Силата на едно нашепване

ГЛАВА 10

Джери е отгледан основно в една деноминация. Посещава църква от четири до двадесет и една годишна възраст. Но през цялото време никой никога не го предизвиква за лично взаимоотношение с Исус Христос. Без тази необходима „котва" той не вижда голяма полза да бъде част от църква. Оженва се и продължава напред с живота си. Както можете да си представите, той не се въодушевява особено, когато главният изпълнителен директор на компанията го поканва да дойде на църква. По-късно Джери ми каза, че в неговата страна само „странни секти" имат църква в събота вечер, но, понеже домакинът му дава дума, че службата ще бъде кратка; че след това ще черпи по пица и бира, Джери решава да отиде.

Но той не знае, че, докато неохотно си проправя пътя към Уилоу, неговата съпруга Джанин и църквата, към която тя принадлежи в Южна Африка, се молят Джери да има духовен напредък по време на това пътуване. Молят се за него цели две години. Точно преди заминаването му за Щатите, тайно се събират и се молят Джери да срещне там човек, който да му послужи като катализатор, за да предаде живота си на Христос.

Джери ни разказа, че, ако църквата от детството му била подобна на Уилоу; ако там е имал преживяване, подобно на онова през съботната вечер, никога не би я напуснал. В Уилоу той вижда въодушевени деца да тичат за уроците на детското служение и сравнява това с майка му и баща му, които го дърпат навън от колата и го влачат до неделното училище. Вижда тийнейджъри от ученическото служение, които с видима радост чистят различни части от църквата. През тийнейджърските си години Джери се мотае в църквата - нещо, което не е забавно за него. Когато сяда на службата и подносите за дарение са пуснати, той е смаян, когато, като гост го молят да не дава. Вместо това го канят да позволи на службата да бъде Божият дар за него. Веднага след тези и други наблюдения той получава онова, което вече знае, че е първото му нашепване от Бога: „Църквата може да бъде такава в Южна Африка, Джери. Мисля, че ти можеш да помогнеш".

От там всичко се променя.

Два месеца след тази съботна вечерна служба Джери е на служебно пътуване в Саудитска Арабия. Късно една нощ в тишината на хотелската стая той предава живота си на Христос. Година след това голямо решение той почти пресушава пенсионния си фонд, за да посети заедно с Джанин конференция, на която Уилоу са домакини. Конференцията е за изграждане на надделяваща църква. По средата на третата сесия през втория ден Бог отново нашепва на Джери: „Бъди Моите ръце и крака за местната църква".

Джери поглежда съпругата си и среща нейния поглед. В същия момент тя получава същото нашепване. И двамата са заинтригувани, но не разбират какво означава да бъдеш „ръцете и краката" на Христос. Отлитат обратно за Кейп Таун, неспокойни и неуверени, но с чувство на очакване.

Джери и съпругата му продължават да следват първото нашепване, което получават - да помогнат на тяхната църква да надделява така, както никога преди. Все пак те продължават да се чудят на искането за „ръцете и краката".

Месеци след загадъчното нашепване съпругата на Джери чувства водителство да се свърже с Асоциацията Уилоу Крийк в Южна Африка, за да провери как тя и Джери могат да помогнат на други местни църкви в стремежа им за по-висока ефективност. След поредица телефонни разговори, лични разговори и искрени молитви сем. Каучман опаковат покъщнината си, оставят любимия си дом в Кейп Таун и се преместват на 1300 км в Претория. Там се присъединяват целодневно към работата на Асоциацията и служат през последните седем години. Всичко води началото си от едно нашепване - онова, което Джери все още се опитва да разгадае.

„Какво означава за мен да бъда ръцете и краката на Исус?" -пита се той. Самият факт, че Джери отделя толкова много време и сили за отговора на този въпрос, може да разсмее всеки, който го познава добре. Той произхожда от сериозно семейство. Родителите му, макар че редовно насърчават децата си да участват в църковните дейности, самите те не са предали живота си на Христос. Баща му ръководи строителна компания, а майка му е строга счетоводителка. Самият Джери посвещава голяма част от ранния си живот на изучаване на химия. За него всичко, което не може да се докаже с научни факти и числа, не си заслужава да му се обръща внимание. Въпреки това, сега той пренасочва целия си живот въз основа на едно- единствено мъгляво нашепване от Бога. Това сигурно е разбило измервателните уреди за странни неща на любимите му хора. На Джери са му нужни почти четири години, за да вникне в нашепването за „ръцете и краката". Това го озадачава толкова дълго.

В ролята си в Претория Джери е служел на пастирите на местни църкви в работата им за подобряване ръководството на тяхното служение. Един от пастирите е Тим Хоукридж, служител на Съмър-сет Уест Юнайтед Чърч. Колкото повече Джери го опознава, толкова повече се впечатлява от силната му вяра.

