Пурпурна есен – I част

Черните каменни стени на крепостта се извисяваха сякаш безкрайно нависоко, недостижими за човешкото око. Семпли, очукани от времето фасади се редуваха с блестящо сребро, недокоснато от злостта на вековете. Вихрите се гонеха из тънките кули, галеха ги, после се блъскаха с все сила връз тъмната им твърд и със свистящ смях продължаваха лудешкия си бяг. Файлиен не беше най–величествената крепост из данайските земи, затънтена из долините и хълмовете на далечното източно херцогство, но нямаше по–висока от нея на целия свят. Никой вече не си спомняше защо бе построена по този необичаен начин, с черно–сребърната си плетеница от кули, устремени към студените облаци, но гледката към безкрайните пилони и ширналата се синева спираше дъха на всеки новодошъл и хората от замъка гордо разказваха каквито истории бяха останали до днешни дни.

Икбал дори не вдигна поглед нагоре, когато конят му профуча през портата на крепостните стени. Стража почти липсваше, един унил позастаряващ мъж се беше облегнал на дългото си копие и без особен ентусиазъм разпитваше младо семейство, натоварило покъщнината си в една скромна каручка, което явно искаше да се нанесе нейде из крепостното селце, което лазеше по хълма зад стените към крепостта. Погледът на стражника проследи галопиращия конник, той понечи да викне, после се отказа, поклати глава и се обърна отново с крива усмивка към пищната селянка и младия й съпруг.

Спря да препуска чак при вида на голяма солидно построена сграда току почти до полите на крепостта, пред която бяха наредени двайсетина ясли, няколко заети от големи дорести коне. Животното отвори задъхано уста и пое няколко големи глътки от хладния въздух, изтръсквайки избилата пяна, после залитна настрани. Мигом от вътрешността на сградата изскочи едно момче, пое тежестта на коня на гърба си и започна да го гали успокоително, гледайки укорително към Икбал:

– Измъчили сте бедното животно, господине! Вижте как диша! – той плъзна ръка към бедрото на коня и внимателно повдигна левия преден крак – И тази подкова е строшена.

Икбал погледна ядосано хлапето, после спря поглед на коня и учудено разгледа вдигнатия му крак. Някой варварин беше забил плоско огънато парче метал в копитото на животното, което се беше строшило и ръбовете му пречеха на коня да стъпва правилно и явно му причиняваха болка. Какво си мислеха тези идиоти?

– Махни този метал, момче! – изсъска той на хлапето, което се дръпна назад, уплашено от ядния черен поглед на мъжа. – Погрижи се да е добре! Подкова... – замърмори той на себе си объркано.

Момчето впери нищо неразбиращ поглед в гърба на странника и поклати глава, а после поведе коня към една от вратите по задните ъгли на зданието, откъдето се дочуваше звън на метал.

Вътре Икбал се огледа за някой по–смутено изглеждащ мъж и се спря на един нисък и слабичък човечец с престилка. Този нямаше как да не се подчини на волята му.

– Искам храна. Вода. И ми кажи какво знаеш за храм на Халид.

– Я по–спокойно, господине! – викна му мъжът полуядосано, полуразвеселено. – Храна и вода ще получиш срещу пари. А за какво по дяволите ти е притрябвал храм на Халид?

– Отговори ми, човеко – опита се да придаде власт в гласа си, но ръцете му потрепериха нервно.

– Не те знам какъв си, странниче, нито кой си, и отде идеш, но на Пейт така не можеш да говориш – мъжът изглежда се развеселяваше все повече и тънките жилки на унижението задраскаха по слепоочията на Икбал. Той наведе поглед и замълча, не знаейки какво да каже сега. Чувстваше се объркан и не на място, но трябваше да знае. Само това имаше значение.

– Чуй сега – пари имаш ли? – продължи мъжът – Имаш. Добре си облечен. Постой тук за нощта, тъмно стана вече, ханджийката ще ти сгрее топла супа, ще напоят коня ти, ще ти намерим някъде да спиш. А утре иди към крепостта – младият господар се връща от големия град, ще правят празненство в замъка и разбрах, ще идва и Върховният жрец Хорсан.

– Хорсан..

– Той е наместникът на Първосвещеника в херцогството. Той ще ти разкаже за Халид. Добродушен човечец е, малко алчен, но иначе кротък, ще седнеш някъде наблизо, ще го поласкаеш малко, ще му сипеш вино в чашата, ще си развърже езика за всичко, което искаш да знаеш. Добре си облечен, странниче, дори да не си благородник – ще те пуснат в крепостта. Виж Хорсан.

– Благодаря – промърмори неохотно Икбал и се присви под приятелското потупване по рамото от мъжа.

