Пурпурна есен – I част

Усещаше как Ланис се отдалечава все повече от Бодар и сърцето му се свиваше от тревога. Опита се да се разсее с работа, но мислите му сякаш непрестанно се опитваха да достигнат лунното момиче с отнесен поглед и склонност да се набърква в неприятности. Устните му леко се разтеглиха в усмивка и той остави небрежно настрана доклада на Капитан Тор. Изправи се от мястото си край огромното писалище и се доближи до прозореца. Седна на перваза, пое дълбоко въздух и се загледа в заруменяващите лъчи не слънцето.

Откакто бе завладян от водната стихия, сетивата му се бяха изострили и в момента той се наслаждаваше на букета от аромати, носещ се около Бодарското езеро. “Ароматът на Земя”, мина през ума на Джони и мислите му се гмурнаха в спомените за вчерашния ден, когато земната сила нахлу в същата тази библиотека, в която се намираше и в момента. Споменът извика в ума му мисълта за Първосвещеника на Халид. Притвори очи и волята му се изля като река към Даная. Сякаш се носеше далече напред в дълбоки, студени води. Усешането за сила го накара да се усмихне. Постепенно, обаче, силата започна да му се изплъзва. Опита се да я задържи, но така и не можа да стигне до престолния град. Въздъхна и отвори очи. Ярките лъчи на спускащото се на запад слънце го блъснаха и зениците му мигновено се свиха в малки точки сред сивите зеници. “Щом аз не мога да стигна до Даная, как Джоррам успя да се пресегне дотук?” Беше го усетил предния ден. В мига, в който се противопостави на набега на земната сила, сякаш бе почувствал Първосвещенника някъде в периферията на сетивата си. Вода се разля по Земната твърд и попи в нея. И всичко изчезна.

Джони се изправи бавно и се дръпна в сгъстяващите се сенки на библиотеката. “Джоррам е свързан със Земя, но и Ланис твърди, че има някаква връзка с нея. Дали това му даде достъп до Бодар или силата му е толкова голяма?”, попита той с поглед книгите пред себе си.

Вратата внезапно се отвори и кралица Анара пристъпи в библиотеката, слагайки край на уединението му.

– Джонатан, къде е Ланис? – запита го тя веднага.

– Напусна Бодар преди няколко часа – отвърна той.

– Вече? – изненада се кралицата. – Мислех, че ще напусне през нощта. Трябваше ми.

– Наложи се да тръгне незабавно – каза спокойно Джони. – Но нека не мислим сега за нея. – продължи той, обръщайки се повече към себе си, отколкото към Анара. – Опасявам се, че положението отвъд границите на Даная става все по-неудържимо. Получих силно обезпокоителни вести за Селения.

* * *

Клепачите му тежко се спускаха и той все по-трудно устояваше на унеса. Изведнъж край прозореца се разля плетеница от нежни, седефени лъчи. Това бързо го изтръгна от примамливите прегръдки на дрямката – той се изправи рязко, а ръката му автоматично посегна към оръжието. Светлината, огряла прозореца на стаята му, меко се разсея в сумрака и той можа да различи лицата на своите посетители. Острият му поглед разпозна деликатните, бледи черти на девойката. Беше го посетила преди по-малко от месец, носейки писмо от генерала. Мъжът с вид на благородник, облегнал се небрежно на рамката на прозореца до нея, обаче му беше непознат. Изглеждаше спокоен, макар и уморен.

– Лорд Ваяр, – прозвуча нежният глас на момичето, – помните ли ме?

Без да се усети той се усмихна на девойката и попита любезно:

– Вести от Лорд Кейдж ли ми носите отново, госпожице?

Тя се усмихна приветливо и простъпи напред в стаята. Протегна към него писмото, което държеше в ръка, и зачака мълчаливо. Ваяр се зачете и почти веднага веждите му бързо се стрелнаха нагоре в знак на изненада. Той вдигна поглед и се взря изпитателно в лицето на момичето. Очите му се спряха за миг и на лицето на мъжа, който до момента все още не бе проговорил, и ослед това продължи да чете.

