Приятелство с бога

Същото е и с благодарността. За да изпиташ благодарност, никой не е трябвало да ти каже: „Време е да изпиташ благодарност". Ти просто съвсем спонтанно, изпитваш благодарност. От­криваш, че си благодарен, преди дори да помис­лиш за това. Благодарността е състояние на битието. В езика ви не съществува дума като „любодарност", а би трябвало да я има.

Ти знаеш ли, че си поет? Вече са ми го казвали.

Добре де, сега ми е ясно, че битието е по-бързо от мисленето, но все пак не виждам защо „да бъдеш благодарен" за нещо ти донася по-бързо това, за кое­то си благодарен, отколкото... почакай за минута - докато го казвам, мисля, че получавам отговора...

Ти беше казал, че благодарността е състояние на битието, което ясно ми показва, че вече имам онова, което мисля, че ми трябва. С други думи, аз благодаря на Бога за него, вместо да моля Бога за нещо, което вече зная, че е тук.

Точно така.

Затова Седмата Стъпка е: „Благодари на Бога". Точно така.

Защото, когато благодариш на Бога ти „биваш" наясно, че вече си получил всички блага в живота; че всичко - съвършено подходящите хора, места и събития - всичко, което ти е нужно, за да изживееш и развиеш избраното от тебе, вече си е на място и те чака.

Дори преди да Ме попиташ, Аз ще съм ти отговорил. Да, така е.

Тогава да благодариш на Бога, би трябвало да бъде първата ти работа, а не последната!

Това би имало могъщо въздействие. А ти току-що си разкри велика тайна. Чудото на Се­демте Стъпки към Бога е в това, че те могат да бъдат обърнати обратно. Да бъдат изминати в обратен ред.

Ако благодариш на Бога, ти помагаш на Бога да ти помогне.

Ако помагаш на Бога да ти помогне, ти из­ползваш Бога.

Ако използваш Бога, ти прегръщаш Бога в своя живот.

Ако прегръщаш Бога, ти обичаш Бога.

Ако обичаш Бога, ти се доверяваш на Бога.

И ако се доверяваш на Бога, е сигурно, че познаваш Бога.

Удивително. Съвършено удивително.

Ти знаеш как да сътвориш приятелството си с Бога. Истинско приятелство. Действено, работе­що приятелство.

Великолепно! Мога ли да започна да го използвам още сега? И не казвай: „Можеш, но не може".

Какво?

Ох, в трети клас имах една учителка, която вина­ги поправяше граматичните ни грешки. Щом вдиг­нехме ръка и питахме: „Сестро, мога ли да отида до тоалетната?", тя винаги отвръщаше: „Можеш, но не

О да, спомням си я. Можеш ли някога да забравиш нещо?

Мога, но не може. Дъра-дъра - бу-ум! Удар на чинели, моля.

Благодаря - благодаря - мно-о-ого ти бла-го-да-ря!

Но, казано сериозно... Бих искал да започна да използвам това приятелство. Беше ми казал, че ще ми помогнеш да разбера как да осъществя на дело, как да направя действена мъдростта, дадена ми в Разговори с Бога', как да я използвам в нашия ежедневен живот.

Добре, затова е приятелството с Бога. То е, за да ни помогне да си припомним тези неща. То е, за да улесни ежедневния ни живот, да пре­върне изживяването ни на миг-след-миг по-скоро в изразяване на това Кои Сме Ние Всъщност.

Това е твоето най-велико желание и аз из­градих една съвършена система, чрез която всич­ки твои желания могат да бъдат осъществени. Те биват осъществявани сега - точно в този миг. Единствената разлика между тебе и Мене е, че Аз зная това.

В мига на твоето цялостно познание (миг, който може да те споходи по всяко време), ти също ще се чувстваш, както Аз винаги се чувст­вам: съвършено радостен, обичащ, приемащ, бла­гославящ и благодарен за всичко.

Това са Петте Отношение на Бога към Света и аз ти обещавам преди края на нашия диалог да ти покажа какви могат да бъдат последиците от тях в живота ти и какви ще бъдат те, как ще те доведат до Божественото.

