност, това е нещо добро, полезно. Ако егото те използва тебе, за да те спре - да не изживееш тази действителност - тогава това не е добро. В степента, в която то те спира - да не направиш онова, което си дошъл тук да напра­виш, то „не е добро".

Но ти винаги имаш свободен избор да ре­шиш какво още ти е останало да свършиш тук. Ако намираш за приятно да не изживееш Свое­то Аз като част от Единното Цяло, ще ти бъде дадена възможността за избор - да не изживе­еш това точно сега. Само когато си се наситил на обособеността си, на илюзията, на самотата и тъгата, ще потърсиш пътя си обратно към дома и ще видиш, че Аз ще бъда там - че Аз винаги ще бъда там.

По всякакъв начин. Уха! Попиташ и ти отговорят. Особено, ако попиташ Бога.

Да, разбирам. Мисля, че не Ти е нужно да спреш и да размислиш за всички тези неща.

Не, отговорът вече е тук, на върха на езика Ми. Трябва да добавя, че той е вече и на върха на твоя език.

Какво значи това?

Значи, че няма да пазя тези отговори за Себе Си. И никога не съм го правил. Отговорите на всички жизнено важни въпроси са буквално на върха на езика ти.

Това е друг начин да изразиш мисълта: „И както го кажеш, тъй ще бъде".

Добре, в съответствие с това, ако кажа, че всич­ко, изречено от Тебе, е чиста глупост, тогава всичко, което Ти току-що ми каза, няма да е вярно.

Вярно е. Не, не е вярно.

Искам да кажа, вярно е, че то не е вярно.

Но ако кажа, че всичко, казано от Тебе, не е вярно, тогава не е вярно, че то не е вярно.

Вярно е. Освен ако не е вярно.

Освен ако не е вярно.

Виждаш, че ти създаваш своя собствена дей­ствителност.

Това твърдиш Ти.

Вярно е. Но ако не вярвам на това, което Ти казваш...

... тогава няма да го изживееш като твоя дей­ствителност. Но хвани затворения кръг тук и го разкъсай - защото, ако не вярваш, че създаваш своя собствена действителност, ти ще изживееш своята действителност като нещо, което не си съз­дал... доказвайки, че създаваш своя собствена действителност.

Олеле, чувствам се като в Залата на Огледалата.

Там си, чудесни човече. В повече отноше­ния, отколкото можеш да си представиш. Защото единственото, което виждаш, е твоето отражение. И ако огледалото на живота ти показва изопачен образ, той е отражение на твоите изопачени пред­стави за самия себе си.

Това ме връща към мястото, където бях, преди да достигнем до тази допирателна.

Няма допирателни, сине Мой, има само раз­лични пътища към същата цел.

Питах те как мога да имам приятелство със себе си. Ти каза, че мога да позная Бога, когато позная своята собствена душа; че мога да имам приятелст­во с Бога, когато имам приятелство със самия себе си. Тогава Те попитах как мога да го сторя. Мислех си, че вече имам приятелство със самия себе си.

Някои успяват да постигнат това, а други - не. За някои най-добрият път, който виждат пред себе си, е примирението.

Може би думите Ти, че голямото ми его е признак за нехаресване на самия себе си, са верни. Няма да мисля за това.

То не значи, че хората съвсем не харесват себе си. То значи само, че те не харесват една част от себе си, така че егото компенсира то­ва чрез опита да се накарат други хора да ги харесват. Разбира се, те не показват на другите тази част от себе си, която не харесват, докато растящата близост в една връзка не направи това невъзможно. Когато те накрая го сторят и когато другата личност реагира с изненада, та дори и с отрицание, те уверяват себе си, че са били прави, че тази страна от личността им не е за харесване - и така целият цикъл продължава.

Това е много сложен процес и ти ежедневно минаваш през него.

Трябвало е да станеш психолог. Аз изнамерих психологията. Зная. Просто се пошегувах.

Зная. Виждаш ли, „шегувам се" е нещо, което хората правят, когато те...

Стига!

Прав си. Стига. Просто се пошегувах. Знаеш ли, че ме караш да се смея?!

Карам те да се смееш? Ти Ме караш да се смея.

Такъв Бог обичам! С чувство за хумор. Смехът е полезен за душата.

Съгласен съм напълно се Тебе, но можем ли да се върнем към въпроса? Как да бъда приятел със себе си?

Като си изясниш напълно Кой Си Ти Наистина - и кой не си.

Щом веднъж разбереш Кой Си Ти Наистина, ще се влюбиш в Себе Си.

Щом веднъж се влюбиш в Себе Си, ще се влюбиш и в Мене.

Как мога да си изясня кой съм и кой не съм?

Да почнем най-напред с това кой не си, за­щото там се крие най-големият проблем.

Добре. Кой не съм?

Ти не си - първо и най-важно, искам да ти кажа, че ти не си - своето минало. Ти не си своето вчера.

Ти не си онова, което си направил вчера, кое­то си казал вчера, което си мислел вчера.

На много хора ще им се иска да мислиш, че си своето вчера. Всъщност някои други ще настоя­ват, че см. Защото биха се радвали, ако продъл­жаваш да изглеждаш по същия начин. От една страна, за да могат после да се окажат „прави" по отношение на тебе. От друга страна, за да могат после да „зависят" от тебе.

Когато други хора те виждат като „лош", те не искат да се променяш, защото искат да продължават да бъдат „прави" по отношение на тебе. Това им позволява да оправдаят начина, по който се отнасят към тебе.

Когато Други хора те виждат като „добър", те не искат да се променяш, защото искат да могат и занапред да „зависят" от тебе. Това им позволява да оправдаят своето очакване за начина, по който ще се отнасяш към тях.

Ти си поканен да правиш само едно - да живееш в момента. Да пресътвориш Своето Аз в настоящия момент.

Това ти помага да отделиш Своето Аз от пре­дишните си представи за себе си - основани в по-голямата си част върху представите на други хора за тебе.

Как мога да забравя миналото си? Представите на другите за мене са основани, поне отчасти, на преживяванията и опита им, свързани с мене - с пове­дението ми - в миналото. Какво трябва да направя, чисто и просто да забравя, че съм направил тези неща? Да се престоря, че те нямат значение?

