Пурпурна есен – I част

Бавно наливаше горещата напитка, възвръщайки покоя и реда в мислите си. Подаде пълната чаша на Ян, правейки се, че не забелязва подозрителния поглед, с който стрелваше непознатата. С периферното зрение можеше да забележи и нейното по–скоро объркване, отколкото безпокойство, както и трудно подтисканото нетърпение. Подаде й чашата и се настани удобно в креслото, което допълнително й бяха предоставили в странноприемницата – място, където обичайно отсядаше при посещенията си в Бодар, тя или някоя от сестрите й. Жената срещу нея мълчеше и сякаш не знаеше откъде да подхване разговора. Ерис си даде възможност да я поразгледа, отпивайки от горещия чай. Рядко срещаше хора от нейната раса, а толкова на север – за първи път. Халид определено имаше чувство за хумор, избирайки Воина измежду безликите. Любопитна бе доколко младата жена осъзнаваше предопределението си.

– И откога чедата на пясъците помагат в безчестията на забулените? – наруши мълчанието с тих глас. Ян изненадано задържа погледа си на чужденката и този път Ерис видя как мислено отбелязва неприсъщия за силосите висок и атлетичен ръст, както и странната пъстрота на погледа, който в момента бе прикован в поглъщащия мрак на очите на жрицата. Жената трепна, но спокойно отвърна.

– Реакцията ми днес вероятно ви е заблудила, госпожо, аз служа на своята държава не по–малко отколкото вие на своята...

Ерис повдигна вежда от изненада, след което добави.

– ...Освен, когато не служите на миналото си? – замълча за момент, давайки възможност на непознатата да осмисли думите й – Но щом настоявате, нека бъде така... Надявам се поне името ви не е тайна?

– Арабела Далин... Какво вие знаете за миналото ми, Пазител?

Лека усмивка заигра по лицето на жрицата.

– Поне с това виждам, че сте наясно госпожо Далин, но може да ме наричате графиня Лукреция Перска, – замисли се за момент, а после добави – или просто Ерис.

Забеляза смута в погледа при споменаването на името и се зачуди каква би могла да бъде причината, но младата жена само кимна.

– Предполагам ви е известна самоличността на моят спътник, граф Ян Силвърстоун...

Младата жена изсумтя и остави чашата си настрани.

– Хайде да приключим с нещата, които знаем, че знаем, и да поговорим за причините, за които може би някои от нас знаят, а други – в някаква степен подозират.

Ерис отпи спокойно от своята чаша и вдигна поглед към младата жена.

– Дотук с официалностите, а? Да поговорим тогава, но не съм сигурна доколко ти знаеш или би искала да узнаеш, Арабела. Самата аз не зная много за теб, със сигурност – не достатъчно.

– Защо ме нарече „дете на пустинята”?

– Защото си точно това. Ако не греша, а аз рядко греша при житейския ми опит, който искам или не, съм натрупала, твоите корени, твоите черти не са на силос. Нямаш дори следа от умбрийската кръв, която тече във вените на прокудените. Ти си от Древните, Арабела, и мисля, че в една или друга степен го съзнаваш, освен ако всичко това с принадлежността ти към Силосия не е просто театър. И не просто от древните... ти си от тези древни, за които има повече легенди, отколкото свидетелства, че действително съществуват, но аз зная, че съществуват. Толкова мога да кажа за произхода ти, но ти не питаше за това, нали? Търсиш обяснение за днес?

Арабела не помръдна в очакване да продължи. Ерис въздъхна и също остави своята чаша.

– Не зная много. То е просто легенда. До днес не вярвах, че е възможно да е нещо повече, но като се замисля, ти си не по–малко невъзможна в произхода си – жрицата се засмя за момент, после стана съсредоточена – Легендата е свързана с времената на Завръщането на Баланса. Описана е в един много рядък том на Цион. Аз лично не съм я чела, преразказвана ми е преди години, когато още ме интересуваше... мисията ми. Накратко, легендата говори, че във времената на Завръщането, Халид ще изпрати „Воинът, Пророкът и Лъжепророкът”, за да „пазят, подпомогнат и заблуждават, комуто е нужно, в служба на Баланса”... Казано е още, че „когато им дойде времето, те ще се познаят, за да следват съдбата си”...

