Пурпурна есен – I част

– Лорд Ваяр – Данил се усмихна леко на едрия мъж, който прекосяваше двора с енергична стъпка. Студената свежест на вечерта вече успяваше да измести топлината, излъчвана от сгряваната цял ден от ярки слънчеви лъчи крепост. – Опасявам се, че снощната умора ми попречи да ви благодаря за гостоприемството, така че се надявам да приемете благодарностите ми сега.

– Май така и не сте успели да си починете, както трябва. – отбеляза Ваяр. – Сутринта ми докладваха, че преди съмване е пристигнал още един гостенин, пък макар и да не е бил толкова добре настанен. – сивите му очи се впиха изпитателно в спокойното лице на Данил.

– Килията на Америл ми се стори много удобна – заяви невъзмутимо селенитът, но очите му иронично проблеснаха. – Надявам се, че не съм ви създал неудобство. Лорд Кейдж се опитва да предпази Лана именно от хора като Америл – това е името на пленника. Имайте предвид, че той не е обикновен човек и е, подчертавам, изключително важно да няма никакъв достъп до лунна светлина.

Ваяр не продума. Слушаше внимателно, без да отделя поглед от лицето на Данил. Мълчанието се разля в сгъстяващия се сумрак на отминаващия ден. Ваяр се извърна и изгледа високите масивни стени на крепостта, които се открояваха като тъмни сенки на фона на потъмнялото кадифено-синьо небе. Обърна се към замъка и забеляза един войник да се приближава към тях.

– Казвате, че Лана трябва да бъде предпазена от този човек, – продума замислено той, – но дали и тя го знае? – извърна отново лице към събеседника си. – Докладваха ми, че е тръгнала към подземията, придружена от Дрейл, но сега го виждам да идва към нас с доста развълнуван вид.

Действително младият мъж, приближил се до тях, изглеждаше разтревожен.

– Дамата изчезна, сър. Тръгнахме към килията на пленника, но още преди да стигнем, изведнъж ... – младежът се поколеба притеснено, – ... тя изчезна. Беше... нереално. – сякаш в този миг се чу сам думите си и се притесни още повече. Забеляза въпросително повдигнатите вежди на Лорд Ваяр и бързо продължи. – Потърсих я при пленника, но я нямаше там. Сякаш изчезна някъде из коридорите.

* * *

Ромонът на водата, изливаща се в дълбините на пещерата, унасяше Ланис. Движеше се с леки стъпки по витите тунели. Бе тръгнала към подземията, решена да поговори с Америл. Предната нощ бе успяла да се промъкне с лекота из коридорите на замъка, но този път късметът й бе изневерил. Някакъв мъж я спря по пътя й и се съгласи да я пусне в подземията, само ако бъде придружена. Това я раздразни първоначално, но след като раздразнението премина, успя да се отърве от младежа и да се шмугне в един тъмен коридор. Когато натрапникът загуби надежда да я открие и се върна обратно, тя откачи една факла и тръгна сама из лабиринта. Изведнъж усети, че се е загубила и спря неуверено. Облегна се на една стена и затвори очи. Пусна сетивата си да блуждаят наоколо, опитвайки се да намери потока лунна светлина, пленен в стегнатите прегръдки на земната сила. Мислите й се плъзгаха напред, носени от сплетените нишки на Земя и Вода. Постепенно и реалността край нея се разми и тя се загуби в хаоса. Сякаш виждаше познати лица сред мъгла от ситни, искрящи водни капчици, носещи се в напоен с аромата на мед въздух. Унасяше се.. копнееше за сън... за спокойствие.... “за грижа...”, помисли тя и в същия миг в мислите й се открои сънливо-усмихнатото лице на Данил. “Нямам време за това”, стегна се тя. В този момент усети Америл, вирна решително брадичка и тръгна по мрачния коридор, доближавайки сияещото напред кълбо от лунни нишки. По пътя си попадна и в избата и с доволна усмивка избра две прашни бутилки.

– Дойде да ме посетиш, а? – отбеляза лениво той, без да се изправи. – Да не би вече да ти липсвам?

