Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

За съжаление закъснели с един ден. 51-ва дивизия и френската 9-та дивизия били „хванати“ в капан в предмостовото укрепление под формата на правоъгълник от 5 немски дивизии. Следобед на 11 юни немците атакували. Въпреки храбрата съпротива от два батальона на шотландските планинци, 7-ма танкова дивизия на Ромел пробила външната отбрана и окупирала скалите западно от града. Понеже немците контролирали с оръдията си както пристанището, така и бреговете, всеки опит да се отплува от пристанището бил обречен.

В 17 часа Ромел изпратил пленен френски войник в Свети Валери с предложение защитниците му да се предадат до 21 часа, за да не бомбардира града. Британците отвърнали, че няма да се предават. Генерал Форчън още възнамерявал да отплува тази нощ. Изглежда оптимизмът му се засилил от пристигналия сигнал от Хавър в 18 часа от френския командващ адмирал там, който най-после дал разрешение за отплаване. Чак сега военното министерство упълномощило адмирал Джеймс да спаси хората. В шест и нещо следобед той съобщил на офицера, командващ спасителната флота, че евакуацията ще започне още тази нощ.

Кратки и ясни указания били дадени на всички военни части на дивизията на шотландските планинци, че оттеглянето трябвало да започне около 22 часа. Два батальона никога не получили тези указания, а другите го получили твърде късно, за да могат да отплуват.

След полунощ пристигнали първите английски кораби в Свети Валери. Капитан Уорън, командващ разрушителя „Кодрингтън“, видял как мястото „горяло жестоко, а много картечен и артилерийски огън обсипвал брега“. Понеже било ясно, „че това е място невъзможно за евакуация“, той насочил пристигащите спасителни кораби към крайбрежното селце Вюл-Ле-Розез, на 4 мили източно.

Сутринта флотата на адмирал Джеймс качила на борда си 1300 англичани и над 900 французи от бреговете на Вюл. Много напуснали постовете си без заповед. По-малко били шотландските планинци, охраняващи външния периметър.

Генерал Форчън никога не научил, че евакуацията от Свети Валери била отменена и неговите хора напразно чакали спасителите си на брега до сутринта. Когато се съмнало, той им наредил да се оттеглят към дърветата на юг от града. Към тях се присъединили закъснели войски, охранявали преди това периметъра.

Понеже се зазорило Форчън още не приемал поражението. Ако мъжете му можели пак да превземат билата западно от града и да издържат там поне един ден, те имали шанс да се спасят през следващата нощ. Но генерал Ихлер не бил убеден в това и помолил Форчън да изпрати телеграма на Вейган през Лондон за капитулацията на 9-ти френски корпус. Форчън отказал да изпрати съобщение без предварителна консултация с офицерите си.

Когато те не показали ентусиазъм към обречения му план, той решил да действа сам. 4-ти сийфърдски батальон получил задачата да отблъсне танковата дивизия на Ромел от западните скали. Сутринта, когато атаката била подготвена, забелязали бял флаг на камбанарията на близката църква. Щом наредил да свалят знамето, генерал Форчън получил заповед от Илхер да прекрати огъня. Той отказал и съобщил на военното министерство, че няма да се подчини, докато още има „възможност за евакуация на каквато и да е част от моята дивизия“.

По-късно, понеже немските снаряди започнали да експлодират близо до щаба му, той дал заповед за капитулация. Но закъснял и 4-ти сийфърдски батальон вече се строявал за атака.

10 000 души от дивизията на шотландските планинци били взети за заложници в Свети Валери. Други 1000 били пленени при Сома. Убитите били над 1000, а 4000 били ранени. И всичко това, защото правителството на Чърчил не искало да позволи на Франция да има извинение за примирие с Германия. Но това било безсмислено. След 5 дни, когато 51-ва дивизия била пленена, новото френско правителство, начело с маршал Петен, поискало примирие с Германия.

