Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Капитан Патрик Хийнън вероятно е бил вербуван от японското военно разузнаване при визитата си в Япония през 1938 г. Колегите му от 3/16 пенджабски полк в Малая не го обичаха и той беше преместен във военновъздушното разузнаване. Това преместване не вещаеше нищо добро за кариерата му на пехотинец, но пък му осигури достъп до военните тайни. Сега вече Хийнън разполагаше с военните планове, разположението и въоръжението на всеки самолет на КВВС на полуострова, както имаше пряко наблюдение върху плановете за отбрана.

Една от големите загадки на Малайската кампания беше идеално разчетеното време и място за удар на японците, които им осигуряваха максимални загуби и поражения за британците. „Те сякаш знаеха за нашите планове“, каза един тогавашен офицер след събитията. И те наистина знаеха. Хийнън предостави на Япония пълната информация и точните планове за разположение на Алор Стар, основното летище на север. Алор Стар беше неутрализирано след серия от опустошителни удари още в самото начало, осигурявайки на японците превъзходство във въздуха до края на кампанията. Вероятно той е предал на Япония и тайните кодове и шифри, което позволи на японските радисти да следят целия радиообмен на КВВС по време на битката.

Но Хийнън се оказа невнимателен. Той беше привлякъл вниманието на армията още преди войната, но тогава нищо не беше направено. На 10 декември 1941 г. той беше арестуван за нескопосан опит за убийство на началника му майор Франс. След обиска в кабинета му бяха намерени неправомерно притежавани тайни карти, заповеди за операции и кодове, както и два замаскирани предавателя с кодова книга за шифриране на трансмисиите. Военното положение не позволи да се направи пълно разследване на дейността му, но скоро се разбра, че той е дълбоко замесен в шпионска дейност и в поддържане на шпионска мрежа в Малая преди войната.

Хийнън беше ескортиран в Сингапур през януари 1942 г. и изправен пред трибунал по обвинение в шпионаж. Той беше признат за виновен и осъден на смърт. Хийнън не беше единствен. За свой ужас, британците откриха след войната, че японците разполагаха и с най-секретния трафик между военното министерство в Лондон, Чърчил и главнокомандващия в Сингапур през 1941 г.

За да избегне изтичането на информация, Уайтхол изпрати кореспонденцията до Сингапур по бързия търговски кораб „Аутомедон“ през късния септември на 1940 г. На борда му имаше тежък сак с „най-секретните“ операционни планове за Далечния Изток, заедно с едно песимистично писмо от държавния глава за реалната възможност за отбраната на Малая. Капитанът на „Аутомедон“, Мак Иуън, и дипломатическият куриер, капитан Ивънс, имаха изрична заповед да изхвърлят пратката в морето при опасност.

И тя не закъсня. През ноември 1940 г. „Аутомедон“ беше засечен в Индийския океан от маскирания немски кораб „Атлантис“. Изобретателният капитан на „Атлантис“, Рьоге, беше маскирал част от екипажа си като жени и плаваше под холандско знаме. Градушка от снаряди разби радиостаята на „Аутомедон“, неутрализирайки дипломатическия куриер Ивънс, капитана и радиото.

Немците не можеха да повярват на късмета си. Те притежаваха куриерска пратка, със свръхсекретна кореспонденция и разузнавателни тайни на Далечния Изток, заедно с всичките британски морски кодове. Адмиралтейството си мислеше, че „Аутомедон“ е бил ударен от подводно торпедо, защото в противен случай биха получили радиосигнал от кораба. Не и този път.

Немците не се интересуваха от плановете за Далечния Изток и затова ги предадоха на съюзниците си в Япония. Британците не знаеха, че през ранната 1941 г., японците вече разполагаха с кореспонденцията между Лондон и Сингапур, както и с възможността да следят британския морски радиообмен. Накрая Лондон разбра за това, но твърде късно.

