Пурпурна есен – I част

Застанала загледана в луната, обмисляше доколко можеше да има доверие на селенит. Въздъхна тихо – сякаш имаше избор. Затвори очи и призова огъня. Усети себе си като жарава. Опита се да задържи цялата енергия и се концентрира върху пръстена си. Камъкът заблестя по-ален от всякога. Повика мислено Ванел. Не чака дълго. Лунен лъч на нишка се отдели и познатите черти, обгърнати в меко сияние, се материализираха пред нея.

– Не е нужно да ме изпепелявате, Съветник. Какво желаете?

– Простете. – в гласа й нямаше извинение – Напоследък стихиите са неудържими...

– На мен ли го казвате – с горчивина промълви селенитът.

Киара любопитно се вгледа в него. Лицето му бе изпито и загрижено. Тръсна глава – нямаше време да се занимава с неговите грижи, имаше си достатъчно свои.

– Утре вечер връщам Деа в Селения. – селенитът не бе изненадан. Киара продължи. – Предупредете съмишлениците си – няма да я оставим беззащитна, но сами не бихме могли да я закрепим на трона. Има нужда от подкрепата на лордовете на съвета.

Ванел изглеждаше още по-уморен, но кимна в знак на съгласие.

– Ще уведомя, когото е нужно.

Киара продължи сериозно.

– Имате ден, за да сторите това, Ванел.

– Това ли е всичко?

– Струва ви се малко?

– Лека нощ, Съветник – селенитът се стопи и само бледо седефено сияние остана след него.

Бе слязла в градината на храма. Не си спомняше от колко време не се бе усамотявала на открито. Странно – листата бяха започнали да пожълтяват, а не бе забелязала раззеленяването им. Грижите се трупаха, а не можеше да намери време за себе си, за да почине или да се наслади на сезоните. Седна на единствената пейка в подножието на вековния дъб. Тихи стъпки прошумоляха по изсъхналите листа застлали пътеката.

Жената, която приближи нямаше възраст. Бе първата жрица-селенит, която познаваше, като изключим черните, и то – познаваше от години. Външността й не бе впечатляваща, дори незабележима. Сламенорусата й права коса, достигаща лактите й, и силно светлосините й очи, които държаха на дистанция. Киара я лъхна хлад.

– Добър ден, Селин.

– Почти вечер е, Киара. – селенитката задържа поглед на огромният лунен диск, чиито контури ставаха все по-ясни с отстъпването на деня. Безстрастните й очи се отместиха към съветничката. – Викала си ме?

– Да. – Киара я погледна в очите – След час ще върнеш принцеса Деа в Селения и ще се грижиш за нея, докато пристигне конния отряд, който ще ви изпратя за подкрепление – замълча за момент – Те вече се подготвят.

– Сама ли ще... пътувам?

– Не. Ще те придружи Тенан, както и една черна сестра.

При споменаването на черната жрица, Селин леко се намръщи, но нищо не каза. Гласове откъм храма привлякоха вниманието им. Изчакаха приближаването на малка група – Сида, Деа, щитът на Селин и младо момиче. Принцесата се опитваше да се владее, но страхът издайнически надничаше от очите й. Сида й се усмихваше и стискаше окуражително ръката й.

– Деа, това е Селин. – Киара стана, за да представи жрицата на принцесата.

– Ваше величество. – Селин сведе глава в лек реверанс. Киара бе изненадана от реакцията на селенитката, но същата определено я уреждаше.

– Селин ще ви придружи до дома Ви – очите на момичето се разшириха, затова Киара побърза да добави – Не се безпокойте – Мориан не може вече да ви навреди, а Селин ще има грижата за останалото. Сбогувайте се със Сида.

Приятелката й приклекна пред детето и занарежда нещо тихо с утешителен глас, но думите не стигаха до Киара. Приближавайки младата жрица забеляза как Сида подаде нещо набързо на принцесата и се усмихна. В същото време, тя извади красиво инкрустирана кама и я подаде на черната жрица.

– Лорд Сетий трябва да умре преди съвета. Постарай се.

Момичето ловко прибра оръжието в дрехата си. Киара се обърна.

– Вървете да се подготвите. Вашата покровителка скоро ще заблести в силата си.

Групата селените се отдалечи. Сида докосна рамото й.

– Чу те и видя камата...

– Зная, – сякаш на себе си отговори Киара – Ндегетата отпочинаха ли си?

