Пурпурна есен – I част

Дъждът се сипеше кротко на ситни капчици вече трети ден. Тежките черни облаци, надвиснали над Тиен’хара и плъзналия сумрак, носеха усещането за призрачност по широките опустели улици на столицата. Лепкавата мъгла, образувала се от изпаренията, насищаше въздуха с влага и го правеше труден за дишане. Каверън не можеше да се отърси от чувството за тягостна меланхолия. Пътуването бе продължително, а с пристигането си се бе сблъскал с повече изненади, отколкото му бяха по вкуса.

Бе пристигнал рано сутринта и знаейки навиците на принца, бе влетял сам в залата, където закусваше, за да го предупреди за придружаващите го жриците. Направи крачка и спря онемял. Срещу му го наблюдаваха безстрастно няколко чифта очи, сред тях и на Сивена, жрица, с която би предпочел никога да не се пресичат пътищата му. Брет се размърда смутен.

– Не те очаквахме... Дами, да ви представя генерал Каверън... Каверън, това са нашите гостенки от Умбра – съветник Сивена, жриците Черис и Юла.

Каверън кимна делово към жриците без намек, че познава която и да е от тях, и се обърна към Брет:

– Ти’сейн къде е?

– Замина преди няколко дни...

– Днес е петият ден, за да бъдем точни – гласът на Сивена прозвуча сякаш изненадващо и за самата нея. Усетила неуместността на коментара си, тя стисна устни.

Каверън примигна, но не зададе най-логичният въпрос „къде?”. Не му бе времето – не и пред точно тези „гостенки”. Вместо това се обърна към Сивена.

– Съветник, може би ще ви зарадва вестта, че ме придружават две ваши сестри с телохранителите си, от официалното пратеничество на Умбра в двора на комит Терсавен...

Погледът на Сивена замята искри, а Брет изглеждаше загрижен, но жрицата спокойно отговори:

– За нас винаги е удоволствие да сме сред свои... – намекът в гласа й не убягна на Каверън, но той само кимна и се обърна към Брет, който го гледаше изпитателно.

– Ще си бъда в стаята, Брет, имам нужда от почивка, пътуването бе уморително... Ще те намеря по-късно да обсъдим някои неща... – обърна се към жриците, – Дами...

Жриците мълчаливо го споходиха с поглед, който той не пропусна да забележи в огледалата, пръснати по стените. Заинтригува го не толкова Сивена, колкото замислената Черис. Все пак трябваше да бъде внимателен – не бе в Умбра, а и не биваше да забравя офицерският си пост.

Завиваше по коридора, потънал в мислите си, когато едва не си сблъска с някого. Вглеждайки се по-внимателно, забеляза, че е жена. Твърде красива и странна жена. Смотолеви набързо едно извинение, на което тя само кимна и продължи. Каверън остана загледан след нея – бе много висока за тиенхарка, данайка и дори севернячка. Придвижваше се плавно по подобие на умбрийките, но липсваше онова излъчване на арогантна надменност, каквото имаха жриците. Изведнъж стените сякаш се задвижиха и Каверън се подпря, за да не падне. Споменът за видението, което го споходи в нощта преди да пристигнат в Тиен’хара бе все още ярък в съзнанието му. Студеният мрак, който бавно се плъзгаше по земята и сковаваше мускулите му. Хаосът, който наставаше в мислите му, отказващи да се подчинят на волята му и страха. Страхът, който пълзеше по костите, по вените му и не оставаше нищо друго, освен студ и празнота. Опита се да върне мислите си към непознатата, но те сякаш отказваха да се подчинят и панически препускаха из главата му. Каверън изруга наум. Трябваше да разбере какво означава това видение, колкото и неясно да бе. Опита се да запази равновесие. А може би не значеше нищо, може би просто продължителната липса на близост от страна на Таис, носеше този мрак. Не желаеше да мисли за това. Усети умората в мускулите и бавно закрачи към стаята си.

Събуди се едва на другия ден от усещането за чуждо присъствие. Не грешеше. Сивена бе седнала в креслото до леглото му и го наблюдаваше, като дебнещ хищник. Каверън отметна завивките и под критичния поглед на жрицата се заоблича. Не бързаше. Приятно му бе да наблюдава жадният й поглед. Чакаше тя да започне и не чака дълго.

– Е, генерале, как е комит Терсавен?

