Пурпурна есен – I част

Арабела спеше, свита до вратата на стаята, и сънуваше. Лицето на генерала бе изпълнило мислите й и се бе вплело в съня й, който за първи път от много дни бе ясен и чист. Тя спеше, а навън слънцето изгря, крепостта се събуди, сутринта дойде и отмина. Силно почукване по вратата я извади от съня й и тя стана бързо от пода и се протегна. Кратък поглед хвърлен към прозореца й подсказа, че слънцето грее високо и тя за миг се смути, че е проспала изгрева. Второ силно почукване по вратата я върна от мислите й и тя отвори вратата и за пореден път през последните няколко часа се огледа в лицето на Брет. Той изглеждаше сериозен и тържествен, но и някакси нервен.

– Да?

– Принц Ти'сейн се завърна и ще се зарадва да ви приеме.

– Сега.

Тя се дръпна от вратата и застана пред голямото огледало и се огледа критично. Прибра си пораздърпаните от съня дрехи, поизглади вида си, наплиска си лицето с вода, среса си набързо косата и започна да я увива в кърпата си. Отново се огледа и кимна на себе си, а после към Брет, който през цялото време я бе наблюдавал от вратата мълчаливо.

– Водете ме.

Той я поведе по големите коридори в крепостта и напрежението помежду им сякаш се увеличи. Стигнаха залата за аудиенции и Брет видимо се изпъна и стегна отваряйки вратата на залата и въвеждайки Арабела. Това бе залата изцяло облицована с огледала. Арабела смело закрачи до генерала, приближавайки се към принца на Тиен'хара. Спря на няколко крачки от него, а Брет продължи и застана до дясната му страна.

Принца бе малко по-висок от Брет, но осанката му го караше да изпъква. Черното му облекло бе прошарено от сребристи ширити, а дългата му черна коса – прибрана със сребриста лента.

– Арабела Далин.. – принца произнесе името й и то остана да виси като неизказан въпрос помежду им.

Арабела се поклони леко, а сребристите очи я гледаха внимателно и преценяващо.

– Не сме очаквали силоски пратеник след атаката ви..

– Тогава да се надявам, че вестите, които ви нося, ще ви изненадат приятно, принце.

– А какви вести ми носите?

Жената извади от гънките на пояса си увитото в намаслена хартия писмо и го подаде с две ръце на принца. Той го пое внимателно и огледа, преди да развие. Под намаслената хартия печата изглеждаше непокътнат – спираловидния знак, отпечатан на него не бе накърнен от нито една пукнатина. Той остави хартията да падне на пода и с уверено движение счупи печата и разтвори листа, изписан ситно с кафяво мастило.

„До лорд Ти'сейн, Принц на Тиен'хара,

Мракът бе захлупил гората, обгръщайки я с тишина, нарушавана единствено от случайните прошумолявания на нощните твари. Из въздуха леко се носеше ароматът на задаващата се есен. Няколко листа уморено се отрониха от клоните на един дъб и плавно се понесоха надолу. В този миг няколко светли лунни лъча пробиха клоните на дърветата, подхванаха ги насред полета им, завихриха се около тях и ги оживиха в последния им танц. Накрая мъртвите листа легнаха тихо на земята и веднага се сляха безлично с горския килим.

Лунните лъчи, обаче, продължиха да играят – сплетоха се в сложна, изящна мрежа, която се спусна сред черните сенки на гората и постепенно сред мрака се откроиха силуетите на мъж и жена.

Лунел се отдръпна веднага от Америл и се огледа любопитно наоколо. Отметна внимателно черните си коси назад, притвори очи и вдиша дълбоко аромата на гората. Сиянието, разляло се по кожата й, започна плавно да се разсейва.

Америл стоеше неподвижен край нея и не откъсваше очи от лицето й. Около него продължаваше да се вие сребриста мъгла, която се отразяваше в студения блясък на черните му зеници. Постепенно сияещият облак се разтегли и плавно се пренесе към Лунел. Когато усети обграждащата я сила, тя се усмихна и се обърна към своя спътник.

– Все още ми нямаш доверие, Амо – звънна гласът й, след което девойката сякаш бързо загуби интерес към селенита и отново се извърна към сенките на гората.

Той се опита да привлече вниманието й и постави собственически ръка на рамото й, но тя не реагира. Притворила очи, тя разравяше с крак мекия килим от паднали листа и трева и слушаше унесено в шепота им.

