Пурпурна есен – I част

Морсий й подаде писмото от Анара, Мориан го повъртя в ръцете си без да го отвори и след кратък размисъл го метна в камината.

– Няма значение. Морсий, изготви един фалшификат. Нещо друго?

– Флотата на търговските капитани е продължила напред, макар че половината са се отказали. Да ги посетим ли пак?

– Хм – подръпна замислено долната си устна Мориан. – Не. Оставете ги. Щом са толкова малко ще успеят да блокират Херцогството, но няма да ни създават проблеми на нас. Херцогството ще разчита само на нашите доставки за да оцелее, можем да поизвием малко повече ръцете на нашите приятели – тя се усмихна. – Добре, за кога е насрочено събранието на лордовете?

– След два дни, на 30-ти август – отговори Морсий.

– Какво е разположението на силите?

– Освен Сетий, още четири лорда ще подкрепят нашата позиция, двама се колебаят, а трима са твърдо против.

– Ех – въздъхна Мориан, – защо всички лордове не бяха селенити като Сетий? За обявяване на война ще ни трябват осем от десет гласа…

– Война? – прекъсна я Ганаин изумено.

– Да, с Даная – отвърна спокойно Мориан.

– Това… това е лудост! – почти извика той.

– Не се пали толкова, Ганаин – пресече го Мориан. – Подценяваш Селения и надценяваш Даная. Обединените лордове са сила, която може да постигне доста неща. Можем да притиснем и Херцогството да помага. А колкото до Даная – имам подкрепата на херцог Илай Юрански, заедно с част от аристокрацията, херцогът отдавна мечтае за данайския престол. От друга страна сигурен източник ми подшушна, че данайският престолонаследник го няма от доста време, така че в момента Даная е твърде, твърде слаба…

– И все пак война? – продължи да се съмнява Ганаин.

– А и забравяш за нашия специален полк от селенити – усмихна се Мориан.

– Специален какво?! – изумлението му премина всякакви граници.

– Стигнахме и до това. Искам да ударите халидовите жреци, но да ги ударите така, че да ги заболи, а и всички да разберат, че селенити са го извършили…

– Не разбирам – сбърчи чело Тиана.

– Нека всички се сетят колко са опасни селенитите, нека ги гонят, изгарят и убиват. Нека всички селенити да разберат, че в Селения няма място за тях. Освен ако… не ме подкрепят. На фронта – и тя дари всички с чаровна усмивка.

– Мисля, че се надценяваме, Мориан – обади се Масиар. – Халидовите жреци не са лъжица за нашата уста…

– Колко пъти съм ти казвал да не си тормозиш хубавата главичка с мислене, Масиар! – сряза я Мориан, а после се обърна към Ганаин. – Измъкни данайските посланици от леглата им, връчи им протестна нота за непрекъснатите нападения по границата и им кажи, че имат едно денонощие да напуснат територията на Селения. Ако много се опъват, можеш да ги нашибаш и с камшик. И не забравяй да отскочиш и до Бриел!

– Е чак пък да ги шибам с камшик – измърмори възмутено Ганаин и излезе, Мориан обходи с поглед останалите. – Заемете се с халидовите храмове тук, искам ги и трите изпепелени!

Два часа се изтърколиха, когато внезапно се появиха близнаците. Мориан спря да диктува на Морсий и се намръщи:

– Колко пъти съм ви казвала да не нахълтвате така!

– Ванел е при Мела – бързо рече Тедион.

– Сигурно ли е?

– Да – потвърди Данаин. – Нене изпрати вест.

Мориан се изправи и отиде до прозореца, загледа се в чернотата навън.

– Така да бъде, Мела направи своя избор. Ще отидем да я навестим… както се полага…

– Не сме ли малко за Мела и Ванел? – усъмни се Тедион.

– Достатъчно сме! – сряза го Мориан. – Морсий, намери колкото се може по-скоро Ганаин и му кажи, че съм отишла с близнаците при Мела. Действай!