– Едва ли това искаш да знаеш, Сивена...

– Къде е Таис?

– Където трябва да бъде.

– НЕ СИ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА МИ ОТГОВАРЯШ ПО ТОЗИ НАЧИН!

Гласът й отекна като камшик в стаята и гневът избухна в Каверън. Щитът приближи жрицата, повдигна брадичката й до нивото на очите си и тихо изрече:

– Не си позволявай да използваш Гласа спрямо щита на Първата... Съветник.

Последвалият шамар изплющя не по-слабо от Гласа и лицето му запулсира. Сивена стана и демонстративно напусна стаята. Поне бе разбрала, че няма да научи нищо от него.

Час по-късно седяха с Брет на чаша разредено вино и обсъждаха придвижването на тиенхарската армия и плановете за зимата. Каверън остана учуден, че Астар не е пристигнал още в столицата и бе доста притеснен от споменатото от Брет преследване на „голям отряд жрици”. Трябваше да предпази младежа от изправянето пред избор, като незабавно предупреди Съвета да оттеглят жриците си. Намръщи се. Все пак трябваше да осъществи контакт с някоя от тях. Реши, че Черис е най-подходяща за целта. Трябваше за всеки случай да призове Астар да се върне в Ерисея – за това поне имаше свои си начини. Позволи си да се отпусне. Стана и се приближи до прозореца. Самотен конник бясно препускаше към портите на замъка. Каверън напрегна зрението си и разпозна непознатата.

– Има нещо необуздано в нея... – не бе усетил приближаването на Брет зад гърба си. В погледа на воина имаше пламък, който не убягна на Каверън.

– Коя е тя?

– Арабела Далин, вестоносец от Силосия. Носи вест на Ти’сейн, която желае лично да му предаде.

– От Силосия??

Каверън задържа поглед на жената. Не приличаше на силоска. Нещо у нея силно го безпокоеше, но не можеше да определи какво. Все пак, интересът на Брет към нея му даваше повод да бъде още по-внимателен.

Бяха изтекли три дни от пристигането му. Предният ден бе успял да засече Черис сама в библиотеката и накратко й сподели опасенията си за мисията на тиенхарската армия. Замисли се за миг и добави, че новопристигналата е силоски вестоносец. Жрицата мълчаливо го изслуша, след което се усмихна и само леко го потупа по ръката. Странно, но това му подейства успокоително. Нежно погали червеният камък върху пръстена си, скоро и Астар щеше да се върне. Погледна отново към града – времето сякаш нямаше изгледи да се оправи. Есента идваше по-рано от обичайното. Забързани стъпки го накараха да се обърне към вратата. Брет я отвори със замах и с леко порозовяло лице извика:

– Той е тук! Ти’сейн се върна!

Първото нещо, което усети, събуждайки се, бе болка. Студ и болка. За миг си помисли, че не ще може да помръдне. Превъртя се по хладната и корава земя и отвори очи. Видя ндегето да пасе наблизо и бързо си припомни събитията от последната нощ.

Изправяше се с мъка и болката я прониза още по силно. Потръпна от планинския вятър, развяващ копринените шаллове, увити окло тялото й. Половината от и без това оскъдното й облекло бе събрано на разбъркана купчина коприна на ниската трева, запазила свежестта и зеленината си въпреки късното лято. Протегна се и гърбът й изпука. Наложи си отново самоконтрола, който толкова години носеше като маска. Невидима маска, прикриваща повече от дрехите й; даваше и сили и ... “смелост”, реши тя. Никога не бе гледала на нещата от тази им страна. Но ако не бе самоконтрола, едва ли щеше да се реши на самоубийственото спускане с ндегето. И то за да спаси непознат.

Огледа се за старши лейтенантът и го видя да лежи неподвижно близо до ндегето. Забърза към него, но гръбнакът й сякаш се изпъна силно, напомняйки и за себе си. Когато най-сетне стигна до мъжа, бе на ръба да рухне – мъртвешки бледото му лице, засъхналата кръв по гърдите му... “И всичко беше напразно?!”, идеше й да извика. Докосна го плахо, сякаш искаше да отложи истината с няколко нищожни мига. Поклати глава и въздъна облекчено – все още бе топъл. И дишаше, макар и съвсем незабележимо. Забеляза няколко бели пера, разпръснати около тялото му. “Нима Голямата птица го е топлила през нощта?”, запита се тя. Знаеше, че ндегетата са добре обучени, но това не бе очаквала.

