Пурпурна есен – I част

Нощта бавно потъваше далеч назапад отстъпвайки място на новият ден. Последните звезди гаснеха една по една в просветляващото небе. Тих вятър галеше клоните на дърветата. Анара стоеше до прозореца загледана в далечината. Потънала в неспокойните си мисли, тя не усети как сенките в стаята се размърдаха. Тънки нишки мрак се плъзнаха една към друга и се слетоха в непрогледно кълбо. Оформиха фигура и се материализираха в тялото на строен мъж. Хладен полъх погали нежната кожа на кралицата. Помислила че някой влиза тя се обърна. И замръзна. В главата и се надигна спомена за кадифени криле и студена, задушаваща прегръдка. Ужас, страх....тя понечи да извика, но мъжът бе много бърз и затисна устата и с ръка.

– Не ви препоръчвам да викате, кралице Анара! Само ще повредите прекрастния и глас. Идвам с мир. Не бойте се, няма да ви нараня! – усмивка озари лицето на елфа. Анара се опита да се освободи, но хватката му стана още по-стегната. Тогава реши да го изслуша. Отпусна се и кимана леко с глава. Зигур я пусна и се настани на едно кресло близо до вратата.

– Защо си тук? Какво искаш?

– Не искам нищо. Засега! Но скоро ще поискам нещо много ценно за мен. Разбира се съм готов заплатя високо услугата, която ще ми направите.

– И какво бих могла да желая от теб?

Вместо да и отговори Зигур протегна ръката си към нея. Над дланта му се появи кълбо от снежинки. Лудият им бяг се засилваше и след малко се появи картина. Някуде много от дълбоко се появи фигурата на мъж. Дребен, може би още момче, който яздеше в някакво поле. Фигурата се приближи и Анара потръпна. Това беше синът й. Тя се приближи и тихо попита:

– Къде е той?

– На север. Пораснал е! Мисля че вече разбира много по-добре отговорността да бъдеш крал. – Елфът погледна кралицата. В очите й се четеше копнежа да види отново сина си. – Мога да ви го върна, кралице! По-бързо отколкото можете да си помислите.

– Какво ще искаш в замяна?

– Рано е да говорим за това. Пък и мисля че с вас ще станем добри приятели! – Странна усмивка заигра по устните му. – Имаме много общи неща. Но още не го знаете!

– Доведи сина ми и ще говорим! – С тези думи Анара отвори вратата и излезе. Не знаеше какво ще и донесе тази...дружба, но предчувстваше че ще й хареса. Поне не се опита да я убие.

Разкъсани облаци се носеха безметежно сред яркосиньото небе и хвърляха пълзящи сенки върху разпиляните из Велинската долина полета. Карета и конници се движеха долу по широкия път, като преминаваха през хаотично пръснатите по земята и преливащи се едно в друго владения на светлина и сенки.

Лийра се беше разположила удобно сред разхвърляните наоколо й възглавнички, унесена в безпорядъка от мисли, настанил се в ума й. Постепенно дразнещото трополене на каретата се наложи на вниманието й и тя се размърда и изтегна. Чувстваше се схваната от дългия път. “Няма ли най-после да стигнем проклетия град”, промърмори ядно тя. Ръката й се плъзна по тъмносинята сатенена възглавничка до нея. Пръстите й бавно се свиха и ноктите й раздраха лъскавия плат.

Внезапно тя се надигна и отмести завеската. Погледът й бързо намери Данил, който яздеше недалеч от каретата. Изглеждаше унесен в мислите си и от време на време лека усмивка разведряваше лицето му. Лийра опря глава на рамката на прозорчето и започна да разглежда новия си познат. Погледът й се плъзна по червеникавите, непокорни кичури коса, които сякаш се опитваха да скрият спокойните му зелени очи, задържа се усмихнато на заострения нос и спусна надолу към изправените рамене и гръб. До него яздеше един от хората на херцога, с когото бързо се бяха сприятелили по пътя. Лийра дълго бе напрягала слуха си, за да чуе разговора им, но въпреки красноречието на графа, не бе успяла да научи почти нищо ново за него. “Кой си ти, граф Ноар”, запита се отново Лийра.

