Пурпурна есен – I част

– Лунел!

Обърна се рязко и слънцето огря лицето й. Ярките лъчи подразниха очите й и тя примижа, опитвайки се да различи чертите на приближаващия Томас.

– Търсила си ме.

Спря пред нея, препречвайки пътя на слънчевите потоци, изливащи се през рехавите позлатени корони на дърветата в Греймонския парк. Понечи да отговори на усмивката, огряла лицето на мъжа пред нея, но внезапно вниманието й бе привлечено от прясна рана на врата му.

– Какво е това? – попита бързо тя, а ръката й се стрелна към тъмната резка. Той улови внимателно дланта й преди да го достигне и я отклони, поднасяйки я към устните си.

– Нищо особено – пренебрежително се усмихна графът.

– Малко кърваво ми изглежда това „нищо” – каза сериозно Лунел, взирайки се изпитателно в усмихнатите сини очи, докато той не отклони поглед.

– Стрела... тази сутрин. – промърмори Корел и добави: – Не искам да се вдига шум за това.

Той замълча неуверено, сякаш се чудеше дали да произнесе следващите думи:

– Знаеш ли, Лунел... Случката тази сутрин много ми напомни за една друга стрела... по пътя към Греймон. И двете бяха сребърни... и двете изчезнаха без следа. Имаш ли да ми казваш нещо за това?

Взря се в лицето й, сякаш търсеше някакъв знак, но тя упорито мълчеше. Стоеше неподвижно насреща му – тиха, застинала в есенното спокойствие на Греймонския парк. Разтревоженият й поглед се плъзна от раната, подаваща се над бялата яка на Корел, и се спря на лицето му.

Слънчев лъч надникна над рамото на графа и позлати девойката пред него. Мека руменина плъзна по лицето й и вдъхна топлина и нежност в усмивката, която изгря за него. Кехлибарена мекота заля очите й, където студеният мрак на зениците отстъпи на цветовете на есенния килим под нозете им. Полъх на вятъра се заигра с вълнистите, кестеняви коси, обрамчващи това ново лице, и довя до него свежия аромат на смола.

– Лунел! – името се изплъзна от устните му докато гледаше как жената пред него се променя. В този миг лъчът се скри, светлината в девойката угасна, косите й отново тежко се отпуснаха – гладки и черни, а мастиленият мрак на зениците погълна кехлибарената мекота в погледа й. Мигът се търкулна, Лунел сведе лице и магията се разпиля. Корел се зачуди дали сетивата му не се бяха пошегували с него.

– Лунел!

Протегна ръка, за да отмести косите й, но тя се извърна рязко и му обърна гръб.

– Отивам в Бодар – промълви тя.

– Кога? – попита учудено Томас, взирайки се във водопада от черен блясък, разлял се по гърба й.

– Тази вечер – достигна ясният й глас до него.

– С кого?

– Нямам нужда от придружител – каза сухо тя. – Търсих те, за да попитам дали би желал да предадеш нещо на Кейдж или кралицата.

Той я улови за лакътя и внимателно, но властно я обърна към себе си. Видя познатото бледо лице с мрачни очи, който невъзмутимо отвърнаха на погледа му.

– Не можеш да тръгнеш просто така!

– Мога – възрази спокойно тя. – Нямам време за обяснения, Томас. Ако искаш, можеш да използваш способностите ми. Аз така или иначе ще разговарям тази вечер с Джонатан Кейдж.

Сянка на тревога засенчи лицето му. Думите й му звучаха абсурдно и той се зачуди дали не е полудяла. Безрадостният смях, с който девойката отвърна на явното му недоумение, само усили безпокойството му

– Е, добре... – каза накрая тя. – Забрави! Просто не се тревожи, когато изчезна тази вечер.

Тръгна по алеята, но само след няколко стъпки спря и отново се обърна към него.

– Обещай ми нещо! – каза тя.

– Да? – подкани я Корел.

– Обещай ми да избягваш разходките навън по лунна светлина! Обещай ми да се пазиш!