Нощта го завари в малката таванска стаичка. Черното небе мамеше цялото му същество, подсмихваше му се лукаво през скърцащия прозорец, дразнеше очите му с бледата си звездна светлина. Не можеше да заспи. Както винаги вечер... бе разбрал, че е по–добре да се предава на замайването, отколкото да се бори с него. Щеше да премине. Картини, които не разбираше, заливаха ума му, смесваха се в гротескни сцени с други спомени – които бе забравил, погребал, не по–разбираеми сега от тези хаотични цветове. Умът му потъваше в миазмата на хаоса, беше като сладко упоение, като плодовете на янгва, които те двамата бяха късали, беряха, тъпчеха се с тях, а после се смееха като луди, като онези странници, които пелтечеха несвързано, те нямаха силата, те бяха слаби, двамата, двамата, като тях, никой... Тръсна ядосано глава, объркал потока на собствените си мисли, и пак впери поглед в небето. Остави нишките на Въздуха, които се щураха свободно, невидими за никого, освен за него, да погалят потните кичури от въглена коса, стисна зъби и сви устните си, а те бавно се втвърдиха, ръцете му зашаваха трепетно и олекнаха, гърбът му се изви, краката се свиха, изкривени пръсти, а устните... Какво правеше? Как.. Котка скочи върху прозореца и се разнесе звън, примесен с уплашеното й мяукане. Тя погледна вътре объркано, скочи назад и продължи по своя път, съскайки. Споменът се стопи, ръцете му се успокоиха до тялото. Икбал въздъхна ядосано и се отпусна назад, а после бавно потъна в мрака на съня.

Докато чакаше съобщение от Кларис, Джоррам внимателно разлистваше стара книга на бюрото в кабинета си в Бодарския храм, и от време на време нетърпеливо поглеждаше към слънцето, за да провери докъде се е изтърколил денят. Гризеше го нетърпение, чувстваше се с вързани ръце. Кралицата бе задържала плановете му поне за още ден–два, трябваше да чака Първожрицата, трябваше да разбере какво се е случило с проклетия камък. "Врод", помисли си ядно Джоррам, "и до теб ще стигнем". В същото време възможностите му за връзка бяха ограничени, докато беше далеч от съсредоточието на силите си в данайския храм. И това чувство за назряваща опасност не спираше да го тормози, лазеше лепкаво по гърба му, замайваше го и дори медитацията успяваше единствено да влоши нещата, сякаш цялата астрална равнина на Халидовия Баланс се тресеше от недоизказан катаклизъм. Силите се въртяха в танц, подчинен на Лунния камък, но някак бунтуващ се на неговия зов. Ала това бе странно, помисли си Джоррам. Камъните се стремяха един към друг. Той знаеше това, макар да не го разбираше, в ума му горяха картините на тяхното сътворение, които по–скоро чувстваше, отколкото виждаше и осъзнаваше. Всички тези късове знание, влели се в него в онази нощ – всичко само чувстваше и трябваше да сглобява някак, да разбира смисъла зад тях.

“Само да не бях толкова смъртно уморен”, помисли си раздразнено. “Успокой се. Мисли. Камъкът трябва да привлича останалите. Освен ако нещо в храма не е наред. Трябва да намеря Ланис. Да разбера какво точно е сторила. И как.” Но Ланис не беше в Бодар, можеше да усети това, а той трябваше да пести силите си. Момичето щеше да се появи. Трябваше да им обясни, да ги подготви – всичките. А дори не знаеше точно за какво. Усмихна се криво. “Само Ланис ми вярва. И то колко... Другите – даже не мога да събера”. Огнената жрица – бе я виждал веднъж, отдавна, много отдавна, когато се бе запознал и с Таис. Бяха срещали очи във виденията му. Мисъл, две, размяна на приемане. Първосвещеникът на Халид бе свързан с Пазителите, тъй както Камъните бяха свързани със самия Баланс. Неподвластни на волята му, ала свързани. А сега, когато се бе свързал и с Камъка, усещанията му се бяха изострили. Тя също бе наблизо сега. Усещаше я. Може би също в Бодар. Ланис. Джони. Жрицата. Той самият. За историята на Пазителите не се знаеше почти нищо сред халидските свещеници, от момента, в който Камъните им били поверени, ала Джоррам знаеше, че толкова много от тях на едно място не бе нещо обичайно. “Трябва да се поровя из пророчествата отново... “ Сигурен бе, че всичко това е свързано с чувството за бунтуващите се Сили в Даная. Мислите му побягнаха към последния Пазител – същество, което не бе виждал никога с очите си, ала познаваше ума му – древно същество, заточено във вечен затвор. И принцът, който имаше Камъка на Въздуха. Джоррам се усмихна весело. Враг или не, приятел, или просто търсещ своето, принц Ти'сейн го бе нападнал. И двамата знаеха защо. Той търсеше храма. “Трябва, трябва да се поровя из пророчествата отново...”, заповтаря си наум, докато пръстите му разсеяно прелистваха страниците.