Като младеж на двадесет и шест години, Тим получава диагноза „поликистоза на бъбреците". Тъй като тя се развива бавно, не се отразява сериозно на здравето му, докато не изминават близо двадесет години. На четиридесет и петгодишна възраст бъбречната функция на Тим започва да се влошава. Месец след като навършва четиридесет и шест, той е диагностициран с последен стадий на бъбречна недостатъчност. Единственото решение е трансплантация на бъбреците. Ако няма непосредствено разположение бъбрек, той трябва да започне веднага лечение с диализа.

От много години Тим знае, че един ден състоянието му ще доведе до бъбречна недостатъчност, освен ако Бог не се намеси. Реалността, че този „един ден" настъпва, го съкрушава. Смъртта не го безпокои; посвещавайки живота си на Христос, той знае, че ще прекара вечността с Бога. Тревожи го евентуалната възможност да загуби качеството на живота и служението си към другите; мисълта да виси на косъм на някое болнично легло през остатъка от годините му на земята.

В течение на няколко месеца много хора предлагат да дарят бъбрек на Тим. Но добронамерените членове на семейството му и църковното събрание, един по един са отхвърлени като неподходящи. Някои имат здравословни проблеми, а за други медицинският риск е прекалено висок.

Тим започва да се подлага на диализа по няколко пъти седмично. По време на изтощителната тричасова процедура той седи закачен за апарат, който филтрира и изчиства кръвта му, премахвайки натрупаните замърсявания и токсини - дейност, която обикновено се изпълнява от здравите, функциониращи бъбреци. През агонизиращите лечения Тим има предостатъчно време да слуша Божиите нашепвания. Един ден той си спомня как съзнателно взима решение да се довери на Бога относно положението си; да спре да се тревожи за това, което „би могло да стане". Сеща се за един стих от Библията, който наизустява преди години: „Ако живеем, за Господа живеем" - казва Римляни 14:8. И, ако умираме, за Господа умираме. И така, живеем ли, умираме ли, Господни сме".

Примирен с ритъма на диализата като част от неговия живот, Тим искрено се ангажира с медицинския персонал и довежда няколко човека до вяра в Христос. Съсредоточава се върху постоянно засилващата се дарба на състрадание към хората, които страдат от продължителни заболявания - състрадание, подхранвано от собственото му мъчително, физическо състояние.

Въпреки примирението, което изпитва към мисълта някога да намери донор на бъбрек, Тим продължава да вярва, че Бог има за него нещо важно, което да извърши. „Да умра от липса на бъбречна трансплантация - чувства той, - това просто не е моята участ в живота". Бог нашепва думи от Исая 43:2, които казват: „Когато минаваш през водите, с теб ще бъда; и когато минаваш през реките - те няма да те потопят. Когато ходиш през огъня, ти няма да се изгориш; и пламъкът няма да те опали".

Физическата огнена стихия, през която Тим минава, няма да го изгори!

Приблизително по същото време, когато надеждата му е привдигната от Бога, Джери Каучман има собствено духовно преживяване. Двамата познати се срещат една сутрин за закуска. По време на похапването Тим споменава за състоянието си. Мимоходом той добавя, че, поради различни причини, нито сестра му, нито брат му са възможни донори на бъбрек. Това е случайна забележка, а не молба за помощ. Но нещо в ситуацията отеква дълбоко вътре в Джери. Той си спомня колко се радва да играе с децата му, докато са малки; пита се как ли влошаващото се здраве на Тим се отразява върху двамата му малки синове. Мисли си и за ролята на Тим като пастир - за живота на хората, които Бог докосва чрез този верен мъж. Замисля се колко ли сериозно болестта засяга силите и ефективността му в тази роля.

След като мъжете приключват със закуската, Джери се качва на колата си и потегля. На около 800 м от ресторанта Святият Дух му припомня един стих: „Много рядко някой би умрял за праведен човек - казва Римляни 5:7, - при все че е възможно някой да се реши да умре за добрия".

- Тим е добър човек, Джери, - му казва Бог. Аз не те моля да умреш за него, а те моля да му помогнеш да живее.

Джери се прибира у дома, обсъжда въпроса с Джанин, взема телефона и се обажда на Тим. „Бог иска да ти дам един от бъбреците си- обяснява той. И аз имам пълен мир, че трябва да направя това". Тим остава без думи. Дали наскоро привдигнатата му надежда не сочи към този съвсем неочакван обрат на събитията? Въпреки че на глед импулсивното желание на Джери да помогне на Тим е затрогващо, какви са шансовете кръвта на този човек, когото едва познава, да бъде подходяща?

