Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Повечето от другите разузнавателни грешки за атаката в Диеп били направо смешни. Разузнавателният щаб на департамента на комбинираните операции (съвместно с военното разузнаване) идентифицирали военното формирование на Вермахта, което отбранявало Диеп, като 110-та немска дивизия. Това определение щяло да поласкае потящите се офицери от 110-та дивизия, ако било истина. Но войниците от 110-та дивизия в този момент се бъхтели на уморителен поход през територията на Русия, на две хиляди мили от Диеп, насочвайки се на изток, за да преследват бягащите през безкрайната степ руснаци.

Всъщност военното формирование, което защитавало Диеп, бил 571-ви пехотен полк от 302-ра дивизия, чиито войници в момента дегустирали вкуса на френското вино и се радвали на френските жени. Това военно формирование било съставено главно от поляци и етнически немци на средна възраст, които били снабдени и въоръжени с разнородна смесица от коне, мотоциклети, пленени френски и чешки оръжия. Понеже имало голяма липса на оръжия, амуниции и необходимо обучение, както и на обучен персонал, командващият 302-ра дивизия решил да концентрира основната си бойна сила на мястото, което било най-застрашено от вражеско нападение, т.е. покрития с морски чакъл бряг на Диеп. Също така той наредил да не бъдат държани оръдията в оборудваните за тази цел места, понеже имало опасност да се установи местоположението им от въздуха и да бъдат унищожени от въздушни бомби. Тактическото въздушно разузнаване на департамента на комбинираните операции не можело да проникне вътре в пещерите на скалите в Диеп, понеже те прелитали ниско над брега. Мъдростта на простия, но практичен дивизионен план на отбрана, организиран от генерал-майор Конрад Хаас, излязла наяве, когато фланговата покриваща стрелба от неговите маскирани оръжейни позиции и единствения танк, който притежавал, издигнали твърда и плътна стена към морето, унищожавайки мъже и машини, които се мъчели да се изкачат по стръмния бряг на Диеп.

Ако Маунтбатън пренебрегнал британската разузнавателна служба и разузнавателната служба на Франция в операцията си, то неговият щаб се опитал да намеси в нея разузнавателни елементи поне на тактическо ниво, ако нямал възможност да разполага с разузнавателни елементи на стратегическо ниво. Това било в резултат от опита, придобит при рейда в Свети Назарин през пролетта. Ако командващият щаб можел да установи вражеските реакции в хода на битката, това щяло да позволи на комбинираните операции да предприемат конкретните контрадействия в съответствие с тези на врага. Това била правилна тактическа политика и тя проработила доста добре при битката в Свети Назарин. По ирония на съдбата обаче в Диеп щабът на комбинираните операции бил така засипан със секретна тактическа информация, че не бил в състояние да предаде навреме никаква разузнавателна информация на въздушния командир по време на битката. Но намерението било логично.

Понеже денят на атаката наближавал, се появили притеснения относно перспективите за успех на плана „Джубили“ и безопасността на операцията. Сигурността станала основна грижа, защото щом била отменена първата атака, то втората се обезсмисляла, но ужасът, който се появил от страха да не бъде компрометирана тя отново и поради факта, че били изгубени строго секретни документи, извели на преден план нуждата да се затвърди сигурността на операцията, която да се пази в тайна поне от Британската разузнавателна служба. Дори ентусиазираните канадци имали съмнения. Генерал-майор Робъртс, дивизионният командир, бил разтревожен за плана, но бил баламосан от убедителните уверения на Маунтбатън и щаба му в комбинираните операции. Освен това, мислел си Робъртс, те били опитни офицери, той не. Но повечето от канадците споделяли безпокойството му.

{img:naj_golemite_gafove_karta_20.png}

Капитан Остин Стантън, адютант на атакуващата танкова част от Калгарските танкове, също бил притеснен: „По мое мнение нямаше никаква надежда за сигурност и безопасност.“ Той бил така песимистично настроен, че облякъл нови бойни дрехи в деня на битката, в случай че попаднел в плен, ядосвайки командващите офицери. Заедно с останалата част от бойната сила на операция „Джубили“, танковете били натоварени на един от новите сто деветдесет и пет футови кораби в Нюхевън през нощта на 18 август, наблюдавани от мълчалива тълпа цивилни граждани. „Докато чакахме на опашка, за да влезем в доковете, — забелязал Стантън, — всичко наоколо беше тихо и застрашително.“ Заедно с останалите 237 кораба и 4963 нападатели разтревоженият адютант от канадската танкова сила тръгнал за битката със своя кораб.

