Пурпурна есен – I част

Генерал Брет скръцна тихо със зъби докато секретарят уведомяваше лорд Велиан за посещението му. Той подхвана по–внимателно и здраво опакования в кожа пордълговат предмет, който носеше и си обеща мислено тази среща да продължи колкото е възможно по–кратко. Секретаря излезе от стаята и му кимна, че лорда ще го приеме. Велиан седеше зад огромно бюро покрито с документи и имаше недоспал вид. ”Очевидно многото работа не понася никому”, си помисли Брет и му махна с ръка да не става.

– Не си прекъсвайте работата заради мене, Велиан. Ще бъда кратък.

– Генерал Брет, на какво дължа честта..?

– На предложение, което сте отправили към принц Ти'сейн да поема поста Пръв Министър, което ще отхвърля. – изражението на Велиан беше трудно разчетимо. – Нямам намерение да се нагърбвам с администрация, още повече като знам колко е времегубеща тази в крепостта. И нямам намерение да съм спасителен пояс за теб и проектите ти – поел си длъжността, заклел си се и след две седмици вече я предлагаш на друг? Да не ти мина ентусиазма? – усети, че се е ядосал отново и спря за да поеме дъх и да се успокои.

– Брет.. – той махна с ръка.

– Както и да е.. Не съм дошъл да споря, а просто да откажа. Аз съм воин. Не съм чиновник. Много мило, но не, благодаря. Виждам, че сте зает човек, ще ви оставям. Затова минах. Не ми позволявайте да губя повече от времето ви. – той кимна отсечено и побърза да излезе. Велиан изглеждаше уморен и може би разсеян иначе сигурно щеше да го засипе с увещания. ”Или може би вече е съжалил за предложението пред Ти'сейн?”

Навън слънцето нагряваше улиците на Ерисея. Скоро щеше да стане студено и хората се радваха на последните топли есенни дни, които им се бяха паднали. Навсякъде кипеше труд и Брет приглади отново пакета в ръцете си и забърза по улиците избягвайки сблъсъци с натоварени каруци или носачи на дъски и други строителни материали. След още няколко пресечки стигна до магазина, към който се беше запътил. Влезе внимателно, а при отварянето на вратата малък меден звънец издаде посещението му. Имаше няколко секунди време да огледа лъскавите стъкленици подредени върху чистите рафтове, преди една женска фигура да се появи иззад завесите.

– О, генерал Брет. Каква изненада.

– Надявам се да е приятна изненада, прекрасна Мар`иста. Дошъл съм с една голяма молба.

– Нека чуя, генерале. Ако мога да помогна ще се отзова. – тя се усмихна и подпря на единя от дървените плотове, покрити със ситно извезани покривки. Иззад завесата се показа още една жена, кимна и се скри отново.

– Имам нужда от едно ухание, прекрасна Мар`иста. По–специално ухание. Много по–специално ухание.

– За вас ли генерале? – тъмнокосата жена се усмихна заинтригувано.

– О, не. За една жена.

– Значи искате специално ухание за специална жена? – усмивката на уханната ставаше все по–широка. Брет усети, че започва да се изчервява.

– Ммможе да се каже и така, да.

– Ами бъдете по–конкретен, генерале, за това ухание. Трябва да сме сигурни, че ще хареса на избранницата ви. На какво искате да й напомня, какво да й внушава. Каква е по характер? Дали ще й харесват тежки аромати или предпочита леките, дали сладникави или плодови..

– Аз.. Мисля, че би й харесвало, ако й напомня за дома.

– Ами това стеснява нещата.. Откъде е тя?

– От изтока.

– Къде от изток? Силосия? Синехия? Неа?

– Аз.. Не съм много сигурен. Тя ми е говорила за пустинята веднъж..

– Значи ухание, което да напомня за изтока, за пустинята. Няма да е толкова лесно, но ще направим всичко по силите си. За кога ще ви трябва, генерале?

– Не знам. Колкото може по–скоро. Може би след седмица, може и по–рано.

– Само седмица? Не съм сигурна дали може за толкова кратко..

Брет се усмихна и побутна към нея кесията си. Мар`иста я погледна само за миг, след това започна да се изчервява на свой ред.

– Това е твърде много, генерале, дори за такъв рядък аромат, какъвто желаете.

– Да, но трябва по някакъв начин да компенсирам времето, което ще загубите докато се опитате да го постигнете и което ще ви лиши временно от други клиенти. А и искам това да ухание само за нея и никой друг.

– Разбирам. Тогава бих се съгласила да приема тази кесия с уговорката, че вбъдеще ще продължим да снабдяваме избраницата ви с аромата, докато сметката ни не се изравни.

– Разбрахме се. – той й стисна ръката и тръгна да излиза, когато се спря и се върна.

– За малко да забравя. Това е подарък от мен и от момчетата от крепостта за магазина ви. Надявам се да ви хареса, някои се постараха особено много за да го направят – той остави пакета и изчака Мар`иста да го развие. Тя ахна изненадано и генерала се измъкна с усмивка на задоволство преди останалите уханни да са се появили да го разгледат. Увита в кожата лежеше изящно изработена табела – с метални халки в горния край, разноцветен надпис ”Ухания” в долния, а по средата седеше издута стъклена колба, в чиято вътрешност играта на светлината рисуваше изящни и разнообразни цветя – лилии, рози, орхидеи, теменужки и много други. Той побърза да се скрие в една от близките преки преди магьосничките да се бяха отърсили от изненадата.

Приближавайки се до входа на крепостта забеляза странно оживление – повечето от войниците и маговете бяха наобиколили двойка новопристигнали с куче и муле. Войниците се смееха на нещо, което мъжа разказваше, а жената се опитваше да укроти кучето, което възбудено от многото хора бягаше наоколо и лаеше развеселено.

– Какво става тук? – силния глас на Брет прекъсна някаква история за халидски жрец, селенийска млекарка и кравата й. Повечето войници изглеждаха достатъчно смутени за да се завърнат на постовете си без да чакат допълнителна покана. Брет обаче направи знак на един от маговете да му обясни.

– Бардове, генерале. Дошли са да търсят работа в крепостта или нещо такова. Рядко се срещат да пътуват по двама, но мисля, че съм чувал за тях..

– Ясно, ще се оправя. – той повиши леко глас – Останалите на работа.

Приближавайки се още той най–накрая получи възможност да огледа двамата пътници. Жената, която най–вероятно още нямаше трийсет години, беше с буйна права тъмноруса коса. Тя най–накрая успя да хване кучето, което беше доста едро и завърза дълъг каиш за нашийника му. Мъжът, на вид малко по–възрастен от жената, дооправяше такъмите на мулето им когато забеляза Брет.