Джери наистина го прави. Отива в медицинския център за изследване на кръвта и, заедно с Тим, изчакват резултатите. Със смесица от удивление и неверие научават, че съвместимостта на кръвната група на Джери е напълно подходяща. Все пак, за Тим е трудно да повярва, че един почти чужд човек предприема такава смела стъпка заради него. „Как да благодариш на някого за това, че ти предлага част от собственото си тяло с единствената цел да спаси твоето?" - пита се той. И вярва, че Джери получава подбуждане от Бога. Но дали Джери е сигурен, че иска да се покори?

Веднага щом двамата мъже преодоляват шока, че е напълно възможно да ги очаква операция за трансплантация, Джери е подложен на поредица изследвания на кръвта, изследвания на бъбречната функция, изследвания на холестерола и измервания на кръвното налягане. Всичко е напълно подходящо.

По-късно попитах Джери какво е усещането да преминеш през всяка стъпка от процеса, знаейки, че с всяка премината врата, си на крачка по-близо до това, да дадеш свой орган на човек, когото едва познаваш.

- Каква е ползата да вземеш със себе си всички органи, като легнеш в сандъка - отвърна той, - когато те биха могли да спасят нечий живот днес?.

Това имаше логика.

През време на престоя си в болницата, всеки път, когато някой специалист влиза в стаята му, за да вземе кръв или да проведе допълнителни анализи, предстоящият скоро да бъде донор вижда възможност да сподели посланието на Христос.

- Приемникът член на семейството ви ли е?

- Не - отговаря Джери.

- Близък приятел?

- Не съвсем.

- Тогава защо изобщо правите това? - питат те с невярващо изражение на лицето си.

- Защото бях подбуден от Бога - идва ясният отговор на Джери. Мога само да си представя разговора, който последва.

На 11 декември 2007 г. (почти осем месеца след деня на онази закуска в ресторанта) Джери Каучман се озовава легнал на носилка на колела в една болница в Южна Африка, подготвен за операция на бъбречна трансплантация. Четири часа по-късно пастир Тим Хоукридж е подложен на същата процедура. Още четири часа след това и двамата лежат в реанимацията, всеки с по един здрав бъбрек.

Новият орган на Тим започва да функционира веднага, очиствайки замърсяванията от кръвта му; превръщайки дните на диа-лизата в далечни, но незабравими спомени. Три месеца по-късно Тим е достатъчно здрав, за да проповядва отново в църквата си. Той винаги е обичал ролята на пастир, но след дългоочакваното завръщане на подиума открива в работата си ново звучене, което продължава и до днес. Тим отдава тази новооткрита мисловна и духовна яснота на факта, че цялата поредица от чудотворни стъпки е Божествено наредена от Бога. „Бог ни благославя, за да бъдем благословение - казва той. Тази история не е толкова за двама мъже, колкото за нашия чудотворен Бог".

Не знам как ви звучи този разказ, но, когато се замисля за решението на Джери да рискува живота и здравето си, за да се покори на едно нашепване от Бога, нещо в мен не може да се въздържи и да не се зарадва. Бих желал всеки Христов последовател на света да познае същото дълбоко вътрешно удовлетворение, което се появява, само когато пуснете хватката на удобния живот и се подчините на рискованото подбуждане от Бога, така както Джери прави това.

Жертвоготовното покорство на Джери пред Божието нашепване предизвиква човешката природа. Вие и аз (като и всеки друг представител на човешката раса) сме така наречените от мен „вкопчените". Оставени на собствените ни механизми, ние драпаме, забиваме нокти и си проправяме път нагоре по стълбицата. Щом усилията ни постигнат, макар и скромно ниво на положение, власт и комфорт, ние се вкопчваме в него като питбул, сграбчил сурово месо.

Пред лицето на този мощен и просмукващ човешки инстинкт Бог казва на Своите последователи: „Не бъдете „вкопчени". Вместо това бъдете „пускащи". Ето така разбирам Филипяни 2. В началните стихове на главата апостол Павел казва следното: „Не вършете нищо от егоистични амбиции и празно високомерие. Вместо това, със смирение смятайте другите за по-горни от себе си, като не гледате само своя си интерес, а всеки от вас и за интереса на другите". В случай, че не разбираме напълно какво означава това увещание, Павел предлага по този повод и нагледен пример чрез живота и завещанието на Исус Христос.

- Имайте в себе си същото мислене, което имаше Исус Христос - казва Павел, след което изрежда списък от седем неща, които Исус доброволно пуска.

Преди седемнадесет години, докато се бях заровил в книгата Филипяни, този списък с отстъпки (или понижения) на Исус ме порази като самосвал „Мак". Разделът във втора глава на великото послание е толкова впечатляващ, че, в крайна сметка, аз и един мой приятел написахме книга за него. Бил Хайбълс и Роб Уилкинс, „(Намери истинско задоволство чрез) Слизане във величието" (Grand Rapids: Zondervan. 1993 г.).