Нещо в напрегнатата настойчивост в гласа й го накара да кимне мълчаливо. В спомените му отново проблесна една сребърна стрела и отражението на луната в безжизнените очи на един убиец. „Магьосница ли си, Лунел?”

Понечи да я повика отново, но името замръзна на устните му, докато гледаше как бързо се отдалечава по алеята.

Нощният мрак се разля край Греймон и надникна през отворените прозорци в замъка. Заал се усмихна на отражението си в огледалото и се обърна.

– Появата ти на моя прозорец изглежда толкова романтично, Лунел! Да разбирам ли, че най–после си се поддала на неустоимия ми чар!

– Укроти въображението си – сряза го тя и пристъпи в стаята.

Заал приближи към нея и протегна ръка към лицето й, но девойката бързо го перна през пръстите.

– Знаеш ли нещо за една стрела? Сребърна... Засегнала е Корел тази утрин!

– Разбира се! – ухили се той. – Тя беше личен подарък от мен, с най–добрите ми благопожелания. Уви, явно Халид е твърде заинтересован да опази водното момче!

– Защо? – попита рязко тя.

– Знам ли го! – сви пренебрежително рамене Заал. – Божествени работи. Крайно неудобни. Никакво търпение не проява той към моите скромни амбиции! За пореден път спира ръката ми.. или нейното продължение.

Лунел тръсна объркано глава.

– Не те питам за Халид! Защо си се опитал да убиеш Корел? И какво значи „пореден”?

Заал си отдели няколко мига да се наслади на тревогата й и се засмя.

– Поласкан съм, Лунел! Проявяваш повече интерес към моите планове, отколкото към божествените!

– Единственото нещо, което може да съперничи на твоята самонадеяност... – започна студено девойката, но той безцеремонно я прекъсна.

– Хайде сега, Лунел! Струва ми се, че се каниш да станеш саркастична, а това никак не подхожда на нежното ти момичешко личице. Изненада, невинност, унесена небрежност... това да. Но сарказъм... – той поклати разочаровано глава.

– Не ме разсейвай с празни приказки! – сряза го тя. – Какво означава „пореден”?

– Силите търсят своите души, Лунел, привличат децата си. Ако не направя нещо, крепостите ще се пробудят, кръгът отново ще се затегне и тогава шансовете ни да намерим короната ще се стопят.

– Никаква корона не ме интересува!

– Липсата на амбиция у теб би била озадачаваща за мен, ако не беше онова удивително обстоятелство, красящо твоята загадъчна, женствено–лунна природа. За какво ти е корона, когато владееш самото лунно сърце!

Лунел усещаше как студен, овладян гняв уверено набира мощ в нея. Понечи да отвори уста, но Заал отново изпревари думите й.

– Единственият начин, който виждам, за да забавя засилването на силите, е да засегна техните избраници! – заговори сериозно той. – Когато за пръв път потърсих наследницата на Юрански, почувствах земното влияние в нея. Когато разбрах, че идва насам, поисках да й попреча да стигне Ромена. Накарах Лийра да се задейства, което не беше никак трудно. Толкова е лесно да подчиниш суетното й съзнание и да го тласнеш в желаната насока! Жалко, че самата херцогиня се оказа безполезна в крайна сметка. Опитах сам да уредя всичко, но тогава ти, както се оказа, си се намесила в най–неподходящия момент. Ако не бях толкова доволен да те видя отново, щях да те убия, задето си попречила на наемника ми да убие човека, който несъмнено носи зова на Вода в себе си. Такъв късмет, че съдбата го доведе тук!

– Само да си посмял...

– Какво... – прекъсна я развеселен Заал. – Да убия скъпоценния Корел? Но разбери ме, ненагледна моя, все някого трябва да убия! – той разпери безпомощно ръце. – Миела се оказа твърде... – той замлъкна. – Няма начин! Поне засега не мога да посегна на жената. Така че докато не срещна някой от останалите, Корел оглавява моя списък.

Тя понечи да го удари, но лунната светлина се плъзна като змия около нея и я стегна в примката си. Заал пристъпи спокойно към девойката и я прегърна. Усети устните му да докосват лицето й. Дланта му плъзна нежно по гърба й, докато сребърните пипала на Луна, овързваха волята й.