– Лунел – повика я Америл. Отново не показа да го е забелязала. Зовът на Земя отново я бе застигнал, но не успяваше да надделее над нарасналата сила на Луна.

– Наблизо е северният път. На няколко минути оттук е страноприемница “Златната порта”. – обръна се най-после девойката към Америл. – Да вървим, Амо.

Той хвана ръката й и тръгна след нея към пътя. Стъпките им прошумоляваха призрачно в нощната гора. Америл тръсна глава, опитвайки се да прогони залялото го усещане за нереалност. Вече от няколко дни не можеше да се отърси от него и съпътстващия го унес. От мига, в който напуснаха Дара и властващите в нея стихии, усещаше отново превъзходството си над силата на Лунел, но същевременно волята му сякаш бе упоена в безметежност. Не можеше да види ясно нито един път пред себе си и всяко решение се удавяше в покоя, разлял се около девойката. ”Силата ми сякаш е овързана с паяжина, която мога да отнеса с един дъх, а нямам желание да го сторя.” – помисли си удивено той. Този път тази мисъл успя да разбуди гняв у него и успя да проникне през лунната омая и той спря рязко и дръпна грубо момичето за ръката.

– Какво става, Лунел? Какво точно правиш? И накъде ме водиш?

Рязкото движение сякаш я изтръгна от унеса й. Лунел се обърна и когато го погледна изпод черните си мигли, му се стори безкрайно крехка и уязвима. Заля го чувство на вина и понечи да пусне ръката й, но вместо това я хвана още по-здраво.

– Бях забравил тези игрички, Лул – ухили се той. – Обаче не надценявай моята чувствителност и престани. Просто ми кажи какво искаш.

– Грубиян – гласът й бе кротък, но очите й проблеснаха гневно. – Пусни ме веднага!

– Иначе какво, мила моя? – подигравателно попита той.

– Ако ти кажа, – тя го приближи и свободната й ръка се обви леко около него – ще разваля изненадата и няма да има никакъв ефект, нали? – повдигна се леко на пръсти и устните й едва докоснаха брадясалата му страна. Смехът на Америл екна и разбуди няколко заспали птици, които уплашено изпърхаха надалеч.

– Все същата си, Лул – каза Америл.

Тя се сгуши в него и се засмя тихо.

– Познаваш ме добре, Амо – усмихнато прошепна Лунел. “Или поне така си мислиш”, добави тя наум. – Нека отидем в страноприемницата. Ще пием вино, ще си починем, а ти ще ми разкажеш някоя от своите истории. Както преди.

Нежният й глас отключи спомените в главата му и те се изляха навън – вечерите из крайпътните ханове, момичето с унесено, деликатно лице, което тихо се присъединяваше към слушателите му, топлината на огъня в камините и напиращият иззад черните й зеници лунен блясък, който бе улавял в редките мигове, когато тя надзърташе между лъскавите завеси на черните си коси. Отне му време, докато разпознае в нея описаното от Селиал лунно момиче.

Спомените разбудиха у него желанието отново да види унесения поглед в очите й, докато умът й следва гласа му. Целуна внимателно челото й, пусна тънката китка и внимателно разтри следите, оставени от пръстите му.

– Да вървим, Лунел, – каза Америл и я поведе към пътя. – Да я видим тази страноприемница.

Тъмните коси, скрили в сенките си нежното лице на селенитката, както и внезапно залелия го покой му попречиха да види доволната й усмивка. “Оплитаме се взаимно в заблудите, които творим, Америл”, помисли си тя. “И все пак се надявам следващата ти история да ми каже нещо повече за твоя Неански познат”.

* * *

– Прекрасна вечер! – познатият глас звънна нежно и мелодично. Джоррам се обърна бавно към прозореца и леко се усмихна.

– Малката лунна скитница реши да ме навести най-после. Омръзна ли ти вече суетния селенит?

Смехът й се разля тихо в стаята. Тя скочи с грациозна елегантност от перваза и приближи до бюрото. Сбута част от книжата настрани и се разположи удобно отгоре, скръстила крака. Предизвикателно-безцеремонното й поведение го развесели. Той внимателно премести още една купчина книжа и приседна близо до нея.

– И така, – отбеляза бавно той – какво те води при мен?

