Пурпурна есен – I част

– Винаги съм вярвал в теб – посрещна го с усмивка първосвещеникът.

– Нима? – позволи си да се усъмни Кар.

– Драги ми Картов, никога не подлагай на съмнение преценката на Върховния жрец! – смъмри го Джоррам, докато отваряше сандъчето. – Точно това ми трябваше! – възкликна той, размахвайки въодушевено парче обгорен пергамент. Обърна се отново към Кар. – Ето, изпий това и утре ще си като нов.

Мъжът с подозрение изгледа белезникавата течност в малкото шишенце и попита:

– И какво следва сега?

Първосвещеникът се усмихна отново.

* * *

Ден по–рано…

Утрото беше както винаги прекрасно, птичките чуруликаха жизнерадостно, навън се носеше радостна глъч и детски смях… Всъщност смръщените облаци вещаеха дъжд, някъде грачеше гарван, а две от слугините отново се препираха на двора. Но това не попречи на ведрото настроение на Картов Мискини, Посветен жрец на Халид и носител на Сребърна лента. Той се протегна мързеливо в покритото с балдахин легло и подръпна няколко пъти шнура досами възглавницата си, за да възвести на прислугата, че е благоволил да се събуди. Проследи с поглед, пълен с похот и известно съжаление, младото и гъвкаво тяло на излизащия прислужник, покварата лесно пускаше пипала в душите на невинните. А Кар добре познаваше покварата, отдавна беше посветил живота си на нея. Още навремето, в жреческото училище, когато откри, че собственият му пол го привлича неудържимо. Денем служеше ревностно на Халид, толкова усърдно, че старанията му не останаха невъзнаградени и бързо се изкачваше в йерархията, а нощем… нощем се преобличаше в просешки дрехи и се отдаваше на разврат в бордеите край пристанището. Понякога се замисляше върху двойнствения си живот, най–вече поради страха, че рано или късно ще го заловят, но пропъждаше бързо подобни мисли с присъщото на младостта нехайство.

Най–после се реши да стане, нахлузи пантофите със заешки опашчици, изглеждаха нелепо, но бяха подарък от сестра му и той държеше да ги носи, защото му напомняха за нея. Наплиска набързо лицето си с хладка вода от легена, наметна любимия си халат с извезани дракони и после бодро зашляпа към трапезарията, където го очакваше богата закуска. Чудесно беше да живее в охолство, как да не служи усърдно на Халид? Пресрещна го друг прислужник, също толкова млад и невинен колкото предишния:

– Приготвил съм каретата, както ми заръчахте, Посветени.

– Каретата? – жрецът за миг искрено се изненада, но внезапен спомен го жегна, спомен, който някакси успяваше да забрави от време на време. Трябваше да вземе решение… Всъщност вече го беше взел, още вчера, затова и нареди да приготвят каретата.

Полутъмната зала беше събрала близо двадесет мъже около кръглата маса в центъра. Трудно беше да се определи възрастта на присъстващите, защото всички носеха маски и безлични черни облекла, но прегърбени рамене тук или дрезгав глас там издаваше достатъчно. Кар седеше мълчаливо и засега само слушаше.

– Джоррам вече е неспособен да ръководи култа…

– Губим навсякъде, губим в Тиен’хара…

– Не забравяй какво се случи на север…

– Време е да го сменим…

– Знаеш, че не можем…

– Всички са смъртни…

При последните думи се възцари мълчание, всички знаеха за какво са се събрали тук, но някой трябваше да го изрече гласно. Кар беше събрал шепи на масата пред себе си и нерво потропваше, нямаше ли някой да се престраши и да го каже, в името на Халид! Толкова ли беше трудно? “Да убием Джоррам, да заграбим властта”. Внезапно почувства леко гъделичкане в шепите си и изненадан разтвори ръце. Малка нежна лилия беше покълнала от масата! Мискини рязко се дръпна назад, събаряйки стола зад себе си. Всички погледи се приковаха в него, затова само той успя да забележи зелените филизи, които се виеха от всеки стол. Понечи да каже нещо, но всичко се разви прекалено бързо – жилавите клони обгърнаха всеки от присъстващите и го стегнаха в здрава прегръдка. Вратата на залата се разтвори с трясък, влезе Джоррам, последван от неколцина стражи. Първосвещеникът се усмихна:

– Мили мои заговорници… Не, няма смисъл да опитвате магии, всички вие черпите сила от Баланса, а точно в тази зала той не присъства… Мисля, всички усетихте благотворното влияние на Земя, от която скоро отново ще станете част… Пръст при пръстта…

Кар затвори очи за да не гледа клането, стражите посичаха оплетените заговорници методично и без да бързат, никой не можеше да избяга. Когато отвори очи, видя първосвещеникът пред себе си.

