Пурпурна есен – I част

След приключването на аудиенцията Брет изпрати Арабела отново до стаята й, а тя мълчаливо му кимна. Имаше нещо, което й се беше изплъзнало в последните думи на Принца и този факт помрачи допълнително и без това объркната й сутрин. Тя влезе набързо в стаята, колкото да си вземе плаща и излизайки се сблъска с все още стоящия пред отворената врата Брет.

– Къде мислите да ходите?

– До Ерисея. Защо? Не може ли?

– Разбира се, че може. Вие сте гостенка на Тиен'хара. Вече даже официално – генералът се усмихна.

– Имам нужда от малко допълнително дрехи. Не очаквах да остана толкова дълго, когато тръгвах насам и гардеробът ми е твърде оскъден. Неудобно е, най-малкото. Трябва да си стоя цял ден в стаята, докато прислужничките изперат и изсушат дрехите ми.

Двамата неусетно бяха стигнали до двора на крепостта. Брет направи знак и единят от конярите доведе първо жребеца на жената, а после и кон за него. Тя погледна приготовленията му с лека подозрителност.

– Нима мислите да ме придружите?

– Имате ли нещо против?

– Ни най-малко, но не отнемам ли от безценното ви време?

– За мен е удоволствие, бъдете сигурна.

Арабела му се усмихна и препусна по пътя към столицата, а Брет пришпори коня си след нея. Надбягваха се почти половината път, а през останалата оставиха конете малко да отморят и се разприказваха.

– Не съм чувал за шивач в Ерисея..

– О, със сигурност има. Но аз мисля да си купя от свободните търговци, най-вероятно ще намеря някой, който носи платове и дрехи от изтока.

– Разкажи ми за изтока.

– Ах, Изтока.. – Арабела се усмихна някак загадъчно, а очите й пребродиха небесата над тях за миг. – Трудно е да се опише изтока с няколко думи. Той трябва да се види, там е съвсем различно от тук. Мъжете са различни, жените, миризмите, цветовете, дори изгревите и залезите са различни. Питай по-добре..

Брет се умълча. Двамата навлязоха в рамките на строящия се град и бързо продължиха към площада, където се бяха установили търговците. Арабела попита няколко души и скоро я упътиха към една от вдигнатите шатри.

– Може би ще се забавя малко.. – Брет й махна с ръка да влиза в палатката.

– Бави се колкото искаш, ще разгледам наоколо.

Тя влезе в шатрата и попита търговеца дали има готови ушити дрехи. Той й кимна и извика жена си, която започна да й разказва бързо какви дрехи и в какви цветове имат. Повечето от костюмите бяха твърде къси за жена с нейния ръст, но успя да си хареса няколко ризи и едно дебело вълнено наметало с изящна бродерия. Когато домакинята видя, че Арабела предпочита извезаните дрехи, изведнъж се сети, че има и нещо по-специално, което може да й стане. Скри се за малко зад дебелите завеси на шатрата и скоро се върна с една тъмнозелена харджа – носия, каквато се носеше в централните части на Неа и на север чак до южна Силосия. Обикновено се състоеше от две части – горна риза без ръкави с дължина до пъпа, панталон с широки крачоли и пришит към него колан, от който отпред и отзад висяха две парчета плат с дължина до коленете. Харджата, която й показа жената на търговеца, бе изработена майсторски с красиви ширити, колана и бе изтъкан от сърма и атлаз, а ръбовете на блузата и панталона бяха подгънати със същия плат. Въпреки че предпочиташе червените нюанси, Арабела не можа да не се възхити от дрехата.

– Мога ли да я премеря? – попита тя жената на търговеца, която изглеждаше доста доволна, че носията й е харесала.

– Разбира се, заповядайте ето тук – тя й посочи нишата между завесите, където преди малко се беше скрила. – Имаме и голямо огледало, в което може да се огледате.

Жената помогна на Арабела да се преоблече и ахна от нескрито задоволство, когато се оказа, че харджата й е по мярка. Арабела се раздвижи малко из стаята и се огледа на свой ред.

– Харесва ми, но малко ми стяга тук и тук.

– Няма проблем, може да отпуснем малко.

– Кервана не заминава ли скоро?

– До няколко дни, но това е работа за един ден, милейди. Ако ми го оставите тази вечер, утре ще пратя някое от момчетата да ви я донесе готова. От крепостта сте, нали?

– Да, в момента съм там.

