Пурпурна есен – I част

Млечнобялото лице на луната надникна любопитно иззад сияещата дантела на разпокъсаните облачета, надвеси се тежко над Бодар, а отражението й в тъмното езерно огледало унесено отвърна на погледа й. Проблясващи звезди бяха пръснати из трептящата под ласката на нощния ветрец повърхност. Малки студени вълнички се плискаха тихо по гладките камъчета, покрили брега на езерото. Някои от тях се блъсваха леко в привързаните към малкия кей лодки и те лениво се полюляваха.

Паркът край езерото тънеше в мрежата от черни сенки и тишина. Звънливата глъч на деня се бе стопила бавно преди часове, а отливът на дневната светлина бе отмил топлината на пред–есенното слънце. Но не хладният полъх на нощта караше раменете на Лунел да потрепват, докато крачеше бързо по познатата алея към езерото. Мразовитото й предупреждение към Винс бе впримчило твърде много сила у нея и леденият порой на лунната стихия бе погълнал почти цялата топлина от тялото й. Умора бе положила тежкия си печат на страните й, но при все това тя се усмихваше щастливо. Спря до парапета на кея и искрящият й поглед се плъзна по празните усмивки на лодките. Освен една. Лунел почти веднага съзря сянката на мъж, излегнала се лениво в елегантна лодка, ползвана от дамите в замъка за разходки по езерото.

– Данил – повика го тя тихо и забърза към него. Когато стигна близо до него, тя приседна в края на кея, изхлузи обувките си и отпусна стъпала в студената вода. Малки концентрични кръгчета затрептяха по блесналата повърхност, когато пръстите й я докоснаха. Той не се обърна към нея. Бе скръстил ръце под главата си и погледът му блуждаеше из плуващите в небето съзвездия.

– Предположих, че може да дойдеш тук – гласът му прозвуча отнесено и хладно. Лунел наклони леко глава и изражението й стана сериозно. Погледът й се плъзгаше по спокойното му лице. Почувства се разтревожена. Искаше да привлече вниманието му, да поговори с него, а не можеше да се сети какво да му каже.

– Силата ми нараства – похвали се внезапно момичето, но това не направи очакваното впечатление. Тя присви замислено очи. Блясъкът в косите й изведнъж сякаш оживя, разля се около нея и се плъзна като светлеещ ручей към Данил. Завъртя се около главата му, укроти се и заблещука в косите му. Той бавно се надигна и обърна лице към нея. Лунел се усмихна доволно, но той не отвърна на усмивката й.

– Това може да те убие – отбеляза хладено и сериозно селенитът. Тръсна леко глава и блещукащите лунни искри се посипаха около него и плавно угаснаха. Девойката отново усети как тревогата я връхлита. Нацупи се и плесна с крак във водата, пръсвайки десетки искрящи капчици наоколо.

– Сърдиш се заради Дара, нали? – каза предизвикателно тя. – И заради Америл.

Той продължи да я наблюдава без да продума и тя раздразнено продължи:

– Хайде, Данил, не се дръж така. Ето, ти ме намери и аз се радвам да те видя.

Данил опря ръце на ръба на лодката и бавно се наклони към нея. Сериозните му очи не се откъсваха от лицето й. Попиваше следите на умора, стаени в страните й, предизвикателно усмихнатите устни и разтревожените черни очи.

– И защо реши, че търся теб? – попита тихо той.

– Защото след като ме видя днес, сега си тук – на мястото, за което знаеш, че ми е любимо – заяви самодоволно Лунел и също наклони лице към него. Най–после усмивка се появи на лицето на Данил, но тя не можа да прогони тревогата, плискаща се в ума на момичето.

– Уморих се, Ланис – каза внезапно Данил, изправи се внимателно, пазейки с лекота равновесие в разлюлялата се лодка и стъпи на кея. Тя вдигна глава към него и също се изправи насреща му. Ръката му погали леко гладките й коси. – Наистина те забелязах в тълпата днес и предположих, че ще се появиш тук. – пръстите му докоснаха усмихнатите й устни, но студенината в очите му отблъсна грейналия й поглед. “Всеки миг...”, помисли си той. – Потърсих те тази вечер, за да те помоля, да не ме търсиш повече и, ако ме срещнеш, да не показваш, че ме познаваш. – тя ахна изненадано и се отдръпна огорчено назад. Внезапно проблесналата в очите й болка го удари, но той не трепна. Тихият му глас спокойно продължи. – Поне докато не решиш сама, какво искаш, Ланис. След последните събития в Селения, нещата се промениха и засега нямам време за теб. А и ти умееш да се справяш достатъчно добре сама. – замисли се за миг и добави: – Стига да не прекаляваш с лунната стихия. Липсва ти сила, за да я овладееш без помощта на камъка.

Нощта сякаш доби плът и я прегърна в обятията си, а мракът потопи блясъка в очите й. Думите му достигаха до нея сякаш от безкрайно далеч, но при все това всяка от тях отекваше в нея. Изведнъж тя чу нещо, което разкъса унеса й.

– Не е вярно! – гласът й леко потрепваше и това я ядоса. Пръстите й безжалостно мачкаха полите на роклята й. – Казваш всичко това, защото си вбесен заради Дара. Не ти вярвам! Ти още имаш нужда от мен... заради камъка.

Лицето му остана невъзмутимо, сякаш бе очаквал точно тези думи.

– Мисли, каквото искаш, Пазителко. – каза тихо той. – И все пак ще съм ти благодарен, ако се съобразиш с молбата ми.

