Глава на Grunge boy & cherno_slance

Бурята закриваше звездите и луната, и превръщаше нощното небе в гърчещо се наметало от ужас. Вятърът, вълните и завихрения в лудешки удари дъжд блъскаха двата дракара, които отчаяно се опитваха с помощта на слаби светлини и губещи се викове да се задържат близо един до друг. Изглеждаха обречени в своето безрасъдно възправяне срещу напора на стихиите – въпреки отчаяната сила в мишците на гребците и лекотата на дългите си, издължени корпуси. Всяка вълна яростно се опитваше да ги потопи, всеки порив на вятъра почти изтръгваше моряците от скамейките им – безкраен кошмар, който можеше да свърши всеки миг.... Но накрая волята на екипажите победи титаничния гняв на природата и – като по някакво чудо – успяха да минат под завета на скалистия, сам по себе си смъртоносен нос Валгар, на чийто край имаше фар от грубо издялани камъни и едва едва мъждукащ сигнален огън.

Улфгар ги чакаше. Бурята беше силна, но войводата и петимата конници около него стояха и чакаха мълчаливо. Дъждът брулеше лицата им, качулките не помагаха много и бяха целите мокри от глава до пети, но това явно не им пречеше... Две малки светлинки започнаха да се появяват и изчезват сред приближената заради урагана, гърчеща се линия на хоризонта. Скоро двата дракара щяха да пристигнат, а шестимата конници да ги придружат до близката пещера, в която щяха да се стоплят.

Светлините започнаха да се виждат все по–ясно и накрая пред тях изкочиха познатите на всеки северняк елегантни, хищни силуети. Усмивка се появи по лицата на чакащите.

Да рабереш, че някой те чака е усещане, което могат да споделят с теб единствено онези, които са се намирали над люлеещата се, побесняла водна стихия и от гибелта ги е деляла шепа добре сковано дърво. Само те знаят какво е да разбереш, че на равния, песъчлив бряг има хора, готови да ти помогнат, да закачат с примки корабите и да напрегнат силните нозе на огромните си северни коне, за да ги издърпат на защитено...

Войните наскачаха в самта вода, за да облекчат издърпването на дракарите и въпреки умората си помогнаха за приютяването им далеч от полуделите вълни. После с шумни викове на радост и момчешко предизвикателство започнаха да се тупат по раменете и да се ръгат с юмруци по бронираните нагръдници.

– Ангорак! – изкрещя Улфгар, за да надвика бурята.

– Войводо!? – двамата се прегърнаха като огромни, леко ядосани, леко развеселени мечоци ... миг по късно домакините свалиха от дисагите на единия кон две малки буренца и медовината шупна из жадно протегнати рогове от як. Чуха се смехове, стоплени гърла извикаха, че искат ядене и нещо " мекичко ". Други весели гърла им отвръщаха с груби закачки и подкани.

Накрая двете групи се запътиха под танцуващите от гръмотевичния вятър смърчови клони и след няколко минтуи се озоваха в тихата и спокойна пещера, нарочена за общ лагер

Насядаха около големият огън, който домакините бяха приготвили още преди бурята. Когато всички се бяха настанили удобно Улфгар проговори:

–Ангорак, виждам, че вече сте се настанили удобно и че можем да поговорим за малко по–сериозни неща? Разбирам, че искаш нещо ценно, което явно и ще получиш, но първо нека поговорим. – Улфгар се прокашля, а след това продума на висок глас:

–Ела Ейвлин, нашите гости пристигнаха, може да излезеш.

Момиче със златни като жито коси, се показа от малката тъмна част на пещерата. Щом Ангорак я видя, очите му блеснаха. –Ейвлин, неговата Ейвлин, какво правеше тя тук?

Момичето се настани удобно до Ангорак и зачака.

Невъздържаните смехове и закачки, мръсните приказки и кръвожадните истории за посечени врагове и промушени с рогатини бели мечки за миг заглъхнаха, докато очите на мъжете в продължение на дълги дихания се впиваха алчно в златните коси на момичето, в нежните й черти и в хубавите очи, които синееха дори в червеникавия полумрак на пещерния огън.