Отдавна, още в книга 1 на Разговори с Бога, Ти ми беше дал това обещание и мисля, че е дошло време да го изпълниш!

А ти ми беше обещал да ни разкажеш за жи­вота си, особено - за изживяванията си след пуб­ликуването на книгите Разговори с Бога, но досега само бръщолевиш... Тъй че, може би и двамата трябва да изпълним обещанията си!

Бъди спокоен!

Напуснах общинската управа и започнах работа в учи­лищната система. След десет години отидох да работя на Западния Бряг с д-р Елизабет Кюблер-Рос. Еди­надесет месеца по-късно открих своя собствена ре­кламна компания в Сан Диего, там подписах дого­вор за работа с Теrrу Со1е-Whittaker Minisrties. След няколко години се преместих в щата Вашингтон, след това се заселих в Портланд, после - в Южен Орегон, където, през последния период на пребиваване­то си, живеех под открито небе, без стотинка спестя­вания. Накрая намерих работа в радиото, три години по-късно бях уволнен, прекарах окаяно време, после станах водещ на дискусионно предаване, „токшоу", излъчвано по много канали в цялата страна. Написах книгите Разговори с Бога, след което преживях уди­вително време и ето ме тук.

Както виждаш, изпълних обещанието си, сега е време и Ти да изпълниш Своето.

Струва ми се, че хората ще искат да научат нещо повече от това.

Не, няма. Те искат да чуят нещо повече от Тебе и за Тебе. Искат Ти да изпълниш обещанието си.

Чудесно.

Както виждаш, изпълних обещанието Си.

Мило. Много мило.

Което е добро за гъската, е добро и за гъсока.

Вече тридесет години не съм чувал от никого тази поговорка.

Стар съм Аз, стар съм. Какво искаш от Мене?

Искам да спреш с разиграването на такива коме­дии. Никой няма да повярва и на думичка от казаното, ако продължиш да разиграваш такива комедии.

Чуй това. Взех гърнето, викайки тук черния чайник.

Хайде, хайде, сега пък с това ли ще се хванем? Не е ли по-добре да се върнем към книгата?

Щом настояваш...

Иска ми се да узная нещо за Петте Отношения на Бога към Света - едно от които май не беше „весело,

живо".

Не, говоря сериозно. Хората живеят с пред­ставата, че Бог никога не е весел, не се шегува, не се смее и че всеки трябва да свещенодейства при среща с Божественото. Бих искал да поглед­нете малко по-леко на нещата. Някой беше казал: „Порастваш в Деня, когато добре се посмееш над себе си."

Не се вземайте толкова на сериозно. Отпус­нете се малко.

Помогнете и на хората наоколо да се поотпус­нат.

Искаш да знаеш за Петте Отношения на Бога към Света? Хвърли поглед върху първото от тях.

„Да се радваш на всичко".

Това е Поресто Отношение към нещата. За­беляза ли? Поставих го на първо място.

Какво искаш да кажеш с това?

Искам да кажа, че то идва преди всичко дру­го. То прави всичко положително. Без радост не съществува нищо.

Искам да кажа, че ако не вложиш малко ху­мор в живота си, нищо няма да има смисъл. Искам да кажа, че смехът е най-доброто лекарст­во. Искам да кажа, че радостта действа добре на душата.

Ще отида и по-далече. Самата радост е. ду­шата. Душата е онова, което би нарекъл радост. Чиста радост. Безкрайна радост. Неостаряваща, безгранична, неограничена радост. Това е приро­дата на душата.

Усмивката е прозорецът към душата ти. Сме­хът е вратата.

Ох, чудо на чудесата!

Наистина - чудо на чудесата!

Защо душата е толкова щастлива? Хората не са толкова щастливи. Искам да кажа, че хората, чиито души са щастливи, съвсем не изглеждат тъй щастливи. Та какво всъщност става тук?

Това е чудесен въпрос. Ако душата ти е толко­ва радостна, защо не си тъй радостен и ти? Това наистина е чудесен въпрос.

, Отговорът се крие в съзнанието, ума, разу­ма ти. Трябва „да си изгубиш ума", „да излезеш извън него", за да бъдеш радостен и трябва да пуснеш на воля радостта, която е в сърцето ти.