В стаята настана тишина. Всеки бе потънал в собствените си мисли. Почукването по вратата дойде неочаквано. Ян скочи и я открехна леко, блокирайки достъпа до стаята с тяло. Гласове не се чуха. Миг по–късно подаде лист хартия на Ерис. Жрицата изглеждаше заинтригувана. Очите й пробягаха по редовете, след което остави посланието настрани.

– Докъде бяхме стигнали?.. Ах, да... Воинът, Арабела, искаш или не, приемаш или не, но в теб аз разпознах Воина... Не ме питай как го разбрах. Не видях сияние, звън на камбани или какъвто и да е друг знак. Просто го знаех. Знаех, че си там, за да ме пазиш, за да ме съхраниш жива, дори да се наложи да рискуваш живота си, а какво разбрах впоследствие – и репутацията си...

Арабела се размърда неспокойно.

– Не може да останете повече в хана.

Ерис кимна.

– Ще се преместим в имението на Анара. – кимна към сгънатият пергамент – Явно не само силосите могат да ме намерят. Вече получихме покана да погостуваме на кралицата и мисля да се възползвам от нея. А ти колко време възнамеряваш да останеш в Бодар?

– Колкото е нужно...

– Разбира се... Мисля, че зная какво сте търсили – Ерис задържа погледа си на Ян – Но сте на погрешна следа. Майката има своите начини да бди над чедата си.

– Какво общо има Майката с делата на следовниците на Огъня?

– Какво ти знаеш за тези дела, Древна?

Младата жена пред нея потръпна и рязко се изправи.

– Време е да вървя.

* * * * *

Глава на Haos

Сън в есенна нощ...

Отвори очи. Светът бе червен. Затвори очи. Светът бе черен.

Кое бе сън и кое – реалност? Имаше ли граница между двете, или реалността бе сън?...

Болката я извади от унеса. Бавно пропълзя по дясната й страна, като слънчев лъч галеше кожата. След време се появи и отдясно. Първото нещо, което почуства от толкова дълго време, бе болка.

Следващият шамар бе по–силен от два и тя осъзна какво чувства. Все още не виждаше никаква форма, но чувстваше, че лежи. Лежеше на нещо твърдо и някой я бе ударил. Следващия шок, който изпита, бе когато отново чу нещо различно от мислите си.

– ... дете...

Измина цяла вечност, докато успее да помръдне един от пръстите си. След като усети твърдост, чу звук, насили се да отвори очите си. Не успя. Нещо ги държеше затворени. Тогава се обърна към езика си. Отвори няколко пъти устата си. Какво трябваше да направи, за да излезе звук?

– .... дете...

Кой казваше това? На нея ли говореше? Защо? Тя се опита да повтори думата. Въздухът излизаше от устата й, но не успяваше да произведе звук. Тя се стегна и се напрегна.

Болката прониза цялото й тяло. Милион игли се забиха в плътта й и всичко се сгърчи. Всяка частичка от нея пищеше и се бореше. Нещо в областта на стомаха й сякаш се смаза и тя почуства налягане. С титанично усилие прехвърли тежестта на тялото си върху едната си страна и повърна.

Миризмата ощипа носа й. Тежка, стипчива миризма. Тя се опита да се отдалечи от източника й, но не бе достатъчно силна. Отпусна се назад, дишайки тежко и на пресекулки.

– .... дете чуваш....

Речта я накара да изтръгне всяка капчица воля от съзнанието си, да накара съсъка, който излиза от гърлото й да се оформи като нещо.. нещо...

– В...Во–.. да.

