Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Резултатът бил невероятен. До 1945 г. Америка вече разполагала с развита световна мрежа от разнородни разузнавателни способности и възможности, международна разузнавателна система с ефективни оперативни качества и същевременно добре оборудвано и снабдено с модерна апаратура военновъздушно разузнаване. Тези придобивки се отразили и върху нарасналия приоритет на разузнаването, като дейност вътре в индивидуалните въоръжени служби и освен това подкрепено от много скъпоструващи технически съоръжения и обучени специалисти, които трябвало да задействат цялата система така, че да работи. Това било забележително постижение.

За да са сигурни, че нямало да се повторят грешките от събитията в Пърл Харбър, за целта бил създаден специален разузнавателен щаб, който имал за задача да осигурява абсолютен достъп на президента и съветниците му до най-добрата и навременна информация, независимо от цената за подсигуряването й. В началото на шестдесетте години или двадесет години след събитията в Пърл Харбър, властите на Съединените американски щати имали най-усъвършенстваните разузнавателни източници в света.

Когато професор С. Норткоут Паркинсън формулирал своя популярен закон, че работата се увеличавала, за да запълни времето за извършването й, той можел да бъде съотнесен и към корпоративните тела, и към бюрократичния апарат. Само че опитът на Паркинсън от следвоенната британска социалистическа бюрокрация бил изразителен и тягостен, а професорът никога не оценил способностите на обществените служители да се борят за власт и за влияние в споровете им за сфери на надмощие в необузданите битки в корпоративните заседателни зали.

Бюрократичен Вашингтон не правел изключение. Независимо че възможностите за надеждно разузнаване нараснали стократно след Пърл Харбър, един от непредвидените странични ефекти бил да се увеличи цената на вашингтонските бюрократи, за да се ангажират със задачите си. Нови разузнавателни агенции привличали все по-големи бюджети. Последствията от тези събития били, че до шестдесетте години на двадесети век състезанието за влияние на територията на Съединените американски щати между различните разузнавателни агенции се превърнало в нов разузнавателен проблем за тях.

Проблемът с малкото разузнавателна информация, разпръсната наоколо, станал проблем на съществуването на голямо количество информация, събирано от конкуриращите се разузнавателни агенции, които се биели за придобиването на контрол върху притока на информация. Всяка разузнавателна агенция ревниво се придържала към монопола си за информация и го държала разделен и ограничен. Затова ЦРУ се опитвало безуспешно да стане пълновластен господар на притока на цялата разузнавателна информация. В един момент в американския секретен свят започнала да доминира конкурентната способност на пазарната икономика. Това било идеалното разпределение на нещата, понеже с една силна изпълнителна власт нещата щели да тръгнат в правилна посока, без допълнителни аргументи. Все пак американската конституция била създадена да осъществява централен контрол върху всичко, което било трудно за постигане. Добавяйки и непреодолимата съблазън на доларите на преговарящите; лобирането на вече избраните политици; изискванията на регионално ниво за част от парите, получени от правителствените мероприятия за благоустрояване на населението, за да се поддържа доверието му и от данъците и митническите такси; и заедно с нарастващите нужди на въоръжените служби и вътрешните битки в американското разузнаване — всичко показвало как работел Вашингтон.