Лунел прехапа потрепващите си устни, докато мълчаливо го наблюдаваше как й обърна гръб и се отдалечи в тъмнината.

* * * * *

Глава на Jaar

– Глупак! – обвини го Калитеа, щом сенките на смъртта се събраха и материализираха в черното наметало на Безликия, което той отметна настрани. – Защо похаби силата си заради момичето?

Лицето му не можеше да изразява емоция, но в очите на Денн се четеше объркване.

– Мислех, че това искаш, Калитеа.

– Мислел си ти. Знам аз какво искаш. – натърти тя на последната дума. – И аз те желая, но не можеш да останеш повече. Независимо, че съм Върховна, не знам до кога ще те укривам успешно. Утре заминаваш.

– Къде да заминавам? Мислех, че си скъсала изцяло с нас, с наследството ни, но явно съм грешал. Първо Сеана, а сега и мен.

– Миличък, когато си с мен не можеш да мислиш. – тя прокара нокти по бледата кожа на ръката му, оставяйки тъмни резки.

– Калитеа, престани! – повиши тон Безликият и се отдръпна. Последва тих гърлен звук от страна на Върховната, но тя бързо се овладя му разясни:

– Получих известие от една магьосница. Навремето, когато набързо получи званието Скиталец, тя оповести мисията, която сама си възлага – да открие какво се е случило с Танх. Още тогава й казах, че е невъзможно, но тя не искаше да ми повярва. И се е оказала права.

Калитеа взе един човешки череп и започна да остри ноктите си на него, продължавайки разказа си:

– Пише, че е открила Танх жив и тя скоро щяла да бъде при него. Но най–напред имала малко работа в Бодар. Искам да отидеш там и да я спреш. Аз не мога да си позволя да убия някого от Академията, а Сайхе не се отказва лесно, познавам я. Опитай да научиш къде се намира Основателя, може би ще дойде ден, в който наистина ще имаме нужда от него. Но засега за Хипопион е по–добре да остане скрит в сенките, тайната да се запази, макар и с цената на независимостта ни.

– Не съм единствената, която мисли така. Сега не е моментът Сайхе, или още по–малко Танх, да се появят и да поведат Академията срещу Силосия. Утре ще те кача на кораб за Неа, от там продъжаваш на кон или камила, общо за десетина дни докато не си възвърнеш благосклонността на смъртта и тя не разтвори тленните си пътища за теб.

– Каверън, може би дори аз не знам защо ти се доверявам, но вярвам, че ще се справиш. – Ти’сейн гледаше втренчено, без да примигва, сякаш му бе трудно да изрича думите. – Тиен’хара разчита на теб. Независимо дали го искаш или не. От теб зависи дали ще последваш ... – той замълча, търсейки подходяща дума.

– Съдбата си? – по–скоро въпросително каза Каверън.

– А може ли да се каже каква е съдбата на един Щит на Умбра и Воин на Тиен’хара? – попита го Ти’сейн. – Къде ще го отведе живота...

– Засега в Силосия. – усмихна му се другият мъж. – Предполагам искаш да тръгна веднага?

– Познаваш ме по–добре отколкото би трябвало. – с лек намек в гласа му отвърна Принцът. – Да, писмото до Дъщерята трябва да бъде отнесено възможно най–бързо. – “А ти трябва да бъдеш отдалечен от надзора на жриците!”

– Дай ми един час да се приготвя за път.

– Имаш го. После се отбий да ти предам писмото. – Ти’сейн му показа един тъмносин плик, запечатан със светъл, почти бял восък, в средата на който се виждаше ясно четирилъчата звезда. Забеляза, че Щитът огледа с интерес отговора до Дъщерята и той му поясни:

– Официалните послания на Тиен’хара...

Каверън само поклати глава и напускайки кабинета, му каза:

– Какво ли още ще изровиш от миналото, Принце...?

Унесена полуусмивка допълваше невиждащия сребрист поглед, прикован към отдавна затворената врата. “От миналото ще възродя Тиен’хара и силата на Светлината й. Но наистина какво ще изровя от пясъците...?”, запита се той. Събитията от последното му посещение в Неа бяха протекли по съвсем неочакван начин. Разкри или поне се докосна до тайни, чието значение все още не знаеше. Какъв бе Храмът, в който се озова, какво крият или съхраняват статуите на Пазителите... И защо знанието на Джоррам го бе отвело до там? Още хиляди въпроси го измъчваха, но две неща най–вече не му даваха спокойствие – изпълнението на дълга, който сам си бе определил, и сянката, която вече няколко човека, “Или същества?”, запита се той, му носеха.

Мислите му отново се насочиха към Арабела Далин. Бе убеден, че тя е много повече от пратеница на Дъщерята. Силоските вървяха забулени с шаловете си, а тя се разхождаше из крепостта, обгърната със своите тайни. Брет явно се увличаше по тази жена. Ти’сейн забелязваше как напоследък приятелят му бе променил от части държанието си. Оставаше си същият всеотдаен и жертвоготовен Воин, управляваше лрепостта все така съвестно. Въпреки че способностите му нямаха нужда от доказване, той го правеше с всяко свое действие. Или поне така бе привикнал да си мисли Принцът.

Брет не беше безгрешен и той добре го знаеше. Но воинът се изправяше срещу собствените си грешки, сякаш се опитваше да победи опасен противник...

Принцът изсумтя силно, разтърси глава и най–сетне откъсна поглед от потъмнялото дърво на тежката врата. Ядоса се на себе си. Приятелят му бе обикновен човек със своите слабости. Но наистина му бе верен на него и на Тиен’хара.