Ето го. Резултатът от усилията й. Цялото и същество се радваше, сгърчено от болка. Миг след това, който беше по–дълъг от вечността, тя почуства меката прегръдка на течността по лицето, устните и гърлото си. Беше топла, и имаше вкус на блато. Съвсем различна от водата, която бе пила преди....някъде..

Някой или нещо я повдигна и тя почуства, че вече не е легнала. Болката я преряза през средата и тя заплака. Скъпоценните й сълзи, последните й сълзи. Смесваха се с капките вода по лицето й. През кристалната мрежа на тъмнината се прокрадна светло петно. С всеки следващ хлип то се увеличаваше.

Светлината на деня блесна в очите й! Шумът на града писна в ушите й!

– Дете, чуваш ли ме?

Най–после. Тя се опита да се отърси от шока.

– Д–д–да.

Силует започна да се оформя пред ослепените й очи. След момент тя успя да го различи – бе на човек. Бяха в тясно пространство със стени около тях, огряни от слънцето, ослепителна светлина. Силуетът се размърда и без да успее да реагира, посегна към лицето й. Тя се сви в очакване на още болка по горящите си страни, но вместо да я удари, човекът нежно избърса очите й. Кожата му бе мека, гладка и тънка. Тя обърна лицето си към него и се напрегна.

Усмивката на жената бе чиста и ясна като капка кристал.

– Спокойно, дете. Сега можеш единствено да си починеш. Другото го остави на мен. Как се казваш?

– Как... се казвам? – нещо не бе в ред. Коя бе тя? Името й беше на върха на езика и дълбоко в най–тъмното кътче на душата й. Сякаш имаше две имена.

– Как се казвам?.... Как....Казвам се... Казвам се...

Как се казваше?! Името й... Светлина, град, коридори, осветявани от факли, мъже, жени и деца, тъмнина, по–гъста и от катран, звездно небе, пясък, тъмен град... Вино? Дим? Видя се отвън, видя светлината в очите си. Погледна вътре в себе си и намери тъмнината в душата си.

Тя задуши свелината, задуши частта от нея, наричала себе си с различно име.

Отвори очите си и погледна старицата до себе си.

– Казвам се Сеана.... Мюшир.

– Слава Майци си! Дете, най–после се събуди! Видях те да лежиш тук още сутринта и си помислих, какво хубаво момиче като теб, твоятя младост, така пропиляна. Нали ти, ако знаеш как беше побледняла, същински смъртник. И едвам–едвам дишаше, съвсем си беше отишла. И само по едно нещо разбрах, че още дишаш – медальона на шията бляскаше на слънцето в очите ми, та те погледнах и дойдох. Тюх, ама и ти как си се докарала до това състояние? Да лежиш на уличката между къщите. Вятърът беше навял пясък върху тебе, още малко и щеше да те затрупа и тогава?

"Какво правех наистина? Защо съм тук? Какво е станало с мен?

Влязох в Абкан... Отидох в първата кръчма... Потърсих някой да ми помогне... Някакви хора ме заведоха в стая, дадоха ми вино и се опих. След това стаята се задими... Дрога! Допълзяла съм до тук или са ме захвърлили. Колко време съм лежала тук неподвижно? Цялата съм изтръпнала. Стомахът ми е а топка. Жадна съм. Колко време съм била тук?"

Сеана сграбчи ръката на старицата, стисна я и попита:

– Къде съм и коя дата сме?

– Милата ми, ти наистина си стояла дълго тук, сигурно си слънчасала. В Абкан си.. – Сеана мислено въздъхна – и сме 15 Септември.

15 Септември.... една, две... две седмици!!! Толкова много.... Невъзможно е. Човек не може да издържи толкова дълго без вода? Тя извърна погледа си настрани и попадна на жълто–зелена гъста слуз. Това ли бе повърнала? Имаше вид на.... блатна вода?

Тъмна стая, няколко свещи, ръкопис.