Ланис седна внимателно на пода, остави бутилките пред себе си и опря страна в студената желязна решетка. Погледът й се отнесе към тъмния коридор. Дълго никой от двамата не продума. Накрая Америл се изправи и се изтегна. Гръбнакът му изпука леко, след което той отпусна ръце и се вгледа насмешливо в Ланис. Накрая се приближи до решетката и се отпусна до нея. Пръстите му придърпаха кичур от косите й и започнаха да си играят с него.

– Отдавна не сме имали време да си поговорим, Америл? – каза тихо Ланис. Тъмните й очи унесено се взираха в пламъка на факлата, разпръскваща мрака край килията.

– Така е, – отбеляза Америл, загледан в лъскавия черен кичур, увиващ се между пръстите му. – Но не бих казал, че точно така съм си представял един дружески разговор между стари приятели.

Ланис се усмихна, хвана едната от бутилките и я пробута между решетките. Америл се засмя тихо, огледа прашния етикет и след това с рязък жест счупи гърлото в каменната стена край себе си. Ситни късчета стъкло заискриха в мрака, а част от виното се лисна като тъмна кръв по земята. Ароматът на вино се смеси с този на влажната пръст. Ланис мълчаливо му подаде и другата бутилка и той повтори упражнението.

– Да не се порежеш – предупреди я той, подавайки й озъбения стъклен съд.

– Не се притеснявай – отвърна спокойно тя. Плъзна пръст по прашното тъмно стъкло и го задържа леко на острия ръб. – Имам опит от времето, когато ме набута в онова мазе.

– Беше за твое добро – отвърна невъзмутимо Америл и внимателно отпи от виното.

– Нима? – веждите на Ланис се стрелнаха иронично нагоре.

Мълчанието отново се разстели около тях. Ланис отпиваше внимателно от ароматното червено вино и сякаш заедно с него, в плътта и ума й почти крадешком се впиваха властните нокти на земната и водната сила. Опита се да се съсредоточи сред хаоса от мисли и усещания и изстреля първия въпрос, който й дойде на ум:

– Кой е Винс?

Америл не отговори. Извърна лице към нея и се вгледа в профила й, открояващ се на светлината на факлите.

– Чудя се коя ли е била Дара. – отбеляза замислено той, сякаш изобщо не бе чул въпроса й. Гласът му се разля тихо и упойващо край нея. – По време на пътуванията си съм чувал вълнуващи легенди за старите крепости на Даная. Всяка от тях носи име на жена. Някои казват, че войниците избирали такива имена, за да им напомня, че защитават майките и жените си. Други, обаче, твърдят, че самите стари крепости защитавали хората си. Но и сами избирали името си... и жената, която го носи. – надигна отново виното. Изпъна крака напред и се облегна по-удобно до железните решетки. – Чувал съм за Карея – красива девойка с тъмни, копринени къдрици, които подчертавали нежността на лицето й и безкрайната, чиста синева на големите й очи. Живяла е преди векове. Хората разказват, че тя умеела да говори с водата, каквото и да означавало това. Но несъмнено подобно умение било много полезно за бранителите на крепостта край морето. Често я виждали на брега, с пръсти, потопени във водата и поглед, зареян усмихнато някъде отвъд. По това време крепостта често била нападана от северни племена или пирати, но никой не успял да я превземе. Но при едно особено опасно пиратско нападение хората започнали да губят надежда, че и този път крепостта ще оцелее. Били обсадени, храната свършвала, а нападенията не спирали. Една нощ водната стихия побесняла. Гръмотевичната буря помела нападателите край стените, разбила корабите им, а морето погълнало останките им. Сред примигващата светлина на сипещия се с трясък от небето огън хората забелязали Карея на крепостната стена. Водата я заливала, вятърът дърпал яростно дългите й коси, но тя не помръдвала. Гледала унесено в бушуващия воден ад, а устните й безмълвно се движели. След този случай сякаш неусетно хората започнали да наричат крепостта с нейното име. Никой не помни как се е казвала преди това. – Америл спря за да отпие още глътка от виното. Ланис не бе помръднала, не се бе обърнала към него.