„Винаги е било ясно за мен, — написал капитан Ян Кемпбъл, офицер от разузнавателния щаб на Форчън, — че нито една друга дивизия не е била така пожертвана. Тя е можела да се спаси само седмица по-рано, но силните на деня смятали, че в нея се намирал капацитетът, необходим за съпротивата на Франция.“

M sujet2

„Гордостта на Шотландия“

Понеже пехотата марширувала по главния площад, придружавана отзад от петима гайдари, тя била посрещната възторжено от френските граждани, като част от тях били облечени в шотландски полички, които крили през тези 4 години. Начело на 5-ти батальон бил полковник Бил Брадфорд, капитан и в старата 51-ва дивизия. Напълно естествено било той да положи венеца при възпоменателната служба в чест на загиналите мъже през 1940 г.

Друг спасил се бил дивизионният командир, генерал-майор Томас Рени, който също бил майор през 1940 г. Приближавайки Свети Валери, той напомнил на войските си за съдбата на техните другари: „Тази прекрасна дивизия беше пожертвана, за да задържи французите във войната. Верни на традицията на шотландските планинци, 51-ва дивизия остана до края с френските си съюзници, въпреки че имаше възможност да се спаси преди това.“

На 3 септември, щом дивизията победила отстъпващите, Рени пак се обърнал към своите мъже:

„Тук, при Свети Валери, на 12 юни 1940 г. част от 51-ва дивизия, включително и нейният щаб, 152-ра и 153-та бригади били пленени от немската армия.

Тази дивизия на шотландските планинци била «Гордостта на Шотландия» и нейната загуба, както и тази на мъжете, събрани от всички градове и села на Шотландия, нанесла огромен удар… Наш дълг беше да съхраним в себе си спомена за нашите бойни другари и това ние изпълнихме… Доживяхме, за да съживим традицията за 51-ва дивизия и за Шотландия.“

СевернА Африка: 1940–1941 г.

На 10 юни 1940 г., след поражението на Франция, фашисткият диктатор Бенито Мусолини въвлякъл Италия във войната като съюзник на немците с надеждата да извлече максимална изгода от победата. Той искал да измести Англия като доминираща сила в Северна Африка и в Средиземноморието. Но той трябвало да се вслуша в забележката, направена от Пърси Лорейн, британския посланик в Рим, след като бил информиран, че техните две страни вече били във война. „Имам честта да Ви напомня, Ваше превъзходителство, че Англия не губи войните си.“

Когато Мусолини публично обявил войната пред римската тълпа от балкона на двореца „Венеция“, външният министър Галеазо Чиано промърморил: „Аз съм тъжен, много тъжен. Авантюрата започва. Дано Господ да спаси Италия.“

За да бъдем справедливи към Мусолини, трябва да отбележим, че Англия била в отчайващо положение. Докато армията й била спасявана при Дюнкерк, войските оставили там своите оръжия, транспортни средства и съоръжения и в това отслабено състояние трябвало да посрещне немското нападение. Тя едва ли щяла да направи нещо, ако италианските армии в Либия и Източна Африка атакували слабите английски гарнизони в Египет и Судан.

Освен това влизането на Италия във войната направило Средиземноморието опасно за навлизането в него на охраняващи конвои. Поради това 7000 войници напуснали Англия през май и стигнали в Египет в края на август. Но дори тяхното пристигане не засенчило масивното числено превъзходство на италианските войски. Докато генерал Арчибалд Уейвъл, британският главнокомандващ в Средния Изток, разполагал с 50-хилядна войска, италианците били над половин милион души.

Само на северноафриканския си фронт италианците разполагали с 300-хилядна войска, под командването на маршал Родолфо Грациани в Либия. Египет, от друга страна, имал на разположение 36-хилядна войска, състояща се от англичани, новозеландци и индийски войски. Но това не означавало, че англичаните били подготвени за западната пустиня. Дни след обявяването на войната една колона от 7-ма бронирана дивизия, известна като „Пустинните мишки“, пленила фортовете при Капузо и Мадалена, разположени на либийско-египетската граница. „На много ниска цена причинихме жертви навсякъде, където се сблъскахме с вражеските войски, пленявайки 25 италиански офицери и 500 войници.“ Уейвъл изпратил на 22 юни телеграма в Лондон, съобщавайки че: „Ранните атаки напълно изненадаха врага.“

Естествено на дневен ред не стоял въпросът за контролирането на тези фортове. С толкова малочислени сили Уейвъл можел само да безпокои италианците с постоянни нападения. Основавайки се на партизанската тактика „удари и избягай“, той създал дългобойната пустинна група в края на юни.