Това бяха калени войни, смели мъже, свикнали да вземат това, което им хареса... но дори те осъзнаваха с грубите си, прями души, че Ейвлин не е за всеки. Заради дългите й нозе, заради преливането на хълбоците й, заради нежната белота на лицето и финните длани. Заради онова твърдо като кремък нещо, което се усещаше вътре, в душата на крехката девойка, някакъв плашещ пламък, който раколебаваше и най–похотливото сърце.

Ангорак се взря дълго и продължително в лицето на момичето.... и в един миг осъзна, че Улфгар е напипал слабото му място... Рода Саро беше известен с това, че когато някой мъж хареса една жена, е готов да я вземе и без зестра, и срещу недоволството на останалите роднини... като малкия му брат Солг и неговата Синуин.... С усилие на волята отмести очи от онова споделено обещание, което откриваше в мекия, син пламък на очите й.

– Не ти ща златото, Улф... искам кръв. Кръвта на съседите ни.

–Много са, Ангорак, и силни при това. Кръвта на съседите е трудно нещо за проливане, но щом това ще е зестрата, така да бъде. Войните ми са в пълна готовност, тъй че – къде, кога и кой ще атакуваме? Улфгар стана, направи няколко кръга около огъня, оглеждайки всички:

–Силни са твоите войни, силни са! Но битка се печели не само със мощ, но и с разум. План трябва да измислим! – погледна към Ангорак – Баща ти, стария Саро, какво мисли по въпроса?

Силен вятър се плъзна в пещерата и смрази всички.

Внезапния студен вихър накара войните да покрият плещите си със своите тежки наметала. Ангорак загърна Ейвлин със своето и в отговор тя му се усмихна. Без да откъсва очи от лицето й, гостът продума на домакина си:

– На баща ми битки му дай!

Улфгар продума:

–Голяма битка ще бъде!

– Не се коси – рече бавно Ангорак и най–накрая вдигна очи към него – плених Жадната Смърт и той е втория дракар, който посрещна в заливчето долу. Казвам ти – беше жестока битка, с корави войни, но ги сразихме и пленихме кораба, а заедно с него и тъмнозеления флаг на рода Грейм. Взех за трофей и шлема със забралото на капитан Кромел. След битката ми хрумна следния план – ще нападнем западните им съседи и ще обезлюдим някое рибарско селце близо до общата им граница... Естествено ще оставим двама трима да избягат. Но всичко останало ще отиде под ножа... а за глупавите местни нападението ще е от войни, водени от мъж в доспехите на капинат Кромел, с флага на Грейм, окачено на мачтата на Жадната смърт

Войниците на Ангорак го слушаха почтително, но когато свърши потвърдиха съгласието си с всяка негова дума чрез толкова кръвожаден рев, че за миг надвиха дори бученето на ураганния вятър отвън. За най–големия син на войводата су Саро се знаеше, че е берсерк и по време на битка в него се вселяват най–злите духове на прадедите му. В такива мигове мъже като него нападаха свои и чужди – посичаха всичко, което застане на пътя им!

Но въпреки тъмната им лудост и ярост, обикновенните войни ги смятаха едва ли не за водачи, избрани от самата Съдба.

Независимо от своята кървавост и бруталност, планът можеше и да стане.

– Добре – отвърна Войводата Улфгар – кажи на баща си, че до седмица ще смачкам онзи плужек, войводата Кримег, който се крие в зимния кожух на Умбра. Ще го стъпча и когато се обърна на запад, зад гърба ми няма да има никой.

– Това се казва приказка, нали Ейвлин? – попита с променен, по–мек глас гостът.

– Да! – отвърна спокойно тя – Вие сте смели мъже и се любите със Смъртта и Съдбата. За вас може всичко – тя издърпа разгоряла се пръчица от огъня и запали лулата на Ангорак, при който той изпуфтя от удоволствие.

Останаха още няколко часа в пещерата. Говориха, обсъждаха военни планове, спаха и чак когато бурята утихна и слънцето се вдигна високо в небето, Улфгар стана и изръмжа:

–Време е! Бурята притиха и е време да се разделяме, ако не искаме някой да ни забележи.