– Защо ме пощади?

– Харесва ми, че бързо съобразяваш – усмихна му се в отговор Джоррам. – Отдавна следя разгулния ти живот, струва ми се, че обичаш рисковете… Трябваш ми за една малка задача…

– А ако не се съглася? – поинтересува се Кар, макар че не смяташе да отказва.

– Ако не се съглася – повтори като ехо първосвещеникът и се заразхожда из залата. – Я ми кажи, сестра ти не беше ли придворна дама в двора на кралицата? Чух, че Бодар бил опасен град, какво ли не се случва в него…

Кар повтори въпроса си:

– Каква е следващата задача? Да се преборя с дракон и да спася принцеса, заключена в непристъпен замък?

Джоррам тихичко захихика:

– Ами… не е точно дракон и няма да е непристъпен замък… Пък и ще се наложи да спасяваш принц… Само, моля те, не го целувай! – вече се смееше от сърце. Мискини му хвърли мрачен поглед и едва чуто промърмори:

– Все едно не виждам с какви красавци си се заобиколил, – а после смени темата. –Имам поне 10 дена път с езда дотам, още толкова на връщане…

Джоррам изведнъж стана сериозен:

– Не, спешно е, ще използваш Древните портали… В сандъчето, което ми донесе, има и доста подробна тяхна карта…

– Древните портали?! Мислех, че са само легенда от минали столетия…

– Не съвсем… Но по ред причини, които скоро сам ще разбереш, са неизползваеми… Почти.

Кар изучаваше движенията на мъглата, тя се усукваше и въртеше в странни фигури, изглеждаше едновременно крехка и плътна и закриваше входа на пещерата. Сведе поглед към овързания мъж в краката си, стражата на храма му беше казала, че е осъден на смърт двоен убиец. И да не беше така, нямаше никакво значение. “Един остава, друг минава”. Ето защо вече никой не използваше порталите – трябваше да си съвсем полудял пълководец, за да пожертваш половината си войска, пък и входовете бяха теснички. Нямаше смисъл от повече мислене, повлече мъжа за краката и го метна в мъглата. Тя го пое с шумно измляскване, сякаш се втвърди около него, сграбчи го с хилядите си пипала и в миг го разкъса. Полюля се, въртейки игриви спирали и после изчезна. Кар пое дълбоко въздух и влезе в пещерата. Зад гърба му мъглата отново спусна плътната си завеса.

* * * * *

Глава на Tais

Въртеше се неспокойно в твърдото легло. Сънят бягаше от нея и същевременно не я пускаше от прегръдките си. Денят бе пренаситен с емоции и духът й ги съпреживяваше отново и отново, ненаситно. Умората бе натежала във всяка частица от тялото й. Таис изстена и отвори очи. Мрак. Остави няколко минути на очите си да привикнат и започна да различава кунтурите на предметите. Сияйният диск на Луна плавно напусна облака и обля малката стая с мека светлина. Таис се надигна от леглото. Равномерното дишане на мъжа до нея затихна и тя усети как тялото му се стегна.

– Спи... Всичко е наред...

Нежно отмести обгърналата я ръка. Отметна завивките и студа полази по голото й тяло. Потръпна. Мангала бе отдавна изгаснал. Не бързаше да се облича – имаше нужда от освежаващия ефект на ледената стая. Халата на Ян стоеше метнат небрежно на единственото кресло. Грубата материя застърга кожата й, но топлината, която й донесе си заслужаваше неудобството. Северняците знаеха от какво да шият топли дрехи. Погледна към леглото. Очите му спокойно я следяха. Усмихна се леко – не бе очаквала друго. Надяна чехлите и приседна на прозореца.