Никога няма да забравя начина, по който стиховете от шести до осми говорят за Исус:

Който, като беше Бог в самото Си естество, не сметна, че равенството с Бога е нещо, за което трябва да се държи здраво, но направи Себе Си нищо, като прие естеството на слуга, направен по подобие на човек. И като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт - даже смърт на кръст!

Според този пасаж Исус Христос започва от самия връх. Той е „Бог в самото Си естество", което означава, че не е само вицепрезидент на корпорация „Троица" или младшият съдружник на Бога; Той е пълноправен член на Божеството, равен на Всемогъщия Бог във всяко отношение, вид и форма. Той участва в сътворението на света точно колкото и Бога. Всички привилегии са не само на Бог, но и на Исус.

Произходът на Исус е изключително важен в светлината на първото понижение, което ще цитирам. Въпреки че започва от върха и се радва на съвършено равенство с Бога, Христос не счита тази позиция като „нещо, за което трябва да се държи здраво." Филипяни 2:6, NIV.

Исус не е „вкопчен".

Не знам за вас, но, ако аз някога се окажа в положение на равенство с Бога, бих се държал за него на всяка цена. Дори и най-зрелите вярващи сред нас се борят с това, да пуснат възхищението и известността. При Исус не е така. Той все едно казва: „Тук ще приема понижение. Ще пусна това. Ще оставя всичко, което трябва, за да съдействам на Божията мисия за Мен". И Той пристъпва надолу по стълбицата.

Второто понижение е описано по следния начин: „Направи Себе Си нищо." Филипяни 2:7а.

Първото понижение е свързано с пускане на хватката; следващото понижение е свързано с последиците от пускането на хватката. В един друг превод стихът казва, че Той „изпразни Себе Си". Това не означава, че Исус се лишава от Божествеността Си; по-скоро Той оставя настрана онези Божествени характеристики, които Му пречат да стане човек. Никой не лишава Христос от Неговата сила; Той доброволно я пуска. Това е второто от цяла поредица отстъпки. И Той пристъпва надолу по стълбицата.

Третото, четвъртото и петото понижение настъпват в бърза последователност. Текстът казва, че Исус се съгласява да приеме човешки образ, след което е направен по подобие на човек. Накрая става на човека. Това е последователност, която намирам за крайно поразителна. Трансцендентният Създател на вселената слиза в света, който е сътворява, не като император, изискващ от поданиците си да му се покланят, а като обикновен човек, търсещ онези, на които може смирено да послужи.

Когато се опитам да си представя всезнаещия, всемогъщия, всеприсъстващия Бог да се подчинява на границите на човешката плът, умът ми започва да дава заето. Само си помислете какво ще бъде, ако Богът на вселената се примири с ограниченията на детството, юношеството и младата възраст. Опитайте се да си представите седемгодишният Исус да казва: „Добре, мамо. Добре, татко. Както кажете". Създателят да се подчинява на създанието - това е смайващо!

Представям си Исус да ходи по оживените мръсни пътища на някакъв град в Палестина. „Мръдни или ще пострадаш, юдейче!" -сигурно казват минувачите, несъзнаващи Кого избутват с лакти по пътя си.

Първия път, когато посетих поразена от бедността страна и видях гладуващи деца да стоят на опашка за храна, една картина привлече погледа ми и се запечата в ума ми. Едно от по-малките деца на опашката напредваше, но много бавно. Всеки път, когато почти стигаше до храната, по-големите деца го избутваха. то послушно се дотътряше до края на опашката и, малко по малко, отново започваше да напредва. Никога няма да го забравя: носеше дрипава синя риза, плътно опъната над подутия му корем; под кръста беше напълно голо. Тъмната му коса започваше да става оранжева (сигурен белег за недохранване); кожата му беше тебеширено бяла от спечената по нея мръсотия.

Точно на това пътуване бях настанен в удобен хотел на не повече от 30 км от там. На следващия ден трябваше да се кача на самолет и да отлетя у дома в Барингтън, Илинойс, където ме чакаха чисти дрехи, храна до насита и къща в предградията. Помислих си: „Какво ще ми струва, ако живея доброволно в кожата на това дете една година?"

Честният ми отговор ме отрезви. Не съществуваха достатъчно пари на света, за да ме накарат да направя такава саможертва. Но Исус Христос, с готовност, по Своя воля се загръща в човешка кожа и ходи по планетата - не една, а тридесет и три години. Той е осмиван, неразбиран, смъмрян и редовно онеправдаван. Въпреки това, Той решава да го направи. Отказва се от обожанието на ангелите, за да изпълни целта на Своя Баща в живота Си.

И пристъпва още по-надолу по стълбицата.

Шестото понижение ни се представя във Филипяни 2:8, което казва: „Той се смири и стана покорен до смърт..."