– Безсмислено е, мореа! – прошепна като в унес той. Думите му се посипаха като сребърен прах край нея. – Водата е сила, дълбока и мощна – страст, която желае да следва лунния повик, но и посява в лунните болката от собствената им празнота. Така, както земя ни напомня за живота, който не можем да даваме, не можем да вкусим, вода ни кара да осъзнаем колко слаби са чувствата ни. Само отражения. Отражение на светило, намек за топлина, която принадлежи другиму. Корел може и да бъде твой, но ти никога няма да можеш да почувстваш обичта, която той ще търси. Защото си празна, Лунел – съд за Луна, малка душица, която отразява лунното величие. Там е силата ти. Не бягай от нея, Лунел!

Ръката й се стрелна мълниеносно, ноктите задраха в плътта му, оставяйки три пурпурни резки на врата му. Заал се отдръпна назад, без усмивката му да трепне.

– Забравих... – промърмори той – сянката на Земя. Може и да ти помогне, малка моя, но дали това наистина ще се случи.

Тя пристъпи заднишком към прозореца и безмълвно се стопи в луните лъчи. Заал се облегна на перваза и се усмихна, загледан в плъзналите из Греймонския парк сенки.

– Нямаш избор, дете! Аз ще се погрижа да нямаш!

* * * * *

Глава на Jaar

На влизане в града я посрещнаха студените пориви на морските ветрове. Високите стени, опасващи града, не успяваха да спрат напорите на въздушните маси и Сайхе усети как хладът плъзва по краката й. Чакаше вече час пред една от портите на Даная, но дългата колона от каруци, домашни животни и тук–там по някоя карета напредваше бавно през високите дървени врати, които бяха широко разтворени. Пъстра тълпа се бе събрала сред селяните, дошли да предлагат своята стока от късната реколта, и безуспешно се опитваше да си проправи път между тях. Скромно облечени дечица тичаха около пътя и се закачаха с воловетеи конете, пристъпващи безразлично от крак на крак. Търговци, пътешественици, дори едно отделение от войската се бе пръснало сред този хаос...

Магьосницата потърка разсеяно дланите си и си спомни за възхищението на Озикс, когато я бе наблюдавал облечена в ефирните й одежди. “Студът за теб явно е поредният мъж, който си заслужава да забележиш.” “Но не и този тук”, помисли си тя, оглеждайки намръщено небето. Сивите облаци бяха надвиснали ниско над столицата, обещавайки отново да освободят своите порои.

Рядко бе напускала двореца в Озгария. А и толкова на юг зимата изобщо не беше тежка. Само веднъж видя сняг, който се стопи за два дни. Топлите коридори и покои й позволяваха да носи целогодишно обичайното си облекло. Но след като скитанията й наистина започнаха, бе време да помисли сериозно върху този въпрос. И без това нямаше какво друго да прави, напредвайки бавно към градските порти. Няколко идеи се появиха в главата й и тя скоро забрави за студа, унесена в мисли за топли дрехи...

Час по–късно вече се луташе из Даная, търсейки подходящ шивашки магазин. По широките павирани улици сякаш се гонеха ветровете, опитвайки да настигнат невидимите морски вълни, разбили се на каменистия бряг.

Озова се на просторен търговски площад, в средата на който се издигаха няколко мраморни статуи. Не й остана време да се запита кого ли възвеличаваха, защото в далечния край на овалния площад забеляза шивашко ателие. Голямата табела над вратата изобразяваше пищна рокля и мъжки жакет, явно по най–новата мода, съдейки по богато облечените минувачи. “Принцът ще остане очарован, ако разбере къде са отишли парите му”, иронично си каза магьосницата и се запъти към магазина.

След няколко часа прекарани в ателието, най–сетне получи това, което бе пожелала. Бе й отнело доста време, докато обясни какво точно иска, спечелвайки си много странни погледи от страна на съветничките и повечето посетителки, имащи вид на съпруги на заможни търговци.