Атаката започнала погрешно още отначало. Немската флота разполагала с редовни крайбрежни рейсове, които се опитвали да избегнат малките търговски кораби край френския бряг. Този факт бил известен на морските радарни групи в Дувър и Портсмут, както им били известни и рутинните немски конвои. Било проведено по-подробно разузнаване на по-високо ниво върху програмата с конвоите, за да бъде избегната друга ситуация, подобна на тази с апаратите „Енигма“ и проникваща в кодовете операция. Никой от разузнавателния щаб на Маунтбатън не попитал за подробности относно немското придвижване по Канала през нощта на 18 срещу 19 август. Ако го направели, щели да разкрият плановете си за операция „Джубили“ пред Британската разузнавателна служба, както и пред началник-щабовете.

Резултатът бил неизбежен. Призори на 19 август, когато британският конвой се събирал на скалите на Белвил и Берневал, източно от Диеп, ескортът му се натъкнал по погрешка в тъмното на немски брегови конвой. Независимо от ясните радарни сигнали, изпратени от Англия сутринта и получени от капитана на бойния кораб на Великобритания „Калпе“, съдържащи информация за местоположението на немските патрулиращи конвои, съобщението не било предадено на източните флангови морски ескорти. Затова комбинираните операции започнали атаката погрешно още отначало.

За първи път атакуващите от плана „Джубили“ узнали за наличието на немски патрулиращи конвои, когато във въздуха избухнал снаряд, а в студената светлина немците открили огън, изваждайки от строя уязвимия оръдеен кораб №5, който трябвало да охранява отблизо източните десантни морски съдове. Започнала огнева стрелба с трасиращи снаряди, летящи във всички посоки, „като на огневи видеоекран“, докато другите военни части от Кралската флота се присъединили, преди останалите без амуниции немци да бъдели отблъснати с цената на огромни жертви. Плановете за операция „Джубили“ излезли наяве. Когато се зазорило, шокираните окупатори на Източната десантна флота се събрали на брега в зловеща тишина. Един от сержантите на 3-ти отряд разказвал: „През биноклите можеше да видиш как проклетите немци ни наблюдаваха, докато окупирахме брега!“

При дневна светлина били предприети няколко атаки. Източно от левия фланг 3-ти отряд, командван от Питър Янг, се покачил върху немската телена мрежа, „която немците имали благоразумието да обърнат с лице към скалите, за да ни бъде по-лесно да се катерим по нея“, повеждайки останалите бойни отряди в успешно нападение срещу спокойните артилерийски батареи на Гьобелс, разположени навътре в града. Към обяд Янг се върнал в Нюхевън, като бойните му дрехи били на парцали, а ръцете му набраздени целите до кръв. На западния фланг във Варенгвил, дисциплинираният 4-ти боен отряд, командван от лорд Ловат, унищожил оръдията на батареята на Хаас в една атака, проведена като по учебник.

Диверсионните атаки на бойните отряди, целящи да извадят от строя немските оръдия, които защитавали фланговете, били успешни само за един ден. В източната периферия на Диеп, в Пуйс, канадският пехотен полк бил покосен, когато войниците му се опитвали да излязат на брега, като двеста двадесет и петима души били убити, а двеста шестдесет и четирима взети в плен. Само тридесет и трима ранени войници оцелели. Западно от Пурвил, Южен саскачевански канадски пехотен полк и Високопланински канадски пехотен полк излезли на брега, без да срещнат трудности по пътя си, но не успели да пресекат река Ски, за да се доберат до Диеп. От 1000 души от двата батальона едва 340 се спасили, 144 били убити, а останалите — изпратени в немските концентрационни лагери.

Понеже и двата носа, покриващи брега, още били в немски ръце, канадският дивизионен командир, генерал Робъртс, трябвало да изостави атаката. Но той бил неопитен и затова оставил дивизионните земноводни сили сами да проведат атаката. Той не можел да види брега, нито фланговите носове, заради димната завеса, която атаката оставила зад себе си. Освен това не можел да се свърже със своите командири, достигнали до брега, заради проблеми с комуникациите. Понеже бил твърдоглав, здравомислещ и съвестен войник, който вярвал, че планът на комбинираните операции бил отличен, Робъртс наредил провеждането на фронтална атака срещу брега, както било предвидено по план.

По някакъв начин, макар и изненадващо Кралската хамилтънска лека пехота и Канадският есекски шотландски полк стигнали до центъра на брега без много жертви. Полетите на самолетите „Хърикейн“ на Кралските военновъздушни сили, придружени от изстрели, разбили немските бранители, оставяйки ги в кратковременна тишина, докато атакуващите сили се събирали покрай морската стена. Веднага щом прегрупирали силите си, канадците тръгнали срещу стената и телената мрежа в отсрещните сгради, но немските защитници ги обстрелвали по пътя им с картечници и минохвъргачки в права линия. По всеки появил се офицер или войник се стреляло от няколкото близки сгради, по крайбрежния булевард, а казиното се превърнало в отбранителна зона с дъги от огън, изстрелвани срещу брега. Атаката изгубила скоростта си, щом канадците открили зони за прикритие, а немците нямали вече движещи се мишени за стрелба.