Смутен от минималните успехи на британците, Мусолини отчаяно се нуждаел от една пропагандна победа. На 15 юли по негово разпореждане италианското висше командване заповядало на Грациани да подготви мощна офанзива срещу Египет. Но той не бил въодушевен от това. На 8 август той бил извикан на среща с Чиано в Рим. „Нашите настоящи приготовления не са идеални — оплакал се Грациани. — Ние се движим към поражение, което в пустинята ще се превърне в тотална катастрофа.“

Той нямало да е така обезверен, ако знаел за трудностите на Уейвъл с доставките. В края на юли повече от 200 танка от западната пустинна сила, командвана от генерал-лейтенант Ричард О’Конър, били в ремонт. На 7 август, след разговори с Уейвъл в Лондон, военният министър Антъни Идън описал недостига като „шокиращ“.

Но благодарение колебанието на Грациани още имало време да се изпратят допълнителни конвои от танкове, пушки и резервни части покрай носа. Накрая те пристигнали в Суецкия канал на 5 септември, когато италианските армии от Абисиния (днес Етиопия) опустошили Британска Сомалия. Италианците обаче не постигнали своето. Въпреки че числено превъзхождали британските войски, те били спрени за 4 дни при Туг Арганския проход. Когато британците били евакуирани по море, те причинили над 2000 жертви, като дали само 250 жертви.

Сомалийската операция не направила Мусолини по-предпазлив, а изострила апетита му. На 29 август, той наредил на Грациани да атакува от Либия до 10 септември. Но Грациани още се бавел. На 7 септември Мусолини му заявил или да атакува до 2 дни, или да си подаде оставката. Накрая маршалът дал необходимите заповеди. „Никога, — написал Чиано, — не е била провеждана военна операция с такова нежелание от командира.“

Атаката закъсняла с още 4 дни, защото част от войските се загубили по пътя за мястото на сбора, докато Грациани преживявал нови съмнения, като узнал, че „бронирани британски сили“ се събирали да воюват срещу него. Стратегията на Уейвъл била да изтегли войските на изток покрай пустинята до Мерса Матру, на 120 мили навътре зад границата и на 200 мили западно от делтата на Нил.

Затова на 13 септември 6 дивизии от нахлуващата армия пресекли египетската граница без да срещнат съпротива. Щом изминал 60 мили, Грациани решил да се окопае около бреговия град Сиди Барани. Той разхвърлял войските си във верига от укрепени лагери, които били прекалено отдалечени един от друг, за да си помагат. Чиано бил ужасе`н, написвайки в дневника си на 2 октомври: „Грациани настоява да изчакаме дълго време, поне до края на ноември, за да завършим нужните приготовления, преди да подновим похода.“

Но закъснението било добра вест за англичаните. Генерал Уейвъл помолил своя началник-щаб да обмисли планове за нападение срещу Либия, отбелязвайки: „Ние можем… да се надяваме, че ще се сблъскаме с обезсърчени италианци, но да бъдем готови за известен риск.“ Атаката на Грациани, изглежда, потвърждавала това. Освен това британците имали достатъчно време да получат подкрепленията си, както и присъединяването на 3 бронирани пехотни полка.

Но Уейвъл не можело да бъде накаран да побърза, дори когато Италия обявила война на Гърция на 28 октомври и имало опасност част от оскъдната му войска да бъде пратена на бойния театър. „Изглежда, е настъпил моментът да рискуваме и да ударим“ — обадил се Чърчил на 14 ноември „Операцията е в подготовка, — отговорил Уейвъл след 2 дни. — Но е възможно да се проведе през този месец, както беше предварително планирано. Ще я подготвим за началото на декември, ако дотогава врагът не се придвижи.“

