Пурпурна есен – I част

Ясния и чист глас на певицата се отразяваше от каменните стени на крепостта и бягаше по коридорите, насочвайки безпогрешно всеки закъснял за вечерята.

Брет неволно се подпря на една от стените докато слизаше по стълбите към трапезарията и възхитено усети как скалата сякаш туптеше в един такт с мелодията. Или може би неговата ръка трепереше.. Повдигна завесата и влезе в осветената и препълнена зала.

И тази вечер като предишната всички освободени от пост се бяха събрали в трапезарията за да се наслаждават на второто представление на бардовете. Очевидно тази вечер беше ред на Лия да забавлява публиката, а Бруми бе избрал за целта една от старите местни мелодии – тъжна и протяжена, тежка и едновременно с това – изпълваща сърцето с енергия.

За разлика от мелодията стиховете, които Лия редеше редом с нея бяха непознати на Брет. Дали ги бе научила от някой или бяха нейно дело бе от малко значение – по лицата на всеки един в стаята се разбрираше, че тя пее за Тиен'хара. Брет най–накрая стигна до масата на принца и седна в далечния край – по–далече от принца и жриците, които го бяха наобиколили, по–близо до певицата.

Последния акорд умря в тишината, която след още няколко мига бе последвана от зрелищни аплодисменти. Почти всички станаха на крака, а малко по–късно залата започна бързо да се изпразва след като повечето войници побързаха да се върнат към задълженията си, а други да се оттеглят за почивка. Бардовете поизчакаха хората да се разотидат и се присъединиха към масата, на която вечеряха гостите на крепостта и Принца.

– Изключителна песен, а и какъв глас.. Поздравления! – Ти'сейн се пресегна към бокала си, ала Ка'анел го изпревари с наздравицата.

– Да пием за музикантите на Тиен'хара, които връщат легендите в настоящето..

Одобрителни възгласи и звъна на металните бокали заглушиха някакво възражение, което започна да се оформя на изящните устни на русокосата певица. Бруми сякаш неизпитваше такива колебания и бързо си намери бокал, с който да върне жеста ”В чест на принц Ти'сейн, нашия домакин”..

Забелязвайки скептичния поглед на генерала към по–оживения край на масата, Лия се усмихна неловко.

– Това преди малко наистина беше пресилено. Не ние сме тези, които карат легендите да оживяват. Единствено принца може да се похвали с тази чест..

– Съвсем не сте права.. – Брет се наведе към нея през масата – Виждате ли, съвсем едно е да поведеш народ към дома му и да издигнеш знамето над него, а друго да го накараш да се почувства у дома си.. Никой не отрича подвига на Ти'сейн, но това, което вие направихте с пристигането си. Ха! Дори Ка'анел, чиито очи напоследък виждат само умбрийската послушница забеляза разликата..

– Разликата? – очите на Лия се плъзнаха по вече полупразната трапезария и няколкото жени, които разчистваха.

– Как да ви обясня.. Тази крепост е стояла тук толкова време празна и безлюдна. С нас дойдоха хората, гоблените, килимите.. С вас сякаш се върна духът й. С една приказка и една песен.. Наистина удивителен талант.

– Вие ме ласкаете, генерале.

– Ни най–малко. Бях чувал легенди за живите крепости на Даная, но никога не съм предполагал, че може да е истина..

– Не сравнявайте Тиен'хара с крепостите в Даная. Те си имат свои обичаи и вярвания, а ние други. Просто сме ги позабравили. Навремето бардовете са били високо ценени из кралството не защото просто забавлявали хората, а защото помнели миналото и го припомняли на народа. А във вярванията на нашия народ се е казвало, че докато хората помнят даден човек, събитие, място, то неговия дух ще живее и ще го пренася през вековете. Затова са се палели жертвени клади в памет на предците – за да ги почетем и да си спомним за тях, да ги съживим в сърцата си. И ако крепостта сякаш е оживяла откакто сме дошли, то това не е защото ние с Бруми сме я събудили.. Това е защото хората все още я помнят със сърцата си, с кръвта си каква е била в онези славни дни..

Брет вдигна за пореден път бокала си и й кимна в знак на съгласие, а след това уморено огледа другия край на масата, където вниманието бе приковано върху другия бард, зает да разказва поредната весела история. Лия проследи погледа му, а той се опита да скрие прозяването си.

– Съжалявам, госпожице Шанър, но изглежда, че ако остана още малко тук рискувам да заспя на масата.

– Няма за какво да се извинявате, генерал Брет, беше дълъг ден. Аз самата се замислях над същото.

– Тогава за мен ще бъде удоволствие да ви изпратя до покоите ви.

Той стана и чевръсто й подаде ръка, а жеста му привлече вниманието на принца.

– Брет, нима ни напускаш толкова рано?

– Ако остана още малко ще разваля хубавото впечатление пред дамите. – Той се усмихна и наклони глава – Принце, дами и господа.. Лека нощ!

– И вие ли ще го последвате, Лия?

– Опасявам се, че да, милорд. Приятна вечер.