– Аз съм на Вашите услуги, госпожице, – заяви накрая той. – Доколкото разбрах, това е Вашата охрана. – каза той и кимна към Данил. Последният кимна леко в знак на съгласие и пристъпи напред.

– Можете да ме наричате просто Неро – заяви тихо той. – А и за нея името Лана мисля, че ще е достатъчно. Лорд Кейдж би предпочел дискретността.

* * *

Ланис се отпусна тежко на леглото и огледа стаята. Лорд Ваяр се бе постарал да предостави на девойката една от най-хубавите стаи в крепостта. Погледът й се плъзна по тъмната сянка на масивния гардероб, полетя за миг навън през прозореца и накрая се спря на топлия огън, който Данил беше запалил преди малко в стаята й. Самият той се бе отпуснал в едно кресло, с облегната назад глава и притворени очи. Не бе продумал и дума, откакто Ваяр им показа стаите, а в момента изглеждаше дълбоко заспал. Минутите мързеливо се точеха в тишина. Накрая Ланис кротко се изправи, взе една завивка от леглото и я разстла внимателно върху Данил. Замря за миг, загледана в бледото му лице, и след това тихо тръгна към вратата.

– Къде си се запътила сега? – попита той и изправи глава. Лицето му бе уморено и клепачите му сякаш едва отблъскваха неумолимите атаки на съня.

– Защо просто не поспиш? – попита Ланис. – На твое място бих направила точно това. Просто не мога.

– И затова трябва да вилнееш наоколо? – усмихна се той, но въпреки желанието си не можеше да се разсъни.

– Искам да разгледам наоколо. И да потърся пещерата, за които ми разказа Джони.

– Ще я видим заедно по-късно. Просто се постарай да почакаш малко.

Ланис прекоси стаята, застана пред него и се загледа любопитно в лицето му.

– Не можеш да ме спреш, нали? Нямаш сили за някоя от твоите смразяващи магии – подразни го тя.

– Нямам – призна уморено Данил.

– Ами тогава просто не можеш да ме спреш... Неро. – засмя се Ланис. – После ще ти покажа какво съм видяла – каза тя, обърна му гръб и излезе със смях от стаята.

* * *

Бродеше из коридорите, опитвайки се да намери някакъв проход към зовящите гласове на стихиите. Бе ги усетила да проникват като блуждаещи пипала в мислите й в мига, в който бяха доближили крепостта. А и сега ги усещаше навсякъде около себе си. Сякаш Земя бе тялото, а Вода – кръвта в него. Усещаше силите да пронизват цялата крепост и нямаше търпение да стигне до пещерата. Стъпките й бързо се спускаха надолу по всяко изпречило се пред очите й стълбище. Промъкваше се крадешком, старателно избягвайки среща с някой от бродещите наоколо постове. Когато стигна до подземията, тя взе една от факлите, осветяващи каменните коридори и продължи да броди, водена от повика на стихиите.

– Можеш ли да ме усетиш тук? – прошепна тихо тя. Сама не знаеше кого пита. Водата, стичаща се по камъните, или самите камъни. Джони или Джоррам. Подпря факлата в камъните, приклекна край езерцето и потопи пръстите на ръката си в студените води.

* * *

Нене отвори очи и остра болка избухна в главата й. Усети тревата под нея да дращи кожата на голите й ръце. Високо над нея, през клоните на дърветата, прозираха звездите, разпиляни по нощното небе.

– Почини си, момиче – продължи Мела. Седна до нея, опря главата на Нене в скута си и погали челото й. – Няма от какво да се боиш засега.

Мела поднесе чаша към устните на Нене и когато момичето отпи, усети как сякаш нежна длан започна да разсейва грижливо болезнената мъгла, обгърнала главата й.

– Мела... – промълви накрая тя. Гласът и потрепваше от слабост и страх. – Мела, аз извиках ...

– Знам, – прекъсна я спокойно жената и остави чашата настрана.

– Не знаех....

– Знам, – отвърна отново Мела. – Грешката е моя, момиче, трябваше да те науча на още много неща за нас.

Нене притвори очи. Дочу уверените стъпки на Треол да се долижават към тях.

– Как е тя? – попита той.