Аферата „Аутомедон“ беше една от най-големите британски загуби в Далечния Изток. Голяма загадка остава премълчаването за този инцидент в аналите на британското разузнаване, като се има предвид важността му за враговете им. Ясно е, че товарът на „Аутомедон“ беше основната причина за промяна на японските планове и катализатор за решението да бъдат нападнати Пърл Харбър и Малая. За да подчертаем значението му, само ще споменем, че капитанът на „Атлантис“, Рьоге, беше награден със Самурайски меч лично от Императора след падането на Сингапур през 1942 г.. Награда, немислима за европеец по онова време.

Разделеното командване на британските войски в Малая допринесе още повече за поражението. Последният щрих в тази тъжна картина беше сложен и от разделението на колониалното правителство. Никой не знаеше кой управлява кралските колонии през 1941 г. Със сигурност това не бяха въоръжените сили, нито преди, нито след японското нападение.

Проблемът идваше от самите управляващи на колонията. Под управлението на Шентън Томас, губернатор от 1934 г., колониите в Сингапур и Малая се интересуваха повече от статуквото и социалния живот, отколкото от суровата външна действителност. Губернаторът Томас, сякаш беше събрал в себе си най-лошото от британските ценности в ранния период на XX век.

Не е учудващо тогава, че най-тежките обвинения паднаха върху него, отправени главно от британските въоръжени сили. Губернаторът стана жертва както на неумението си да ръководи, така и на заповедите на Чърчил Малая да не се подготвя за война с Япония, а да печели пари за империята, продавайки каучук на американците.

Имайки предвид тези инструкции, основните приоритети бяха от икономическо естество. Затова всичко, което не засягаше добива на калай и каучук, се считаше за скъпо отклонение от основните задачи на малайската колония. Томас се беше разпоредил да бъде оказана цивилна помощ при построяването на военни лагери и летища, но опитът му за пренасочване на работната сила към тези задачи се оказа неуспешен. След войната той се опита да се оправдае с недостиг на работна сила и с невъзможността тогава да плаща заплати без държавна помощ. Това ни кара да зададем логичния въпрос дали Малая беше на бойна нога, или се водеше от икономическите интереси през 1941 г., и дали беше управлявана от военните или от старата колониална администрация? Всеки отговор изглежда верен.

Може би истинската причина за малайските проблеми е това шизофренично управление. При надвисналата смъртоносна опасност, навиците от времето на мирния живот останаха непроменени. Подобна невъзмутимост преди катастрофа е присъща за англичаните, но през 1942 г. тя стигна предела си.

Не всички британци обаче оставаха незаинтересовани като губернатора и хората му. Поне двама души предсказаха края на Сингапур. Единият беше генерал-лейтенант Пърсивал през 1937 г., а другият С. А. Вийланд. За голямо съжаление, Вийланд беше цивилен и член на администрацията на губернатора Томас. През 1938 г. той беше назначен за министър на отбраната на Малая, но си подаде оставката през 1941 г. заради политически интриги. Преди да си отиде, той предсказа с голяма точност развитието на едно евентуално нападение от Япония през Сиам и Малая. Със същата точност той описа и нуждата от силна защита на гористите местности северно от Сингапур и отхвърли възможността за нападение по море. Той дори оприличи „Крепостта Сингапур“ с бял слон и изказа съмнение в способността й да смогне с малайските отбранителни приоритети. С тези си виждания той стана неудобен на мандарините и обединените служби, прокламиращи британската политика.

Главната трагедия на Вийланд беше, че се забърка в бюрократичните игри между губернатора, армията, КВВС и новия главнокомандващ, генерал Бонд, пристигнал през 1939 г. Бонд, силна и нетърпяща възражения натура, бързо се зае да възвърне контрола над отбранителната стратегия. Основен негов приоритет стана остров Сингапур и той нямаше намерение да допусне цивилен да се бърка във военната политика, особено пък със собствено мнение по въпроса. Изходът от неизбежния сблъсък беше предсказуем. В началото на 1941 г. Вийланд си подаде оставката като министър на отбраната на Малая. При завръщането си в Англия, той с болка следеше развитието на събитията в Сингапур, както ги беше предсказал през 1940 г.

