Пурпурна есен – I част

… Казват, че когато войводата Болук загубил жена си и неродения си син през една гладна зима, излязъл на морския бряг, коленичил на скованата от лютия студ земя и гледал цял ден слънцето. А вечерта заповядал да избият всички жени, деца и старци, да запалят всички къщи и да изпотъпчат реколтата. На сутринта яхнал коня си и повел дружината си на юг, а след себе си оставял само пепелища. Завладявал воеводствата едно след друго, воините му насилвали жените, опожарявали наред, а мъжете взимали във войската…

Яздеше мълчаливо начело на дългата колона, дребни снежинки се въртяха наоколо, зимата ги настигаше, но все още можеха да я изпреварят.

– Господарю, воеводата Синай изпраща дарове и моли да бъде пощаден, кълне се във вечна вярност.

– Приеми даровете му и му предай, че само ще минем през земите му, без да му причиняваме злини.

– Ще бъде изпълнено, господарю.

… И колкото по–жесток бил, толкова повече го тачели хората му, били готови да умрат в битка с неговото име на уста. Довчерашни селяни, които се борели с негостоприемната земя да изкарат прехраната си, се превръщали в озверели бойци, ламтежът за плячка изместил домашния уют. Хората станали кръвожадни чудовища, а начело им яздело най–злото от тях…

Догарящото имение караше удължените сенки да се гърчат в причудлив танц. Подритна небрежно главата на войводата Синай и махна заповедно с ръка.

– Колко?

– Около 500 здрави мъже, господарю.

– Нахрани ги и ги облечи. След това им кажи, че им се пада дял от плячката, ако се присъединят към нас. На първите десет, които се съгласят, дай двоен дял, а първите десет, които откажат, набий на кол.

– Ще бъде изпълнено, господарю.

… Самият той бил двуметров гигант и можел с една ръка да разсече от горе до долу човек, а очите му бълвали пламъци. Често се хранел с човешки сърца, а ризницата му винаги била опръскана с кръв…

Изгревът обагри в червено гарваните, накацали разхвърляните тела. Пурпурна есен. Кървава зима.

– Наложи се да набия на кол трийсет човека, господарю.

– Жалко. За дърветата. Дай знак за тръгване.

– Ще бъде изпълнено, господарю.

Армията се изви като ленива змия и пое на юг, към Даная.

Аркип се молеше наум да стигнат колкото се може по–скоро до столицата, безкрайните разкази на генерал Брентън му бяха омръзнали до втръсване. Винаги ставаше дума за някоя битка и за тактическите умения на генерала. Но след третия ден път историите взеха да се повтарят. Принцът го стрелна с мрачен поглед, чудеше се кой точно го беше изпратил да го придружава – майка му, Джони или пък Илай. Мислите му полетяха към заминаването му от Бодар, смъртта на Елиана и Дориан бяха потресли всички. Готвеше се за дълъг спор с майка си за пътуването си до Даная, но тя обърка плановете му с едно кратко “добре”. На тръгване Илай му подари малка златна кама и му се усмихна:

– Аз съм ти приятел, принце, не забравяй това.

– Нима? И на Елиана ли беше приятел?

– Това че с графинята бяхте единствените свидетели на сватбата на кралицата и Кейдж няма нищо общо със смъртта й, уверявам те…

Аркип пребледня:

– Н–не бяхме единствените…

Илай постави пръст на устните му:

– Хайде, хайде, знам всичко, майка ти ми каза…

Принцът само смушка коня си и препусна към западната порта.

Развълнувания глас на Брентън го извади от унеса му:

– Виж! Даная!

Аркип вдигна глава и сърцето му радостно трепна, най–после се прибираше у дома. Препусна към крепостните стени, последван от генерала и малкия си ескорт. Стражите изпаднаха в паника, по идея на Брентън не бяха предупредили за идването на престолонаследника. Въпреки суматохата от отчаяни стражници и объркани офицери, които крещяха безсмислени заповеди, успяха все пак да стигнат двореца преди здрачът да погълне града. Малцината останали слуги в кралския дворец изпаднаха в тих ужас от пристигането им и трескаво се засуетиха да приготвят покоите на Аркип и да сервират вечеря. Генералът мрачно крачеше из коридорите и мърмореше недоволно, оглеждайки изпънатите като струни гвардейци. Събра всички гвардейци на двора, разжалва двама офицери, повиши трима, а след това дръпна кратка, но прочувствена реч за дълга, честта и родината. Настроението му значително се беше подобрило, когато с принца седнаха да вечерят.