Юрански също бе проявил интерес към селенеца в началото, но след това бързо го изгуби. Тя знаеше, че Илай има някакви връзки със селенците, при това в самия двор в Периал, но братовчед й винаги бе лаконичен по тази тема. Както и по много други, но това я забавляваше, защото разравянето на тайните му внасяше разнообразие в дните й. И все пак в последните няколко часа, докато приближаваха крайната си цел, не бе доближил новия спътник, докато нейното желание да се сближи с него сякаш непрекъснато растеше.

– Граф Ноар!

Звънкият й глас отвлече Данил от мислите, в които бе потънал. Той дръпна леко юздите на коня, доближи го до каретата и се приведе към прозорчето.

– Мога ли да Ви бъда от полза, херцогиньо?

Топлият блясък в очите му я сгря и неусетно и за самата нея усмивка измести капризното й изражение.

– Моля Ви за помощ, графе – глезено заговори тя. – Пътуването в тази карета е невероятно досадно. Бъдете така добър и се погрижете да доведат коня ми! Смятам да се спася от скуката като се насладя на езда до Бодар… и на Вашата компания, надявам се.

– За мен ще бъде чест, херцогиньо – отвърна селенецът и се отдалечи.

Не след дълго доведоха коня на Лийра и тя продължи пътя си, яздейки до Данил.

Слънцето вече се спускаше ниско на запад гмурвайки се и изплувайки в хаоса от разпръснати облаци. Късните му лъчи се сипеха щедро над долината. В далечината пред взора на конниците вече можеха да се различат очертанията на Бодар.

– Простете любопитството ми, графе, но какво Ви води в Бодар? – попита внезапно Лийра.

Въпросът й сякаш беше отражение на собствените му мисли. Светлите мигли на Данил трепнаха бързо. Той се поколеба, преди да отговори.

– Жена – отвърна накрая с усмивка селенецът. Лийра прехапа неусетно устни, но бързо след това обърна кокетно усмихнатото си лице към спътника си.

– Щастливка – звънна засмяно гласът й. – Вероятно ви очаква с нетърпение.

Данил бавно извърна към нея замислените си зелени очи. В този момент сноп светлина прониза рехавата плът на един облак и го блъсна в лицето. Той присви бързо мигли и се усмихна.

– Наистина, не мисля, че появата ми ще я изненада, херцогиньо.

* * *

Улиците на Бодар бяха шумни и пъстри в късния следобед. Слънцето бе пресушило спомена за среднощната буря и бе оживило града. Гласовете на търговците се открояваха в общата глъч на деня, като от време на време бяха заглушавани от детска глъч.

Ланис седеше неподвижно край езерото, а очите й следваха замечтано танца на отраженията на облаците по огледалната водна повърхност. Лицето й бе спокойно и сънливо, но зад унесения поглед се преплитаха разбъркани мисли и въпроси. Девойката чакаше лунната нощ и се чудеше дали ще успее да напусне Бодар и да стигне до Джоррам. Не бе сигурна какво предпочита. Предполагаше и че Америл ще се появи скоро тук, но не бе сигурна дали желае да го види. Бе го зарязала да спи в една страноприемница в северна Даная и се надяваше да му отнеме време, преди да се досети къде да я търси. Внезапно в ума й изплува и ликът на Данил и мислите й се удавиха в объркани емоции. Тя тръсна глава и се опита да го изгони от ума си. Изправи се рязко, обърна гръб на езерото и се отправи към центъра на града.

Мотаеше се безцелно по улиците и погледът й се плъзгаше по множеството непознати лица, попиваше пъстротата на дрехите, а сетивата й пиеха жадно от жизнената смес от аромати и шумове. Скоро слънцето целуна небето за лека нощ и го заля в пламенни цветове. Тя спря и вдигна поглед към красивото небе. Луната вече бе изгряла, макар все още да бе бледа и невзрачна.