– Ще се оправи. Но ще трябва да я вземеш със себе си. – отвърна Мела. Нене отвори отново очи.

– Гониш ли ме? – вдигна ръка и улови китката на Мела.

– Не, но тук вече не е безопасно за теб. А и нима мислиш, че близнаците ще ти простят великодушно за Мориан?

Сълзите се затъркаляха по лицето на девойчето. Мела извади кърпа от престилката си и внимателно ги попи.

– Недей, Нене. Хубавци са тези момчета, но не са за теб. – усмихна се леко и вдигна глава към мъжа, който чакаше мълчаливо край нея. – Пази я, Треол.

Нене усети как силните ръце на Треол я издигат и след малко лунните лъчи ги поеха.

* * * * *

Глава на Atealein

Ндегето наближи Демар през втората нощ след битката за полята на Тиен'хара. То почти рухна в двора на палата, а ездачката му се прекатури от гърба му и се изправи със залитане през удивените очи на птицегледачките. Две от по-съобразителните притичаха да подкрепят изтощената пътничка, но тя махна на едната.

– Съобщете на Дъщерята, че Маня Лушаси се е върнала.

Лицето й бе забулено според обичая и макар пристигналата да бе несигурна в походката си, гласът й прозвуча точно толкова властно, колкото беше нужно на гледачката. Подпирайки се за рамото на стабилната жена, която я съпровождаше, Маня поизправи стойка и надигна глава, влизайки в палата. Походката й бе още объркана, като на моряк току-що стъпил на твърда земя след дълго клатушкане сред морската шир.

Въведоха я в една от стаите за гости и тя внимателно седна върху края на дивана. Отпрати гледачката с думите, че голямата птица сега има по-голяма нужда от внимание, но приветства слугите с подноси с храна и пиене. Само след няколко минути Дъщерята влезе в стаята, огледа я за миг невъзмутимо и отпрати с безмълвен жест прислугата. Изчака ги да излязат, затвори вратите зад тях и пусна завесите, след което се приближи, все така безмълвно, към приседналата жена. Маня свали края на кърпата, който закриваше лицето й и отдолу се видя леко измъчена усмивка.

– Хая! Какво стана?

– Всичко е загубено. Птиците, ездачките, хората с тях. Вречената беше отведена, част от птиците оцеляха и жриците ги прибраха.

– Кога стана това?

– Преди шест, може би седем дни. Жриците бяха изненадани, но твърде многобройни. Първата беше с тях. Чудно, че не сте видяли отблясъците от бурята до тук.. Още тогава отряда на Вречената се разпръсна, половината може би бяха загубени още по време на битката. Останалите потеглиха към равнините на Тиен'хара, където бяха избити. Затова идвам чак сега, изчаквах да видя какво ще се случи.. Когато битката свърши пришпорих нгедето и не съм спирала. Чак тук, в Демар.

Приклекналата до дивана Наследница мълчаливо се изправи. Не знаеше дали да ликува, че се оказа права или да скърби за загубата на толкова много жива сила. Сто и педесет големи птици пратени на вятъра по нареждане на майка й. Да атакува жриците директно и на открито.. Да не би ндеге да й бе изпило ума? А и онази безхарактерна гъска, Вречената й, дори не й предложи алтернатива. Очудваше се искрено, че въобще са я повишили някога, но да стане главнокомандваща.. Безумие!

– Сумая? – Дъщерята-Наследница на Силосия сведе поглед към седналата жена.

– Ще ти повикам носилка, сигурно си уморена.

– Наистина, краката ми са като куклени. Последните пет дни почти не съм слизала от птицата. Сигурно ще ме намрази, ако оживее.. Но носилката е добра идея. Мисля да си почина следващите няколко дни.. Освен ако нямаш друга задача за мен?

– Не.. Не веднага. Първо трябва да поговоря с Великата Майка. Ще те оставя няколко дена на спокойствие.

– Надали ще излизам много от къщата, която ми отредихте.

– Тъй да бъде. Когато съм готова ще те посетя.

– За мен ще бъде удоволствие, както винаги..

Маня се усмихна и се изправи със сумтене от купчината меки възглавнички, след което разтърси крака.