Ти’сейн за пореден път се запита какво все пак щеше да прави без Воинът и дали въобще щеше да стигне до тук. “Жените са опасни”, помисли си Принцът и в ума му изникна образът на Таис. “Но кога Брет се е страхувал от опaсностите? Понякога дори е по–безрасъден и от мен.”

По–скоро се изненадваше от това, че Арабела не бе от типа жени, които приятелят му харесваше. Дръзка и дори опасна привлекателност на силоската пратеница определено не можеше да се сравнява с кротостта и улегналата, порядъчна красота на жените, с които Брет бе имал по–близки отношения.

– Не тръгвай по моите стъпки, приятелю... – прошепна Принцът, но развеселенето изражение на лицето му бързо стана сериозно, защото вратата на кабинета се отвори. За миг си представи как Воинът някак е прочел всичките му мисли и му стана леко неудобно. Вместо това Каверън застана пред него с очакване. Нямаше смисъл да оповестява, че е готов.

Късото лятно наметало падаше свободно от плещите му, набрано само в долната си част отляво, където дръжката на меча стърчеше от ножницата. Щитът бе вързал дългата си коса на опашка, губеща се сред издутите дисаги, преметнати на рамото му.

Ти’сейн се изправи, взе писмото в тъмносиния плик и двамата се отправиха към вратата. Докато вървяха по тецните коридори на крепостта, той подаде посланието на Тиен’хара на Каверън и му даде последните си нареждания:

– Опитай да научиш колкото се може повече за положението в Силосия, докато чакаш отговора на Дъщерята. Но най–вече се пази и не се забърквай в неприятности. Ако Наследницата се забави повече от няколко дни, не чакай повече. Предай бележка да прати писмото си по свой вестител.

Излязоха на двора на крепостта, където Брет и първият Отряд на кръвта ги очакваха. Войниците бяха строени в три редици, а пред тях стоеше генералът на Тиен’хара.

Ти’сейн се сепна при вида на трите жрици, застанали в триъгълник от другата страна на двамата коняри, довели жребеца на Каверън. Бяха разбрали от някъде за заминаването му и явно искаха да участват в изпращането.

“Дори и накрая се бъркат, където не им е работата”, раздразнено си помисли той. Нямаше да им достави удоволствието. Не и този път. Изгледа сурово Сивена, а на Брет само махна с ръка. Приятелят му се спря насред първата си крачка и заизчаква с интерес.

“Къде изчезна влюбеното ти изражение?”, идеше му да попита с усмивка, но вместо това Принцът съпроводи Каверън до кафявия кон и изчака да го яхне.

Щитът пое юздите от коняра и се обърна към Ти’сейн, който го прикова със сребристите си очи и му каза:

– Върви. Нека славата на Тиен’хара и собствените ти способности те закрилят. – реши да смени Светлината със славата в думите, които кръвта на древните крале му нашепваше.

С това отне възможността както на Брет, така и на жриците, да изрекат своите слова, но въпреки това преди да пришпори жребеца, каверън погледна строените войници с техния генерал, а след това се обърна и към жриците.

– Между Тиен’хара и Умбра. – промълви тихо Ти’сейн и видя как Сивена все пак му се ухили или по–скоро озъби победоносно. Бе успяла донякъде да постигне своето, за пореден път да всее съмнения у Каверън.

Щитът изчезна отвъд портата на крепостта, сякаш опитвайки се да избяга от раздвоението, на което бе обречен.

На следващата сутрин Ти’сейн отново се тормозеше с историята на сфинкса, притаен в подземията на крепостта. Може би приятелят му щеше да се окаже прав, наричайки го чудовище. Принцът се объркваше все повече след всяка среща с Пазителя. Имаше някои въпроси, които не можеше да зададе, за други знаеше, че няма да получи отговор.

“Не мога да задам или по–скоро се страхувам да чуя отговорите?”, запита се той. Въпреки спомените на кръвта и знанието, което Маговете му бяха предали по време на обучението му, не бяха достатъчни да разяснят всички мистерии на миналото и да подредят картината в главата му.

Отдавна бе дошло времето да повика магьосницата; сега се убеди още повече в това. Надяваше се само тя да хвърли повече светлина върху мрака на подземията, обгръщащ сфинкса. Какво ли можеше да му каже тя за Алаир–Танх.

Последните няколко дни бе започнал да се надява на твърде много хора. Имаше усещането, че всичко се изплъзва неусетно между пръстите му – като шепа пясък, която бързо и неочаквано се оказва изчезнала. За сега можеше само да потърси помощта на другите.

Сложи настолното огледало на писалището пред себе си и събра лъчи от светлина отвъд сияещите си сребристи очи. Бе още рано за раджата да се е върнал в Джендин, затова Ти’сейн насочи мислите си в търсене на Сайхе.

Изгуби се сред светлината, сред отраженията, сред посоките на света. Изгуби и представа за времето. Но нито едно огледало не му показа образа на магьосницата, нито намек за присъствието й наоколо. Само ветровете тихо му говореха през Окото – неразбираем шепот, който не му помагаше.

Принцът уморено се отпусна в креслото си и събра пръсти замислено. Не вярваше Сайхе да подозира за взора, който той можеше да отправи през всяко едно огледало, а и се съмняваше, че дори да притежава нужната сила, знае как да се прикрие. Освен това не бе усетил никаква магическа преграда... Магьосницата просто бе изчезнала. “Мртва!”, прелетя за миг през ума на Ти’сейн, но той знаеше, че няма никакви основания да прави подобни предположения. Липсата й сред отраженията не означаваше нищо.

