Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Австралийското правителство беше скептично настроено към политиката на Чърчил през 1941 г. Сътрудничеството между двете страни беше основано на подозрения, недоверие и лъжливи обещания. За Чърчил Австралия не беше само потенциална база на изток и свежо попълнение за британската армия. Бяха дадени всички възможни обещания, които принудиха Австралия да се съюзи с Англия и да осигури бойна сила. Когато Чърчил беше министър на флотата, той се опита да увери австралийския министър Ричард Кейси, че Англия е готова да напусне и Средиземноморието, само за да спаси Австралия. Това беше обещание, което той със сигурност нямаше да изпълни.

Лъжите не идваха само от английска страна. В мирно време за австралийското правителство беше по-удобно да не прави разходи за отбрана и да се залъгва, че „старата държава“ ще им осигури защита. Така разходите за отбрана бяха по-малко от 1% от държавния бюджет през трийсетте години. Австралия живееше с илюзията, че ако британците са отговорни за отбраната им и че ако най-лошото се случи, Англия ще се притече на помощ и ще ги спаси. Тази политика беше поддържана от австралийското правителство, което не се замисляше как Англия може да изпрати флотата си в случай на война, при положение, че в мирно време не успяха да отделят и един кораб. Тези въпроси бяха неудобни и никой не ги задаваше. Беше по-лесно друг да отговаря за сигурността, колкото и неправдоподобно да беше това.

Когато Чърчил смени Невил Чембърлейн като министър-председател през май 1940 г., той погледна с нарастващо безпокойство към Далечния Изток и Япония. Добрите му речи обаче не можаха да заместят добросъвестната и добре осигурена политика на отбрана. Със стратегическите си обещания Чърчил заложи на карта сигурността на Австралия и Изтока с цената на война в Северна Африка и помощта на обсадения Съветски съюз.

Когато през 1941 г. Съветският съюз окончателно отряза похода на японците към Сибир в битката при Халхин Гол, те решиха да се обърнат на юг. Тайланд, непосредствено на север от Малая, участваше в кратка война с вишисткия режим на Франция в Индокитай в спор за гранични територии. Под предлог, че ще посредничи между воюващите, Япония разположи 200 000 войници в Индокитай, като настояваше за военно присъствие и право на преминаване през Тайланд. За първи път северните части на Малая бяха застрашени. Последвалото заемане на летищата в Индокитай от японците постави Малайския полуостров в обсега на техните бомбардировачи.

Британското разузнаване проследи развитието на тези събития с голямо безпокойство. Те обаче бяха затруднени в разузнаването от четири основни фактора: пълното подценяване на боеспособността на японските войски; накъсаните и некоординирани разузнавателни действия в Далечния Изток; липсата на ресурси и източници за събиране на информация на местна почва и липсата на влияние измежду цивилните и военни институции в Малая.

От посочените фактори безспорно най-голяма беше първата грешка: подценяването на Япония като равностоен противник. Това беше странно, понеже Япония беше войнствена държава с впечатляваща история. Те бяха смазали Русия в Далечния Изток през 1904–1905 г., притежаваха силна и модерна флота и водеха успешни войни в Китай и Манджурия от 1931 г. За да разберем причината за това фатално подценяване, трябва да изучим манталитета на Белия колониален свят преди трусовете през 1941 г.

Англия не беше единствената държава, която смяташе азиатците за малко по-умни туземци. Дори в Америка, където имаше много японски имигранти в навечерието на Пърл Харбър, на тях гледаха като на аборигени. Митът за расовото превъзходство беше присъщ не само за нацистка Германия на Хитлер през трийсетте години. Британската гледна точка беше ясно изразена в думите на тогавашния главнокомандващ войските в Далечния Изток, маршала на военновъздушните сили Робърт Брук-Попъм, след негова визита в Хонконг през декември 1940 г:

Това беше опасна глупост. Горчивата действителност от операциите срещу японската имперска армия дойде като шок за всички съюзнически бойни единици — на земята, във въздуха и във водата. Австралиецът Ръсел Брадън беше ужасе`н, щом видя първите японски трупове в Малая: нито един екземпляр под 180 см, нито един с очила и нито един със „стърчащи зъби“. Докато британците нямаха нито един танк на разположение на Малайския полуостров, „неспособните“ да управляват бойна техника японци успешно използваха леките си танкове срещу статичната защита на британците по главните пътища.

Генералният щаб в Малая беше поразен, защото британската военна доктрина ги беше учила, че танк не може да бъде използван в джунгла. Още повече че разузнаването беше уверило британските стратези, че японците нямат бронирана техника. И изведнъж японската танкова атака проби британските укрепления в джунглата и се насочи на юг, към Джохор и Сингапур.