– Един ден – продължи тихо Америл, – Карея изчезнала. Сякаш се стопила в безкрайните подземия на замъка. Но все още понякога хората чуват шепота й да се носи из мрака. Някои твърдят, че това е ромонът на лековитата вода в пещерите. Някои тръгват след него и никога повече не се връщат от мрака на земните недра.

Ланис притвори очи... Думите на Америл се лееха наоколо й, гласът му я унасяше и тя си спомняше и за стихващите гласове в хановете, аромата на виното, блесналите очи на слушателите и картините, оживяващи в блестящата нереалност на въображението й. После си спомни за ромона на извора, за лицата, които се явяваха в мислите й...

– Чуваш ли гласа й, Лунел?

Въпросът на Америл я стресна. Виното плисна върху ръката й и острото стъкло се вряза в пръстите й.

– Какво? – попита объркано тя.

Тънките пръсти на Америл погалиха леко бузата й, там където желязната решетка бе оставила своя студен отпечатък.

– Чуваш ли гласа на Дара?

Ланис се вгледа замислено в струйката кръв плъзнала по ръката й.

– Не отговори на въпроса ми, Америл, – внезапно каза тя. – Кой е Винс? И какво иска той от Джони?

– Има ли значение? – попита раздразнено той.

Ланис най-после извърна лице към него.

– За мен – много голямо. – Този път нейната длан се провря през решетките и погали брадясалата му страна. – Кажи ми, Америл.

– Да не би да се опитваш да ме съблазниш, Лунел, – ухили се той.

Тя дръпна бързо ръката си обратно, а лицето й пламна. Притвори очи и потърси силата на Луна. Знаеше, че е невъзможно, че не може да я усети, но и не можеше да спре да я дири. Сякаш викаше към месечината от дъното на дълбока яма и викът й попиваше в стените от пръст около нея. Луната не се появяваше, но можеше да я усети – наедряла и зовяща я някъде далече над крепостните стени на Дара. След това светлината се разгоря вътре в нея, сякаш сърцето й се бе превърнало в една малка луна.

Америл гледаше унесено как по кожата на момичето плъзна сияние и почти мигновено угасна. Миглите й трепнаха и тя впи спокойните си черни очи в лицето му.

– Кажи ми, Амо! – почти нежно прошепна тя.

Без да се замисли Америл гладно опита да се пресегне отвъд огромните зеници към крехкото лунно светило, стаено в нея, но миг преди да го достигне, то трепна и се разпадна като паяжина. Заля го разочарование и той ядно запрати остатъка от бутилката в стената срещу себе си.

– Добре, ще ти разкажа – каза внезапно той и потърка един пресен белег на дланта си. Ланис се усмихна, но той вдигна предупредително ръка. – Но имам условие – искам да ме пуснеш и да дойдеш с мен.

Усмивката изчезна мигновено от лицето й.

– Къде?

По коридора се чуха приближаващи се стъпки. Ланис се изправи и отръска полепналата по полите й пръст. Погледна изпитателно Америл и се отдалечи от килията, за да пресрещне появилите се Данил и Ваяр.

– Какво стана? – попита я загрижено Данил и я улови за ръка. Тя вдигна очи към него и се усмихна.

– Просто исках да поговоря с него – провълви девойката. Погледна и към Ваяр и улови и неговата ръка. – Да се махаме оттук.

Глава на Atealein

Носилката я отведе до дома, в който живееше от вече 8 години. Спирайки пред голямата двуетажна къща, тя се измъкна от покритата кабинка и направи смело десетина крачки докато се опря на входната врата. Почука няколко пъти с красиво изгравираното чукче, след което дочувайки детската глъчка от другата страна, потропа още няколко пъти. Вратата се отвори рязко и тя залитна към жената, показала се на входа. Тя, от своя страна, извика изненадано и бързо я подкрепи.

– Айе! Богиньо! Господарке! Добре ли сте? – Маня се усмихна леко, но поклати глава.

– Добре съм, но съм много.. уморена. Заведи ме, моля те, до спалнята.. – усещаше как малкото сили, които беше събрала по време на престоя в паланкина се изцеждат като пясък през пръстите й.