Моментното изтощение от продължителното търсене бе преминало и Принцът заслиза към вътрешността на крепостта. Намери Корвейл в библиотеката. Водеше поредните занятия с деца и младежи от столицата. След започналото заселване на Ерисея, той бе зает предимно с обучение. Велиан бе обещал да построи и училище, където “бъдещето на Тиен’хара”, както Магът сам казваше, да се образова. Но щеше да го направи едва на пролет. С наближаващата зима имаше много други странични разходи.

Старецът поглади бялата си брада с изкривени от възрастта пръсти и се обърна към Ти’сейн.

– Позволи ми да повикам няколко от другите Магове, имащи знанията и способностите да обучават. Вече не се справям сам.

– Се’ган, Ка’анел и Рамегал. – изреди Принцът. – Ще бъдат ли достатъчни?

Корвейл се ухили насреща му:

– Напълно. Оставяш малки градове във вътрешността без съветници, които същевременно са били едни от твоите учители в определен етап.

– Винаги си прозирал отвъд думите, Корвейл. – привидно сериозно му каза Ти’сейн.

– Другият отново поглади брадата си и в ширкота му усмивка се проличаха липсващи зъби.

– Възрастта все още не ми е отнела и това. – каза той и рязко се върна на предишната тема: – Привикваш Магове, които освен богати знания, притежават и завидни способности в отражателните магии. – Старецът смръщи рунтавите си вежди и продължи да се хили на Принца, който леко обвинително отвърна:

– Корвейл...

– Халидовите свещеници ли те притесняват? – попита Магът.

– Отвратителен си. – шеговито се заяде Ти’сейн. – Бягай при учениците си. Сигурно са прочели пасажа.

– За какъв ме мислиш, Принце? Все още не съм толкова изкуфял. Все па защо дойде?

– А, да, щях да забравя, за разлика от теб. – усмихна се Ти’сейн и сребристите му очи просияха по–силно за миг. – Искам отново да ми забъркаш Отварата.

Магът само кимна, а Принцът продължи полусериозно:

– И, Корвейл, не се изкушавай да запазиш част от нея за себе си.

– Не бих го сторил, особено след като завъртяхте главата на Съветника. Вече нямам никакъв шанс!

Смехът на Ти’сейн огласи коридора и бавно заглъхна, когато той се отдалечи. Вървеше по най–заобиколния път към кабинета си. Не му се сядаше отново на старото писалище, отрупано с документи, които сякаш никога не свършваха. Погледът му невиждащо се плъзгаше по окачените гоблени, ставащи все повече с всяка седмица. Селенски, данайски, имаше дори няколко умбрийски. Но сега той не обърна внимание на изобразените бойни и ловни сцени, на красивите пейзажи от далечни кътчета. Умът му отново се бе изгубил из далечната необятност на пустинята. Изведнъж споменът се превърна в реланост. Принцът яздеше, този път кафяв жребец, сред безкрайните дюни, образуващи безбрежно море. Гледаше през собствените си очи и в същото време виждаше себе си отстрани. Не, не себе си. Виждаше каверън. Или той самият бе Каверън?

Познатото тъмно присъствие се появи и продължи да се засилва. Ти’сейн, Каверън потръпна, въпреки жегата. Необяснима паника го обзе, когато разпозна приближаващата, загърната в черно фигура. Дюните се издигнаха около него и пясъкът започна да се сипе пред очите му, сливайки се в древните каменни стени на крепостта.

В последния миг забеляза разминаващата се с него жена. Арабела дори не го поздрави, виждайки отнесеното му изражение. Той я изчака да се скрие зад ъгъла и се облегна на стената до него. Пое си шумно дъх и затвори за кратко сребристите си очи.

Случваше се отново, този път дори по–ясно от преди. “Но несилоската пратеничка се появи във видението”, разтревожи се той. “Нима пясъчната буря не е била достатъчна? Пази се, Каверън!”

Постоя така още няколко минути и после продължи към кабинета си. Малко след като се зачете в книжата, небрежно разпиляни по тъмното дърво на писалището, се почука на вратата. Беше една от Наблюдателите.

Кажи, Риена. – подкани я той.

– Принце, сметнах за необходимо да ви уведомя, че пратеник Далин отново призова онзи сокол и после го отпрати.

– Отново? – не разбра Ти’сейн.

– Да, генерал Брет не ви ли каза? – Наблюдателят запазваше официалния тон при всяка тяхна среща, но и се държеше с достойнство. – Когато я забелязахме първия първия път, още не бяхте се върнал.

– Но разбира се, за миг забравих. – отвърна Принцът. “Какво още ми спестяваш, Брет?”

– Подозирам, че получава и изпраща съобщения.

– Напълно възможно. Благодаря ти, Риена. – Преди жената да е напуснала, Ти’сейн добави: – Моля те, изпрати някой от слугите.

Принцът огледа свършеното и остана доволен както предишния път. Слугите все още изпълняваха съвестно задълженията си. “И прищевките на господарите си”, добави той на ум.

Сумракът сякаш се сгъстяваше, превръщайки се в прохладна нощ от късното лято. С всяко наметало, което тя разпростираше над земите наоколо, звездата на Тиен’хара засияваше с още по–голяма сила – меко, бавно пулсиращо сияние.