Лунел сведе замислено глава. Ръката й разсеяно погали гладката повърхност на бюрото.

– Не зная – заяви изведнъж тя. – Всичко става все по-объркано и колкото пъти се замислях какво да правя, се сещах за теб. – той я стрелна любопитно с поглед, но лицето й бе все така сведено надолу. – Ти ми помогна в Дара, нали? Знаеш ли какво искаше тя от мен?

Джоррам прокара пръсти през тъмните си коси. Беше се интересувал за крепостите, подвластни на силите, но до момента още не бе сигурен за същността на последните. “А и точно Дара... “ , мина през ума му и той си наложи да не мисли за това в момента.

– Силите често са неконтролируеми, Ланис, – отбеляза той и млъкна. Лунел стоеше неподвижно, очаквайки Първосвещеникът да продължи, но той не продума отново.

– Притеснявам се за Джони – заговори отново тя, когато разбра, че той няма да добави нищо. Протегна ръка към един свещник наблизо и с рязък жест издърпа една свещ. Горещ восък лисна върху ръката на Джоррам, изгаряйки кожата му, но тя не си направи труда да отбележи това. Черните й очи сякаш се мъчеха да изпият светлината в ръцете й, унесени в огнения безкрай, скрит в пламъчето. – Искат да го убият.

Джоррам продължаваше да мълчи. Внимателно почисти изстиващия восък.

– Какво точно очакваш от мен, Ланис? – попита внимателно той.

– Не зная – тя сви рамене с лек намек за безразличие. Пръстите й се плъзгаха около яркия пламък на свещта. Накрая тя стисна рязко шепа и светлината угасна. Лунел остави свещта настрана и се обърна към Джоррам.

– Ти ми харесваш – заяви изведнъж тя и се усмихна почти по детски. – Опитвам се да те спечеля на моя страна. Ей тъй, за всеки случай. И ти прекрасно го знаеш. – Първосвещеникът едва удържа смеха си. За разлика от Лунел, която звънко се разсмя. Наклони леко глава към него.

– Има ли някаква връзка между камъните и Неа, Първосвещенико? – запита внезапно тя.

Джоррам присви леко очи.

– Знаеш прекрасно, че има, Лунел. Защо питаш?

Тя тръсна с лека досада глава.

– Казах ти, че заплашват Джони. Има нещо общо с Неа. – тя млъкна, очаквайки с надежда Джоррам да прояви интерес.

– И това трябва да ме засяга? – спокойно попита той.

Тя се обърка. Лека червенина плъзна по страните й и почти веднага рязко се отдръпна.

– Поне доколкото те интересува камъкът, който той носи. А може би и който да е от останалите камъни. – отбеляза тя. Джоррам се изправи и й обърна гръб. Пръстите на Лунел сграбчиха плата на дрехата й. Безразличието му внезапно я уплаши. – Не ми казвай, че вече не ти трябвам.

– Не ми трябваш – достигна до нея хладният му глас. “Лъжец”, помисли си иронично в същия миг Джоррам. Обърна се отново към нея и се сблъска изненадано с тъгата, струяща от очите й. Черните зеници заискриха печално в блясъка на първите сълзи. Неусетно за самия него, силата се изплъзна и напои въздуха около тях с аромата на канела и ябълки. Лунел пое дълбоко дъх, унесена в жизнената прегръдка на земната сила и се усмихна. “Дори не си дава сметка, какво прави”, полу-удивено, полу-раздразнено си помисли Джоррам.

– Ела – каза внезапно той и подаде ръка на момичето. Тя я пое и го последва вън от храма.

Свежият нощен бриз ги посрещна на входа. До тях достигаше ревът на морето, миещо бреговете на Даная. Джоррам крачеше мълчаливо напред, а погледът му блуждаеше по земята пред него. Противопоставянето с Принца го бе карало на няколко пъти да преценява разположението и баланса между стихиите. Бе забелязал, че силата на Кейдж нараства с всеки изминал ден и си бе давал сметка, че ще се наложи скоро да се срещнат. Но дали му трябваше жив?

Замисли се отново за връзката между Пазителя и Камъка. Все още не можеше да прецени накъде натежава властта. Въздъхна и притвори леко очи. Слабо изумрудено сияние се разнесе от камъка, скрит до тялото му и светът около него стана по-ярък, жизнен и по-богат. Можеше да усети живота да препуска из вените си, да се слее със света около себе си.