* * *

– Ти ме предаде!

Мела бавно поклати глава:

– Не. Може да са те проследили. Да излезем да ги поздравим.

Срещнаха се на поляната пред къщата й, луната набираше сили и грееш по-ярко от всякога.

– Мела – усмихна се Мориан, тя й кимна в отговор. – Дочух, че укриваш престъпника Ванел, наказанието за това е смърт, знаеш.

– Не виждам никакъв Ванел наоколо – намеси се Треол, който излезе от къщата и застана до Мела. Мориан се стъписа за миг, след това усмивка отново озари лицето й.

– Е, сами си го избрахте – кимна на близнаците. – Поемете Треол.

Двете жени втренчиха поглед една в друга и започнаха бавно да се обикалят, всяка от тях опитвайки да пречупи волята на съперника си.

– Нима смяташ, че жалките ти билки ще те спасят при почти пълнолуние? – попита Мориан, Мела само се усмихна в отговор.

– Да ви видя, дечица, какво сте научили напоследък – подхвърли с насмешка Треол, като тръгна към близнаците.

– Ще се изненадаш… чичко! – изсъска Тедион и скочи напред цепейки всеки миг на малки трески. Данаин остана на място усуквайки и забавяйки времето около себе си. Треол прецени веднага положението на всеки един от двамата и се шмугна в пролуката помежду им.

– Не е лошо – подсмихна се той. Този път Данаин прескочи настоящето, финтира и се опита да го удари в гръб, докато Тедион описваше сложни пируети, принуждавайки секундите да се сплескат под формата на часове. Треол дръпна времето към себе си и после рязко го пусна да отскочи като ластик, който го понесе напред. Отново се гледаха очи в очи.

– Впечатлен съм – измърмори Треол и внезапно се разтрои.

– Ще се пробвате ли сега? – попитаха в хор образите му и се увеличиха с още два. Тедион затвори очи и потърси брат си като чувство. Протегна мисълта си, лунен лъч, който се отрази от мисълта на Данаин, отново и отново, докато изплетоха финна мрежа от лъчи, нагънаха я в промеждутъци от време и я завихриха, помитайки лъжовните образи на Треол. Времето отново подскочи и се накъса, зафуча във вихър, размазвайки дни и седмици и после отново се върна с шумно пльокване в сегашното сега. Тедион отвори очи, мрежата го свързваше с брат му, а в центъра, оплетен в паяжината на мислите им, се бореше Треол. Близнаците се усмихнаха хищно и започнаха бавно да придърпват нишките, една по една, приближавайки се към жертвата им. Данаин първи забеляза промъкващата се Нене с нож в ръка.

– Мориаааан! – извика той, равновесието се разклати, но това беше достатъчно за Треол да пререже мрежата им. Краищата й се усукаха и удариха Тедион през лицето, Треол се гмурна под несръчния му опит да се защити и опря камата си в гърлото му в мига, който Данаин опря кама в неговото. Тримата замръзнаха в своето безвремие.

– Мориаааан! – вика на Данаин се носеше сякаш от векове разстояния, тя трепна за миг и така неволно отклони ножа от сърцето си, за да се забие в рамото й. Взря се невярващо в струйката кръв стичаща се по ръката й и вдигна поглед за да види обърканото лице на Нене.

– Ти?! – смайването й се бореше с гнева. Махна с ръка като че ли отпъждаше досадна муха и Нене отлетя встрани, тялото й се блъсна в близко дърво и се стовари на земята. Малката пукнатина в самообладанието на Мориан се разшири. Предателство! Яростта се разбушува, пукнатите плъзнаха навсякъде изпъстряйки с разноцветни нишки самоконтрола й. Поражение! Чувствата й избиха на повърхността, пръскайки волята й на малки парченца блестящ кристал. Тя направи последен отчаян опит да се съвземе, но луната се изсмя и се обагри в алено. Лудостта я обзе и погълна. С див вик тя измъкна ножа от раната си и скочи към Мела. Лицето й се спря на педя от нейното, очите й се изцъклиха, а по устата й изби кървава пяна.