– Брет, генерал на Тиен'хара и за момента кастелан на крепостта на Тиен'хара. С кого имам честта да се запозная?

– Моите почитания, генерале – мъжът се поклони, а медния му език моментално смени диалекта от простонародния на дворцовия еквивалент. – Наричат ме Бруми, милорд, от Брумбандил Шанър, а това е сестра ми Лия.

– Брумбандил, това не беше ли някакъв легендарен герой от Лунните острови?

– Точно така, милорд. Баща ми имаше добро чувство за хумор, дано ветровете вечно носят праха му над океана. Но предпочитам да ме наричат Бруми, милорд. За да не ме бъркат с другия – той се засмя, а сестра му като че ли го изгледа намръщена.

– И по какъв случай сте решили да се отбиете в Тиен'хара, Бруми и – той се обърна към жената – Лия Шанър.

– Ние сме пътуващи музиканти, милорд. Пеем, свирим, разказваме приказки и легенди. Веселим хората. Наскоро чухме, че една от легендите се е върнала отново сред Даная и не можахме да устоим на изкушението. Всеки двор има нужда от развлечения, милорд, а доколкото разбрахме принц Ти'сейн още не е избрал свои придворни музиканти..

– Аха.. Разбирам.. Е, предполагам, че можем да ви предложим гостоприемството си докато талантите ви бъдат оценени от принца и останалите. Крепостта е малка, но предполагам, че ще успеем да намерим място за вас двамата.

Той махна на единя от конярите да поеме мулето на двамата и ги покани да влязат с него в крепостта. В този миг от входа на централната кула излязоха хванати под ръка Юла и Ка'анел. Послушницата очевидно се наслаждаваше на вниманието на магът, до момента когато видя Брет и двамата се приближиха към групата.

– Добър ден, генерале.. – се усмихна Юла. Брет им кимна и може би щеше да каже нещо, когато кучето ненадейно започна да ръмжи и да лае срещу двойката. Каишът му бе опънат до край и на Лия се наложи буквално да седне върху му, докато двамата се отдалечиха по–бързо.

– Аз.. съжалявам, милорд. Саба рядко се държи така.. – Брет махна с ръка при очевидно разтревоженото изражение на Бруми.

– Саба? Интересно име за куче.

– О, Саба е много интересен сам по себе си, милорд. Рядка порода е той, цяло щастие е, че се сдобихме с него. Подарък разбира се, не бихме могли да си позволим..

– За лов е сигурно..

– О, да. За лов.

Бруми се умълча, но влизайки в крепостта Лия и кучето се изравниха с Брет.

– Простете, че питам, милорд, но онази девойка преди малко не говореше ли с умбрийски акцент? – гласът на жената беше по–мек от този на брат й, но и в него се усещаше същото напрежение.

– Имате отличен слух, милейди. Госпожица Юла е част от Умбрийското посланничество в Тиен'хара.

– Умбра има посланничество в Тиен'хара? – лицето й сякаш изведнъж помръкна, но после бързо се усмихна. – Сигурно принца е много зает човек, може би ще бъде глупаво да го разсейваме..

– Не се безпокойте затова. Именно защото е зает има нужда да го разсейват от време на време. Заповядайте тук – той отвори вратата на една от стаите за отдих – Разположете се удобно, принца в момента не е в крепостта, затова може да се наложи да почакате. Ще известя слугите.

Той ги остави и тръгна надолу по стълбите, но вместо да свие към помещенията на слугите излезе отново на двора и потърси с поглед магът, който беше чувал за бардовете. Имаше нещо странно около тях, което не му даваше мира, а не искаше повече неприятности в и без това изпълнената с проблеми крепост.

Трапезарията беше пълна с войници и магове, които вечеряха и слушаха новодошлите. Обикновенно беше шумно, тъй като на всяка от дългите маси се разказваха поне по три различни истории, но тази вечер вниманието на всички бе приковано в барда, която подрънкваше тихо на някакъв струнен инструмент като акомпанимент към историята, която разказваше. Войници, които трябваше да застъпват на пост отстъпваха местата си с недоволство, на тия които сега сдаваха стражата и с нежелание напускаха дългата зала. Малцината, които приказваха го правеха шепнешком и гласът на Бруми се чуваше ясен и силен из цялата зала, чак до единия страничен вход където се тамън бяха пристигнали Ти'сейн и Брет. Принца открехна завесата за да чува по–добре думите на барда, докато своевременно се стараеше да следи разказът на генерала.

– .. от маговете си спомняше да е присъствал на представлението на другата известна двойка бардове и каза, че си приличат, а и било преди четири или пет години.. Затова се е припознал, но после си спомнил, че онези са били съпрузи, докато тези двамата са брат и сестра..

– .. станало преди много, много години, когато дори звездите по небосклона били различни, почти всички освен една – звездата на Тиен'хара. Тогава крал бил Ле'дан Смелия, а синът му Ле'дар бил едва на петнайсет години. Тогава в едно от поредните сражения..

– .. стори ми се странна реакцията им спрямо жриците на Умбра, изглеждаха изнервени и може би даже уплашени, затова ги настаних в другото крило, където бяхме настанили и Арабела. Разбира се, можех да ги отпратя – те самите изявиха желание да си тръгнат без да те безпокоят когато разбраха за официалното посланничество на Умбра, но..

Ти'сейн постави ръка на рамото му и му даде знак да замълчи.

– Правилно си постъпил. Дори от това разстояние мога да усетя колко силна е светлината в кръвта на жената – те също са дошли заради призива.. Защо са закъснели толкова и каква е историята им с жриците ще разберем по–късно. Сега ме остави да чуя историята.

Брет кимна и на свой ред се заслуша в плътния глас на барда.

– .. разбрал за смъртта на баща си Ле'дар бил почти ужасен. Та как би могъл той да стане крал на Тиен'хара при положение, че баща му, който би толкова по–силен, по–смел, по–опитен и мъдър от него, не успял да се справи. Той се заключил на върха на централната кула на крепостта, над която светела звездата и започнал да се моли на предците си да му дадат някакъв съвет, някаква помощ, с която няма да засрами баща си и да не разруши делото му. Ле'дар се молил цяла нощ под звездите, защото както сигурно знаете звездите са светлинките на душите на всички умрели тиен'харци, а най–ярките са тези на кралете от древността, които са заслужили мястото си и осветяват силно тъмата на нощта. Молил се цяла нощ, а когато изгрева разпръснал звездите и ги скрил от погледа му отключил вратата и слязъл при майка си, кралицата. Никой не разбрал какво точно са казали предците на младия Ле'дар, но той сякаш се променил коренно – сякаш за една нощ порастнал от момче в мъж. Много от придворните започнали да вярват, че духът на покойния крал се вселил в сина му – толкова много си приличало държанието им от този момент нататък. Младия крал се упражнявал толкова настървено в боя, че не било трудно да се разбере желанието му да стане поне толкова добър, колкото бил Ле'дан, а защо не и повече..