От светла кръв

От въздух хладен

От лунен лъч

От пясък жаден

Прокобата Му се изплита

Везните Му назад политат

Почувстваш ли, че Хаосът иде

Пази се – краят ти е близо

Стихът, който той внимателно бе запомнил още преди няколко седмици, когато за пръв път попадна на него, бе на необичайно ясен език, сравнен с повечето пророчества, запазени в халидските библиотеки. И все пак неразбираем. Много тълкувания, много въпроси, може би бе просто глупав стих, някаква поезия, може би не значеше абсолютно нищо. Но той знаеше, дълбоко в себе си, че не бе така. Този стих бе съхранен в най–старите документи от първите дни на Църквата. Не беше фалшификат, почеркът носеше внимателно прикритите знаци, които отличаваха писмото на Първосвещениците. Само Джоррам можеше да го види. Само той можеше да го разбере. Но не го разбираше. Дали предшественикът му, който бе записал тези стихове, бе знаел какво пише? Явно го бе приел за нещо важно, явно източникът му е бил сигурен, макар да не е разбирал за какво се говори вътре, ала сега всичко пасваше толкова плътно! Светла кръв, въздух хладен. Пясък жаден. Храмът и камъните. Почувстваш ли, че Хаосът иде. Ти'сейн бе изкопчил местоположението на преддверието към Халидовия дом от спомените му. Знаеше, че няма как да се лъже. Пълнолунието бе близо. Той бе аватарът на Халид на този свят. Всичките му усещания бяха свързани с Бога. Не можеше да греши. Нямаше да позволи Балансът да пострада. И все пак...

– Ще жертваш ли толкова животи така несигурен, Първосвещеник? – запита се с горчива самоирония и стисна облегалката на стола. – Ще жертваш.

На вратата се почука.

– Прощавайте, Ваше Преосвещенство, но жрец Мискини е тук. Каза, че искал да ви даде отчет.

– Мискини?! Доведете го веднага. – Джоррам внезапно се оживи.

Няколко минути по–късно Картов се появи с плахо, но упорито изражение на лице.

– Е, мили ми Картов? Избяга с Първожрицата, а за да изчезнеш толкова бързо, си разкрил пред нея и за Порталите. Сега нямаме нея, нямаме Камъка, в което някак са замесени халидски жреци и Селения и ни навлече скандал с Умбра – ще измислиш ли нещо достатъчно прилично като оправдание къде по дяволите беше досега и какво прави, след като ти бях дал много изрична мисия? И къде е камъкът! Слушам те.

На обед излезе от страноприемницата и пое нагоре по хълма към самия замък. Ханджийката бе разговорлива през цялата сутрин и през неспирното й дърдорене Икбал бе разбрал поне малко кого да очаква във Файлиен. Крепостта се управляваше от стария граф Лас'таен и рода му, знатен ондрарски род, който – както се бе изразила жената, макар Икбал изобщо да не разбра думите й – бе свързал житието си с крепостта още преди векове. Наследникът на графа, младия Лоид Лас'таен, хората изглежда обичаха и се радваха на завръщането му. Почувства се объркан от всички имена, които женицата бе успяла да му избълва, и забрави повечето, а останалите се изпариха в мига, в който очите му се изкачиха нагоре по острите кули на Файлиен. Икбал се спря и си пое рязко дъх, а главата му се замая. Никога не бе виждал нищо подобно. Защо някой би го построил? Дали и това бе тайна, заключена из спомените му, както всички други неща, които му се струваха странни и не на място, откакто се бе... събудил. Тръсна глава и мина през големите врати на замъка, където шумът бързо го насочи към залата, в която графът организираше посрещането на сина си. Пред очите му се разкриха няколко големи маси, тълпа шумно смеещи се хора. Погледът му зашава из помещението, бе пълно с храна и огромни кани вино. Право напред, на една по–малка маса седяха няколко души – трябваше да са господарското семейство.

Старият граф беше пълен и на вид добродушен, очите му лениво се местеха из залата, но нещо в оценяващия му поглед тихо подсказваше, че зад широката усмивка се крие проницателен, макар и може би отпуснат с годините човек. Жената до него изглеждаше доста по–млада, приличаше много на дъщеря си, която седеше от лявата й страна, скромно навела поглед и с изчервени страни под великолепните си деликатно захванати от широка лента на тила кестеняви къдрици. В този момент от масата се разнесе силен смях и момичето сякаш се смути още повече. Икбал сви устни презрително и се загледа наляво от графа, откъдето бе тръгнал смехът.