Може би тези военно-цивилни дрязги имаха по-голям принос към падането на Малая, отколкото лошото разузнаване и подценяването на противника. Непрестанните вътрешни разправии и липсата на изразена управленска структура означаваше, че нито една от службите, било то разузнавателна, военна или цивилна, няма да издържи на напрежението. Съчетано с останалите слабости на британските служби и японските „къртици“ в структурите на разузнаването, става още по-невероятно да мислим, че британците щяха да успеят, дори да управляваха Малая и Сингапур като военна зона, а не като колония.

Дори и с пристигането на последното подкрепление в края на януари и началото на февруари 1942 г., беше късно кампанията да бъде спасена. Подкреплението, пристигнало за 8-ма австралийска дивизия на 24 януари само наля масло в огъня за съжаление на австралийското правителство. Битката за Малая беше загубена.

За свое облекчение, министър-председателят на Австралия разбра, че Чърчил е изпратил 18-та британска дивизия в помощ на Сингапур. Джон Къртин вече беше свидетел как Чърчил пожертва австралийските войници на два пъти в Гърция и Кипър и внимаваше за всеки признак на двойна игра от страна на британския премиер. През януари 1942 г. той изпрати телеграма до Чърчил, в която казваше, че всеки опит 18-та дивизия да бъде отклонена от Сингапур щеше да бъде разглеждана от австралийските власти като „опит за измяна“. Чърчил отстъпи и изпрати последните части на 9-та, 11-та и 18-та дивизии да се присъединят към австралийците при края на обречената колония.

Тези войски можеха да потрябват другаде. Паника беше обзела Далечния Изток. Японските бомбардировки над Дарвин всяха още смут в отдалеченото население на Северна Австралия. След ужасяващия рейд на японците, когато всичките кораби в пристанището бяха ударени или потопени, стотици дезертираха и хукнаха на юг. Стотици необходими авиационни техници потърсиха спасение навътре в континента. За голям късмет на Австралия, Япония беше на края на възможностите си и не предприе по-сериозно нападение. Събитията през 1942 г. очертаха един безславен период в австралийската история. Във въздуха цареше отчаяние, слагащо края на една епоха.

Последното жестоко действие беше изиграно и заглушено от шумотевицата на последните дни. На 13 февруари 1942 г., ден станал известен като „Черния петък“, предателят капитан Патрик Хийнън беше разстрелян. Носят се слухове, че бил застрелян в главата от упор от сержант от военната полиция и изхвърлен на пристанището, докато ужасените пияници, дезертьори и граждани се опитваха да хванат последните кораби от Сингапур преди японското нападение.

Японската армия трябваше да възстанови реда и спокойствието в имперските гарнизони. Тя го направи бързо и ефективно с брутална сила, като още веднъж доказа, че е била подценена напразно. Може би Чърчил е бил прав, като е отказал парламентарно разследване на грешките и лошото управление, довели до падането на Сингапур — „непревземаемата крепост“. Някои грешки са толкова срамни, че е по-добре за тях да се премълчи. Урокът от тях обаче никога не трябва да се забравя.

Глава 6

Диеп, 1942 г.

От 5000 души, предприели рейда, 2700 били убити, ранени или пленени. Тъй като само 4000 от нападателите успели да акостират на брега, това означавало, че жертвите били шестдесет процента от общото количество. Ситуацията била по-лоша от тази през първия ден при Сома през 1916 г. Немските защитници били удивени от безразсъдството на своите нападатели. Един немски критик написал: „Тяхната безразсъдна офанзива се подигра с всички правила на военните стратегия, дело и логика.“ Затова много митове и мистерии обграждали военната афера в Диеп.