– Сигурно половината двор вече е узнал, че съм пристигнала с полуомъртвена птица. Ще трябва да отговаряте на много въпроси, господарке, заради мене.

– Нима някога е било иначе? – Дъщерята се усмихна зад воала си. Маня вдигна отново своя и го прикрепи стабилно. – Но грешиш за едно – по ми е приятно да оставям в неведение любопитните. Ти си моята Доверена, а всяко необичайно държание допринася нещо за чудоватия или по-скоро чудовищен образ, който вече имат в главите си. Понякога ми е забавно да ги слушам, как те обсъждат.

Двете излязоха от стаята, а малко по-късно Маня вече пътуваше в закрита носилка към къщата, която Дъщерята й бе подарила за да е близо до палата. Самата Наследница се опъти към храма на Богинята Майка, където прекара почти цяла нощ в молитви и най-вече в размисли. Не разбираше действията на майка си – до Есктенара имаше още три месеца, предостатъчно време да се издири и залови Първата отново, потайно и тихо, без много шум. Не й беше ясно защо бе необходимо да праща толкова много птици, хора и започваше да се притеснява. Майка й бе управлявала разумно и мъдро толкова години, а сега да се подведе по толкова елементарен начин? Не вярваше. Цял живот бе живяла в сянката й, наблюдавайки, учейки се и чакайки подходящия момент. Дъщерята-Наследница вдигна очи към високата каменна фигура на Богинята, сякаш търсейки отговор. Който и благословен склуптор да бе изваял тези черти от безмълвния камък, със сигурност бе заслужил хиляди пъти наградата си. Богинята, разбира се, не отвърна на мислите на Наследницата. Красивото й открито лице не се обърна към молещата се, но устните й като че ли се закривиха в една едва загатната, типично женска, усмивка.

Сим добави няколко съчки към огъня и хвърли поглед в къкрещото котле, супата скоро щеше да бъде готова. Старецът наруши мълчанието си:

– Огънят се храни с плодовете на земя, за да превърне вода във въздух. Отдалечи ли се въздух достатъчно далеч от огън, той се превръща във вода и се сипе като благодат над земята, подхранвайки плодовете й.

Старчето се пресегна и ловко свали котлето от огъня, разсипа течността в две купички и подаде едната на Сим. После разклати котлето и лисна остатъка върху огъня. Няколко въглена изсъскаха в предсмъртния си хрип.

– И какъв е извода? – попита Сим докато чакаше супата да изстине.

– Изводът е… – и старецът шумно сръбна от своята купичка. – Изводът е, че ако впрегнеш стихиите по правилния начин, ще ядеш топла чорба. А ако не успееш – и той кимна към гаснещия огън, – ще получиш само въглени и кал.

* * *

Дихва завари мъжа си в работния му кабинет, Терсавен четеше замислен някакво писмо, но щом я видя, усмивка озари лицето му. Придърпа я към себе си и зарови лице в косата й.

Той нежно я отдалечи от себе си, челото му се набръчка:

– Дойде писмо от Твегор Турилски. Обсаден е от племенника си в замъка си, май няма да издържи дълго. Иска от мен да принудя някой от източните му съседи да се намеси за да му помогне.

– Какво смяташ да направиш?

Терсавен нервно закрачи из стаята, не харесваше идеята, която се въртеше из главата му, но като че ли нямаше друг изход. Погледна жена си:

– Ще отида лично. Ще навестя всеки от войводите по пътя, трябва да видят новият комит, да усетят силата ми… Твърде дълго живяха в сянката на баща ми и сега трябва да наложа своята власт…

– Разбирам – кимна Дихва. – Колко време ще продължи това?

– Не знам – сви рамене Терсавен. – Може месец, може и повече. При всички положения искам да приключа с това преди зимата да настъпи. Ще си бъда вкъщи за зимния празник.

Дихва му се усмихна в отговор, Терсавен потърка чело и колебливо продължи:

– Смятам да взема и Кирсавен с мен…

Сърцето на Дихва замря за миг, първородният им син… на поход…

– Но защо?

– Вече е достатъчно голям, гони четиринайстата си година. Нека види земите ми, владенията, които някой ден ще наследи. А и трябва да се учи, на дипломация, на война… Не бой се, Дихва, той ми е не по-малко скъп, ще го пазя като очите си!