Тя свали бързо горнището, когато чу как жената тихо ахна зад гърба й. Остави дрехата на една от големите възглавници и обличайки собствената си риза я погледна учудено.

– Има ли нещо?

– Съжалявам, милейди. На гърба си имате лоша синина, направо ме заболя сърцето като я видях.

Арабела се намръщи. Не се беше удряла скоро, за да има такова нараняване. Тя си дооблече ризата и се обърна отново към жената докато се преобуваше.

– Къде точно?

– Ами точно на врата. Лоша работа, милейди, да се ударите там. Можете да пострадате много.

Арабела се извъртя към огледалото и вдигна коса. Не можеше да види директно врата си, но видя изчезващата надолу синкава линия. Жената на търговеца измъкна бързо отнякъде второ малко огледало и й го подаде. Арабела го нагласи, така че да види гърба си, повдигна отново с една ръка косата си и замръзна на място.

Започвайки от основата на врата и постепенно изчезвайки четири-пет пръста надолу по гръбнака, на гърба й стоеше все още мъгляво очертана мрежа, тъмносиня плетеница от символи, широка около два пръста. Тя свали бързо косата си и върна огледалото на жената, след което се дооблече бързо. Каза да й донесат и другите дрехи, които хареса, в крепостта заедно с харджата и изсипа пет солидни силоски златни монети в ръката на търговеца, който започна да заеква леко, но й благодари за щедростта.

Излизайки тя яхна коня си и се огледа за Брет. Той не се бе отдалечил много и след броени минути бяха заедно отново и излизаха от града. Слънцето клонеше вече далече на запад, вятърът носеше приятни топли ласки от юг и Арабела неволно се усмихна.

– Усмихваш се. – каза й Брет.

– Какво каза?

– Казах, че се усмихваш. При това доволно. Харесаха ли ти дрехите?

– О, да. Но освен това.. деня е прекрасен.

Тя се засмя и пришпори коня си към крепостта. Настроението й изведнъж се приповдигна и тревогите от нощта и вълненията от по-рано през деня бяха забравени. Тя си бе спомнила. Знаците на гърба й бяха познати и съвсем скоро щеше да си спомни какво точно означават. И с тях щеше да си спомни и още, още много. Усещаше го, знаеше го. Ал-Акрома. Тя бе Белязаната.

Вечерта се изниза неусетно, както й нощта, която сякаш напук на предишните изтерзани от неясни и объркващи сънища, бе спокойна и отмаряща. На сутринта излезе рано на бойниците на крепостта и се вгледа спокойно на юг. Може би бе стояла така около десетина минути, когато усети погалване по косата си. Извърна се рязко, а пръстите на човека се плъзнаха за миг по бузата й, издавайки с необикновеното си усещане своя притежател. Брет.

– Арабела, Принцът иска да те види отново.

– Толкова скоро?

– Да. Но преди това ще закусим. – отвърна той и я поведе надолу в крепостта.

Закуската не бе особено пищна, но за сметка на това питателна и вкусна. Почти не приказваха, докато не се заситиха, а после бързо станаха, за да отидат при Принца. По пътя все пак Брет й напомни, че още не му е разказала за Силосия. Тя му кимна някак тържествено с обещанието, че ще му разкаже когато има време. Той я въведе при Ти'сейн, а принца започна директно с въпроса, който го вълнуваше.

– Отговорът на писмото е готов. Надявам се няма да имате нищо против, ако го изпратя по мой вестоносец?

– Разбира се, че не.

– Тогава тук идва моментът, където ще ми обясните как моят вестоносец да стигне до Дъщерята, за да й предаде отговора?

– Дали бихте могли да ме срещнете с този вестоносец?

– Щом желаете..

– Даже е наложително. Много от вашите хора си нямат представа за нравите в Силосия. Чували са истории, виждали са писмеността, може би дори са чули как се говори, но си нямат представа какво всъщност е там. Аз ще ви разкажа нещо, а вие ще запомните от него това, което вас ви интересува. А живота на вестоносецът може да зависи от нещо съвсем дребно, което сте пропуснали. По-добре да го видя..

– Много добре.. Брет, ще доведеш ли Каверън?

Брет кимна и излезе, а Арабела продължи:

– Имате ли карта на района на изток?

– Да, момент.. – Ти'сейн започна да рови из рулата върху помощната маса и когато намери това, което търсеше, го разстели върху голямото бюро. Арабела пристъпи към нея и я огледа внимателно.