За някои канадски националисти рейдът в Диеп се превърнал в определящ мит за национално достойнство, в който се говорело как смелите канадски войници били предадени от коравосърдечните и некадърни британски генерали. За британското общество Диеп бил жертвен политически жест към Сталин, с който Британската империя му показвала, че се опитва да освободи напрежението, надвиснало над Съветския съюз, откривайки втори фронт на бойни действия. Но за конспиративните теоретици-професионалисти Диеп бил представен като хитър британски заговор, чрез който да демонстрират на американските плановици във Вашингтон, които били още новобранци в европейската война, че една преждевременна атака през Канала щяла да се превърне в кървав провал.

Всички гореизложени твърдения съдържали в себе си частица истина, но нито едно от тях не посочвало цялата история. Но от една важна гледна точка рейдът в Диеп бил уникален, защото бил единственото по рода си масирано нападение, предприето от имперските военни сили без официалното разрешение на обединените началник-щабове на Съюзническите сили. Точно в това отношение е залегнала мистерията в митовете за рейда в Диеп.

По-обстойното проучване на доказателствата обаче разкрива, че рейдът в Диеп не бил нищо друго освен неофициално нападение, заобиколило официалния ред от необходими команди, преди да бъде предприето. Атаката в Диеп била проведена, без да се вземат предвид необходимите средства и ресурси за нея, без да бъде извършено достатъчно разузнаване на немската отбрана преди това, и накрая тази атака не била подкрепена от британското командване, често държано в неведение или просто пренебрегвано. Но най-лошото било, че хората, планирали атаката, нарочно предпочели да не уведомяват официалните разузнавателни организации за нападението, защото били обезпокоени да не им попречат на изпълнението й, ако плановете не отговаряли на разузнавателните изисквания. В резултат се получила една катастрофална разузнавателна грешка.

Изглежда странен фактът, че един командир можел да си помисли да предприеме нещо като частна атака срещу крепостта Европа, такава, каквато я бил създал Вермахта. Но не по-малко странни били характерът, амбицията и досието на човека, отговорен за операцията в Диеп, т.е. Маунтбатън. В края на 1941 г. капитан лорд Луис Маунтбатън бил повишен в длъжност от капитан на кораб в Кралската флота като началник на „комбинираните операции“ със седалище до фелдмаршал Алън Брук, при началник-щабовете. До март 1942 г. Маунтбатън бил повишен с три степени, за да се превърне в най-младия вицеадмирал в британската военноморска история.

Основните заявки за слава на Маунтбатън били три. Той доказал, че бил енергичен капитан на разрушители: трите му последни кораба били потопени при командване в условия, които хулителите му определяли като явно доказателство за неговата некадърност и неопитност. На второ място, той бил голям майстор в организирането на личните си публични взаимоотношения, като си давал вид на млад, енергичен и героичен командир, напълно способен да воюва с немците и да разсее мрачната обстановка от уморителните британски поражения. И накрая Маунтбатън бил последователен в действията си, независимо от същността им. Братовчед на краля, довереник на премиер-министъра, личен приятел на Ноел Кауърд и способен без усилия да събере на едно място влиятелни и силни приятели както от Холивуд, така и от британските висши среди, Маунтбатън бил човекът-мечта за организирането на публични прояви и отношения в мрачната заради войната Англия в началото на 1942 г. Дори се дочули слухове в консервативните политически среди, че той щял да бъде издигнат до поста началник-щаб.

Старателно подхранваната и доразвивана по-късно легенда от Маунтбатън криела в себе си безскрупулност и амбиция, които често съпровождали великите мъже по пътя им към успеха. Той не бил склонен да мами при военноморските учения, за да печели предимство пред своите офицери-побратими, затова нарочно фалшифицирал военните резултати след войната, когато почувствал, че неговият култивиран исторически имидж бил в опасност. Изказано с няколко пестеливи думи дори от официалния му биограф, Маунтбатън избрал „да напише отново историята, като междувременно всячески пренебрегне фактите“.