Маг Корвейл спря за миг пред двамата войници на пост пред кабинета на Принца, след което отвори вратата с плавно движение и я затвори бързо след себе си. Бюрото отново бе обсипано с писания, а зоркия му поглед бързо отбеляза, че закуската стои почти недокосната, за разлика от стъклената гарафа с вино. Той смръщи вежди неодобрително за миг, а после се вгледа в Ти'сейн, който бе застанал до единя от прозорците и вперил поглед в далечината.

– Викал си ме.

– Корвейл. – отвърна му вяло Принцът и се обърна към новодошлия. Сребристите му очи обаче останаха сякаш зареяни през прозореца зад гърба му. – Не съм те виждал от няколко дни в крепостта?

– Колкото и да ми е неприятно делата, които ме задържат все повече извън крепостта се множат всеки ден.. И все пак е ласкателно, че съм ти липсвал.

– Е, и по–приятни компании от твоята са ми липсвали. – похвърли му Ти'сейн. – Жалко, че не беше тук. Изпусна много интересни вечери.

– Подочух, мълвата за новата ти придобивка се разнася бързо. Придворни музиканти, стражи на вратата на кабинета ти.. Скоро тази крепост ще придобие вид на истински двор и може би ще ме накараш да се обръщам към теб с ”Ваше Височество”?

– А аз ще ти отговарям – "Да, Учителю, добре ли се справих този път?” – отвърна сериозно Ти'сейн, след което и двамата се засмяха. – Когато тази крепост придобие вид на истински двор, вече ще се обръщат към мен с "Ваше Величество".

– Твърде дълго и пампозно е за моя вкус, ако доживея да видя този момент се надявам, че ще ме освободиш от задължението. Ако не ще се самоосвободя. И все пак.. пратил си да ме извикат?

– Да. Оказа се, че единият бард се е отзовал на повика на кръвта. – каза загадъчно той и загледа изпитателно Мага.

– Напълно възможно, наследниците на светлината са по–многобройни отколкото очаквахме, се надявахме..

– Каза, че е живяла край езерото Таку...

– Така го казваш, сякаш очакваш някаква по–особена реакция от мен. Изпитваш ли ме, Ти'сейн? Играеш си с паметта на бедния старец? – Корвейл го изгледа весело – Езерото Таку, значи.. и по реакцията се предполага аз да съм наясно за кой става дума.. – той поглади брадата си с ръка замислено..

– Паметта на бедния старец неведнъж се е оказвала изключително услужлива в най–неочаквани моменти. – усмихна му се Ти'сейн. – Корвейл, признавам, че ми е забавно да говоря по този начин с теб.

– За съжаление в момента паметта на стареца надали ще помогне. Единствените спомени, които имам за потомци на светлината около езерото Таку, са за едно семейство, които бяха избити преди петнайсетина години.. За никой друг не мога да се сетя..

Ти'сейн само кимна и каза:

– Явно А'тане е успяла да се спаси. И отново се завърна под Светлината на Тиен'хара. Светлината е силна в кръвта й. Имайки предвид хората, с които обикновено дружиш, предполагам, че можеш да ми кажеш повече за рода й.

– Познавах родителите й от много отдавна. Когато майка й забременя с маговете таяхме надеждата, че ако детето е момче, то ще бъде този, който ще въздигне отново звездата.. Ала тя се оказа момиче и въпреки, че Светлината бе силна в нея, надеждите ни бяха попарени.

– Нима е чак толкова силна? – изненада се Принцът. – В Астар или в теб, например, я усещам по–ярко...

– Родът на А'тане има дълго родословие, което може да се проследи назад чак до А'тон Медоглас. Светлината винаги е била силна в рода им, затова и когато майка й забременя бяхме толкова обнадеждени.

– Странно... Явно и той е от тези предци, от чиято кръв съм взел доста малко. Нямам никакви спомени за него. – Ти'сейн присви очи и се замисли. – Някога не ми ли беше разказвал за А'тон?

– Не съм ти разказвал, основно защото няма много за разказване. А'тон не е от кралете, които остават в историята нито с битките, нито с мъдрост или нещо подобно. А'тон е имал странно изкривяване на дарбата и за него се разказва, че когато приказвал птиците спирали да пеят, а вятъра утихвал да шуми за да чуе гласът му. Общо взето го бивало в дипломацията, главно защото всички го изслушвали, но не е останал в историята с нищо друго. Гласът си и странното изкривяване на дарбата, което се предало на единя от синовете му и по–нататъка на неговите внуци и прочие..

– Гласът на... Умбра? – неуверено попита Принцът.

– Не или поне не точно.. Какви са били дарбите на А'тон може да се съди само по полузабравени предания, възможно е неговия глас да е бил като гласовете на Умбра.. Наследниците му обаче притежават само отделни фрагменти от него. Дядото на А'тане можеше да говори на човек на непознат език и въпреки това всеки го разбираше.. Чувал съм разкази, че в предишни поколения е имало надарени, които са можели да бъдат разбирани от животните.. Дарбата на А'тане се състои в това, че когато пожелае да бъде чута, нито шум, нито стена могат да спрат гласа й от този, който тя иска да я чуе. Когато била малка майка й решила, че полудява, защото чувала плача й от близкото село..