Нямало опасност от такова придвижване, затова Уейвъл имал възможност да изготви плановете си без спънки от италианците, въпреки че Чърчил продължил да настоява за атака. Уейвъл никога не е възнамерявал да превърне атаката в мащабна офанзива. Тя щяла да бъде, както съобщил той на премиера на 6 декември „просто един щурм“. Той обяснил: „Те числено ни превъзхождат по суша и въздух, а ние трябва да се придвижим на 75 мили през пустинята и да атакуваме враг, укрепил се за 3 месеца напред.“

Операция „Компас“ трябвало да се възползва от разпокъсаната отбранителна линия на Грациани около Сиди Барани. Веригата укрепени лагери се простирала от Мактила по брега до Софафи. Но предните лагери не биха могли да се подкрепят взаимно, а освен това имало голямо пространство между Софафи и следващата група от тях в Нибея. Планът бил войските на генерал О’Конър да се промъкнат през нощта и преди да завият на север, за да обградят останалата отбранителна линия. 30-хилядна британска армия се надявала да победи 80-хилядна италианска армия, разчитайки на бронираните си сили. Британците имали 275 танка срещу 120 италиански танка.

През нощта на 7 декември О’Конър и войските му започнали дългото придвижване през пустинята от Мерса Матру. На следващата нощ, 4-та индийска пехотна дивизия и 7-ма бронирана танкова дивизия преминали в италианската отбрана. На сутринта, след бомбардировка от изток, индийците, предвождани от танковете „Матилда“ на 7-ма танкова дивизия, нападнали в тил Нибея. Предизвиквайки изненада, те унищожили 23 италиански танка извън лагера. За два часа лагерът бил превзет и били пленени 4000 затворници.

После 4-та индийска дивизия продължила на север и успешно щурмувала лагерите на Западен и Източен Тумар преди края на деня. Междувременно 7-ма бронирана танкова дивизия тръгнала на север към Софафи и продължила на северозапад към град Бък-Бък, като така отрязала вражеския път за отстъпление.

Сиди Барани бил обсаден вечерта на 10 декември, след атака откъм двата фланга, подкрепена от 7-ма бронирана танкова дивизия. На другия ден резервната бригада на 7-ма танкова дивизия стигнала до Бък-Бък и хванала в капан 14 000 отстъпващи италианци. Хората на О’Конър пленили 40 000 войници, 237 оръдия и 73 танка само за три дни. Техните единствени жертви били 624 убити, ранени и безследно изчезнали.

Остатъците от армията на Грациани се спуснали през либийската граница и поискали убежище в бреговата крепост Бардия. Те били последвани от 7-ма танкова дивизия, която им отрязала пътя на запад. Там обаче нямало пехотна дивизия, която да използва това предимство, защото Уейвъл отзовал 4-та индийска дивизия на 12 декември, изпращайки я да подкрепи отбраната на Судан.

Липсата на амбиция у британския главнокомандващ се виждала и от телеграмата, изпратена в Лондон същия ден: „Подвижната колона на 7-ма танкова дивизия ще се отправи към Солум-Капуцо, за да премине през пътя Тобрук и да отреже Бардия. Ако Бардия се предаде, което считам за невъзможно, аз съм наредил на О’Конър да продължи към Тобрук, докато издържат войските и машините.“

На 6-та австралийска дивизия й трябвало 3 седмици да пристигне от Палестина. Това дало на италианския командир в Бардия, генерал Берганцоли, достатъчно време да построи отбранителната си линия от 18 мили. Той уверил Мусолини, че войската му ще се бие докрай, защото по сила се равнявала на 4000 пехотни дивизии. Обаче на него, както и на Грациани, не му хрумнало, че най-добрата защита е атаката, особено когато си по-многоброен от врага.

На 3 януари 1941 г. започнало нападението срещу Бардия с мощна артилерийска бомбардировка. Щом били прочистени 2 коридора през противотанкови окопи, телена мрежа и минни полета в източния сектор, австралийците се спуснали през тях, предвождани от 25 танка „Матилда“. Към обяд италианците се предавали с хиляди.