Внезапно някакъв минувач я блъсна и промърмори мнението си за завеяните хора, които стърчат неподвижно насред улицата. Ланис се извърна сърдито след него и в този миг светът около нея сякаш заглъхна, за да даде път за едно ново усещане. Ланис притвори бавно очи и лицето й щастливо се озари от усмивка. Бе го почувствала. Силното спокойно лунно вълшебство, струящо от Данил. Не се и замисли как я е намерил. Просто се потопи в желанието си да го види и се втурна към него. Тълпата пред нея се сгъстяваше, но тя умело се промъкваше напред сред хората. Дочу, че те развълнувано обсъждат нечия изненадваща поява в града, но не им обърна внимание. До нея достигна тропотът на конски копита и тя се надигна на пръсти, за да надзърне през раменете на хората пред нея. И го видя да приближава. Яздеше спокойно до една красива жена с прекрасни големи очи, която в този момент усмихнато му обясняваше нещо.

– Илай отдавна не е идвал в Бодар – дочу Ланис глас до себе си. Извърна се леко и видя двама мъже зад себе си. И те бяха проточили вратове, за да видят по-добре минаващите конници, като с интерес ги обсъждаха. Сведе лице и се заслуша в думите им.

– Защо ли Нейно Величество е решила изведнъж да привика тази змия в Бодар след всички тези години?

– Херцогинята сякаш изглежда още по-красива. Чудя се как досега не е оплела Юрански.

– А може би той все пак не желае да вкара в леглото си отровна змия – ухили се събеседникът му.

– Ха, че какъв му е проблемът? Тъкмо ще си съскат заедно – намеси се една жена. Тя проследи със замечтан поглед Илай, който в този момент минаваше покрай тях. Жената смушка съзаклятнически с лакът Ланис в ребрата и високо й прошепна. – Ама все пак никак не е за изхвърляне Илай Юрански, нали момиче!

Ланис се загледа любопитно в гологлавия конник. Яздеше самоуверено по пътя към замъка, гордо изправил гръб и без да поглежда настрани към нарасващата тълпа. Ланис сви рамене и върна вниманието си към Данил. Той огледа усмихнато лицата край себе си и тя побърза да извърна глава настрана.

– Червенокосият сигурно е новото протеже на Лийра – засмя се жената. – Ама бива си я тази жена.

Ланис я изгледа ядно и се запровира отново през тълпата. “Херцогиня?… Ами естествено, глупачка такава, ти какво очакваше…”. Тя се извърна към разотиващата се тълпа. Внезапно съзря едно познато лице и бързо сведе глава. Скри се между няколко минаващи минувача и предпазливо надзърна между тях. Те я изгледаха учудено и се опитаха да я закачат, но тя не им обърна внимание. Разпусна коси край лицето си, сведе леко глава и тръгна нехайно след мъжа.

Мракът падаше бързо и хората се отправяха към уюта на домовете си или забавленията, предлагани в местните кръчми. Тълпата оредяваше, докато мракът ставаше все по-плътен. Луната, останала без съперничество, ярко и суетно пръскаше призрачната си светлина. От време на време се скриваше за кратко зад някой облак, който започваше издайнически да свети.

Винс се движеше нехайно и спокойно из Бодар. Всяка следваща уличка, в която свърваше, сякаш бе все по-мрачна и самотна. Стъпките му се чуваха отчетливо в мрака – бавни, спокойни и равномерни. Ланис пристъпваше безшумно след него, прокрадвайки се покрай тъмните стени. Следваше го вече близо час, а още не можеше да реши какво точно иска.

Сякаш за да й помогне Луна надникна иззад черните очертания на околните къщи и светлината й погали лицето на девойката. Черните езера в очите й преляха и потопиха топлите кафяви ириси. Объркването изчезна и остана само мразовитото усещане за спокойствие и сила. Откъм девойката лъхна вледеняващ мраз. Тя забави ход и пое дълбоко дъх. В този миг и мъжът спря, но не се обърна. Просто стоеше там, в средата на тясната смълчана улица, а щедрите лунни лъчи осветяваха бялата му риза. Лунел не помръдна.

– Цяла нощ ли си решила да ме следваш, момиченце, преди да се престрашиш?

Подигравателният му глас я сепна. Винс бавно се обърна и очите му веднага я намериха. Лунел пристъпи плавно напред и лунните лъчи заискриха нежно около нея. Луната впримчи потока на времето в кристален бенет и то бавно се разля в езеро и спря своя ход.

– Разпознаваш ли ме? – макар и тих, мелодичният й глас ясно се чу.

– Имам добра памет – спокойна усмивка бавно се появи на лицето му.