" Fucus aquatropus*"

В чудния свят на пустинята има неща, които убиват живота за секунди, както и такива, които го спасяват. Има истории за хора и животни, преживявали дни в пустинята без капка вода. Не всичките са били истина, но един единствен човек и пристигнал и е умрял в града след като е преминал през пустинята без вода. След аутопсия на непознатия в стомаха му са открити жълто–зелени водорасли, живели в стомаха му. Те са се хранили от стомашния му сок и в замяна са произвеждали течност, подобна по състав на водата. Според документите, човекът е преживял почти 3 седмици, или 20 дена, без вода. За това време водораслите, попаднали по някакъв начин в стомаха му, са преработили всичкия му стомашен сок и след като вече не са имали източник на енергия, са загинали. След ден е загинал и човека. Това е единственият документиран случай на водораслите"

Fucus aquatropus, значи. КОйто и да се е опитал да я убие, не е предвидил това. Сеана се усмихна накриво, подаде ръката си на страрицата и се опита да се изправи.

– Ще те заведа на сигурно място и ще ти помогна.

* * *

Стопанина Калим Мюшир, хвърли поглед към картата на стената на кабинета. Разчертаната повърхност на острова го притесняваше. Нещо във вътрешността го човъркаше, далече от дома му, далече от Хипопион, и все пак опасно близо. Той въздъхна. Почти две седмици домашен арест. "Скучно ми е" беше мисълта му, удавена в поредната чаша дисар.

В ранната утрин на двадесет и пети септември магистър Озлит загуби всичко, което имаше, освен живота си. Всъщност – в няколкото объркани минути, в които пощурялата градска стража претърсваше цялата му разкошна къща в най–престижния квартал на Озгария – в тези бързо изтичащи мигове магистърът разбра, че ще загуби и шията си.

Докато капитанът на стражниците му крещеше нещо, той мъчително се опитваше да осъзнае какво става. Последният му ясен спомен беше, че снощи пиха толкова до късно с магистър Оздером, че последният остана да спи в отделението за гостите.... а точно от там се носеше в момента най–голямата врява. Писъци на слуги, възмутени крясъци, шушукане от тълпата, събираща се от вън, пред голямата му, разкошна столична къща.

...Напоследък доста често се заседяваха с Оздером до късно над бутилка–две качествено селенийско... В ареста обаче разбра, че Оздером вече никога няма да пие вино... не и ако Халид не откриеше сезона на възкресенията.

Дори дебелите стени на затворническата цитадела не можеха да спрат избухналите в града коментари, че магистрите вече са започнали да се избиват един друг заради привилегии, пари и власт. Магистър Озлит се опита да обясни на разпитващите го, че няма никакви интереси да убие един от най–верните си съюзници, а и не би го направил в собствения си дом.

– Умрял е от бавнодействаща отрова... Изглежда хич не те бива за отровител... кулемето не бива да се смесва с вино, защото тогава убива жертвата за няколко часа.... в пъти по–бързо от предвиденото...

– Не съм аз...

– Да, бе, не си ти!!

Процесът му беше организиран за по–малко от ден. Още на другото утро бе изправен пред собствените си колеги магистрати и осъден на смърт за подриване управлението на страната.

Единственият, който се намеси в негова защита срещу почти единодушното решение на останалите беше магистър Озериан. Той не обичаше публичните прояви, но кратък разговор с личния му банкер Обсъл го застави да се застъпи за колегата си. Неприлично богатия лихвар и търговец беше ясен:

– Господин Озериан. Имам сведения от свои източници, че убийството на Оздером е дело на солов артист, пратен от онази вещица – графиня Арит. Някоя си Сигра Диер Спаманши – страшно сръчна с камата и отровите... Сам виждате – убиха Оздером, натопиха Обсъл.... не искам след тях да си отиде от този свят и един най–точните ми клиенти. Тоест вие. Разяснете на магистратите, че Обсъл не е толкова тъп, че да отрови най –добрия си приятел в собствения си дом... И отделно от това – направете всичко възможно, за да бъде убита незабавно тази Сигра. Казвам ви го като на приятел.