– Луната… луната… – изхъхри Мориан и се свлече на земята, от гърдите й стърчеше собствения й нож. Тънки струйки лунно дихание се понесоха около нея, обгърнаха я, извиха се за миг в буря и после се устремиха нагоре към небето, оставяйки само един съсухрен труп след себе си.

Данаин захвърли камата и с два скока се озова до тялото на Мориан. Рухна на колене и стисна главата си с ръце, извивайки се в безмълвен вик. Срещна погледа на Мела:

– Мъртва… мъртва ли е?

– Да – кимна бавно тя. – Луната даде, луната взе.

Треол отпусна хватката си и бутна Тедион напред.

– Върви! Вземи брат си и изчезвайте оттук. Върви!

* * *

Близнаците разказваха трескаво, един през друг, лицата им бяха бледи като на мъртъвци, а ръцете им трепереха. Мориан е мъртва… Ганаин ги разбираше добре, споменът за онзи момент на брега, когато беше коленичил край тялото на своята жрица, се върна по-силен отвсякога. Тръсна глава и се опита да се концентрира:

Думите му бяха прекъснати от влизането на Асоин, лицето му беше обгоряло, тънка струйка кръв се стичаше от лявата му вежда. Той прикрепяше Боада, след тях идваше и Тиана, всички изглеждаха изтощени до смърт.

– Загубихме Тригор – процеди Асоин. – Очакваха ни в храма…

– Масиар ни предаде! – гневно добави Тиана. – Кучка! Продаде нашия живот за да спаси своя!

– Никога не вярвай на бивша проститутка – Асоин се строполи на едно кресло.

Ганаин стисна юмруци, още смърт, още и още. В стаята влетя и Морсий, зъбите му тракаха:

– Към… към двореца идват тълпи хора… с факли и оръжие… има много халидови жреци с тях…

Ганаин излезе на терасата, множеството ограждаше двореца, не можеше да различи отделни лица, но ясно усещаше гнева на тълпата, която се люшкаше напред-назад. Жреците се бяха събрали на куп, подготвяха магии.

– Капан! – изръмжа Асоин. – Няма измъкване!

Ганаин ги огледа, някой липсваше.

– А Сетий?

– Сетий е или в Ел с войниците си, или в имението си.

– Добре – кимна Ганаин. – Той е на сигурно място, няма да го пипнат лесно.

Тихият глас на Тиана ги стресна:

– Това е краят…

Всички се умълчаха, времето бавно се нижеше, а шумът на тълпата отвън се усилваше. Морсий се прокашля:

– Мориан ми каза… каза ми, че един селенит на трона е повече, отколкото някога сме мечтали…

Ганаин го прикова с поглед:

– Стига толкова смърт, Морсий!

– Поне това й дължим! – намеси се Боада. – Пък и какво толкова, вече и без това няма значение…

Близнаците се спогледаха и излязоха. Съсякоха кралят в тронната зала, охраната мълчаливо ги пропусна, а неколцината аристократи, които се опитаха да защитят своя владетел, не успяха да ги възпрат.

Ганаин стоеше на терасата и гледаше как побеснялата тълпа разбива портите на двореца и нахлува вътре премазвайки отчаяната съпротива на войниците му.

– Нямаше нужда да хвърляте тялото на принца долу…

Тедион сви рамене:

– Не беше нарочно, тръгна да бяга… Е, къде ще посрещнем тази пасмина?

– Има шанс, макар и малък… Ако ударим халидовите жреци, някой от нас може да успее да се измъкне…

Данаин се усмихна хищно:

– Какво чакаме тогава?