Необходимо било създаването на нови разузнавателни възможности в Съединените американски щати. След края на Втората световна война и след унизителното за Англия уреждане на финансовите й задължения към Гърция през 1947–1948 г., британската имперска мощ претърпяла пълен провал. На нейно място, според всеизвестната фраза на Санче де Грамон, Америка се възползва от случая да „се впусне в борба за света“ с преданост и ентусиазъм, приемайки ролята на лидер на Свободния свят. Предизвикателството на разпространението на комунизма, олицетворено от бившия Съветски съюз и неговите съюзници, трябвало да бъде посрещнато и Америка приела присърце новите си глобални отговорности. Изолацията преди събитията в Пърл Харбър била забравена отдавна. Никъде другаде не било отразено новото американско поведение в световен аспект, както в речта на Теодор Сьоренсен в деня на встъпването в длъжност на Джак Кенеди през 1961 г.: „Ние ще платим и понесем всяка цена, спекулации и бреме.“ Много хора видели в това един вид глобален празен чек. За още неопитните американски разузнавателни служби това била пролетта на надеждите. Героична борба между идеологиите, снабдена с неограничено количество долари, заедно с несъкрушимия и мощен враг, придавали неповторима страст, жар и убеждение на битката, която съществувала само благодарение на благородната и добре подплатена кауза. Никъде не било така добре обяснено състоянието на нещата, както във войната във Виетнам.

Макар че Виетнам всъщност бил френски следколониален проблем, британците също имали пръст в него. Независимо от реториката за галите, Франция не можела да възстанови властта си в предвоенните си колониални територии в Далечния Изток, щом японците капитулирали през 1945 г. Успешното националистическо правителство на водача на съпротивата Хо Ши Мин, веднага обявило независима Демократична република Виетнам, съгласно директивата на Виетмин, Съюза за независимост на Виетнам. През август и септември 1945 г. най-близките съюзнически войски там били британските, които не били приятелски настроени към комунистическите националистически бунтове срещу колониалната власт. Затова, когато 20-та индийска дивизия, командвана от генерал Грейси, възстановила властта си над Сайгон съгласно капитулацията, подписана в Токио, те започнали да възстановяват статуквото отпреди войната.

Наясно с опасностите от уличните безредици, Британският генерален щаб предприел необичайната стъпка пак да въоръжи японските войски, като ги накарал да се закълнат във вярност към съюзническите войски. В резултат на това изпратил бившите завоеватели пак по улиците в Ханой, където да възстановят реда и закона, поддържан от тях три години преди това, без значение дали имало ново виетнамско правителство, или не. Веднага щом виетнамският шок се уталожил, японците станали успешни пазители на мира. Завърналото се набързо френско колониално правителство в края на декември 1945 г. веднага щурмувало щаба на Виетмин, за да възстанови контрола върху бившата си колония. Британците се оттеглили, като оставили французите да властват над недоволните си индокитайски граждани. Но вече било късно. Яростната борба за независимост бързо дестабилизирала новия френски режим, като войната била водена от героите от противояпонската съпротива и от Виетмин, под ръководството на Хо Ши Мин.

До 1954 г. всичко било приключило. Независимо от усилията на французите, останали без добри генерали, виетнамците ги превъзхождали по численост и накрая ги победили. Кулминационната точка във войната била в Диен Биен Фу, на 160 мили северно от Ханой, където Виетмин, под ръководството на генерал Гиап, хванал в капан голям френски гарнизон. За два месеца през пролетта на 1954 г. 16 000 френски войници били обсадени. Съпротивата им била преодоляна от 50 000 виетнамци с много батареи и артилерия. Падането на гарнизона на 8 май 1954 г. било последното поражение на френската власт. Те подценили решителността, уменията и военните способности на виетнамската армия, а падането на крепостта Диен Биен Фу поставило края на френското господство в Индокитай.

От 8000 французи, попаднали в плен, само 3000 се върнали, за да разкажат за своето изпитание. Те искали да забравят за унижението, което преживяли. Сянката на Диен Биен Фу щяла да преследва генералите във Виетнам през следващите години.