– Не е толкова зле, никак даже. А като си спомня какви разпасани хаймани имах при битката за…

Аркип мислено въздъхна, пак се започваше.

* * * * *

Глава на Lannis

– Не мислите злото на Даная ... – Анара повтори замислено думите на първосвещеника. Обърна се за миг към Кейдж, който не откъсваше поглед от нея, а след това пристъпи към Джоррам и надзърна в очите му.

– Не би следвало, наистина – продължи усмихнато тя. – Кралство Даная винаги е било под закрилата на Халид и Неговата църква винаги е имала дом и власт на Данайска територия. Може да се каже, – добави тя и като все така не снемаше лъчезарния си поглед от лицето на първосвещеника – че Халид закриля поданиците на Даная... и нейните крале.

Анара се обърна рязко и погледът й полетя навън, към смълчания парк.

– Столицата на Даная следва да се върне отново там, където е била. Покушението срещу мен, отвличането на престолонаследника, а накрая и опожаряването на Арсис само потвърждават едно намерение, което, знаете, съществува от времето, когато Береар бе още жив. Сам той се опитваше да ме убеди, да се върнем в сърцето на кралството. Неговият брат, Херцог Олан Аратски, тогава изрази готовност да подкрепи преместването, а преди близо седмица, получих потвърждение на неговото съгласие. В момента Принц Аркип трябва да е пристигнал в Даная. Когато се върнете там, надявам се, че ще може да разчита на вашата подкрепа, мъдрост... и добронамереност. Брионел, Крейн, новите владетели на Юрея, както и Корин Елеирски вече заявиха, че също ще подкрепят това решение. Очаквам вести от Ондрар, Харад и Мертьой, но не предвиждам да се противопоставят. Столица в земите на Бодарите е най–логичният ход на този етап, особено предвид събитията в съседните ни земи. Що се отнася до вашето предложение, аз ви благодаря за него. Мисля, че това наистина би могло да допринесе, за да се запази у жителите на столицата усещането за значимост и уникалност – усмихна се Анара и се обърна отново съм първосвещеника. – Но възможността „свободно да набирате свещеници сред гражданите” ме притеснява. Не желая да отнема възможността на хората сами да решават как и докъде се простира службата им на Бога. А вие и църквата на Халид винаги сте могли и все още можете да разчитате на моята подкрепа, така както и аз, надявам се, мога да разчитам на вашата. И накрая, ще се радвам ако приемете поканата ми да останете поне няколко дни в Бодар. Така ще можем да продължим този разговор и след като получим отговори от останалите херцози, а аз ще имам малко време да обмисля думите ви.

* * * * *

Глава на cherno_slance

Копитата на коня му глухо въздишаха със всяко вдигане и потъване в рядката, плитка кал, размекваща тънкия слой почва върху скалата отдолу... някой ден това под него щеше да е постлан с гранитни плочки площад... но не и тази вечер....

Гледката на сипещите се кротко дъждовни капчици накара Велиан да се замисли за скорошна нужда от канавки по краищата на пътя... и въобще за павиране на улиците и тротоарите... Естествено зимата щеше да го изпревари...

Тихичко се засмя – никога не беше предполагал, че да си градоначалник означава да имаш едно почти родителско чувство към хората, спящи в къщите от двете му страни. Странно наистина , но гнева заради безпричинното, стаено недоволство на принца от него отшумяваше покрай мисълта за задачите, които му предстояха – и тук в Ерисея и по протежение на седестотинкилометровия път до умбрейска Шитара... за нуждата от акведукти и пари, с които да построи последните дори беше рано да се тревожи...

“ Мога ли да превърна тази широко разраснала се строителна, кална площадка в красив град? Изглежда не само мога, но и го правя... Правя нещо, от което няма да спечеля нищо за себе си... изневерявам на родовите принципи... ” Отново тихичко се засмя и това накара единия от шестте мечоносеца до него неспокойно да се размърда на седлото си:

– Господарю?