Сида се оживи. Когато предната нощ петте огромни птици плавно се спуснаха в личната градина на Киара, приятелката й помисли, че ги нападат силоси и за малко не осакати едното животно. Бе озадачена от плана на Киара, дори я обвини в параноя, но не можеше да не се съгласи, че при зловещите новини, които получиха от юг, предпазливостта не бе излишна. „Дано опасенията ми са напразни, Сида...”, помисли си съветничката, когато малката група се загуби от погледа й.

Деа се унасяше в мекото кресло до камината. Бяха пристигнали в Периал и бързо намериха къщата, където да дочакат утрото. Селин стана и внимателно зави момичето с одеало. Видя как черната жрица приближи вратата и се обърна към нея.

– Ти къде?

– Искам да поогледам, докато не е просветляло.

– Ще дойда с теб, за да заключа външната врата.

Малкият двор бе окъпан от лунна светлина. Къщата бе закупена след завръщането в Умбра на жигосаната черна жрица и се използваше за начална и крайна точка при пътуванията до Селения. Държаха я базлюдна засега. Пръснаха слухове, че е собственост на богат лорд от далечна провинция, закупил я за престоя си в Периал за времето на съвета, който предстоеше. Слуховете бяха достатъчно достоверни, подкрепени и от постоянния поток от непознати, носещи мебели и килими, и скоро съседите загубиха интерес.

Черната жрица бе достигнала портата, когато Селин замахна с камата си към областта на сърцето й. Рязкото отдръпване не бе достатъчно да избегне удара и острието потъна в дясната ръка на черната. Селин бързо го извади, за да довърши започнатото, използвайки болката и изненадата на младото момиче, но силуетът на нападнатата се стопи в седефено сияние.

– Проклятие! Проклети черни! – изфуча Селин. Гърдите й се издигаха и спускаха, следвайки учестеното й дишане. Пое си въздух, за да се успокои – Е, поне спечелих време... Ще им трябва поне месец, за да пристигне подкреплението...

Усмивката отново се върна на лицето й докато почистваше камата си с ленена кърпа.

* * *

Лидия се надигна от импровизираното легло, което бяха стъкмили за нея и Самра в палатката. Бе напрегната. Срещата насред пустинята, макар и в нощ като тази, бе доста рисковано начинание. И все пак...

Обърна поглед към раджата, потънал в блажен сън. Чертите й омекнаха, но бързо сянка затъмни погледа й. Чувстваше се гузна, задето се наложи да разтвори малко от сънотворния прах във водата му. „Не забравяй отговорностите си. Не си му сторила кой знае какво.” Бързо се заоблича. Уви се плътно в наметалото, спусна качулката и се промъкна навън. Остана доволна, че Самра прие веднага предложението й тяхната палатка да бъде издигната на самия вход на храма. Подозираше, че любимият й се надяваше на скорошното завръщане на приятеля си. Тя обаче имаше други планове.

Безшумно запристъпва по плочките на храмовото предверие, внимателно опипвайки с крак пода. През деня бе преминала неколкократно този път, стараейки се да запомни броя на крачките си, водещи до целта. Не посмя да запали факла, разчитайки на останалите си сетива.

Приклекна до стената и зачака. Още малко време оставаше преди луната да достигне точното място. Надяваше се Цион да е прав. Засмя се в себе си – разчиташе на един отдавна мъртъв пророк, но си струваше да разбере. Миг по-късно то се случи. Лидия затаи дъх. Лунният диск пристъпи в обхвата на кръглия отвор, заемащ централната част на покрива на храма. В следващия миг всичко около нея засия. Лидия вдигна ръка, за да закрие очите си. Трябваше й минута, за да привикне към сиянието, което се излъчваше от всяка една плоча от пода, от стените... Усещания за нереалност, за живот, за възбуда се плискаха у нея на вълни. Напрегна волята си, за да се концентрира над червения камък от медалиона си. Призова огъня и сякаш целия свят лумна в пламъци. Миг по-късно вече не бе сама.

– Ибиса?

– В името на Боговете, Лидия, огъня не е безопасен! – погледът й обходи залата в недоумение – Къде сме?

Лидия не откъсваше поглед от жрицата.

– Челото ти! Какво е.. това?

– Жигосаха ме. – лицето й стана мрачно – Дълга история...

– Но то сияе...

Селенитката докосна челото си.

– Сияе?

– Странно... Къде ме повика?

– Ела – Лидия кимна, хвана за ръката черната жрица и я поведе към единия от петте ъгъла на храмовата зала. Светлината осветяваше нежните черти на статуята и камъкът сякаш оживя пред тях в красива жена.