Погледът й затърси на север храма на Майката. Сякаш можеше да го види... Луната капризно се скри в облаците. Мрак. Таис отдавна не бе виждала толкова гъст мрак и беззвездно небе. „В тези условия, нищо чудно, че северняците са така сурови” Спомена за очите на Айслава, когато видя силоския пръстен на ръката й, измести всички мисли. Очи, в които ужасът се бореше с хладнокръвието. Спомена за сухите й пръсти, докато го сваляше от ръката си, за да го сложи на своята. Спомена за думи, които не разбираше, изречени шепнешком от Айслава пред лицето на Майката и блясъка на аления камък, преминал в изумрудено сияние и превърнал се за секунди в чист безцветен кристал, какъвто го помнеше у силоската. Не разбираше тревогата на старата жрица – бе носила този пръстен дни наред без да се бе случило нищо необичайно. „Но го бе носила в кесията си, едва сега реши да красиш с него ръцете си...” Бе видяла и загрижения поглед на Ерис, и сериозното лице на Ян, след като разбра за заплахата. Не искаше да мисли за това, силосите за нея не бяха пряка опасност в тези земи, но тогава видя птиците. Споменът за кошмарната нощ в равнините Мелвора я връхлетя жив и мокър. Летящите чудовища, сеещи смърт сред сестрите й, предсмъртните писъци на ужас и болка, тътенът от падащите туловища, поразени от светкавиците и мирисът на омърлена козина, я разтърсиха почти осезаемо и изведнъж заплахата от нападение на силоси доби ясни очертания. Не пожела да остане повече в храма – не разбираше Майката, не можеше да приеме, че закриляше не само чедата на Умбра, но и смъртният им враг.

Вечеряха с Аркип и Ерис. Младежът бе различен от онзи принц, който помнеше – имаше я носталгията по дома, но бе загърбил детството си и новите отговорности бяха сложили отпечатъка си както върху чертите на лицето, така и върху поведението му. Сериозните, не по детски, очи, търпението, с което ги изслушваше, кратките заповеди и увереното държане, ясно им показваха, че той се чувства на мястото си. Забеляза смущението му, когато го попита дали има намерение да се върне в Даная. Аркип се бе умълчал, очевидно подбирайки думите за отговора си, когато Ерис го изпревари, изненадвайки и двама им.

– Не бива да се връща! – забелязала въпросителните им погледи продължи – За принцът Даная не е най–безопасното място в момента. Уязвимостта на кралицата покрай изчезването му даде надежди на някои знатни особи да проявят повече смелост отколкото биха си позволили, ако сигурността на престолонаследника е гарантирана... Веднъж задвижили коварните си планове, ненадейната поява на принца ще донесе само раздразнение и желание да бъде поправено това... недоразумение, да бъде отстранена тази пречка по пътя към короната... Не случайно Анара се задържа в Бодар, а и заплахата не е само отвътре – слуховете за Арсис едва ли са преувеличени... Ето защо, съветвам Ваше Височество да не напуска Граон – тук сте истински владетел – трябва да стопанисвате земи и да управлявате воеводството си. Поели сте отговорности и сте дали дума. Покажете на хората си, че може да се разчита на вас, подсигурете се и същевременно наблюдавайте събитията в Даная, по възможност – отблизо и от първа ръка...

– Не мисля да се връщам на този етап. – Аркип не коментира повече думите на Ерис, само замисленият му поглед издаваше факта, че едва ли бе пропуснал и дума от казаното.

Таис се замисли. Ерис бе права – данайският престолонаследник им трябваше далеч от Даная. Имаше нужда от подходящи съветници и бе убедена, че Ерис вече се бе погрижила да информира Съвета за това.

Гореща вълна на желание я заля и тя се вкопчи в каменния прозорец, за да запази равновесие. Напоследък Огън сякаш си играеше с тях и засилваше всичките им усещания. Зигур. Знаеше, че е той. Задържа образа му в съзнанието си и го призова. Луна отново бе оттеглила лика си и мракът бе всичко, което виждаше. Мракът и усещането за Него. Концентрира се и изпрати вълна на желание към мъжа в мислите си. Нищо. За момент сякаш го усети близо до себе си, а после възбудата постепенно затихна. Бе убедена, че бе той. Но защо не се появи? Не бе възможно да устои на зова й. Нямаше как и въпреки това се бе случило...

Объркана се насочи към леглото. Залитна и почти падна върху твърдия матрак.

– Добре ли си? – гласът на Ян, тих и тревожен, я успокои.

– Да, добре съм. Просто... това място...

– Случило ли се е нещо?

– Да.. Не, няма значение, вероятно си въобразявам, преуморена съм. По–добре да поспим. – смъкна барзо халата, шмугна се под завивките и се вкопчи в горещото тяло на щита до себе си.