Озериан се опита да оневини съюзника си магистрат, но останалите не повярваха. Наложи се мнението, че пишман отровителят е проявил несръчност – отрицателно качество, за което един висш държавник трябва да е готов да заплати с главата си. Като висша милост решиха да не му конфкуват цялото имущество и му позволиха да се види със сина си и фамилния си ковчежник – сър Йегем от Ознабад. Разговорът беше интересен:

– Сър, започна – тихичко Йегем – знаем кой ви натопи?

– Кой?

– Невъзможно. Той единствен ме защити! Е – поне се опита!

– Ако е за въпрос, Озериан получава и моята финансова подкрепа. Но това не му е попречило да ни предаде и двамата. Имам данни, че вчера на обяд е била убита някоя си Сигра Диер Спаманши. Една от виртуозите в подземния свят. Знам и кой е поръчал заличаването на тази млада усойница...

– Озериан?

– Именно – кимна Йегем – при това я е докопал чрез хората си в стражата само за половин ден след вашето арестуване и смъртта на Оздером... Озериан наистина има прекалено добри връзки в стражата.... чудно как онези бронирани кретени са разбрали толкова бързо, че в къщата ви има прясно отровен труп...

– Да... Йегем... остави ме насаме със сина ми – моля те...

На следващия ден, в мига, в който брадвата на палача отдели главата на Озлит от тялото му, една стрела полетя към трибуната, на която се намираха присъстващите магистрати и се заби в гърдите на магистър Озериан. Беше мъртъв преди още да проехти първият писък....

В същото време, в другия край на града, Йегем почерпи Обсъл с чаша кафе:

– Това, неанското, няма равно... Между другото оставихме Върховния магистър Озгар без подръжници... тези тримата му бяха последните верни...

– Абсолютно вярно, драги ми Йегем... Лейди Арит също много обича този сорт...

– Забележителна жена, не мислиш ли?

– И годеникът й не си пада по долу... да са живи и здрави и двамата, и онзи среброокия, който има куража ги използва.

Младият мъж несъмнено беше умен. И добър картоиграч. Печелеше на карти, печелеше и на заровете. Умееше да намира баланса между риск и залог и да печели и на най–непредвидимите игри, раположени по зелените маси, под одимения таван, сред рехавата тълпа от опитващи се да се разорят богаташи. Постепенно обаче безумието на хазарта го обземаше и започваше да играе сякаш предизвиква самата съдба – все по безрасъдно и безрасъдно. Започваше да губи колосални състояния и сигурно отдавна би се разорил, ако не получаваше кредит от самия съдържател на заведението.

В момента въпросният собственик дори присъстваше и кротко отпиваше от превъзходно, тъмно червено периалско. Не усещаше никакъв вкус – нито от виното, нито от изтънчените, отбрани ястия, нито от блясъка в очите на хубавицата, разположила се на канапето срещу него. Не можеше да усети нищо от тези неща, защото Господарката му отнемаше всяко възможно чувство... Само среброто продължаваше да го влече.... даже не среброто, а Нейният блясък в повърхността му.

В безвремието на безразличието, в което бавно потъваше, се появи малка искра любопитство. По скоро чисто умствено раздразнение сред хладния покой на душевното нищо, в което го потапяше Луната. Стана и слезе по стълбичките, отделящи кабинета му с вътрешен прозорец от заличката долу – приближи се полека към причината за събуждането на дремещата му душа:

– Върховен жрец Врод? На какво дължа честта? Да ви срещна точно тук?

– Сър Терем Харт – свещенникът бързо се обърна към неочаквания си домакин, но не и преди последния да види накъде е обърнат погледа на неканения му гост. Селениецът се опита да бъде любезен:

– Партия шах?

– С удоволствие – отвърна жрецът и последна Харт по стълбите. Вече в кабинета, когато се разположиха, Врод каза:

– Интересен род имате Терем. Във почти всяко поколение имате човек, който управлява имуществото на фамилията и всеки път той се оказва бездетен, и наследнъкът му е или най–близкия племеник, или брат...