– Враговете на Тиен'хара по онова време били разпръснатите владения из близка Даная на запад, забравени вече князе, владеещи земи на север, юг и изток от Тиен'хара и всяко едно от тях се опитвало да завземе крепостта – и през следващите няколко години Ле'дар не веднъж се срещнал в битка с техните владетели. Той вървял точно по стъпките на баща си, докато не се оженил за прекрасната Кайрис и не разбрал, че ще стане баща. Светът наново се преобърнал за младия Ле'дар – за пореден път се заключил той на върха на централната кула, молейки предците си за съвет и помощ както бил направил в миналото. Този път молбата му била не за да не посрами рода си, а за да не го остави беззащитен, както бил направил неговия баща. Как можел да бъде сигурен, че няма да падне посечен в следващата битка и да остави детето си на произвола на съдбата? И той се молил три нощи подред, крачел из коридорите на крепостта мрачен и изпълнен със съмнения и планове седмици на ред и все още нямал отговор.

– Времето летяло, а крал Ле'дар бил все така неспокоен. Всеки път, когато заминавал от крепостта се сбогувал с кралицата си, все едно отивал на сигурна смърт. Всяка вечер преди битка будувал по цяла нощ с очи вперени в звездите. Колко се е измъчвал и терзаел, думите ни са безсилни да опишат, ала ето че годините минавали, а смъртта така и не идвала да го прибере. Синът му, Ле'сар, израсъл силен и здрав и скоро започнал да помага на баща си, защото умът му бил остър и виждал, че баща му се радва повече на примирията със съседите, отколкото на битките, които бил спечелил. Времето, когато двамата управлявали заедно Тиен'хара били десетилетия на успех и благоденствие за целия народ, заради които принца получил прозвището Мъдрия. Ле'дар не се боял вече от смъртта – виждал, че синът му е порастнал и вече може сам да се грижи за семейството си, но ето, че смъртта все още не идвала за него. Синът му порастнал, оженил се, родил му се на свой ред син, който растял, ала Ле'дар не стареел. Нито един косъм от тъмната му коса не бил побелял, когато на кралица Кайрис косата вече била сива като утринна мъгла, нито една бръчица не се била появила по лицето му, което било още младо като на сина му. Хората започнали да го наричат Ле'дар Младоликия и не след дълго плъзнала мълвата, че в отговор на молитвите му предците са го надарили с вечен живот, безсмъртие.

– Но това, което хората приемали за дар, Ле'дар започнал да разбира, че е проклятие. Скоро през една студена зимна нощ любимата му Кайрис починала в съня си и той останал без другар и опора до себе си, а не след дълго синът му пострадал при лов и му оставали броени дни – нито лечителите, нито знахарите можели да му помогнат. За последен път се качил Ле'дар на централната кула на крепостта и се окъпал в светлината на звездата на Тиен'хара. Този път не отишъл сам, а с него бил Де'сейн, единствения му внук, който вече бил на възраст за женене. Те прекарали дълго горе сами, под звездите, а когато Де'сейн се върнал в залата при съветниците на краля, разказват, че бил пребледнял като снега по бойниците на крепостта и треперещ повтарял само ”Той полетя, той полетя..” Със свито сърце верните бойци на Ле'дар се качили на кулата, а после обходили и двора – нито краля, нито тялото му се виждало някъде. Когато успели да успокоят достатъчно младия Де'сейн той им разказал, как след като дълго били разговаряли за Тиен'хара, Ле'дар му бил дал кралския пръстен и с думите, че на хората не е писано да живеят вечно, се хвърлил през ръба на кулата. Ала тялото му не било намерено, защото както младия крал разказал, Ле'дар не започнал да пада към земята, а се издигал все по високо в небето, докато накрая изчезнал с блясък в тъмнината. А от тази вечер на небето се появила нова звезда, голяма и ярка, която изгрява в настъпването на есента и се скрива на края на зимата.

– Така се случи, че днес привечер забелязах, че тази звезда се е появила отново и си спомних за тази история, която макар да не е много весела, се надявам, че ви е харесала. – бурни ръкопляскания от притихналите войници докараха усмивка на посърналото лице на барда. Принца забеляза, че очевидно представлението на бардовете е приключило и се обърна към Брет за да му каже нещо, когато чу ясно гласът на жената:

– Да пием за принц Ти'сейн – да бъде смел като Ле'дан, мъдър като Ле'сар и нека царуването му продължи поне колкото това на Ле'дар!

Гръмката наздравица озвучи наново трапезарията, а Ти'сейн се обърна замислен към Брет.

– Искам тези двамата на аудиенция. Колкото може по–скоро.

– Искам тези двамата на аудиенция. Колкото може по–скоро. – каза му Ти’сейн. – Освен това утре искам да се видя и с Велиан. Нали ще пратиш сутринта да го повикат?

– Разбира се. – увери го приятелят му. – В кабинета ли ще се проведат двете срещи? – поинтересува се той.

– Едната не. Доведи тези двамата на Централната кула след като вечерята приключи.

Постепенно бе станало обичай всички да се събират в голямата трапезария на крепостта. Няколко часа всяка вечер дългите маси бяха оживени от разговорите на различните служители и гости в крепостта. Принцът бе доволен, че може да наглежда войниците, които бранеха крепостта, както и наемниците, придържащи се към своята лоялност. Лоялност, до скоро диктувана от парите. Но само преди няколко дни цял отряд му се бе заклел във вярност. “Всеки осъзнава рано или късно, че има нужда от дом”, помисли си Ти’сейн и прокара пръсти по сребристата коприна с вплетени сини нишки, препречваща пътя му.

Напоследък крепостта бе станала неузнаваема. Фино тъкани гоблени покриваха до преди голите каменни стени и лъхащия преди от тях студ. Ефирни завеси отделяха коридорите от големите зали там, където по една или друга причина нямаше врати. Имаше нещо смътно познато в атмосферата, която се създаваше. Може би далечна прилика с двореца на Самра. “Неански привкус в най–качественото тиен’харско вино”. Усмивка заигра на устните му и той най–сетне отметна сребристата завеса.

За хората, които наблюдаваха влизането му, изглеждаше сякаш мракът на черните му официални дрехи погълнаха блясъка на коприната, останал само в очите му. Твърде светски бяха станали тези вечери, за да си позволява да се появява облечен с някой от любимите си халати. Пък и вече нямаше кинжали, които да крие в ръкавите си.