– Най-добре е вестоносеца ви да мине по пътя, по който аз самата дойдох – през проход.. Тагоя, на югоизток докато планините не се снижат и не стигне морето. – Пръстът й следваше по картата маршрута, който описваше – След това на североизток докато навлезе в Силосия и после северозапад към Демар.

– Не е ли по-кратък пътя през Мелвора? – Ти'сейн нямаше намерение да праща Каверън толкова близо до жриците, но го заинтересува защо силосийката избра точно този маршрут.

– Може и да е по-кратък, но съвсем не е по-подходящ. Границата на Умбра и Силосия се следи зорко и от двете страни и конник, който реши да навлезе в Силосия от тази страна ще срещне редица.. пречки..

– ..които пътник, минаващ от юг, ще избегне?

– Може да се каже. Южната граница на Силосия се пази също толкова добре, но е по-отворена към пътниците.

В този миг Брет въведе Каверън, който огледа за няколко мига Арабела, след което премести погледа си върху Ти'сейн, на когото се поклони леко. Принцът му кимна.

– Каверън, това е Арабела Далин. Тя ще ти обясни до къде трябва да стигнеш.

Арабела наклони глава и се усмихна леко оп своя хищен начин.

– Не сме ли се срещали преди? – езикът на силосите бе плавен и течеше като река. Каверън се смути за момент, след това кимна и отговори на същия език.

– Преди няколко дни ви блъснах без да искам по коридора. Съжалявам.

– Ясно.. Както и да е, да карам по въпроса. Маршрута, по който трябва да минеш е следния – тя прокара отново пръст по картата, преминавайки плавно от силоския към западния език – проход Тагоя до морето, после на север към Демар. Принципно би било по-добре вестоносеца да е жена, но – хвърляйки поглед към Ти'сейн – след като сте решили вече няма да ви разубеждавам. Дано ти стане ясно обаче, че трябва да бъдеш много внимателен с хората там. Гледай да не се набуташ в някоя беля и най-вече избягвай всякакви контакти с жени. Невъзможно е да ти разкажа за всичките обичаи и начини, по които можеш да обидиш някой, затова просто ще ти кажа за най-ярките. Стой настрана от всякакви разноцветно облечени жени или покрити паланкини. Не се опитвай да ги заговаряш, те надали ще ти обърнат внимание. Говориш силоски, а можеш ли да го четеш?

– Да.

– Тогава слушай внимателно, а аз ще го и запиша. По-добре е да се постараеш да го запаметиш и да го изгориш още преди да си стигнал до Силосия. Как точно ще стигнеш до Демар значение няма, но предполагам, че ще искаш да е бързо. Когато стигнеш в Демар обаче, ще следваш инструкциите ми точно, иначе никак не ти обещавам, че ще се измъкнеш жив от там. Ще вървиш само по главната улица. Тя се вие спираловидно в града, отивайки към центъра и определено ще изминеш доста повече път, но в твоя случай е за предпочитане пред малките улички. Сигурно ще минеш много порти, повечето от които със свободен достъп. Постарай се да влезеш в Демар поне няколко часа преди мръкване, а най-добре рано сутрин. Когато навлезеш достатъчно навътре по главната улица, ще стигнеш до добре охранявана порта, където ще те попитат при кого отиваш. Това е портата на Външния кръг. Ще им отговориш, че отиваш до къщата на Маня Лушаси. – Тя записа името на лист хартия, който Ти'сейн й изрови изпод разстланата на бюрото карта. – Ще те пуснат най-вероятно без повече въпроси. Репутацията на името го предвижда. – Последва една от хищните усмивки, които й бяха така присъщи.

– Няма ли да се види лично с нея? – Ти'сейн я прекъсна.

– Надали. Силосийките не обичат да се разбулват пред непознати, особено мъже. Бъдете сигурен, че писмото ще стигне до Дъщерята, а тя ще предаде своя отговор на Джузерийе. – Арабела се обърна отново към Каверън с леко заплашителен тон – Гледай да се държиш почтително към господарката на дома, никак не би ми харесало да разбера, че нещо лошо се е случило там. Аз ще ги предупредя за твоето пристигане, а те ще гледат да не се набъркваш в неприятности докато си там. Мисля, че не е толкова сложно та да се налага да го повтаряш, за да се уверя, че си го запомнил. Предполагам, че Принцът избира умно своите вестоносци.

– Това ли е всичко?

– Бих искала да кажа още нещо на Принца насаме.

Ти'сейн кимна на двамата си генерали и те излязоха бързо. Арабела му подаде листа с имената и след това скръсти ръце.