– Удивително! – черната жрица с благоговение докосна статуята на Ерис. Лидия я наблюдаваше.

– Самра каза, че според Среброокия, това е Храмът на Първите Пазители...

Черната поклати глава.

– Не точно. Да, това е Храмът на Пазителите – второто по значимост свещено място на Халид, но според пророчествата на Цион, всеки път по време на Менара, Очите поглеждат насам и споделят едно на друго своите Пазители. Те преоформят статуите и запечатват облика им до следващия празник...

– Но последната Менара бе преди десет години! Значи това са последните Пазители? – Лидия заоглежда статуите с любопитство.

– Не. Това са Пазителите към деня на последната Менара... – замислено изрече Ибиса.

– Значи...

– Да, съвсем скоро ще ни се разкрият лицата на настоящите Пазители...

За няколко минути се възцари тишина. Двете жрици осмисляха важността на своето откритие. Лидия приближи статуята на мъжа.

– Нещо не е наред. Мислех, че Пазител на Въздуха е Алаир-Танх...

Черната приближи.

– Така е, но заради престъплението, което е извършил, той е не просто наказан – прикован за векове... Халид го е лишил от облик, оставяйки лика на предшественика му – И’сул Прокълнатия.

– Но според легендите И’сул също не е бил светец.

– Просто алчен – повдигна рамене черната – Това, което е сторил Алаир-Танх е несравнимо.

Лидия се бе загледала в забуленото лице.

– А жената? Трудно ми е да повярвам, че има Пазител – силос.

– Очите сами избират... – промълви Ибиса. Потрепери. Мощта на стихиите у силос бе нещо, което ужасяваше всяка жрица.

Ибиса се сепна. Лунната светлина в храма избледняваше.

– Трябва да вървя. – черната забърза към олтара в центъра на петоъгълната зала – Скоро Луна ще се скрие.

Лидия я догони.

– Вземи това – подаде й пергамент – Предай го на Киара, в случай, че не оцелея до завръщане в Джендин.

Черната взе писмото и погледна загрижено жената пред себе си.

– Древните?

– Не само. Храмът се пази от Безликите.

Очите на Ибиса се разшириха.

– Мислех, че са само легенда...

Лидия се засмя и с ръка обходи залата.

– Колко легенди вече оживяха?

Ибиса кимна замислено.

– Пази се – след което се сля с отиващата си светлина.

* * * * *

Глава на Lannis

Нощта се спусна над Бодар и в езерото заплуваха милионите отражения на ярките звезди. Вятърът набразди гладките води, където образът на луната се разля като мляко по тъмната повърхност. Хладният повей загреба щедро от аромата на притварящите се цветове на лилиите, замеси го с този на розите в градините и го понесе към прозорците на Бодарския замък. Намери нежните завеси на покоите на Данайската кралица и ги напои със сладкия мирис на късното лято.

Анара Бодар седеше пред голямото огледало в стаята си и с плавни движения разресваше вълнистите си коси. Белотата на кокаления гребен се открояваше в огъня на жизнените й къдрици. Изведнъж тя спря и се извърна рязко при звука на отварящата се врата на покоите. Беше отпратила прислужницата преди десетина минути и вече предвкусваше насладата на моментите усамотение преди да се отпусне и да заспи. Внезапното нахлуване в покоите й я подразни, но когато видя Джони да се приближава към нея, се поуспокои. Изглеждаше самоуверен и светлите му очи искряха от задоволство.

– Случило ли се е нещо, Джонатан? – попита любопитно Анара и остави гребена на тоалетката пред себе си. Косите й се люшнаха, когато тя се изправи и заискриха на светлината на свещите.

– Малка промяна в плановете – отбеляза кратко той. Приближи до масата край прозореца и наля вино в две чаши. След това отиде до кралицата и й подаде едната. Ароматът нахлу в ноздрите й когато приближи бокала до устните си и тя притвори очи докато отпиваше. Виното в избите на Бодар бе все така хубаво, както когато за пръв път го опита. Глътката червено вино отключи спомените й и те се пръснаха в главата й като разкъсан наниз. Слънчевите дни в градините на Бодар, ароматът на лятото, който я омайваше и в момента, пъстротата на градините, смехът ...

Джони мълчаливо гледаше как по лицето на Анара се плъзна замечтана усмивка.

– Очакваме Юрански до няколко дни. – каза бавно и ясно той.