– ХАЛИЛ! ХАДЖАР! Бързо тука! – виковете на жената сложиха край на глъчката в къщата. От една от близките стаи излезе висок мъж с разтревожено изражение, което се засили като видя двете жени. Той бързо подхвана Маня и в момента, в който я вдигна на ръце, от един от съседните коридори излезе негов абсолютен двойник, който също нададе тих вик и се стече към тримата.

– Занесете я в спалнята, бързо! – тримата се понесоха по единя от коридорите. От няколко от стаите се показаха уплашени детски личица, които съпроводиха с поглед странната процесия.

– Какво й има? – попита единя от братята, който се беше появил последен на сцената.

– Каза, че е уморена, но.. Айе! Така да припадне.. – жената кършеше ръце в притеснение.

– Спокойно, Джузерийе – изведнъж се обади този, който я носеше. Той спря за миг и се заслуша в нещо, след което се усмихна и продължи – тя е добре. Просто е заспала.

Маня проспа този ден и деня след това. Когато се събуди на сутринта на третия ден от пристигането й в Демар се чувстваше отпочинала и много гладна. Слънчевите лъчи пробиваха през пролуките на завесите и си играеха с шарките на килима по пода. Усети къщата странно тиха и се усмихна на себе си. "Сигурно Джузерийе е накарала децата да пазят тихо." Размърда се леко в завивките и по-скоро усети, отколкото видя, как една сянка се отдели от една от завесите и седна на края на леглото й.

– Хаджар.. – прошепнатото от нея име бе по-скоро констатация, но мъжа кимна и се усмихна леко.

– Как сте, господарке? Починахте ли си?

– Определено даа.. – тя се протегна в леглото и примижи от болка. – Май ще трябва да ме разтриеш, съвсем съм се схванала.

– Първо ще закусите, Джузерийе цяла сутрин ви приготвяше вкуснотии. После следва банята, предвидливо затоплена разбира се, за да се отпуснете и измиете. Чак тогава идва моя масаж. Ще изтърпите ли?

Въпроса беше откровено риторичен. Маня седна на масата с тримата си любимци и докато се хранеше изслуша всичко случило се в къщата и околностите през последните почти две седмици. Малкия Джубал проходил, сестрата на близнаците, Ханех, била благословена и чакала дете, а Кима, една от прислужничките, напуснала за да се грижи за майка си у дома. Докато се излежаваше в банята и се радваше на допира на топлите камъни, Маня се замисли над това, колко много й напомня това място и тези хора за онзи дом, който бе имала някога.. много отдавна. Децата им, тичащи из коридорите, докато родителите им й се покланят и я наблюдават с уважение. Радостта при посрещането след пътуване, тревогата у цялото домакинство, докато я няма. Това й бе толкова познато.

Опитните ръце на Хаджар за известно време я задържаха далеч от тези й мисли. Пръстите му шареха по гърба й, намираха проблемните места и инатливо не отстъпваха докато не развържеха възела на схванатите мускули. Възлите. После загря малко краката й, които, тя забеляза още сутринта, все още си спомняха твърде ясно полета с ндегето, и за финал й завърза робата й я прати в градината, на слънце.

Когато Дъщерята-Наследница бе решила, че за Доверената й трябва отделен, приличен дом извън палата, с подходящо пространство за домакинството й и семействата им, Маня се беше спряла на тази къща. Не заради прекрасните гравюри, големите стаи или банята с нагряващи се камъни, а заради градината. Тогава, разбира се, вътрешната градина на общирната къща, бе скроена по вкуса на предишните обитатели, което бе твърде зелено за вкуса на Маня. След като се нанесоха, тя уреди делата си и взе братята със себе си за едно пътуване до Южните планини и свободните търговци, живеещи там. Резултатът от това пътуване се разясни месец по-късно, когато поръчаните чували с пустинен пясък пристигнаха в Демар и песъчинките се изсипаха върху красивите плочки и каквато трева бе останала в градината.

Колко красив бе резултата, прислугата не смееше да коментира, защото на всички бе ясно, че това бе любимото място на господарката. Сега, когато Маня излезе в градината, пясъците бяха нагорещени от лятното слънце, греещо високо над главата й. Тя полегна върху затопления мраморен нар, един от малкото остатъци от предишния вид на градината, и дремейки под милувката на слънчевите лъчи, се опита да подреди мислите си.