Японците бяха разработили нова тактика. Бойните действия в Малая не се водиха в гъста джунгла, а в каучукови насаждения с достатъчно място и видимост между дърветата. Те се промъкваха покрай модерните малайски пътища, а когато бяха спирани от британски укрепления, японската пехота се разпръсваше измежду дърветата от двете страни на пътя, стреляйки в движение. Така те минаваха по фланговете на окопаната отбрана и я елиминираха. Използвайки т.нар. тактика „рибешки скелет“, японците непрекъснато обкръжаваха по фланговете тежката пехота и караха уморените австралийци, британци и индийци да отстъпват панически.

{img:naj_golemite_gafove_karta_19.png}

Изненадани и объркани, защитниците отстъпваха под силните януарски мусонни дъждове до следващото пътно укрепление, оставяйки след себе си техника, оръжия, провизии и ранените си другари, позволявайки на японците да си правят с тях каквото си поискат. Често японците използваха колела, за да се предвижват по-бързо измежду дърветата, отколкото затруднената Имперска пехота. Британското разузнаване дори не подозираше за това „тайно оръжие“, преди да се направи пълен анализ на събитията в Индия след позорния разгром.

Във въздуха цареше същият хаос. Всички смятаха, че независимо от модерните самолети, които Япония произвеждаше, пилотите й не можеха да се справят с управлението като западните. Това мислене продължи, докато първите бомби се изсипаха върху летищата на Кралските военновъздушни сили. Британските летци завинаги проклеха деня, когато се запознаха с тъй наречената тактика „диария“. Японските бомбардировачи се групираха и изхвърляха наведнъж бомбите си върху определен участък от целта. Това не бяха единичните прецизни удари, за които бяха подготвени Кралските войски.

Този тип нападения имаха успех. Тренирани при набезите си срещу Китай, японските ескадрили знаеха добре какво правят. По заповед от главния бомбардировач, бомбите се хвърляха наведнъж в широк периметър, което се оказа успешна тактика за поражение на аеродруми. Нямаше как поне една от бомбите да не попадне в целта. Това което изненада авиаторите в Малая най-много обаче, беше, че японските бомбардировачи винаги знаеха къде и кога да ударят.

Другата изненада във въздуха беше доброто представяне на японските бойни самолети и особено на изтребителя „Зиро“, или „Нулата“. Наречен от американските специалисти „небоеспособен, лек, спортен самолет, с двигател от 1000 конски сили“, маневреността на „Нулата“ при въздушен двубой дойде като голям шок за пилотите на Съюзниците. Екипажите на тромавите и остарели „Брюстър Бъфало“ разбраха, че нямат шанс срещу многобройните и маневрени японски „водни кончета“.

Най-добрият пример за подценяването на японците във въздуха дойде след събитията в Сингапур. Това стана през 1942 г. при сблъсък между самолетите „Дарвин Уинг“, придружаващи американските изтребители P-40 към Далечния Изток и „Нулите“, които ескортираха японските бомбардировачи към северните територии на Австралия. Това беше битка, която новодошлите британски ескадрони в Австралия биха искали да забравят. Когато опитните британски пилоти се врязаха в редиците на пикиращите „Нули“, японските пилоти умело се обърнаха и минавайки под тях, за пет минути свалиха единадесет от дванадесетте P-40, като само един от японските самолети беше унищожен. Това унижение не беше забравено от британците и през Тихоокеанската война всички съюзнически пилоти се научиха да се възползват от скоростта и по-силната огнева мощ на техните машини срещу маневрените „Нули“.

Кралското военновъздушно разузнаване знаеше за качествата на „Нулите“ много преди войната. През 1941 г. китайците бяха свалили един японски изтребител над Чункинг и направиха подробен доклад за бойните му способности. Когато той се получи в Лондон, Въздушното министерство го предаде на координаторите на цялата разузнавателна дейност в Малая, и по-точно на завеждащите на ОБДИ, или Обединеното бюро на Далечния Изток. В Малая този доклад не само че не беше взет под внимание, а просто изчезна!