Ти'сейн потръпна при този разказ. Много неща бе виждал през живота си, много бе преживял, но да чуваш гласове сред самотата и интимността на мислите и Светлината...

– Интересно. – промълви той. – Колко далеч може да достигне гласът й?

– Всъщност не знам. Когато ме извикаха основно ме помолиха да я обуча как да контролира тази своя дарба, а тогава тя бе едва десет–дванайсет годишна.. След толкова години.. Наистина не смея да предполагам.

– Но би се осмелил да провериш, нали? – усмихна се Ти'сейн. – Може да се окаже доста полезна дарба.

– Не знам дали ще е разумно да проверявам. Защо просто не я попиташ? Може би самата тя вече е изпробвала границите на способностите си?

– Защото... Моментът не е подходящ, Корвейл. Трябва да науча нещо, но дори паметта на бедния старец не може да ми помогне. – обясни Ти'сейн и отново придоби онзи отнесен поглед от началото на срещата им.

– Ако това е била причината да ме извикаш ще се връщам към задълженията си.. и ще потърся А'тане за да говоря с нея.

За миг се поколеба дали да каже на Мага за свитъка от Марашна, но се отказа и му заръча с усмивка:

– Не се преуморявай, Корвейл. Не е хубаво за твоите години.

* * *

Слънцето се показа над планинските зъбери и топлата му милувка започна да нагрява камъните на крепостта на Тиен'хара. Брет прехвърли за пореден път брошката в ръцете си и все още умислено се загледа към вътрешния двор, където хората му вече се събираха за сутрешната тренировка. Днес щяха да станат двайсет дни откакто Арабела беше заминала и липсата й изпълваше свободните му мигове денем, сънищата нощем и мислите му през цялото време. Ако беше жрица би предположил, че го е омагьосала, но не. Не и Арабела.

Някаква суетня пред портата на крепостта привлече вниманието му и го измъкна от мислите му. Обикновено портата се отваряше чак след сутрешната тренировка, освен ако нямаше вече чакащи вестоносци. Генерала грабна наметалото си и го закопча с отработено движение докато слизаше по стълбите. Слизайки от първия етаж към голямото предверие срещна войникът изпратен да му съобщи за новодошлия. Той обаче не знаеше кой е, тъй као бил изпратен в момента, в който забелязали приближаването му. Излизайки на двора генерала забеляза, че портата вече се отваря, а конникът чакаше да се дигне достатъчно за да влезе в крепостта. Също така не му обегна, че повечето от строените за тренировка войници се хилеха на нещо, а приближаващия се от портата войник също се беше усмихнал до уши.

– Е? Кой е новодошлият?

– Арабела Далин, генерале. – за момент сърцето на Брет спря да бие.

– Моля?

– И нещо смешно ли виждаш в това? – твърдия му глас изтри усмивката от лицето му.

– Не, генерале. Нищо смешно.

– Тогава обратно на поста.

– Тъй вярно, генерале.

Тя се беше върнала, беше се върнала. Знаеше, че му бе обещала, но някакси до последно се бе съмнявал в това. А сега, приближавайки се към портата виждаше опровержението на всичките си съмнения – черния й жребец, който пръхтеше уморено и хълбоците му бяха покрити с пот, тъмно червената й коса, разпиляна и разрошена от вятъра, онова дълбоко и тъмно усещане, което внасяше с влизането си в крепостта.. Тя приближи коня си към него, а той хвана юздите му и го потупа по влажната шия за да го успокои.

– Генерал Брет.

– Госпожице Далин, – той й подаде ръка за да й помогне със слизането и видя усмивката й, когато познатото усещане на допир пропълзя по пръстите им. – радваме се, че отново ни гостувате.

– Удоволствието несъмнено е мое.

* * * * *

Глава на fizik

Разглеждаше ръцете си като бавно въртеше китките пред очите си и оставяше дългите сенки, хвърляни от догарящата свещ да танцуват по пръстите му. Някога тези ръце бяха държали перо, а сега бяха напукани и загрубели, покрити с мазоли и рани. Неговите ръце. Разлисти внимателно дневника, много от страниците бяха измачкани и разкъсани, другаде влагата беше размила отделни букви, но това нямаше значение. Знаеше всяка една дума наизуст. Нали беше неговия дневник. Спомените изплуваха от тъмнината на подземието и бавно го залюляха, а той притвори очи...

– ... не разбираш! Това е дар, а не проклятие! Подарени са ни нощите, дните са наши, ние сме обречени да бъдем господари! Да откъснем хората от вечните окови на земята и да ги издигнем до звездите!

Тя се усмихна разсеяно и не отвърна нищо, крачеха из градината на Периалския замък, а ароматът на отиващото си лято се носеше край тях.