* * *

Цяла нощ не бе мигнала, разтърсвана от спомена за думите й и за още по-ужасяващото събитие, за което се отнасяха. Беше скоро след като Джоррам бе напуснал Силосия. Умът й бе твърде отвлечен и късно разбра за случващото се в двора. Сега след толкова време все още не можеше напълно да разплете плетеницата на заговора.

Всичко се започна с двата неуспешни опита за убийството на двете й най-големи дъщери – Зорайде и Сумая. Нападенията, въпреки че са били изненадващи и на територията на двореца се бяха провалили. Това не спаси обаче Зорайде и Хаид, един от синовете на Майката, от отровата, която ги бе погубила няколко дни по-късно. По-това време вече целия палат жужеше като разбуден кошер, а когато разследванията на първите покушения разкриха, че организатор е бил Хаид, Майката вече не знаеше какво да мисли или направи. Собствените й деца да се избиват пред очите й!

По това време Шаная, която, въпреки че беше по-малка, й бе любимка, се завърна от дипломатическата мисия, с която я бе изпратила в колониите. Часове, след като се бе прибрала я намериха в стаята й, стискаща дръжката на камата, която бе забила в сърцето си, след като бе прочела подхвърленото от някой писмо, че Хаид се е опитал да убие сестрите й заради нея. По намерените в последствие в стаята й писма, Майката бе разбрала, че те двамата са били влюбени, но късно. Твърде късно. Децата й окапваха едно след друго като листа понесени от вятъра през есента и тя не можеше да направи нищо, защото те сами си го причиняваха. Лудост! Пълна лудост..

Когато прогледна достатъчно за да се досети, че единствено някоя от двете й останали дъщери е способна на подобно нещо отново не бе достатъчно бърза. Сумая и Хадира се бяха срещнали, а Хадира била отровена по време на срещата. Тогава Майката бе заповядала да оковат единствената й жива наследница в подземията и цяла седмица прочистваше двореца от подкупни, продажни слуги, стражи и прочие. Ако тя не може да поддържа ред в собствената си къща, как би могла да поддържа в цяла държава? Сумая, разбира се, през цялото време твърдеше, че няма нищо общо с отравянето на Хадира, нещо, което и разследващите жени успяха косвено да потвърдят – в покоите на Хадира бяха открити множество отрови включително и използваната за убийството на Хаид и Зорайде, но.. Нима можеше да бъде сигурна?

Целия заговор бе толкова хитро изплетен, че Майката сигурно щеше да се възхити, ако не ставаше въпрос за собствените й деца. Наложи се, разбира се, да освободи Сумая. Не можеше да държи повече Дъщерята-Наследница на Силосия в тъмница, още повече когато доказателствата подкрепяха думите й. Но след тази случка бе твърде меко да се каже, че не питаеше обич към нея. Сега обаче, когато картите се пренареждаха и Екстенара приближаваше все пак бе добре да започне да я подготвя за Наследството й.

* * *

Сутринта я потърси Дъщерята. Маня лежеше в градината и придрямваше под тихата музика, която се разнасяше откъм покоите на Халил. Джузерийе въведе Наследницата в градината мълчаливо и се оттегли, а Сумая се разбули и се облегна на ниската мраморна маса. Бе облечена официално и с изпипан външен вид. Мургавата й кожа бе гладка, чертите на зелените й очи подчертани с няколко едва виждащи се линии, виненочервените й устни бяха подкрепени с малко къна, а на лявата си ноздра носеше малка златна обица с изящна перла. Когато си свали воала Маня забеляза, че шията й е обвита в висока златна огърлица, а на ръката си носи гривна с подобни мотиви.

– Надявам се, че целия този външен вид не е предназначен за моите очи.. – Маня се усмихна. Дъщерята махна с ръка, но остана сериозна.

– Имам среща с Майката след малко. Дойдох да ти предам това – тя извади от гънките на дрехата си две писма, едното запечатано и обвито с намаслена хартия, а другото незапечатано. – и да се сбогуваме.