Докато шивачките се бяха заели със сложната й по техните думи поръчка, Сайхе бе отскочила до съседния магазин за обувки и сега оглеждаше цялостния резултат във високото огледало в малката стая за проби.

Тъмнокафявата пола бе по тялото й, като от едната страна се спускаше чак до токовете на високите й ботуши, а от другата показваше гладката й мургава кожа далеч над коляното. Отсрещното й рамо също оставаше оголено, а малко под него бе сложила две широки златни гривни. Бежовата блуза бе със същите мотиви като полата и в есенните багри на косата й. Два златни диска проблясваха на ушите й сред късите кичури.

Магьосницата вдигна ръце и огледа дланите си, наполовина покрити от плътно прилепналите ръкави. Обичаше усещането на събиращите се енергии на заклинанието по върховете на пръстите си – точно в миговете преди да го освободи. Макар да знаеше, че е невъзможно, не искаше да го притъпява с каквито и да било ръкавици, дори да й измръзнеха ръцете. Няколкото пръстена от преплетени златни нишки трябваше да я топлят достатъчно.

Фината вълна непривично дразнеше кожата й, но Сайхе знаеше, че скоро ще свикне. Погледна още веднъж голата си от едната страна талия и се зачуди, дали все пак няма да й е студено. Загърна се с дългото дебело наметало с двойна подплата на нужните места и го закопча за едрите кехлибарени копчета на блузата.

Още два подобни тоалета я чакаха вече опаковани на ниския диван. След като се раздели с по–голямата част от съдържанието на кесията, дадена й от Ти’сейн, магьосницата отново излезе сред тълпите на столицата.

Храмът на Халид се извисяваше покровителствено над околните сгради, вдъхвайки респект и усещане за духовен мир. Храмовата стража пред портите на храма й напомниха обаче за разговорите с Принца. Така и не разбра какво точно против църквата има той, но според думите му, смирението не бе едно от най–проповядваните сред свещениците качества. Сравнявайки я с култа към Майката, тази религия й приличаше доста повече на политика.

Под любопитните погледи на минувачите най–сетне стигна и двореца. За нейна изненада, отсъствието на Анара и на по–голямата част от данайския двор не се бе отразила на представителния вид на кралския дом – шестима стражи се бяха подредили пред портата. Парадните знаменца с цветовете на рода Бодар се вееха на излъсканите им пики.

Преметнала сгънатото наметало през голото си рамо, магьосницата заизкачва стъпалата към тях, привличайки вниманието им.

– Лейди Сайхе Танаà. – представи се с отнетата й титла. – От Силосия. – допълни тя, срещайки неразбиращото мълчание на стражите.

– Не са казвали принц Аркип да ви очаква. – огледа я един от войниците. Две златисти нашивки красяха ръкава на късата туника, която носеше под бронята.

“Престолонаследникът? Тук?”, запита се магьосницата и обясни търпеливо:

– Страхувам се, че причината за посещението ми бе твърде внезапна и не успях да предупредя за пристигането си. Освен това... пътувам малко инкогнито, както забелязвате. – махна тя с ръка, за да подчертае очевидната липса на свита.

Друг от стражите се ухили, оглеждайки още веднъж облеклото на мургавата жена. Усмивката му бързо изчезна, когато командирът му заповяда да съпроводи милейди и да се погрижи тя да бъде настанена както подобава.

Скоро я пое една от висшестоящите прислужници. По–възрастната жена веднага я поведе към някакви покои в едно от крилата за гости, заповядвайки по пътя на няколко девойки да донесат това или онова за почитаемата гостенка. Дългата служба в двореца я бе научила да не задава излишни въпроси на благородници, които и да са те. След като й донесоха вечерята, магьосницата помоли да предадат на принц Аркип, че ще се представи официално на сутрешна аудиенция, ако той благоволи да я приеме, тъй като е преуморена от дългия път.

Навън вече се смрачаваше, когато Сайхе допи ягодовия сок и остави празната чаша на посребрения поднос. Бяха й донесли храна веднага щом спомена, че не е яла от сутринта.