– Не сме обвързани от грижи за ревливи потомци – продължи разпалено той, – не ни е нужно да оставим някой или нещо след себе си, което да напомня за нашето величие, защото ние сме вечни!

– Силиан, някой ден ще разбереш. Не обличай болката си в желязна броня...

Изпращяването на свещта го сепна, объркано се огледа, сякаш не знаеше къде се намира, сякаш още крачеше в обляната от слънцето красива градина. "Мориан", въздъхна той и се изправи, но погледът му попадна върху сребристата ризница и спомените отново го погълнаха...

... Водовъртежът на събитията ги захвърли в различни посоки и всеки пое по своя път. Видя я отново малко след смъртта на Селиал, вече бе Първи съветник и тежестта на властта беше оставила отпечатък върху странно повехналото й лице – тъмни сенки обграждаха очите й, някога толкова живи, а сега уморени и някак жестоки. Тя прие мълчаливо съчувствието му, бяха в кабинета й, отрупан с книги и масивни мебели, задушаваше се вътре от тишината и каменните стени.

– Имам нужда от теб, Силиан – каза му тя и ясният й поглед прониза сърцето му, така както го беше правил неведнъж преди.

– Не мога – отвърна простичко той и като че ли откъсна и последната нишка, която ги свързваше.

– Предпочиташ да прекараш дните си, затънал в нищета, подковавайки конете на полуграмотни селяни? – гласът й беше рязък и остър.

– А нима очакваш, че ще стана някое от палетата ти? – не й остана длъжен. – И не пращай повече някой от тях да вие серенади на лунна светлина пред ковачницата ми, за да не му изтръгна езика!

– Все същия поет – усмихна се Мориан, но в очите й нямаше смях. – Интересно защо Морсий не пожела да следва пътя на баща си...

– Морсий – трепна Силиан, – как е той?

– Добре е – отвърна разсеяно тя, – помага ми много. Що за странна идея да осиновиш селенит–сирак и то прибран от улицата?

– Що за странна идея да станеш Първи съветник? – отвърна й Силиан. – Морсий е достатъчно голям сам да следва съдбата си...

Ковачът тръсна глава да прогони напиращите сълзи. Морсий... Беше дошъл, с треперещи ръце и трескав поглед, говореше несвързано за власт, бунтове и смърт, а после си беше отишъл, беше се стопил в мрака като умираща Луна. И ето че Мориан беше мъртва, погубена от собственото си високомерие и безумни планове. Онази Мориан, неговата Мориан, която крачеше в обляната от слънце прелестна градина си беше отишла отдавна, а ето че унищожиха дори спомена за нея... Решително навлече сребристата ризница, която заблестя в преливащи се цветове, а после измъкна от сандъка двата си меча, тези, които бе изковал толкова отдавна, когато още беше поет с душа на воин.

Мела се събуди от ечащите удари, хвърли бърз поглед през прозореца и излезе, загърната в плетената си жилетка. Вихрушка от листа и клони обвиваше мъхестия ствол, а сребърните лъчи отскачаха и отново се впиваха в могъщото дърво. Накрая то поддаде, застина за миг в последен опит да се задържи, а после рухна с протяжен звук. Силиан го прекрачи и тръгна към нея.

– Какво правиш? – попита го тя.

– Отсякох дървото ти – отвърна й той, сякаш това беше най–нормалното нещо на света, подмина я, влизайки в къщата и подхвърли през рамо. – Още ли правиш от онзи хубав чай?

* * *

– Надали ще ми повярваш... – започна Картов предпазливо.

– Правилно – вметна Джоррам.

– ... обаче Първожрицата ме отвлече...

– Аха – гласеше коментарът. – Продължавай.

– Всъщност не знаех, че тя е Първожрицата. Нямаше и как да знам, докато не стигнахме до Цитаделата на Умбра. Това се оказа добър ход, защото така проникнах вътре, което надали щеше да бъде толкова лесно... Обаче Окото на огъня не беше там – Мискини направи драматична пауза, но Първосвещеникът само присмехулно повдигна вежди за да му покаже, че не е изненадан. Картов се зачуди какво ли още знае или не знае Джоррам и продължи с разказа си.

– Убедих Таис, тоест Първожрицата, че мога да й помогна да си върне камъка и двамата заминахме за Селения. Да, използвахме Черните портали, но не аз й казах за тях, кълна се в Халид! – Джоррам го слушаше мълчаливо с безстрастно изражение и Картов само облиза пресъхналите си устни. – Открихме камъка, аз успях да го открадна и заедно с Посветен жрец Бутани, който изпълняваше някаква друга мисия в Селения, тръгнахме обратно към Даная... Но за съжаление малко преди портала ни нападна Върховният жрец Врод, уби Бутани, и ми отне камъка... – Картов въздъхна натъжено. – После ме изпрати да преговарям с принц Ти'сейн в Тиен'Хара, което си беше чисто самоубийство, но за мой късмет попаднах на един бивш халидов възпитаник – лорд Велиан, който пък е нещо като Първи Министър на Тиен'Хара и той ми помогна да стигна до Бодар...