Нито едното, нито другото. Не се опитвай да забравиш миналото си, опи­тай се да промениш бъдещето си.

Най-лошото, което можеш да сториш, е да забравиш миналото си. Забрави миналото си и ще забравиш всичко, което то трябва да ти пока­же, всичко, което то ти е поднесло като дар.

Нито пък трябва да се преструваш, че то няма значение. По-скоро признай, че то има значение. И точно защото има значение, ти си решил нико­га вече да не повтаряш някои свои постъпки.

Но след като веднъж си взел това решение, раздели се с миналото си. Да се разделиш с него не значи да го забравиш. Значи да спреш да се държиш здраво за него, да престанеш да стоиш, прилепен към миналото си, като че ли без него ще потънеш. Ти потъваш заради него.

Спри да използваш миналото си, за да се държиш на повърхността чрез представите си за това Кой Си Ти. Раздели се с тези стари ориен­тири и плувай към нов бряг.

Дори и хората с чудесно минало нямат полза да се държат за него, като че ли то е онова, Което Са Те. Това се нарича „да почиваш върху лаврите си" и нищо друго не те спира повече в бързото ти израстване нагоре.

Недей нито да почиваш върху лаврите си, ни­то да бъдеш спъван от неуспехите си. По-скоро поставяй ново начало; започвай отново във всеки златен момент от Сега.

Но как мога да променя поведението си, което се е превърнало в низ от привички или вкоренени вече черти на характера ми?

Като си зададеш един прост въпрос: Това ли показва наистина Кой Съм Аз?

Това е най-важният въпрос, който някога мо­жеш да си зададеш. Можеш да си го зададеш с успех преди и след всяко решение в живота си - от това какви дрехи ще облечеш до това каква работа ще приемеш, от това за кого ще се ожениш до това дали въобще ще се ожениш. Този ключов въпрос има особено значение, когато се уловиш, че вършиш неща, от които искаш да се откажеш.

И той трайно ще промени чертите на характера и поведението ми?

Опитай го... Хубаво. Ще опитам. Добре.

След като реша кой не съм и след като се освободя от представата, че аз съм моето минало, как ще открия Кой Съм Аз?

Това е процес на откриване, а процес на сътворяване. Не можеш да „откриеш" Кой Си Ти, защото би трябвало да тръгнеш от нулата, когато го решаваш. Ти не решаваш това въз основа на своите открития, а по-скоро въз основа на своите предпочитания.

Бъди не оня, който си мислил, че си, а оня, който би искал да бъдеш.

Между двете има голяма разлика.

Най-голямата разлика, с която си се сблъск­вал в живота си. Досега ти си бил „съществото", което си мислил, че си. От сега нататък ти ще бъдеш творение на най-висшите си желания и мечти.

Наистина ли мога да се променя толкова много?

Разбира се, че можеш. Но запомни: Не става дума за промяна, чрез която внезапно ще станеш приемлив. И сега, в момента, ти си приемлив в очите на Бога. Ти се променяш само защото ти си направил избора да се промениш, избрал си нов вариант на Своето Аз.

Най-величествения вариант на най-възвишеното прозрение за това кой съм аз.

Точно така.

И нима един прост въпрос като: Това ли Съм Аз Наистина, ще ме доведе до него?

Ще те доведе, освен ако не успее да го стори. Но, повярвай ми, това е един много, много мощен инструмент. Той може коренно да промени неща­та.

Той е могъщ, защото поставя протичащото в момента на точното му място. Изяснява точно какво правиш. Наблюдавам как много хора не зна­ят какво всъщност правят.

Какво имаш предвид? Какво правят те?

Те сътворяват самите себе си. Много хора не разбират това. Не виждат, че точно това се случ­ва, че правят точно това. Не знаят, че това е всъщ­ност целта на целия им живот.

И точно понеже не знаят това, те не разбират колко важно, колко значително е всяко решение, което вземат.

Всяко решение, което вземаш - всяко реше­ние - не е решение за това какво да правиш. То е решение за това Кой Си Ти.

Когато видиш това, когато го разбереш, всич­ко ще се промени. Ще започнеш по нов начин Да виждаш света. Всички събития, възникващи обстоятелства и ситуации ще се превърнат във възможности да направиш онова, заради което си дошъл тук.

Дошли сме с мисия, нали...

О, да. Това е несъмнено. Целта на вашите Души е да обявят и оповестят, да бъдат и да изразят, да изживеят и да осъществят на дело Кои Всъщност Сте Вие.

И кои всъщност?

Които и да кажете, че сте! Животът, който живеете, е вашата декларация. Изборите, които правите, определят кои сте.

Всяко действие е акт на самоопределение.

И така, да, един прост въпрос от пет думи, ка­то този, може да промени живота ти. Защото този въпрос, ако си спомняш, че го зададе, поставя случващото се в нов контекст, в много по-широк контекст.

Особено, ако зададеш въпроса в решаващ момент от живота си.

Не съществува момент, който не е „решаващ момент". Ти вземаш решения винаги, във всеки момент. Няма момент, в който не вземаш реше­ние. Дори докато спиш, ти вземаш решения. (В действителност някои от най-важните си решения си взел, докато спиш. А някои хора спят, дори когато изглеждат будни.)

Някой беше казал, че сме Планета от сомнамбули.

Това не е било далеч от истината. И тъй, това е вълшебният въпрос, а?

Това е вълшебният въпрос. Въпросът от пет думи.

Всъщност има два вълшебни въпроса от по пет думи. Тези въпроси, зададени в подходящия момент, могат да те тласнат напред в твоето собствено развитие дори по-бързо, отколкото би могъл да си представиш. Тези въпроси са:

С решението си да зададеш тези въпроси и да им отговориш при всички обстоятелства ти ще се превърнеш от ученик в учител, проповядващ Новото Евангелие.

Новото Евангелие? Това пък какво е?

Всичко с времето си, приятелю Мой. В уре­ченото време. Имаме още много да си кажем, докато стигнем дотам.