Погледна към Лунел. Макар и далеч от Лунното око и нейната сила значително бе нараснала. През цялото й тяло сияеше нежна мрежа, чийто център бе съсредоточен в обляното й в лунна светлина сърце. Зачуди се дали всеки от тях се е слял дотолкова със своята стихия. Пресегна сетива към земните жизнени потоци и усети покрай тях да се усукват леко и останалите сили, сякаш се опитваше да измъкне нишките от едно голяма, обща плетеница.

– Какво правиш? – сепна го гласът на Лунел. Нежната лунна мрежа, обхванала тялото й вече сияеше по-ярко, но сред нея ясно се виждаха вплетени и тъмнозелените нишки на Земя. А дали бяха само на Земя?

– Нищо – отвърна той, затвори очи и отпусна силата. Когато отново ги отвори Лунел пак изглеждаше съвсем обикновена.

– Искам да отидеш в Бодар – заяви внезапно той.

– Ще ми помогнеш ли? – попита оживено тя. След като не получи отговор се нацупи. – Иначе няма да ходя – не съм желана там.

– Хайде стига – сряза я Джоррам. – Кога това е имало значение за теб? – тя понечи да отговори, но той не й остави възможност. – Предай на Джонатан, че трябва да се видим. Утре тръгвам към Бодар. След това искам пак да дойдеш при мен. И без капризи, Ланис – каза накрая рязко той, когато видя инатливото изражение, появило се на лицето й.

– Ти не разбра ли...

– ...че не обичаш да ти казват какво да правиш – продължи усмихнато той. – Разбрах. Но ти трябва да си разбрала, че нямаш избор.

Лунел се разсмя.

– Винаги успявам да си намеря и друга възможност, Първосвещенико. Няма да ходя никъде, докато не ми обясниш какво ще правиш!

Сенките под кестените около тях побягнаха като оживели, когато зеленото сияние избухна откъм Джоррам. В същия този миг наоколо като лунна река се разля седефена светлина и ги заля. Ударът бе неочакван и за двамата. Млечнобелите лъчи се завъртяха около тях, вляха се в зеленото езеро, разбъркаха го и повлякоха изумрудените потоци след себе си. Джоррам усети замайване. Лунната сила примамливо го зовеше – леко, неусетно и ласкаво. Нямаше борба, нямаше усещане за чужда сила, а обещание за хармония и спокойствие. Очите му намериха лицето на селенитката. Лунните вихри галеха косите й и озаряваха безкрая в черните й очи. Усмихна му се сякаш от много далече. Лунни безплътни пръсти погалиха лицето му и той затвори очи. Чуваше гласа на небесната сила – думи без звук, смисъл без думи...

“Ако мога да усетя силата, мога да й се опълча” – опита се да чуе сам себе си той. Колкото повече напрягаше силите си, толкова по-безсилен се чувстваше, сякаш изливаше енергията си в безкрая. За първи път се случваше да се сблъска с Лунната сила. Погледна отново към Лунел. Все още виждаше тънките нишки Земя у нея. Но сега ясно забеляза и другите – тънки сплетени влакна Пламък, Въздух и Вода. “Влияе ми, защото е и у мен” – помисли си изведнъж той. Внезапно рязко отпусна силата на Земя. Политна от внезапното усещане за празнина, което го ограби. Но в същото това време лунната мъгла около него започна бавно да се разсейва. Лунел се свлече на земята. Тялото й потръпваше, а тъмните й коси му пречеха да види лицето й.

– Ланис – повика я той и коленичи до нея. Лицето й бе бледо, устните синееха и само очите й горяха в треска. Беше студена като смъртта. Загърна я с наметалото си и й помогна да се изправи. Заведе я до входа на храма и я остави да седне на големите стъпала пред него.

Минутите тихо се отронваха край тях. Изведнъж няколко тънки лунни лъча крадешком се промъкнаха към стъпалата на момичето. Джоррам протегна ръка към тях.

– Недей – промълви Лунел. Бе вдигнала лице нагоре. Бе започнала да се съвзема. Единствено погледът й все още пламтеше трескаво. – Това е грижа.

Вдигна ръка и тънките лъчи се усукаха около нея.

– Ланис, – заговори Джоррам, – ако не откриеш скоро Окото на Луна, собствената ти стихия може да те унищожи.