Не можеше повече да стои наведена, затова се изправи и огледа околността. Намираха се в края на малка плитка котловина. Склоновете бяха обрасли с борови горички, отразяващи величието си във водите на малко езеро, скрито в отсрещния край на обширната поляна. На брега му, сякаш кацнала над леките вълнички, породени от невидимите пръсти на хладния вятър, се мъдреше едноетажна къщичка. Големите й прозорци почти изцяло заместваха стените, откривайки несъмнено прелестна гледка на обитателите. Между две бели мраморни колони се гушеше малка врата от лакирано в червено дърво.

Сайхе се надяваше, че вътре ще намери помощ. Огледа мъжът, проснат на земята в несвяст. Дори да можеше да го премести, нямаше да рискува заради раните му. Освен това бе твърде изтощена да прилага заклинания върху себе си. Но не искаше да го оставя да лежи на коравата земя, сред насекомите и тревите, а й трябваше и вода... Събра колкото сили й бяха останали и се свърза с Голямата птица. Ндегето вдигна глава, сякаш се заслушваше във вятъра, и след малко размаха криле. Запърха ниско над поляната, опитвайки се да не докосне земята с крака. Забави скоростта си колкото бе възможно и леко затвори нокти под тялото на старши лейтенанта. Понесе се към къщата, последвано от магьосницата, която се чудеше кога най-сетне обитателите й ще забележат изумителната картинка, която представляваха.

Но къщата бе празна, установи тя, докато разкъсваше мръсните дрехи на мъжа и почистваше раните му с езерна вода. Голямата птица го бе оставила на кръглата веранда, влизаща като кей в езерото и сега обикаляше наоколо в търсене на дребни гризачи. Бяха я нахранили във Варгас и щеше да издържи още дни без месо, но си търсеше някакво занимание...

За пореден път съжаляваше, че няма никакви способности в лекуването и отиде да потърси нещо, кото може да й е от полза, в къщата. След малко отново излезе на терасата, понесла голям копринен чаршаф и кожена тобичка, пълна с непознати мехлеми и компреси, която бе забутана в един долап. Накъса плата на дълги ивици и след като намаза раните с мехлема, превърза гърдите на мъжа. Дълбоката рана се бе оказала в рамото и Сайхе се надяваше, че ще успее да му помогне. Изсипа и малко езерна вода в устата му, внимавайки да не го задави.

Вече едва се държеше на краката си и влезе отново в къщата. Движеше се като в унес и не обърна особено внимание на стилната изисканост. Намери някакви сушени плодове, сухари и сирене, по което вече имаше синкав мухъл. Въпреки това ги сложи на един поднос, заедно с бутилка червено вино, и излезе на терасата. Отпусна се на плетеното кресло и отхапа предпазливо от сиренето. Остана много изненадана от приятния му вкус и отпи от виното. Ароматът му се засили и то успокоително плъзна във вените й. Изяде сухарите и плодовете и продължи да пие виното със странното синьо сирене, докато не се унесе в дрямка над вълничките на езерото.

* * *

Вождът на тази група Пустинници вече един час спореше с тях. Нервно крачеше около двамата мъже, които невъзмутимо седяха на земята с кръстосани крака. Изглеждаше като хищна котка, дебнеща своята заблудена плячка. Младият водач на племето бе увил главата си с голяма кърпа на черни и тъмнооранжеви ивици, която оставяше само лицето му открито. Очите му бяха светлокафяви, дори жълтеникави и на Ти’сейн отново му се стори, че вижда хищник отвъд тях. Проследи го със своите сребристи очи, мълчалив, заслушан в поредните думи на Самра. Пустинникът продължаваше да обикаля с елегантността и гъвкавостта на тигър. Присъпваше леко и сякаш стъпалата му се оттласкваха от пода. Разтвори широко уста, както правеше всеки път преди да заговори със странния си акцент, и каза:

– Платото е неприветливо. Там дори пустинята е отдръпнала своя покров. Изоставено от векове място, където никой човек не може да оцелее. Създанията, които...