– Искам вие двамата да измъкнете Морсий оттук! – близнаците отвориха възмутено уста, но Ганаин властно ги прекъсна. – Изпълнявайте! Морсий! Унищожи всички важни документи, вземи само най-ценните със себе си! Ясно? Отидете при Сетий, отсега нататък сами ще трябва да решавате, разчитавам на вас. – и той ги прегърна един по един. – Хайде, пригответе се и чакайте да се отвори пролука!

Обърна се към останалите:

– Знаете какво трябва да се направи. Аз ще посрещна тълпата и ще ги гледам да ги задържа колкото се може повече…

Асоин и Боада кимнаха и излязоха на балкона, Ганаин задържа Тиана за ръката:

– Прости ми – започна той, търсейки нужните думи. – Прости ми за времето, когато не бях до теб…

– Замълчи – отвърна нежно тя и постави пръст на устните му. – Миговете ни заедно бяха достатъчни за да ме направят щастлива завинаги… Върви! – и тя го тласна към вратата, а после се присъедини към другите двама на терасата. Ганаин тръсна ядно глава за да пропъди издайническа сълза и излезе. Десетина от войниците му бяха преградили коридора с мебели и се готвеха да отблъснат атаката на разгневената тълпа, стискайки мечовете си с мрачна решителност. Той извади своя и рече:

– Е, май онези отсреща няма да се предадат!

Войниците се разсмяха, а тълпата се люшна напред.

* * *

Сетий им наля още греяно вино, кошмарът сякаш оживя пред очите му – мъртвата Мориан, набучената на копие глава на Ганаин, обгорените тела на Асоин, Боада и Тиана.

– Е, какво ще правим сега?

Слънцето трептеше високо в небето и неумолимо обсипваше пътуващите с изгарящите си лъчи. Надсмиваше се на неволите и безсилието им и прегръщаше все по обично своята малка сестра – пустинята. Сребристите очи на Ти’сейн се затваряха и той отново потъваше в болезнени сънища. Вървеше бос из пясъка, с пресъхнали устни и търсеше вода. Луташе се сред еднаквите дюни, сам, без да знае посоката. Жегата пристягаше силно тялото му, а всяка стъпка бе мъчителна. Горещият пясък гореше стъпалата му, а болка се стелеше в гърлото му и сякаш се разпростираше из кръвта му, измествайки Светлината. Имаше чувството, че ще всеки миг се разсипе на сива прах, но само силната воля го крепеше в едно цяло.

Воля, с която си наложи да отвори очи. Тежестта на съня се отмести, заместена от тази на пустинята. Не знаеше, коя е по-трудната за понасяне. Но когато бе буден, поне съзнаваше какво върши. А то не бе много – насочваше всички физически сили, намаляващи все повече с обезводняването, да се задържи на гърба на камилата. Струваше му се, че животните се влачат и че всяка дюна отминава болезнено бавно. Опитваше се да преглътне, но гърлото му само се слепваше. Манерката бе отдавна празна, само няколко скъпоценни капки се спотайваха на дъното й. Ловците бяха спряли да говорят и Принцът не знаеше нито колко разстояние са изминали, нито колко им остава. “Може би още толкова, колкото успеем да издържим.”, помисли си мрачно той и се отказа от намерението си да посегне към манерката.

Берик протегна ръка напред и намери сили да извика:

– Вода! Вода!

Пришпори камилата си и забърза по ниския пясъчен склон. Ти’сейн обърна поглед в посоката, в която той бе посочил и не видя нищо. Само странно пречупена светлина. Няколко от Ловците последваха Берик, съпроводени от виковете на другите. Опитваха се да ги убедят да останат, казваха им, че това, което виждат, е измамен образ. Тогава Принцът погледна отново, представи си как светлината би изглеждала, ако не можеше да види и докосне тъканта й, и съзря оазиса. Бреговете на езерото бяха обточени с нереални оранжеви и сини цветя, а кристалните води лъжливо го подканяха да побърза.

– Магията на пустинята. – прошепна един заклинател, докато минаваше покрай него. – Мираж. Илюзорно видение. Не следай повика му, Принце.