Господарят Лоид сякаш се смееше най–силно, с плътния си жизнерадостен тембър, със светнали очи насред буйните кичури тъмноруса коса, обхванали като слънчев ореол лицето на младежа. Ръката му весело удряше по коляното, докато младият граф намигаше подкачливо на сестра си, а другата тъкмо разливаше от тъмното вино около чашата. Мъжът до него, смугъл и тъмнокос, с огромен крив нос и сиви, пронизващи очи, побърза да хване несръчно наклонената кана и да спаси каквото можеше от виното, обръщайки укорителен мълчалив поглед към младия си спътник. После очите му зашариха из помещението, плеснаха с поглед кръшните девойки, които разнасяха яденето на гостите, отегчено поеха нагоре…

… срещнаха тези на Икбал…

… земята се преобърна –

„Чуй Въздуха, странниче” – думите избухнаха в главата на Икбал, едно лице, тъмно лице, омразното братово лице, той си пое рязко дъх, стисна юмрук…

… образът изчезна –

Светът се завихри в нишки Въздух, Силата изведнъж обхвана цялата зала, воят на вятъра заглуши всички гласове, самата крепост сякаш поде нейната песен, можеше да усети как небето повлича всяка частица към себе си, можеше да усети победния зов на стихията, жаждата й, тя се стремеше, бореше се. Свободна. Сама. Без Баланс. Икбал се засмя, после затвори очи и разпери ръце. Кресчендото на вихъра стана нетърпимо, виелицата се завъртя към тавана на помещението, после се спусна надолу и се уви около мъжа със сивите очи. Икбал можеше да види единствено него, всички останали се бяха превърнали на сенки, загубени някъде настрани. Сивите очи отместиха поглед…

… земята се преобърна отново –

Икбал се огледа стреснато наоколо. Нима никой не беше почувствал? Никого ли не докосваха утихналите нишки Въздух дори сега? Усещаше главата си замаяна и внимателно се приближи към една от по–близките до графското семейство маси. Взе си една чаша, наля в нея от виното и го изпи на един дъх. Почувства се малко по–добре. Погледът му се проясни и изпитателно обходи съседите му по маса, после просветна доволно. Това трябваше да е Хорсан. Мъж към петдесетте, с пълно червендалесто лице и облечен в кафява роба. Белег покрай дясното ухо. Морав от изпитото вино. Намести се самоуверено до него и посегна за виното. Сега какво? Почувства се пълен глупак. Как трябваше да започне да говори с този човек? Какво щеше да го пита? Нямаше представа. Ядоса се на себе си и отпи рязко от виното.

– По–полека, момчето ми – ухили се жрецът.

Думите се блъскаха в гърлото му. По дяволите и тези хора! Направи жест към чашата на Хорсан, не знаейки какво да каже. Дори не знаеше дали е той! Жълтата усмивка на мъжа се разшири още повече. Икбал прие това за положителен знак и внимателно отля от червената течност. Напълни и своята чаша и отпи бавно.

– ­­Жрец Хорсан? – реши да се подсигури.

­­­– Същият, същият – разговорливо се отзова отчето. – Да не би да се познаваме?

– Не… – проточи замислено Икбал. Виното започваше да развързва езика му. Стори му се, че в крайна сметка няма да е толкова трудно да разбере това, което го интересуваше, въпреки че всичко наоколо му бе безкрайно непознато. Само трябваше да се държи приятелски. Последното го накара мислено да изскърца със зъби, после обърна черния си поглед към Хорсан – Всъщност, в градчето ме насочиха към вас. Ида отдалече и бих искал да науча малко повече за халидската религия… – не довърши, разчитайки старчето да го направи вместо него.

– Да, ами… – посмути се жрецът – не знам дали аз… не съм много по теологическите въпроси…

– Вие сте Върховният жрец! – насили се да прозвучи поощрително Икбал, изпращайки една безкрайно фалшива окуражителна усмивка към Хорсан. Този определено му губеше времето. – Кой би могъл да ми помогне повече?

– Право си е, право си е, момчето ми – поуспокои се жрецът – ние, Халидовите жреци, сме хора, отдадени на Баланса. Балансът, нали разбираш, това е връзката между всички неща, равновесната точка между Силите, която ни позволява…

Монотонният глас на Хорсан не успя да задържи вниманието му. Той затвори за момент очи…

– Балансът е живот, Животът е баланс – тежък, плътен глас. Гласът на брат му. – Това е, което разбрах, агое. Силите, които използваме така безразсъдно, погубват живота. Те са бунтът на хаоса срещу нашия ред. Те рушат. Властват. Променят. Те ни владеят, защото сме им отдадени. Обземат цялото ни същество. Но заедно са като кръг – подчинени една на друга, така че нито една не може да вземе превес. Заедно, аз ще ги накарам да творят. Заедно, ще ги вплета така, че да съм по–силен от тях. Ще бъда техният баланс, тази равновесна точка, в която всичко започва и всичко свършва. Чуйте Въздуха, агое… Земята в нозете си… Огънят в моята ръка –

– Джоррам? – името, споменато от жреца, му прозвуча странно и той вдигна глава. Споменът отново се стопи и потъна назад, тъй внезапно, както се беше появил. – Кой е Джоррам?