– Не ме мисли – отвърна тихо девойката. Изправи се несигурно и го погледна в очите. – Ще ми помогнеш ли?

– Върви в Бодар – отвърна той.

– Не ми отговори – този път гласът й звучеше уморено.

– Върви – повтори отново той.

Десетки нови лъча плъзнаха по нея и тя изчезна. Джоррам се отпусна на стълбите пред храма. “Вероятно ще мога да разчитам на три от петте. Но за целта май ще трябва Пазителите им да останат живи”. След малко се изправи и отиде да се подготви за път.

„Нетленно туй е, що вечно ще остане.

Сградата на храма принадлежал някога на Пълзящият Хаос представляваше груба, стъпаловидна пирамида с лице гледащо на Изток и ръбове разделени между двете главни посоки на Света. Нощният пустинен вятър гонеше малки пясъчни дяволи около оглозганите древни камъни и принуждаваше гигантските скорпиони да преустановяват своя вечерен лов, и да вкопчват лапи в прашната земя.

Дълбоко, в сърцето на пирамидата Кардинал Антулу стоеше с разперени ръце обгърнат от колона синкав пламък. Тази вечер за него беше кулминацията на седмици работа, срещи и пътувания из прашните простори на Неа. Кардиналът ликуваше. И макар че сиянието около него се раждаше от древната скалата, той чувстваше че собственото му пълно тяло излъчва мощни вълни от онази любима и малко позабравена енергия. Власт!

Всички племена на Древните Раси които все още не бяха смляни от жълтите пясъци или превърнати в легенди носени от вятъра бяха изпратили свои представители.

Под арките на залата, Полипите на Молох висяха в любимите си обърнати пози и оглеждаха множеството с празни триъгълни очи. Недоброжелателно любопитство. Най-многобройни бяха Баскерите. Сиволиките телохранители на Дорон тук се разхождаха с открити дълги лица или стояха кръстосали костеливите си лапи увлечени в тихи разговори на отдавна забравен език.

Кардинала ги гледаше почти с любов. "Гръбнака на новата държава. Оръжие. Хаос. Постоянна дебнеща заплаха която не ти позволява да обърнеш гръб или да затвориш очи дори за миг. Баскерите." Кардинала се замисли.

"Никой не знае точно как се раждат или откъде идват Баскерите. Тайните на древния народ са ревниво пазени и всеки любопитен бил той обикновен човек или самият Падишах бързо открива че в заобикалищят го свят има явления които са прекалено хаотични и ужасни за да оправдават подобно познание. Все пак една от най-издръжливите легенди разказва че Баскерите не са същества на естественета природа. Те не се раждат на този свят подобно на по-късните му обитатели – хората. Те се правят. Събратята им ги градят от прах, пясък и материя извадена от бездънни, черни кладенци, изкопани под пясъците в началото на Времето.

Дорон е безумец, разбира се. Макар че той е почти един от тях. Кръвта говори. А! Ето я и нея! "

Тълпата се разтвори безшумно. Три жени пристъпиха в залата и водачката им приближи площадката на която стоеше Антулу.

– Каяна предводителка и посланничка на свободните сестри на пустинята! – гласът на церемониал майстора закова името и титлата върху каменните сводове на пирамидата.

Амазонката изви гъвкавото си мургаво тяло и се облегна на висок лък.

– Не вярвах че пясъците ще изплюят толкова от децата си обратно! – Тя повдигна лявата си вежда и огледа множеството и тавана. – Не виждам поне "диваци", колкото и малко да значи това.

Кардинал Антулу, новият Глас на Пълзящият Хаос събра ръце и се усмихна. “Дошла е само заради името Дорон. А може би не само заради името.” Той я погледна: Меки, гладки сфери с цвят на канела, оковани в кожената ризница. “Смъртоноcтно цвете на пустинята. Добра причина да обиколиш половината свят в търсене на противоотрова. Как го беше казал поета…

„ Саджах.

– Приветствам ви в Храма дъще! – изговори кардинала през сухото си гърло. – Намерете разбирателство и мир със своите братя.