Маня пое двете писма, а Дъщерята извади тежка на вид кесия и я остави на масата до себе си.

– Едното е заповед за вестоносец. С него ще можеш да използваш всички конюшни в Силосия за смяна на конете без много въпроси. Ако някъде попитат нещо повече ще им покажеш това – тя свали от ръката си пръстен със сложна спирала и й го подаде – пръстена на Дъщерята-Наследница. С него ще можеш да удостовериш, че си моя пратеничка и действаш по моята воля. Искам да напуснеш Силосия колкото се може по-скоро. Тръгни когато си готова, но най-добре – преди да е изгряло утрешното слънце.

– Къде отивам?

– Тиен'хара.

Името изкънтя за момент като камбана в ушите на Маня. Тя тръсна за миг глава, но Дъщерята не забеляза.

– Трябва да предадеш това писмо на принца на Тиен'хара. На него и на никой друг. Шпионите ни докладват за външния му вид, че очите му са сребристи, така че не би трябвало да имаш проблеми да го разпознаеш.

– Сребристи значи..

– Възможно е да срещнеш жрици. Не се занимавай с тях, но бъди предпазлива. Не е нужно да пазиш в тайна, че си от Силосия, но предполагам, че умбрийките няма да цъфтят от радост, ако около тях се навърта някоя от нашите. – Наследницата се усмихна.

– Как ще поддържаме връзка? С Бакри?

– Засега това е най-добрия вариант. Надявам се все още имаш свирката у себе си..

– Да. Нещо друго? – Дъщерята се поколеба за момент.

– Недей казва закъде пътуваш докато не напуснеш Силосия. Великата все още не подозира за намеренията ми и нямам намерение да я осведомявам преди да си достатъчно далеч или момента е подходящ. Ако има промяна в нарежданията ми, ще ти изпратя съобщение по сокола. В кесията има достатъчно пари – както силоски, така и други, за да можеш да сменяш конете без проблем от границата до платото.

– Май ще е по-добре да мина от юг?

– Да, така изглежда. На север се зараждат облаци и не е ясно кога ще пристигнат бурите..

Двете замълчаха няколко секунди, а после Маня заговори.

– Искам да знаеш, че Джузерийе, жената, която те въведе, е моя баншзи. Това е официално признание. Ако нещо се случи с мен те моля да й оставиш къщата и собствеността ми. Семейството й ми служи вярно, а децата й внесоха радост в моя дом.

Сумая направи знака на Богинята.

– Тъй да бъде. – замълча за още миг, след което добави колебливо – Смяташ ли, че е възможно да не се върнеш?

– Не зная съдбата си. Просто съм предпазлива. Това ли е всичко?

– Май е това.. Пази се. – Дъщерята протегна ръце и стисна тези на Маня, след което тя я съпроводи до изхода, където я чакаше носилка. Маня затвори вратата след нея и започна да се приготвя за път.

* * *

Трябваха й пет дни за да стигне до южната граница и още два за да навлезе в териториите на свободните търговци. Пътуваше бързо, сменяше конете често и при нужда, а с навлизането в земята на търговците се почувства по-спокойна. Беше минала седмица от напускането на Демар, но все още нямаше вест от Дъщерята. Беше завързала свирката на Бакри на сложна плетка от кожени върви, която носеше на врата си и към която прикрепяше "съкровищата" си – малка кост, черно камъче с интересна форма, няколко нишки с мъниста в различни цветови комбинации и други. Сребристото цилиндърче с миниатюрни размери се вписваше добре в цялостния изглед на нейния.. амулет.

Разбира се, пътуването й не премина без неприятности, но поне бяха малки. Някои търговци отказваха да заменят коня й и трябваше да им доплаща за по-отпочинало животно. В една от падините я намериха трима разбойници, които след това жестоко съжаляваха за решението си да нападнат самотен пътник. Получи лека прорезна рана на лявата ръка и единя от конете, които използваше окуця и се забави доста докато стигне до следващия стан, но в крайна сметка – на седемнайстия ден от отпътуването си премина през търговския проход, водещ към платото на Тиен'хара.