– Голям досадник – рече Хорсан и се ухили на собственото си остроумие. Икбал се усмихна криво – Джоррам е Първосвещеникът на Халид. Той ръководи църквата от големия храм в столицата, там на брега на морето – Икбал го погледна изпитателно. Брега на морето, както му бе казал онзи селянин. Значи този Джоррам… – Твърди се, че когато избират Първосвещеник, в нощта преди това, той единствен от всички на земята се докосва до безсмъртната душа на Халид. Твърди се, че божествената воля е въплътена в неговото тяло.

– Докосва се? Как така? – помъчи се да сдържи вълнението си. Трудно беше, но жрецът изглежда беше пийнал достатъчно и изобщо не обърна внимание на хищния черен поглед, впит в лицето му.

– Откъде да знам? Както казах, теологически дивотии. Религията, мойто момче, се свежда до богатия храм. И затова… – Хорсан продължи крайно безинтересната си пледоария, докато Икбал замислено отпи отново от чашата си. Джоррам. Ключът може би се криеше в този човек. Трябваше да придобие повече представа за възможностите му.

– Можете ли да усещате Силите, жрец Хорсан? – попита изведнъж той, прекъсвайки старчето. – Тази крепост е докосната от Въздуха. Чувствате ли го?

Жрецът го погледна неразбиращо, после махна с ръка.

– Крепост като крепост, друже. Не знам за какво говориш. Силите се призовават, ето така – той посочи към салфетката си, която лекичко започна да пуши. – Разбира се, ние не ги владеем напълно, защото да се отдадеш на някоя Сила, това означава да изгубиш Баланса…

Ясно. Този човек не можеше да усети. Но това не казваше нищо за Джоррам. Реши да опита другояче.

– Крепост като крепост… а защо кулите й са толкова високи?

Хорсан го погледна приятелски:

– Тази история, момчето ми, не е за стария човек да я разказва. ­– Граф Лас’таен! – провикна се с хриптящ от изпитото вино глас. Икбал избълва проклятие наум. Само му трябваше пък сега да привлича внимание. – Граф Лас’таен! – продължаваше Хорсан – този момък тук пита за историята на Файлиен!

Разговорите постепенно замлъкнаха. Погледите се насочиха към масата на жреца. Икбал усети, че почервенява и ядно стисна юмруци. Графът го погледна любопитно и отвори уста, но тогава се намеси сивоокият мъж:

– Щом пита… нека чуем малко песен – и махна с ръка към възрастен мъж с цветна пелерина и музикален инструмент в ръка, който се поклони и застана в центъра на залата. Графът и господарят Лоид кимнаха гордо, а сивите очи заключиха тези на Икбал в погледа си. Някъде сякаш отдалеч старият бард докосна струните и сладкият му глас зарецитира приказно…

– Някога, преди векове, разказват, че времена на смут царели в Ондрар, когато родът на Лас’таен се заселил по тези земи. От изток идвали неговите мъже, облечени в дрехи от фини тиенхарски платове, със странни обноски и странен говор. Прогонени били от родните си места и търсели подслон в съседното кралство. По това време управлявал Септ, наричан още Хилавия. Междуособици разкъсвали Ондрар и всеки от благородниците се бил затворил в крепостта си, страхувайки се от останалите. Старият Тидур Лас’таен бил човек разсъдлив и макар и чужденец, успял да спечели доверието на съседите си тук, в южните ондрарски земи, където семейството му намерило подслон. Заедно те започнали да строят крепостта, със здрави каменни основи, както той ги научил, за да защитават земите си. Някак естествено станало тъй, че родът му се нанесъл да живее в крепостта. Благородническата им кръв и възпитание ги издигали, макар непреднамерено, над селяните, които признавали техните познания и силна ръка. Минали години, на север един от по–едрите васали успял да обедини останалите около себе си и да свали слабия крал от престола. Но тук, на юг, хората признавали васалство единствено към Тидур, самият той вече на преклонна възраст, и синовете му, които управлявали крепостта. Стигнало се дотам, че новият крал лично повел войската си насам, за да превземе и последните земи, които се опълчвали на властта му. Под лъчите на залязващото слънце, тук, пред голямата порта, Тидур излязъл, погледнал краля в очите, извадил копието си и с един удар го прекършил в земята. После навел глава и се поклонил, изричайки тези думи: „Вместо да пролея кръвта на тези, които ми вярват, аз избирам да я запазя в здравите им ръце, които ще ти помогнат да направиш от тази съсипана държава място, където всеки да е щастлив да прекара живота си. Не проваляй вярата им… господарю.”