Тогава мога ли да се върна още веднъж към вина­та? Какво ще стане с хората, които са извършили такива ужасни неща - например са убили хора, или са изнасилили жени, или са поругали деца - могат ли те, ей тъй, да си простят всичко това?

Онова, което са сторили в миналото, ще пов­торя пак, не е онова, което те са днес. Би могло да е онова, което други мислят, че са, дори онова което самите те мислят, че са, но не и Кои Са Те Всъщност.

Но повечето от тези хора не могат да чуят това. Те са прекалено погълнати от собствената си вина - или може би от горчивината, че животът им е раздал таки­ва карти. Някои от тях дори се боят, че ще извършат същото отново. Така, те разглеждат живота си като безнадежден. Безсмислен.

Няма живот, който да е безсмислен. И ти казвам, че никой живот не е безсмислен.

Страхът и вината са единствените врагове на човека.

И по-рано си ми го казвал.

И пак ще ти го кажа. Страхът и вината са единствените ти врагове.

Ако се разделиш със страха и страхът ще се раздели с тебе. Ако избягаш от вината и вината ще избяга от тебе.

Как да направим това? Как да се разделим със страха и вината?

Като решите да го сторите. То няма да бъде случайно решение, основано само на лично пред­почитание. Просто ще промениш мнението си за самия себе си и за това как си решил да се чувст­ваш.

То е все едно твоят Хари Палмер да каже: За да промениш начина си на мислене, е нужно само едно решение.

Дори един убиец може да промени начина си на мислене. Дори един изнасилван може да се пре-сътвори наново. Дори един насилник над де­ца може да се поправи. Всичко това изисква само едно решение, взето дълбоко в сърцето, в душата, в разума: Този човек не Съм Аз.

Нима това се отнася за всеки от нас, каквото и да е злодеянието му - голямо или малко?

Това се отнася за всеки от вас!

Но как мога да си простя, ако съм извършил не­простимото?

Не съществува нищо непростимо. Няма по-голямо престъпление от това, което бих извър­шил, ако откажа да ти простя. Дори и най-стро­гите ви религии учат така.

Те може да не приемат начина на изкупление, може да не приемат пътя, но приемат, че има на­чин, че има път.

Какъв е начинът? Какъв е пътят? Как мога да постигна изкупление, ако аз, самият аз, считам престъплението си за непростимо?

Възможността за изкупление идва при теб от само себе си с това, което наричате смърт.

Трябва да разбереш, че „изкупление" е точно това - то е „сливане в едно". То е осъзнаване­то, че ти и всички останали сте Едно Цяло. То е разбирането, че ти си Едно Цяло с всичко, включително - и с Мене.

Ти ще изживееш това - ще си спомниш това - веднага след смъртта си, след като напуснеш тялото си.

Всички души преживяват своето изкупление, което значи - осъзнаване на принадлежността си към Цялото, по най-интересния начин. Разреша­ва им се да преминат още веднъж през всеки мо­мент от техния току-що приключил живот и да го изживеят не само от своята гледна точка, но и от гледната точка на всеки друг, който е бил засегнат от този момент. Те трябва да премислят отново всяка мисъл, да кажат отново всяка дума, да извършат отново всяка постъпка и да изпитат последиците от тях за всяка засегната личност, сякаш са тази друга личност - която всъщност те са.

Те трябва да познаят, че са тази личност - чрез собствен опит, чрез собственото си прежи­вяване. От този момент твърдението„Всички Ние Сме Едно Цяло" престава да 'бъде понятие, то ста­ва собствен опит, преживяване.

Това би могло да бъде жив ад. Мисля, Ти беше казал в Разговори с Бога, че ад не съществува.

Не съществува място на вечно изтезание и проклятие, като онова, което сте сътворили в науките си по богословие. Но всички вие - все­ки от нас - ще изпита въздействието, изхода и резултата от своя избор и своите решения. Но целта на това е израстване, а не „осъждане". То е процес на развитие, а не Божие „наказание".

И през време на това „повторно оглеждане", този „поглед назад" към живота ви, както някои го наричат, никой от вас няма да бъде съден от никого, а всеки от вас ще има възможност да изживее онова, което Вашата Общност е изжи­вяла като цяло, а не онова, което е изживяла като свой вариант, поместен в неговото тяло през всеки миг на живота му.

Уф. Звучи, като че ли ще е мъчително.

Не, не е. Няма да изпитате болка, а само яс­но осъзнаване на всичко. Ще бъдете в дълбоко съзвучие с всеки миг, дълбоко ще осъзнаете него­вата цялост, неговото съдържание. Но това няма да бъде мъчително, а по-скоро облекчаващо.

Не „Ох!", а „А-а-ах..." Така ли? С въздишка на облекчение?

Точно така.

Но щом няма „Ох!", къде е „разплатата" за раните, които сме нанесли, и вредите, които сме причинили?

Бог не е заинтересован от това да ви върне назад . Бог е заинтересован да ви води напред.

Това е пътеката на развитие, по която сте поели, а не пътят към ада.

Целта е осъзнаване, а не възмездие.

Бог не е заинтересован от това „да ни върне назад". Бог иска само „да ни подкрепи да го направим!"

Не е лошо казано. Съвсем не...

Добре, аз мисля, че тук е важно да си отдъхнем с леко сърце. Прекарах години окалян, покрит с позора на вината, а има хора, които, изглежда, си мислят, че човек никога не може да се освободи от чувството за вина. Но вината и съжалението не са едно и също. Това, че съм спрял да се чувствам виновен за нещо, не означава, че не съжалявам за него. Съжалението може да ни даде поука, докато вината може само да ни омаломощи.

Ти си съвършено прав. Много добре го каза.

Когато сме освободени от вина, по думите Ти, можем да се движим напред по своя житейски път. Можем да го превърнем в нещо, което има смисъл.

Тогава можем да станем отново приятели със себе си - а после можем да станем и приятели с Тебе.

Наистина можете. Ще станете отново прияте­ли със Себе Си, ще се влюбите в Себе Си, когато узнаете и накрая признаете Кои Сте Вие Всъщ­ност.

А когато познаете Своето Аз, ще познаете и Мене.