Дотук не сме споменали, че ОБДИ не предупреди службите в Малая за заплахата от Япония. Съществува разузнавателен меморандум на Генералния щаб в Малая от средата на 1941 г., в който подробно са описани японските заповеди за нападение и техническите им възможности. Този доклад обаче беше пренебрегнат от щаба, военните части и от политиците. Ден преди началото на войната, член на Генералния щаб заяви, че „не разбира, защо губернаторът дига такъв шум и мобилизира доброволците“. Часове преди Япония да нападне, политиците още се колебаеха. Нещастният главнокомандващ Брук-Попъм, на запитването си дали да започва операция „Матадор“ (навлизане в тайландски територии и блокиране на тесните части на полуостров Кра), получи отговор от Лондон на 6 декември, който гласеше: „Действайте по свое усмотрение.“ Както сухо се изрази началник-щабът: „Сър, те ви направиха лично отговорен за обявяване война на Япония.“

Ако британците бяха подценили възможностите на Япония, то японците не направиха същата грешка. Информацията, събрана преди войната в Малая, беше добре подбрана, от сигурни източници. Агресорите винаги поемат инициативата, дори в разузнаването. За 10 години Япония изгради добра разузнавателна мрежа в Малая, използвайки множество легитимни търговски компании там, както и 7000 японски жители и туристи. В допълнение имаше и интензивен търговски трафик на малки кораби по източното крайбрежие. Повечето от екипажите на тези кораби бяха офицери от военноморските сили, работещи под прикритие. По-късно се твърдеше, че дори щатният фотограф на военноморската база в Сингапур беше действащ японски офицер от разузнаването, полковник Накаджима.

Японските разузнавателни действия бяха познати на малайските власти. Началникът на полицията в британските колонии дори спомена, че японското шпиониране го накарало да предложи на губернатора да принудят японските компании да намалят японския си персонал наполовина и да наемат работници от други националности. Нищо не беше направено по този въпрос. Напротив, заповедите от Лондон бяха да не се прави нищо, което да озлоби японците и да ги накара да атакуват.

Понякога наглостта на японските шпиони стигаше неимоверни граници. През 1940 г. пресаташето на Япония в Сингапур беше арестуван и затворен за три години и половина за поддържане на шпионска мрежа в Малайзия (в която влизаше и един британски ефрейтор). Той беше обвинен в организиране на екскурзии за японски офицери из британските казарми и военни установки. Най-наглото деяние от всички беше неразрешеното закотвяне на две японски подводници в малайското пристанище Ендоу, собственост на една японска миньорска компания. Според показанията на командващия доброволците в Малая, капитан Колидж, през септември или октомври 1940 г. той видял японски офицер в униформа на японската армия, който наблюдавал маневрите на британските бронирани машини. После той невъзмутимо се качил на една моторница и потънал в здрача вероятно „по посока на някой кораб, закотвен навътре в морето“. Щом докладвал това обаче Колидж беше посъветван от хората на губернатора да не вдига шум, понеже заповедите от правителството на Нейно Величество бяха да се угажда на японците и да не се провокират.

Можем да си представим яда на безпомощните офицери от ОБДИ в Малая, които напразно предупреждаваха Генералния щаб за наближаващата опасност. Колкото по-сериозни бяха фактите, толкова повече не им вярваха. В отпуснатия колониален живот в полутропическия рай губернаторът, Колониалната държавна служба и старите кучета имаха абсолютната власт. Никой, а най-малко белите туани, дошли да натрупат състояние в Малая, искаше да вярва в най-лошото. Малая не мислеше за война и животът за британците беше сладък.

Ако британците не бяха подготвени за война, то японците със сигурност бяха. Запазени са досега записките на началника на Имперския генерален щаб, полковник Масанобу Цуджи. Той беше и главен координатор на операциите на победоносната 25-та армия на генерал Ямашита. Планирането на нападението започна на 15 септември и беше придружено от интензивно въздушно разузнаване. С наближаването на определения ден японските пилоти започнаха да правят още по-нахални полети над летищата и базите на Кралските военновъздушни сили. Самият Цуджи е прелетял с японски разузнавателен самолет „Диана“ над пистите в Кота Бару и базата на КВВС при Алор Стар на по-малко от 1800 метра на 22 октомври 1941 г. Повечето от тези полети бяха забелязани от британците, но не бяха взети никакви мерки.

Една друга случка ни кара да се замислим още повече. Тя е разказана от Питър Шепърд, 18-годишен редник от КВВС, служещ на летището в Сунгей Патапи в северна Малая през декември 1941 г. На 4 декември 1941 г. Шепърд беше изпратен като втори пилот на цивилен „Локхийд Хъдсън“ до холандските колонии в Източна Индия. Ето какво разказва той самият:

Моето положение на служещ в КВВС в цивилни дрехи ме излагаше на още по-голяма опасност в тези условия. Нещата се влошиха, когато по пътя холандският пилот ми разкри, че истинската цел на нашата мисия е да приберем един британски агент под прикритие. Това ми заприлича на шпионска мрежа, придружена с контрабанда. Не ми бяха казали нищо, преди да излетим. До последно знаех, че отиваме в Тайланд, който беше неутрална територия, за разлика от Камбоджа. Реших да стоя настрани от нещата, когато се приземим.