Е, бе пристигнала в двореца в Даная. “Време е да ида на гости”, каза си тя и излезе. Както и очакваше, коридорите бяха почти пусти. Повечето слуги се бяха прибрали за кратка почивка преди предстоящата вечеря. Избра едно момиче, което постоянно се оглеждаше и приглаждаше гънките на униформата си. Наскоро наета, тя направи един несръчен реверанс и веднага насочи Сайхе към покоите на графиня Мертьой, която в момента не била в двореца.

“По–добре ако беше тук... Но все пак Първожрицата на Умбра...”, разубеди се сама магьосницата и пое в указаната посока. Нямаше никой пред вратата на жриците и тя влезе без да чука. Младата жена, разположила се в удобно ниско кресло, вдигна изненадано очи от бродерията, с която се занимаваше.

– Аз съм лейди Сайхе Танаà. – Търся графиня Лукреция Перска. – леко надменно каза тя.

– В момента отсъства. – отвърна й студено Сара и посегна към кошницата с конците. Магьосницата се зачуди дали обучават умбрийките в мятане на ножица и се приготви да отскочи, приближавайки се към прислужницата.

– Кажи на Ерис, че Ти’сейн я очаква. – прошепна тя и се втурна към вратата преди Сара да се е опомнила. Сви в първото разклонение, което й се изпречи, докато не стигна някакво стълбище. Продължи нагоре със забързана крачка и чак когато се убеди, че умбрийката не я е последвала, потърси пътя към покоите си.

Сайхе не се и съмняваше, че след като се бе представила с името на рода си, до сутринта тихите ще са научили за присъствието й в двореца. А втора среща с резачите би избегнала с удоволствие. Намери няколко листа хартия в чекмеджето на малкото писалище в единия ъгъл на стаята си и написа набързо на силоски:

Нарисува набързо герба на рода Танаà – разтворен магнолиев цвят и остави бележката върху писалището. Взе неразопакованите си вещи и се запромъква из двореца. “Ако Ти’сейн е прав за промяната на силоската политика, може би ще успея да се възползвам от новата посока на вятъра.”

Когато слънцето се опита да разстели лъчите си на следващата сутрин, Сайхе препускаше с откраднатия кон в мъглата. За разлика от миналия път, когато отлетя с ндегето, сега бе оставила достатъчно жълтици в празната ясла. Търговецът на коне щеше да остане доволен от “сделката”. Бе се насочила на изток, обратно към Тиен’хара.

– Много път за две реплики. – изсумтя на развиделяващия се ден тя и потупа дисагите на коня: – И няколко топли дрехи.

Смехът й се разнесе по пустия път.

* * * * *

Глава на Moridin

Краткият есенен дъжд бе окъпал с мрачната си влага прозорците и залезът тихо сивееше сред притъмнялото небе. Студен кротък вятър се беше извил откъм езерото и лениво докосваше бързащите да се приберат на топло хора по улиците. Бодар потъваше в унила напрегната вечер и крачейки нервно из скромно скроената стая в покоите си в храма, Джоррам сякаш попиваше неспокойствието, изпълнило въздуха.

Ръката му се вдигна неволно да разроши косата пред очите му, докато отмяташе поредния лист в ръцете си. Погледът му съсредоточено бягаше надолу по редовете, после се насочваше разсеяно към някоя случайна точка по голата стена, замръзваше за миг и отново се връщаше към ситно изписаните букви.

Когато най–накрая прислужникът почука на вратата, слънцето тъкмо се скриваше някъде далеч на запад и лъчите му бавно напускаха стаята. На запад, където морето къпеше крепостта на Халидовия храм и където той трябваше да е сега, а вместо това бе рискувал да остави всичко на произвола само заради тази натрапчива идея... Тръсна глава. Нямаше време да мисли за това.

– Ваше Преосвещенство, Нейно Величество изпрати да Ви уведомят, че приема молбата ви за аудиенция. Очакват Ви в двореца – прислужникът сведе очи и се оттегли бързо назад, изчаквайки кимването на Джоррам.