Мислех, че радостта е в душата ми.

Сърцето ти е връзката, пътечката между ду­шата и ума ти. Радостта в душата ти трябва да мине през сърцето ти, иначе няма никога „да стигне до ума ти и да влезе в него".

Чувствата са език на душата. Те трябва да намерят опора в сърцето ти, ако умът ти е за­творен за тях. Точно затова, когато се чувстваш много, много тъжен, казваш, че ти се къса сърце­то, че то е разбито. И затова, когато се чувстваш много, много щастлив, казваш, че сърцето ти ще се пръсне от радост.

Отвори ума си, отвори съзнанието ой, позво­ли на чувствата си да бъдат изразени, да излязат наяве и сърцето ти никога няма да бъде разбито или да се пръсне, а ще бъде свободно струящ по­ток за жизнената енергия в душата ти.

Но ако душата е радост, защо може понякога да бъде тъжна?

Радостта е живот, изразяващ себе си. Вие наричате радост свободния поток на жизнена енергия. Същината на живота е в Единството и Единението - обединяване на и с Всичко, Кое­то Съществува. Точно това е животът: единст­во, изразяващо себе си. Чувството за единение е чувството, което наричате любов. Затова, казано на ваш език, същността на живота е любовта. То­гава и радостта е свободно изразена любов.

Когато свободното и неограничено изразя­ване на живота и любовта, тоест изживяването на единение с всички неща и с всяко чувства­що същество, бъде забранено или ограничено от каквито и да било обстоятелства или условия, ду­шата, която е самата радост, не може да изрази себе си напълно. Непълно изразената радост вие наричате тъга.

Объркан съм. Как може нещо да бъде едно, ако е друго? Как може нещо да бъде студено, ако същината му е нещо, което е горещо? Как може душата да бъде тъжна, ако същината й е радостта?

Неправилно разбираш природата на Вселе­ната. Все още виждаш нещата, отделени едно от друго. Горещо и студено не са отделени ед­но от друго. Нищо не е отделено. Във Вселената не съществува нищо, което да е отделено от нещо друго. Затова горещо и студено са едно и също, в променяща се степен. Същото се отнася за тъ­гата и радостта.

Това е страхотно прозрение! Никога не съм мис­лил за него по този начин. Тъга и радост са просто две имена. Те са думи, които използваме, за да опи­шем различни равнища на една и съща енергия.

Да, различен израз на Всемирната Сила. И точно затова двете чувства могат да бъдат изра­зени в един и същи миг. Можеш ли да си пред­ставиш нещо такова?

Да! Изпитвал съм тъга и радост едновременно.

Разбира се, че си изпитвал. Това съвсем не е нещо необикновено.

Телевизионното шоу М*А*S*Н беше чудесен при­мер за подобно съпоставяне. А напоследък го виждаме и в един необикновен филм, носещ името Животът е прекрасен

Да. Те са невероятни примери за това как смехът лекува, а тъгата и радостта могат да се смесят.

Това е тя, самата жизнена енергия, потокът, който наричате тъга/радост.

Ако изразите тази енергия по определен на­чин, ще можете да повикате радостта по всяко време. Защото енергията на живота може да бъ­де контролирана. Както при преместването на термостата от студено към горещо, и тук можете да ускорявате трептенията на жизнената енергия, от тъга към радост. И едно ще ви кажа: Ако носите радост в сърцето си, можете всеки миг да оздравеете.

Но как да носиш радост в сърцето си?

Тя е там. Някои хора не го усещат.

Те не знаят тайната на радостта. Каква е тайната?

Не можеш да изпиташ радост, докато не я ос­тавиш да се излее.

Но как да я оставиш да се излее, ако не я усещаш?

Помогни на другия да я усети.

Остави да се излее радостта, която се крие в сърцето на другия и ще оставиш да се излее радостта, която се крие в твоето сърце.

Някои хора не знаят как да го направят. Това е израз с такъв огромен размах, какъвто те не могат да си представят.

Това може да бъде направено чрез нещо тол­кова просто, като една усмивка. Или една по­хвала. Или един влюбен поглед. То може да бъде осъществено чрез нещо толкова прелестно като правенето на любов. Да, с тези средства, както и с много други, можеш да пуснеш радостта у другия да се излее на воля.