С всяка голяма и почти безкръвна победа, увереността на Уейвъл нараствала. Когато Бардия паднала, той наредил да се изготви план за пленяването на Тобрук и Бенгази, столицата на Киренайка. (Либия се състояла тогава от две провинции: Киренайка и Триполитания). Той бил силно подтикван от Чърчил, който на 6 януари, го предупредил: „Времето е кратко. Не вярвам, че Хитлер няма скоро да се намеси…“

Чърчил предвиждал преместването на сили от Средния Изток, в помощ на Гърция. Макар че италианската кампания пак се превърнала във фиаско, изглеждало, че немците скоро ще се намесят. „Разрушението на Гърция ще обезличи победите, които си постигнал в Либия, — се обадил Чърчил на Уейвъл на 10 януари. — След пленяването на Тобрук всички операции трябва се насочат в помощ на Гърция.“

Тобрук паднал в ръцете на австралийците на 22 януари, като 16-те танка „Матилда“ пак изиграли главната роля. Още 30 000 войници, 236 оръдия и 87 танка били пленени. До момента гръцкото правителство отказвало английска военна подкрепа, опасявайки се, че така ще предизвика немско нападение. Затова Уейвъл получил позволение да продължи към Бенгази. Но както се опасявал Чърчил, Мусолини вече бил приел предложението на Хитлер за помощ в Северна Африка. Първите немски войски щели да пристигнат в средата на февруари.

Следователно времето било много важно. Независимо че 7-ма танкова дивизия имала на разположение само 50 бронирани кръстосвача и 95 леки танка, О’Конър ускорил процеса. Той планирал амбициозно измъкване отляво, след като открил, че италианците били на укрепени позиции по крайбрежието в Дерна, 160 мили източно от Бенгази. Така не само щели да избегнат Дерна, но щели да заобиколят и Бенгази, поставяйки в капан остатъка от армията на Грациани. Но трябвало да изчака пристигането на още танкове и подкрепления на 7 февруари.

Четири дни преди това обаче той получил въздушни разузнавателни доклади, че италианците се готвят да изоставят Бенгази и ще се оттеглят до пътя при Ел Агела, откъдето могат да пресекат пътя от Киренайка за Триполитания. Ако искал да ги спре, трябвало да побърза.

Сутринта на 4 февруари изтощената 7-ма танкова дивизия, предвождана от бронираните коли на 11-ти хусарски пехотен полк, тръгнала към най-дръзкото приключение в пустинната война. С храна за два дни и с недостатъчно бензин, те преминали за 33 часа 170 мили в лошия терен на Северна Африка. Пристигнали навреме. След два часа, достигайки до крайбрежния път до Беда Фом, 11-ти хусарски пехотен полк, 1 батальон от стрелковата бригада и няколко подкрепящи артилерийски сили пресекли гарнизона в Бенгази. Въпреки че били около 2000 души, британците изненадали и задържали италианците в залива цели 3 часа, докато дойде подкреплението.

На следващата сутрин пристигнала основната вражеска колона. Тя била ескортирана от 100 нови бронирани кръстосвача, докато английските били само 29. Но вражеските танкове прииждали на части и били задържани до пътя, докато английските танкове свободно маневрирали и заемали удобни позиции, като корпусите им били защитени от прикритието на почвата, а само турелите им били изложени на огъня. До падането на нощта 60 италиански танка били отблъснати и хиляди войници се предали. Бил направен последен опит за пробив и измъкване на следващата сутрин, предвождан от 16 танка, но бил осуетен от стрелковата бригада. Само 3000 души на брой, британците пленили 20 000 италианци, 216 оръдия и 120 танка.

За 2 месеца с цената на 2000 жертви, 2 дивизии на обединената общност завзели 500 мили територия и разгромили вражеска сила, пет пъти по-многобройна от тях. Те пленили 130 000 италианци, пленили 400 танка и над 800 оръдия. Унищожавайки армията на Грациани, британците имали свободен достъп през тесния път Ел Агела към Триполи, последната укрепена позиция на Мусолини в Северна Африка. Но когато О’Конър се приготвил да нанесе смъртоносния удар, Чърчил се намесил.