– Убеден ли сте, че искате да изпратите него като вестоносец до Дъщерята?

– Нямам по-подходящ човек от него за тази задача. Защо питате?

– Защото в такъв случай е добре да го посъветвате да се представя под друго име, когато излезе от крепостта. Също така да си купи една от често използваните сред планинските племена на изток маски за лице. Може би в кервана, който се намира в Ерисея, може да се намерят няколко бройки. А най-добре ще бъде да си пусне и брада.. Ще има поне две седмици, за които ще порастне прилично.

– Но защо всичко това?

– Защото поради някаква странна случайност той прилича изключително много на една личност, която през последната година е усилено издирвана от Великата Майка. Сигурно поради същото странно съвпадение името му е същото като на издирваната личност. – Арабела разпери ръце и се усмихна – Надали някой ще се сети да търси въпросната личност в Силосия, но пък ако чуе името, със сигурност ще се сети за нея. Малко предпазливост не е излишна, освен ако.. не искате да останете без вестоносец.

* * * * *

Глава на Tais

Облегна се на удобното кресло и се опита да игнорира зоркия поглед на два чифта сини очи. „Като огледални образи са”, отбеляза наум Селин и насочи вниманието си върху сложните шарки по тежкия неански килим върху безупречния под от зелен мрамор. Традиционно високите тавани и изящните колони събудиха смътен спомен. Дебелият дребен мъж срещу нея откъсна зрънце грозде, огледа го одобрително и го пъхна в устата си. Примлясна шумно и облиза стеклия се по пръстите му сладък сок. Масивните пръстени проблеснаха предизвикателно.

– Значи ми предлагате подкрепа за регентството над Нейно височество принцеса Деа?

Селин кимна сериозна.

– Официално оповестена подкрепа на Умбра. Не мисля, че можете да си позволите да я отхвърлите лорд Сетий...

Селенитът не реагира. Оглеждаше взискателно дебелите си пръсти.

– Но това, разбира се, не е... официалната позиция на Умбра?

– Умбра иска главата ви. – безстрастният й глас звучеше, сякаш не би имала нищо против сама да изпълни присъдата. Сетий неволно вдигна ръка към нагънатата плът на шията си и бързо я отмести. Двете едри сенки зад него неспокойно се размърдаха.

– И какво ще й попречи да я получи?

– Теоретично... нищо – с хладен глас заанализира Селин. – На практика обаче, Умбра не би признала открито предателство сред своите редици, а процесията жрици на съветник Киара ще успее да пристигне в Периал най-рано след две седмици по мои изчисления – достатъчно време, за да мине Съвета и вие да поемете регентството... с благословията на Съвета на Умбра в мое лице. Деа би го потвърдила. – Селин замълча за момент, давайки време на мъжа пред нея да осмисли предложението й – В тази връзка, лорд Сетий, кое наложи отлагането на Съвета?

– Лорд Руел още не е пристигнала в столицата. – разсеяно отвърна Сетий – До ден-два ще е тук.

– Във ваш интерес е лордът да побърза – бъдете гостоприемен, пратете ескорт или каквото е нужно, но я докарайте да утре заран.

Селенитът наклони глава присвил очи, опитвайки се да прецени странната жрица пред себе си.

– Може би ще изпратя... – пресегна се за още грозде – И каква е цената ви, лейди Селин? Една... умбрийка едва ли току-така би пристъпила прословутата си лоялност...

Иронията бе очевидна, но Селин не се поддаваше лесно на провокации и отвърна с измамна кроткост в гласа.

– Селенит съм... – погледна го в очите – Също като вас, лорд Сетий, или като тези двама юнаци – кимна към едрите мъже до вратата, които се спогледаха. – Но сте прав, всичко си има цена, а цената за моята роля малкия ни театър е връщане на семейните ни владения в Галисия.

Сетий спря да дъвче заинтригуван.

– Семейни владения? Галисия? Вие да не сте...?

– Графиня Селин Валери Галианска.

– Внучката на стария Певар Галиански? Предателят? – туловището на Сетий се разтресе в беззвучен смях – Хахахааа... Простете, графиньо, но...

Смехът му наподобяваше писък на държан за опашката плъх, неприятно прекъсван от хрипове от задъхването. Селин доби морав цвят. Дишането й се учести.

– Дядо ми никого не е предал. Онази кучка, Мориан, просто искаше земите му. Има късмет, че е мъртва. – просъска жрицата.