– Всичко е наред, Динло, всичо е наред – лордът погледна капитана на личната си охрана, но тъмнината и пелената на дъжда скриваше изражението на спътника му – за какво се тревожиш?

– В момента разполагам само с пет човека.... уличката е идеална за засади, ако някой се качи на онзи покрив и на онзи...

– Динло, разочароваш ме, мислех, че на тези места вече има стрелци... мои стрелци

– Всъщност да, разставих ги ... но ако някой ги заличи и застане на техните позиций, аз няма да го разбера в този дъжд...

– Нима? – лордът се усмихна отново. Динло беше най–престараващия се тип, който познаваше – може би като се изключи префекта на Ерисея. Само че, за разлика от едрия, навъсен северняк, Динло работеше за него.

Нищо повече не си казаха и мълчешком достигнаха до къщата му в града. Момчетата, които го охраняваха, отидоха да отдъхнат, но неговата работа тепърва започваше. Разположи се зад бюрото си, настройвайки се за дълга, тягостна нощ, прекарана в четене и в този момент осъзна, че има изненада за него... върху плота за писане го чакаше писмо от възстария братовчед на покойната му майка. За момент се изкуши веднага да го изгори или в краен случай да го отвори с пинсети... все пак реши, че е достатъчно безопасно, ако смени ръкавиците си със сухи, преди да го разлисти... Всъщност съдържанието се оказа съвсем кратко:

“ Млади Велиан, през годините имахме доста търкания с баща ти и майка ти – дано почиват в мир. Три години след като баща ти бе убит и ти остана сирак те поканих отново да ми гостуваш. Предложение, което ти – разбивайки ми сърцето – напълно благоразумно отказа да приемеш.... повторно.

За жалост от първото ти гостуване дъщеря ми Елена, която между другото ти се пада втора братовчедка, е получила траен спомен... Тайна, срамна тайна, която мислех, че мога да преглътна в името на своята гордост и спокойствието в херцогството си! Но сега разбирам, че не е така! Възрастта ми напредва и разбирам, че съм на грешен път. Осъзнавам, че петгодишната Катерина е единственото същество, което все още обичам, а Елена вече не е между живите, за да я защитава... и знам кой я уби! Моят зет – лорд Вреч Ремар, съпругът й. Твърде късно проумях, че той също е научил тайната!

Ако не се намесиш, той ще убие и Катерина! Затова в името на общата кръв, която тече в твоето тяло и това на внучката ми – ела веднага! Искам да поговорим! На мен не ми остава много!

С уважение: херцог Наг'дис Ондрар “

Велиан остави листа да се изплъзне от ръцете му и да падне с полюшване върху отрупаното с книжа бюро. Изведнъж всички проблеми, с които беше натоварен напоследък му се сториха крайно безсмислени... Беше мразил този човек до дъното на душата си. И то не за друго, а защото херцога беше дочакал смъртта на властващата си баба в една вече зряла за самия него възраст – когато неговите братя, сестри и братовчедки вече се бяха изпоженили и си имаха свои деца и даже внуци – и беше настанала ужасяваща вътрешнородова касапница – тиха и без излишен външнополитически шум.

Всъщност за всичко беше виновна старата вещица – беше умряла на над деветдесетгодишна възраст, надживявайки повечето си деца и до толкова вдетинена и вкопчена във властта, че не посмя до последния си миг да посочи наследник... останалото беше неизбежно и от него оцеляха само Наг'дис, дъщеря му Елена и връстника й Велиан, който беше имал късмета да бъде твърде малък и да има мъдър баща, публично отказал се от отмъщение и наследство.

– Ужасно си бърз, млади момко? Как си успял да стигнеш толкова бързо? – попита седемдесет и четири годишният, изсъхнал от ядящата го болест старец. Но властен старец, свикнал да разполага с колосална власт и да я упражнява без колебания...