И първата стъпка към едно истинско, действено приятелство с Бога ще бъде завършена.

Да.

Иска ми се да е тъй просто, както звучи. Така е. Повярвай Ми. Довери Ми се.

Това е Втората Стъпка, Втората Крачка, нали?

Това е Втората Стъпка, Втората Крачка, при това - гигантска.

Гигантска, защото не зная дали мога да ти се доверя.

Благодаря ти за откровеността. Наистина съжалявам.

Не съжалявай. Никога не съжалявай за откро­веността.

Не съжалявам за това, което казах. Съжалявам, че Те засегнах.

Не можеш да Ме засегнеш. Там е работата. Не мога да Те засегна?

Не. Дори ако извърша нещо ужасно?

Дори ако извършиш нещо ужасно... Ти няма да се разсърдиш и да ме накажеш?

Не, няма.

И това значи, че мога да изляза и да правя каквото си искам?

Винаги си можел да го направиш.

Да, но не съм го искал. Страхът от наказанието, което ще последва, ме е спирал.

Нужен ти е бил страх от Бога, за да не бъдеш

„лош"?

Наистина ли? Мислиш ли, че си искал да извършиш такива ужасни неща? Неща, толкова страшни, че заради тях би загубил своята без­смъртна душа?

Да, мисля, че в живота ми има един подобен при­мер.

И какъв е той?

Точно тук? Искаш да Ти го разкажа точно тук? Пред Бога и пред всички други?

Колко мило!

Е, хайде, давай. Изповедта е нещо добро за душата.

Е, добре, ако трябва да знаеш - самоубийство.

Искал си да се самоубиеш?

Веднъж обмислях това много сериозно. И не се прави на толкова изненадан. Ти знаеше за всичко това. Ти беше единственият, който успя да ме спре.

С любов, не със страх. Абе, там имаше и мъничко страх. Имаше ли?

Боях се от онова, което ще се случи, ако отнема собствения си живот.

Така започнахме диалога си.

Да.

Не.

И кога се случва това?

Когато не Ти се доверявам. Когато не мога дори да повярвам, че Ти си оня, който ми говори, а още по-малко мога да повярвам в необикновените обещания, които ми даваш.

Още не можеш да повярваш, че Бог ти гово­ри? Ох, колко интересно ще е това за читателите ти!

Кое? Това, че съм човек? Те, струва ми се, знаят, че съм човек.

Да, но те, струва ми се, си представят, че някои неща ти са ясни - или най-малкото, си убеден, че имаш разговор с Бога.

Убеден съм в това.

Така е по-добре. Освен когато не съм убеден.

И кога се случва това?

Когато не чувствам, че мога да се доверя на онова, което Ти ми казваш.

И кога се случва това?

Когато то е прекалено хубаво, за да бъде вярно. Разбирам.

Обзема ме страх. Ами, ако не е вярно? Ами, ако съм си измислил всичко това? Ами, ако съм си измис­лил Бог, който ще каже всичко, което ми се иска да чуя от Него? Ами, ако Ти казваш точно онова, което искам да чуя, така че да мога непрестанно да оправ­давам постъпките си? Имам предвид - въз основа на казаното от Тебе. Мога да върша безнаказано каквото си искам. Без грижа, тревога и суматоха. Без очак­ване за разплата. По дяволите, кой не би си мечтал за такъв Бог?

Ти, както ми изглежда.

Но аз мечтая за такъв Бог - освен когато не го правя.

И кога се случва това?

Когато се боя. Когато мисля, че не мога да Ти се доверя.

От какво се боиш? Какво мислиш, че може да ти се случи?

Имаш предвид, ако повярвам на думите Ти, а излезе, че Ти не си бил истинският Бог?

Да. Боя се, че Бог ще ме хвърли в ада.

За какво? За това, че в най-лошия случай си провел един въображаем разговор?

За това, че съм отрекъл единствения истински Бог и съм подвел други да направят същото. Казал съм да не очакват последици от действията си. Така съм ги подтикнал да не се боят от Тебе и да сторят неща, които иначе не биха сторили, защото страхът от Бога би ги спрял.

Наистина ли си мислиш, че си толкова все­могъщ?

Не, мисля, че други хора са толкова податливи на влияния.

Тогава защо не са били достатъчно податли­ви към влиянието на ония, които им казват, че трябва да се боят от Мене, за да спрат саморазрушителното си поведение?

Брей?

Зная. Зная това.

Добре. Виждаш ли този тип постъпки да са били изкоренени?

Не, всъщност не. Човешкият род продължава да се самоунищожава, както винаги го е правил.

Дори по-бързо от всякога, защото днес имате оръжия за масово унищожение.

И не сме по-малко жестоки от когато и да било.

И Аз наблюдавам същото. А какво те кара да мислиш, че след като столетия, всъщност хилядо­летия наред, хората не са се оказали податливи към влиянието на религиите, сега ще се окажат податливи към твоето влияние и ти лично ще от­говаряш за действията им?

Не зная. Струва ми се, че от време навреме ми е нужно да мисля така, за да уравновеся действията си.

Защо? Какво те е страх, че би направил, ако не уравновесиш действията си?

Бих викнал от най-високия връх на някой покрив, че накрая съм намерил Бог, когото да мога да обичам! Бих поканил всички останали да се срещнат с моя Бог и да Го познаят, както аз съм го познал! Бих споделил всичко, което зная за Теб,е с всекиго, до чийто жи­вот съм се докоснал! Бих освободил хората от техния страх от Тебе, а след това - и от страха им един от друг! Бих ги освободил от техния страх от смъртта!

И си мислиш, че Бог ще те накаже за това?

Добре де, ако кажа нещо погрешно за Тебе, Ти ще ме накажеш. Или Той ще ме накаже. Или То - какво­то и да било То...

Аз няма да те накажа. Ох, Нийл, Нийл, Нийл..., ако най-голямото ти престъпление е, че си нарисувал картината на един прекалено любящ Бог, мисля, че това ще ти бъде простено - в случай, че трябва да продължиш да вярваш в Бо­га на Възмездието и Наказанието.

И ако другите хора вършат лоши неща, например убиват, изнасилват и лъжат, а аз съм причината за това?