Лекият ветрец, освежаващ въздуха с прохладата си, се плъзна по кожата на Ти’сейн в мига, в който той докосваше кадифените цветове на малкото бели рози, сложени в ниски сребърни вази по подредената за вечеря маса. Загадъчна усмивка премина по лицето му и той продължи да гали някои от цветята. Редките случаи като този, когато правеше магии за собствено забавление, му доставяха удоволствие. В повечето случаи използваше способностите си на владетел на древната държава за благополучието на Тиен’хара, за това, в което вярваше.

Почти се бе стъмнило и той реши, че е време. Изпрати по слугите три бележки, написани час по–рано, и зачака.

Не се изненада от бързата поява на брет. Не го бе известил на причината, заради която го викаше и първите думи на Воина, преди да види подредените маси, бяха:

– Нали няма пак да заминаваш?

– Не. Успокой се най–сетне. Следащият път ще те предупредя от рано. Какво ти става, Брет? – тонът му бе по–рязък от необходимото, но се надяваше да научи поне малко за преживяванията на приятеля си. Вместо това той извъртя нещата:

– Ако не си забелязал, ситуацията в крепостта става все по–нажежена. Всички имат своите искания, а народът има нуждите си. Това изисква вниманието ти, Ти’сейн. Освен това Велиан...

– ... получава повече свобода от разумното. – довърши вместо него Принцът. – Знам. Допускам го съзнателно.

– Щом си преценил. – отсече Воинът и се огледа, сякаш задавайки мълчалив въпрос.

Ти’сейн не помнеше приятелят си толкова докачлив. “Какви противоречия поражда у него тази жена?”, запита се той и преди да е успял да му обясни очевидното, трите жрици се появиха на покривната площадка на Централната кула.

– Принц Ти’сейн, колко мило от ваша страна да ни поканите на вечеря. И то на това чудесно място. – изчурулика Черис, а Сивена, която изненадващо запази мълчание, както и непроменен израз на лицет си, огледа със съмнение надвисналата над главите им звезда. По–възрастната жрица продължи тирадата си дори докато Принцът и генералът ги настаняваха.

– От тук се открива прелестна гледка. А и Ерисея изглежда все по–внушителна, макар да не е довършена още.

– А последната кралица? – прекъсна я Ти’сейн. – Ерис. Предполагам тя трупа сили и знания, макар смъртта все още да не я е споходила.

Брет и Юла го изгледаха ужасени – позволяваше си да нанесе голяма обида на жриците. И този път Черис бе обзета от желание за общуване, искаше да е в центъра на разговора, а това не можеше да постигне, ако го прекратеше. Затова учтиво продължи, пропускайки заяждането му:

– Ерис е впечатляваща жена. Едва ли някоя от нас е преживяла повече от нея.

Тази вечер Черис явно бе благоразположена към него по някаква причина, но това не се отнасяше до Сивена, която го изгледа гневно. Най–младата жрица бе отворила уста, но бързо я затвори, сякаш забравила или дори неоткрила какво да каже.

“Трудно е да бъдеш в сянката на велики. И то когато все още се обучаваш”, безмълвно се обърна той към нея, изкушен да се свърже съзнанията им, за да може тя да чуе мислите му. Но се отказа. Постигаше го само с Таис...

Младата жрица все пак разчупи настъпилото мълчание, сочейки оранцевите рози, сложени пред тях:

– Ерис е най–огненото цвете сред нас. – с многозначителна усмивка тя срещна погледа му, но бързо сведе очи, когато той й отвърна:

– Но розите са толкова крехки създания. Само преди седмици можех да отрупам с тях всичко тук. Може би красотата на розата се крие в преходността й. Но пък от друга страна Ерис е всичко друго, но не и преходна.

Спечели си още един злобен поглед поглед от страна на Сивена, която отново не отрони дума. Нещо се бе случило, но той не можеше да разбере какво. “Може би осъзна, че й остават само още няколко дни в Тиен’хара. Предполагам не си мислиш, че ще се отрека от собствените си думи.”

Разговорът за графиня перска бе прекъснат от появата на Арабела. Тя знае последното свободно място от лявата страна на Брет. “Страната на сърцето”, помисли си Принцът. Бе почти убеден, че нито един от двамата възприемаха нещата по този начин, но пък той самият се забавляваше. Именно това правеше правеше тази вечер. И за да не оставя жриците на спокойствие, разбира се.

Столът на силоската пратеница бе поставен така, че светлината на знамето да пада откъм гърба й. Ти’сейн погледна високата жена и очите му прозряха отвъд заслепяващото сияние. Но за останалите тя бе просто един тъмен силует; също както черната роза пред нея.

Тя може би не се досещаше, но генералът и жриците знаеха, че Ти’сейн преднамерено ги е обагрил и подредил по този начин. Той прочете по лицето на приятеля си, че цветът на растението никак не му допада. “Явно и Брет го е усетил...” Жриците с нищо не издадоха любопитството си, но Принцът бе убеден, че ги е заинтригувал.

Той протегна ръка към сребърната ваза с бели рози, поставена пред двамата с Воина, и взе една от тях, въртейки я бавно между пръстите си.

– Говорехме си за цветя. – каза той на Арабела, но така и не разбра, дали успя да привлече вниманието й към символиката на багрите. “Трябва д питам Брет. Най–вероятно той я разбира по–добре от мен.”

В това време слугите започнаха да сервират вечерята и наляха вино във високите им сребърни бокали. Принцът посочи към чашата си и каза:

– Първокачествено тиен’харско вино.

Черис и Юла кимнаха за потвърждение, докато Сивена отново остана мрачна. Силоската пратеница отпи от бокала си и смело отвърна:

– Селенското вино от южните им сортове е класи над вашето, принце.