Исус Христос, Родоначалникът на живота, и до днес се хваща гуша за гуша със смъртта; и до днес поддържа живота. „Добре, печелиш" - отстъпва Той заради нас. Доброволно полага живота Си, за да може да се изпълни Неговата мисия. Фактът, че Исус дава живота Си, е достатъчно изумяващ, но начинът, по който го полага за мен, е непонятен. Изпива на един дъх някаква отрова или сдъвква цианид? Урежда си безболезнен сън, който го въвежда леко в мрака на смъртта? Съвсем не. Това ни води до седмото и последно понижение на Исус.

Винаги, когато чета последното изречение на Филипяни 2:8, го правя с благоговейно страхопочитание: Исус се подчинява до смърт - „даже смърт на кръст". Ударението е добавено.

Разпъването на кръст - смъртта на кръст - е начин за екзекутиране, който не просто убива хората; той ги измъчва до смърт, като прави възможно да се изпита в пълна степен всяко ужасно усещане, че умираш. Разпъването на кръст е мъчителен и унизителен начин да умреш.

Докато Исус виси на кръста, мъже и жени минават, като плюят, хвърлят камъни и отправят богохулни обвинения към Него. Само седмица преди това много от същите тези хора постилат пътя Му с мантии и палмови клонки; устата им викат хваления, а не ругатни. Този контраст сигурно прави агонията на кръста още по-пълна. Когато чета разказите за смъртта на Исус, нещо в мен иска да извика: „Има ли дълбина, където Исус няма да отиде; има ли ниво, до което няма да слезе, за да бъде верен на мисията Си заради мен?"

Отговорът е „не"- няма дълбина, до която Исус да не се спуска. Няма степен на болка, която Исус да не се съгласява да понесе. Няма бреме, което нашият състрадателен Спасител да отказва да поеме. Няма жертва, която Той, Спасителят, да не прави. Това осъзнаване ме предизвиква да вдигна летвата на моето покорство при следването на относително простичките нашепвания, на които Той иска да се покоря. Може би това въздейства така и на вас.

Най-добре продаваните книги в наши дни често разказват истории за бедняка, станал богаташ, но аз твърдя, че най-великият разказ, който историята познава, отразява точно обратната верига от събития. Това е разказ за слизане от богатства до дрипи, тоест, погребални дрипи. Това е разказ за слизане от най-големите висини до най-ниските дълбини на Онзи, Който доброволно се снижава. Преди години в книгата „Слизане във величието" написах следното: „Превъзвишеният дойде, за да послужи на най-нисшите. Създателят и Крепителят на всичко дойде, за да излее Себе Си. Този, Който притежаваше всичко, стана нищо. От гледна точка на света кръстът стана символ на глупостта. Обаче в Божиите очи Христос е най-великият от великите." Хайбълс и Уилкинс, „Слизане във величието", 19.

И Той Го прави, не като се вкопчва, а като пуска всичко, което има.

Предвид смаляването и снижаването, които се изискват, защо вие, аз или някой, който е с всичкия си, би се нагърбил с такъв живот? Още от съвсем малки ни учат да се стремим към постижения, към движение нагоре, към усещането, че се „издигаш над". Ние сме обучавани, че трябва да станем някой, е не да изпразваме себе си за другите. Обаче, за да следваме Исус Христос с каквато и да е упоритост, неизбежно ще бъдем подбуждани да приемаме понижения. От нас ще се иска да пуснем онова, което е „по право" наше. Ще си създаваме неудобства до степен на жертвоготовност, дори и другите да ни наричат глупаци. И ще го правим само поради две прости причини: първо, защото разбираме, че Божието царство никога не напредва без жертва; и второ, защото всеки сериозен християнин, когото познавам, иска да получи сърдечното „браво!" един ден в небето.

Нека разгледаме по ред всяка от причините.

През един особено тежък период около Уилоу се почувствах подбуден всяка седмица да напомням на църковното събрание, че единственият начин, по който Божието царство напредва, е, когато един Христов последовател е готов да поеме удар..През същите дни поемах личния си дял от удари. Тогава казах на събраните в залата хора същото, което споделих с вас в края на първа глава: Предпочитам един ден да застана пред Бога, след като съм изпълнил Неговия призив според максималното си разбиране, отколкото със съзнанието, че съм пренебрегвал гласа Му и съм се отдръпнал от по-тежките подбуждания, които съм получил. Дори когато залозите са високи особено тогава), аз се стремя да бъда „пускащ", а не „вкопчен".

И така, как изглеждат тези „удари"? Със сигурност и вие сте поели няколко от тях през живота си. Ако сте Христов последовател, по определение гордостта ви е ударена, когато признавате, че сте грешници, които отчаяно се нуждаят от Божията спасителна благодат. Подчинението на Духа, Който ви нашепва: „Смири се. Приеми Христос. Влез в семейството на Бога" означава, че поемате огромен удар върху независимостта си. Спомняте ли си преживяването?