Тогава всеки философ, живял откак свят све­тува, щом някога е говорил или писал срещу об­щоприетата тогава система от вярвания, трябва също тъй да се счита виновен за всичко, сторено от хората.

Може и да е така.

Такъв ли е Богът, в когото искаш да вярваш? Такъв ли е Богът, когото избираш?

Това не е въпрос на избор. Не сме в супермаркет за Богове. Не сме се заловили да правим подобен избор. Бог си е Бог и по-добре е правилно да разберем това или ще отидем право в ада.

Вярваш ли в това? Не. Освен когато вярвам в него. И кога се случва това?

Когато не Ти се доверявам. Когато не се доверявам на Божията доброта и на безусловната обич на Бога. Тогава виждам всички нас тук, на Земята, като деца на един по-малък, второстепенен Бог.

Често ли става това? Често ли се чувстваш по този начин?

Не. Трябва да кажа не, не много често. Бях свик­нал с това. Човече, наистина ли някога бях свикнал! Но не и след нашия разговор. Промених си мнението за много неща. Добре де, всъщност не си промених мнението. Това, което наистина се случи, е, че аз си позволих да вярвам в онова, което винаги съм знаел в сърцето си и в което съм искал да вярвам по отноше­ние на Бога.

Лошо ли беше това за тебе?

Лошо? Не, то беше добро. Целият ми живот се промени. Отново бях в състояние да вярвам в Божията доброта. Отново бях в състояние да вяр­вам в моята собствена доброта. Тъй като бях в със­тояние да вярвам, че Ти ми прощаваш за всичко, кое­то съм сторил, аз вече бях в състояние и да простя сам на себе си. Тъй като спрях да вярвам, че някога, някак, някъде ще бъда наказан от Бога, спрях да се самонаказвам.

Е да, има някои, които казват, че ако спреш да вярваш в наказващия Бог, това е нещо лошо. Но аз не виждам от това да произтича нищо друго, освен добро, защото ако някога направя каквото и да било, което има смисъл - дори ако съм в затвора и убеждавам друг затворник да спре да наранява някого или да спре да наранява себе си - само заради това ще трябва да си простя и да спра да се самонаказвам.

Прекрасно. Разбираш го добре.

Разбирам го. Наистина разбирам. И не съм се отказал от всичко онова, което ми беше казано в на­шите разговори. Сега ми е нужен само инструмент. Инструмент, с който накрая ще мога да изградя истин­ско приятелство с Тебе.

Ето, точно тук ти давам тези инструменти.

Да. Даваш ми ги. Още преди да помоля, преди да попитам, Ти ми отговори.

Както винаги.

Както винаги. И така, кажи ми как да се науча да се доверявам.

Като не се чувстваш задължен да го правиш.

Мога да се науча да се доверявам, като не се чувст­вам задължен да го правя?

Точно така.

Помогни ми да разбера това.

Ако не изисквам от тебе нищо или нямам нуж­да да правиш нищо, длъжен ли съм да ти се доверя за каквото и да било?

Предполагам, че не. Прав си.

И тъй, най-висшето ниво на доверието е да не си задължен да се довериш?

Отново си прав.

Но как да стигна дотам, че да не искам и да не се нуждая да получа нещо от Тебе?

Като разбереш, че вече го имаш. Че от какво­то и да имаш нужда, то вече е твое. Че дори преди да поискаш, да попиташ, Аз вече ще съм ти от­говорил. Затова не е нужно да искаш и да питаш.

Защото не е нужно да поискам нещо, което вече имам.

Точно така.

Но ако вече го имам, защо изобщо бих помислил, че имам нужда от него?

Защото не знаеш, че вече го имаш. Това е въ­прос на усещане.

Считаш ли, че ако аз усетя нужда от нещо, наисти­на имам такава нужда?

Ще мислиш, че имаш такава нужда.

Но ако помисля, че Бог ще посрещне всичките ми нужди, тогава няма „да мисля, че имам такава нужда"?

Точно така. Точно затова вярата е толкова могъща. Ако имаш вяра, че всички твои нуж­ди ще бъдат задоволени, тогава, технически, ти няма да имаш никакви нужди. И това, разбира се, е истината, то ще се превърне в твой личен опит, и тъй твоята вяра ще бъде „оправдана". Но единственото, което ще трябва да направиш, е да смениш своето усещане.

Каквото очаквам, това ще получа?

Нещо подобно. Но истинският Майстор жи­вее отвъд пределите на очакването. Той не очаква нищо и не желае нищо повече от това, което ,"се появява".

Защо?

Той знае, че всичко е съвършено, че животът е съвършенство, което се осъществява докрай.

При тези обстоятелства не се изисква дове­рие.

Или, с други думи, „доверието" се превръща в знание".

Да. Има три равнища за осъзнаване на всичко наоколо. Те са: надежда, вяра и знание.

Когато имаш „надежда" за нещо, ти искаш то да е вярно или да се случи. Ти не си сигурен в какъвто и да било смисъл на думата.

Когато имаш „вяра" в нещо, ти мислиш, че то е вярно или че ще се случи. Ти не си сигурен, но мислиш, че си сигурен и продължаваш да мислиш така, освен ако нещо противоположно не се появи в твоята действителност.

Когато имаш „знание" за нещо, ти си наясно, че то е вярно или че ще се случи. Ти си сигурен във всеки смисъл на тази дума и продължаваш да бъдеш сигурен, дори ако нещо противоположно се появи в твоята действителност.

Ти не съдиш в съответствие с появата, защото знаеш, че е така.

Тъй че аз мога да се науча да Ти се доверявам, като зная, че не съм длъжен да Ти се доверявам.

Точно така. Ти достигна до ясното знание, че съвършеното нещо ще се появи.

Не че определено нещо ще се появи, а че съвършеното нещо ще се появи. Не че онова, кое­то ти предпочиташ, ще се появи, а че съвършеното ще се появи. И колкото повече се доближаваш до майсторството, толкова повече тези две неща се сливат. Нещо се появява и ти не предпочиташ да се появи нещо друго, освен това, което се е появи­ло. Твоето истинско предпочитание към онова, което се появява, прави неговата поява съвърше­на. Това се нарича „да оставиш нещата да се движат и да оставиш Бог да ги движи".