– Нещо друго? – попита Джоррам.

– Хм... ами, не бих искал да давам съвети, но Велиан ми се струва амбициозен... а и светлината на Халид не се забравя лесно, може би мога да... всъщност... – нервен тик изкриви устните на Картов и той почти прошепна. – Може ли да видя сестра си?

* * * * *

Глава на Jaar

Вечерта отново бе минала неусетно, изпълнена с песните и легендите на бардовете. Струните все още трептяха под пръстите на Бруми, когато двамата се оттеглиха на близката маса. Оживените разговори отново изпълниха голямата трапезария.

– Принце. – прошепна някой зад рамото му и Ти’сейн избистри отражението на жената в сребърния нож, с който тъкмо разрязваше сочен портокал от далечна Неа.

– Риена. – каза той без да се обръща и забеляза как Черис, наглед увлечена в спор с Брет и Б’саен, за миг го стрелна с поглед. Доволен, че отново бе успял да изненада жрицата, Принцът се изправи и кимна на Наблюдателя. Младата жена го погледна настойчиво и го последва извън залата, поемайки дръпнатата копринена завеса. Когато се увери, че наоколо няма кой да ги чуе, тя докладва:

– Преди по–малко от час лорд Велиан мина сам през онзи портал, за който ни предупредихте, Принце. Тоест... Отиде с някакъв човек до онези скали, но Вие казахте... – гласът й звучеше не особено убедено.

– Да, преминал е само той. Благодаря, Риена. Свободна си.

“Странно”, мислеше си той. “Какво пак забъркваш, Велиан?” След като младият благородник му бе разказал за Черният портал, Ти’сейн бе предупредил Наблюдателите да обръщат особено внимание на скалите, сред които се намираше. Не искаше да се осланя само на охраната, която Велиан бе поставил там.

– Да видим къде скиташ в прикритието на нощта и самотата. – прошепна Принца в кабинета си, осветяван единствено от светлината на Звездата високо горе. Настани се удобно в креслото и постави пред себе си настолното огледало с инкрустирана рамка.

Очите му погледнаха себе си, а после се размиха в собствения си блясък. Не виждаха нищо, лутаха се от отражение в отражение – погледът му минаваше през хиляди огледала, търсещ познатия образ. Разбира се, бе възможно лордът да не се намира в нито едно отражение, но Ти’сейн не се отказваше.

След часове видя ръка с познат пръстен. Докато се съсредоточаваше върху картината, пред погледа му изникна лицето на Велиан, навеждащ се явно да прочете нещо. Ако не беше невинното му заинтересовано изражение, Ти’сейн би решил, че младият благородник го е усетил и се приближава да му се подиграе.

Върху бюрото в стаята с личния архив на Херцога на Ондрар лежеше малко огледало, с което старият четеше закодираните съобщения от шпионите си.

– Достатъчно. – чу се нечии потрепващ, уморен глас.

– Защо спираме! – по–скоро обвинително изрече, отколкото попита Велиан. Ти’сейн се заслуша с интерес. Кой беше другият човек в стаята?

– Почини си! За утре – първи октомври, съм ти приготвил малка церемония. Там официалности, предаване на херцогския жезъл пред отбрана публика и прочие! Вземи поспи наистина тази вечер.

– Добре, Наг'дис!

“Наг’дис, владетелят на Ондрар?”, не вярваше на чутото Принцът. И Първият му министър щеше да поеме властта на следващия ден?!

– Добре ще е, Айвън.... зетко... – явно не бе проучли достатъчно задълбочено миналото на Велиан.

– Усмихваш се, защо? – питаше той.

– Чудно ми е как ще се вречеш във вярност на кралицата, когато все още не си се освободил от дадената на Принц Ти'сейн? Любопитно ми е на стареца какво ще правиш, ако Среброокия не те освободи от клетвата ти?

Да го освободи от клетвата му?! След всичко, което знаеше за Тиен’хара. След доверието, което бе успял да си извоюва от Принца...

– Ще се откажа от наследството, което ми даваш! Е и от поста си в Тиен'хара ще се откажа, защото от тук нататък няма връщане назад. Ще стана.... хм, каква интересна мисъл... частно лице!

– Което е равносилно на предателство. – допълни Ти’сейн.

– Значи може би все пак те вкарах в капан, млади момко. Без да проливам кръвта на бащата на внучката си! При това ти още не си озъзнал, че като всеки капан и този има две челюсти. Не си нали? – продължаваше разговорът, на който Принцът бе престанал да обръща внимание.

– За Кралицата ли говориш?

– За кого другиго... Ако види в теб просто един чужденец? Въпросът е деликатен и за нея, но те уверявам, че не би се поколебала да отхвърли твоята васална клетва... и когато това стане.... ти ще си никой...

“Никой... Няма да е достатъчно, за да предпазя Тиен’хара.” Виждаше само едно възможно решение, но в момента изобщо не му се занимаваше точно с Велиан. Гневът се надигна неканен у него и той изгуби концентрацията си, озовавайки се отново в сумрака на кабинета. Отпи дълга глътка вино.