* * *

– При нея ли е? – Изаара крачеше нервно напред–назад и металните зъбчета на ботушите й отчетливо отекваха в пещерата.

Дребната жена пред нея почти нямаше човешки образ. Времето и годините отдавна бяха взели приемливия й вид и се бяха отказали да чакат тленните останки да се разделят с душата й. Ноктите й бяха твърди и заострени като на хишник, а очите, замъглени от плътна пелена, не даваха вид, че възприемат образи, но го правеха и то в поразителни детайли. Коса почти нямаше. Сбръчканата кожа на черепа й успяваше да задържи случайно покарали косъмчета, но не задълго.

Вещицата не обърна внимание на въпроса и продължи да нарежда плочките пред себе си. Знаците по тях образуваха странни плетеници и на моменти наподобяваха писания на непознат език, на моменти – красиви картини–пъзели. Изаара задържа погледа си на рисунъка и напрегна слуха си да разбере шепота на съществото.

– ...корона.... кръв... огън... пясък... луна.. камък... камък...

Опита да ги свърже по някакъв начин, но се отказа. Безсмислици. Редеше й безсмислици и я бавеше, а времето нямаше как да върне назад.

– Говори, Серена, кажи ми нещо полезно! – повиши глас Изаара и в миг съжали – не биваше да показва слабост. Бутна с ръка някаква дрипа от объл камък насред скалната ниша и седна – Върнахме му силата, излекувахме го, приехме го отново и за какво?... Той не е същия. За всичко е виновна онази вещица – умбрийката. Отровила е душата му. А древните плъзнаха. По–лошо – организират се. Света се руши. Камъните стават все по–силни и Баланса настъпва. Не мога да го позволя!

Скочи и залитна. Една кокалеста ръка я хвана здраво за лакътя и я задържа. Паяжинестите очи безстрастно я приковаха и съскащия глас на Серена я върна в реалността.

– Ревнуваш. – съществото се закиска. Смехът спря така внезапно, както бе започнал. – Не е при нея, но е в нейния свят. Спри го, докато е време от това, което върши, защото води всички ни към гибел. Иди сама и контролирай ревността си!

Изаара изсъска и закрачи към изхода. Искри захвърчаха изпод ботушите й.

В далечината, на фона на мрачното беззвездно небе, се очертаваха неясните контури на замъка Граон. Както и очакваше, всички спяха. Нито един прозорец не светеше. Нощта бе идеална за едно малко “покушение”. Зигур се усмихна в мрака. Зелените му очи проблеснаха лукаво. Може би трябваше да каже на кралицата кой бе поръчал нападението над нея. Може би следващият път...

Замъкът бавно се приближаваше. Никой не подозираше за изненадата, която го чака сутринта. Щеше да е забавно.

Елфът се снижи и кацна на една кула. Черните криле се стопиха. “Да видим сега къде е нашият принц!” Фигурата му се изкриви, разпадна се на струи непрогледен мрак и изчезна. Никой не видя как тънки нишки тъмнина плъзнаха по стените на замъка. Те се извиваха и опипваха всяка пролука. Изследваха и търсеха. Накрая се плъзнаха под една врата и зад нея се събраха възвръщайки отново формата си. Стаята беше просторна. На леглото увит в завивките спеше момче. И ли по–скоро мъж в момчешко тяло. “Ето те и теб” Зигур се огледа. На една масичка бе поставена кана за вода. За съжаление в нея нямаше нищо. “Е, няма да бъда гаден!” Приведе се над леглото и зашепна някакво заклинание. В този миг вратата се открехна и вътре влезе някакъв мъж. Явно не очакваше да завари неканени гости и се стъписа. Зигур се изправи. Известно време се гледаха преценяващо един друг, доколкото можеха да се видят в мрака.

– Колко весело! Май не съм единствения, който се интересува от принца! – Зигур пристъпи към мъжа.

– Принцът ми е нужен, така че, ако обичаш... – мъжът направи красноречив жест с който отпращаше елфа.

– Ами ако не обичам?

– Тогава ще се наложи да те отстраня! – С тези думи той измъкна меча си.

– Съжалявам, но ще те разочаровам! Не ми се искаше да оставям свидетели, но щом се налага... – Зигур се засмя. – Виждам че ти се спи! Защо не си полегнеш малко? – Протегна ръка и мъжът се свлече на пода.

– Какво става тук? – Зигур се обърна рязко. Принцът се бе събудил и зяпаше учудено. – Кой си ти?