В същия момент мамелюците хвърлиха факли в огромните железни мангали и сбора започна

* * *

Дорон и Зерга се спуснаха надолу по улицата на Стоте Лампи, за да открият онази част на Бодар която щеше да осигури естетическата подкрепа на мрачните им планове. Понякога единственото от което една добра идея се нуждае за да покълне и разкрие отровните си кълнове е просто огледало. Така както плахата дебютантка се оглежда в собственото си, облечено в златна рамка отражение на стената на първата и бална зала, злото притежава необходимостта да открие одобрение в мътните прозорци на мрачни улични кръчми и червения тюл на бордеите.

След смъртта на Исфериот пиратския командир сякаш беше престанал да се интересува от целта довела го в Бодар. Вместо това той активно се включи в делата на Башир и Нощните Сватове. Обикаляше нощните улици с бригадите, участваше в обири, поръчкови убийства и дори побои по кръчмите. Пиеше, наблюдаваше, чакаше. Той вършеше всичко това с някаква естествена лекота, но без удоволствие. Хората на Зерга го приемаха заради качествата му на боец, но хладната равнодущност на чужденеца към всяко дело ги отблъскваше.

Единствено Зерга, смътно долавяше преходноста на това спокойствие. Подобно на балона от кървавава пяна издуващ се на мястото на прясно отрязана глава, тишината около Дорон ставаше все по-напрегната. Башир Зерга също чакаше. Неговите собствени планове се бяха превърнали в подпорно скеле за привидно хаотичните идеи на човека крачещ до него. Походна тояга с която се изкачва планина. Той чакаше балона да се спука.

Пътят се виеше като гигантска ленива змия между ширналите се полета на земите на Бодар. Херцог Илай Юрански вдигна мургавото си лице нагоре и унило свъсеното небе се отрази в тъмносивите му ириси. В този миг залязващото слънце се спусна ниско под тъмния облачен свод и пленените му лъчи ярко заискриха. Илай вдигна ръка, облечена в черна кожена ръкавица, и опита да предпази очите си от яростния блясък на заклещеното между земята и облачния таван слънце. Разнесе се тътен и една голяма капка дъжд тупна тежко на лявата скула на херцога. Гъстите му черни мигли трепнаха инстинктивно. Дъждът се изля изведнъж – огромни, капки глухо тупваха в пътя, вдигаха малки облачета червеникав прах и оставяха малки гневни кратерчета. Но не за дълго – скоро всичко потъна във вода и кал.

– Милорд....

Илай спря и се обърна с раздразнение назад към приближаващия го конник. Сивите му очи сърдито стрелнаха каретата, трополяща след ездачите и после отново се върнаха на красивото изписано лице на младежа.

– Нека позная – изръмжа той. – Моята любима братовчедка отново се опитва да наложи желанието си да спрем в следващото село и да изчакаме бурята да отмине.

Последната му дума бе заглушена от силния трясък, разнесъл се от небето. Облаците бавно се скупчиха пред червеното слънце и ярката светлина внезапно угасна.

– Бурята ще бъде сериозна, милорд. Пътят вече се разкаля, а и без това има още много път до Бодар.

– Глупости – сряза го Илай и направи безуспешен опит да забърше бръснатата си глава от водата, която се стичаше по темето му и напояваше обилно черните му вежди. – Продължаваме.

– Но... – опита се да възрази събеседникът ми, но внезапният блясък, осветил облачните очи на херцога, го накара да млъкне.

– Продължаваме – повтори твърдо Илай и обърна гръб на вестоносеца на своята братовчедка. Обзелото го раздразнение, обаче, продължаваше да обикаля като досадна муха около мислите му. Глезените изнежени протежета на Лийра му лазеха по нервите и тя прекрасно съзнаваше това. Тази нейна преднамереност понякога го забавляваше, но пък те можеха да са толкова досадни... Тя все още се цупеше заради смъртта на последния, макар той да нямаше нищо общо... този път. “Веднъж като му излезе име на човек и върви се оправяй. А и да си държи палетата край полите, ако иска да им се радва достатъчно дълго!”. Пришпори коня и препусна напред. Нова светкавица проряза небето пред него и освети мислите му с гневен блясък. “Кога най-после ще стигнем до проклетия град!”

Дъждът ставаше все по-силен. Той трополеше диво по покрива на каретата, в която пътуваше Херцогиня Лийра Юранска, и в първия момент тя не можа да чуе почукването на вратичката. Когато звукът все пак стигна до слуха й, тя отдръпна завесата и видя мокрото лице на Сем. Нова светкавица освети за миг бледите й черти, тъмните сиви очи, обградени с извити черни мигли, и оживи лъскавите й черни коси.