Несъмнено, то е понижение от гледна точка на егото ви, но, веднага след смелото решение, идват големите придобивки. Божието царство се разширява и животът ви завинаги е променен.

Скоро след това, когато се замисляте за водите на кръщението, суетата ви понася удар. Никой не обича косата му да изглежда зле и да стои мокър пред цяла тълпа, но, помислете за насърчението и примера, които давате на тези, които ви наблюдават заради готовността си да оставите повърхностното нещо.

Ако израстването ви е до там, че не считате живота си за ваш; ако предавате остатъка от дните си на Бога, гарантирано е, че вече поемате някои удари. Вашите планове понасят удар. Финансите ви понасят удар. Приоритетите ви са преподредени. Целият ви живот се преобръща с главата надолу, когато поставите Христос на първо място във всичко, което правите. Всъщност, почти всеки път, когато чуете подбуждане от Бога, сигурните и предсказуемите неща трябва да си отидат. Но вие проявявате решителност, като знаете, че, когато поемате рисковете, които Той иска от вас, и се съобразявате с Неговата мисия по нов начин, царството напредва.

Ето, така изглежда животът, напълно предаден на Бога. Той рядко е разходка в парка. Покорството на Духа, вместо на собствените ви егоцентрични прищявки, ще ви заведе на места,- на които никога не сте били; ще.ви предизвика по начини, по които никога не сте били предизвиквани; ще ви подкани към степени на жертвоготовност, на които не сте и сънували, че сте способни. Това е силата и обещанието на вярата, която действа с пълна мощност; на живота, захранван единствено от Бога.

Има и втора причина обикновените хора като мен и вас да се приобщят към живот, натоварен с понижения. Въз основа на въпросния пасаж от Филипяни ние доброволно разтваряме хватката си и сграбчваме смирението. Защото знаем, че, когато един ден пристигнем в небето, ни очаква сериозна награда.

Филипяни 2:9-11 казва, че, след като Исус приема тези седем понижения, „Бог издигна Христос на най-високото място и почете името Му над всички други. Така че, в името на Исус ще се преклони всеки - тези в небесата, тези на земята и тези под земята. И, за слава на Бога Отца, всеки открито ще признае, че Исус Христос е Господ!" Филипяни2:9-11,СЕУ.

Отец почита Исус Христос за това, че изпълнява мисията Си. Един ден Той ще прослави и теб.

Тази седмица разглеждах уеб страница, която се хвалеше със скандалния „часовник на смъртта" - програма, която, въз основа на различни телесни показатели, претендира, че може да изчисли кога ще умрете. Очевидно, аз ще съм добре до 9 ноември 2025 г. He мога да говоря за благонадеждността на тази конкретна оценка. Само за забавление проверих страницата още няколко пъти. Забележете, че всеки път денят на смъртта ми коренно се променяше. Ето на какво вие и аз можем да разчитаме: дата с нашите имена наистина съществува. Когато и да реши Бог да ни вземе у дома, този ден ще ни се струва прекалено скоро. Псалом 39 казва: „Кажи ми, Господи, за кончината ми и броя на дните ми; дай ми да зная колко кратковременен е животът ми. Направил си дните ми като педя; дължината на годините ми е като нищо пред Тебе" (ст. 4-5а).

Както видяхме и преди, апостол Яков описва човечеството като „полско цвете" - преходни цветове, които днес са тук, утре ги няма - просто така.

За всеки, който живее в Средния Изток в дните, когато Яков пише тези думи, сравнението с „полско цвете" звучи съвсем вярно. Пролетните дъждове падат за известен период и скалистите склонове на Палестина стават осеяни (като палитра на художник) с всякакви ярки и пъстри цветове. Но не след дълго задухва силният бриз. Тези сухи, изгарящи ветрове променят пейзажа, който прилича на картина на Моне. Буквално за часове всичко изсъхва; остава само плетеница от усукани и сухи растения.

- Това е точно като мен и теб - сякаш казва Яков. Един ден сме тук, изглеждаме съвсем живи, а в следващия момент ни няма. Това се случва толкова бързо, колкото вятърът обрулва полското цвете на хълма.

Това е мимолетието на живота: един ден човек енергично се залавя за своите занимания, а на следващия хората се редят край ковчега му и казват: „Не мога да повярвам. Вчера говорих с него". Един ден бизнес дама се ангажира с десетгодишен стратегически план в работата. На следващия ден семейството и приятелите й съставят друг план - за погребална церемония. Веднъж една млада жена отива с колата си на работа; на следващия ден колата е в склада за отпадъци, а мъртвото й тяло е в очакване на операция за даряване на органи. Смъртта идва не предизвестена.