Ангорак кимна и напуснаха пещерата. Войнът и спътниците му избутаха двата дракара. В този миг Ейвлин се обърна към Улфгар и го погледна, а войводата се усмихна и каза:

–Върви! Няма вече какво да те задържа тук, с него ще си в сигурни ръце, а и трудностите за Рондар тепърва започват.

Ейвлин кимна и с един ловък скок се качи на дракара.

Улфгар стоящ на коня си, й махна с ръка – това беше най–добрият подарък за сестра му. Усмихна се сдържано, махна още веднъж с ръка, а след това се обърна и потегли към столицата.

Стенещият вятър хвърляше разбеснелите се вълни срещу мрачните скали, там, където блед светлик се бореше с мастиления мрак. Къщата на ковача, така я знаеха селяните. Бяха свикнали с него и със странностите му – да спи денем, а да работи само нощем, когато чукът му огласяше цялата околност. Беше добър ковач – работеше евтино и често подаряваше разни малки предмети от ковано желязо на съселяните си, така че иначе скромните им домове бяха украсени като богаташките къщи в Периал. Уважаваха го не само заради трудолюбието му, не можеха да забравят и онази случка преди години, когато разбойници тормозеха околията. Ковачът просто влезе в гората една вечер, нарамил чука си, а на сутринта излезе сам и без чук. А оттогава нищо повече не се чу за бандитите. Уважението им прерасна в неизказана боязън след като се случи в ковачницата да дойде един натруфен благородник от столицата. Ковачът го прогони с викове и замеряше каретата му с камъни докато се скрие от поглед, а благородникът побягна въпреки бляскавата си свита. Селяните очакваха същото да споходи и двамата халидови жреци, които преди няколко месеца дойдоха да построят храм, но ковачът отново ги изненада – изневери на навиците си и всяка сутрин пристигаше първи да помага за строежа, дори дари немалка сума. После често го виждаха да седи на пейката пред храма и да разговаря с някой от жреците, а щом си тръгнеше, беше умислен и неразговорлив...

Капакът се надигна със скърцане, жилите по врата на Силиан се издуха и с последно усилие той го отхвърли настрана. Взе една запалена борина в ръка и влезе в подземието под малката си къща. Блесналият му поглед обходи окачените мечове и доспехи, които нежно извънтяха при лекия допир на облечените му в кожени ръкавици пръсти. Коленичи пред масивния сандък и го отключи с ключа, висящ винаги на врата му. Бръкна вътре и измъкна окъсания дневник, разлисти го предпазливо и притвори замечтано очи. "Мориан" откъсна се от устните му и той се сепна, гневът го изпълни с предишната сила, той хвърли дневника обратно в сандъка и тръшна капака, а после трескаво взе да навлича една от ризниците...

Мрачно място високо в планината, древни руини пазещи опасни тайни, купчина камъни, сред които проблясват хищни очи... Внезапен лунен лъч се прокрадна на малката площадка в центъра, завихри се пръскайки ослепително сияние и Силиан застана спокойно отпуснал мечовете в ръцете си. Тишината се спусна като покров над отдавна разрушените стени, дори сенките в мрака внезапно притихнаха. Ковачът се разсмя, волно и диво, смехът му отскочи в скалите отсреща и заеча в малката котловина. Вихър от тъмнина се спусна към него за да го погълне...

Прибра се малко преди изгрева и се шмугна незабелязан в ковачницата. Гневът си беше отишъл, малки тлеещи въгленчета още го пареха, но не усещаше опустошителната стихия, която изгаряше разума му. Единият от мечовете беше счупен, а другият нащърбен, затова без жалост ги хвърли в огнището. Раздра и ризницата, прокъсана на места, шлемът му я последва, превръщайки се в разтопен метал. Щеше да изкове нови, да превърне болката в щастие. Без да обръща внимание на раната на ръката си, взе масивния чук и заудря по оформящия се метал.