– Лорд Илай настоява тази нощ да продължим към Бодар, милейди!

Раздразнение изкриви за момент красивите устни на Лийра. Тя впи очи в младежа.

– Е, каква друга вест да очаквам от едно мекушаво хлапе. – промълви бавно тя и със задоволство забеляза как той трепна и в очите му припламна гняв. “Добре”, каза си доволно наум Лийра. “Само ако можеше да проявява характер и пред мъж!”. Спусна небрежно завесата пред лицето на Сем и се облегна удобно между сатенените възглавници зад гърба си.

Ръцете на Джони унесено потропваха по махагоновата повърхност на бюрото. Нощта напредваше и умората заплашваше да се изсипе всеки миг в ума му. Наля си още малко вино и замислено отпи. Приглади с ръка писмото от Илай. Изглеждаше сякаш Херцогът доста се е разбързал.

Джони се изправи бавно и напусна кабинета. Кимна на стражите отвън и продължи по коридорите на Бодарския замък. Бавните му стъпки го отведоха в отдалечената част на източното крило. Тишината властваше в Слънчевата кула, където някога бе израснала бъдещата по това време кралица на Даная. Самата тя вече го чакаше в старите си покои и тази вечер. Мракът в стаята му попречи да види усмивката й, когато тя се извърна към него.

– Що за отношение е това? – попита го с престорено възмущение Анара. – Да караш кралицата си да чака!

Той я прегърна и се опита да съзре лицето й в тъмнината на стаята.

– Получих вести от Илай. До ден-два трябва да пристигне в Бодар.

Усети как тя се стегна и се опита да я прегърне още по-здраво. Жената, обаче, се измъкна от ръцете му и се отдалечи от него, а нежният аромат, понесъл се от косите й, остана да витае около лицето му.

– Знаеш, че решението в крайна сметка е твое, Ана – каза той и постави внимателно ръка на рамото й. – Но все пак ще е добре да знам какво е то, преди Илай да пристигне тук.

Тя се извърна рязко и отново се сгуши удобно в него.

– Всъщност ... планът ми хареса още когато го спомена. А и Илай все пак е хубав мъж, та положението няма да се окаже толкова неприятно в крайна сметка.

Джони замръзна за миг, след което избухна в смях.

– Шшшшшт – просъска Анара, за да го накара да млъкне.

– Май си го заслужих. – отвърна Джони. – Обаче още една такава приказка и сериозно ще се изкуша да проваля собствения си план, Ана.

Кралицата се усмихна, обви бавно ръце около врата му и го целуна.

– Хайде сега, Джонатан, аз тъкмо се въодушевих от идеята.

“А и Илай определено няма да живее дълго”, отбеляза наум Анара. В ума й изплува споменът за суровото лице на херцога и тъмносивите му студени очи. “Крайно време е Юрански да платят за смъртта на покойния Береар”, помисли си тя.

Утрото наближаваше, но мракът на нощта бе нарушаван единствено от случайни светлинки, появили се в домовете на по-ранобудните жители на Бодар. Пороят яростно изливаше студения си гняв върху дребния конник, носещ се из тъмните улици на града. Копитата пръскаха стотици капчици – някои от тях улавяха понякога светлината, изляла се от някой прозорец или врата, и проблясваха жизнено, преди отново да паднат на мокрия паваж. Когато умореното животно стигна до градините на Бодарския замък, ездачът скочи енергично от седлото и го заряза насред мрака. Дребната фигура се плъзна из алеите, опитвайки се да се приближи незабелязано до замъка.

Когато стигна до задния вход се спря и отметна качулката на тежкото наметало. Студеният дъжд заля момичешкото лице и веднага накваси дебелите черни плитки.

Ланис вдигна лице нагоре и се усмихна лъчезарно на сърдитото нощно небе. Черните облаци, спрели край Бодар, първо я бяха раздразнили, но след това я заля въодушевление. “Така де”, помисли си весело тя, “скучно е когато е твърде лесно.”

Приближи се до осветения вход, усмихна се сънливо на пазача и влезе уверено вътре.

– Палуваме до зори, а девойче! – провикна се пазачът след нея. – Беж да се стоплиш в кухнята!