С песен или с танц, със замах на четка в ръка­та на художника, с отливката на скулптора, с ри­мите на поета. С ръкостискане, единомислие, сли­ване на душите. Със съвместно сътворяване на не­що добро, прелестно и полезно. Да, с тези сред­ства, както и с много други, можеш да пуснеш радостта у другия да се излее на воля.

Със споделяне на чувствата, с казване на истината, с преодоляване на гнева, с поправяне на присъдата. С готовността да изслушаш и с го­товността да говориш. С решението да простиш и с избора да освободиш. Със задължението да дадеш и с благоволението да приемеш.

Казвам ти, има хиляда начина да пуснеш на воля радостта, която се крие в сърцето на другия. Не, има хиляда пъти по хиляда начина. А в мо­мента, в който решиш да го направиш, ще узнаеш и как може да стане това.

Прав си. Зная, че си прав. Можем да го направим дори и за някого, който лежи на смъртно легло.

Изпратих ти велика учителка да ти го покаже.

Да, д-р Елизабет Кюблер-Рос. Още не мога да повярвам, че я срещнах, още по-малко - че работих под нейно ръководство. Каква необикновена жена!

Бях напуснал администрацията на общината Ан Арундел (преди да започнат неприятностите на Джо Алтън. Олеле!), за да започна работа в тамошна­та училищна система. Дългогодишният служител за връзки с печата се беше пенсионирал и аз кандидат­ствах за длъжността му. Оказах се още веднъж в подходящия момент на подходящото място. Получих още по-невероятен жизнен опит, работейки в различни области, от Екипа за Намеса в Кризисни Ситуации до Комитета за развитие на учебния план. Веднъж тряб­ваше да подготвя за комисия в Конгреса доклад от 250 страници във връзка с преодоляване на расовата сегрегация в училището (още веднъж докосвайки се до Проблема с Черните). Друг път трябваше да пътувам от училище на училище, провеждайки първи-по-рода-си „семейни"срещи между учители, родители, учени­ци, администрация и поддържащ екип. И всеки път се озовавах там, където беше най-трудно и сложно и се изискваше истинско майсторство.

Прекарах там едно десетилетие през 70-те годи­ни - най-дългото време, което бях прекарал на ед­на и съща работа - и през две трети от времето тя ми доставяше огромно удоволствие. Но накрая розите прецъфтяха и задачите ми започнаха да се повтарят, да губят своята привлекателност. Всичко ми се стру­ваше все повече и повече умряла работа. Вглеждайки се в бъдещето, виждах как върша все едно и също през следващите тридесет години, та и по-дълго. Без уни­верситетска степен нямах сериозни изгледи да напред­на в развитието си (бях щастлив, всъщност, да имам тази високопоставена работа, която бях получил) и енергията ми започна да гасне.

Тогава, през 1979 година, бях отвлечен от д-р Ели­забет Кюблер-Рос. А че става дума за отвличане, спор няма.

Заедно с един приятел, Бил Грисуълд, бях за­почнал на доброволни начала да помагам на Елиза­бет в координирането на лекциите й по Източното Крайбрежие. Чрез тях се събираха средства за Шанти Нилая, организация с нестопанска цел, подкрепяща дейността й. Бил беше ме запознал с д-р Рос няколко месеца по-рано, когато уговаряше и нейното представяне в Анаполис. Тя ме помоли да й помогна във връзките й с обществеността в този град.

Разбира се, бях чул за Елизабет Кюблер-Рос. Тази жена с впечатляващи постижения издаде през 1969 го­дина своята основополагаща книга Смърт и Умиране. С нея успя да промени възгледа на света върху проце­са на умиране, успя да вдигне табутата от изучаването на танатологията, да учреди Американското движе­ние на хосписите и да преобрази завинаги живота на милиони хора.

(По-късно тя написа още много книги, включител­но Смъртта: Последният Стадий на Растежа и по­следната - Колелото на Живота: Книга за Живеене­то и Умирането).