Тя не искаше да се примири, но осъзнаваше че Терсавен е прав, не можеше вечно да държи децата край полата си. Мъжът й се беше загледал през прозореца, към нощта навън и каза сякаш на себе си:

– Баща ми искаше един силен и богат Север, лишен от родовите предразсъдъци, от тесногръдите вярвания… И аз искам същото, Дихва, искам поданиците ми да живеят както в Даная или Селения – честито и щастливо…

Дихва се приближи и го прегърна:

– Знам, Терсавен, знам…

– Знаеш ли – и той се обърна към нея, а в очите му заблестя онзи младежки плам, който я беше пленил на времето, – когато баща ми ме прати на юг, видях всички онези хора, които живееха охолно и безгрижно, и си помислих, че някой ден Севера също може да заприлича на тях… да спрем безмислените войни и дребните дрязги… мечтаех си, че аз ще съм този, който ще го стори, и сега имам шанс наистина да го правя. Няма да позволя нищо да ме спре, Дихва, нищо! – погали я по косата, а в гласа му се прокрадна горчивина. – А те ни наричат варвари, мислят ни за диваци!

Остана загледан в нощта няколко мига, после тръсна глава и решително рече:

– Не ми се иска да тръгвам в такъв момент, Дихва, но се налага. Винаги съм разчитал на теб, вярвам ти, че ще се справиш!

Тя му се усмихна:

– Не се тревожи, Терсавен, и без това въртя цялото домакинство, а и ще се грижа за един палавник по-малко.

Той се намръщи:

– Не е само това. Моля те, внимавай с умбрейските жрици, не им вярвам. А и появяването на тази херцогиня дьо Мертьой…

– Обясни ми, какво те притеснява? – настоя Дихва.

– Херцогинята е типична празноглава аристократка, но мъжът с нея, графът, подозирам, че не е изпратен без причина. А и убийството на баща ми не ми дава мира… Не е бил Каверън, убеден съм, тогава остава да е замесен Щита на онази жрица Ерис. Но пък той се е представил като Вал де Гривярд, родственика на Бараян… Всичко е толкова объркано… Не им вярвам, Дихва, не им вярвам! Не можем току-така да ги изгоним, но ми обещай, че ще ги държиш под око!

Съпругата му кимна, той въздъхна облекчено. Побутна я нежно към вратата:

– Хайде, върви да поспиш, имам още малко работа тук. Приготви за Кирсавен топли дрехи.

На сутринта комит Терсавен потегли на северозапад начело на 300 конника, искаше да се движи колкото се може по-бързо, не смяташе да влиза в открити схватки с когото и да било. Малко по-рано Каверън напусна Терновион, понесъл кратко писмо до принц Ти’сейн.

“Принц Ти’сейн, заминавам на северозапад. Надявам се скоро отново да ме удостоите с посещение, за да обсъдим бъдещите ни планове.”

Бяха изминали четири дни, откакто Ти’сейн бе напуснал Тиен’хара и само ден от получаването на писмото на Киара, с което я уведомяваше, че принцът е пил от отварата и е безсмислено да се опитва да го подчини. От години не бе изпитвала подобна ярост. Той се бе подиграл с нея, а най-лошото бе, че се чувстваше безпомощна да го накаже за това. Бесня целия предиобед – хвърля, чупи каквото й попадна пред очите. Не подбираше в яда си. Привечер се успокои и излезе да подиша свеж въздух на върха на кулата на замъка. Загледа се в строящия се под нея град. Ерисея растеше с всеки ден. Пустеещата преди броени месеци крепост се бе преродила за нов живот. Бе чела повече за Тиен’хара отколкото някои изобщо си спомняха. Знаеше историята й, легендите, но да вижда с очите си възкръсването на древната държава й се струваше все още нереално.