– Това вече го чухме. – раздразнено каза Ти’сейн. Вече наистина бе загубил търпение и не искаше да слуша повтарящите се доводи на вожда. Изправи се и застана пред пустинника: – Оценявам загрижеността ви и съм благодарен за гостоприемството, което оказвате на един чужденец от свитата на раджата. Надявам се, че така, както ме допуснахте в лагера ви, ще ми позволите й да го напусна, в която посока сметна за подходяща. А ако владетелят на Джендин продължи да бъде така благосклонен, ще продължим пътя си заедно. И той ще има защитата, която мога да му дам.

Самра бе застанал до него и само кимна. Сдържаше собственото си раздразнение от проточилия се разговор и бе склонен да прости действията на Принца; който бе изкривил малко истината, но все пак щеше да постигне макар и някакъв успех. Вождът въздъхна примирено и му отговори:

– Възхищавам се на увереността ти, чужденецо. Но се съмнявам, че тя ще ви помогне да се изправите срещу ужасите, които дебнат на юг. Но ваша воля, тази нощ бъдете мои гости и спете спокойно. Ще разпоредя да ви донесат храна и вода по шатрите.

Обърна им гръб без да ги изчака да излязат и влезе във вътрешната стая на колибата. Изръмжа тихо и свали кърпата от главата си. Две заострени, окосмени уши се подадоха от рижаво-черната му коса. “Не мога да убия едно Дете на Древните, човек, чийто предци са ни служили вярно. А няма друг начин да възпра Самра и спътника му. Ако Далвенот наистина реши да действа... Бе твърде предан на Черния кръг. Но откога започнахме да отхвърляме, забравяме, пренебрегваме същността си на древни? Може би откакто Калитеа се отрече...” Но в крайна сметка реши, че заплаха има само за чужденеца. Макар и повечето да не бяха се събудили още, времето не бе променило нищо. Не можеха да вървят срещу природата си...

Когато излязоха от колибата на вожда, Принцът и Раджата бързо се разделиха и Ти’сейн се запъти към брега на езерото. Трябваше да прочисти мислите си и да се подготви за последната част от пътуването... Съблече се и нагази в хладките води. Гмурна се и когато отново се показа на повърхността, от дългата му черна коса бе полепнала на мокри кичури по лицето му. Бе завързал здраво кесията на врата си с черна кожена връв, но въпреки това посегна към нея, за да се увери, че е на мястото си.

Древното светилище на Халид. Съвсем близо се намираше мястото, което бе търсил през целия си живот. Нетърпение и безпокойство едновременно полазиха по гърба му и го накараха да загуби концентрация. За миг потъна в чистите води на оазиса, отразяващи светлината на почти пълната луна и пръснатите около нея звезди. “Отразява и поглъща”, каза си той, след като отново подаде глава навън. Наложи си да престане да мисли за края на това пътуване и с плавни движения заплува към брега. Идваше момент, в който плановете бяха излишни. Защото можеше да се случи всичко. И нищо. Когато пристигнат, ще действа според повика на кръвта и Светлината. А до тогава трябваше да оцелее още няколко дни в неприветливата пустиня.

Докато се връщаше към шатрата, която му бяха отредили, мина покрай колибата на вожда и тъмното присъствие се появи отново. Имаше нещо странно у този човек, което пораждаше противоречиви усещания у Принца. Сякаш нещо тъмно и древно го бе обладало. Час по-късно, докато вече се унасяше след обилната вечеря от печено месо и пресен хляб с подправки и мед, Ти’сейн отново усети неприятното излъчване. Този път в невидимата тъмнина се криеше и заплаха. Като черни ръце, които посягаха към него.

Сънят бързо се оттегли от тялото му, но Принцът остана да лежи неподвижно под дебелите одеала, събирайки светлината зад затворените си клепачи. Държеше кинжалите си – единят в ръката, на която бе положил главата си, а другият плътно до хълбока си. Чу се тих звук от рязане на кожа и вътре се промъкна ниска фигура, неразличима в мрака. Ти’сейн скочи и повдига клепачи. Очите му осветиха шатрата със сребриста светлина, а той замахна високо с единия кинжал, завъртя се, за да избегне късото острие на противника си и удари и с втория, досега останал скрит плътно до тялото му.