По-късно през деня пилотът ме заведе в един ресторант. Бяхме само двамата. По едно време той отиде отзад, в кухнята, за да свърши нещо, вероятно свързано с каргото ни. Страхувах се, че мога да бъда обвинен в шпионаж и разстрелян, затова гледах да не се набивам на очи.

При мен дойде един ориенталец и ми предложи тигров балсам за ухапвания от комари. Той ми говореше нещо, но аз едва го разбирах. Единственото, което узнах от разваления му английски, придружен със знаци, беше, че е японец, цивилен и е самолетен инженер. Той ме помисли за французин със същата професия. Беше доволен от нещо и непрекъснато се опитваше да ме заговаря. Беше пиян. Комуникирахме си на странна смесица от знаци и имена на местности и накрая той извади един тефтер и карта и започна да ми показва къде е бил и какво е правил там.

От думите му разбрах, че прелитайки със самолет над залива Хитокапу, той видял там голяма армада. На 24 ноември е бил изпратен на юг, на остров Фу Куок, за да проследи някакви спешни модификации на бомбения отсек на японските бомбардировачи в Южна Камбоджа.

Той изглеждаше горд от работата си и от това, което беше видял. Даже сподели, че ние сме били единствените хора, които знаеха за флотилиите, и че те са планирали да отплават на 26 ноември, за да унищожат американските кораби в Пърл Харбър, като започнат атаки и срещу Малая и Сингапур. Той описа това с много знаци и звуци от типа на «бум-бум». Щом видя изненадата на лицето ми, той извади още един тефтер със скици на някои от бойните кораби, които беше видял.

Тогава осъзнах, че бях научил нещо важно. Когато той отиде до тоалетната, аз откраднах рисунките му. Като се върна, японецът продължи да пие и когато нашият пилот ми каза, че е време да тръгваме, той вече повръщаше провесен над парапета на верандата.

На 5 декември, ден след като се върнахме в Малая, аз докладвах всичко на един офицер от разузнаването на КВВС. По-късно същата сутрин бях изпратен в Куала Лумпур, където бях разпитан от двама цивилни. Предадох им и скиците, които бях откраднал от японския инженер. Казах им, че според мен японецът казваше истината и ако всички детайли на историята бяха верни, то денят на нападението щеше да бъде след три дни — на 8 декември (7 декември на Хаваите, заради часовата разлика). Преди да се върна в Сунгей Патани, бях инструктиран да си държа устата затворена.

Нищо не се случи, след като се прибрах. Летището дори не беше в бойна готовност и следващото, което си спомням, беше взривната вълна, която ме изхвърли през вратата на казармената баня в 7 часа сутринта на 8 декември.

Заради раните ми се наложи да ме евакуират в Батавия, а по-късно в Карачи, където, лекувайки се за две години, изгубих нишката на събитията. После бях уволнен от въздушните сили по инвалидност и се върнах във Великобритания през 1944 г.

Често съм се чудил какво ли е станало с информацията, която предадох на онези разузнавачи в Куала Лумпур. И досега не мога да разбера защо малайското командване не обяви военна готовност онази сутрин, да не говорим за нападение срещу японските кораби, които знаехме, че не са далеч в морето.“
Разказът на Питър Шепърд е драматичен пример за това, какъв обем информационни предупреждения пристигаха при британските власти в Малая месец преди нападението. Японците бяха снабдили британското разузнаване с достатъчно сигнали и индикатори за война. Остава въпросът защо нищо не беше предприето.

За да си отговорим, ние трябва да обърнем внимание на втория основен проблем пред британското разузнаване в Малая: лошата организация. Подходът на британците към управлението и координирането на разузнаването в Далечния Изток изглеждаше накъсан. Разбираемо е, че при такъв свиреп враг като Нацистка Германия, Англия щеше първо да обърне внимание на собствената си сигурност, отколкото на Далечния Изток. Това е логично. По-трудно е да разберем липсата на организация на разузнавателната дейност в Малая. Освен нея голяма роля в случая изигра и липсата на ресурси и източници.