Усмивката изчезна от лицето й, сякаш изтрита внезапно от думите му и заличена назад във времето. Отвори очи и зеленият й поглед го прогори.

– Не можеше ли да оставим разговора за тази змия за утре? Когато влезе така доволен в покоите ми, реших, че имаш да ми кажеш нещо приятно.

– Змия? Що за отношение, Ваше Величество! – Джони поклати глава в престорен укор. – Та той оглавява един от по-старите Данайски родове. А и както казах, имаме изменение в плановете. – добави усмихнато той.

Анара се отпусна в едно кресло и остави чашата на масата пред себе си.

– Кои и чии планове? – в гласа на кралицата се усещаше ясно раздразнение.

– Ще ти обясня – отвърна спокойно Кейдж и се разположи непринудено на земята до краката й. “Почнал съм да придобивам навиците на малката селенитка” – помисли си усмихнато той и вдигна лице към кралицата. Започна да говори тихо. Гласът му се губеше в сумрака на кралските покои и Анара постепенно се приведе напред към него, за да може да го чуе. Не го прекъсна до края, макар очите й да проблеснаха изненадано и на моменти гневно.

– Ти си полудял – заяви студено тя накрая и рязко се дръпна назад. – И какво те кара да мислиш, че ще се съглася на това безумие!

Джони се засмя тихо и опря внимателно глава на коляното й.

– Е, винаги има рискове, Ана – каза накрая той.

Анара се пресегна и взе отново виното в ръце. Погледът й се зарея през прозореца към лунната нощ.

– Сам ли иде Илай? – попита изведнъж тя.

– Не – отвърна Джони. – Отнесената му братовчедка също ще се появи с него. В последните години, слез като жена му умря, тя го придружава навсякъде. Понякога се чудя, дали няма нещо общо със смъртта на Елеа Юранска. Но пък тъкмо ще съберем семейството на едно място. – добави той усмихнато. – Все пак, поводът ще е особено важен.

Анара го перна леко по врата и той се разсмя.

– Още не съм казала, че съм съгласна. Има доста несигурни неща в този план. Като започнем от смисъла му. – каза тя, но в очите й се промъкваше леко авантюристична искра.

Кейдж я придърпа към себе си и я целуна.

– Зная, обаче не си казала и че не си съгласна. – прошепна той. – И докато не го кажеш, ще продължа да действам, съобразно това, което ти казах.

* * * * *

Глава на Jaar

Загуби равновесие и се подпря на стената зад себе си. След като Арабела затръшна вратата, коридорът изведнъж бе опустял. Брет никога досега не бе чувствал такава празнота. Дори при първите посещения на крепостта, когато с Ти’сейн проучваха какво е оцеляло в древната столица.

Пустота... И онази толкова чужда тъмнина, която усети само за миг, но въпреки това го разтърси толкова силно. Като мъничка сянка прокрадваща се зад пъстрите очи, като плашеща неизвестност.

“Тя самата е плашеща! Миналото й...”, прекъсна той собствените си замечтани мисли. Тази жена го объркваше все повече, а той не можеше да се пребори със себе си. Дълго след като си пое дъх от докосването, Воинът стоеше неподвижно пред вратата й...

Въпреки че цялото му тяло бе схванато, Ти’сейн се зарадва на твърдите каменни плочи, студени и влажни от хладния утринен дъждец, които усети под гърба си. Няколко ситни капчици се стекоха по клепачите му и той отвори очи – сребристите му ириси засияха като вече невидимата звезда над него.

Слънцето отдавна бе изгряло, но Принцът едва сега се събуди. След изтощителната седмица в пустинята, която сега му се виждаше като цяла вечност, и след последните две битки, изцедили силите му докрай, той прекара остатъка от нощта и половината сутрин в несвяст под знамето на крепостта-столица.

Сега вече се чувстваше значително по-добре, но доскоро заздравяващата рана на рамото го болеше, беше се схванал, а пясъкът, заврял се под дрехите и косата му, го сърбеше постоянно. Изправи се, подпирайки се с ръка и се приближи до бойниците. Облегна се на каменни парапет и погледна Ерисея – макар и за толкова кратко време градът видимо се бе разрастнал, а на един от площадите му Ти’сейн видя опънатите пъстроцветни шатри и кротките камили до тях. Бързо отмести поглед от животните – не искаше да се доближава до тях колкото е възможно по-дълго.