Скоро стигнаха Берик и Ловците, които бяха заровили лица в пясъка. Помогнаха им да се изправят и да се качат отново по камилите. Сълзи блестяха в очите им...

Смътно усети как някакви ръце го поеха и внимателно го сложиха да легне. Хладният допир на земята го накара да потръпне. Не успя да отвори слепналите си клепачи и само завъртя глава. Почувства влага по устните си, мек плат, който бършеше лицето му... Размърда пръсти, но не успя да посегне към ръката, която ги държеше. Искаше да изцеди и последната капчица в устата си. След малко ръба на глинена купа опря устните му и той отпи жадно. Не му позволиха да пие много и той веднага разбра защо. Закашля се и ръката подпря главата му, а нежен женски глас каза нещо на неразбираем език. Отново му даде да пие, този път повече.

Водата му помогна да преодолее вцепенението и болката и се надигна леко. С мъка отвори очи и видя срещу себе си млада жена със загоряла от слънцето кожа, която въпреки това не бе загубила своята гладкост. Дълга, права коса се спускаше свободно покрай лицето й. Подаде му съда с водата, той успя да го поеме в ръцете си и го пресуши. Усещаше течността в тялото си като непривична тежест. Но скоро усещането отмина и поиска още.

Жената го разбра и изчезна от погледа му. Ти’сейн се повдигна още малко, подпря се на стената зад гърба си и се огледа. Намираше се в ниско и тясно помещение, подът бе от спечен пясък. Нямаше никакви мебели, само някакви постелки, които най–вероятно служеха за легло. Стените бяха студени на допир, грапави и ронливи. В едната имаше кръгъл отвор, през който скоро се върна Пустинницата, носейки цяла стомна с вода. Ти’сейн изми ръцете и лицето си и пи до насита. Изправи се, подпирайки се на стената и направи няколко несигурни крачки. Жената го гледаше мълчаливо от единия ъгъл и не направи опит да спре, когато се приближи до вратата.

Не бе забелязал няколкото малки стъпала, които го отведоха до вътрешността на висока конусовидна шатра от кожа. Вътре също бе тъмно, нямаше от къде да проникне светлина. Дори краищата на стените бяха зарити в пясъка. Но вътре все пак се виждаше и Принцът забеляза различни съдове за готвене от дърво и мед, много торбички с различна големина, бойни трофеи и две къси копия окачени по стените по поддържащите ги колове, както и голм вързоп, в който изглежда имаше дрехи. Ти’сейн отметна платнището, което служеше за врата и нощният студ на пустинята го посрещна с неприветливия си поздрав. Излезе навън и видя още много шатри, разположени концентрично. В единия край на лагера бяха вързани много бели коне и камили. На някои от тях, Принцът разпозна техния багаж, който няколко Пустинника разтоварваха.

Един заклинател се показа зад близката шатра и го повика. Изглеждаше така, сякаш през деня са били на кратка разходка. Но в очите му се четеше умора и изтощение. Заведе го до средата на лагера, в голяма палатка от бяла кожа. Вътре също имаше стълби, които ги отведоха в редица ниски помещения, изпълняващи разнообразни функции. Едва сега Ти’сейн осъзна, че навън е нощ, а в сумрака вътре се виждаше. Огледа се и не успя да намери никакъв източник на светлина. Скоро слязоха поредица широки стъпала, които водеха още едно ниво под земята. На долня им край, Принцът се спря и се огледа невярващо. Намираше се на площадка, високо над пода на зала, изпълнена с ярка бледозеленикава светлина. От единия й край до другия минаваше малко поточе, което се губеше по естествените й скални стени. Заслиза по изсечените стъпала и се приближи до раджата, седнал с кръстосани крака направо на земята. Разговаряше с нисък мъж, чието насечено лице беше покрито с белези, а тъмнокафява брада покриваше страните му. Превеждаше им стара жена, която бе навела заслушано глава и често проговаряше без да ги погледне.