Задържа усмивката на лицето си и изръкопляска кратко, привличайки вниманието на бардовете.

– За звездите на Тиен’хара. – отвърна на тоста той, взимайки поднесената му чаша от един набързо притичал прислужник.

Качи се на ниския подиум в единия край на трапезарията, където Черис и Рамегал спореха оживено за нещо, а Юла и Ка’анел бяха свели глава един към друг, тихо обсъждайки разказаната легенда. Ти’сейн се настани на обикновеният дървен стол с висока облегалка и преди още някой слуга да е дотичал, си сипа сам от предястията, подредени с вкус върху големи плата.

Оттегли се малко по–рано от обичайното, но не предизвика особен интерес с напускането си на трапезарията. По коридорите все още цареше вечерното оживление – закъснели прислужници бързаха да подредят покоите на гостите, войници се прехвърляха от една крепостна стена на друга, избрали заобиколния маршрут през топлите недра на Тиен’хара.

Есенният вятър разпиля косите му и той вдигна глава към звездите. Отдавна не бе изпълнявал обичая, разказан в легендата. Дори в миналото малцина бяха допусканите до тази площадка, които са имали възможност да отправят молитва към нощното небе. Към какво бе отправял молитвата си той през изминатите месеци, запита се той и застана под Звездата.

Единственото, в което вярваше, бе това знаме, изтъкано от Баланс и Светлина. Единственият Бог, който диктуваше действията му, бе дългът. Единствената почит, която можеше да му окаже, бе битката. И все пак думите на Брумбандил Шанър бяха събудили неясния подтик да се помоли на загиналите си прадеди, осветяващи далечния небосклон със своите добродетели.

– Къде ли отиват кралете, които не са заслужили тази чест? – запита се той и поклати глава. Честта изобщо не беше сред целите, към които се стремеше. – Може би в пустинята. – развеселено си отговори Ти’сейн и замълча в няколко безкрайни мига, успокоявайки съвестта си.

Никога не бе знаел как да се моли. По–скоро го възприемаше като възможност да остане насаме със себе си – със сърцето, а не с разума, погълнат от всички отговорности, стремежи и проблеми, да осъзнае какво изпитва като най–обикновен човек. Споделяше искрено със своите предци, въпреки че не знаеше, дали го чуват.

Молитвата му бе прекъсната от далечен женски смях. Намираше се твърде високо, за да е някоя от Отряд на кръвта. Огледа се любопитно и видя Ка’анел и Юла, прегърнати през кръста, на една по–ниска кула. Ти’секн повдигна вежда и си помисли доволно: “Значи засега Магът се справя успешно”. Кога ли щеше да му донесе първата ценна информация за двете умбрийки...

Докосна камъка на Въздуха все така скрит в кесията с пясък, висяща на колана му. Точица Светлина от сребристите очи се пренесе плавно в кристалното и за миг допирът му стана леден. Принцът усети как ветровете промениха полета си, обгръщайки покривната площадка в тишина. Не искаше двойката долу, наблюдаващи звездите, да чуе предстоящия разговор.

От тясното стълбище оттекнаха стъпи и бардовете скоро пристъпиха в Светлината. Двамата се опитваха да запомнят всяка подробност, несъмнено за да могат да разказват поредната история за Тиен’хара. Брет неусетно се бе оттеглил, затова Ти’сейн пристъпи напред, за да ги посрещне и се обърна към Лия Шанър:

– Усещаш я, нали? – попита той, сочейки Звездата над тях.

– Принц Ти'сейн.. – Лия се поклони елегатно, последвана от Бруми.

– Същият. – кимна едва забележимо той. Жената упорито бе избегнала въпроса му. – Елате, – продължи той, – нека не стоим на тъмно. – Поведе ги към яркото знаме висящо над центъра на площадката.

Лия тръгна първа, а Бруми я последва, сякаш й преотстъпваше водачеството при тази среща.

– Необичайно знаме, нали?

– Необичайно за всяко друго място освен тук, милорд.

– И все пак то е моят дом. – каза замислено той и обходи с поглед платото. – А както чух искате да бъде и ваш.

– Стига Принцът да е харесал представянето ни не бихме имали нищо против – намеси се Бруми, привел почтително глава – Ала ако не сте, не бихме искали да се натрапваме.

– Тиен’хара е открита за всякакви хора. – “Е, почти”, поправи се на ум Ти’сейн, а пред очите му изникна лика на Картов Мискини. – Независимо дали ги харесваме или не.

Направи кратка пауза и каза:

– Но не мога да не призная, че представлението ми хареса. Явно сте доста запознати с културата ни?

– Удивително е колко много човек може да научи от легендите и хорските предания, наистина. А и из Херцогството все още има семейства, чиито корени избледняват далеч в миналото, по–далеч дори отколкото можете да си представите. – Лия откъсна поглед от звездата и се вгледа в тъмното небе настрани.

– Нима произхождате от такова семейство? – попита между другото Ти’сейн.

– Откъде може да сте останали с такова впечатление, милорд?

Бруми погледна леко учудено първо принца, после Лия.

– Оставяте такова впечатление у хората. – отвърна той и отново сякаш видя силното сияние на Светлината в кръвта й.

– Наистина не знам какво да кажа...

Ти’сейн се засмя, но реакцията му явно още повече притесни бардовете.

– Не го имах предвид като комплимент. Понякога се чудя дали Светлината в кръвта може бъде такъв изобщо.

– Трябва да бъдете горд, че във вените ви тече кръвта на мъже и жени, които са властвали над тази земя в течения на векове.

Погледна жената пред себе си и задържа сребристия си поглед на морските очи на Лия. Отдавна не му бяха казвали нещо толкова хубаво.

– Благодаря, – тихо рече той. – И какво ви доведе в същата тази земя?

– Освен възможността да видим раждането на една легенда, принце.. Причините са ни чисто практични..

– Харесвам хората, които мислят практично. Означава ли това, че някой ден ще ни напуснете? Някои хора веднъж видели Звездата, трудно се отделят от нея.

– Ако се наложи да напуснем Тиен'хара ще бъде поради много сериозно причини, можете да бъдете сигурен.

Знаеше ли въобще тази жена за потеклото си. За способностите, с които Светлината я даряваше? Или просто твърде добре се владееше както повечето актьори.

– Предполагам, че търсите нещо повече от подслон, вино и слушатели?

Последва още един от погледите между двамата новодошли. Този път Бруми пристъпи напред.

– Може би и .. закрила, милорд.