Веднага бях пленен от Елизабет - тъй ставаше почти с всекиго, който се срещнеше с нея. Тя беше необикновено магнетична и неустоимо привлекателна личност. Не видях някой да остане същият след допи­ра си с нея. Шестдесет минути, след като се бяхме запознали, вече знаех, че искам да й помагам в рабо­тата и още преди да ме попитат, изразих това свое желание.

Приблизително година след тази първа среща два­мата с Бил бяхме в Бостън, уреждайки й още една лекция. След края й с още няколко души се озовахме в тих ъгъл на един ресторант, наслаждавайки се на редките мигове, в които водехме личен разговор с Ели­забет. Досега това ми се беше случвало два-три пъти, тъй че тя вече беше чула онова, което не се уморявах да й повтарям: бих сторил всичко, за да взема участие в нейната работа.

По онова време Елизабет, като представителка в цялата страна на Life, Death and Transition Workshops общуваше с неизлечимо болни хора в последния ста­дий на заболяването им и с техните семейства, как­то и с други, които извършваха наричаната от нея „печална работа". Никога не бях виждал нещо подоб­но. (По-късно тя написа книгата Да Живееш, Докато Се Сбогуваме, рисуваща с огромна емоционална сила как са се държали хората в подобни случаи на от­тегляне от живота.) Тази жена докосваше живота на хората по дълбок и съдържателен начин и виждах как работата й осмисляше нейния собствен живот.

Не така се беше случило с моята собствена рабо­та. Бях правил само онова, което мислех, че трябва да направя, за да оживея (или - за да съм сигурен, че и другите ще оживеят). Едно от нещата, които научих от Елизабет, е, че никой от нас не трябва да прави това. Елизабет преподаваше своите гаргантюански уроци по най-прост начин: наблюдения, изразени с ед­но изречение, което не допуска възражения. В бостън­ския ресторант тя ми дари едно от тях.

„Всъщност не знам," вайках се аз, „в работата ми вече няма нищо вълнуващо и усещам, че пропилявам живота си, но сигурно ще продължа да работя там, докато навърша шестдесет и шест години и се пен­сионирам."

Елизабет ме погледна, като че ли бях луд. „Не трябва да правите това," рече тя съвсем кротко. „Защо трябва да го правите?"

„Ако бях сам, повярвайте ми, нямаше да го правя. Още утре щях да напусна. Но имам и семейство, което трябва да издържам."

„Я ми кажете, какво ще прави семейството Ви, ако умрете утре?" попита Елизабет.

„За това въобще не става дума," възразих й остро аз. „Още не съм умрял. Още си живея живота."

„И наричате това живот?" отвърна тя и се обърна да говори с някого от другите, като че ли беше оче­видно, че няма какво повече да се каже.

На следващата сутрин, в хотела, докато си пиеше кафето със своите сътрудници, тя рязко се обърна към мене. „Ще ме закарате до летището", рече.

„Разбира се," съгласих се. С Бил бяхме пристиг­нали от Анаполис с колата ми и тя беше отвън.

По пътя към летището Елизабет ми каза, че за­минава за Паукипси, щата Ню Йорк, където „работил­ницата" ще работи усилено през следващите пет дни. „Влез вътре с мен", каза тя. „Не ме оставяй просто тъй. Помогни ми да си пренеса багажа."

„Естествено", казах и влязохме в паркинга.

На билетното гише Елизабет показа билета си, а после извади и кредитна карта. „Имам нужда от още едно място за този полет", каза на продавачката.

„Чакайте да видя дали има свободни", отвърна же­ната. „О да, точно едно място е останало."

„Разбира се," просветна лицето на Елизабет, като че ли знаеше някаква тяхна вътрешна тайна.

„И кой ще е другият пътник, моля?" запита про­давачката.

Елизабет ме посочи. „Този", промърмори тя.„Из­винете?" почти се задавих от изненада.

„Идвате в Паукипси, нали?" попита ме Елизабет, сякаш бяхме обсъдили всичко това.

„Не! Утре трябва да ида на работа. Взех си само три дни отпуска."

„Онази работа ще бъде свършена и без Вас," каза тя сухо.