Суетността на Маунтбатън не познавала граници. В разгара на военните действия, при неговите най-големи отговорности, той можел да бъде видян как позира за плакат на филма „Където ние служим“, пропагандно изучаване на житието на светците, основано на неговия собствен опит, където ролята на енергичния капитан на разрушителите била изпълнена от неговия приятел Ноел Кауърд. Маунтбатън всъщност написал на Кауърд след рейда в Диеп следното: „Писмото ти ме настигна в най-заетия ми ден!… но имайки предвид съдържанието му… толкова е належащо, че аз реших да му обърна специално внимание, преди да пристъпя към ангажиментите си.“ Един нормален командир по това време щял да посещава ранените и умиращите, както и да изслушва оцелелите.

Бийвърбрук бил предупреден по време на войната — „Не вярвай на Маунтбатън и неговите обществени възможности“, имайки предвид, че тъмната и съмнителна страна на Маунтбатън нямало да позволи никаква атака срещу внимателно изгражданата му репутация и имидж. Независимо че Бийвърбрук бил предупреден, младият, безпринципен, безсъдържателен и амбициозен аристократ получил място във висшия военен съвет на острова, заедно с необходимите ресурси и власт, за да атакува окупираните от немците брегове в Европа. Характерът на Маунтбатън обединявал в себе си вече новопридобитата власт и амбицията, и тази комбинация щяла да доведе до катастрофални последствия.

Корените на атаката в Диеп от 1942 г. биха могли да бъдат открити двадесет и четири години по-рано при атаката срещу Зийбруг в деня на Свети Джордж през 1918 г. Под ръководството на адмирал Роджър Кейс от Дувърския патрул, атакуващата сила от военни кораби, подводници и войници нападнала участъка с немските подводници на белгийския бряг, в опита си да блокира достъпа на параходите на кайзера до морето. Рейдът бил частично успешен и независимо от тежките жертви допринесъл за повдигането на бойния дух на британците. Рейдът в Зийбруг, създал представата за брилянтен военен успех, предизвикал сериозни поражения на ниска цена.

До 1940 г. Кейс, този път като началник на комбинираните операции, пак бил за провеждането на атака срещу победоносните немци около бреговете на Европа, надявайки се да се повтори успехът от 1918 г. Защо британците почувствали необходимостта за нападение срещу защитените европейски брегове е въпрос, който не е бил задаван често. Особено като се има предвид, че немците никога не почувствали нуждата да предприемат подобна офанзива срещу британските брегове. През 1940 г. британският премиер Чърчил решил, че макар британските военни сили да са изгонени от континента, офанзивата не трябвало да се прекратява, и то не само за да нанася поражения, но и да бъде като надежда за страдащите населения на окупирана Европа, които през 1941 г. вече се отказали да вярват в освобождението си. Отделно от бомбените атаки тази офанзива била единственото възможно средство тогава.

Комбинираните операции били любопитно военно формирование. То било най-вече експериментална служба от координиращ и планиращ персонал, основана върху военния опит до момента и предназначена да съчетава военните начинания, които трите въоръжени служби щели да предприемат срещу врага. Когато Маунтбатън поел поста в края на 1941 г. под директните инструкции на Уинстън Чърчил, задачите му по неговите собствени думи се състояли в това да продължи офанзивите, започнати толкова прекрасно от Кейс, да държи бойния дух под пара… На второ място, да подготви нападение срещу Европа, „без което ние никога няма да приключим войната“. Маунтбатън освен това твърдял, че Чърчил казал: „Искам да превърнеш бреговете на Англия от бастион на отбраната в отправни точки за нападение.“