– В такъв случай, предполагам, че тя услужливо ти подсказва, че имаме недовършен разговор.

Той наклони насмешливо глава и присви очи.

– А ти защо мислиш, че обикалям сам улиците на Бодар в тази прекрасна лунна нощ? Забелязах те още преди час.

Лунел направи още няколко крачки напред. Вдигна глава към месечината и се усмихна. Светлината около нея стана още по-плътна. Внезапно се разнесе като мъглив поток към Винс и го обгърна здраво. Голите му ръце се покриха с фин слой скреж.

– Говорих с Америл. – каза тя и спря на безопасно разстояние от него. – Каза ми доста неща… но пък той е умел в разказването на истории. Някои са истински, други не толкова. Но твоят интерес към Кейдж определено заинтригува и мен.

– Ето, че вече имаме общи “приятели” и общи интереси – иронично отвърна Винс. Скреж блестеше вече и по миглите му.

– Моите интереси предвиждат Джонатан Кейдж да остане жив и в добро здраве. – гласът на Лунел оттекваше призрачно в безвременния мразовит мрак. Тя вдигна сияещото си лице нагоре към него с почти детинко любопитство попита: – А твоите?

Винс се взря в черните студени зеници. Понечи да пристъпи напред, движенията му бяха сковани в сияещата край него мъгла. Дъхът му излизаше на пара от посиняващите му устни.

– “Общи” не значи “еднакви”, както вероятно си се досетила.

Сред езерото светлина се появи сребриста панделка, плъзна се гальовно край китката на дясната му ръка и се уви като змия до лакътя му. Лицето на Винс едва доловимо трепна.

– Не познавам Неанската литература, – промълви усмихнато Лунел, – но пък съм чувала, че студът може да причинява болка, подобна на тази от изгаряне. Така ли е, Винс? – тя сведе поглед към ледената гривна, стегнала ръката му. – Всъщност, какво ли знаеш ти – все пак не си изживявал това. Просто предпочиташ да палиш други хора.

– Като ти омръзне да си играеш, дали ще ми обясниш все пак какво искаш? – попита небрежно Винс.

Тя се надигна на пръсти към него и прошепна.

– Стой далече от хората, на които държа.

Бентовете, препречили хода на времето, се пръснаха като лед и то отново потече нормално. Лунел се стопи в разсейващата с сияеща мъгла. На мястото й остана сам искрящ скрежът, който бързо се стопи. Винс вдигна ръка нагоре и огледа замислено кървящата спирала, обгърнала ръката му.

* * * * *

Глава на fizik

В падащия мрак дворецът изглеждаше призрачен със затъмнените си прозорци. Тук-там единични светлини се опитваха безуспешно да надвият непрогледната нощ, дори луната им беше отказала помощ, страхливо криейки се зад сиво-черните облаци. Сянка се плъзна безшумно по крепостната стена, кратко изохкване маркира поредния проснат пазач и загадъчната фигура продължи пътя си сред изящно оформените храсти в кралския парк. С лекота заобиколи магичните капани, прескочи замаскиран трап и се присламчи към един от прозорците на приземния етаж. На ръката му проблесна диамант, описаният полукръг лиши стъклото от възможността да се наслаждава на целостта си и сянката се вмъкна в тъмен коридор. Бледа светлина озари лицето му, високи скули, решително стиснати устни и изпитателен поглед, който бързешком прегледа картата.

– Добре – отрони се като сподавена въздишка и човекът пое уверено по мраморните пътеки на отминало величие. Не срещна жива душа по пътя си, малцината слуги, останали след заминаването на кралския двор, отдавна се бяха понесли по реката на сънищата. Дворецът изглеждаше някак запуснат, при все това могъщество и слава си шепнеха на всеки ъгъл, въпреки слуховете, че кралицата ще премести столицата в Бодар.