– Приятел на майка ти! Тя много иска да те види! Тя ме прати да те заведа при нея!

– А защо мислиш че ти вярвам? Тя не би пратила някого да ме отвлича посред нощ!

– А може би точно това би направила. Пък и аз работя само нощем! В момента за теб е опасно в Даная. Но ако никой не знае че си там, няма как да ти навредят. Всички ще мислят че си отвлечен. Отново. – На устните му заигра закачлива усмивка. Предвкусваше истерията, която щеше да предизвика изчезването на принца.

– Все още не ти вярвам! И кой е онзи там? – принцът посочи мъжът на пода. – Мъртъв ли е?

– Не знам кой е! Нямахме време да се запознаем. Мисля че е дошъл за теб. И не е мъртъв, само спи. За съжаление. Колкото до вярването...нямаш голям избор. Или идваш доброволно, или утре ще се събудиш в Даная. Предимството на първото е, че ще можеш да се насладиш на полета. Пък и утре няма да те боли главата.

– Нямам намерение да се връщам в Даная. Поне за сега.

– Това няма значение. Много често на хората им се налага да си променят намеренията.

– Не знам защо, но мисля че казваш истината! Ще дойда с теб, но само при едно условие. Когато пожелая ще ме върнеш обратно.

– Приемам условието ти. Всъщност, ще се радвам да видя отново този приятел! – Елфът кимна към заспалия мъж и очите му заблестяха.

– Да вървим тогава! – принцът стана от леглото. Потрепери при допира на студения под, но бързо се окопити и се облече. – Готов съм!

Зигур се приближи до прозореца. Луна се бе показала от облаците и хвърляше сребристи стрели наоколо. По гърба на елфа плъзнаха ивици мрак и се разпериха оформяйки крилете му. Той погледна бледото лице на луната, докато то отново се скриваше под облачното одеяло. Вълна на страст го заля. В ума му проблесна позната картина. Гладка, кадифена кожа, тежки коси разпилени върху сатенени чаршафи... “Какво ли е намислила!? Защо е тук?!” Усещаше я все по осезателно. Тя го призоваваше. Желаеше го. Усещаше я сякаш е до него. Толкова близо. Имаше чувството че може да я докосне. Усмихна се. “Вече нямаш власт над мен, красавице! Вече не!” Обърна се и видя принца втренчен озадачено в него.

– Време е да вървим! – Подхвана леко момчето с една ръка и го вдигна. – Дръж се здраво. Ще летим цяла нощ.

Прекрачи перваза на прозореца и разпери криле. Все още усещаше силната възбуда на Таис, която бавно затихваше. Протегна свободната си ръка и от пръсти му заваляха ледени кристалчета. Събраха се и оформиха красива ледена роза. Тя се понесе из въздуха и тупна с тихичко звънене на перваза на един прозорец. Зигур огледа небето и полетя към Даная.

– Какво беше това?

– Подарък за една моя близка приятелка. Мисля че ще и хареса малката ми изненада. – А на ум добави: “Танто за танто, Таис. Цвете от лед за любов от лед.” Усмихна се злобно и потъна в нощта.

* * * * *

Глава на Haos

Младата жена бързаше по коридора, осветен от танцуващите пламъци на факлите по стените. Колкото повече се приближаваше до целта си, виждаше, че факлите догарят. Съвсем скоро щеше да минат Послушници и да ги сменят, а тя не искаше да бъде видяна.

Когато зави в последната пресечка, тъмнината я обгърна. Факлата беше изгаснала, а в коридора пред себе си чуваше гласове. В никакъв случай не трябваше да я видят тук – една Просветена не биваше да броди в близост до покоите на Върховните. Подобно провинение можеше да доведе до разпити и сурови наказания, дори изгонване. Жената си пое дълбоко въздух и придърпа полите на дрехата си. Отдръпна се до стената, сви се колкото можеше и прошепна Тайната дума.

Светлина освети стената срещу следващи завой и двама Послушника се показаха, бутайки количка с незапалени фалки, делва с масло и кошница, в която имаше остатъци от изгорели факли. Двамата бяха облечени в бели дрехи с черни ръкави и пояси – официалната им униформа. Те се спряха за момент, осветиха изгорялата факла и едното момче я свали.

– Още една изгаснала, без да изгори напълно. Започвам да си мисля, че има някакво течение, което ги гаси?

– Може и така да е – другото взе нова факла, намасли парцалите, с които бе увит единия й край, и я запали с искрите от кремъка и огнивото, които първия Послушник му подаде – следващия път е твой ред да палиш.