„Но колата ми е тук, в Бостън," продължавах да възразявам. „Не мога да я оставя ей тъй, на паркинга."

„Бил може да дойде, да я вземе оттук и да я откара."

„Но... нямам дрехи за преобличане. Не бях се готвил да отсъствам толкова дълго."

„В Паукипси също има магазини."

„Елизабет, не мога да направя това! Не мога прос­то тъй да се кача на самолет и да замина за някъде си." Сърцето ми биеше до пръсване, защото точно това ми се искаше да направя.

„Жената чака да й дадете шофьорската си книж­ка ", рече тя, измервайки ме с тежък поглед.

„Но, Елизабет..."

„Заради Вас ще изпусна самолета".

Протегнах към жената шофьорската си книжка. Тя ми подаде билета.

Елизабет вече беше се завтекла към входа за само­лета, а моят треперящ глас я догонваше: „Трябва да звънна в службата, за да предупредя, че утре няма да съм на работа..."

В самолета Елизабет потъна в четене на някакви материали и едва ли ми каза и десетина думи. Но като стигнахме до „работилницата" в Паукипси, ме пред­стави на събраните участници като „моят нов специа­лист по връзки с обществеността".

Звъннах в къщи, за да кажа на жена си, че съм бил отвлечен и ще се прибера в петък. И през следващите два дни наблюдавах работата на Елизабет. Виждах как животът на хората се променя направо пред очите ми. Видях стари рани да зарастват, стари проблеми да се решават, стар гняв да стихва, стари вярвания да се преодоляват.

По едно време една жена, седнала до мен в залата, където се провеждаха срещите, изгуби самообладание. (Екипът на „работилницата" споменаваше, че се случ­ва някой да избухне в нестихващ плач или по друг начин да изгуби контрол над себе си.) С леко кимване Елизабет ми даде знак да се погрижа за нея.

Изведох кротко хлипащата жена и я заведох в малка стая встрани на етажа под залата. Никога по-рано не бях вършил нещо от тоя род, но Елиза­бет даваше специални наставления на всеки свой нов сътрудник. (По правило тя водеше със себе си по три­ма или четирима души.) С едно тя беше съвсем наясно. „Не се опитвай да оправяш нещата, " казваше, „само изслушвай хората. Ако имаш нужда от помощ, пови­кай ме, но почти винаги е достатъчно да бъдеш там и да изслушваш хората".

Права беше. Оказа се, че съм в състояние да „бъда тук" по един добре въздействащ начин. Ус­пях да намеря място за жената, място на спокойствие и сигурност. Там тя изля всичко, което й се беше насъбрало, което беше носила у себе си и което се беше отприщило в голямата зала. Тя плачеше, стенеше и виеше, изливаше гнева си и започваше да говори ти­хичко, после отново повтаряше целия цикъл отначало докрай. Никога в живота си не бях се чувствал толко­ва полезен.

Същия ден след обяд се обадих в дирекцията на училището.

„Моля, дайте ми личен състав", казах на телефо­ниста и, като ме свързаха, поех дълбоко дъх.

„Може ли", попитах, „човек да си подаде оставка­та по телефона?"

Времето, през което работих в екипа на Елизабет, беше един от най-великите дарове в живота ми. Виж­дах, при това отблизо, една жена, която работеше ка­то светица, час след час, седмица след седмица, месец след месец. Бях до нея в лекционните зали, в стаите на „работилницата й " и край постелята на умиращите. Виждах я сред старци и сред деца. Наблюдавах сре­щите й със страхливите и със смелите, с радостните и със скръбните, с общителните и със затворените, с разгневените и със смирените.

Наблюдавах един Майстор. Наблюдавах я да леку­ва най-дълбоките рани, които могат да бъдат нанесени на човешката психика.

Гледах, слушах и усърдно се опитвах да се уча.

Да, стигнах до точката, в която разбирам, че това, което казваш Ти, е вярно.

Има хиляда начина да пуснеш на воля радост­та, която се крие в сърцето на другия, и в мига, в който решиш да го направиш, ще разбереш и как да го сториш.

Можем да го направим дори и за някого, който лежи на смъртно легло.

Благодаря Ти за урока и за майсторката учителка, която ми изпрати.