В този пожар с гръм и трясък изтрополили танковете на Чърчил от Калгарския полк. Под градушката от снаряди и куршуми, която включвала и немските минохвъргачни бомби върху акостиралите кораби, калгарските танкове се събрали на брега и изхвърлили товара си. Независимо от повредите, 27 от общо 29 танка излезли на брега, но само 15 успели да преминат през гладките камъчета, плъзгайки се и пързаляйки се, за да стигнат до бреговата ивица. И си останали там, тъй като немците били построили капани за танкове точно за такъв случай, които целели да не допуснат придвижването на вражески танкове в града. По думите на един канадски войник: „Ние попаднахме в проклетите кръгове, изразходвайки горивото и амунициите си!“

Един от танковете се измъкнал към западния край на брега и стоварил там бесните хамилтънски войници, които веднага атакували казиното, но това била единствената успешна атака на бронираните сили. Ако било проведено достатъчно разузнаване в Диеп, щабът на комбинираните операции щял да знае, че в него имало построени противотанкови стени, които трябвало да предотвратят изхода на танковете от бреговата ивица. Тези стени не били секретни, защото всеки гражданин на Диеп знаел за какво са там. Британското и френското разузнаване също знаели за тези стени, но проблемът бил, че никой не ги попитал за тях. Освен това противотанковите капани не се виждали на въздушните разузнавателни снимки, направени от комбинираните операции. Канадците били предадени заради липсата на разузнавателна информация. Дори в Сома през 1916 г. атакуващите войски знаели повече за вражеските позиции.

Катастрофата се задълбочила около седем сутринта. Напрягайки се отчаяно да подреди логично оскъдните съобщения от брега, генерал Робъртс доловил две ясни информационни бележки: първо, Есекският шотландски полк пресякъл крайбрежния булевард и се движел покрай сградите в Диеп и второ, казиното било паднало. Въз основа на тази информация Робъртс взел единственото решение, което му останало, след като битката вече била в разгара си, т.е., да въвлече в нея и резервите си. Това бил определящ момент за безчувствено упорития Манитобън*. Той спечелил военен кръст и бил ранен като артилерийски офицер през Първата световна война. Животът на войниците му и развитието на кариерата му зависели от предстоящото му решение. Той наредил на подвижните си резерви, френско-канадските стрелци от Монреалския полк и 40-ти боен отряд от Кралската флота да акостират на брега и да подкрепят това, което било считано за успешна акция до момента.

[* Джон Хамилтън „Хем“ Робъртс (1891–1962) е роден в Пайпстоун, провинция Манитоба. Т.е. той е упорит манитобец или манитобиец (:-)). — Бел. Dave]

Френско-канадските войници били от различна „порода“. Вдъхновявани от някакъв северноамерикански тип версия на „френската фурия“ и със силна национална гордост, френските канадци били невероятни войници. Когато стрелците навлезли по-близо, срещу малките им кораби се изсипал порой от куршуми и снаряди. Неудържимо френско-канадските войски щурмували брега, навлизайки в дълбоката шест фута вода и „в буря от куршуми“. По думите на един официален доклад, „Монреалският пехотен полк не успял да постигне нищо, освен да добави още повече материал към претърпените вече огромни загуби“. За няколко минути стрелците били обстреляни и разбити на „шокирани и зашеметени малки групи, чиято цел била да оцелеят“. От 600 мъже, които акостирали, само 125 се върнали в Англия същата нощ.

В 8 часа сутринта Робъртс взел предпоследното си решение за деня и наредил на 40-ти боен отряд да акостира на западния край на града в напразен опит да обгради по фланговете немците. Полковник Джоузеф Филипс от Кралската флота опитал да отплува с отряда си от пристанището в Диеп, но бил отблъснат обратно от настойчивата немска съпротива. Филипс лагерувал на открито със своите войници през цялата зима на 1941 срещу 1942 г., „за да сме сигурни, че всички ще сме калени и здрави и ще се справим с всичко“. Не бил мъж, който щял да се откаже от замисленото. Той повел лодките на 40-ти боен отряд към западния край на Диеп.

Когато се появили извън прикритието на димната завеса на 600 ярда от брега, на слънчева светлина, грозната истина блеснала пред полковник Филипс, който бил в първата лодка. Той водел мъжете си към касапницата на брега, покрит с мъртвите тела на канадците, разкъсани от непрестанния огън. Независимо от заповедите си, Филипс водел войските си към нещо като погрома след битката на Леката бригада. Дори когато взел да преценява ситуацията, наблюдаван от своите офицери в командващото звено, срещу тях започнал огневи щурм от малокалибрени оръжия, а после полетели немски снаряди срещу нападащите канадски кораби.