Човекът отсреща изскимтя едва доловимо и изпусна ножа си. На Принца не му остана мнго време да се чуди, дали онзи наистина е човек, защото мъжът с рижавочерната коса се нахвърли върху него. Ритникът му запрати оръжието, с което Ти’сейн бе порязъл ръката му, в другя край на шатрата. Хвана здраво китката, в която стискаше другия кинжал и отпусна цялата си тежест върху него. Принцът рухна под тялото на противника си, но успя да забие коляното си в корема му, докато двамата падаха върху финия пясък. Притисна го към земята, поизправи се малко и разтвори пръсти. Ноктите му се издължиха и замахна към лицето на Ти’сейн. Той успя да се извие и три кървави резки се появиха на рамото му.

Другият мъж изръмжа и този път се опита да го нарани с двете си ръце. Принцът се възползва от моментната му нестабилност и го отхвърли от себе си. Когато се изправи, дългите нокти вече бяха насочени към гърлото му. Рязко вдигна ръката, в която все още стискаше кинжала, и острето блокира тигровите нокти, преплитайки се с тях. Противникът му не можеше да движи ръцете си и Ти’сейн го удряше по главата. Косматите заострени уши помръдваха при всеки сблъсък на юмрука му с твърдата кост. Усети нещо гладко и меко да потърква голата му кожа и да се омотава около глезена му. Потръпна и за миг отклони вниманието си, само за да види дълга опашка с мека тигрова козина. В този миг другият се освободи и отново замахна сдългите нокти.

Ти’сейн отбиваше ударите му с кинжала и скоро усети умора в ръката си. Мускулите на другия сякаш бяха еластични стоманени въжета, които неумолимо насочваха острите нокти все по-близо до лицето му. Създаде малка блестяща звезда и я запрати по противника си, но когато го достигна, тя само се разпиля на късчета светлина. Повторният му опит също бе неуспешен, посрещнат от озъбеното лице на съществото отсреща. Каквото и да представляваше, не се влияеше от преките му магии.

Париранията му ставаха все по-слаби и заотстъпва към изхода на шатрата. Дргият си помисли, че ще сеопита да избяга и атаките му станаха по-ожесточени. Но по средата на разстоянието Ти’сейн отново захвана ноктите на едната му ръка с кинжала си, а другата изблъска силно със здравото си рамо. Хвана брадичката на противника си и допря лице в неговото. Погледите им се срещнаха и искрящите сребристи очи засияха ослепитлно. Съществото се загърчи от болка, ръмжеше и се опитваше да се съвземе, но той бързо измъкна кинжала си от отслабналата хватката на ноктите му и заби острието във врата му.

Гърдите му се повдигаха тежко, а раните на рамото му вече пареха от потта и песъчинките, които бяха попаднали вътре. Ти’сейн ги почисти набързо и се отпусна върху разхвърляните одеала. Подремна четвърт час и реши, че не трябва да се бавят повече. Отиде в шатрата на раджата. Наложницата му скочи и го посрещна с кама в ръка, но веднага се отдръпна, щом го позна. Принцът разказа набързо на Самра какво се бе случило и раджата се съгласи, че не трябва да остават повече. Бе по-трудно, отколкото предполагаха, но след около половин час групата им се изниза от лагера, незабелязана от постовете.

* * *

Две златни везнички бяха наклонени в нарушено равновесие. Не можеше да се бори с тежестта на смъртта, не можеше да им върне баланса. “Какво се е случило в Селения?”, питаше се той цял ден, докато най-накрая не пристигна вестта за бунта в Периал.

“Селенитите се раздвижват, а онова момиче още не се е осъзнало.” Идеше му да я привика отново, но се отказа. Трябваше й свобода. И време. Момичето... “Жената.”, поправи се мислено той. Въпреки не особено голямата разлика във възрастта им, Джоррам честто се чудеше...; особено когато разговаряше със селенитката. Държанието й бе някаква странна смесица от наивност, объркване, упоритост и относеност... Неземна, независима по свой си начин. Капризна като изгряващата навън луна, почти запълнила самолюбието и силата си. И в същото време Земя я притегляше, уравновесяваше характера й в невъзможно противоречие. Погледна през прозореца. Две нощи до пълнолуние. Най-неподходящото време да я привиква. И да се опитва да я убеждава в каквото и да било. Ще изчака. А и толкова други неща изискваха вниманието му.