– Може би ще донеса твоята смърт преди тази на онзи самозванец... – закани се той на празната стая. – Но защо трябваше да ме отклоняваш от пътя ми, предател! – процеди той и стисна чашата в ръката си. Кристалът тихо се пропука и прозрачни парченца засипаха писалището му. Кръвта се смеси с виното и закапа върху късчетата на чашата; смесиха се като Светлината във вените му.

– Три дни... И ако през това време не получа достатъчно убедително обяснение... – надяваше се Велиан някак да го чуе, въпреки че бе невъзможно.

Не знаеше доколко една съвместна екзекуция щеше да скрепи неизясненият съюз между Даная и Тиен’хара, но знаеше, че и двамата с Анара щяха да останат доволни. “И все пак – цената на клетвата на Велиан ще бъде висока”, каза си той и се изправи.

Отвори рязко вратата и изгледа от упор сепналия се войник, стоящ на пост пред кабинета му. Мъжът опита да се поклони и едновременно да пристегне колана, на който висеше ножницата с късия му меч. Ти’сейн му махна раздразнено с ръка и няколко алени капчици кръв полетяха пред очите на смутения войник. Преди да е успял да каже нещо, Принцът се скри зад близкия ъгъл.

Излезе на двора на крепостта и с енергична походка закрачи безцелно по каменните плочи и туфите все още зелена трева, израсла между тях. Усещаше гневът все още да бушува у него, да се плиска заедно със Светлината, замъглявайки яркия й блясък.

Вдиша дълбоко хладния нощен въздух. Въпреки желанието си да се качи на Централната кула, продължи да крачи из сенките на двора. Искашее да се освободи от яда си преди да се отдаде на Светлината. А и да се увери, че Брет и Арабела не са се усамотили под Звездата както предишната нощ.

Вървеше в тъмния силует на една от кулите, скриваща лъчите на знамето. Очите му проблясваха отнесено в мрака, виждащи единствено собствените му мисли. Сякаш от нищото в краката му изникна нещо едро и той се препъна в голямо черно куче, което още веднъж се блъсна в него. Все още опитвайки да запази равновесие, Принцът чу познат мелодичен глас:

– Саба!

– А’тане. – обърна се той към менестрелката, излязла от сенките.

– Принце, добра вечер. – А'тане изглеждаше задъхана и прекара някак нервно ръка през косата си, подреждайки непокорните руси кичури.

Все още не бе успял да се успокои напълно и само изсумтя, отклонявайки поглед от нейния. Едва сега си даде сметка, че бяха изминали пет дни откакто разговаря с Корвейл. И пет нощи, прекарани в мисли и догадки за предстоящата битка. Бе забравил за А’тане. Спомняше си само гласът й през това време. А сега тя стоеше срещу него и той отново усети ярката Светлина, която я изпълваше.

– Говорих с маг Корвейл днес. Той ми каза, че се интересувате от възможностите на дарбата ми.. – А'тане сякаш умишлено избегна погледа му и клекна да разчеше козината на Саба.

– Едва днес? – зачуди се Ти’сейн. – Явно е зает напоследък. – Протегна ръка да погали кротналия се пес, но се сети за порязаната си длан и вместо това я сви в юмрук. – Дарбата ти... – повтори той. – Светлината дарява всеки от нас със своята благословия. Едни повече, други по–малко. От поколение на поколение се мени, чезне, а после отново се появява наситена. Въпреки капризите й, – отправи замислен поглед към луната – родовете могат да бъдат проследени. Интересна е проявата й в твоя.

– Светлината благославя всички ни различно.. – тя го заобиколи и хвърли някакъв предмет към крепостната стена и каза властно ”Донеси!”, а кучето се хвърли в тази посока. – Някои стават магове, други лечители, а при някои дарбата просто проблясва от време на време.

– Проблясвала е и у мъже от твоя род, които не са били Магове. А това вече е необичайно. – напомни й Ти’сейн и посочи Саба. – Той чува ли те?

– Животните имат по–силен слух от хората. Най–вероятно ме чува дори да не използвам светлината.. – Тя се смръщи и посочи наранената ръка на Принца – Вие кървите, какво се е случило?

– Проявих неблагоразумието да разнообразя обичайния сребърен бокал с крехка кристална чаша. А какво би станало ако използваш Светлината?

– Ако използвам Светлината... – А'тане извади малка бяла кърпа от пазвата си и взе безцеремонно наранената длан на принца в ръце, – без проблем мога да го извикам от Ерисея. Даже от по–далече.

Пръстите й опипаха нежно повърхността на раната за останали стъкла и я завиха с кърпата.

– Трябва да бъдете по–внимателен. – Очите й срещнаха неговите. Среброто се окъпа в морските вълни и Ти’сейн се зачуди дали те предвещават буря. Трудно му бе да прочете нещо сред менящите се с всяко нейно трепване синьо–зелени талази. Той пое ръката й, която довършваше възела на импровизираната превръзка, в своята и я поведе към портите на крепостта. Двамата излязоха от сянката на кулата, когато той отново заговори:

– А ако е човек?