– Използвах Н'деге – излъга Велиан, разчитайки, че вестта за силоското участие в нападението над тиен'харската крепост е имала достатъчно време, да пристигне до ушите на събеседника му. Наг'дис само поклати побелялата си глава:

– Красиви създания, нали? Жалко, че използването им е толкова недостъпно извън Силосия!

– И могъщи – чувстваш се толкова малък върху гърба им – потвърди Велиан, който всъщност беше дошъл през черен портал, взимайки със себе си Динло...нямаше смисъл да води повече.... не и когато сам си пъхаше главата в устата на лъва....

– Би ли ми я показал! Казват, че били чисто бели! – полюбопитства болният.

– Може би по–късно – отклони молбата Велиан, балансирайки между интонациите на учтивост и твърдост. В резултат херцогът само поклати изпитото си, посивяло лице, внезапно намръщвайки се:

– Все същия си си! Подозрителен и мнителен младеж – Наг'дис за миг рухна в лоша, суха и дрезгава кашлица, която буквално го разсърси, преди да му позволи да продължи – но си жив, за разлика от децата ми и двамата ми внука!

И внучката ми е твоя дъщеря, ти сине на... баща си! – хъхрещите гърди нямаха достатъчно сила да изразят бушуващия в очите гняв... но треперещата ръка можеше да махне и стражите сигурно щяха да обезглавят госта тук, насред парка на херцогския дворец. Поне щеше да умре между обвити в рози беседки и ромолящи, декоративни поточета... Гласът на стареца изгъгна:

– Кажи ми как успя да замаеш главата на Елена? И защо ти беше? Защо?

– Не мислех за династични маневри в онази нощ, господине! Елена беше всичко, което исках в онази вечер... знаех, че е инцест, че е безумие... но по въпроса защо – по този въпрос е трябвало да попитате нея! Тя... тя си взе дете от мен в онази вечер – знаеше какво прави и го стори?

– Защо, Велиан, защо?

– Трябвало е да попитате нея! – младят мъж събра кураж и попита:

– Мога ли да видя... да видя малката?

В отговор старецът нещо не каза, само се намести в огромния, люлеещ се стол. Под всичките одеала и дрехи, с които слугите го бяха увили, приличаше на най–старата какавида в света:

– Твоето разкаяние, Велиан, граничи с върховната безочливост! Наистина ми се иска да те пратя на дръвника – никога повече няма да си ми в ръцете! Сега или никога!

– И така да е – рече глухо мъжът, застанал прав пред креслото на домакина си – дори и да е го сториш! Преди това ми позволи да я видя!

– Защо трябва да го позволя?

– Защото... те моля!

* * *

Заседателната зала на херцог Наг'дис се намираше в южното крило на двореца му, точно под масивния покрив, чийто колосални дъбови греди, обвити в мрачната паяжина на стари защитни заклинания, се надвесваха над всеки, осмелил се да пристъпи вътре. Гранитния, тъмночервен под, облицовката по стените от пестеливо резбован полиандър и масивните, висящи на дълги вериги метални светилници придаваха на помещението едновременно аскетичност и същевременно излъчваха презрение към онези, които са само много богати и се подлъгват по блясъка на златото и полирания мрамор.

Имаше огромни прозорци на три от стените на помещението – дълги, прозрачносинкави плоскости, по които едва забележимо проблясваше нещо като движеща се паяжина... А светлината, която влизаше през дясната стена носеше усещането за аленеещ залез.

Цялото това мрачно и същевременно светло пространство се изпълни от присъствието и личността на херцога, когато постовите пред вратата разтвориха бронзовите й крила пред стъпките му. Беше старец, умираше бавно от болест или неразгадана отрова, но все още можеше да изпълни една огромна зала само с присъствието си!

А Велиан вървеше зад него, понесъл едно унасящо се на сън момиченце и се учеше. Попиваше всеки жест, поглед на вървящия пред него, всяка стъпка и крачка. Неволно си помисли: “ Ето така трябва да се влиза в зала. По този начин! ”

– Херцог Наг'дис Ондрар! За нас е чест да ти служим! – мъжете около голямата, продълговата маса се изправиха като един и получиха великодушния, щедър жест на стареца, който всъщност сигурно беше по–слаб физически и от десетгодишно момче. Това, беше жест, който разрешава отново да се поема и издиша дъх, да се примигва, да се седне... Велиан им хвърли един поглед, сравнявайки онова, което му казваха очите за тези мъже, с онова, което отдавна знаеше чрез своите шпиони.