Сякаш едва сега осъзнала кой седи срещу нея, Съветникът най–сетне се включи в разговора:

– Не знаех, че в Силосия се пие вино, Далин. – съвсем преднамерено не постави никаква титла пред името й. И освен това прекрасно разбираше, че малко или много задава подвеждащ въпрос – просто искаше да разбере повече за Арабела.

– Опитвала съм го на други места. – отговори спокойно без да конкретизира.

Ти’сейн бе убеден, че жрицата познава силоските много добре и най–вероятно разпознаването на пратеницата на Дъщерята като чужденка за матриархалния народ, бе смекчило реакцията на жриците при появата й тази вечер. Принцът призна пред себе си своето разочарование от спокойствието, с което умбрийските посланички се хранеха редом с една, макар и не по рождение, силоска. А за нейната принадлежност той съдеше по поведението й и най–вече разговорите помежду им.

От погледа му не убягна и държанието на Брет. Воинът напрегнато следеше размяната на реплики между седящите на масата, особено между Арабела и жриците. Силоската пратеница спокойно отвръщаше на всички въпроси и завоалирани нападки, докато Сивена и дружките й изглеждаха по–скоро докачени. Постепенно заговориха за по–общи теми и това им позволи да се насладят на все пак доброто вино и вкусните ястия, приготвени от главната готвачка на крепостта.

Черис допи поредната чаша вино и се обърна към Юла. Двете жени се разбраха с поглед и се надигнаха от тежките столове с високи облегалки почти едновременно. Ти’сейн благодари на ум още преди час, че виното бе направило по–старата жрица мълчалива. Но въпреки това тя не пропускаше нито дума от разговорите около нея, дори когато репликите бяха изричани едновременно. Поглъщаше всичко и Принцът започна да си мисли, дали зад привидно отнесената й външност не се крие остър ум, много по–опасен от безстрастните преценки на Сивена.

“Безстрастни?”, не повярва на себе си Ти’сейн и се зачуди, дали не е сбъркал с избора си... “Но Черис е още по–възрастна... Все пак...” Лека усмивка се появи на лицето му и той я разтегли в още по–голяма, долавяйки смисъла на последните думи на Арабела, която се смееше с глас заедно с Брет. Развеселената Юла си спечели само неодобритлният поглед на Сивена, която спокойно седеше на масата и разсеяно си играеше с дръжката на сребърния нож за хранене.

Двете жрици обявиха оттеглянето си и Арабела веднага скочи, изненадвайки всички. Кимна на Принца, благодари му за вечерята и понечи да тръгне след умбрийките, но Брет застана до нея и каза:

– Позволете да ви придружа.

Без да му отговори, тя с едно рязко движение го хвана под ръка и го повлече след вече спускащите се по стълбището жрици. Това сякаш разсея унеса на Сивена и тя поклати възмутено глава. Един кичур се спусна върху лицето й, но тя не го забеляза. Ти’сейн се приближи до нея и го отметна внимателно. Погали лицето й и я хвана за голото рамо. Кожата й бе изстинала и той обхвана тялото й с ръце. Сякаш бе прегърнал статуя.

– Какво има, Сивена? – попита той, а пръстите му се заиграха с нейните.

– Не си забравил, нали? – гласът й прозвуча още по–студено от настръхналата й кожа.

– Естествено, че не съм. След няколко дни ще си тръгнете. Всички. – “Най–сетне”, зарадва се мислено той.

Жрицата се изправи, но Ти’сейн все така не я пускаше. Тъкмо се чудеше, дали има смисъл, дали да не се откаже и тя омекна. Сякаш се смали в ръцете му... Изразът на лицето й запази някаква твърдост и увереност, но той я пренебрегна. Бе техен ред да заслизат по стръмните стълби, оставяйки покривната площадка пустееща под звездата на Тиен’хара.

* * *

– Какво правят жриците тук? – попита го Арабела?

– Официално пратеничество на Умбра.

– И те ли му разясняват обичаите и особеностите на родината си?

– Нещо такова. – подсмихна се Брет.

– Аха... – промърмори тя.

Вървяха в мълчание из коридорите на крепостта, осветени с бледожълтеникавата светлина на свещите. Само външно разположените не се нуждаеха от това заради сиянието на знамето.

Близостта на Арабела му бе толкова приятна. Прегърна я през раменете и усети ръката й ниско на гърба си. Докосването й вече не носеше онази мрачна обреченост, но бе все така разтърсващо за него. Пуснатата й коса се стелеше върху ръката му като нежен водопад, в очите й преобладаваха меките кафяви и златисти тонове...

Не проговори, защото не искаше да разваля мига. Високата жена до него също не пророни и дума. Когато стигнаха стаята й, тя се обърна към него, а той я пристисна силно до себе си. Устните им се докоснаха, първо бавно и несигурно, а после Воинът изгуби представа за време и място.

Арабела изведнъж се отскубна от прегръдката му и се шмугна в стаята си, пожелавайки му набързо лека нощ. Започваше да му става навик да не може да си тръгне отпред вратата й. Когато все пак се опомни, продължи към кабинета си. Трябваше да се разсее с работа, иначе нямаше да мигне цяла нощ. Знаеше го. Знаеше го така сигурно, както и че иска да последва силоската пратеница зад онази врата.