– Интересно – дом и публика срещу легенди и врагове. – изсумтя Ти’сейн, но отново заговори със сериозен глас: – Във времената, за които разказвахте преди вечерята, знамето на Тиен’хара се е считало за символ на закрилата. Може би някой ден това отново ще е валидно. – “Дали ще доживея този ден?” – Все пак трябва да знам от какво да ви предпазвам.

– Най вече от... Умбра, милорд.

– Умбра. – повтори кратко той. Балансирането между Умбра и Силосия му беше достатъчно, а то щеше да става още по–трудно в бъдеще. Сега пък тези двама непознати... – Предполагам вече сте научили за посланичеството им в Тиен’хара. – Явно бе въпрос на време интригите да завладеят крепостта.

– Всъщност това е основната причина да повдигнем въпроса, милорд, най–основната и за да напуснем Тиен'хара...

– Не забравяйте, че става дума за посланичество, а не наказателна мисия. – Което го подсети, че трябва да обсъди с Черис правомощията на жриците.

– Не искам да го приемате като укор, принц Ти'сейн, но според мен съхранявате твърде наивно виждане за Умбра и нейните методи. – каза тихо Лия – Ако нямат позволение за да наложат наказание биха го наложили... неофициално... в някоя тъмна уличка или коридор.

– Не подценявайте прекалената наивност. И не се оставяйте да ви заблуди. След като чуя причините да искате закрила от Умбра, може и да се окажа твърде благосклонен в това отношение.

– Не бяхме напълно искрени с вас, принце.. – започна да говори Лия, но Бруми и махна да спре.

– Предпазливостта ни накара да използваме имена различни от собствените ни, милорд, но нямахме друг избор. Умбра ни преследва заради престъпление, което извършихме докато бяхме в границите й преди около две години.

– Искреността е другото нещо, което ценя у хората. – вметна Ти’сейн.

– Не сме брат и сестра, а – Бруми погледна сякаш извинително Лия – бяхме съпрузи, преди да решим да попътуваме из Умбра за да съберем някои от техните истории. Изглежда някои мои таланти привлякоха вниманието на една от жриците и .. честно казано не мога да си спомня всичко до момента когато...

– ... Когато я заварих в леглото със съпруга ми и застрелях с лъка му. – гласът й беше леден – Една стрела точно в гърлото.. Докато кръвта й се пропие през дъските до долния етаж на страноприемницата вече бяхме извън града.

– В Умбра смъртта на жрица е по–голямо престъпление от всичко друго. Преминахме планините на изток и се скрихме в Силосия, където бяхме сигурни, че няма да ни последват. Ала после А'тане поиска да дойдем насам и известно време се колебаехме докато не чухме, че Звездата е изграла отново.

“А’тане”, повтори на ум името Принцът.

– Един потомък на древен тиен’харски благороднически род няма да остане без закрила, нито ще бъде съден за действията си. – думите му прозвучаха някак тържествено в мистичната светлина, различваща се по цялата покривна площадка и платото. – Още повече, когато е защитавал честта и семейството си. Добре дошла у дома, А’тане. – Ти’сейн сложи ръка на рамото на Лия и се вгледа в синьозелените й очи.

За един кратък миг му се стори, че от очите й засия светлина, когато напиращите сълзи отразиха лъчите на звездата, а в следващия тя почти се свлече на колене пред него.

Принцът я прихвана под мишниците и й помогна да се изправи. Тя трепна при хладния допир на остриетата, усукани около ръцете му, но явно бе твърде развълнувана, за да обърне внимание. Погали страните й, оставяйки сълзите да попият в кожата му. Тя все още трепереше, когато той й заговори:

– Народът на Тиен’хара е силен. Показваме сълзите си само на близки.

– ... И той даде светлина на обезверените и дом на загубените и всички знаеха, че бе краля на Тиен'хара, защото звездите осветяваха пътя му.. – Изрецитира в страни от тях Бруми, а после се покашля смутено – Простете, просто не се сдържах..

Ти’сейн се обърна рязко към него и процеди през зъби:

– И без това рядко държа патетични слова! – след което избухна в смях.

Двамата се засмяха заедно с принца. А'тане избърса зачервените си страни с длан и сякаш дойде на себе си.

– Благодарим ви за помощта, принц Ти'сейн. За разбирането, закрилата и посрещането. Тиен'хара несъмнено ще е благословена с крал като вас.

“А понякога си мисля, че ще бъда нейното проклятие.”

– Преди да ви пожелая лека нощ в дома, който ви е чакал цял живот, ще попитам още нещо, което е важно за мен – какви са способностите ти, Бруми? – обърна се той към барда.

– О, способностите ми.. – Бруми изглеждаше по–скоро засрамен отколкото смутен – Ами, умея да въздействам на хората. Когато ме слушат да свиря или разказвам история.. Карам ги да забравят някои неща или да си спомнят други.. Всичко това е временно, разбира се. Не мислех, че е нещо особено преди онази умбрийка да се заинтересува.. Тя обаче изглежда смяташе, че не е толкова проста магия.

– Умбрийките са доста... настоятелни, когато се заинтересуват от нещо. – иронично каза Принцът. – Смятам, че от сега нататък Бардът на Тиен'хара ще има една доста по–... значима функция. Но се надявам, че няма да имаш нищо против тя да остане в тайна. – намекна му той.

– Аз.. Ще си помисля, милорд. – отвърна Бруми, хвърляй крадешком поглед към А'тане. – Колкото до умбрийките. Познавам методите им, милорд, по–добре отколкото можете да предположите. А и престоят ни в Силосия определено беше полезен.

– Не те задължавам с нищо. Имаш достатъчно време да вземеш решение. Ако жриците са те наплашили толкова много, мога да ти предоставя един Маг на Светлината, с когото да обсъждате истинността на легендите за Тиен’хара.

– О, наплашване не е точно.. А и няма нужда да занимавате някой от Маговете само с мен.. Ще ми е много по–лесно да ги разпитвам сам, а и А'тане е безценен източник.

– В това не се и съмнявам. Но бих искал да запазим и нейната самоличност в тайна на този етап. Твърде много кризи преживяха напоследък умбрийките, – каза загадъчно той. – Ако имате нужда от помощ или съвет се обръщайте спокойно към мен или Брет. Или към Маг Корвейл.

– Маг Корвейл е тук? – А'тане изглеждаше приятно изненадана.

– Тази вечер май е останал в Ерисея. – махна с ръка към светлинките на строящия се на северния край на платото град. – Нима се познавате?

– Беше приятел на семейството ми, но едва ли ме помни. Последно го видях когато все още живеехме в имение край езерото Таку, а тогава съм била на не повече от дванадесет години.

– Било е наистина отдавна. – замислено отвърна Ти’сейн. Кога го бяха отвели Маговете? Може би беше вече на петнадесет... – Мисля, че от тогава Корвейл се занимава с един друг ... младеж. – ухили се той. След малко допълни: – Не искам да ви задържам повече. Брет ще ви отведе обратно до покоите ви.