Женевското мирно споразумение от 1954 г. дало Виетнам на виетнамците, но разделило държавата на две. Прокомунистическият Северен Виетнам бил разположен северно от седемнадесетия паралел, а антикомунистическият Южен Виетнам бил на юг. До 1956 г. Виетнам бил поляризиран в две антагонистични нации: тоталитарен комунистически Виетнам и другия Виетнам, с корумпирано деспотично управление. В южната половина на страната били посети семената на бъдещите проблеми. Освен че Хо Ши Мин и северновиетнамското правителство предявявали претенции към цялата територия на Виетнам, проблемът бил, че измежду 900 000 политически бегълци в Южен Виетнам съществувало ясно изразено здраво ядро от професионални революционери, целящи да разрушат корумпирания режим на президента Дием. В резултат на това бил създаден Виетконг, военното звено на Националния фронт за освобождение на Южен Виетнам.

До 1961 г. тази въстанически настроена група завоювала контрола върху осемдесет и пет процента от Южен Виетнам, главно в селската област и околностите. Недоволството от режима на Дием нараствало все повече и комбинацията от комунистическа, националистическа и религиозна опозиция щяла да дестабилизира цялата страна. От Виетконг били организирани над 600 атаки на месец от началото на годината. При тези условия Кенеди, новият американски президент, се почувствал длъжен да заеме позиция и да окаже подкрепа на антикомунистическия режим в такъв нестабилен район. Изправен пред избора да подкрепи Лаос и Южен Виетнам, Кенеди избрал втората възможност. Всъщност това било югоизточното азиатско домино, чието падане щяло да бъде подпряно на всяка цена от американците, изразявайки американското желание да „подкрепи всеки приятел и да се противопостави на всеки враг“.

До този ден още съществували продължителни дебати за истинските фактори, накарали Кенеди да направи този избор за доминото. Освен идеологическото разделение между Северен и Южен Индокитай, имало и дълбоко Виетнамско разделение между будизма и католицизма. След комунистическата победа над французите, много католици предпочели да живеят на юг. Дием, независимо от диктаторските му наклонности, бил католик и се молел на Запада за подкрепа, използвайки главно католическата си вяра измежду другите причини. Кенеди също бил непоколебим католик, чието семейство експлоатирало католическата избирателна общност през годините за гласове в полза на клана Кенеди. Влиянието на католическия кардинал в Бостън, където бил основният дом на Кенеди, никога не било доизяснено докрай от студентите в подозрителния свят на новоанглийската политика от петдесетте и шестдесетте години, но никой не спори за съществуването на определено духовно влияние. Съществува обаче устойчив скептицизъм сред много американски политически наблюдатели, че решението на Кенеди да подкрепи Дием не било безкористно за първия американски католически президент.

Каквато и да била причината, това щяло да бъде съдбоносно решение. През декември 1961 г. първите американски военни части, придружени от тридесет и три тежкотоварни хеликоптера, пристигнали във Виетнам, а през февруари 1962 г. новото американско военно помощно командване във Виетнам започнало подготвителни операции. Това, което щяло да стане известно като „американски дълъг кошмар“, вече започнало.

Намесата на Америка във Виетнам скоро започнала да нараства неимоверно. През 1965 г. американска 9-та военноморска бригада прегазила до брега в Да Нанг, а през пролетта на същата година Америка стартирала програма за открити въздушни офанзиви срещу комунистите, като започнала да прониква и в Северен Виетнам. За да поддържат това военно подкрепление, американците налели близо четвърт милиард долара в Южен Виетнам през следващите дванадесет месеца. Ангажиментите и намесата на сухоземните войскови части се увеличили от 1000 американски войници, намиращи се във Виетнам до 1960 г., до 300 000 американски войници през 1966 г. Американската военна машина изцяло била ангажирана с Югоизточна Азия.

Броят на жертвите също нараствал. През 1965 г. американците загубили 1484 души. За една година тази цифра нараснала до 5000 души. Изведнъж „далечната“ война започнала да нанася близък и съкрушителен удар върху къщите и семействата във всеки щат на Америка. Войната придобивала нови измерения. Това вече не било война за душите, сърцата и умовете на южновиетнамските хора, тя станала война за душите, сърцата и умовете на американските хора, помолени за подкрепа на Южен Виетнам. Но тя вече не се изразявала само в долари, а с живота на американските синове.