– Аз съм това, което усещате че съм, господине.... но въпросът ми е дали дойдохте точно в тази игрална зала, за да пръснете малко пари или наистина гледахте към виконт Естора.... или само така ми се стори? Преди да отговори на въпросът му, Врод се вгледа в студеното, безсърдечно изражение на събеседника си и не откри там дори помен от емоция. Само хладен ум. Реши да не рискува:

– Какво прави той тук?

– Не съм го принудил... ако това имате предвид. Покварява се по собствена воля – при това изключително успешно и с мащаб.

– Колко е загубил за тази вечер?

– Около три хиляди златни данайски лири .... за такива като него махам горната граница на залозите...

– Скъпо ви излиза този виконт – отвърна свещенникът, давайки си сметка, че всъщност не е така. Понеже очевидно заведението беше на самия Харт. Последният го подкани:

– Определено!... играйте, върховен жрец, Врод. Всичките ми агенти казват, че сте невероятно умен човек... в нощи като тази шахът е единственото удоволствие, което мога да вкуся. В него има някаква висша, ледена естетика – всичко това беше казано с безжизненост в гласа, от която на свещенника му се обърна стомаха. В този миг наистина си даваше сметка, че срещу него стои изчадие на луната...

Странното беше, че Терем Харт загуби три поредни партии, деликатно предавайки позиция след позиция на опонента си. В един момент Врод осъзна, че другия го прави нарочно:

– Защо държите да губите, господин Харт?

– Защото така ми е изгодно. Вашето идване в моята половина на дъската ми носи печалба?

– Все още ли говорим за шах?

– Всичко е шах... – отвърна с мъртвешки равен тон Харт – Селения е разделена на малки квадратчета и в тях най различни сили правят своите ходове. Червени царици и Бели офицери се борят да държат под контрол една кралица, която се е маскирала като непълнолетна пешка.

– Така е, но май вие държите една от моите фигурки, господин Харт?

– Нищо подобно – вие държите частица от моето бъдеще, свещеннико.

– Тоест?

– Навсякъде, където има халидови храмове, има и ред, благоденствие, законност.... Аз обичам да правя много пари, а не мисля че това е възможно, ако страната продължава да затъва в хаос. В Хаос, свещеннико на баланса. В растящ хаос, който тепърва ще се превръща в разногласия между благородниците.

– Червените царици могат да ви осигурят такава стабилност, господин Харт. Белите офицери също.

– Да.... но нима църквата Му ще гледа отстрани? – попита с объркващо хладен тон селенитът – колкото до стария херцог Естора и блитцените.... кой стои зад активизирането на последните? Те избягват политиката... кой?

– И какво предлагате? – попита върховния жрец.

– Нека се съюзим, докато другите си пречат един на друг. Не е нужно да влизаме в конфликт с Умбра или... да пречим на който стои зад блитцените... да не повтарям, че не знаем кой е този някой..... – отвърна равно, с беззижнен блясък в очите Харт.

– Става, ако този път играете истински срещу мен.... Мисля, че е мой ред да местя пръв.

Сър Сорв Гобрин още не беше взел вана след дългия и монотонен път, продължил почти две седмици... когато му сервираха новината за арестуването на сър Девърмонт Кестрийдж. Тоест, още не го бяха арестували, но на там вървяха нещата. Гобрин, който още носеше в душата си сладкия вкус от голямата сделка, постигната в Ерисея, едва се удържа да не заколи подчинените си:

– Защо? Това беше най– удобния началник на митницата на речното пристанище, с който съм имал вземане даване? Защо го подхвърлихте на лорд Кейдж?

– Започна да играе с някой нов... самостоятелно.

Успяхме да се доберем до някой уличаващи документи във връзка с новите игрички на Девърмонт... и ги подхърлихме на онзи фанатик, инспектор Менедем. Този човек сигурно би предал на съд и майка си, ако научи, че тя е извършила престъпление?

– Имате ли идея кой може да е новия играч?

– Амии..

– Да!?