Ярката светлина на Звездата се открояваше все повече на падащият мрак и привлече погледа й. Четиризвездният символ на Тиен’хара продължаваше да бъде загадка за нея. Бе застинал във въздуха над кулата, държан сякаш от някаква невидима ръка. Приближи без да откъсва поглед от него и напрегна сили. Усети как пламъци обхванаха слънчевия й сплит и потоци втечнена лава плъзнаха по вените й. Отдавна не бе усещала така ярко Огъня, който призоваваше. За момент се потопи в усещанията си и забрави целта, наслаждавайки се на топлината и живота, с който я изпълваше стихията. Миг по-късно насочи цялата плискаща се в нея огнена мощ към Звездата. Артефактът заприлича на малко слънце. Сивена вдигна ръка пред очите си, заслепена от непоносимо ярката светлина и прекъсна потокът огън към Звездата. Тя сякаш на мига изстина, примигна и възвърна предишното си меко сияние, но друг ефект не постигна. Въздъхна. Поне разбра, че реагира на огън, но трябваше да намери начин да я свали, да я подържи в ръцете си, да разбере предназначението й. Едно нещо със сигурност бе постигнала – бе възвърнала равновесието си и се чувстваше заредена с енергия и особено жива. Изсмя се, притича до стълбите, грабна факла от стената и бързо заслиза по стъпалата.

Минавайки покрай спалните помещения, едва не се сблъска с Черис, която само я погледна разсеяно и продължи, мърморейки нещо под нос, вглъбена в себе си. Сивена я проследи с поглед, докато вратата на стаята й хлопна зад гърба й. Откакто бяха изпратили в Умбра прахта на Кора за сливане с Боговете, Черис се бе отдала на изучаване на новооткритите ръкописи на Цион. Даваше на Юла да преписва цели страници, а понякога и сама й диктуваше, и изпращаха свитъците към Киара. Сивена изсумтя презрително. Нямаше търпението да се рови из прашни рафтове, а и бе изгубила достатъчно ценно време вече в копнежи по Ти’сейн. Изтласка мисълта за принца преди да я е обсебила отново и забърза по коридора, водещ към подземията.

Известно време нищо не се случваше. Изчака стаена в сенките един от постовете, но за другият нямаше нужното търпение и използва Гласа. След него, за свое учудване, не срещна други. Коридорът изглеждаше пуст и изоставен. В един момент редиците с факли рязко свършваха. Взе нова факла и продължи вече по-предпазливо. Придвижваше се бавно като внимаваше да не се подхлъзне върху полираната повърхност на каменния под. Не можеше да прецени колко време бе изминало откакто навлезе в неосветената част на коридора, но в един момент стените сякаш се разширяваха под формата на фуния и светлината на факлата не й бе достатъчна, за да вижда на повече от две крачки разстояние пред себе си и встрани. Бе доволна, че поне нямаше разклонения. След поредния завой, когато вече бе започнала да губи търпение в очакване да се случи нещо и се колебаеше дали да продължава, възбудата я блъсна с мощ, каквато не бе подозирала, че е възможна.

Сивена изпусна факлата от изненада. Подпря се на стената, за да си поеме дъх. Побърза да вдигне факлата. В паниката помисли, че кислородът не стига и тя ще угасне. Концентрира се, за да възвърне поне част от самообладанието си и бавно продължи напред. Изненадите следваха една след друга – коридорът свършваше там. Обходи с ръка стената на образувалата се в скалата ниша. Не се заблуждаваше – ръката й описа полукръг и продължаваше в посоката, от която бе дошла. Това я обърка. Не бе възможно да е коридор без изход. Огледа всеки сантиметър за врата, за отвор, за каквото и да е. Нищо. Сякаш напук възбудата се засили и усети движение у източника й нейде отвъд каменната стена. Реши да опита със силата на Огъня. Съсредоточи се и отново го призова. Изведнъж отвътре пламна като факлата, която държеше в ръката си. Мощта на стихията бе помитаща и неконтролируема и сякаш се подхранваше от Нещото зад стената. Напрегна волята си в опит да остави силата да се оттече, но Огънят не се подчини. Нещото зад стената сякай я притегляше. Не можеше да издържи нито миг повече. Ужасена, Сивена хукна обратно с всички сили и едничката мисъл да оцелее.