Паянтова вратичка жалостиво изскърца и разкри пътя към подземието. Библиотеките винаги са били добро скривалище за тайни проходи, може би защото хората толкова рядко вече четяха книги. Или пък защото само истинските читатели си заслужаваха да бъдат спасени. Фигурата отмена нахлупената над очите качулка и тихичко се засмя на мислите си. Изчака погледът му да привикне с новия пласт мрак, разстилащ се с мразовито съскане пред него, а после просто заслиза надолу. Всяка негова стъпка се превръщаше в грохот, всяко негово издишване виеше като ураган из тесните коридорчета. Невероятна акустика или… Спря се неподвижно и затаи дъх. Тишина, нарушавана единствено от далечния звук на капеща вода. Направи крачка и сякаш земята се разтърси.

– Хмм.

– МММММММММ – изгърмя ехото.

– ЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ – оглуши го отзвукът.

– Никога нищо не свършва, особено пък тук! – после издърпа магическата си пръчка от сгърченото тяло. Ако лъжата не вървеше ръка за ръка със свитъка, който беше използвал преди малко, щеше да възстанови магическите си сили след ден.

Поколеба се пред обкованата с желязо порта, след това предпазливо натисна едното крило и надника вътре. Полукръгла стая с малък пиедестал в центъра, на който беше поставено дървено сандъче. Почувства леко разочарование, нима затова беше рискувал живота си? Понечи да влезе, но внезапно предчувствие го спря. Беше слушал неведнъж за “капан за магьосници”, винаги се намираше някой хитрец, който след като нареди една след друга почти невъзможни за преминаване магически защити, да сложи накрая някое елементарно механично приспобление, което да изтръгне искрата на живота от поредния непредпазлив маг. Върна се и нарами тялото на старчето, учуди се колко е леко, но не се двоуми много и го хвърли в стаята. Мигом от тавана падна метална решетка с наточени до блясък остриета, озъбеният череп на някой предишен авантюрист се взря право в очите на мъжа. Огледа пронизания скелет, прогнилите парченца плат поразително приличаха на туника на Халидов жрец. Въздъхна унило, значи не беше първият, който изпращаха тук. Прекрачи металната решетка и стигна до пиедестала. В стила на добрите традиции трябваше да го халоса камък по главата, щом вдигнеше сандъчето. Сграбчи го и рязко го дръпна към себе си, отстъпвайки няколко крачки. Нищо не се случи и човекът уморено се засмя, легендите понякога преувеличаваха. Протяжно скърцане го сепна и той хвърли бърз поглед вляво. Проклятие! Просто механизмът беше заял! Плю си веднага на петите, а след него хвърчаха копия, срутваха се стени, пропадаха коридори, летяха огнени топки. Гадост. Гадост, която винаги протестира, когато си й откраднал най-скъпото.

Когато се строполи на пода в библиотеката, все още притискаше сандъчето до гърдите си. Пребори се със желанието да го отвори, знаеше, че не бива да го прави. Изправи се, изтупа дрехите си от наслоения прах и пепел и крадешком се насочи към вратата. Вече с ръка на дръжката погледът му попадна на една от книгите, разтворена на близкото писалище. Рицарски роман, “Тайната на подземието”. Мъжът изсумтя раздразнено и излезе.

Хладен вечерен вятър повя покрай фините завеси и погали пламъчетата на свещите. Анара, излегнала се удобно сред куп възглавнички, вдигна поглед от книгата и се усмихна на разлюлелите се сенки в големия салон. После обърна лице към прозореца, където в тъмния правоъгълник звездно небе се открояваше деликатният силует на Миела. От вдигнатия високо кок се спускаха медено–златисти кичури, които подчертаваха нежната шия на девойката. Тънките й пръсти галеха струните на арфата пред нея и изпълваха тишината на салона с тиха мелодия, която ту се носеше бавно и замечтано, ту забързваше игриво, преди отново да се отпусне в мелодичен покой. Миела бе притворила очи и гъстите й мигли, прикрили тъмносивите ириси на рода Юрански, хвърляха трепкащи сенки по младежки свежите й страни.

“Толкова е млада”, помисли си Анара и погледна към Елиана, която седеше в най–осветената част на салона и бродираше. Усетила вниманието й, графинята вдигна поглед от гергефа и се усмихна. В този момент се чу шум откъм вратата и музиката внезапно спря. Миела отвори големите си очи и се озърна. В стаята влезе секретарят на кралицата и й съобщи, че Юрански са пристигнали в града. Елиана се изправи от мястото си и приглади светлосините копринени поли на роклята си.