Веднага щом вратата се затвори, очите на първосвещеника сякаш внезапно светнаха с особен вътрешен пламък и умората отлетя като по знак от тялото му. Джоррам изправи глава, приглади косата си и разкърши рамене, оставяйки внимателно забримчените листа настрани. Погледът му побягна към прозореца. Охладнелият вятър бе развълнувал вълните на езерото и някакво скрито напрежение сякаш изотдолу тласкаше водните маси в странни посоки. Взря се за миг омагьосан в гледката, после моментът отмина и той забързано се запъти към вратата.

Величествените фасади на Бодарския дворец взимаха дъха, дори и въпреки мрачното време и заетите с друго мисли на първосвещеника. На тъмното небе стените на огромното здание сякаш затискаха с нехайна неумолимост всеки, изправил поглед пред снагата им. Нехайна.. неумолимост. Мислите бавно се лутаха в главата на Джоррам и търсеха да се подредят в нещо познато. Въздъхна, а умът му се заплете в зелените нишки на земната сила и потъна бавно в измамно спокойствие, без да довърши мозайката. Нехайна неумолимост. Той вдигна поглед към бялата луната и поклати глава. Каляската издрънча по камъните пред вратите на двореца и пое към входа, люлеейки се заплашително.

Капки дъждовна влага се отрониха от дърветата, смутени от раздвиждването на въздуха, и за секунди тъмна завеса замъгли алеята към парка. Из тишината на градината езерният вятър бавно вееше изсъхнали листа. Мракът поглъщаше. Погледи, желания, мисли... сякаш огромен водовъртеж обгръщаше Бодарското езеро и лакомо изпиваше всяка емоция, докоснала се до здрачните алеи на парка.

"Нищо не е наред тук", мислеше си Джоррам, докато разсеяно захващаше дрехата си, за да не се намокри, както слизаше по стълбичките. Усещаше чувствата си някак притъпени, сякаш достъпът му до потоците на Баланса бе замъглен и същевременно разбъркан. "Сякаш всички Сили заедно са намислили да ме объркат. Всички, и все пак... ". Не можеше да се съсредоточи върху усещането. Спря за момент, навел глава. "Тук нищо не е изравнено. Нищо не е...". Чувството за заплаха изведнъж нарастна, макар той да можеше да прецени, че няма нищо общо с него. Кръвта забушува в главата му. "Сякаш Халид го чувства като мен... сякаш и той чувства хаоса. Сякаш.. сякаш не знае какво...". Очите му се изгубиха някъде и умът му запрепуска бясно около чувството, долавяйки едва–едва смътната връзка с Бога, притъпена от вихъра на Силите и тази.. нехайна неумолимост. "Сякаш..."

– Ваше Преосвещенство?

Тихо избълва едно проклятие под носа си и вдигна стреснато глава. Кимна намръщено на злощастния страж, който се беше обадил, и с широки крачки пое по коридора към вътрешността на двореца.

Тронната зала на Бодарския род сякаш компенсираше за целия мрак, залял двореца в тъмната есенна вечер. Стените сякаш сами светеха с горещите огньове на огромните факли, а уютния шепот на царедворците бързо разсея тъмните мисли, които не можеха да си намерят форма в главата на първосвещеника. Разговорите замряха, когато портите се затвориха зад гърба му и няколко лица се вдигнаха да го посрещнат. Джоррам се усмихна криво. Все още млад и с нотки на решителност в изпитите черти и изпълнените му сякаш с безброй години очи, първосвещеникът изглеждаше привлекателна компания, когато оставеше маниерите си да ръководят държанието му по баловете на кралицата. Повечето придворни в столицата бяха научили от първа ръка, че разговорите с него можеха да са доста забавни, докато в някакъв момент той сякаш изведнъж загубваше интерес към събеседника си. В Бодар, където Халидският култ не бе в сърцето на мощта си, Джоррам рядко бе идвал, и антуражът на покойната графиня все още не познаваше добре главата на Данайската църква. В погледите им се четеше известно любопитство, подсилвано от измъчения вид на умореното му лице и разрошената брада.