– Аз казах и на маг Корвейл.. Никога не съм имала възможност да си правя опити с това, поне не и толкова конкретни. За да говоря на някой без да ме вижда трябва да го познавам, да съм го виждала поне, а най–далечното разстояние, което съм опитвала беше когато веднъж докато бяхме все още в Триумвирата баща ми беше отишъл до Терновион, на три или четири дни път с кон.

– Корвейл ми каза, че сте живели край езерото Таку. Което е доста далеч от Триумвирата... – замлъкнаха, докато минаваха през открехнатата порта и изчака да се отдалечат достатъчно от стоящите на пост войници.

– Край езерото живяхме докато бях малка. Малко след като навърших 13 няколко от местните лордове започнаха да притискат баща ми да им продаде земята си. Какво би могъл да направи един дребен земевладелец когато заплашват да отнемат наследството на предците му? Баща ми може би не беше много смел човек, но не беше никак глупав. Когато една вечер група ”разбойници” нападнаха имението ни, баща ми остави прислугата да управлява земите и къщата, скри родовата ни история и се преместихме тихомълком към Севера. Ширна се историята, че мародери са избили семейството ми, но след като документите за земята не можеха да се намерят, имението не можеше да бъде нито купено, нито продадено... Докато живеехме на север баща ми няколко пъти слиза до Таку за да се увери, че всичко е наред, а когато майка ми почина тръгнахме да пътуваме на юг – Даная, Селения, после Херцогството...

Приближаваха ръба на платото и под тях постепенно се разпростираше Озикс – ширнала се равнина, осеяна с малки горички и букети светлини от разпръснатите селца.

– Как се запознахте с Бруми? – попита той и леко погали пръстите й, все още отпуснати в ръката му.

– С баща ми го срещнахме на Лунните Острови. Чичо му използваше дарбата му за своя изгода и Бруми видя в нас, пътуващите артисти, възможност да се отърве от него. Избяга и се присъедини към нас. Той тогава имаше друго име, но след случилото се със жрицата реши да го забрави. Аз... трябва да ви помоля да не бъдете твърде настоятелен в желанието си да използвате дарбата му.. Той преживя... много.

– Не използвам ничии дарби, А’тане. – обърна се към нея Принцът. – Хората сами решават да ги използват... От двама ви, мога да бъда настоятелен единствено с теб като чедо на Светлината.

– Баща ми винаги смяташе, че силите ми са предопределени за нещо по–значимо. – А'тане сякаш неохотно пусна ръката му и обърна внимание на обикалящия ги от няколко минути Саба. Метна отново играчката му надалеч и вдигна поглед към пълната луна, а ръцете й обгърнаха раменете, сякаш й бе станало студено. – А и сякаш ми е невъзможно да ви откажа, каквото и да поискате.

Ти’сейн й се усмихна, но лицето му бързо помръкна при спомена за видяното и чутото тази нощ. Все пак той каза:

– За начало ще поискам да не се обръщаш така официално към мен. Светлината ни свързва много повече, отколкото която и да е титла може да ни раздалечи.

– Дори не мога да си представя как мога да ви наричам, Принце.

Той поклати глава и й отвърна:

– Виждаш ли, че можеш да ми откажеш дори на най–простото желание.

– Това не е отказ, а просто... усложнение... Ти'сейн.

– Нима съм толкова сложен?

– Бих могла да ви наричам Саня. – Тя го погледна игриво. – Бавачката ми ме наричаше Таня когато бях малка.

Принцът се разтърси от смях и очите му проблеснаха в сребристо.

– Явно Корвейл не ти е бил бавачка. Като оставим настрана неговото подигравателно “Принце”, от което тъкмо избягахме, а и едва ли би звучало много уместно, остава само простичкото Ти’сейн. Винаги съм харесвал звученето на родовите тиен’харски имена. – Помълча малко, а след това допълни: – Като се замисля, някога, много отдавна, майка ми ме наричаше Тин. И все пак Ти’сейн е моето име.

– Тогава нека бъде така, Ти'сейн. Може би е време да се връщаме в крепостта. Захладня.

Принцът посегна към връзките на халата си, но усети, че едва ли ще бъде толкова благоприлично да го съблече, за да го предложи на А’тане, затова само я прегърна. Пое играчката от задъхания Саба и я хвърли към стените на Тиен’хара. Промуши съвсем тънък лъч светлина през Окото на въздуха и тя отклони полета си, следвана от обърканото куче. Двамата го последваха развеселени по криволичещите му следи.

– Какво беше семейството ти, преди да те намери Корвейл, Ти'сейн?

Повървяха известно време в мълчание, докато Принцът се луташе из спомените си.