– Това е вождът на племето, на чието гостоприемство се радваме сега. Седни за малко при нас. – каза Самра и го покани с махване на ръката. Пустинникът повтори жеста и сянка на приветлива усмивка пробяга по лицето му.

Принцът разбра, че се намират в основният лагер на племето. Вождът наричаше подземната зала “дар на пустинята”, заради благодатта на водата и светещите камъни. Посипвали подовете на останалите помещения с прашинките, които се ронят от стените. Не можеше да си представи колко труден е животът на тези хора, суровите условия, които те смятаха за удобство, му се виждаха нечовешки. Вярно е, че имаха вода и подслон над главите си. Дом насред пустошта...

Останаха да пренощуват при Пустинниците, които страняха от тях. Ти’сейн се върна в шатрата, където се бе събудил и намери одеалото си постлано на пода. Легна върху него, уви се и заспа веднага. Не му остана време да се замисли дали жената в землянката не се притеснява от присъствието им.

На следващия ден потеглиха рано. На тръгване Ти’сейн подаде на вожда един диамант от другата кесията, която висеше на колана му. Пустинникът пое внимателно подаръка на чужденеца и го огледа с възхищение. Поклони се и отново почти незабележима усмивка се появи на лицето му. Принцът се поклони в отговор и се качи на камилата си.

– Не беше нужно да му го даваш. – каза раджата малко по-късно. – Даровете ми на благодарност...

– Твоите дарове, Самра. Ако не беше този човек и племето му, вече щяхме да сме мъртви. – прекъсна го Ти’сейн и пришпори камилата. Искаше да поговори с Шестокракия, чиято рана бе започнала да задравява.

Яздиха целия ден, без да срещнат никого. Ловците бяха неспокойни, защот минаваха през територия на племена, открито заявили неприязънта си към Джендин. Вечерта стигнаха до лагера на поредните Пустинници, който бе разположен около голям оазис. Сред палмите с криви стъбла и гъстите храсти, бяха скрити прости дървени колиби. На няколко огъня, запалени със сух мъх, се въртяха шишове със злаисто месо, от което капеше мазнина. Повечето хора бяха навън и вършеха своята си работа. Когато групата им влезе в лагера, те занадигаха глави и ги заоглеждаха, но бързо изгубиха интерес. Посрещнаха ги с подобаваща учтивост и гостоприемство, но въпрекитова нещо недоизказано витаеше във въздуха.

Почти не му остана време да си отдъхне от пътя, защото вождът ги извика със Самра в колибата си. Искаше да разговаря с тях. Когато влязоха при него, той бе сам и заговори на техния език.

* * *

Всеки ден Ти’сейн напредваше. Не се отказваше и непреклонно се приближаваше към целта. Дали трябваше да се помири с този човек? Човек, чиито сили бяха далеч по реални, и в чиито способности Първосвещеникът сам се бе убедил. Но сега Джоррам се намираше толкова по-близо. Знанието за камъните, намирането на Окото на Земята, превръщането му в Пазител... Всичко това го бе променило. Нови отговорности, нови приоритети съпътстваха поста му на Първосвещеник. Блансът трябваше да бъде възвърнат, силите на Халид възстановени. За да може да се противодейства на евентуалната заплаха, за която пророчествата разказваха. Но преди това... противопоставянето му срещу Ти’сейн бе неизбежно.

Замисли се, дали не се самозалъгва, дали близостта на Луната и Водата не го правят сляп за здравия разум. Три от петте... С Луната и Водата... Джоррам отхвърли тези мисли и се загледа отново в лунната пътека по тихите води на езерцето.