С красноречиво нехайство по този въпрос, той обаче спокойно закрачи към кралицата и херцог Юрански, очакващи го в края на залата. Усмивката не слезе от устните му, докато кръстоса безразличен поглед с новия консорт и обърна лице към Анара.

– Ваше Величество, Първосвещеник Джоррам – гласът на церемониалмайстора сякаш се преплете в размяната на погледи.

– Ваше Величество.. – Джоррам наклони внимателно глава, без да отмести очи.

– Очаквахме Ви, съветник – кралицата се надигна грациозно и решително закрачи през залата към една от страничните врати – Моля, последвайте ме към кабинета ми – Илай се надигна след нея, но тя само кимна назад – Изчакайте ме тук, ако обичате, скъпи съпруже, мисля, че няма да се бавим много.

Херцогът едва забележимо притисна устни в тънка насилена усмивка, но все пак се обърна и се заговори тихо със селенските пратеници. Анара поведе Джоррам към кабинета си и след като влязоха, той затвори внимателно вратата след себе си.

– Джоррам – гласът на Джони беше дрезгав, сякаш мъжът не беше спал отдавна, макар стойката му да бе все така решителна, каквато я помнеше първосвещеникът от последната им среща. Напрежението, завладяло Силите, се обтегна изведнъж между двамата. Джоррам изкриви уста. "Ланис", мина мисъл през ума му. Дали момичето беше наблизо. Не можеше да я усети, поддържаше връзката по–трудно тук, далеч от храма, където я беше създал, а нямаше намерение да използва силите си, за да я търси сега. Предчувствието отново се размота в мислите му, но кралицата ги прекъсна властно:

– Е? Какво в крайна сметка означава това писмо и какво се случва в Даная?

Първосвещеникът сведе бързо поглед, после срещна този на Анара с ясно лице и задържа очите си върху нейните.

– Ваше Величество, съзнавам, че понякога с Вас сме имали разногласия по повод управлението на държавата, но мисля, че ситуацията в настоящия случай изобщо не търпи разминаване на мненията. Столицата наистина изпада в хаос. Описал съм подробно проблемите от финансово и политическо естество, които ще продължаваме да срещаме, ако не се въведе ред. Ще ви напомня, че още когато поехте към Бодар, имахме притеснения, че в града може да започнат размирици. Но това не е всичко. Не мога да се ангажирам с точни твърдения, защото такива просто няма, ала тук става дума за събития, които надхвърлят рамките на Даная – той погледна за миг Джони, после върна уверения си поглед към Анара.

– Арсис..

– Включително Арсис. Не зная защо, но Балансът се променя. Даная може да рухне в себе си, дори никой да не ни заплашва. Мисля, че и сама вече сте решила да останете двамата в Бодар. Но трябва да знаете, че положението на брега достига опасни граници.

– Зная, че и вие сте загрижен за държавата, Първосвещеник, но наистина, не намирате ли, че преувеличавате? Ние сме отсъствали от Даня и преди.

– Именно затова става дума! – в гласа на Джоррам се промъкна твърда нотка – дали ми вярвате, или не, няма да имате време да проверите. Балансът е много дълбоко преплетен с единовластието в Даная, а Балансът се клати. Трябва да ми помогнете, Анара, защото и църквата, и държавата няма да ги бъде, ако не обединим сили!

"Дали не прекалих с патоса?"

– Да обединим сили? – кралицата го изгледа объркано – Да ви помогна? За какво по дяволите говорите?

Джоррам въздъхна.