Рано сутринта Брет влетя в покоите му. Принцът се обличаше и не очакваше посещения в толкова ранен час. Знаеше, че приятелят му също не спи до късно, или поне не си го позволява, но трябваше да се е сучило нещо сериозно, за да го навести по това време. Воинът се закова пред него и за секунди сякаш осъзна как точно е влязъл, но бързо заговори:

– Арсис в Даная е бил сринат до основи. Според мълвата са били контрабандисти, но толкова внушително и организирано нападение... Освен това в морето край северните селенски брегове е забелязана голяма флота на Търговските капитани.

Докато Воинът си поемаше дъх, Ти’сейн го попита:

– Кога научи новините?

Брет го изгледа изненадано и в началото помисли, че не го е разбрал, но после отговори:

– През нощта. Преглеждах вестите от вчера.

Принцът все така стоеше с наполовин облечена риза и подхвърли:

– Мислех, че си зает с други неща през нощта. – ухили се той насреща му, но приятелят му не го намери за никак забавно. Намръщи се и каза:

– Не можах да спя.

Ти’сейн замълча и бързо се върна на въпроса, довел Воинът при него:

– Каква е реакцията на Анара?

– Носят се слухове, че кралицата е засилила охраната по крайбрежието на Даная. Но премстването й в Бодар освен, че я е избавило от някои проблеми, й е донесло нови неприятности. Говори се и че Илай Юранкси опасно е навлязъл във водите на бунта. – Брет гледаше все така намръщено, но това едва ли бе от съпричастност към кралицата на Даная.

Принцът повдигна вежда невярващо и изкоментира:

– Твърде много бунтове има в последно време... Така... Анара трябва да се справя с вътрешни неразбории, а същевременно крайбрежието й е застрашено. Дали Херцог Озикс вече е придобил такова влияние над Търговските капитани във Варгас, че да съберат флота в помощ на Даная? Или те самите са видяли изгода в подобно действие...

След малко усети, че нито приятелят му го слуша, нито той самият продължава да говори. Тишината все пак достигна до съзнанието на Брет и той попита:

– Какво казваше?

– Няма значение. – махна с ръка Ти’сейн. – Размишлявах на глас.

– И до какви изводи стигна? – поинтересува се Воинът.

– Ситуацията се усложнява. Чудя се дали кралицата все пак няма да се откаже от намерението си да ни помири с Озикс. А идеята бе започнала да ми се струва все по–привлекателна.

– Времето ще покаже. – заключи приятелят му, но думите му сякаш се отнасяха за нещо друго. Принцът го погледна и със сериозен глас попита:

– Брет, искаш ли да поговорим?

– Не, не сега, Ти’сейн. Трябва да се осъзная малко преди сутрешната тренировка.

– Пропусни я. В крайна сметка ти си по–важен от крепостта или войниците й. – отвърна среброокият мъж.

– Опитвам се да се убедя точно в противното, но ми е трудно. – зареяният му поглед се фокусира върху Принца и той му каза: – Може би не трябваше да пращаш Каверън извън крепостта.

Ти’сейн се изсмя, но всъщнпост прозвуча като сумтене.

– А само преди месец се тревожеше той да не заеме твоето място... Брет, колкото и банално да звучи, ти си дясната ми ръка. А аз не си заменям ръцете с такава лекота.

– Ето това ни различава с теб. Ти не смяташ нищо за невъзможно. – сякаш неразбрал метафората каза Воинът. – Ти водиш война, в която въвличаш околните. Включително и мен. Но това е моя битка, с която трябва да се справя сам. – той се подсмихна и продължи: – Не, че това не прозвуча банално.

Двамата избухнаха в смях и Ти’сейн овидя своя приятел, какъвто го познаваше преди, в човека срещу себе си.

– Както пожелаеш. Но знаеш, че...

– Зная, зная. – с усмивка го прекъсна Воинът. – Хайде, лек ден засега. – каза той и се запъти към вратата.

Преди да излезе, Принцът му каза:

– Брет, предполагам ще искаш да знаеш и че днес ще навестя Комита. –приятелят му го изгледа с разширени очи, затова той добави: – Няма да ме има само няколко часа. Обещавам.

Воинът само поклати глава безпомощно и затвори вратата, а Ти’сейн се дооблече и взе подноса, оставен му от някой слуга пред стаята. Закуси набързо и слезе в двора на крепостта.

Ковачниците бяха ниски, но широки постройки, от които постоянно долиташе звънтенето на чуковете и съскането на охлаждан метал. Жегата вътре рязко го облъхна и обгърна, заедно с мириса на различни метали, смазка, пот и дървени въглища. Почувства се като в пещ, като в пустиня между четири стени, което бе още по–лошо. Обстановката го потискаше и макар помещенията да бяха добре поддържани, по стените си личаха наслагвания от сажди – като мъртвешки писания, дълбоки белези, отпечатващи се сякаш и върху него самия.

Побърза да намери главния ковач и един млад чирак, двойно плещест от него въпреки възрастта си, го упъти.

– Готов ли си с поръчката ми?

Вместо отговор ниският, набит мъж отиде зад един тезгях и извади изпод него дълъг и тесен вързоп. Той понечи да развие парцалите, но Принцът го възпря, махвайки с ръка.

– Жалко за хубавото оръжие. – каза главният ковач и избърса запотеното си теме, обградено с посивяла коса.

Ти’сейн се върна в покоите си и застана пред голямото огледало. Впусна мислите си сред отраженията, видя нишки светлина в тъмните зеници на сребристите си очи, всичките му сетива се сляха в едно общо осезание, с което той търсеше. Търсеше и усещаше.