Пробивите в стените на крепостта бяха позакърпени, но все още личаха следите от скорошната битка. Принцът отново насочи вниманието си към строителните дейности в града, които продължаваха дори и в лошото време. Работници се лутаха наглед безцелно, каруци, натоварени с камъни и дървен материал се опитваха да се преборят с гъстата кал, в която се бе превърнала земята на платото. Не искаше да си помисля какви разходи озачава всичко това, но скоро щеше да разбере. Надяваше се да не го очакват твърде неприятни изненади, но бе почти убеден в противното заради посланичеството от Умбра. “Какви ли са ги вършили жриците?”, запита се той, но реши, че е излишно да отлага повече “завръщането” си и бавно пое към стълбището.

Спря се под звездата и отново вдигна сребристите си очи към нея. Вкуси от чистата й светлина, която бе заличила напълно мракът и сенчестите усещания, останалисред мислите му. Можеше да остане тук още дълго, имаше нужда от това – този път възвръщаше магическите си сили по-бавно от преди. Но въпреки това хвърли един последен поглед към знамето, което само той виждаше през деня, и заслиза все по-надолу в крепостта – към Брет и новините, които го очакваха. “И най-вече неприятностите:, примигна Ти’сейн и поизглади с ръка омачканата, прокъсана и замърсена туника, с която бе облечен в пустинята.

Скоро стигна кабинета на приятеля си, доволен, че успя да избегне слугите по коридорите, които в този час бяха малко. Раздвижването и свежия въздух на покрива на Централната кула му се отразиха добре и сега отново бе възвърнал самоообладанието и осанката си на непоколебимост. “А само ако можеха да узнаят какво е отвъд...”, замисли се той.

Отвори вратата без да почука и поздрави приятеля си преди той да е вдигнал глава от отрупаното с книжа бюро:

– Изгревът със сигурност е бил прекрасен тази сутрин, макар че го проспах.

За миг Воинът го изгледа стреснато, след което се усмихна широко, стана веднага и се приближи до Принца.

– Ти’сейн! Най-сетне! Изглеждаш отвратително... Какво се е случило? – за малко да каже, че Сивена най-накрая ще миряса и ще го остави на спокойствие. “Но какво спокойствие, когато Арабела не ми излиза от ума?”, запита се той, но премълча всичко.

– Предполагам... – кратко отговори Ти’сейн, замисления поглед на приятели си като притеснение. Бе забелязал отражението си в едно от огледалата из коридорите и едва се бе познал.

– Твърде дълго е за разказване. – продължи той. Някой от следващите дни ще говорим за това. Не мога да се понасям повече – нареди да стоплят вода и ела в покоите ми.

– Но... – опита се да му противоречи той, но Принцът не му позволи с думите:

– И, Брет, все още не казвай на никого, че съм се върнал. И искам наистина много вода!

Ти’сейн се запромъква по коридорите на собствената си крепост, отмъквайки поднос с нечия недокосната закуска и кана червено вино. През ума му вече минаваха някои много приятни мисли и той с усмивка затвори вратата на стаята си.

Не след дълго Воинът приситгна, този път с разтревожено изражение.

– Не знам какво си намисли, но няма да позволя отново да изчезнеш! – категорично му каза той.

– Не. Засега оставам. – усмихна се Ти’сейн. – Искам да разбера, какво се е случвало тук, както и какво вести са пристигнали.

– Преди Сивена да е дотърчала като влюбена мома – с досада отговори Брет, мръщейки се.

Принцът не успя да удържи смеха си и отново се замисли за жрицата – вместо той да й се подчини, тя бе... обезумяла, реши накрая, слушайки приятеля си. Поведението й наистина бе необичайно, но разказът на воина го развесели още повече.

Когато преминаха на по-сериозната тема за строежа на Ерисея, Ти’сейн се зарадва на новината, че Велиан е получил нови постъпления от оцелелите озикски благородници. Когато Принцът ги изпрати по именията им, той реши да им запази титлите, но те принадлежаха на Херцогството. В Тиен’хара за тях не получаваха привилегии, но ако докажеха верността верността си – управниците на градовете имаха нужда от съветници, а вече не можеше да си позволи да използва Маговете за целта. Явно младият благородник също бе успял да привлече вниманието им и сега те виждаха в Ерисея една нова възможност. Определено щеше да го награди за всичките му усилия, но все още не бе дошло времето.

Керванът на Свободните търговци също беше добра вест – връзките с Неа ставаха все по-стабилни, което имаше голямо значение за възраждащата се държава. Но въпреки това нещо притесняваше Воина и той най-накрая стигна и до неприятностите.