Установи без очудване – че присъстват всички, дори страдащият от тежка подагра, тлъст като новогодишно прасе ковчежник. До него бяха началникът на канцеларията и префектът на Ондрар. От другата страна на масата – капитана на личната гвардия на Наг'дис, конетабъла на херцогската армия – едър, добре сложен мъж на име Игион – невероятно лоялен, както и сър Веспасиан, тоест главния управител на Ондрар, човека, който имаше толквова власт и информация, колкото самият Велиан в Тиен'хара.

Зад стола на Управителя – на малко подиумче, издигащо го над нивото на пода, се намираше стола на херцога. Върху облегалката му обаче беше преметнато синьо наметало със голяма, сребърна тока. Разстоянието беше твърде голямо за стоящия от другата страна на масата Велиан, но той знаеше, че на токата е герба на рода Ремар. Херцогът изхъхри:

– Не съм длъжен да сядам в наметалото на зет си! Накарайте някой слуга да го разкара от трона ми?

“ Това също е урок ” – даде си сметка Велиан – демонстрира гордост, която не му позволява да заповядва лично на слугите....

Кожчежникът изшътка нещо на стоящ наблизо паж и злополучното наметало изчезна почти мигновенно. Старецът с недоволно изсумтяване се намести върху твърдата седалка:

– Мога ли да знам, господа – гласът му съдъражаше едновремено обич, родителска строгост и намек за наказание – защо наметалото на Вреч просто така си виси от херцогския ми стол?

– Ами... напоследък той ви замества и... винаги само той идва на съвещанията?

– А!?! Тогава добре! – херцогът делово потри ръце и звукът беше все едно някой търка два стари пергамента един в друг – но ето че съм тук и то за важен повод. Както може би сте се досетили, Вреч ме замесва, понеже не съм добре със здравето ... – вдигна ръка, пресичайки неволния шепот, предизвикан от такова директно признание – ето защо е крайно време да помислим за регентството над невръстната Катерина.

Херцогът млъкна, давайки възможност на съветниците си да осъзнаят две неща. Първо, че най–важното събитие във вътрешната политика на херцогството ще се извърши без присъствието на фаворита за регент. Второ – че внучката на Наг'дис е в ръцете на лорд Айвън Велиан... присъстващите знаеха кой е той. В постепенно обземащото ги объркване инициативата взе сър Веспасиан:

– Сър, лорд Вреч Ремар известен ли е за днешното събрание... и какво ще обсъждаме? Вместо херцога, отговори Велиан:

– Лорд Ремар е възпрепятсван да дойде тази вечер!

– Но...

– Така че остава въпроса кой ще бъде регент, кой ще управлява от името на едно пет годишно дете... след дълъг размисъл, реших, че това може да бъдеш само ти Веспасиан!

– Но... но... каква е ролята на лорд Велиан тази вечер, защо е тук!

– Проста е – на времето майка му реши да ми се меси и пострада.... повиках го, за да ми даде прошка! Защото това, което не би могъл да го стори на мен, спокойно може да го стори на едно дете.... – Херцогът лъжеше с такава лекота и естественост, че за миг дори стоящия от другата страна на съветниците Айвън си помисли, че може би това е истинската причина. Трябваше обаче само за миг да погледне към лицето на спящата върху рамото му Катерина, за да види приликата.... характерната плавна, плитка извивка между челото и основата на носа, приликата в очите, челюстта, върховете на пръстите ... а и наличието на малкото, зигзаговидно, напомнящо мълния кафяво родилно петно от вътрешната страна на дясното бедро... това дете беше негово... едва се сдържа да не посегне и да не я погали по спящата бузка... Гласът на херцога го изтръгна от унеса:

– Да пием за теб, Веспасиан. Сега или Никога!

Нещо в това “ Сега или Никога ” може би жегна главния управител, но въпреки това въодошевлението го надви.... хората винаги вярват на хубавите неща – дори да са прекалено хубави! ....