Един Майстор винаги предпочита онова, кое­то се появява. Ти също ще достигнеш майстор­ството, ако винаги предпочиташ онова, което се появява.

Но... но... това е все едно въобще да нямаш никакви предпочитания. Мислех, че Ти винаги си казвал: „Животът ти протича, следвайки твоите на­мерения." Нима това може да бъде вярно, ако нямаш никакви предпочитания?

Имай предпочитания, но нямай очаквания и най-важното - нямай изисквания. Не се при­страстявай към определен резултат. Дори не про­явявай предпочитание към него. Издигни своите Пристрастия до Предпочитания и своите Предпо­читания до Приемане на нещата.

Това е пътят към мира. Това е пътят към майсторството.

Един чудесен учител и писател Кен Кейс Младши е развил точно тази идея в една изключителна книга, озаглавена Наръчник към По-висше Съзнание.

Наистина. Формулировките му в тази книга са много важни и за много хора - основополагащи.

Той говори за превръщането на пристрастията в предпочитания. Трябвало е да се научи как да осъ­ществява това в собствения си живот, защото през по-голямата част от него е бил в инвалидна колич­ка, неподвижен от кръста надолу. Ако би бил „при­страстен" към по-голяма подвижност, той никога не би могъл да намери нов начин да бъде щастлив. Но той успял да осъзнае, че външните условия вече не могат да бъдат предишния източник на щастие и че по-скоро от вътрешната му решимост зависи изборът - как да ги използва и изживее по най-добър начин. Това изградило сърцевината на неговото литера­турно творчество, макар че в повечето му книги въоб­ще не се споменава за неговите физически проблеми. Така че, когато бил канен да изнася лекции, хората често бивали шокирани да го видят фактически не­подвижен в неговата инвалидна количка. Радостта от любовта и живота, която лъхала от творбите му, съз­давала във въображението на читателя представата, че той притежава всичко, което някога си е поискал.

Той наистина е имал всичко, което няко­га си е поискал Но тези последни пет думи съдържат една огромна тайна. Тайната на живота не е в това да имаш всичко, което си поискаш, а да поискаш всичко, което имаш.

Можем да го заимстваме и от друг чудесен писа­тел, Джон Грей.

Джон наистина е чудесен писател, но как мис­лиш - кой от кого е „заимствал"? Аз му дадох тези чудесни идеи, точно както вдъхнових и Кен Кейс.

Който сега е с Тебе.

Който наистина сега е с Мене, при това мо­га да добавя - освободен от своята инвалидна количка.

Толкова се радвам! Срам е, че толкова голяма част от живота си той е прекарал в инвалидна количка.

Не е срам! А е благослов! Кен Кейс успя да промени живота на милиони хора, точно за­щото беше в инвалидна количка. Живота на ми­лиони хора. Да не се заблуждаваме относно то­ва. Животът на Кен беше благослов, както беше и всяко обстоятелство в него. Той предложи най-подходящите и съвършени хора, места и събития, така че душата, наричаща себе си Кен, да пре­живее всичко, за което е копняла и което е въз­намерявала да осъществи.

Това е вярно за живота на всекиго. Не съще­ствува такова нещо като злощастие, нищо не става случайно, няма съвпадения, Бог не прави грешки.

С други думи, всичко е съвършено, точно каквото си е.

Вярно е. Дори когато нещата не изглеждат съвършени.

Особено когато те не изглеждат съвършени. Това е сигурен знак, че тук имаш да си спомниш нещо с огромно значение.

Казваш, че трябва да бъдем благодарни за най-лошите неща, които ни се случват?

Благодарността е най-бързата форма на лече­ние.

Това, срещу което се съпротивляваш, става по-упорито. А онова, за което си благодарен, мо­же после да ти послужи - в това е неговото пред­назначение.

Казах ти вече:

Изпратил съм ти само ангели.

Сега ще прибавя:

Нима войните са чудеса? Нима престъпленията са чудеса? Нима нещастията и болестите са чудеса?

Как мислиш? Ако беше започнал да отго­варяш, вместо да задаваш всички тези въпроси, какво щеше да кажеш?

Имаш предвид - какво щях да кажа, ако бях на Твое място?

Да.

Щях да кажа... Всяко събитие в живота е чу­до, какъвто е и самият живот. Животът е замис­лен така, че да предостави на душата ти съвършени­те инструменти, съвършените, обстоятелства, съвър­шените условия, чрез които да осъзнаеш и изпиташ, да провъзгласиш и възвестиш, да изпълниш и станеш Този, Който Си Наистина. Затова не осъждай и не по­рицавай. Обичай враговете си, моли се за гонителите си и прегърни всеки момент и всяко обстоятелство в живота си като съкровище, като съвършен дар от един съвършен Творец.

Ти би говорил добре, приятелю Мой. Ве­че ставаш посланик, вестоносец, какъвто беше Кен Кейс. Но сега нека направим още една стъп­ка напред в учението на Кен Кейс, защото Кен учеше: издигнете своите Пристрастия до равни­щето на Предпочитания. Сега пък ти ще учиш: нямайте дори и Предпочитания.

Аз ще уча, ще проповядвам?

Да, Ти. Кога?

Сега. Продължавай и проповядвай това. Как­во щеше да кажеш, ако проповядваше това?

Имаш предвид, какво щях да кажа, ако бях на Твое място?

Да.

Щях да кажа..., че ако изискваш определен резул­тат, за да бъдеш щастлив, имаш Пристрастие. Ако просто желаеш известен резултат, имаш Предпочи­тание. Ако нямаш каквото и да било Предпочитание, си достигнал Приемането на нещата. Постигнал си майсторство.

Но имам въпрос. Нима обявяването на нечие на­мерение и оповестяването на нечие предпочитание не е едно и също?

Разбира се, че не е. Можеш да възнамеряваш, да предвиждаш, че нещо ще се случи, без да пред­почиташ то да се случи. Всъщност да имаш Пред­почитание означава да оповестиш пред Вселена­та, че алтернативният изход е възможен. Бог не си представя подобни неща, тъй че Бог никога няма Предпочитания.