Ланис се засмя и прати въздушна целувка назад. Отправи се към пералното помещение като напразно се опитваше да изтрие мокрото си лице с ръка. Когато влезе в широката зала, ухаеща на сапун, тя захвърли тежкото наметало настрана и се огледа, потрепервайки от студ. След кратко тършуване намери една чиста униформа. Бялата памучна риза беше смачкана, но реши да не обръща внимание на такива подробности. Уютният чисти мирис, която я лъхна когато нахлузи ризата, я накара да се усмихне доволно. Навлече и дебелия син сукман, сви на топка мокрите дрехи и ги срита весело към купа с мръсно пране. Усмихна се самодоволно и хукна към кухнята.

Топлината, която я лъхна от огромната зала и аромата на прясно опечените закуски и кафе я унесоха. Едно – две девойчета огледаха критично смачканата яка на ризата й, но тя само ги дари със сияеща усмивка и започна да отрупва един поднос. Когато, обаче реши да го понесе, установи, че се е надценила и тежко го пусна обратно на масата. Каната с кафе се преобърна и заля масата. На мига сякаш от нищото се появи една гръмогласна виелица, облечена в огромните телеса на главна готвачка, и започна да разяснява подробно мнението си за некадърните момичета с развлечени дрехи, които в крайна сметка стигат до много лош и печален край. Ланис просто сведе глава и позволи на мислите си да се поразходят из замъка в търсене на Джони, докато готвачката набираше скорост из философските размишления за мизерната съдба на непохватните прислужнички. Когато бурята започна да отминава, девойката приклекна леко и се изниза в друг ъгъл на огромната кухня, където необезпокоявано постави на един поднос една доста по-малка каничка кафе, две круши и няколко кифлички и напусна тихомълком кухнята.

Джони не беше в библиотеката. “Ама че съм глупачка!” помисли си тя. Някои хора все пак спят от време на време”. Продължи уверено към покоите на Кейдж, като от време на време стрелваше с подозрение крушите на подноса. Едната застрашително се поклащаше до ръба.

Когато застана пред вратата на покоите му, усети, че той не е и там. Заля я вълна на разочарование. Усмихна се смутено на стражите, когато те й съобщиха, че Джонатан Кейдж не е в покоите си. Промърмори, че изпълнява каквото са й наредили и че трябва да разтреби, след което се в мъкна вътре. Тръсна подноса на една маса и крушата най-после се реши да тупне на пода, но на Ланис не й беше до това. Отпусна се разочаровано в едно кресло, сви се на кълбо и притвори очи. Усещаше, че Джони е в замъка, но й бе трудно да усети къде.

След десетина минути усети, че той се приближава и се оживи. Когато Кейдж влезе с бодра стъпка в покоите си, тя вече стоеше с грейнал поглед насред стаята.

– Усетих те, месечинке – засмя се той, когато тя се метна на врата му.

– Къде беше, притесних се за теб! – измрънка тя.

– Хайде сега, Ланис, не може да знаеш всичко! – усмихна се доволно той.

– Е, аз ще науча! – заяви тя и сви рамене със самонадеян израз на лицето.

Джони протегна ръка към мокрите й коси и лицето му стана сериозно.

– Какво се е случило, месечинке? Не те очаквах в нощ като тази.

Тя се отдръпна от него и седна обратно в креслото. Джони се взря внимателно в сериозното й лице.

– Къде е Данил?

– Последно го видях в Дара – отвърна тя небрежно и зарея поглед през прозореца. Дъждът навън най-после даваше някакви признаци, че се кани да спре. Облаците се разкъсваха и през тях едва-едва надзърташе предутринното небе.

Джони си отля чаша кафе и застана мълчаливо срещу Ланис.

– Не ми се говори сега за това – промърмори девойката. – Сега просто трябва да ти предам нещо.

– И то е...? – подкани я Джони, когато тя несигурно замлъкна.

– Джоррам тръгва на път за Бодар и иска да се срещне с теб – заяви тя все така гледайки унесено навън.

– Джоррам? – повтори внимателно Джони. – Само той ми липсваше в момента.

Ланис вдигна внезапно поглед към него.

– Ако времето го позволява, нощес ще се отправя обратно към него.

Навън един ранен, розов слънчев лъч се показа ниско сред облаците, проблесна в капките дъжд и се плъзна над езерото.