Отново разбърка книжата по масивното си бюро и най-накрая намери едно малко листче, което го известяваше за зачестили силоски нападения в Херцогство Озикс. “Великата майка сигурно се е побъркала”, мислеше си той. Напоследък не можеше да разбере действията й. Екстенара наближаваше, а Първата й се изплъзваше, както скоро бе научил. Припомни си за миналото, за времето, когато бе в харема й... Може би скоро тя щеше да загуби живота си. А той – дълга си на Пазител. И въпреки това не му се мислеше за възможността. Ще трябва да отиде в Демар и да отнеме живота й. На човекът, който му бе позволил да стигне до тук. Джоррам огледа покоите си на Първосвещеник и потъна в мислите си.

* * * * *

Глава на fizik

Отново в Бодар, пътешествието беше завършило оттам където беше започнало. Старецът го беше изоставил с двусмилените думи “Където е текло пак ще тече, освен ако не настане суша”. Помота се из кривите улички и в уречения час навести Беззъбия. Той го поведе по други тесни и мрачни улички, накрая стигнаха до незабележима вратичка и гидът му почука три пъти. Отвътре изскочиха няколко смътни фигури, сграбчиха Сим, навлякоха му качулка на главата и го помъкнаха със себе си. Не можеше да каже колко време мина, усети, че излизат на открито, после пак влизат в някакво помещение, следваха стълби и накрая някой махна качулката от главата му. Озова се в нещо като изба, огледа се объркано, видя двама мъже седнали до шахматна дъска. Единият погледна към него:

– Значи ти си този, който иска смъртта на уважаемия Джонатан Кейдж. И как те зоват?

Сим се замисли за миг и после реши да отговори:

– Сим фон Тотенкранц. А твоето име?

– Дръзко – усмихна се мъжът насреща. – Наричай ме просто… Винс.

Вторият изхихика, Сим се загледа в него, имаше нещо нечовешко и неестествено във фигурата отсреща, но не можеше да определи какво е.

– И кой те праща, Сим? – продължи с въпросите Винс.

– Никой – сви рамене Сим. – Работя за себе си.

– Нима?

Винс кимна към другия:

– Исфериот, донеси… инструментите.

Онзи излезе и след малко се върна с разпален мангал и няколко различни по вид, но изключително зловещи клещи.

– За… за какво ви е това? – потръпна Сим.

– Развързват езици, разчупват леда, такива работи – бледа усмивка се плъзна по лицето на Винс.

Сим се усмихна в отговор, нямаше точно него да изплашат с подобни постановки.

– И ще свършите ли работата, която искам? – поинтересува се той.

– За кого работиш, Сим? – отново попита Винс, без да дава вид, че е чул думите му.

– Отегчавате ме – прозя се Сим. – Очевидно съм си загубил времето с вас…

Почти незабележим знак на Винс и двама яки пазачи влязоха в стаята, сграбчиха Сим и го завързаха на един стол. Винс им махна с ръка и после се обърна към Исфериот:

– Ще се върна след час… Постарай се да се разприказва.

– Ама, чакайте! – Сим беше пребледнял. – Нека да го обсъдим!

– Откъде да започна? – поинтересува се Исфериот.

– Казват – замисли се Винс, – че очите са огледало на душата. Пази му обаче езика, ще ни потрябва. – при последните си думи излезе.

Исфериот отново изхихика и разрови с ръжен въглените, ситни капчици пот избиха по челото на Сим. Врата се открехна и се подаде някаква невчесана мутра.

– Ъъъ, можем ли да погледаме?

– Изчезвайте! – изрева Исфериот в отговор и метна едни от клещите в посока на гласа. Чу се тропот на отдалечаващи се стъпки, а през полуотворената врата се плъзна лунен лъч. Едва сега Сим разбра какво не беше наред, зениците на мъжа отсреща бяха като на котка. Онзи вдигна ръжена и се приближи.

– Каква хубава бяла кожа! – и доближи нагорещенето желязо до лицето на Сим, който усети как косъмчетата от наболата му брада започват да се топят.

– И какви прекрасни очи! – ръженът беше на два пръста от лявото му око, топлината беше непоносима.

– Почакай! Почакай! – почти изпищя Сим. – Ще ти кажа каквото поискаш!

– А, добре. – съгласи се Исфериот и отдръпна желязото на педя, а после с рязко движение го заби в окото му. Писъкът се изви и рязко секна в момента, когато съзнанието напусна Сим.