Всички станаха прави и пиха за здравето на Веспасиан. Само Велиан, в качеството си на гост, стоеше някак настрани.

... А после главният управител пребледня и залитна, но силната ръка на Игион го подхвана. Отровеният – и то по–толкова безочлив и явен начин – направи немощен опит за протест:

– Защо господарю, защо? Винаги съм ви бил верен?

– Именно, Веспа, именно! Верен си на мен, не на херцогството. Страхът от мен те движеше всиките тези години... въпреки което от време на време ме крадеше... Считай се за освободен от длъжността си!

Херцогът плясна с ръце и двама чевръсти слуги изнесоха още дишащия сър Веспасиян. Наг'дис посочи към стоящия прав лорд Велиан:

– След моята смърт, която обаче няма да чакате много дълго, този мъж ще бъде единствения жив сродник на Катерина. Поисках неговата прошка и той ми я даде. Поисках я не за себе си, а за внучката си! ... Сега обаче осъзнавам, че и той не става за регент?

– Значи и него, така ли? – попита Игион.

– О, не! Две убийства стигат на вечер, не мислиш ли? Имам по–добра идея. Ще дам херцогсвото на този млад мъж. Имаме пета степен на родство по съребрена линия с него.... цели държави са били наследявани при по–малко роднинство. Велиан отвърна, подавайки предварително уговорената реплика:

– Какво трябва да направя в замяна, херцоже.

– Нещо просто! Омъжи Катерина за крал.

– Ахааа... а... на титлата държите ли. Непременно ли трябва да е крал?

– Не, разбира се, стига ми да е суверенен владетел. Искам обаче тук, пред тези мъже да се закълнете, че ще изпълните това мое желание.

– Кълна се в кръвта си! – отвърна твърдо Велиан и впери очи в тези на Наг'дис, който за пръв път от много време усети, че потръпва.

* * *

Същата вечер Наг'дис започна да му предава и истинската власт над Ондар. Въведе го в стаята, където съхраняваше личния си архив. Тук беше информацията, която шпионите на херцога бяха събирали две десетилетия за собствените му хора – от висшите сановници, до подземния свят... И всичко това подредено по време, събития и имена!

Велиан и Наг'дис прекараха вечерта в четене, а на сутринта закусиха заедно с Катерина. Тримата заедно... после отново четоха и после вечеряха... и Велиан не разбра, кога месецът е свършил... Имаше чувството, че в продължение на шест денонощия, някой е изливал бъчви с цимент в главата му... сякаш щеше да се пръсне. Въпреки това попита:

– Защо спираме!

– Почини си! За утре – първи октомври, съм ти приготвил малка церемония. Там официалности, предаване на херцогския жезъл пред отбрана публика и прочие! Вземи поспи наистина тази вечер.

– Добре, Наг'дис!

– Добре ще е, Айвън.... зетко...

– Усмихваш се, защо?

– Чудно ми е как ще се вречеш във вярност на кралицата, когато все още не си се освободил от дадената на Принц Ти'сейн? Любопитно ми е на стареца какво ще правиш, ако Среброокия не те освободи от клетвата ти?

Велиан не бързаше да отговори.... даваше си сметка, че въпреки щедростта, си въпреки прошката си, стареца го е вкарал в капан. Отвърна:

– Ще се откажа от наследството, което ми даваш! Е и от поста си в Тиен'хара ще се откажа, защото от тук нататък няма връщане назад. Ще стана.... хм, каква интересна мисъл... частно лице!

– Значи може би все пак те вкарах в капан, млади момко. Без да проливам кръвта на бащата на внучката си! При това ти още не си озъзнал, че като всеки капан и този има две челюсти. Не си нали?

– За Кралицата ли говориш?

– За кого другиго... Ако види в теб просто един чужденец? Въпросът е деликатен и за нея, но те уверявам, че не би се поколебала да отхвърли твоята васална клетва... и когато това стане.... ти ще си никой... И няма да може да изпълниш обещанието си, което ми даде. Да омъжиш Катерина за суверенен владетел... Помниш ли в какво се закле?

– В кръвта си!

– Именно Велиан, именно... каквото и да се случи с теб, аз, стареца, ще спечеля повече от теб!