* * * * *

Глава на cherno_slance

Остатъкът от деня му мина под знака на гнева и постепенно усилващото се усещане за опасност, свързана с приближаването на ноща. През пелената на емоциите смътно осъзнаваше, че в това състояние е опасно да застава пред Нейната светла прегръдка, защото Господарката даваше и отнемаше с лекота и непредвидимост, на каквато не беше способно никое простосмъртно същество. Яростта тлееше незагаснала в гърдите му през късния следобед и последните минути на залеза, кротко заспиващ над западните очертания и ръбове на Периал. Злобата го ядеше и клокочеше, притискайки слепоочията му и обещавайки нощ на чудеса от мрачна лудост и разюздано отдаване на Сребристата неистовост.

“ Ах, това стиснато, опако старче ” – скулите на Терем потръпнаха и зъбите му изскърцаха

зловещо – “ Да ме третира като парвеню, като парцал, с който може да избърше прахта от своите планове и кроежи и после да ме захвърли като покорно, послушно псе, доверчиво чакащо някаква награда ”.

При мисълта за върховен жрец Врод, яростта лумна с такава сила, че сър Харт за пръв път от много години се ужаси от срещата си с Бялата Господарка. Спомни си мъглявите, неясни разкази на стария чичо Мартин за селенити, минали завинаги отвъд контролираното безумие да се любиш за миг или вечер с Небесната Сила, плуваща царствено сред екскорта си от плахи, трепкащи звезди. Спомняше си думите му– а и сам усещаше, че унижението подклажда хаоса и неравновесието в него...

Светлината на деня постепенно изтъня и изтече през западния хоризонт, и небето се накани да се превърне в ясна и ветровита нощ, обещаваща хаплив студ и ледено утро. При тази гледка Терем с върховно усилие на волята слезе в подземията на фамилния си дворец, където от векове не бяха достигали лъчите на Слънцето или Луната.

Посреща го лукс, който би изумил дори хората от неговата среда. Море от светлина заливаше добре обзаведените стаи и коридори на подземието, раждайки се от многобройните “ кехлибарени глухарчета “ – факли от скъпо и ароматно дърво, изгарящо без следа от дим. Малка армия слуги се грижеха за изизисканта подредба, чистота и комфорта на стопаните на това място, и не на последно място – за да подменят и палят стройните редици на факлите, стърчащи по всяка стена на сякаш безкрайния, луксозен лабиринт, в който живееха близките на сър Терем Харт.

Не обичаше да идва тук – стъпването му в тези места от родовия дворец му напомняше истинското положение на нещата, в което той беше просто един бездетен и опасен чичо, от който с радост биха се оттървали в някоя слънчева утрин, стига да не беше толкова полезен...

– Терем? – брат му вдигна очи от някакви книжа и се вгледа в очите му, търсейки причината за това неочаквано посещение.

– Дойдох да се извиня за държанието си при последния ни разговор – рече с тежък, натъртен тон селенитът. Беше свикнал да се разпорежда със съдбите на хората, да налага плановете и волята си, не помнеше от кога не му се беше налагало да се извинява на някого... и затова гласът му излезе от гърлото някак грапав, леко ръмжащ. По–малкият му брат обаче само кимна и лицето му изведнъж придоби съкрушено изражение:

– Терем, братко, защо трябваше да е младия Мартин? Кажи ми братко?

– Съжалявам!... ще... ще – езикът му се върза и той млъкна, но другият не бързаше да го притиска, чакаше. След малко Терем пречупи гордостта си и довърши своя въпрос:

– Доран, ще ми простиш ли?

По–малкият брат не отговори веднага. Личеше си че е ядосан, защото Терем така лекомислено и нетърпеливо беше обрекъл младия Мартин на Луната – и то преди да е осигурено внуче от мъжки пол... Всъщност в този миг му се искаше да го убие, но го спираше мисълта, че поне за момента няма кой да замени по–големия му брат в търговските и предприемаческите дела на рода Харт. А и вече нямаше връщане от стореното:

Затова просто кимна примирено:

– Искаш ли да вечеряш с нас?

– Искам!