– Не е честно! Аз палих две поредни преди да се забутаме в тоя коридор!

– Да съм те карал? – по–голямото момче се подсмихна и отмина по коридора, бутайки количката. Нито един от двамата Послушници не забеляза тънките контури, които описваха прозрачната фигура, спотаила се при стената.

След като опасността от разкриване премина, фигурата пристъпи крачка напред и отново прие предишния си вид на младата жена. Сега забърза още повече, за да не закъснее заради моментното си забавяне. Няколко завоя по–късно факлите я изоставиха и тя трябваше да продължи в мрака. Вместо това на светлината на последната факла тя сви пръстите си един по един от кутрето към палеца. Светлината от факлата заигра и се пречупи около ръцете й. Тя рязко отвори длани и две малки светещи сфери политнаха и се завъртяха около нея, осигурявайки й нужното количество светлина. За сметка на факлата, която не можеше да свети толкова силно и минута по–късно изгасна.

"Да видим... След като вляза в тъмните коридори, завивам в първата пресечка надясно и тогава направо, докато стигна третото разклонение..." Спомените я връхлитаха, още когато за първи път бе минала оттук. Но тогава тя не бе сама. "При него завивам надясно и тогава влизам в първата черна врата". Минути по–късно тя беше пред въпросната врата, затаявайки дъх за момент, преди да почука. Вътре имаше двама души, които си говореха. Тя дочу отделни думи от раговора им:

– Няма .. да дойде ... сетне?

– .. трябвало вече .... тук. Не й е ....... да закъснява.

Жената отвън пое дълбоко въздух, изпусна го и почука бързо два пъти по две почуквания. Гласовете вътре замлъкнаха.

* * *

Преди няколко години, Насеа Мюшир бе обикновена дъщеря на един от благородниците на Хипопион. Изненадващо за самата нея при подслушването на една от тайните срещи на баща си, тя бе научила за Академията и след месец време, по време на една разходка по брега на морето, тя бе изчезнала от изненаданите погледи на слугите си. Там бе един от тайните входове за Академията, за който тя бе научила тайно от баща си. След като момичето вече бе попаднало вътре, лесно бе да се усети и вродената му магическа дарба. Сеана, каквото име бе приела след постъпването си в Академията, се бе учила и развивала, докато бе стигнала до ранга на Просветена. Някога тогава Върховната Калитеа бе съзряла потенциала на момичето, и бе започнала да го обучава специално. Сеана имаше талант за разрушение, и Върховната се стремеше да го развие. Ако пророчествата бяха верни, скоро Носителят щеше да се завърне, и тъй като щеше да е човек, само човек с подобна нему сила би могъл да му устои.

– Влез!

– Изправи се и слушай внимателно, защото времето ни не е в излишък. Стана това, което се очакваше, и настана време да видим дали ще можеш да изпълниш мисията си. Трябва да заминеш...

Сеана я гледаше уплашено с кафявите си очи. Когато Върховната я бе привикала в ума си, и за миг не бе помислила че животът й ще бъде коренно променен за минути.

– Трябва да заминеш още тази нощ. Отнемам ти прозвището Просветена и ти давам ново. – Върховната плъзна ръка по бузата на момичето, там, където беше изписан изкусно знака на Просветените, и той изчезна. – Вече си Сеана Скиталката.

След краткия ритуал, Върховната окачи на врата й кръстовиден медальон от мед с думите:

– Чрез него ще бъдеш разпозната от повечето от нас и те няма да представляват заплаха за теб. Тази нощ напускаш Академията, той – тя посочи Денн – ще те заведе до Абкан, но оттам нататък трябва да се оправяш сама.

Преди Сеана да възрази, мъжът я обгърна с наметалото си и образът му се разми във въздуха. Няколко мига след това се появи обратно и отметна качулката си. Сините му очи се смееха.

– Ако оцелее в пустинята сега, може би ще успее и да убие Носителя. Всичко зависи само от нея. Той се отпусна, подпрян на стената и затвори очите си.

Сеана се появи на близо до върха на дюната и бе изоставена от тайнствения приятел на учителката си. Студът я прониза през тънкото й облекло и тя потърси къде да се скрие. Пясъкът се свличаше под краката й, докато тя се изкачваше нагоре. Пред очите й се откриха светлините на Абкан, древната столица на Неа и седалището на Падишаха.