Бардовете се поклониха и тръгнаха към стълбището, където от сенките се бе показал Воинът на Светлината.

– Официалностите са излишни. – извика след тях Принцът и с тиха въздишка кръстоса крака направо на студените каменни плочи. Притвори очи и обърканите му мисли се насочиха като лъчи светлина към Звездата, грееща над главата му. Имена и образи се преплитаха в съзнанието му, докато той не успя да се концентрира върху загадката на Петоъгълния свитък.

* * *

feat. cherno_slance

– Викали сте ме, Принце?

– Велиан! – направи се на леко изненадан Ти'сейн. – Не те очаквах толкова скоро.

– Защо, сър? Трябваше ли да закъснея?

– Кой може да каже кога е рано и кога късно? – замислено му отговори той. – И не ме наричай "сър", ако обичаш. – каза равно Ти'сейн и заразглежда някакви книжа по писалището си.

Велиан усети, че Принът налага максимална официалност в срещата, което можеше да означава само, че нещо не е наред. Отвърна:

– С какво точно мога да бъда полезен за вас, Ваша Светлост?

Принцът го прикова с поглед. "Какво не е наред, Велиан?", замисли се той. "Какво пак вършиш под носа ми и същевременно зад гърба ми. Брет е прав. Трябва да отделям повече време и внимание на управлението. Скоро. Скоро..." – Като начало да ми отговориш на няколко въпроса. – каза бързо той, за да запълни надвисващото мълчание между двамата.

– Може ли да седна преди това? – попита лорд Велиан и внезапно почувства смазващата тежест на умората, която го повличаше към опасното безразличие.... безразличие какво ще стане в следващия момент.

– Щом имаш нужда... – направи дълга пауза Принцът – от разрешение. – "Сега на слаб ли ще ми се правиш? Или на засегнат?"

– Благодаря, Принце – отвърна лорда и се настани в предложения му стол с искренно блаженство. Потърка зачеревните си очи и търпеливо зачака суверенът му да направи първата крачка в този започнал с неясно напрежение разогвор.

– Предполагам лейди Арит вече се е заела с поставената й задача относно Магистратите, поддържащи Озгар в Съвета на деветимата? – без предисловия започна Ти’сейн.

– Да, Принце. Хората й знаят какво правят... За мое съжаление тя пое в далеч по–опасна посока – нае се лично с проблем, който дори не е ясно колко е сериозен.

– Тогава... кажи ми какво е направила в тази насока? – попита Ти'сейн и се зачуди за опасната задача, с която се е нагърбила годеницата на Велиан.

– Както знаете, тя плащаше и на поддръжниците на Озгар и на противниците му... за начало спря да поддържа първата група и освен това... хм, как да го кажа...

– Както и да го кажеш... – многозначително вметна Принцът.

– ... тя купи от името на Озгар някои, на които преди това плащаше да водят кампания срещу него... но имаше и непримирими люде, отричащи връщането на този слабохарактерен човек, някой от тях... Всъщност първият вече изчезна.

Принцът кимна и се усмихна доволно:

– Много добре. Все пак нека не прекалява. Херцогът не иска да завари полупразно Събрание на гилдиите, нали така? – Погледът му отново стана ледено сребро и той продължи: – Слабохарактерен казваш? Такова ли е мнението ти за южния ни съюзник?

– Поне такова е поведението му в първите дни на възкръсването на Тиен'хара.... Напоследък пристигат противоречиви вести за този човек.... Сякаш някой друг се е намърдал в кожата му.

– Съгласен съм с теб. Убедих се лично с очите си. – "Които ти толкова много искаш за внуците си..." – Но не трябва да забравяме, че не му оставих възможност да прояви характера си, след като възродих Тиен'хара. А коварството на Магистратите...

– Какво коварство, Принце? Че ни нападнаха, смятайки ни за бунтовници? Това просто беше глупост от тяхна страна.

– Ни нападнаха...? Все още помня кой яздеше с озикските благородници от север. – напомни му Ти’сейн. – Но това вече няма значение. – успокои го той. – Говорех за коварството спрямо Херцог Озикс.

– Не бих казал, че е коварство – просто го изхвърлиха от властта като мръсно коте. – тук Принцът отново се зачуди на страния речник на лорда. – На тяхно място и аз бих направил така.... Той чак после започна да се събужда като личност.

– О, в такъв случай дали не трябва да заръчам на лейди Арит да убие и теб? – развеселен попита Ти’сейн.

– Това би било изключително далновиден ход от ваша страна, принце – после може да се погрижите за Брет, Корвейл, Астар и самата Арит...

– Ако тя не се погрижи преди това за мен. – каза той и се заигра със силосийския нож за хартия, озовал се неясно как в кабинета му.

– Принце, и двамата знаем, че имам простичка, ясноразбирамема причина да ви бъда лоялен – дори и рискувайки всичко, което съм получил в наследство от дедите си и което съм придобил сам. Същата причина е в основата и на лоялността на лейди Арит.

“Ако можеше и за мен да е така ясноразбираема...” Ти'сейн пренебрегна казаното и продължи:

– Което ме подсети, че ми трябват имената на Магистратите, за които ще се погрижи твоята лоялна годеница.

– Озлит, Оздером, Озиеран.

– Искам да знам всичко за тях. На коя гилдия са Водачи, как точно ще загинат, с каква лична гвардия разполагат. И най–вече – колко доверени Магистрати имат в Събранието на гилдиите. Може да се наложи да се появявам на въпросното Събрание.

– Принце, по–лесно небето ще падне над Тиен'хара, отколкото аз и генерал Брет да станем приятели. Но той по–скоро ще пие от моята чаша и ще преспи на гости в моето имение, отколкото да ви пусне да отидете беззащитен в столицата на Озикс. И аз съм съгласен с него.

– Че вас кой ви пита? – засмя се Ти'сейн. – Просто имай предвид какво искам да науча. За да си поне малко по–спокоен, когато разбереш, че съм отишъл в Озгария. Ако въобще разбереш преди да се върна.

Велиан беше прекалено уморен за да прикрие раздразнението си. Какъв беше смисълът усилията на толкова хора – на Брет, Арит, на Солг и неговите собствени, когато суверенът му така лекомислено си залагаше живота.... почти всеки ден.

– За какъв опасен и сериозен проблем стана дума по–рано. – подсети се Принцът. – Проблем, за който не знам нищо?

– Нещо е прегазило организацията на лейди Арит в Джендин, господарю.