Сервираха им картофи и месо, запечни с заливка от яйца и тънки нишки ситно нарязан млад лук, омешани с триумвиратско меко сирене. Подсладиха си със тъмночеревено селенийско, реколта 1362–ра, от областта Аурея. Справиха се и с десерта, който майстора готвач беше приготвил от какао, сметана, много мед и някави други кулинарни тайни – после дамите пожелаха малко ликьор, а Доран, Терем и Мартин запалиха лулите си, докато двама слуги с ветрила отвяваха тютюневия дим надалеч от деликатното обоняние на жените.

Изглеждаха като истинско семейство и селенитът наистина се почувства като част от такова. Снахата бъбреше нещо си весело, очите й светеха щастливо, докато от време на време ръката й неволно погалваше издутия като корабно платно корем. В очите на младия Мартин се четеше обожание и любов, които той – Терем, нямаше да изпита никога, към никоя. Той никога нямаше да има собствени деца, независимо от безчетния брой на всички онези красавици, с които беше спал. Но тук и сега, в точно този момент имаше семейство, беше част от такова. Тази мисъл донесе спокойствие и умиротворение в него, меко му напомни за онова, което усещаше да се събужда в душата му, докато общува с красивата, съвършенна Рея Сусле... или както беше някога с....

Тръсна глава... спомена, образа на графиня Аурея щеше да дойде със мисълта за личната му вина, небрежността му, егоизмът му, който я беше отблъснал, глупавата му гордост, защото така и не пожела да й каже, че ... нима не можеше да избяга от миналото и грешките си дори за миг??

Сякаш в отговор на въпроса му, зададен на ум, в стаята влезе младичък, очевидно притесен слуга:

– Сър Терем, търси ви бившият ръководител на Периалската дворцова библиотека, господин Дриас!

– По това време? – съдбата наистина си правеше злостни шеги с него. Последния човек, който искаше да види сега, беше точно този човек. Той презираше Терем.

– За какво съм му?

– Не каза сър! Но след като го приехме в чакалнята, настоя да ви чака извън двореца, в парка! По точно до гробницата на Мартин Леус Харт.... Сър... някак си не можахме да го разубедим!

– Няма нищо, момче! – старшия Харт махна великодушно с ръка. Денят или по–точно нощта, в която шепа слуги щяха да спрат господин Дриас от нещо намислено, щеше да е последната вечер на Света. Извини се на своите хора и отиде да разбере какво иска от него заядливия старец.

– Нощта е прекрасна за реене, нали господине – рече Терем с максималната си учитивост на стоящия с гръб към него – тъмнеещ силует на фона на белия мрамор на гробницата. Заговореният дори не се обърна:

– Значи все пак благоволи да се срещнеш с един старец!

– Дойдох веднага, след като слугите ми съобщиха за присъствието ви... Между другото нужно ли е да говорим насред парка?

В отговор по–възрастният мъж не каза нищо – само протегна ръка и докосна костницата на човека, който някога му беше бил като брат:

– С Мартин ни свързваше приятелсво, което човек с малка душа като твоята не може да разбере!

– Сигурно е така, господин Дриас – отвърна Терем с учтивост, която беше студена като заскрежен живак. Тонът му даваше да се разбере, че вътрешно се поставя над всякакви обиди, които биха могли да дойдат от страна на събеседника му. Напомняше на другия, че го търпи заради огромното уважение, което изпитва към собствения си учител. Дриас сякаш отгатна мислите му, защото най–накрая се обърна наполовина към него и го перна с крайчеца на погледа си:

– Никога не си заслужавал да му бъдеш ученик! Избра те само заради чувството си за дълг към семейството.

– Чували ли сте за думата учитивост, господине! Изкуството да не обиждаш другия безпричинно!

– Че защо да е безпричинно! Мартин беше велик човек и ти само го излагаш, като се наричаш негов ученик.

Гневът лумна с леден пламък в Терем и той се обви в сияеща пелена от светещо сребро. Хладни искри пробягнаха по него, обвивайки го в призрачна, подобна на броня аура:

– Предизвиквате ли ме, Дриас. Искате ли тази вечер да останете завинаги до моя учител и вашия стар приятел. Искате ли?