– Съвсем обикновено. Живеехме в малко имение сред хълмовете край равнините Мелвора. Баща ми се занимаваше с развъждането на расови коне. И обичаше да свири на гайда... – Ти’сейн замълча за миг, сякаш унесен от звучна мелодия. – Странно, но това е единственото нещо, което чувствам да ме свързва с него. А майка ми рисуваше. Като малък пътувах често с нея до Ингада и Шитара, където продаваше картините си. Странни хора бяха купувачите. Но тогава детският ми ум бе твърде зает да се диви на големите градове.

– Когато поотраснах, неусетно започнах дасе очуждавам от родителите си. Раздялата не беше трудна, когато Корвейл ме отведе. Никога не се замислих какво ли са изпитвали те. Бях единственото им дете, син на обикновени хора без никакви способности. Но явно кръвните линии се бяха слели по нужния начин... Сега не зная нищо за тях.

– Син на коняр и художничка, кой ли би предположил, че сте.. си дете на изкуството? – А'тане се усмихна и потупа с ръка по бедрото си, а Саба веднага се приближи и започна да ходи до нея.

– Колкото и да харесваше баща ми работата си, никога не бих се съгласил, че коневъдството е изкуство. В кръвните линии се крие моят произход.

– Но музиката е, а казахте, че е обичал да свири на гайда.

– Така е. Отрасъл сред изкуство... На какво ли ме е научило това, освен да ценя малките красоти и да се наслаждавам на малките радости.

– Не само кръвта прави човека. Предците напътстват и наблюдават, но дори те не могат да определят нашите избори. Всеки решава сам за себе си и никой избор не е предопределен.. Вие можехте да станете друг, ако някога бяхте решили да останете с родителите си.. Но тогава щяхте да бъдете някой друг. Ние сме изборите, които правим.

– Не. Изборите са това, което представляваме ние. Именно защото съм себе си, не останах при родителите си. – След кратка пауза Ти’сейн поясни: – Гледам огледално на нещата.

– Огледалото обръща ляво и дясно, но не прави от бялото – черно. Това, което казахте, е това, което аз имах предвид.

– Огледалото може много неща, но точно това – не. Права си, не съм твърдял и обратното... Но философските разговори явно отново поставят дистанция помежду ни.

– Дистанцията не е толкова лошо нещо. Една дистанция помежду ни сега, преди да ни видят стражите така прегърнати, би ни спестила слуховете и клюките, които ще плъзнат в Ерисея до сутринта. – тя дръпна ръката си, която неусетно кога бе обгърнала кръста му.

– Никога не съм се интересувал какво говорят хората за мен. Нито преди, нито сега, когато съм владетел на Тиен’хара. – Въпреки казаното той също свали ръката си от раменете на А’тане. – Но ценя желанията на околните. Или поне на тези, които го заслужават.

Замисли се Морвен и последният им разговор в Джендин...

Стори му се, че стигнаха крепостта твърде бързо. Когато наближиха портите, той се отдръпна още малко и я попита:

– А Саба? Как се сдоби с него? – попита той, спомняйки си разказa на Брет. Може да е било просто случаност... Но пък при жриците случайността не бе на почит.

– Той ми е подарък от силоската, която ни приюти, след като избягахме през планините от Умбра. Останахме близо две години в нейния дом, а тя се ползваше с особена почит тъй като семейството й отглежда и тренира кучета като Саба. Ловци. На жрици.

– Интересно. – промърмори Принцът, докато минаваха покрай стражите, а после попита: – Може ли да ме уведомиш, ако в крепостта или Ерисея се появи друга жрица?

– Ако със Саба минем покрай такава той ще реагира със сигурност. Има нещо особено в отварите, които те пият, някаква миризма, която кучетата са обучени да разпознават. Но заради официалното представителство на Умбра не смея да го извеждам в крепостта денем. Не мога да му обясня да не реагира на това, на което е обучен да реагира.

– Не е и необходимо. – увери я той.

Вече бяха навлезли в каменната обител на крепостта. Стояха пред стълбището, водещо нагоре в Централната кула и вече си бяха пожелали лека нощ, когато Принцът се обърна и попита:

– А'тане, какво разказват легендите – как са наказвали предателството в древна Тиен'хара?

– Аз... Мисля, че съм чела истории за кладенец, дълбоко в недрата на крепостта. Предателя бива хвърлен в него и забравен. Никога не вижда звездите отново, тялото му изгнива обратно в земята, вместо да се рее с ветровете, както е обичая. Името му се забравя и никога повече никой не пали жертвен огън за него, нито се обръща към него като към предтеча. Кладенецът на забравата...

"Дано някой го сънува тази нощ", помисли си Ти'сейн, а на А'тане пожела:

– Приятно реене с ветровете на сънищата.

Отби се при Риена, която бе на поста си тази нощ, за да я предупреди отново за портала. И най–вече, за да го уведоми, ако Велиан благоволеше да се появи. На следващия ден щеше да разкаже на Брет. Няколко Мага и половин Отряд на кръвта щяха да дебнат пристигането на Първия министър и да го отведат веднага при него.

Но първо щеше да поспи. Имаше нужда от сън. Това бе последната му мисъл, докато се отпускаше в голямото си легло високо в Централната кула.