– Астар отново е в неизвестност, жриците се били отправили към Умбра. Каверън се върна с послание от Комита. И с молба за втора възможност. На изток от тук Херцогството е било удряно няколко пъти от силоски отряди, а преди три дни в крепостта пристигна вестителка от Силосия – носи писмо за теб. – Изговори всичко наведнъж и когато приключи, си пое шумно дъх.

Ти’сейн поседя мълчаливо на голите каменни плочи – не искаше да мърси красивия селенски килим, който отскоро беше в стаята му. Премисли казаното от приятеля му и отвърна:

– Астар не ме притеснява. Винаги е бил такъв. Ще се появи отново, когато сметне за добре – най-вероятно когато се наложи. Каврън... По-късно ще трябва да поговоря и с него. Не мога дълго да го задържам в крепостта, не и ако е искрен. Жриците ще го съсипят.

– Страни от тях, откакто се е върнал. – обясни Брет. – И проведохме няколко дълги разговора... Признавам, че успя да ме убеди...

– Не бих бил токова сигурен, но сега не мога да се занимавам и с него. Така или иначе ще е по-добре, ако го изпратя някъде... Това, което ме безпокои, е, че Силосия се раздвижва. И то без видима логика. Днес ще се срещна с вестителката...

Прекъсна го звукът на скърцащи въжета. В голямата баня бяха вдигнати пълни кофи с топла вода, които Ти’сейн изсипа в широката каменна вана. Съблече скъсаните и мръсни дрехи, седна на ръба и изхлузи с мъка черните ботуши.

– Повикай Сивена. – каза той на Брет и се усмихна на реакцията му. – Върви, после ще говорим отново.

Върна се с приятеля си в стаята, а когато Воинът затвори вратата, Ти’сейн взе сребърния поднос и една голяма дървена кутия, в която бе запазил белите рози от вечерята с жриците од звездата.

Отпусна се в приятно топлата вода и повдигна резбования капак. Погледна в каната, а после и в кутията и тихо каза:

– Червено вино, червени розови листенца...

За миг очите му засилиха сребристото си усмихнато сияние, след което той се потопи в прегръдките на водата.

Забърза по стълбите към стаите на жриците. Искаше да види изражението на Сивена, когато й каже, че Принцът се е върнал. Искаше и час по-скоро тя да го остави на спокойствие и да престане с мрънкането си.

Отвори с размах вратата и в началото се изненда, виждайки Каверън. Но си спомни, че жриците го бяха поканили на чай да обсъдят случая с лъжещита на Ерис.

– Той е тук! Ти’сейн се върна. – оповести той.

Сивена подскочи от мястото си, последвана от другите две. Съвсем забрави, че Ти’сейн искаше да се види само нея. Трите щяха да се зарадват, ако го притиснеха в банята, но той – едва ли. “Една изнервена умбрийка му е достатъчна”, помисли си той и с облекчение чу жрицата да казва:

– Останете тук.

И си излезе невъзмутимо без дори да погледне Черис и Юла, които послушно си седнаха обратно в креслата. Спогледаха се за миг и по-възрастната се обърна към Брет.

– Ще бъдете ли така добър да поръчате да ни донесат чай. Тиенхарските билки са така ароматни. Знаете ли, видях някои много редки растения при една от разходките ни до Ерисея...

Гласът и вече заглъхваше зад гърба на Воина, който бързаше да изпълни молбата на жрицата, най-вече за да не се налага да я слуша. “Съветът на Умбра се е побъркал! Как са могли да изпратят точно тях?!”, запита се той, но смисълът в думите на Черис стигна до съзнанието му. “Ерисея... Вече толкова спокойно произнася това име. И билките...” Може би си въобразяваше, но Корвейл наистина бе взел някои от съставките за Отварата от околностите на крепостта.

Огледа се, но Сивена не се виждаше в нито един край на дългия коридор. “Явно доста е бързала...”, ухили се Брет и спря един слуга, поръчвайки му да занесе чай на жриците и Каверън.

Изкъпа се и смени водата във ваната. Закуси набързо и отново се отпусна в топлата вода. Бе налял вино в две чаши, оставени на голите каменни плочи на банята.

Чу вратата на стаята му да се отваря и нечии тихи стъпки се приближаваха към него. Сивена влезе в просторната баня, следвайки пръснатите розови цветове по пода. Ти’сейн обърна поглед към нея и й подаде едната кристална чаша. Червената тченост се плискаше в нея, докато жрицата отпи малка глътка. Протегна ръка и я пръдърпа към ваната.