– Нищо, че отрича... поразтърсете се из любимите му вертепи и ми го довлечете... жив... и цял!

След напускането на Брет Велиан остана известно време неподвижен, разсеяно зяпащ през прозореца към вътрешното, четириъгълно дворче. После много бавно осъзна, че нещо в него е взело решение, което не му харесва. Но няма избор.

Всъщност бяха минали няколко часа, когато разлюля звънчето на бюрото си и нареди на влезлия слуга да приготви каретата му и необходимия екскорт охрана. Налагаше се да отиде до крепоста и да уточни някой неща с генерал Брет.

Когато влезе в кабинета на едрия войн, започна разговора по същество:

– Генерал Брет? – може ли да ви отнема минута? – попита с прекомерна, студена учтивост лорд Велиан.

– Трябва да е важно, щом сте дошли на крака да ми го кажете! Но ако е за предложението, което дори не сте направили на мен, а сте го отправили към Принца – забравете! Мисле, че днес бях достатъчно ясен.

– Моят жест беше проява на внимание. Предложих поста първи министър на вас, защото си дадох сметка, че Принцът ви има повече доверие, отколкото към мен. Това беше израз на признанието ми, че... няма значение... Дойдох за друго!

– Слушам ви! – отвърна учитиво, но твърдо генералът.

– Цялостното ви отношение към мен изразява презрение – Велиан за момент спря, сякаш дори и в момента все още обмисляше мотивите си да води този разговор– ... Вижте, Брет, ще стана баща след няколко месеца, и днес по време на вашето посещение осъзнах, че името на рода ми струва повече от собствения ми живот! – казвайки това, Велиан погледна изчаквателно Брет. Последният обаче запази безизразното си, неутрално изражение:

– Сигурен съм, че имате сериозен мотив да водите този разговор с мен... И все пак какво точно искате?

– Дуел, генерал Брет.

– Разбирам! – кимна отсечено домакинът – но нямам намерение да угаждам на накърнената ви гордост. Ако искате приятелски двубой ще приема – водил съм такива с Посланничката и с Префекта... но нямам намерение да ви убивам, лорд Велиан – нито да ви дам възможност да ме убиете вие, само защото не ви харесва моята оценка за личността ви.

– И на мен не ми се водят дуели. Но предпочитам да умра, отколкото детето ми да расте с име, към което хората нямат уважение.

– А аз проявявам неуважение, така ли? – гласът на генерала беше съвсем равен, прикривайки всяка възможна емоция – давам ви точно толкова, колкото получавам от вас. Дали сега вие ме разбирате, какво намеквам?

– Прекрасно! – потвърди с недоловимо кимване лорд Велиан – понякога се опитвам да ви накарам да се чувствате по–глупав от мен!

– Това е разковничето, първи министре! На вас не ви е достатъчно да знаете, че сте по–образован от мен, или играете по добре любимия си шах – на вас ви е нужно да карате околните да се чувстват по–глупави от вас. Това дразни! Ако не беше дисциплината, която забранява дуелите по време на война – а и чувтвото ми на дълг към Ти'сейн... аз самият бих ви предложил дуел и бих премахнал с удоволствие първия министър на Принца... но не сме деца, Велиан.

– Странно, дойдох да ви предизвикам, а изглежда ще се наложи да призная, че и моето поведение не е било безупречно.

– Моля ви, Велиан – задръжте си безупречното поведение за другите като вас, които си броят родостловното дърво до незнам си кое поколение назад...

Гостът внезапно избухна в тихичък, но все пак искрен и чистосърдечен смях... Домакънът му осъзна иронията, която неусетно беше вложил в думите си и си неволно се предаде на една кратка, мимо волята му усмивка. Веселото изражение обаче изчезна от лицата им едновременно:

– В такъв случай... простете за минутата, генерал Брет, която ви отнех за себе си.

– Простен сте, лорде.

– Това за приятелския двубой остава ли в сила?

– Само ако първо играете срещу Солг... той има навика да чупи своя шинай в тялото на партньора си.

* * * * *