Всеки аспект на войната във Виетнам се превърнал в предмет на критично разглеждане от американската преса и телевизия. Заключението било, че през 1966 г. Съединените американски щати вече се биели на два фронта. Те провеждали всекидневни битки с неуловимия си враг в Югоизточна Азия, като в същото време се опитвали да убедят скептичната общественост, че подкрепяйки корумпирания чуждестранен режим „в един спор в далечна страна между хора, за които не знаем почти нищо“, това било от интерес за американските семейства, гласоподаватели и данъкоплатци. Това била предизвикателна задача, а именно било ли това антикомунистически кръстоносен поход, или не. Защото и за Кенеди, а после и за Джонсън тази задача била източник на притеснения поради това, че вътрешнополитическите проблеми винаги изглеждали по-въздействащи, отколкото воденето на една непопулярна война.

До 1967 г. американците спечелили войната. Тяхното наливане на мъже, материали и помощ, подкрепени от нови тактики, наличието на добра разузнавателна система и реформите в администрацията на Южен Виетнам и в армията му, довели Виетконг и северните му спонсори до първите стадии на поражение. Освен това, независимо от нарастващото антивоенно движение в Съединените американски щати, средна Америка продължавала да подкрепя президента Джонсън за довеждането на войната до успешен край. Генерал Уестморленд писал: „След година ефективна битка срещу огромните по численост американски войски, комунистическите загуби нарастваха драматично, като междувременно нямаше осезаемо доказателство за това.“

Умиротворителните усилия на Юг започнали да се увенчават с успех. Сигурността и нарастващото икономическо благосъстояние допринесли за възстановяването на стабилно управление. До 1967 г. само 20 процента от 242 провинциални окръзи на Юг останали размирни. Виетконгската структура за придвижването, настаняването и снабдяването на войските била така внимателно изградена, че за десет години кадрите, верни на партията, били унищожени. При положение че човешкият персонал не се замествал лесно.

Нито пък северновиетнамската армия и виетконгските й съюзници, здраво ударени от американско-виетнамските разрушителни операции, можели да се възстановят лесно. Една от най-големите военни операции („операция на кръстопътя в града“) била извършена през пролетта на 1967 г. При изпълнението й на територията били разположени над 26 000 американски и виетнамски войски, с голяма военновъздушна и огнева подкрепа. Били убити повече от 2700 войници от северновиетнамската армия и от виетконгските войски. Секретният комунистически щаб в Южен Виетнам избягал извън пределите на виетнамската граница в Камбоджа. И двете страни признали, че „операцията на кръстопътя в града“ и няколкото по-малки офанзиви на американците били големи американски успехи и сериозни поражения срещу комунистите.

Пленените при операциите документи доказвали това. Текстовете на северновиетнамската армия описвали отстъпничеството и предателството на „марионетния“ режим, който увеличавал разочарованието от войната на ангажираните дотогава комунистически бойци на юг. Например в дневник, воден от пленен войник от северновиетнамската армия през 1967 г., се говорело за увещаване от неговите партийни кадри (офицери) „да не влизат в битката на страната на марионетната армия“ и освен това е описана критика срещу неговите военни части, защото там съществували „слабо разпространена идеология, слабо чувство за организация и недостатъчно отговорно изпълнеше на заповедите“. Този и други подобни документи от онова време не може да се каже, че са записи на революционни сили, обнадеждени за решителна победа.

С атмосферата на неизбежно поражение се срещнали комунистическите партийни кадри в Северен Виетнам през юли 1967 г. Северновиетнамското управление било зашеметено от мащабите и успехите на американската намеса. Но и марксистките анализи за развитието на политическата и военната обстановка се оказали пълни глупости. Произлизащите от тази ситуация дебати за партийната стратегия били продължителни, язвителни, жлъчни и обвинителни. Комунистите осъзнали, че стратегията им да обединят страната се провалила и че военната им мощ в Северен Виетнам вече мъждукала. Но още съществували сериозни слабости в американската позиция, които можели да бъдат използвани след пренастройка на комунистическите приоритети и ресурси.