– Дълго те нямаше. – тихо му каза тя.

Принцът само я погали, следвайки извивките на тялото й. Подръпна връзките на бледозелената й рокля и тя я остави да се плъзне по кожата й. Прекрачи ръба на ваната и целуна Принца. Той посипа гърба й с капки вода и розови цветове. Увлякоха се – от нежността, от мекото вино, от докосването на голите им тела, а после и от връхлетялата ги страст.

Лежаха отпуснати във ваната и допиваха виното. Сивена прокара ръка по розовеещата кожа върху заздравяващата рана на лявото му рамо.

– Какви си ги вършил, Ти’сейн. – с тих глас, в който се долавяха нотки на тревога, го попита тя.

– Каквото трябваше да се свърши. – отговори и с равен глас той. – Нищо, което да интересува пратеничеството на Умбра.

– Но интересува мен. – вдигна глава към него тя.

– Не забравяй защо си тук, Посланик. – усмивката му бе по-скоро озъбване.

Измъкна се изпод тялото на жрицата, излезе от ваната и стъпи на мокрия под на банята. По каменните плочи имаше разплискана вода...

– Не си бил в Херцогство Озикс. – констатира Сивена.

Принцът спря, обърна се бавно и попита:

– Защо мислиш така? – студеният му сребрист поглед прикова очите на жрицата.

– Загарът на лицето ти. – усмихна се тя без да казва нищо друго.

Не бе обърнал внимание, но наистина трябваше кожата на лицето и ръцете му да е потъмняла от жаркото слънце в пустинята. Нямаше намерение да се отказва от предишното си поведение пред жрицата и все пак реши да й каже:

– Неа. – и нищо повече.

Сивена не остана така изненадана, както той очакваше, или поне не го показа. Преди да е продължила и без това лаконичният им разговор, той отиде в стаята си да се облече.

“Вестител от Силосия...”, мислеше си той. “Всички ще бъдат посрещани по един и същи начин.”, реши той и извади от гардероба официалното черно облекло, извезано със сребърни нишки. Остриетата на кинжалите проблеснаха като гербът на Тиен’хара на гърдите му и стилизираните спирали виещи се по ръцете му, когато с рязко движение ги прибра в ръкавите си. Ако жриците бяха били опасни, то една силоска щеше да е смъртоносна...

Прехвърли Окото в черна кожена кесия, която се сливаше с цвета на дрехите му, и я закачи на също така черния колан. Сега дори му доставяше да носи Камъка на въздуха, да усеща силата му. Светлината, струяща постоянно от звездата над Тиен’хара, поглъщаше тежестта му, която иначе той усещаше като засилваща се слабост. Но не и тук. И все пак не би рискувал да го остави така небрежно в покоите си, особено когато една жрица на Умбра също е в тях.

Сивена се появи малко преди той да излезе. Явно тъкмо излизаше от ваната, защото ситни капчици проблясваха по голото й тяло. Застана в рамката на вратата с кръстосани крака и двамата само си размениха по един поглед.

Слугите го гледаха с ококорени очи – повечето никога не бяха го виждали облечен така, а и още не знаеха за завръщането му. Приклякаха в закъснели реверанси или се опитваха да се поклонят без да изпуснат подносите или прането, които носеха. Принцът само им махваше с ръка и продължаваше по коридора.

В кабинета на приятеля си той завари и Каверън. Сянка на притеснение премина по лицето на Щита, който си спомни последната им среща. Въпреки това той бързо се овладя и кимна на Принца. “Доста по-добре от предишния път”, помисли си доволно Ти’сейн и каза:

– Каверън! Радвам се отново да те видя в Тиен’хара. Добре дошъл в редиците на Светлината. – усмихна му се студено той и продължи: – Въпреки че ти все още не си я приел напълно в кръвта си...

Мъжът стоеше неподвижно срещу него и не промълви нито дума. Бе се завърнал от север, но се провали в изпълнението на задачата си. Не можеше да иска нищо от Принца, но той най-неочаквано попита:

– Готов ли си да отхвърлиш клетвите си на Щит? И да се преродиш във Воин на светлината?

Дори Брет, останал безмълвен през цялото време, го изгледа изненадано. Принцът продължи:

– Тиен’хара има нужда от своите Воини.