Бележката на Комита му даде по–конкретна насока и не му отне много време да го открие. За миг изгуби дори и едничкото си усещане, ефирно и неопределено, изгуби плътта си, само за да се появи пред голямото огледало в малка северна крепост на Комитатството.

Сякаш от нищото се появи длъгнест, възрастен мъж с оплешивяла коса и червеникави вежди. Проговори със сухия си глас:

– Комит Терсавен ви очаква. Последвайте ме! – подкани го той и заизкачва стъпалата без да се обърне, за да види дали Принцът е зад него.

Отведе го до двукрила дървена врата с обикновена резба в геометрични орнаменти. Необичайно изглеждаше за северна твърдина.

– Принц Ти’сейн! – приветливо го посрещна Комитът. – Радвам се, че успяхте да ме намерите.

– Не беше трудно. – отбеляза той и се приближи до другия мъж. – Благодаря за известието и за доверието.

Терсавен го изгледа внимателно, но нищо не каза. Принцът предполагаше, че човекът, който го посрещна, може би кастелан или някоя подобна длъжност, бе предупреден за възможната му поява. Комитът не искаше повече напълно неочаквани посещения, въпреки поканата си.

– Оглеждате своите земи и напомняте на поданиците за себе си? – попита Ти’сейн. “Някой ден и аз ще трябва да го направя.”

– Нещо такова. – каза русият мъж и огледа близката маса. За съжаление в този ранен час на деня не мога да ви предложа нищо друго за пиене освен вода. Минералните извори са може би единственото ценно в прилежащите земи на Деварон. – даде му насока за местоположението им той.

“Деварон”, повтори на ум Принцът. Малка крепост в най–северните му владения, доколкото можеше да си спомни. Очите му заиграха по голите каменни стени. Както винаги реши да си опита късмета:

– Защо си мисля, че зад вашата наглед обичайна обиколко се крие доста по–масивно раздвижване на войски. Раздвижване, което се стремите да прикриете?

Терсавен изръмжа и удри с юмрук свитата си длан.

– Нищо ли не убягва от погледа ви! – попита недоволно той. – Времето е идеално за териториално разширение. Дали на запад или север... Няма особено значение. Съседните воеводства са малки, но процъфтяващи.

– Моментът не трябва да се изпуска. – потвърди Ти’сейн.

– Опасявам се, обаче, че ранната есен ще осуети плановете ми. Какво смятате да правите с частите на тиен’харската армия, разположени на север?

– Войските в този район не са много, но ще придвижа каквото мога от тях на изток и запад по общата ни граница. Не искам неприятности, както от едната, така и от другата й страна.

– Знаех си, че ще ме разберете. – усмихна се Комитът.

Принцът отиде до масата, взе една обикновена плитка чаша и загреба с нея от дълбоката купа с изворна вода. Направи жест сякаш вдигаше безмълвен тост и отпи дълга глътка. Остави чашата и отново се приближи до Терсавен. Подаде му не особено чистия вързоп и каза официално:

– Тиен’хара държи на взаимността. Докато този меч е счупен, ще ни свързва нещо повече от споразумението за ненападение.

– Нещо много повече. – със сериозен тон допълни Комита, докато внимателно пое в ръце двете части на меча. Дългото острие бе прекъснато малко преди средата, но намесата на ковача бе умело заличена. – Не всеки може да прекърши оръжието си,макар и в името на мир и съюз.

“Може и да е напредничав в сравнение със стария Комит, но знае какво са чест и слава.” Ти’сейн не бе очаквал такава реакция от него, не и да оцени по достойнство жеста му. Двамата се стиснаха ръцете и той каза:

– Много се радвам на днешната ни среща, но е време да вървя. Очакват ме мног недовършени задачи в столицата.

– За мен също бе удоволствие, Принце. Щях да ви поканя на обяд, но не искам да ви задържам. Икономът ще ви изпрати до... – щеше да продължи с “вратата”, но вместо това каза: – ... стълбището.

– Благодаря! До скоро виждане, Комит Терсавен.

Веднага след като се върна, говори с Корвейл и Магът му разясни някои неща. Преди две поколения владетелят на Деварон се оженил за дребна данайска благородничка, завела цялото си домакинство в твърдината. Наред с “облагородяването” на околността, тя е открила и лечебните свойства на минералните извори, които находчиво е използвала за допълнителни приходи или просто за привличане на по–влиятелни личности. От там идваше и странната обстановка в крепостта – необичайна смесица между аскетична функционалност, типична за Триумвирата, и познатия почерк, срещан в данайските благороднически домове.

Ти’сейн въртеше в ръка шокирата, която Комитът му бе изпратил по Каверън. Реши, че трябва да я закачи в тронната зала. Тя бе много по–ценна за възраждащата се държава от каквито и да било бойни или ловни трофеи.

За пореден път потърси Сайхе, но от магьосницата нямаше и следа. Дали все пак не трябваше да се извини на сфинкса. Дори да бе прав в съмненията си, беше по–добре да го успокои. А и му хрумна, че Алаир Танх може да знаят нещо повече за сенчестото усещане, за тъмните присъствия, които сякаш го преследваха напоследък.

На излизане към подземията се размина със Сивена. Жрицата естествено го попита накъде се е запътил. Краткият му отговор гласеше:

– Към казармите. – тонът му бе студен и чужд, нямаше нищо общо с дългата страстна нощ, която двамата бяха прекарали заедно.

Сивена го изгледа със съмнение и продължи по пътя си, а Принцът се зачуди защо въобще й даде някакво обяснение, макар и лъжливо... Заслиза по грубо изсечените стъпала към влажния, неприветлив мрак на подземията.