Комунистическите анализи идентифицирали поредица от фактори на юг, от които можели да се възползват. Били обозначени две ключови зони: първо съществувала неясна връзка между обществената подкрепа и подкрепата на американското правителство към войната, което било обозначено като потенциална слабост; на второ място съществували основни политически трудности във взаимоотношенията между наследниците на противниците на колонистите в Америка и южновиетнамската коалиция. И двете политически цели дотогава били пренебрегвани от северновиетнамските стратези. От военна гледна точка било признато, че некоординираното противопоставяне срещу врага на американските военни части било неуспешно и изглеждало трайно и непроменливо. Но северновиетнамските стратези определили описваните до момента като „грандиозни“, като навременни доставки на амуниции, петрол и самолети, относително лесни за организиране. Било установено обаче, че американците умеели да правят добра телевизия.

Това били проницателни заключения. Семената на офанзивата Тет били посети.

Дебатите в Ханой освен това били повлияни и от други фактори, които не били очевидни тогава за западните наблюдатели. Въпреки, че не били водени официални протоколи за секретната политика, обсъждана на стратегическа конференция в Ханой през юли 1967 г., през годините станало възможно да бъдат съединени отделните основни теми, предмет на проведените там дебати. Например, американската бомбена кампания срещу Северен Виетнам започнала да па`ри и да оказва негативно влияние. Около 600 000 цивилни били мобилизирани да поддържат държавната инфраструктура, отговаряйки за ремонта и функционирането й. Освен това били въвлечени допълнително 145 000 войници във военновъздушната защита на Северен Виетнам. Бомбардировката нанесла големи икономически поражения и настанали трудни времена за виетнамското население. Появили се сериозни разходи в и без това бедните и въвлечени в битката държавни ресурси.

В тези условия не бил никак изненадващ фактът, че не била оказана фактически вътрешна съпротива срещу войната на Юг. Насочвайки вниманието върху една любопитна статия в официалното списание „Куан Дой Нан Дан“, публикувана на 22 юли 1967 г., можело да се види как се отразявало върху вътрешните работи северновиетнамското комунистическо управление. Статията яростно критикувала „официалните среди… които не могли да осъзнаят ясно смъртоносните и несъвместими разлики между Америка и Северен Виетнам“ и очевидно „вярвали, че Ханой би могъл да направи отстъпки за преговори за уреждане на евентуално мирно споразумение“.

Реалното съществуване на група от партийни функционери от северновиетнамската комунистическа партия, които се противопоставяли на продължаването на войната, било значително и крайно показателно за нагорещената обстановка и поляризацията, при секретните дебати в Ханой. Когато си спомняме за страха, че САЩ можели да нападнат Северен Виетнам, било ясно, че северновиетнамското правителство било разделено и уплашено в средата на 1967 г. Съдбоносната конференция в Ханой през юли същата година, била разделена между гълъбите и ястребите, а именно между тези, които търсели примирие със САЩ и онези, които желаели да нанесат грандиозен удар и да съживят въоръжената борба за обединяването на Виетнам.