Старият мъж само го погледна и присви очи:

– Пари и насилие! В теб няма нищо друго! Дори Луната би се отвратила от теб, ако имаше сърце!

За един миг Терем застана на границата с безумието. Обидата, нанесена му сутринта от жрец Врод, сексуалната неудовлетвореност, дълбоко спотаената завист към собствения му племенник, комуто предстоеше да стане родител, вбесяващото го присъствие и думи на събеседника му – всичко това напираше да избухне в него и да го заличи като личност. Усети деликатното, по женски коварно побутване на Бялата Господарка да се отдаде на гнева си, да се превърне в мълниеносна вихрушка, да излее мощтта си върху привидно беззащитния старец. Щеше да е жестока битка, но вътрешно в себе си знаеше, че ще я спечели. Беше по–млад и яростен, а връзката му с Нея минаваше с бучащ грохот през вледененото му от неистов, скрежен гняв сърце.... Само миг, само потрепване на клепачите и щеше да се хвърли напред, ускорявайки своето време и спирийки до обречена неподвижност това на предизвикващия го....

Спряха го образите на две жени... и двете бяха красиви, но не това беше най–важно. Спря го това, че едната беше вярвала в него, а другата даваше да се разбере, че е готова да му вярва... че не е Чудовище!

... Овладя се и след няколко объркани дихания, успя да проговори:

– Всичко добро, господин Дриас. Бъдете така добър да не идвате повече тук!

После обърна гръб на стареца и понечи да си тръгне, оставяйки го сам насред потъналия в сенки и лунни петна парк. Изненада го гласът на другия. Нотките на презрение бяха изчезнали и на тяхно място имаше искрен гняв:

– Давай, обръщай гръб на всичко в миналото си! Захвърли през рамо всичко, което има стойност. Всички, които са държали на теб.

– Лека нощ, господин Дриас. Ще ви помоля да напуснете границите на имота ми пеша!

– .. Какво ли се очудвам? Ще ни продадеш всичките за шепа халидово злато!

Чак сега Терем разбра причината за посещението на другия. Шпионирането в Селения беше евтино като дишането, а знанието кой къде ходи беше нещо общодостъпно... но някой хора имаха повече от няколко нишки, по които да събират информация, и това им даваше възможност да си правят изводи. Обърна се към другия:

– Теб какво те засяга?

– Мен, стареца? С нищо. Но не стои така положението с лорд Сетии. Ако не беше той, Мориан щеше да те убие или да те застави да избереш нейната страна и следователно да загинеш в нощта, в която столицата се вдигна срещу Двореца. Той те спаси, неблагодарно копеле такова! Но разбира се, сега вече ти е ненужен!

Терем внезапно прозря ситуацията. Гневът му изчезна, заменен от тихо очудване, че въобще е щял да реагира като малко дете. После изненадата на свой ред се замени от хладна логичност, спокойна като бавна река, непоклатима разсъдливост, в която усещаше меките лапи на Луната. ТЯ понякога обичаше да му изпива емоциите до капка, оставяйки му само леденото удоволствие от шаха:

– Ще помогна на Сетий и ще му кажа, че го правя по ваше желание. Че жестът на помощ е по ваша воля! Желаете ли да бъде така?

По–възрастният мъж усети промяната в него, превръщането му в хладен ум – и само кимна сдържано, давайки съгласието си. После се превърна в светло хало, в вихрушка от светлини и сребристост, и изчезна. Терем остана още малко, давайки си сметка, че доброволно е позволил на старата лисица да го манипулира и да го обвърже с обещание, което лично на него няма да му донесе полза, а само вреда.

“ И отгоре на всичкото, точно преди да изчезне, го помолих да напусне имота ми пеша... ”

* * *

Беше почти обяд, когато успя да стигне до кабинета на настоящия регент на Селения.

– Херцог Естора! – за мен е чест да бъда приет от вас! – Терем искренно се впечатли от домакина си – както всъщност всеки път, когато му се случеше да го зърне отблизо или далеч.