Имаш предвид, че Бог наистина е възнамерявал да се случи всичко, което се е случило на Земята?

Че кой друг би могъл да го предизвика? Представяш ли си, че нещо може да се случи про­тив Божията воля?

Като го кажеш така, човек има чувството, че от­говорът може да бъде само „не". Но като се вгледам във всички ужасни събития в световната история, ми е трудно да повярвам, че Бог е имал намерение те да се появят.

Моето намерение е да ти позволя да избереш свои собствени пътища, да сътвориш и изживееш своя собствена действителност. Историята на живота ти е летопис на твоите намерения, а твои­те намерения са били и Мои, щом с теб сме не­разривно свързани.

И все пак нямам чувството, че всичко, което се е случило в човешката история - та дори и всичко, кое­то се е случило в собствения ми живот - във всяка от­делна своя проява отговаря на определени намерения. Имам чувството, че много пъти се е стигало до резул­тати, различни от намеренията.

Няма резултати, различни от намеренията, макар че някои от тях са били неочаквани.

Как може да бъде неочаквано нещо, ако то отго­варя на определени намерения? Или, обратно казано, как може нещо, отговарящо на определени намерения, да бъде неочаквано?

На равнището на душата си ти винаги се стремиш, възнамеряваш да постигнеш резултат, отразяващ текущото състояние в развитието ти, така че да можеш да изживееш Кой Си Ти.

Това е същевременно и път, съвършено под­ходящ, за да улесни движението ти към следва­щото, по-високо състояние, чрез което ще се пре­върнеш в оня, Който Ти се Стремиш да Бъдеш.

Спомни си, че целта на живота е да пре-сътвориш отново своето Аз в следващата най-величествена проява на най-възвишеното прозре­ние, което някога си имал за своята същност, и тъй да покажеш Кой Си Ти.

Хващам се на бас, че мога да го повторя и насън.

Което е интересно, защото, щом можеш да го повториш насън, това е сигурен знак, че накрая си се събудил.

Умно казано. Удар право в целта.

Всичко в живота е такова, приятелю Мой. Всичко в живота е такова.

И тъй какво научихме тук? Какво беше под­тикнат да си спомниш?

Че онова, което се случва, винаги отговаря на на­меренията ми, но не винаги мога да предвидя онова, което ще се случи. А как е възможно това?

То се проявява, когато не си наясно с намере­нията си.

Когато мисля, че възнамерявам едно, а всъщност възнамерявам друго?

Точно така. На физическо равнище ти вяр­ваш, че предизвикваш един резултат, а на равни­щето на душата си предизвикваш друг.

Човече, това звучи побъркващо! Как ще зная как­во мога да очаквам, щом сътворявам своята действи­телност на нива на съзнанието, с които дори и не съм влизал в допир?

Няма да знаеш. И точно затова е казано: „Живей си живота без очаквания." Също затова ти вече си се научил при всички обстоятелства и положения, пред лицето на всеки възможен изход или резултат да „виждаш съвършенството".

Ти вече каза тези две неща в Разговори с Бога.

И сега, за да ги разбереш още по-пълно, нека отново поговорим накратко за Трите Равнища на Изживяване: свръхсъзнателно, съзнателно и под­съзнателно.

Свръхсъзнателното равнище е мястото на из­живяване, където вие познавате и сътворявате своята действителност, като сте и наясно какво правите. Това е равнището на душата. Когато са на съзнателно равнище, повечето от вас не са наясно за своите свръхсъзнателни намерения - освен когато са наясно.

Съзнателното равнище е мястото на изживя­ване, където вие познавате и сътворявате своя­та действителност, като донякъде сте наясно как­во правите. Доколко сте наясно, зависи от ва­шето „равнище на съзнание". Когато тръгнете по пътеката на духовно усъвършенстване, вие пре­минавате през живота, стремейки се непрестанно да издигате съзнанието си или да разширявате изживяването за своята физическа действител­ност, като включвате и обхващате една по-широка действителност, за която знаете, че съществува.

Подсъзнателното равнище е мястото на из­живяване, където вие не познавате и не сътворя­вате съзнателно своята действителност. Вършите го подсъзнателно, което значи - с нищожна сте­пен на яснота дори и за това, че го правите, а още по-малко - защо. Това не е лошо равнище на изживяване, затова не го осъждайте. То е дар, защото ви позволява да вършите автоматично нещата, както расте косата ви, мигат очите ви и бие сърцето ви - или да намерите мигновено ре­шение на проблема. Но когато не сте наясно за това, каква част от живота си сте избрали да сътворите автоматично, бихте могли да си въо­бразите, че сте по-скоро „ефект" от живота си, отколкото причина за неговия ход. Можете дори да видите себе си като жертва. Затова е важно да бъдете наясно - кое сте избрали да вършите, без да сте наясно с него.

По-късно, към края на този диалог, ще гово­ря отново за яснотата в осъзнаването и за раз­граничаването на равнищата на тази яснота, съз­даващо изживяването, което някои от вас наричат просветление.

Има ли начин да се поставят едни и същи намере­ния едновременно на съзнателно, свръхсъзнателно и подсъзнателно равнище?

Да. Това три-в-едно равнище на осъзнаване може да бъде наречено върховно-съзнание. Някои от вас го наричат и „Съзнание во Христе" или „възвисено съзнание". Това е Напълно Цялостно Съзнание.

Когато сте на това място сте напълно съзи­дателни. Трите равнища на съзнание са се слели. Казвали са ви, че „ги имате всичките заедно". Но това всъщност е нещо повече, защото тук, как­то и навсякъде, цялото е по-голямо от сбора на частите си.

Върховно-съзнание не е проста смес от свръх-съзнание, съзнание и подсъзнание. То е онова, което ще се получи, когато всички те бъдат сме­сени, а после - надминати. Оттам ти преми­наваш в чисто битие. Това битие е основният из­точник на творчество вътре в тебе.

И така,, за личност с „възвисено съзнание" изходи­те и резултатите винаги съответстват на намеренията й и никога не са неочаквани.