– Ще бъда кратък. Искам да ви предложа нещо. Обявете Бодар за столица, както Ви бях писал. Останете тук с Юрански, позволете на Кейдж да укрепи по–добре града. Бодар е централно място, ще го защитите лесно. Използвайте това за оправдание. Зная, че на пръв поглед не ни заплашва нищо, но съм сигурен, че и Вие, и особено той също като мен усеща... този дисбаланс... навсякъде в Даная. Всичко, което искам от вас, е една формалност, но тя ще подсили Църквата ми. Балансът е част от Даная. Той трябва да бъде запазен, в противен случай.. – Джоррам замълча, после продължи по–решително – дайте ми разрешението си да обявя Даная за свещен град на Халид. Столицата винаги е била център на вярата и хората се чувстват част от това. Така ще облекчите проблема с местенето на столицата. Дайте ми разрешение да набирам свободно свещеници сред гражданите. Държавата няма нищо да загуби, там има достатъчно предприемачи и търговци, които няма да изоставят професиите си. Но гражданите – ще има нещо ново, което да ги увлече. Ще се чувстват все така с нещо особени. А аз ще имам възможност да засиля Църквата. Знаете, че губим позиции в Селения, на север. И също като мен знаете, че Балансът е важен за Даная.

Той млъкна за малко и изчака думите му да достигнат до съзнанието на кралицата.

– Искате армия.. от вярващи... – Анара замълви замислено – Защото твърдите, че държавата върви надолу. Събития от световен характер. Баланс. Но как можете да подкрепите тези думи? Дори всичко, което казвате за столицата, да е вярно, както твърдят и останалите съветници, вие искате да имате армия, различна от кралската. И за да позволя това, трябва да разчитам на вашата дума?

Джоррам мълчаливо я изчака да довърши. Пропусна покрай себе си повишения й тон и спокойно се загледа в пламъчето на свещта някъде над главата й. После свали леко погледа си и тихо довърши:

– Да.

Тримата замълчаха. Джони замислено гледаше кралицата. Нейните очи шареха из цялата стая, спираха се за момент върху Джоррам, после пак се щураха, сякаш носеха на себе си прехвърчащите й мисли.

Джоррам се усмихна.

– Сред нашите предания има много позабравени, които дори свещениците не помнят, а от тях още по–малко знаят и извън храмовете. Казват, кралице, че някога Халид бродил по тази земя както аз и Вие сега. Казват, че нозете му били от плът, като човешката, и ръцете му от плът – като човешката. Казват, че преди да построи древния си храм, изчезнал отдавна във времето, и да се върне в недосегаемите за нас светове, той живеел тук, в Даная. Казват, че някога халидските свещеници знаели повече за Бога и къде били пристъпвали нозете му, облечени в смъртна форма. Затова дошли на този морски бряг, където в забравените времена аурата му озарила земята и от нейната вода пила устата му. И там построили своя първи храм, да служат на своя Бог и да крепят Баланса в десницата му.

– Красива история, Джоррам. Малко тривиална. Сега ли я измислихте?

– А.. нека оставим историята на Халид на свещениците, Ваше Величество – усмихна се накриво Първосвещеникът – Не съм я измислил. А всъщност има ли значение? Недалеч от храма има пещери, под земята. Някои знаят за тях. Други – не. Но там има малък извор и какво пък.. той лесно ще засияе. Не са го виждали преди? Не е било дошло времето... А сега – нали виждате, държавата е в опасност, градове се възраждат от пламъците, тайните на свещения някогашен дом на Халид се разбулват... Даная намира своята нова слава, Бодар – сигурността на столица, а Балансът – глътка въздух.. преди това, което скоро ще се случи.

– Но и вие не знаете какво е това тайнствено това. Вярваме на какво... на вашите планове. За какво?

– Това е предложението ми, кралице. Не мисля, че можете да спасите Даная без моята помощ. Имате ли ресурси да върнете хората на Джони обратно там? А Бодар? Херцог Юрански? Аз не мисля злото на Даная, Анара.

Джоррам сведе поглед и си пое внимателно дъх. От думите й зависеше всичко.. Изведнъж Силите отново се разбушуваха в главата му и картините запрепускаха в ума му. Някъде далеч на изток оттам вятърът забушува яростно над една приведена човешка фигура, а още по на изток огънят огря лицето на друга. Плетениците на Баланса се завъртяха и дълбоко в себе си Джоррам сякаш дочу объркания шепот на своя Бог. После пак утихнаха, сякаш само си беше въобразил. Нехайна неумолимост. Каквото и да означаваше това, щеше да се пребори. Нямаше избор. Вдигна глава и зачака отговора на своята кралица.