– Аз... – започна Каверън, но Ти’сейн го прекъсна, усетил несигурността му:

– Не ми отговаряй веднага. Оставям те да помислиш до вечерта. Сега искам само да ми донесеш писмото от Комита.

Щитът се приближи до бюрото на Брет и докато ровеше в едно от чекмеджетата, разказа набързо събитията в Терновион преди заминаването му. Намери това, което търсеше и подаде малък издължен пакет на Принца. Той го пое внимателно и го огледа с интерес. Извъртя китка за миг и в ръката му се появи единия кинжал с дълго острие, с което той разкъса няколкото пласта хартия.

Когато ги разгъна, откри писмото, бележката по-скоро, на Терсавен:

“Принц Ти’сейн, заминавам на северозапад. Надявам се скоро отново да ме удостоите с посещение, за да обсъдим бъдещите ни планове.”

Сред омачканите хартии лежеше една шокира – малка бойна брадвичка на северняците, която имаше повече символно значение по време на специални церемонии и кланови събори. Когато няколко племена сключеха съюз помежду си, воеводите им си разменяха оръжието, но Принцът не бе чувал някога да е била подарявана шокира на друг владетел извън Триумвирата.

Прибра бележката и кинжала и с брадвичката в ръка се обърна към Брет и Каверън:

– Някой от близките дни ще посетя нашия съюзник – Комит Терсавен. Но сега има по-неотложни неща, които изискват вниманието ми. Брет, доведи силоската в залата за аудиенции.

– Ти’сейн... – започна малко неуверено Брет. Нещо го възпираше да говори за нея, но въпреки това продължи: – Не мисля, че Арабела Далин е силоска, не и по рождение.

Принцът само леко вдигна вежда – всичко започваше да изглежда все по-странно.

– Благодаря, че ми каза името й. – приятелят му рядко пропускаше подробности, за които той самия не винаги се сещаше.

Огледалните колони и стени предаваха отражението му, което се губеше в безкрайността, едни на други. Остави всички образи така, не бе нужно да бъде чак толкова впечатляващ.

Големите врати се отвориха и Брет въведе високата жена, която стоеше плътно до него. Пъстрите й очи хвърлиха един бърз поглед на залата и после се приковаха на собствените му сребристи ириси. Не отклони поглед дори за миг, докато се приближаваше.

– Арабела Далин... – каза вместо поздрав Принцът. Нарочно остави името й да увисне между двамата – интересът му бе очевиден.

Когато жената прекоси почти цялото разстояние между тях, Ти’сейн настръхна, разтърсен от възродения спомен. Този път бе още по-реално, не с такава сила, както при срещите си в пустинята, но много по-ясно. Сякаш всепоглъщаща тъма се вихреше притаена в кръвта на вестителката – приличаше твърде много на усещането, когато различаваше някой от древния народ на Тиен’хара. Плашещо много... Но имаше чувството, че при Арабела всичко бе обърнато – забрава, вместо спомени, мрак, вместо светлина... И все пак долавяше докосването на Баланса у нея.

* * *

Прекара цялата следваща нощ, бдейки над синкавото кълбо, което поддържаше с дланта си. Пророчеството се оказа вярно – дойде само един кратък момент, в който лъч от намаляващата луна проби каменната плетеница на тавана и попадна в шепата на статуята-селенит. Нямаше да се случи до следващото пълнолуние, когато цяла нощ фигурата му отново щеше да се облива във вълшебната й светлина. “Не се отказваш така лесно, нали?”, обърна се към луната Джоррам. “Дори, когато силите ти замират, се опитваш да ни докоснеш с твоето безумие. Не ти стига цялата нощ, която побъркваш с капризите си.”

Поклати глава и се зачуди, дали Ланис не му влияе зле. Развесели се от собствените си мисли... “Поне Принцът не се появи и днес. Или не знае какво трябва да стори, или се е побоял да опита толкова скоро. Така или иначе – има още един месец...”

Но вниманието му бе привлечено и от едно друго събитие – появата на жриците в храма. Никога не бе очаквал, че мрежата им се простира чак до Неа, и то сред могъщи владетели като раджата. И освен това знаеха твърде много – предателството на Цион е било най-големият удар до сега, нанасян на религията на Халид. Но явно имаше и неща, които дори за него бяха неизвестни: “Кой е този Алаир-Танх? Какво общо има с Ти’сейн? И Древните? Безликите?... Какво още се крие в тези прокълнати пустини?” Твърде много въпроси и никакви отговори. И сравнително малко време, в което тайната му на Пазител ще остане такава.