Яков изказва две наблюдения относно смъртта: тя е универсална и често пъти - внезапна. Днес си тук, утре - не. Ние не можем да изберем смъртта си, но можем да изберем как ще прекараме живота си.

Матея 8 ни разказва историята за римския войник, който се приближава към Исус с молба. Мъжът е стотник; човек, който заема висок ранг; има много подчинени. В живота е уважаван ръководител. Ето как стиховете (от пети до тринадесети) описват молбата, която той отправя в онзи ден:

А когато Исус влезе в Капернаум, един стотник дойде при Него и Му се помоли за помощ. И каза: Господи, слугата ми лежи у дома парализиран и много се мъчи.

Исус му каза: „Да дойда ли и да го излекувам?"

Стотникът Му отговори: Господи, не съм достоен да влезеш под покрива ми. Но кажи само една дума и слугата ми ще оздравее. Защото и аз съм подвластен на началници и имам подчинени войници. И казвам на един: „Иди!" и той отива; а на друг: „Ела!" и той идва. Казвам на слугата си: „Направи това!" и той го прави.

Исус, като чу това, почуди се и каза на онези, които вървяха след Него: Истина ви казвам, не съм виждал такава голяма вяра у никого в Израил. Казвам ви, че много хора ще дойдат от изток и от запад и ще заемат местата си на празненството наред с Авраам, Исаак и Яков в небесното царство. А поданиците на царството ще бъдат изхвърлени навън в тъмнината, където ще бъде плач и скърцане със зъби.

Тогава Исус каза на стотника: Върви си! Нека стане така, както си повярвал. И в същия миг слугата му оздравя.

Според тази история верният стотник разбира своята позиция, като я сравнява с тази на Христос. Той също знае за дълбоката сила, която се съдържа в едно-единствено нашепване от Бога. По същество думите му към Христос звучат така: „Кажи само дума и нередното ще се оправи. Ти имаш власт над всички хора, над всички управници, над всички събития, над всички царства, над целия живот. Кажи само словото и волята Ти ще бъде изпълнена".

Текстът казва, че вярата на стотника спира дъха на Исус. В един от преводите се казва, че Исус се „възхити" от преценката на стотника. Подобна реакция на Исус, подбудена от вярата на човек, не срещам никъде другаде в Писанието. Този мъж има огромна вяра. Непоколебима вяра. Този вид вяра („кажи само дума") желая да имаме!

Всеки път, когато чета разказа за вярата на стотника, физически се чувствам почти прикован от желанието да следвам Христос по този начин. Искам Неговото влияние да се отразява върху целия ми живот: ценностите, речника, финансите, плановете, физическото здраве, взимането на решения, политическата ми идеология. Искам пътищата на Исус да ме просмучат от другата страна на борда. От този момент до сетния ми ден искам да бъда ученик от вида „кажи само дума". Това е най-силното желание в моето сърце!

През целия ход на живота ми от време на време усещах, че в мен се надига подтик да проявявам същия вид пълно посвещение. Може би това се отнася и за вас. Може би проявявате подобна всеотдайност в областта на атлетиката. Наскоро разговарях с един маратонец. След като завърши маратона, той. каза: „Пробягах 42 км с цялата човешка бързина, на която бях способен, и паднах на финалната линия. През следващите три- четири дни преживявах въодушевлението, че пробягах най-доброто състезание в живота си".

В академичен смисъл, може би и вие сте изпитвали подобно посвещение. Получили сте някаква задача и сте казали: „Ще свърша най-добрата работа, на която съм способен с този семестриален доклад". Ровили сте се в проучвания, докато мозъкът ви е станал на каша; изпечатали сте пръстите си до кокал, но при предаването на задачата на преподавателя нещо топло се е плъзнало през духа ви. Излезли сте от класната стая и сте си мислили: „Свърших най-добрата работа, на която съм способен".

Понякога на търговския пазар става така, че ви връчват проект. Вие казвате: „Този път ще надскоча себе си. Когато завърша проекта, той ще представлява възможно най-добрите ми усилия".

Имате ли подобно преживяване? Познавате ли несравнимото въодушевление, което настъпва, след като изцяло се отдавате на някой поет от вас ангажимент?

През последните две десетилетия едно от любимите ми хобита е състезанието с платноходки. Спомням си първото състезание, сякаш беше вчера. Вълните бяха високи, ветровете - коварни. Цели два часа и половина плавахме в неблагоприятни условия. Когато накрая прекосихме финалната линия, аз и целият ми екипаж бяхме напълно изтощени. Но също толкова въодушевени, защото се потрудихме с всички сили и удържахме курса с усърдие, на което не знаехме, че сме способни. Преди началото на състезанието се посветихме помежду си да финишираме силно. Спазихме посвещението чак до края.