С периферното си зрение забеляза как двамата телохранители на Сетий посегнаха към оръжието си. Жрицата застана нащрек, готова да отбие нападение. Усетил напрежението в стаят, с небрежен жест Сетий даде знак на мъжете и те с нежелание отпуснаха ръцете си, но вече я гледаха с неприкрита омраза. Селин го отбеляза мислено и върна вниманието си към възпълния мъж, който се опитваше да възвърне сериозността си.

– И как очаквате да сторя това? – театрално разпери ръце – Не притежавам властта за това...

– Ще имате нужната власт, лорд Сетий, като регент на Деа.

– Логично. – Сетий задържа хитрите си малки очички върху жрицата – Но защо са ви, графиньо? Земите ви? Толкова жертви за няколко стотици хектара камъни и вода?

– Земята на дедите ми, лорд Сетий, земята на дедите ми... Не очаквам да го разбирате, а да го получа – със сладък глас, намеквайки за неблагородния му произход, усмихната отвърна Селин и се наведе за чепка грозде – А е и благодатна почва за лозя. Най-доброто селенийско вино се прави в този регион.

Сетий повдигна рамене в безразличие, подтискайки раздразнението си. Селин едва прикри доволството от реакцията му. Думите още бяха пред очите й.

“Потопен във каменна прегръдка

На галианските земи

Той чакаше жената – огън

За нов живот да го освободи.”

Още щом бе видяла пергамента знаеше, че това бе тя. Цион не грешеше никога. Не случайно Мориан бе избила цялото семейство и заграбила земите им. Дойката едва я бе спасила и заточила в Умбра. Но сега вече бе тук, по-силна, по-мъдра. Тя бе жената от пророчеството и щеше да освободи Окото на Луната.”Защо ти трябваше Огъня тогава?...” Мисълта прелетя преди да успее да я прихване в хватката на самоконтрола. Това я дестабилизира за миг. Побърза да приключи срещата преди да стане нервна.

– Е? Приемате ли сделката?

Сетий бе замислен.

– Много сте сигурна, лейди Селин, в силата на вашата подкрепа, на подкрепата на Умбра, всъщност – намигна й той – за поставянето ми на поста регент. Дали не преувеличавате стойността й?

Селин въздъхна с досада.

– Умбра е силен съюзник, лорд Сетий. Селения е нестабилна, народът – объркан и уплашен, а и да не забравяме влиянието на свещениците на Халид. Достатъчно успяхте да ги настроите срещу себе си. Те ще използват ситуацията – повярвайте ми, а вие – лордовете на Селения нямате вече нито нужният авторитет, нито сили да се справите с тях. От друга страна, знаейки кой стои зад вашето регентство, те ще бъдат по-внимателни и предпазливи, и няма да си позволят прибързани ходове. Деа е единствения законен наследник на короната. При това... селенит. Не искаме ли всички ние да заеме полагащото й се място? – двусмислието в гласа й сепна селенита и той задържа поглед в безизразните очи срещу себе си, а устните му се разтеглиха в мазна усмивка.

– Разбира се, лейди Селин, разбира се... – надигна се тежко от креслото си – А междувременно, не е ли по-удачно да върнете принцесата в двореца – небрежно подхвърли Сетий – или да ми погостувате?

Сега бе неин ред да се разсмее.

– Учудвам се, че виждате подобно наивност у мен, лорд Сетий, – очите й заискриха гневно – Деа е моята застраховка и сама ще преценя кога да излезе на сцената.

Селенитът се размърда неспокойно.

– Ще имате земите си, графиньо. Вие се погрижете за вашата част от сделката.

Жрицата стана, кимна на лорда и се плъзна към вратата, опитвайки да не покаже доволството си. Сетий я изпрати с поглед, кимна към близнаците.

– Проследете я.

– Случи се, Плутар! – Киара влетя в стаята във вид, в който не бе я виждал никога. Тревогата я бе обсебила – ръцете й трепереха, а очите й шареха в панически ужас. – Окото... Откраднала го е! Още не разбирам как – бе охранявано строго... Няма как да не е тя... Създала е някаква илюзия... Вероятно Луна е помогнала... Трябваше да я убия, а вместо това й възложих мисия – Киара се разтресе в истеричен смях.

Плутар поклати глава и я стисна силно за ръката. Трябваха й няколко минути , за да се окопити.

– Кога разбра?