Впечатлен от скромността на противника си и от готовността на местните да застанат зад него, кралят го направил граф и му поверил южните земи на Ондрар, заедно с крепостта, която Лас’таен със собствени ръце били построили. По–късно кралството се подчинило на бодарските владетели в съюз, който сложил началото на днешната Даная, но благородническият тиенхарски род продължил да управлява своята крепост.

– Няколко години след това се появил Файлиен – старецът изсвири един силен акорд, после спря, за да накваси устата си с вино, обхождайки с поглед притихналата зала. Хората тук бяха чували тази история многократно, но тя продължаваше да ги пленява. Гласът му отново се понесе медено:

– Тогава граф бил Кил Лас’таен, правнук на стария Тидур. Файлиен бил селско хлапе, малко дяволито момче, което един ден дойката на графа намерила пред портите на крепостта и тайно от господарите си отгледала в кухните. Когато те научили за момчето, то вече било поотраснало и се мотаело навсякъде из коридорите на замъка. Нещо неуловимо имало в това момче, нещо сякаш никога не му давало мира и живият му поглед непрекъснато, казват, обикалял всичко наоколо. Незнайно как, Файлиен се превърнал в любимец на възрастния граф. Кил му угаждал за всичко, сякаш омагьосан от синия поглед на хлапето. То рядко излизало от замъка, но затова пък от него познавало всяко кътче. Нищо обаче не го привличало така, както кулите на крепостта. Файлиен обожавал да се катери, да скача по каменните покриви и стръмните фасади на бойниците и прекарвал повечето си време там, вперил поглед в сините небеса. Нощем обичал да тича по покривите на съседните бараки, обикалял от къща на къща, все подскачайки там горе, и не след дълго всеки в крепостното градче вече бил чувал стъпките му по керемидите си. Започнали да го наричат Хвъркатия Файлиен, а той само се усмихвал стреснато, щом чуел това име и очите му продължавали да шарят наляво–надясно, а на себе си тихо мълвял: „Аз ще летя! Ще летя, ще летя, ще летя…”

Един ден се случило неизбежното. Непреценен скок, порив на вятъра, може би птица, блъснала се в момчето, или дрехата му, закачила се на някой гвоздей – краката на Файлиен го подвели. Пред ужасения поглед на двама коняри, хлапето полетяло стремително към земята и писъкът му огласил цялата крепост. Сякаш ястреб стиснал в ноктите си сърцето на старата дойка и на графа, щом чули крясъка на Файлиен, работниците в двора вдигнали стреснато очи към кулите на крепостта… и тогава станало чудо. Почти приземи сякаш вятърът поел момчето на плещите си, обърнал го, залюлял крехкото му тяло и русите му коси и то плавно стъпило на краката си. Писъкът му изведнъж секнал, последван от странен силен смях. Файлиен плеснал с ръце и вдигнал поглед към небето. Обляна в сълзи, дойката изхвърчала на двора и после се стъписала, когато видяла момчето си живо и здраво. Хапейки устни, тя се спуснала към него и го стиснала в прегръдките си, а то само се смеело и смеело.

Всички в градчето дочули за полета на Файлиен, но той никога не полетял отново. Никога не скочил пак през покривите и спрял да маха за поздрав на птиците. Сближавал се все повече с графа, заедно ходели на лов, прекарвали заедно вечерите си. Казват, че Файлиен почти не говорел, само понякога се смеел и повтарял, че лети, но сините му очи будели нещо у графа, който нямал синове и може би бил приел хлапето като такъв. Междувременно хлапето се превърнало в красив младеж. Макар да не тичал като луд както преди по фасадите на крепостта, Файлиен все още бил влюбен във височините. Казват, че един ден той помолил графа да построи по–висока кула и не след дълго тя се появила, обвита в сребро, насред черните стени на Лас’таен. Когато строежът приключил, Файлиен се качил на самия й връх, погледнал към небето и промълвил: „По–високо”. Построили нова кула, до старата, още по–дълга, после още една и още една. Черни и сребърни кули обвили цялата крепост и издигали снагата й все по–нависоко и нависоко. Последната кула била толкова висока, че работниците се уплашили да я довършат. Файлиен сам довлачил догоре последните камъни, катерейки се със затворени очи по стълбата към върха.