Ястребите накрая спечелили в дебатите. Една статия в официално виетнамско списание от септември 1967 г. от генерал Гиап под името „Голямата победа — основната задача“, дава гласност и определя главните елементи, написани черно на бяло за това, което по-късно щяло да стане известно като „Офанзивата Тет“ през следващата година. Той определя в статията си две основни теми: „нежеланието на САЩ да се изправи лице в лице с продължителната война“ и „американските управляващи кръгове щели да се изправят срещу все по-нарастващата опозиция срещу политиката им от самите американски хора“. Това щели да бъдат водещите стратегии. Гиап освен това позволил да се изплъзнат още няколко други интересни информации. Той поставил ударение върху куража и волята на северновиетнамския народ и „непоклатимата им решителност да издържат, докато все повече се приближавали към обединението на любимото им отечество“. Това означавало, че северновиетнамският боен дух бил разклатен и се нуждаел от съживяване и подкрепа. Гиап заявил, че били предприети необходимите стъпки, които целели да „предпазват и защитават срещу дяволските и зловещи заговори и конспирации на реакционерите и шпионите“. За запознатите с комунистическия език, това означавало само едно: партийните членове, противопоставящи се на партийната политика били убивани. Над двеста официални партийци, включително и от Северновиетнамската разузнавателна служба, били арестувани и отстранени по една или друга причина през есента на 1967 г. Опозицията можела да се окаже опасна за социалистическия рай.

Според Гиап вече дошло време да се възстановят основните цели на цялата виетнамска стратегия. Това, което той предложил през декември 1967 г., било повсеместна офанзива в целия Южен Виетнам, използвайки за целта всеки наличен войник на северновиетнамската и виетконгската армия. Това щяло да ускори дългоочакваното въстание в Южен Виетнам и угнетените народни маси. Гиап искрено вярвал, че мобилизирането на всеки комунистически ресурс за организирането на показни атаки във всеки град и село на юг щяло да накара Виетмин и Националния фронт за освобождение на Южен Виетнам да осигурят революционния катализатор, който да изкара народа от къщите им, за да отхвърли игото на капиталистическия гнет.

От военна гледна точка политическо-военните анализи на Гиап били фантазии на слабоумен човек. Независимо от това, било доказано неведнъж, че погрешно разчетената тактика можела да постигне невиждани стратегически и психологически резултати. Това обстоятелство предстояло да бъде доказано и от офанзивата Тет. В друго измерение анализите на Гиап били забележително възприемчиви. Например той безпогрешно разпознал психологическия недостатък на „субективността и горделивостта“, присъщи на американските висши офицери. Според северновиетнамските хора американските генерали били военни техници и „майстори на насилието“, изпълняващи заповедите на своите господари. Те били способни да мислят само в прости военни условия. Освен това американците или печелили, или създавали нова система, целяща да спечели предимство в битката. Накрая те били обсебени от идеята за числеността „и управлението на военната сила“. Американците не можели да мислят като врага си и даже не се и опитвали да се поставят на негово място. Особено нежеланието им да възприемат идеята за изненадваща атака от отстъпващия враг бил главен недостатък във военната им стратегия, обосновал се Гиап. Например, американските генерали се провалили в опита си да установят истинската причина за битката при Булг* в Ардените през 1944 г. И не само, че американските генерали тогава летели във въздуха заради своя боен успех, но те били дотолкова политически слепи относно истинската причина за битката, че пропуснали да осъзнаят, че атаката, кореняща се на политически мотиви, била напълно възможна.

[* Всъщност Битката при Издатината — името дадено от Съюзниците на немската офанзива в Ардените през зимата на 1944 г. Навсякъде в текста е коригирано. — Бел. Dave]

Освен това Гиап безпогрешно идентифицирал точните причини, заради които за Съединените американски щати щяло да бъде невъзможно да увеличи количеството на войските във Виетнам, за да отговори на евентуална атака от виетнамските войски. Нуждите от световен американски гарнизон ограничавали броя на наличните бойни дивизии. Цялата американска глобална политика по време на Студената война се основавала на доктрината за „ограничен ответен удар“. И накрая вътрешнополитическият и международен натиск щели да ограничат всеки истински опит от американските военни да тръгнат срещу северновиетнамските бойци, използвайки тактическите си ядрени оръжия. Но дори и да било така, северновиетнамските военни никога не забравяли, че ако американският политически апарат подкрепял военния, то американската военна машина щяла да върне Северен Виетнам в Каменната ера.