Структурата на разузнаването в Малая беше слаба. Основната роля играеше ОБДИ, което отговаряше за координирането на информацията от радистите и от докладите на МИ-6, след което докладваше на властите за потенциална заплаха срещу британските интереси. Всъщност ОБДИ беше инстанция на операцията по кодово улавяне „Блечли Парк Ултра“. Малко е писано за функциите на ОБДИ в сравнение с разположените в Уайтхол Обединен разузнавателен комитет (ОРК) и Държавно училище за кодиране и шифриране (ДУКШ). Със сигурност ОБДИ не заемаше важно политическо място в Далечния Изток като братовчедите си от Уайтхол. Те бяха повече агенция за информация, отколкото координиращо звено. През 1939 г. ОБДИ беше преместено от Хонконг в Сингапур.

Поради липсата на исторически записи за разузнаването в Малая, можем само да гадаем за истинските функции и влияние на ОБДИ. Знаем със сигурност че нямаха авторитет измежду военните съвети в Малая. ОБДИ беше изключен от всички тях и от съображения за сигурност, не участваше в комисиите, отговорни за отбраната на полуострова. Всичко това води до заключението, че нито една организация не координираше разузнаването и информацията в Малая през 1941 г.

Част от проблема беше, че никой не разбираше значението на разузнаването и какво трябва да прави то. Военното разузнаване беше само второстепенна институция между бюрокрациите, управляващи Малая, и беше често подминавано от „истинското разузнаване“. Това понятие се дължеше на невежеството на колониалния режим и на остарялото виждане за Голямата игра според Джон Бушан и Булдог Дръмонд, че разузнаването и тайните служби са едно и също нещо. Цялото командване на Далечния Изток беше на мнение, че Тайните разузнавателни служби (МИ-6) бяха единственото истинско разузнаване. Всеки друг процес на разузнаване беше непознат. Службите, като сигналното разузнаване, или радистите, които се занимаваха с разчитането на японските кодове, нямаха никакво влияние върху събитията преди 1942 г., а дори и да имаха, информацията, получавана от тях, не се използваше при операциите.

Непрофесионализмът се подсилваше от още една институция, която ревностно пазеше монопола си за контраразузнаването чрез Отговорника за сигурността на отбраната (ОСО). Британските тайни служби (МИ-5) винаги са се мислили за служба, чиито основни задължения са шпионаж, саботаж и диверсии на териториите на Британската корона. Но тогава на МИ-5 им липсваха оперативни работници. Накъсването на дейността им се дължеше и на съществуването на различни тайни политически полицейски служители (тъй наречените Специални звена) в полицейските структури в колониите. В резултат нямаше никаква координация в разузнаването на Далечния Изток и постоянните разправии между службите бяха станали ежедневие.

Началниците на различните разузнавателни департаменти до такава степен не можеха да се понасят, че сътрудничеството между тях беше немислимо. Например ОСО на МИ-5 в Сингапур, полковник Хейли Бел, не си говореше със завеждащия японската секция на Специалното звено на сингапурската полиция. Отношенията им бяха така обтегнати, че Морган, шефът на Специалното звено, отказваше да предостави на ОСО (който беше председател на Комисията по сигурност и разузнаване на губернатора) поради „съображения за сигурност“ информацията за японската шпионска дейност.

Накрая техните караници стигнаха и до знанието на военните. В досието на човека, който предаде Сингапур, генерал-лейтенант Пърсивал, има интересна записка, когато той беше още началник-щаб през 1937 г. Записката е за тайния полицай Морган: „Не може да имаме никакво доверие на майор Морган. Изказванията и позициите му създават впечатление, че той има ексцентричен манталитет, лоша преценка и объркани мисли, и че не може да си държи устата затворена.“ Това описание говори повече за професионалната деформация на всеки таен полицай, прекарал достатъчно време в потайния свят. Но Пърсивал, когото мнозина смятаха за по-забележим като началник-щаб през 1937 г., отколкото като командващ генерал през 1941–1942 г. не се ограничава само с това. Според него „Морган е неспособен да удържи и изпълни ангажиментите, които е поел, и това се потвърждава както от миналото му, така и от предшествениците му“. Морган обаче, както всички цивилни служители, изобщо не се притеснявал от подобни нападки, още повече от военен. В писанията си Пърсивал продължава със съжаление; „Изглежда, обаче, че той е на десетгодишен договор и ще има проблем с отстраняването му.“

С хора като Морган, търсещи шпиони, не е изненада, че британското контраразузнаване не успя да опази колонията от катастрофата, която я сполетя. Морган и колегите му може би щяха да са наясно, ако знаеха, че в Малая беше в ход операция на японското военно разузнаване, и че тя вървеше под ръководството на офицер от британската армия.