Историята мълчи за идните години, но не след дълго странни неща започнали да се случват из крепостта. Хора изчезвали, а после ги намирали обезобразени извън градчето, сякаш мятани от буря върху камъните. Нощем селяните чували на сън страшни вихрушки и не знаели дали сънуват, или е истина това, а понякога воят на вятъра сякаш се превръщал в силен смях, който огласял крепостта. Файлиен вече живеел само в кулите, рядко слизал долу, но понякога се виждал от терасите им, като малка точица далеч горе, която гледала земята, после небето, после пак земята, и така безкрай.

Не се знае колко време продължили невидимите бури да сеят смърт из крепостта, но все някой направил връзката между летящото момче и тайнственият вятър. Не след дълго тълпата била убедена, че лудият наглед момък е виновен за убийствата, макар никой да не го бил виждал с очите си, а повечето дори не били сигурни, че той наистина е летял някога. Все пак те поискали от графа да го прогони, но без доказателства, той отказал да се прости с любимеца си, заключил портите на Лас’таен и се скрил вътре. Роднините му, дъщерите и внуците му, се опитали да го придумат да се откаже от момчето, но напразно. Напрежението нараствало всеки ден и когато поредният обезобразен труп бил открит зад стените на крепостта, недоволството на селяните прераснало в бунт. Те си проправили път през портите, не без помощта на потомците на Лас’таен и поели към кулите. Ала нямало кого да намерят. Казват – и останали са запомнени тези думи от придворните на Кил, които ги предали на своите деца, а те на своите, – че малко преди края Файлиен слязъл при своя граф, погледнал го в очите и му рекъл тихо: „Ела с мен – на най–високия връх, дори вятърът е под нас и ще полетим върху него. Ела с мен…” И графът тръгнал. И там, на най–високата кула ги заварила жадната тълпа, а Файлиен хванал ръката на Лас’таен и скочил, и вятърът подхванал двете точици – човешки тела – в мощната си прегръдка и ги издигнал нависоко, все по–нависоко, докато накрая всички ги изгубили от погледа си.

Никой никога повече не видял нито Файлиен, нито Кил Лас’таен. Синът на най–голямата му дъщеря наследил крепостта, а убийствата спрели и всичко тръгнало по нормалния си начин. Постепенно летящото момче останало само в спомените на хората, но кулите продължили да наричат кулите на Файлиен и така ги запомнили чужденците и постепенно цялата крепост започнали да наричат Файлиен. И оттогава насам разказват тази легенда – за сина на вятъра, който издигнал кулите до небесата и накрая полетял към слънцето…

Хората бяха притихнали, омагьосани от гласа на стария бард. Дори Лоид се беше замислил над чашата си. Възцари се мълчание и сякаш никой не искаше да го наруши.

През цялото време Икбал не бе изпуснал от поглед тъмнокосия. Историята мина през ушите му сякаш някъде отстрани, загубена в цялата вселени навън от пространството между неговите очи и сивите бездни. После…

– Този човек е докоснат от Въздуха. Убивал е с него.

Не знаеше какво го накара да вдигне ръка и да посочи мъжа, нито защо произнесе на глас мислите си, но в момента в който го стори, вече знаеше, че не може да греши. Думите му отекнаха неестествено в тишината на залата, после сякаш всички наоколо ахнаха и виковете заваляха от всички страни. Сякаш в просъница Икбал усети как Хорсан задърпа ръкава му и почна да пелтечи ужасено:

– Какво ти става, глупако! Луд ли си! Това е Рейо Танен, приятеля на младия граф, безкрайно почтен и влиятелен човек, ох леле майчице, в какво ни забърка, леле, леле, ох – старчето продължи да се вайка, докато Икбал го погледна с неразбиращ и ядосан поглед, после го стисна за ръката и завика отчаяно към графската маса:

– Аааа, простете, господарю Танен, момчето май много пи и историята нещо му оплете главата, той нямаше Вас предвид, разбира се, как може да се помисли изобщо, че…

– Тишина, Хорсан – прекъсна го властно Лоид – нека гостът ни се доизясни сам – довърши той и красивото му лице, загубило досегашната си ведрост, се обърна гръмоносно към Икбал – какво иска да каже за Рейо.

Мъжът с кривия нос не бе помръднал. Не изглеждаше притеснен, но очите му сякаш пронизваха до сърцето. Икбал замълча, внезапно загубил сигурна почва под краката си. Гневът бързо се промъкна към пулсиращите му слепоочия. Как успя да се забърка в това! Изведнъж Хорсан пак стисна ръката му и припряно пое с него към изхода:

– Изглежда не му е добре, млади Лоид, казвам ви, омота си главата нещо момчето, не е оттук, ще ида да му помогна да се освести, вие продължавайте, да, да, хиляди извинения, младежо – изпелтечи той и към сивоокия, после излезе от залата, дърпайки Икбал след себе си и го блъсна настрани.