Това е вярно, наистина.

И степента, в която резултатът се оказва неочак­ван, е пряк показател за равнището на съзнание, при което е възприето изживяването.

Съвършено точно и вярно.

Затова Майстор е оня, който винаги приема резул­татите, дори когато не му изглеждат приятни, защото знае,, че на известно равнище е имал намерението да ги постигне.

Сега вече разбираш. Започна да разбираш не­що, което е много сложно.

И затова ли Майсторът вижда всичко като съвър­шено?

Чудесно! Схвана го наистина!

Майсторът не винаги вижда равнището, на което е възнамерявал да постигне резултат. Но тя не се съм­нява, че на определено равнище е отговорна за резул­тата.

Точно така.

И затова Майсторът никога не се залавя да съ­ди друго лице, място и нещо. Майсторът знае, че той го е поставил тук. Той е наясно, че на опреде­лено равнище сам е сътворил онова, което изживява.

Да.

Да.

Това също е много дълбока и сложна мисъл. Съвършено добре разбираш нещата.

Също както щеше да бъде съвършено добре, ако не разбирах нещата.

Така е наистина.

Всички ние през цялото време сме там, където е най-добре, съвършено добре, да бъдем.

Точно така - иначе ти нямаше сега да бъдеш тук.

И за да се развиваме, не се нуждаем от нищо, освен точно от онова, което имаме и преживяваме в момента.

Отново си прав.

И ако не се нуждаем от нищо, не чувстваме не­обходимост да се доверим на Бога.

Да, винаги съм казвал това.

А точно когато не чувстваме необходимост да се доверим на Бога, ние можем да го направим. За­щото тогава доверяването означава не необходимост от определен резултат, а по-скоро - знание, че какъв­то и да бъде резултатът, за нас той е най-висше благо.

С това ти затвори кръга. Браво!

Прелестта на това да не чувстваш нужда от опре­делен резултат освобождава подсъзнанието от мисъл­та защо не можеш да постигнеш определен резултат, което на своя ред отваря пътя към определения резул­тат, който съзнателно имаме намерение да постигнем.

Да! Вече си в състояние да оставиш повече неща да се движат от само себе си, да ги поставиш на автоматичен ход. Когато се изправиш лице в лице срещу някое предизвикателство, ти автома­тично приемаш, че нещата ще потръгнат добре. Когато се изправиш лице в лице срещу някоя трудност, ти вече автоматично знаеш, че ще се справиш с нея. Когато се сблъскаш с някой проб­лем, ти автоматично разбираш, че за тебе той ве­че е бил решен - автоматично, от само себе си.

Ти сам си намерил изхода във всеки от те­зи случаи. Сторил си го подсъзнателно. Неща­та започват да се случват автоматично, от само себе си, наглед без никакво усилие от твоя стра­на. Животът започва сам да се движи, да работи. Нещата започват сами да идват при тебе, вместо ти да тичаш подир тях.

Тази промяна настъпва без съзнателни уси­лия. Ти подсъзнателно си стигнал до негативни­те, самоунищожителни мисли на самоотрицание относно това Кой Си Ти Всъщност, какво можеш да бъдеш и да имаш. Също тъй подсъзнателно ще се освободиш от тях.

Не знаеш как и кога си възприел такива идеи и няма да знаеш как и кога ще ги изоставиш. Животът ти просто и внезапно се е променил. Промеждутъкът от време между съзнателното премисляне и обявяването на тези мисли в твоя­та действителност ще започне да се стеснява. Накрая съвсем ще изчезне и тогава ти мигновено ще постигаш, ще създаваш резултати.

А всъщност аз съвсем не постигам, не създавам резултати, а просто осъзнавам, че те са вече налице. Всичко вече е било създадено, а аз изживявам изхо­да, който сам мога да избера благодарение на своето разбиране и усещане.

Виждам, че ти вече си вестоносец. Вече не търсиш, а носиш послание. Вече си в състояние да изразиш със слово цялата космология. В по­следното си изложение дори прозря истината за времето.

Да. Времето, такова, каквото го разбирахме, не съществува. Има само един момент, Моментът на Веч­ното Сега. Всички неща, които някога са ставали, стават сега, в момента, и онези, които някога ще се случат, възникват точно сега. Както Ти беше обяс­нил в Разговори с Бога, книга 3, всичко това прилича на гигантски СВ-КОМ. Всеки възможен изход вече е бил „програмиран". Ние изживяваме резултата, постигнат чрез направения от нас избор - както ста­ва, когато играем компютърни игри. Всички ходове, движения и действия на компютъра вече съществу­ват. До какъв изход ще стигнете, какъв изход ще преживеете, зависи от самите вас, от това, какъв ход ще направите.

Това е много хубав пример, защото води до бързо разбиране на нещата. Само че има един ед­ничък недостатък.

Какъв е той?

Оприличава живота на игра. Звучи така, като че ли единственото, което Аз правя, е да играя с вас.

Да. Получих вече писма от хора, които бяха разгневени от това. Споделяха, че ако казаното в Разговори с Бога по отношение на събитията и времето е вярно, биха били дълбоко разочаровани. Да, ако след всичко казано излезе, че сме само пионки, движени по шахматната дъска на живота от един Бог, който върши всичко това за Свое забавление, не биха се по­чувствали много щастливи.

Такъв Бог ли мислиш, че сам Аз? Защото, както знаеш, ако мислиш така, ти ще Ме виж­даш по този начин. Вече хиляди години хората са размишлявали за Бога и са Ме виждали по този начин. В такъв случай ето най-голямата тайна, свързана с Бога: Ще се явя пред вас такъв, какъвто Ме виж­дате.

Брей!

Аз Те виждам като Бог, който ми дава възможност да сътворя всяко преживяване, което си избера, и ми дава инструментите, с които да го направя.

И един от най-могъщите подобни инструмен­ти е твоето приятелство с Бога. Довери Ми се в това.

Правя го. Доверявам ти се. Защото научих, че не съм длъжен да го правя. Ходът на живота е такъв, какъвто е. Доверието не е необходимо, необходимо е само знанието.

Точно така.