Кофата с вода го свести, усещаше тъпо пулсиране на мястото, където беше окото му. Сякаш отнякъде другаде гледаше самия себе си, виждаше лунния лъч, който бавно пълзеше по тялото му. Исфериот захихика:

– Хей, очички, хей ги две, а само едно останало!

Отново вдигна ръжена и го приближи до другото му око.

– Всичко… ще… ти… кажа – прошепна умолително Сим.

– И какво значение има? Толкова рядко ми се удава да се позабавлявам! – Исфериот размаха театрално нажеженото желязо и с премерено движение го ръгна в дясното му око. Нов писък огласи стаята.

Исфериот тъкмо беше вдигнал наново кофата, когато забеляза, че тялото на Сим се извива и тресе, целият стол подскачаше. Учуден приближи и тогава едната ръка на Сим разкъса каишите и го сграбчи за рамото. Исфериот ехидно се усмихна, пусна кофата и на свой ред я стисна с другата си ръка, извитите нокти се впиха в плътта.

Усмивката на Исфериот се изкриви, щом усети че нещо не е наред с ръката му, вече не я чувстваше. Смайването му премина в ужас, щом усети болката. Препускащата във вените му кръв завря, разкъсвайки плътта. Започна да се задушава, алкохолните пари проникваха навсякъде, и най-малката капчица в тялото му се превръщаше във вино. Мозъкът му се смачка на пихтия, миг преди сърцето му да се пръсне от напрежението. Сим усети омекналото тяло в ръката си и го пусна. Замахна и удари масичката с инструментите, опипом хвана някакъв нож и преряза въжетата си. Падна на колене в мазната локва, която представляваше в момента Исфериот и повърна. Изправи се залитайки и тръгна към вратата, следваше лунния лъч. Току до изхода отново повърна и припадна. Свести се и запълзя нагоре по стълбите, пълзеше сякаш часове, но накрая се добра до малък вътрешен двор. Там го и откри Мориан.

* * *

По нервното потрепване в стомаха си усети, че нещо не е наред, болката се предаваше като далечно ехо. Тръгна веднага. Видя го да лежи в двора, групичка едри мъже го бяха заобиколили. Щом я видяха – сияеща и нежна – се отдръпнаха да й направят път, сякаш омагьосани от присъствието й. Тя коленичи до Сим, повдигна главата му и се взря в празните му очи. Той усети присъствието й и прошепна:

– Кой му причини това? – попита сурово оглеждайки мъжете около себе си.

Най-близкият се захили:

– С теб, скъпа, ще бъдем по нежни…

Тя избухна в миг като кълбо нажежена до бяло светлина. Застинали като статуи, с нелепи изражения, стискайки безполезните си оръжия, мъжете бяха лесна мишена. Замах, капчици кръв политат във въздуха, стон, изкривено от болка лице. Нов срез, финт, блок, удар, някой се строполява. Всичко се събра в един единствен миг и когато Мориан си пое отново въздух пред нея стоеше само мъжът, който я заговори. Тя го стисна за шията, вдигна го и го блъсна във вратата на избата. С две бързи движения го закова за ръцете и го остави да виси там, скимтейки от болка. Върна се при Сим, наведе се да го погали по косата и прошепна:

– Сега се връщам.

Върна се след няколко минути с два оседлани коня, нежно подхвана лежащият Сим и го преметна върху един от конете. После се върна към прикованият пазач и му изсъска:

– Кажи на твоя господар, че ще се върна за него!

След това поведе конете за поводите. Погледът й се спря върху окървавеното лице на Сим, тръсна глава и сякаш каза на себе си.

– Забравих нещо. – върна се в двора и с отмерено движение бръкна в очите на прикования бандит. Писъкът му още огласяше смълчаните улици, когато двата коня вече се носеха в тръс, напускайки квартала.

Посланик Корл беше свикнал на внезапните нощни събуждания, но се изненада когато видя самата Мориан. Тя безцеремонно влезе, носейки на ръце мъж с окървавено лице и без очи, в когото посланикът разпозна Сим фон Тотенкранц.

– Погрижи се него! – заповяда кратко Мориан.

– Видя… видя ли ви някой? – осмели се да попита Корл.

– Да – отговори тя и го дари със студена усмивка. – Данайски нощен патрул. На три преки оттук. За всеки случай убих и конете им.

После излезе. Посланикът смутено поклати глава.

* * * * *