Ти’сейн определено не бе подготвен за споменаването на Джендин. Едва успя да прикрие объркването и изненадата си, за да се подразни от досадното и патетично “господарю”. Повдигна вежда и попита:

– Джендин. Не предполагах, че сте чували за града.

– Като спазваща законите личност не съм и чувал, разбира се – Велиан се усмихна по неговия си начин – едновременно искренно и обезоръзаващо невинно.

– Не знаех, че Самра толерира толкова много беззаконие в града. – провокира го Ти’сейн. Ако младият лорд знаеше и за раджата, Принцът наистина щеше да остане впечатлен.

– За управника на онзи град ли говорите, Принце? Боя се, че за подробности трябва да попитате Арит – знам, каквото тя реши да ми сподели, преди да замине... Мога да поговоря с нейните хора и да видя дали разполагат с някаква информация за мястото...

Велиан го изненадваше с всяка тяхна следваща среща.

– Не е необходимо. Нима искаш да кажеш, че подземният свят в Джендин се е раздвижил? – ако беше вярно, трябваше да предупреди раджата.

– Зависи какво разбирате под раздвижване! – отвърна спокойно лордът – ако бандите на местните главорези се избиваха със същото темпо, Солг би поискал извънредни правомощия и бихме му ги дали единодушно.

– Не прибързвай толкова с решенията за извънредни правомощия. Ако се стигне до такива мерки, едва ли Солг ще е човекът, който ще ги получи. – реши да бъде откровен Принцът. – Но това сега не е важно. И не е твоя грижа. – усмихна му се той. – Кажи каква опасност грози Мария. Знам, че се тревожиш за нея. – бе му трудно да звучи загрижено, но официалният тон едва ли щеше да е подходящ за случая.

– Благодаря за загрижеността, Принце – странно, но гласът на лордът звучеше абсолютно искрено. За миг Ти'сейн прозря зад маската на този твърде гъвкав като мислене министър и видя просто един разтревожен човек. Реши просто да го остави да говори.

– Тя е безкрайно амбициозна и направо безрасъдна. Реши лично да се справи с неизвестните хора, които се опитват да превземат позициите й в Джендин... Този град е ключов за някой особени стоки, идващи от вътрешността на Неа... Не можах да я спра... – Велиан, за пръв път, от както го познаваше Ти'сейн, изглеждаше неспособен да се контролира напълно. Емоциите му личаха.

Едва сега разбра напълно какво преживяваше Брет всеки път, когато той изчезваше без да остави вест. И все пак – не можеше да иска от друг това, което собственият му дълг повеляваше. Почувства някаква симпатия към младия лорд. Сведе поглед към писалището и тихо каза:

– Кога замина лейди Арит? Мисля, че ще мога да отделя някой Маг да я съпроводи.

– Тя вече замина. – Велиан пое дъх и откровено направи упраженението със задържането му в долната част на корема. Изведнъж придоби виновно изражение: – Занимавам ви с личните си проблеми, а има нещо съдбоносно важно.

– Велиан... – започна Принцът с приятелски глас. – Ако личните ти проблеми не ме интересуваха, нямаше да разговаряме за тях. Не е късно Б’саен да настигне годеницата ти предполагам.

– Тя... тя ... вече е в Джендин, Принце...

Ти’сейн не бе подготвен за подобен отговор. Вдигна очи с изненадано сребристо сияние към младия лорд насреща. “Ндеге? Или селенит...”, мина бързо през ума му, но знаеше, че ако лейди Арит бе чедо на Луната, щеше да го е усетил досега.

– Как? – успя само да попита без да изгуби равния си глас.

– Използвахме нещо ... нещо много особено, за което научихме съвсем наскоро. Не ме питайте за цената, която се плаща при използването на подобно съоръжение...

Ледени тръпки полазиха по гърба на Принца. Думите на Велиан прозвучаха злокобно в тишината на малкия работен кабинет.

– Разкажи ми повече. – подкани го той и отиде до високия бюфет от абанос, в който съхраняваше важните документи на крепостта и Тиен’хара. Загреба със сребърен черпак от безалкохолния пунш, плискащ се сред резенчета плодове и ароматни цветове в кристалната купа, и разля в две чаши. Отпи от своята, облегнат на бюфета и се заслуша в разказа на Велиан.

Лордът бавно се приближи, кимна за благодарност и взе отредената му чаша; и с кратки, простички изречения обясни за картата, намерена в Картов Мискини и за гибелта на най–добрия си наемен маг. Въпреки лаконичността му, в неговия глас се долавяше тревога и дори терзание....

Ти'сейн осъзна, че тя не е заради седемте жертви, а заради риска, на който бе подложена Мария Арит.... що за човек всъщност беше неговия първи министър? “Не по–различен от мен самия.”, отговори си той. Погали гладката повърхност на кристала и отново вдигна чашата към устните си. Успокояващият хладен допир му напомняше на Окото, което в момента бе в ложето си от пустинен пясък в малката кесия на колана му.

– Искам този портален камък под постоянно наблюдение!

– Вече е сторено, Принце – отвърна лордът.

Ти’сейн кимна одобрително и обясни:

– Ако един свещеник на Халид го е използвал, възможно е да дойдат и други. Може ли да се блокира?

– Мисля, че не невъзможно – доколкото проумях от обясненията на наемните магове, ще е нужна наистина колосална магическа мощ, и то само за временното блокиране на това нещо. За това просто наредих да поставят заклинания–капани. За да оцелее при минаването през този портал, използващият го трябва да носи специален медальон – като този на гърдите на Арит и спътниците й.

– Не подценявай силата на Халид. – каза по–скоро на себе си Ти’сейн. Въртопът на събитията отново се ускоряваше около него, а той имаше нужда от миг спокойствие. Миг спокойствие, в който да помисли върху думите от свитъка. – Ще поговоря с някого по въпроса. – продължи той. Дали Алаир Танх знаеше нещо за тези Портали? – Но не сега. Разчитам на наблюдението ти.

– Правя каквото мога – отвърна скромно Велиан.

– Между другото, какво става с онези две амбициозни личности на север. – с презрение попита Принцът.

– За Ричърд Гроу и Дейв Фогъс ли питате? – уточни Велиан и продължи със същия спокоен тон. – Смятам, че неофициално сме във война на два фронта. Онези двама идиоти на север не само мобилизират селяните си, но и набират наемници от внезапно притихналите земи на Триумвирата... Хиляди наемни саби, които не умеят друго освен да бъдат войници... Ако имена като Лоро Кървавия Сън и Карас мокрото острие ви говорят нещо...? Имам план.

– Да чуем.

– Трябва да нападнем преди да е станало късно, но същевременно е нужно никой да не може да ни обвини, че удряме първи... Планът вече е наполовина изпълнен но ми трябва вашето одобрение, за да го приключа....