Идеята ми е следната: едно е да кажете на Бога: „Искам да се покоря на сигнала, който чувам от небето; искам да следвам нашепванията Ти на всяка крачка по пътя". Но съвсем друго е действително да го изпълните. Говоря от личен опит. Много пъти ужасно се провалях в това отношение. В различни моменти от житейския ми път правех смели изявления пред Бога: „С всичко, на което съм способен и с редовната помощ на Святия Дух, от сега чак до гроба, искам да бъда Твой последовател да видя „само кажи словото".

„Само кажи и ще го направя";

„Само кажи и ще го последвам";

„Само кажи и ще му се покоря";

„Само кажи и ще го осъществя";

„Всичко, което поискаш да бъде направено за напредъка на Твоето царство, Боже, прошепни дума и го считай за изпълнено".

Бях ли сериозен с думите, с които се молех? Напълно.

Винаги ли живях на нивото на посвещенията, които правех? Не дотам.

Обаче винаги, когато се окажеше, че не успявах, аз се опитвах да изповядам провала и да призная, че се отклоних от курса. Опитвах се да се съвзема отново и да позволя на Христос да отърси праха от мен. После обявявах посвещението си отново. Спомнях си вярата на стотника и казвах: „Днес, Боже, кажи само дума".

Напълно посветените Христови последователи преживяват в душите си желанието да следват небесния Баща с цяло сърце. Ние искаме да сме посветени с всички сили на Онзи, Който Сам се посвещава на нас. Искаме до Го смаем с нашата „стотническа вяра"; да Го впечатлим с най-добросъвестното си покорство. Желаем това. Наистина го желаем! Не защото то подчертава нашите дела, а защото великите Му милост, любов, прошка и благодат извличат такава реакция от дълбините на душите ни. Част от причината да напиша тази книга е да ви насърча, че е възможно да го изпълните.

Можете да изберете днес да станете последовател от вида „кажи само дума"; някой, който подскача при възможността да се покори на Божествените нашепвания, изпратени направо от небето до твоето наострено ухо. Можеш да избереш да живееш с повишено съзнание за нашепванията; с разтворено сърце да ги осъществиш; с вечността, която се откроява поради всичко това. Можеш да избереш да се хванеш за думата на Бога. Той има духовна добрина и благословение, приготвени за теб, когато се предадеш на всичките Му пътища.

Ако трябваше да сведем християнството до неговата същина, щеше да ни остане само това: взаимоотношение с Бога. Живият, любящият Бог на вселената говори през цялата история; и днес продължава да говори - не само на пастири и свещеници, но на всеки, който ще послуша. Бог ще говори и на теб. Независимо в какво духовно състояние се намираш, ако обучиш ухото си да бъде отворено към небето, Бог ще говори.

Едно голямо приключение с твоето име е на върха на езика Му. Настрой ухото си към небето и Той ще насочва стъпките ти; ще придружава пътеката ти; един ден ще отпразнува верността ти в „цветущ край". Апостол Павел описва това във Филипяни 1:6: „Никога не е имало и капка съмнение в ума ми - казва този стих, - че Бог, Който е започнал тази велика работа във вас, ще я продължи и ще я доведе до цветущ край в деня, когато Христос Исус се яви" (MSG).

И, независимо дали ще срещнем Исус при завръщането Му на земята, или преди това ще бъдем пренесени в небето, представете си как заставате пред Него и казвате: „Забавлявахме се чудесно при изпълнението на Твоята програма, нали Боже? Благодаря Ти за чудесното пътуване!".

В този момент ще погледнеш назад към всяка пресечка в твоя живот и ще видиш, че си е заслужавало да кажеш „да" на Божиите нашепвания. Ще си спомниш пресечките, свързани с взаимоотношенията ти, когато си се вслушал в нашепванията за търпение и благодат. Ще си спомниш финансовите пресечки и ще се радваш, че си постъпвал с парите си така, че да почиташ Бога. Ще си припомниш професионалните разклонения по пътя, когато Той е казвал „Довери Ми се още веднъж". И ти си го направил! Ще си спомниш моралните кръстопътища, пред които си се изправял, и на които Той те е спасявал от ямите. Ще си спомниш безброй духовни повратни моменти, в които твоят любящ Баща е осигурявал ясните Си, напътстващи нашепвания.

И, докато настъпи този ден, можеш да си лягаш всяка нощ с една безценна мисъл на ум: „Днес допринесох за напредъка не на моето собствено царство, а наБожието". Приятелю, това е силата на водения от нашепване живот- живот, който достига връхната си точка в заключителното нашепване: „Браво, добри и верни слуго". Това е животът, който очаква вас и мен. Той започва с това, да имате уши да чуете Божия глас. Слушайте! После действайте! След това, присъединете се към небесния си Баща на едно подхранвано от нашепвания пътешествие, за което никога няма да съжалявате!