– Най–добре си върви, синко, не знам какви те прихванаха, но по–добре бягай надалеч. Господарите Лас’таен не са отмъстителни, но ти обиди приятеля на Лоид и може и да не ти простят лесно, не им се мяркай повече пред очите.

Икбал само успя да кимне, после Хорсан пристегна робата си и пое обратно навътре, без да каже дума повече.

Запъти се обратно към портите, но един коридор наляво сякаш примами сетивата му по някакъв начин. Следвай интуицията си, помисли си той, все още ядосан, че не успя да научи повече, и замислен за този Рейо и разсеяно пое по коридора. Той прерасна в стълби, които спираловидно се закатериха нагоре по стената на крепостта. Преди да се усети, Икбал изведнъж излезе на една тераса, погледна надолу и му прилоша. Дръпна се бързо назад. Беше се изкачил по Файлиенските кули! Беше сигурно на поне левга във въздуха. Терасата се издаваше напред, в самоубийствен наклон, сякаш прегърнала безкрайната пропаст. Неустоимо привлечен от бездната, Икбал се приближи внимателно до ръба и отново погледна надолу. Затвори очи. По дяволите, беше високо! Изведнъж усети Силата да се завихря наоколо, вятърът засвири във вихрен танц около кулата, после две силни ръце стиснаха плещите му и плътен глас прошепна до ухото му:

– А ще убия и теб!

Икбал рязко се завъртя и срещна сивия поглед, озарен от жесток пламък.

– Лико Танен бил първата жертва на Файлиен – дрезгаво промълви мъжът. – Бил посредствен ковач, за когото нямало кой да страда много. Оставил невръстен син, което съседите му отгледали. Те били сред първите, които поискали смъртта на летящото дете. В целия ми род син след син е отглеждан с омраза към онзи убиец. – Рейо бавно започна да се движи към парапета, избутвайки мъжа пред себе си. Сетивата на Икбал сякаш бяха замръзнали. Ужасът го сграбчи в желязната си прегръдка, а тъмнокосият продължаваше все по–трескаво да говори:

– Но не са разбирали нищо! Качих се в кулите веднага щом можех да се промъкна необезпокоявано тук. Исках да разбера всичко за Файлиен, а русолявекът ми осигури достъп до стаята му – заключена от векове. Дневникът му променя всичко, разбираш ли! Той се е страхувал! Цял живот! Страхувал се е от смъртта, затова е искал да лети, но когато е полетял, е бил ужасен от падането и никога не е посмял да скочи пак. Все по–нависоко и по–нависоко, да стигне над вятъра – думите на Рейо започнаха да се сливат в налудничав брътвеж – над вятъра, за да е сигурен, че той пак ще го улови… Но как да си сигурен? Дори вятърът да ти се подчинява, както на мен! Той никога не е бил сигурен. И хвърлил човек. Да види… дали него вятърът ще улови. После се уплашил от трупа, запокитил го надалеч – думите летяха все по–бързо и по–бързо. Огънят в сивите очи запламтя неистово.

– Но опитал пак, от по–високо. Трябвало да стане! Трябвало да полети отново и нищо да не можело повече да го уплаши! Разбираш ли, било го е СТРАХ!

– А страхът… – изведнъж гласът му стана ледено спокоен и устните му се изкривиха в някаква усмивка – а страхът е кулминацията на всички човешки чувства, приятелю. Трябва да се предадеш на стихията, за да не те е страх. Той го е разбрал накрая. Аз го разбрах ОТДАВНА. Искаш ли и ти да го разбереш? – гласът му се изви налудничаво – Искаш ли да почувстваш какво е страх, страннико? ИСКАШ ЛИ!

Парапетът се строши и вятърът засвистя в главата на Икбал. За секунди видя огряното от възбуда лице на Рейо Танен, след това то изведнъж се превърна в черна точка далеч нагоре и той за части от секундата осъзна, че пада стремглаво към земята. Сърцето му заби като бясно животно, въздухът напусна дробовете му и пред очите му изведнъж остана само споменът от предната нощ. „Как, как, как, как!” – трескаво полетяха мислите му и тогава на прага на края нещо внезапно сякаш се отключи в отворените от ужас черни очи, ръцете му олекнаха, покриха се от нищото с пера, краката се изкривиха – в един миг лицето му още фиксираше счупения парапет високо горе, в следващия ястребът – Икбал – разтвори победоносно клюн, нададе крясък, разпери криле…

… и земята го посрещна, огромна и твърда, готова да строши с лекота слабите птичи кости, разпръсквайки перушина и кръв наоколо. Тъмнината милостиво първа погълна съзнанието му…

… а в тъмнината яростният Му вой облада нощта.