* * *

– Още никакви вести от Озикс... – Киара обикаляше нервно от единия край на залата до другия – Той трябваше да убеди Анара, че е подходящия! Загуби толкова ценно време и за какво? Варгас, капитаните... Омръзна ми да слушам оправдания! Сякаш някога сме ги губили... Варгас винаги е бил наш по един или друг начин, а капитаните... ненаситността им за скъпоценности е държала Умбра сред любимите им съмишленици...

– Сигурно още не ти е простил, задето не го закрепи на трона в Херцогството...

Киара го стрелна с гневно с очи.

– Едва ли е толкова глупав! Превратът стана внезапно, а и Тиен’хара... Все пак ставаше дума за Тиен’хара... Кой би могъл да я предвиди?

– Цион? Пророчествата?

– Пророчествата... – повтори като ехо Киара, – Не съм предполагала, че ще живея, във времена, в които те стават реалност...

Плутар напълно я разбираше. Смехът на жрицата го извади от мислите му.

– Но поне не сме оставили херцогството без нужното внимание... Не предполагах, че Берис има въображение – Киара отново се изсмя. Последните доклади, които получи от Берис я позабавляваха. Жриците бяха успели удивително бързо да овладеят птиците и вече бяха направили няколко нощни погрома из граничните градове на Херцогство Озикс, прелитайки забулени като силоси. Преди изгрев се прибираха в Шитара, където бяха пригодили една от близките пещери за подслон на ндегетата. Нападенията бяха повдигнали духа на жриците, но по-важното бе, че станаха причина за изостряне на отношенията между магистратите на Озикс и Силосия.

– Какво ще правиш със селенитката?

Гласът на Плутар я върна в действителността. Мълчеше. Не бе очаквала подобно развитие в Селения. Откакто се върна жигосана черната сестра, бяха мобилизирани всички жрици-селенити, за да пътуват всяка нощ и да събират информация за ситуацията на юг. Имаше доверие на хората си, но вестта за смъртта на Мориан й изглеждаше нереална и абсурдна. Трябваше да бъде предпазлива, не можеше да си позволи пълно доверие никому. Съжаляваше все пак, че жриците-селенити бяха твърде малко – далеч не толкова, колкото й бяха нужни...

– Тази вечер ще повикам Ванел... Тя ще ни е по-полезна в Селения, отколкото тук, но трябва да се погрижим за безопасността й...

Плутар кимна в знак на съгласие. Вратата се отвори и влезе Сида.

– Силоската е тук, Киара.

– Нека влезе. – жрицата остана с гръб към вратата, когато в залата влезе Вречената, придружена от две черни сестри.

Обърна се мълчаливо и кимна към чужденката да седне. Силоската не бе забулена и макар лицето й да не издаваше вълнение, ръцете й леко трепереха, докато сядаше. Можеше да я разбере – две денонощия в ръцете на черните бяха напълно достатъчни, за да пречупят доста корави мъже, а учудващо за Киара, Вречената не бе достатъчно отдадена на своите – дълбоко в себе си презираше Майката и това доста улесни жриците.

– Утре заминаваш за Силосия!

– Не! – ужасът в очите бе неподправен – Обричаш ме на смърт...

Киара вдигна рамене с безразличие.

– Зависи от теб... Прояви въображение... Ще имаш достатъчно време да съчиниш достоверна версия, докато минавате проходите...

– Минавате? Ние?

– Нима си въобразяваше, че ще те пусна сама? – ледена усмивка премина по лицето на Киара – Ще имаш двама щита със себе и една жрица...

– Жрица?? – Вречената бе изумена – Не се ли боиш за живота й?

– Че защо? Тя е не по-малко силоска от теб, а ти нямаш интерес да я предаваш, ако ти е мил живота...

Вречената стисна устни, но нищо не каза.

– Върви да се приготвиш. Утре сутрин ще получиш своите инструкции.

Вречената мълчаливо напусна залата с придружителките си.

– Нямам й доверие – процеди през зъби Сида – Предаде твърде лесно своите, за да можем да разчитаме на нея и информацията, която ще ни подава...

– Не разчитам на нея, а на Ира и на мъжете, на стан в пещерите на Ендар, но не ти трябва да знаеш повече, Сида. Трябва да подготвим толкова много неща. Последвай ме.