– Не обичам да съм в неведение дори за наполовина неизпълнени планове.

– Златото на трите умбрийски търговки, участващи в Златната Дузина, по план трябва да тръгне от Шитара след седмица, броено от тази вечер... Обаче аз допуснах нарочно да изтече информация за момента на тръгването на конвоя и от къде ще мине... Дейв Фогъс се хвана на въдицата

– Защото истината е, че рискувах и прекарах златото без охрана няколко дни по рано. До утре всъщност товарите злато и сребро ще пристигнат в Ерисея..

– Знаеш, че каквото рискуваш, е за твоя сметка. – с хладен тон му напомни Ти'сейн.

– Победителите не ги съдят, Принце. – отвърна с усмивка лордът и продължи: – Дейв Фогъс обаче си мисли, че мишката е все още в дупката, пред която е застанал. Единственият му проблем е, че конвоят е силен – триста човека. За да го прегази и да достигне товарите със златото е приготвил цял полк... Имам данни, че го е преместил почти до симия коларски път Шитара – Ерисея... Той също вярва, че победителите не ги съдят... Но когато докопа денковете, ще открие вътре само камъни. Това ще срине авторитета му на пълководец пред северните наемници; и въобще ще е сериозен удар върху самочувствието на войската му. Ще ни даде и повод да раздадем ред и справедливост...

Принцът удари чашата в бюфета, оставяйки я с трясък върху черната му повърхност. Приближи се до Велиан и с тих, равен глас каза:

– Ред и справедливост както ти ги виждаш. Нима ще жертваш триста човека за нищо? – гледаше го изпитателно със сребристите си очи, а недопитият пунш още се плискаше в чашата му.

– Мнението ми като човеко същество ли търсите, или като Първи министър? Не съм толкова зъл, колкото ме мислят Брет и Солг... Мога да различавам доброто от злото, Принце. Но ако не ги провокираме, те ще си стоят там, ще събират сили и наемници и когато дойде зимата ще тръгнат. С толкова много северни саби във войската им зимата в Тиен'хара ще им се стори като мека есен. А ако набележат първоначални успехи... Говори се... че към тях може да се присъединят и някои Северни Воеводи... Вие ми кажете колко хора ще умрат, ако страната бъде подложена на грабителска война?

– А сега чуй мнението ми на владетел. – каза Ти’сейн и отново взе чашата си. – Няма да позволя страната да бъде подложена на грабителска война и го знаеш много добре. В момента предпочитам да оставя това възстаниие да зрее в северните ми земи. А когато настъпи моментът, ще жертвам триста човека и повече ако трябва, но хората ще знаят кой е владетел на Тиен’хара. Освен това, – сребристите му очи проблеснаха за миг, – земите на няколкото воеводства към границите на страната... – не довърши мисълта си той.

– Разбирам. – Или поне си мислеше, че разбира. Явно Принцът играеше с по–високи залози от неговите...

– Радвам се. – махна с чашата си към него Ти’сейн и го подкани: – Върви. Ерисея те чака.

“Камък на колана, Портален камък в двора, камъни по границите...”, въздъхна Принцът и се отпусна в удобното си кресло зад писалището, когато Велиан затвори вратата след себе си. Подръпна ръкавите на светлосинята си риза и погали усуканите около плътта му остриета. “Дано се справиш сам, Самра...” Нямаше възможност да пътува отново до Джендин, за да предупреди раджата. Не и сега. “Справял се е с какво ли не, едва ли една война в подземния свят ще го притесни.”, заубеждава се той. Трябваше някой ден да попита Самра за въпросния подземен свят в града му. Дали и той не бе под невидимото управление на раджата?

* * *

Прекара поредната безсънна нощ под яркото знаме на Тиен’хара. Надяваше се да открие отговорите, които търсеше, в сянката на звездата – напътстван от сияйните й лъчи от Светлина.

Мислите му отново се лутаха като сребристи нишки в черния безкрай на нощта... Повтаряше отново и отново шестстишието от свитъка. Дори го написа няколко пъти – перото се поклащаше бавно, сякаш подканяйки го да последва смисъла на думите. Но той все така му убягваше.

Усещаше как Светлината все повече се наслагваше в кръвта му, сред мислите му, отвъд сребристите му очи. Стаена, в очакване...

Есенното слънце се показа над планините на изток, хвърляйки пурпурносивкавата си светлина върху платото. Започна бавно да се надига по небосклона, напускайки силоските земи, а Звездата чезнеше в съмващото се утро.

Ти’сейн все още усещаше пулсиращата й енергия, надвиснала като благослов над него, пулсираща и в тялото му със силата на Баланса, чието проявление бе Светлината. Зачуди се как ли виждат свещениците на Халид тази концентрация на Баланс над Тиен’хара.

Погледът му се спря нейде из прохода Тагоя, когато осъзна, че вече изобщо не мисли върху думите, които изпълваха нощите му. Изпъна схванатите си крака и се изправи бавно, едва сега усетил студа на каменните плочи, върху които бе седял от полунощ. Подпря се на парапета на площадката и погледна към другите кули под него. Южните наблюдатели тъкмо се сменяха, а на една кула под тяхната се появи позната фигура. Брет.

Загледа се в приятеля си, който бе зареял поглед към изгрева. “Или към Силосия.”, поправи се Принцът. Уморено отметна няколко дълги кичура от лицето си и поклати глава. Самият той щеше да се радва много повече, когато отоново видеше Воинът и силоската пратеница заедно на онази кула.

Брет разкопча наметалото си и го преметна на каменния парапет. Вятърът издуваше недозакопчаната му бяла риза и тя се вееше на неустоимите му пориви. Той докосна татуировките по челото си и се загледа в брошката, която държеше.

В този миг накитът улови един кос слънчев лъч и го отрази към Ти’сейн. Принцът примигна раздразнено, за да прогони парещото усещане и отново погледна към приятеля си. Брет изглеждаше така, сякаш държи късче от слънцето в ръката си. Непоклатим пред напорите на вятъра, сякаш готов за битка...

“Лунен лъч в нечия ръка...”, мина като сребърна нишка през мислите на Ти’сейн. Слънце в неговата... Очите му трескаво се задвижиха, невиждащи разпиляните по небето облаци. Вглеждаха се в спомените му, в ръката, уловила слънчевия, не – лунния лъч.

– Статуята на Пазителя! – възкликна Ти’сейн. Изваянието на селенита в петоъгълника. Изведнъж всичко си дойде на мястото, сякаш леко, едва видимо напасвайки се в представите му. Вече знаеше към какво го насочваха думите на петоъгълния свитък от Марашна.