– Преди малко. Когато черната се върна полумъртва ме загложди съмнение. Призовах огъня, за са възстановя равновесието си след шока от предателството, но го усетих различно, далечен... Не помня как стигнах до олтара, тичах... Гледката ме жестока – четири сестри мъртви, а него го няма...

Очите й гледаха трескаво. Картината в съзнанието й още бе пред очите й. Гласът й бе заглъхнал до шепот.

– Ще плати жестоко за предателството си.

* * * * *

Глава на Lannis

Тъмните облаци се разкъсваха и през тях нахлуха ведрите лъчи на утринното слънце. Те се отразиха в локвите, пръснати из калния двор на крайпътната страноприемница, и денят сякаш стана още по-светъл. Чу се хлопване на врата и херцог Юрански се появи на прага. Примижа, за да се предпази от ярката светлина, нахлула в очите му, и се отправи с бавна стъпка към коня си. Погледът му се плъзна недоволно покрай каретата на братовчедка му. Лийра бе успяла да се наложи в крайна сметка. Или по-скоро бурята. Поне Илай предпочиташе да признае, че е отстъпли пред гнева на бурята, но не и пред волята на разглезената жена.

В този момент вниманието на Илай бе привлечено от красив тъмен кон, вързан наблизо. Явно някой бе пристигнал в страноприемницата след тях. Чу хлопването на вратата зад себе си и калният звук на приближаващи се стъпки. Обърна се бавно и видя гневното лице на Сем.

– Нима херцогинята най-после се събуди, хлапе?

Сем си пое дълбоко въздух и стисна устни. Илай се развесели. Младежът очевидно бе доста развълнуван и той не можа да се удържи.

–Познавам това изражение, момко. Вече не си любимото пале на Лийра, нали? – присви леко очи, котао забеляза как ръката на Сем трепна. "Докъде може да стигнегне гневът ти, момче?", помисли си с мрачно задоволство той. – И така... кой е новият фаворит?

Сем мълчеше.

– Попитах те нещо, момче! Тази сутрин не съм в настроение да повтарям! – гласът на херцога не се промени, но блясъкът в очите му придоби една обещаваща острота. Младежът вирна глава и се овладя.

– Не разбирам за какво говорите, Ваша Светлост! Но ако се интересувате от това как е Херцогиня Юранска, мога да Ви кажа, че в момента закусва с един непознат. Пристигна снощи. Мисля, че е селенец. – Сем кимна по посока на тъмния кон. – Този е негов.

Юрански замислено проследи погледа му. Изведнъж желанието да дразни Сем се стопи.

– Селенец казваш. И накъде пътува?

– Доколкото разбрах – за Бодар.

Илай се запъти към страноприемницата. Отвори рязко вратата и се спря на прага. След ярката утринна, сега сумракът на помещението бе почти непрогледен за вего. В този миг, сякаш за да му помогне, сноп слънчеви лъчи се плъзна през един прозорец и огря светлите, леко червеникави коси на непознат мъж, който закусваше на една маса. Срещу него се бе разположила Лийра и кокетно пърхаше с мигли. В този миг непознатият явно каза нещо, което тя реши да определи като забавно, и звънкият й смях огласи страноприемницата.

– О, Илай, – Лийра се изправи грациозно, щом го видя да се приближава. – Позволи ми да ти представя граф Ноар от Селения. Доколкото разбрах, пътува за Бодар и бе така любезен да се съгласи да се присъедини към нас.

Графът се изправи и се усмихна сдържано на херцога.

– За мен ще бъде чест, Херцог Юрански! – отбеляза той и слънчевите лъчи огряха ведрите му зелени очи.

Данил яздеше край каретата на Лийра, потънал в мислите си. Чувстваше се леко уморен от безкрайното бърборене на херцогинята. Бе се опитвала да го разпита за имението му в Селения и той си избра да разкаже за едно от най-отдалечените и дребни южни имения. От време на време забелязваше заинтригувания поглед на Илай Юрански и кротко се усмихваше. Тази Данайска фамилия не бе непозната за него. Беше чувал за потушения заговор преди повече от 10 години, когато съпругът на Анара Данайска загина. Зачуди се какво ли ще се случва в Бодарския замък.

Денят вече праваляше и скоро трябваше да видят пред себе си Бодар. Топлото слънце бе изсушило пътя и се движеха все по-леко. Мислите на Данил се отправиха напред. Не знаеше дали се надява да я намери там или предпочита просто да поговори с Кейдж. "Там ще е", помисли си за кой ли път той. "Или е била, или ще отиде, но непременно ще иска да види Джонатан".

* * * * *