“ Ето това е истинският благородник ” – помисли си той, докато оглеждаше чертите на херцога. "В него има някакво достойнство, което го извисява, без да тъпче събеседника му.”

– Кажете, господин Терем Харт. Каква е молбата ви?

– Както знаете, вашият племенник реши да приеме вярата в Халид. Да спре хазарта и другите пороци и да се погрижи за кариера, която отговаря на способностите му!

– Разбирам – отвърна Естора и от гласа му личеше, че наистина разбира. Най–малкото не си личеше да изразява някаква ниска оценка към човека от другата страна на бюрото си – вие се тревожите за парите, които е натрупал като сметка във единия от игралните ви домове в Периал. Каква е сумата?

– Дългът е лично негов, херцог Естора. А с приемането на новата вяра не мога да си поискам парите по законен път. Друг няма да използвам.

Домакинът му кимна леко, давайки знак, че си позволява леко да се усъмни в безкористността на посетителя:

– И така да е! Родът ми винаги си плаща дълговете! Така че каква е сумата?

Терем за миг се поколеба. Достолепният човек срещу него му беше симпатичен и не си заслужаваше така да го притиска заради порочния му племенник. Накрая все пак направи неизбежното. Бръкна под пешовете на палтото си и извади някакъв лист:

– Това е нотариално заверен препис от разписките на племенника ви. Моля, погледнете ги – той подаде листа на Естора, който с изумление се вгледа в цифрите:

– Толкова много?

– Два месеца и половина по средно хиляда и петстотин, две хиляди златни данайски лири на вечер. Често стигаше до две и половина, три. Веднъж дори направи сметка за пет хиляди... и аз съм губел такива суми, но при неудачни сделки...

– Хмм! – Естора доказа, че е истински благородник. Не си заскуба косите, не се намръщи дори. Всъщност, дори миглите му не потрепнаха:

– Вижте, господин Харт, ще се наложи да продам някое и друго парче земя, за да ви платя. Не искам да се говори, че рода Естора се крие зад правни обичаи или ритуали за посвещаване в нова вяра – само и само за да не си плаща дълговете. Предварително ви се извинявам, че ще почакате докато събера сумата – няма да оспорвам, ако си начислите наказателна лихва.

Терем се усмихна:

– Не искам нито пари, нито услуги, господин Естора. Не съм дошъл нито да ви разорявам, нито да ви изнудвам. Искам да проявите справедливост към един мой познат. Справедливостта и честта са нещата, които очаквам с вяра от вас, херцог Естора.

– За кого става въпрос?

– За човек, който падна от много високо и в момента е поставен много ниско. Затворен е в най–лошото отделение на Периалската тъмница, в една миризлива и влажна килия, с лоша храна и мързелива охрана, която би допуснала до затворника всеки, който подхвърли на пода два сребърника. В същото време още не му е дадено право да говори с роднините си и да си избере Защитник!

Херцогът се замисли за миг, преди да попита:

– За кого всъщност говорите, млади господине?

– За лорд Сетий – отвърна Терем и този път възрастният му събеседник не можа напълно да скрие изненадата си. Харт разбра, че херцогът не е знаел в какви условия е хвърлен предшественика му на поста, който в момента заемаше самия той.

– Не попитахте ли? – позволи си да попита малко по–остро по–младият мъж и забеляза дълбоко прикрития гняв на херцога. Гняв не към него, а към някого другиго.... Внезапно Естора посегна към звънчето на бюрото си и го разклати, при което писарят от съседното помещение се появи почти мигновенно:

– Напиши заповед за преместването на лорд Сетии в килия, която отговаря на неговото потеклото и ранга на поста, от който беше свален. Също така да му се причисли прислужник и готвач от моята лична свита и да се замени охраната, която го пази, с елитна стража. Естествено – да му се даде право да си намери Защитник за предстоящия съдебен процес. След малко донеси документа да го подпиша.

– Да, господарю – писарят изчезна също толкова мигновенно, колкото се беше появил, а херцогът се обърна към Терем:

– Колкото до дълговете на племенника ми към вас – считайте, че ще ви ги платя, дори и да не е веднага.