– Аз ще ги посрещна и ще се погрижа за настаняването им, Ваше Величество. – каза спокойно тя, когато секретарят излезе. След това се обърна към Миела. – Ще предам на баща ти и херцогинята, че си в покоите си, дете. Предполагам, че ще пожелаят да те видят още тази вечер.

Изражението на лицето на Миела не се промени. Тя направи реверанс към кралицата и безшумно напусна салона. Графинята понечи да я последва, но бе спряна от гласа на Анара.

– Елиана! Промених мнението си. – сянка мина по лицето на графинята. Тя се приближи до кралицата и седна край нея.

– Какво се е случило, Ваше Величество?

– Искам сама да говоря с Илай. – Анара се надигна от удобното меко гнездо сред възглавничките и остави книгата настрани. Елиана кимна в знак на съгласие.

– Има ли някаква особена причина за това? – попита тихо тя.

– Не – отвърна Анара, след което дяволито се засмя. – Въпрос на романтика, Елиана. А и предпочитам Илай да се поддаде на чара ми, а не на ... специалните ти умения.

Графинята не се присъедини към смеха й. Тя се изправи бавно и се отправи към вратата.

– Надявам се, че знаете какво правите – каза тя преди да излезе.

Анара се отпусна отново сред копринената мекота около нея.

– Нима някой знае, Елиана? – промърмори тихо тя и притвори очи.

Миела затвори вратата на покоите си зад гърба си и се облегна. Прислугата бе запалила свещи в стаята, но светлината им я подразни. Загаси повечето от тях и остави само няколко, пръснати в различни части на помещението. Светлините на самотните им пламъчета играеха по окачените на стените гоблени и хвърляха пълзящи отблясъци по диплите на тежките копринени завеси на леглото й. Девойката се отпусна в едно кресло и затвори очи. Когато графинята й бе казала, че баща й ще дойде в Бодар придружен от братовчедка си, новината я остави безчувствена. Бе изминало много време, откакто бе напуснала родните земи. Споменът бяха избелели, както и лицата, свързани с това място. Освен едно – нежното лице на херцогиня Елеа Юранска, златно–медният цвят на вълнистите й коси, деликатната й тънка снага. Всичко това бе наследила, но не и синевата на погледа й. Миела се опита да си спомни аромата, носещ се около майка й, гласа й. Далечни спомени се опитаха да надзърнат отвъд разстоянието на изминалите години. До нея сякаш достигна ароматът на акациите в градината, жуженето на пчелите и приспивната мелодия, която херцогинята й пееше, докато милваше челото й.

Миела рязко се изправи от мястото си. Отиде до тоалетката и измъкна сред безпорядъка едно огледало. Приближи се до една свещ и се взря в отражението си. Усмихна се на лицето отсреща, но само след миг, усмивката й помръкна, удавена в тъмната сивота на очите й. Друго лице изплува сред сенките на спомените й – лице, което дълго време бе изпълвало мислите й първо със страх, след това с гняв, а накрая с хладна омраза. “Дали мога да издера собствените си очи”, помисли си Миела и метна огледалото към стената, където то се разби на множество искрящи в студен блясък парчета.

Девойката приклекна на земята и стисна здраво очи. В мрака зад клепачите й отново я чакаха накъсани картини от онзи есенен следобед, когато бе избягала от стаята си. Мразеше да спи сама, но Лийра я остави в креватчето й и й нареди да не мърда от там. Бе изчакала малко и след това припна към покоите на херцогиня Елеа. Спотаена зад завесите, чакаше майка й да се появи и да я приласкае. Но когато херцогинята се появи в стаята, бе придружена от Лийра и Миела не намери кураж да излезе от скривалището си. Тогава не можа да разбере смисъла на бързото движение на ръцете на леля й, останало незабелязано за майка й, но помнеше блясъка в тъмните сиви очи, когато чашата падна от ръцете на Елеа Юранска. Виното се разля по земята и бавно попи в дебелия килим, докато животът и топлината напускаха тялото на херцогинята.

Миела отвори клепачи и споменът започна да се топи в мислите й. Погледът в сивите й очи, бе спокоен и хладен. “Нямам търпение да те видя отново, Лийра! И теб, татенце!”.

* * * * *