Гръцкият лидер генерал Йоанис Метаксас починал на 29 януари 1941 г. и неговият наследник Коризис казал на английския посланик, че щели да приветстват английската военна помощ. Чърчил бил възхитен и на 20 февруари наредил на Уейвъл да спре настъплението в Африка и да изпрати в Гърция „армията, която защитавала Египет и да я подкрепи максимално“. Ако Гърция с английска помощ успеела да задържи германците извън територията си още няколко месеца, „шансовете Турция да се намеси във войната на страната на Съюзниците щели да бъдат благоприятни“.

Но станало така, че дивизията на Чърчил от оскъдните ресурси на Уейвъл, претърпяла катастрофа както в Северна Африка, така и в Гърция. Първият контингент от 50-хилядна войска, пристигнал в Солун на 7 март. Немците нахлули след месец и за няколко седмици опустошили страната, тласкайки британците към позорна евакуация. Те оставили 12 000 войници, всичките си танкове и голяма част от бойното си снаряжение и оборудване.

В Северна Африка нещата се обърнали. На 6 февруари генерал-лейтенант Ромел бил извикан в щаба на Хитлер и му било възложено командването на новосформирания африкански корпус от 2 дивизии, 5-та лековъоръжена дивизия и 15-та танкова дивизия. След 8 дни първите военни поделения на 5-та лековъоръжена дивизия, а именно разузнавателният батальон и противотанковият батальон, пристигнали в Триполи. Те незабавно били изпратени към предните италиански позиции, заедно с няколко учебни танка. Танковият дивизионен полк пристигнал чак на 11 март.

Понеже британците още не се появявали, Ромел поел инициативата. На 24 март неговият разузнавателен батальон превзел стратегически важната, но незащитена позиция в Ел Агела. Предвождан от 50 танка и с 2 италиански дивизии, той решил да събори двата фронта.

Помогнало му това, че съпротивата била неопитна. Изпратена обратно в Египет в края на февруари, за да си почива и да се съвземе, 7-ма бронирана танкова дивизия била заместена от 2-ра бронирана танкова дивизия. Отличната 6-та австралийска дивизия била изпратена в Гърция, а мястото й заела 9-та австралийска дивизия, която нямала достатъчно снаряжение и оборудване, а била и недостатъчно обучена. О’Конър също бил сменен от неопитния командир генерал Нейм.

Извадени от равновесие от нападението на Ромел, англичаните се объркали и били изтласкани, а Бенгази бил евакуиран на 3 април. О’Конър се върнал обратно, за да съветва Нейм, но и двамата били пленени, защото колата им се натъкнала на немска моторизирана войска на 6 април. На следващия ден командващият 6-та бронирана танкова дивизия бил пленен в Мечили, заедно с новопристигналата моторизирана бригада и други военни части. До 11 април повечето британски войски се били оттеглили през египетската граница. Само една малка войска, която държала контрола над Тобрук, останала в Киренайка.

Подобно на Мусолини, и за Чърчил намесата в северноафриканската кампания се оказала фатална за военните интереси на страната му. Без неговата намеса О’Конър щял да изтласка изцяло италианците от Либия преди появата на Ромел. Дори германците били убедени в това. „Не можехме да разберем тогава — написал генерал Валтер Варлимонт, член на хитлеровия щаб — защо британците не се възползваха от военните си успехи в Киренайка, независимо от трудностите, за да стигнат в Триполи. Нищо нямаше да им попречи. Няколкото италиански войски били паникьосани и очаквали английските танкове да се появят всеки момент.“

Трябвали още 2 години на бойни действия и цената на много човешки жертви, преди войските на Оста да бъдат изчистени от Северна Африка. „Цената, която трябваше да се плати, — написал Лидъл Харт, — за пропуснатата възможност през февруари 1941 г. беше много тежка.“

Сталинград
На 31 януари 1943 г. след жестока обсада от над 2 месеца, фелдмаршал Фридрих фон Паулус и обградената му немска 6-та армия се предали в ръцете на руснаците в Сталинград. Напълно подходящо било с тази катастрофа да започне краят на Хитлер, защото той се набъркал в хода на кампанията заедно със своите генерали още от самото начало.