– Срам ме е да искам дълга на виконта от вас, херцог Естора – отвърна Терем искренно – ще ви обидя ли, ако унищожа оригиналните разписки, заедно със завереното копие, което в момента лежи на бюрото ви? – изричайки това, Харт се пресегна, смачка в шепата си листа, а после го скъса на четири парчета. Херцогът нищо не каза, само замислено се облегна назад в стола си. Посетителят му се беше оказал странна, противоречива и все пак благородна по дух личност.

Изпрати го лично до вратата на кабинета си.

* * *

– Е, харесва ли ти новата килия? – усмихна се Терем на Сетий, докато последният се разхождаше сред двете стаи с все пак оскъдна мебелировка. След дните, прекарани в истинска тъмница, обстановката сигурно му се струваше истински лукс, почти напълно прикриващ издайническите белези на помещение, предназначено да спира хората да влизат и излизат от него. Нямаше прозорци, защото бяха дълбоко под земята, вратата беше от масивен дъб, обкован с дебели плочи бронз, вилиците и ножовете бяха с притъпени върхове. Вместо факли, които можеха да се използват като оръжие, имаше малки, макар и многобройни светилници, закрепени по стените на малки поставчици.

И все пак имаше копринени завивки на леглото, бял лен на масата за хранене, етажерка с книги. Към основната стая имаше малка кухничка с двуетажна кушетка за готвача и прислужника.... човек би могъл да изкара в това място известно време, без да се съсипе напълно.

– Благодаря ти, Терем!

– Не благодари на мен! Истината е, че те бях отписал и забравил. Дриас ме убеди да ти помогна! Напомни ми дълга, който имам към теб?

– Дълг? – устата на Сетий се изкриви горчиво – направих всичко, за да съхраня някакъв ред в кралството, да умекотя и скрия.... лордът внезапно млъкна и погледна с тревога към вратата – макар и дебела, през нея можеше нещо да се чуе, а и оттатъка готвачът и прислужничката нещо си мърмореха, приготваяйки обяда му. При внезапното му млъкване само погледите им се срещнаха за миг – колкото да си напомнят един на друг, че някой тайни са опасни завинаги.

При гледката на сепналия се за момент Сетиий, Терем разсеяно се почеса по рижата ивица брада, която се спускаше от двата бакембарда, за да се събере под долната му устна. Странно, но това накара лорда неочаквано да се засмее:

– Кога най–сетне ще си пуснеш мустак?

– Няма да е днес – вдигна безучастно рамене Терем и неочаквано попита – Сетий, съгласен ли си аз да съм ти Защитник в процеса? Искам да изплатя доколкото е възможно дълга си към теб!

Затворникът го погледна изпитателно. Имаше опасност да влезе в изтънчен капан. Ако Терем беше решил да го продаде, най–хитрият и болезнен начин щеше да е от позицията на негов Защитник в предстоящия процес. Но пък... в тази държава рода Харт беше нещо, което е хубаво да бъде на твоя страна. Искаше му се да каже да, но тревогата го глождеше:

– Защо все пак го правиш, Терем? Не вярвам да си станал добър човек?

– Ти не, а и не ми пука за какъв ме мислиш! Но има други хора, които... може би вярват... може би.. все още. И аз продължавам да държа на тях!

– Терем, Терем – плашиш ме! Когато проявяваш алчност и егоизъм съм сигурен, че знам какво да очаквам от теб! Тогава просто е ясно, че взимаш и даваш услуги. А сега? .. Как може да ме объркваш така?

Терем вдигна отново рамене в знак на безразличие към чуждия въпрос:

– Е? Ще приемеш ли да ти бъда Защитник в процеса?

– Да естествено! – Сетий сбърчи нос сърдито – какво друго очакваш да ти кажа?

– Например защо Дриас държи толкова на живота ти?

– Може и да ти кажа, Терем, може и да ти кажа. Но нека остане нещо, за което да си говорим следващия път, когато дойдеш да ме видш.