Това било опиянителна материя за новоназначения четиридесет и една годишен морски капитан, чието последващо командване щяло да се прехвърли на един от самолетоносачите на Кралската флота. Но Чърчил имал предвид друг скрит политически план, спирайки се на енергичния Маунтбатън, който да поеме такава високоотговорна задача: премиерът искал да покаже агресивния британски дух на новопристигналите във войната американци, скептично настроени към бойните способности на съюзниците си. След унижението в Норвегия, Франция, Дюнкерк, Гърция, Крит, Малая и Сингапур, и след победите на Ромел в Северна Африка, чиято кулминация била отстъплението в Тобрук през юни 1942 г., американците имали основания да се съмняват и да са скептично настроени по отношение способността на британската армия да се бори. Дори Чърчил не можел да разбере защо армията продължавала да се предава, заявявайки печално не един път: „Защо нашите войници не искат да се бият?“

Изборът на Чърчил бил правилният. Съзнавайки ефекта от чара на Маунтбатън, добрия външен вид и прекрасно изградения му имидж, направил добро впечатление дори на американския президент Рузвелт, и по-специално на госпожа Елеонор Рузвелт, хитрият британски премиер осъзнал, че ако някой би могъл да представи най-добре британския висок боен дух между висшите американски политически и военни среди, то това бил Маунтбатън. При посещенията си във Вашингтон новият началник на „комбинираните операции“ спечелил за каузата си всички американци, които срещнал, включително и доайенът на републиканските военни ценности и най-влиятелният войник в Америка, генерал Джордж С. Маршал, който му станал личен приятел. Младият герой приключил рекламната си обществена мисия брилянтно, дори давайки си вид, че ставало въпрос и за съгражданите му, а не само за неговата собствена изгода. Чърчил бил горд от своето протеже. Маунтбатън пък, изглежда, бил наясно с по-широките намерения на Чърчил, хвалейки се пред един приятел: „Уинстън ми каза какво иска да стане и сега зависи от мен да го осъществя.“ Имайки такъв гръб в лицето на Чърчил, щяло да бъде трудно дори и за скромна личност да не бъде въвлечена в заблуда за себе си и в грандомания, но пък и приятелите на Маунтбатън никога не го обвинили в излишна скромност. Използвайки думите на канадските власти в Диеп, професор Браян Лоринг Вила заявил по отношение на Маунтбатън: „За това поведение и завъртане на главата на Маунтбатън Чърчил не бил виновен.“ Но има и случай, където виждали Маунтбатън като жертва на безскрупулния Чърчил, който го манипулирал за постигане на собствените си цели.

Щом Кейс си отишъл, Маунтбатън се постарал да положи отпечатъка си върху комбинираните операции и успял да пожъне добрите резултати от усилията на своя предшественик. Комбинираните операции се радвали на славата на успешните рейдове във Вааго, до Норвегия, първата битка на честта, проведена от парашутен полк, на кражбата на немските радарни секрети от Бруневал в Северна Франция. Дори рейдът в Свети Назарин, проведен на 27 март 1942 г., независимо от високата цена, която заплатили, бил счетен за успех, защото разрушаването на огромния сух док (единствения, който обслужвал немските бойни кораби в Атлантическия океан) разсеял стратегическото напрежение върху британците. Всички тези атаки били плодове от усилията, положени от Кейс и хората му.

Щабът на комбинираните операции, ръководен от Маунтбатън, изготвял нови планове, въз основа на които през 1942 г. да бъде проведена една поредица от мащабни атаки, започваща от временното завладяване на Алдерни, на островите по Канала, и приключваща с лекомислената схема за офанзива срещу щаба на Гестапо в Париж. Част от тази схема била и атаката в Диеп, предвидена за месец юни, под кодовото название „Рутер“. Целите, които трябвало да бъдат постигнати в Диеп, независимо от по-късните претенции, че нападението в Европа било риск или просто блъф, който да обърка немците и френската съпротива, били пределно ясни. Те се изразявали в следното: да се види и установи дали е възможно да се завземе голямо пристанище за определен период от време; да се извлече разузнавателна информация от пленниците, като се вземат документи и оборудване; да се прецени немската реакция относно военната демонстрация на френския бряг.