* * * * *

Глава на Tais

Вечерта бе приятна – топла за сезона, дори и за земите на север, с покрито с ярки звезди небе. Таис успя да се наслади на изненадата на комита, появявайки се в традиционно северняшко облекло – дълга права рокля с цвят на пепел от рози, с широки ръкави, богато извезани в сложни плетеници по краищата. Косата й бе разпусната, леко прибрана към гърба с тънка диадема, опасваща главата й. Жената на комита бе не по-малко изненадана от подаръка, който получи от „милата херцогиня”. Кос поглед към комита я увери, че бе успяла да спечели благоразположението му. Това донякъде я успокои. Ян не се бе появил, откакто се бяха разделили следобеда и това я изнервяше. Наложи се да отиде сама на вечерята, като подхвърли шеговито към Терсавен, че графът явно се е влюбил в града му или още не е намерил верния път до замъка, но че непременно ще се появи. Не бе сигурна как го прие комитът, но Дихва побърза да смени темата. Жриците ги нямаше и това даваше възможност на Таис да зададе някои въпроси.

– Знаете ли, Терсавен, на път за Терновион срещнахме тиенхарска войска... Доста голяма ми изглеждаше за погранични отряди...

Комитът смръщи вежди. Не бързаше да отговори.

– Посещение на добра воля.

– Да не би самият принц на Тиен’хара?... – не довърши с блясък в очите Таис, но забелязала, че няма да получи отговор, допълни разсеяно – Не се ли говореше нещо, че тиенхарски офицер е бил основен заподозрян за убийството на баща ви?

Наведе се напред, за да си отчупи парче от топлата питка, като наблюдаваше с периферното зрение реакцията на едрият мъж. Видя как Дихва не смееше да помръдне, но Терсавен само стана по-мрачен, спокойно преглътна преди да отговори.

– Генерал Каверън бе обстойно разпитан от умбрийските ни гости по мое настояване. Все още е загадка за мен как е станало самото убийство, но очевидно генералът е не по-малко жертва от моят баща. – погледът му бе непроницаен и някъде отвъд – Както и да е, утре ще получи позволението ми да настигне своите – забелязал удивеният поглед на Дихва допълни – Нужен ми е като куриер...

Неочаквано и за двамата Таис се наведе към комита в лек поклон и възможно най-искрен глас тихо промълви:

– Възхищавам Ви се, милорд, че сте запазили самообладание и не сте допуснали да пострада невинен човек. В днешно време това е такава рядкост! Вие сте истински държавник!

Терсавен се размърда смутено, а Дихва я гледаше без да мига.

– Е, по-важно е да се достигне до истината и... по-безопасно...

– Имате нещо конкретно предвид? – Таис затаи дъх в очакване.

– Нищо конкретно засега, херцогиньо, но в смутни времена живеем, рушат се традиции, клетви, давани от поколения на поколения... – гласът му заглъхна в неловка тишина.

– Чух за размириците на запад. Предполагам Ви е тежко... – съчувствено вмъкна херцогинята. Комитът изсумтя.

– Разбрах, че и на Анара Данайска не й е лесно. Да отвлекът сина й?! Що за влечуго би посегнал на дете! – гласът му отекна гневен в залата.

– Възмутително! И то зад паравана на моят прием! Вие, като баща, най-добре можете да разберете в какво състояние е добрата ни кралица...

– Разбира се... Ако това се бе случило с някой от синовете ми или с Дихва... – Таис потръпна от промъкналите се нотки в гласът му. – В тази връзка, не мисля, че е разумно да пътувате из севера, Кларис... почти сама...

– О, не се безпокойте за мен, милорд, – Таис се разсмя със звънкият си смях – Че какъв интерес биха имали от похищение над една пътуваща наникъде жена? Освен няколко накита, признавам си, и известно количество злато. А и графът е блестящ воин и истински кавалер, уверявам Ви. Говорим за вълка, а той в кошарата! – на вратата се бе появил Ян с уморен вид и в следобедните си дрехи – Засрамете се, графе, в това облекло? Къде са ви обноските?

Графът се поклони с мила усмивка.

– Простете дами! Милорд! Кларис, драга, реших, че изтъкнатото от Вас престъпление би било несравнимо с нищо неоправданото ми закъснение, което и сега не е малко, и за което покорно моля за извинение!

– И нямате оправдание, казвате? – възмутено възкликна Таис.

– Освен двата прекрасни коня, които спазарих на удивително висока цена – Ян театрално се обърна към домакина – Комите, данъците, с които облагате търговците си сигурно препълват хазната ви при тези цени, които държат!

– Де да бе така, графе – комитът бе искрено развеселен. – Ето я и нашата гостенка от Умбра.

Всички извърнаха погледи към вратата, където безшумно се бе появила Гиса. Комитът представи жрицата, която сдържано поздрави присъстващите и се обърна към него.

– Опасявам се, че няма да мога да остана. Една от сестрите ми не се чувства добре и присъствието ми до нея е необходимо. Простете. – след което също така безшумно напусна стаята.

– Изумително! – Таис наруши неловкото мълчание – Бях чула, че са безцеремонни, но тази бе просто учтива и... странна... Е, какво пък, ще го преживея! Явно не успях да я впечатля с титлата си, не съм достатъчно интересна за умбрийска жрица – избухна в смях Таис и звънкият й глас разведри обстановката.

Вечерята мина приятно и гладко. Час по-късно Таис прати Ян да повика Гиса, за да я заведат при Каверън. Настоя да влезе сама при спящият мъж. Запали светилниците и седна до леглото му. Усетил чуждо присъствие в стаята и светлината, Каверън се размърда и примижа.

– Ти?

Силният шамар, който получи го извади грубо от полусънното му състояние.

– Не ми е мястото в Тиен’хара, но твоето е! Как можа да се забъркаш в подобна каша? Убийството на комита!

– Не си ядосана, че Ти’сейн ме направи свой генерал?

– Ядосана? Дори не бих се надявала за по-добро развитие на нещата! Да не мислиш, че съм те пратила в Тиен’хара, за да висиш по кръчми?

– Аз... Мислех, че вече не съм нужен...

Таис изфуча.

– Тази мнителност само ти вреди!

– Ако знаеш колко си права... Заради нея стана всичко... – забелязал питащият й поглед, продължи – Това, че ме натопиха за убийството на комита. Направил го е онзи Вал де Гривярд, дето се представяше за щит на Ерис. Що за хрумване изобщо? И защо го е допуснала?

– Спомняш ли си как изглеждаше?

– Трудно ще ми е да го опиша, но той накуцва и има белези в основата на ушите си...

Таис кимна замислена.

– Утре потегляш на юг – по заповед на комита. До колкото разбрах ще те ползва за пратеник, вероятно с послание до Ти’сейн. Искам да зная съдържанието му, както и да вземеш със себе си две от жриците, дошли с Гиса, и щитовете им. – вдигна ръка да възпре протеста му – Не е нужно да правиш каквото и да е – те сами ще тръгнат с теб, а комитът няма власт над тях. Знаеш ли накъде потегли Ерис?

– На запад.

Таис кимна и тръгна към вратата.

– Таис? – жрицата го погледна разсеяно – Не съм искал да те предавам...

Жрицата се усмихна мило.

– Зная, скъпи... А сега поспи, чака те дълъг път, както и мен...

Не предполагаше, че вечерта щеше да разкрие толкова изненади. Погледна разхвърляните карти и документи на масата. Анара... Защо пък не?

Настани се удобно и потопи перото в мастилницата.

„Мила моя Анара,

Прочете отново написаното и го подпечата с пръстена си върху разтопения червен восък.

Утрото бе мрачно. Предаде писмото до Анара на Дихва, за да го изпрати с буревестник. Проследи с поглед отдалечаващият се Каверън с малкият си ескорт, а те с Ян обърнаха гръб на слънцето. Тринадесет дни по-късно, в топлината на последните слънчеви дни на лятото, преминаха през портите на Огнедъб.

* * * * *