Като проява на храброст и осъзнавайки безполезността акцията да бъде продължена, Филипс се изправил на кърмата на моторната си лодка. Излагайки се на прицел пред вражеските пушки, той нахлузил чифт бели ръкавици и започнал да сигнализира на следващите кораби да не атакуват, а да се връщат обратно под прикритието на димната завеса. Няколко секунди по-късно той бил смъртоносно ранен. По думите на един от офицерите му: „Неговите последни заповеди спасиха живота на над 200 души.“

Всичко приключило. В десет часа и петдесет минути Робъртс дал заповед да се оттеглят. Флотата спасила едва триста души от брега. Разбитите оцелели войници от операцията „Джубили“, накуцвайки, се отправили през Канала към къщи. Огънят постепенно замирал, немците предпазливо започнали да показват главите си навън и тръгнали да помагат на стенещите ранени. Останалите оцелели се предали. Операция „Джубили“ приключила. Крайната цена на операция „Джубили“ била ужасяваща: 1027 души били убити, а 2340 пленени. Останала само канадската гордост и няколкото тежки урока, които научили в битката за нападение срещу Европа. Междувременно Кралските военновъздушни сили също претърпели голямо поражение. Новите самолети „Фоке-Вулф“ 190 се превърнали в разочарование за пилотите на самолетите-изтребители. 105 британски самолета били свалени, като от тях 88 били изтребители, а други 100 били повредиш. „Луфтвафе“ изгубили 46 самолета. Флотата загубила един разрушител и тринадесет големи десантни кораба. За комбинираните операции и за канадците това бил най-лошият ден през цялата война.

Веднага щом самохвалството приключило, светът започнал да прави преценки. Чърчил уведомил Камарата на общините за положението, поемайки напълно отговорността, като заявил: „Диеп беше пример за разузнаване по време на бойните действия, за което аз понасям официално последствията и санкциите.“ Но той не го направил и го осъзнавал. Този факт станал ясен от една негова частна бележка, от декември 1942 г., която Чърчил изпратил на генерал Исмей, представителя на военното министерство в Комитета на началник-щабовете. Тогава вече началник-щабовете осъзнали лицемерието зад операцията в Диеп и предприели стъпки, „за да предотвратят нови появи на такова нещастно стечение на обстоятелствата и пробив в процедурите“. Пръстът сочел към комбинираните операции и още необуздания Маунтбатън. Струва си да се отбележи бележката на Чърчил, защото тя разкрива истинската мистерия в Диеп:
„Макар че поради много причини всеки беше загрижен да направи специално тази операция да изглежда колкото се може по-добре, дойде време да бъда информиран по-точно и прецизно за военните планове.“
В пороя от въпроси относно това, какво точно Чърчил не е знаел през 1942 г., той продължава:
„Кой ги е съставил? Кой ги е одобрил? Каква роля и каква част в тях изпълнява генерал Монтгомъри? А ролята и делът на генерал Макнатън? Какво е мнението за канадските генерали, избрани от генерал Макнатън? Генералният щаб провери ли плана? До каква степен заместник-началникът на Имперския генерален щаб бил информиран в отсъствието на началника си?“
Последният въпрос бил проницателен и опасен удар с нож в сърцето на нещата. Когато Чърчил го задавал, той със сигурност знаел истината, че един от членовете на Имперския генерален щаб, генерал Най, не знаел нищо за операция „Джубили“, независимо, че той бил най-старшият офицер във Великобритания в деня на атаката.

На 2-ри август 1942 г., две седмици и половина преди да стартира операция „Джубили“, Чърчил, придружен от фелдмаршал Алън Брук, началника на Имперския генерален щаб, отлетели за Кайро, за да уволнят всички дезертирали генерали, и след това за Москва, където водили деликатни и трудни политически преговори с руснаците. В отсъствието на Брук генерал Най, един от членовете на Имперския генерален щаб, офицер със забележителни репутация и интелект, поел отговорността да председателства съвещанието на началник-щабовете. Генерал Най първи разбрал, че рейдът в Диеп бил предвиден да започне сутринта на 19 август, когато изискал докладите от главнокомандващия войските в Портсмут и разбрал всичко за комбинираните операции. Засраменият Исмей, който имал претенциите, че бил еднакво пренебрегнат, трябвало да понесе целият гняв на генерал Най, затова, че бил държан в неведение.

Въпреки че Чърчил не наредил да се атакува Диеп, имайки предвид, че началник-щабовете, заедно с временно изпълняващия длъжността началник на Имперския генерален щаб, нито били информирани, нито били попитани за операция „Джубили“, кой тогава наредил нападението в Диеп? Всички следи водели към Маунтбатън. Неговото умение и ловкост да си послужи с издадената директива от началник-щабовете, в която увеличавали правомощията му да планира военни операции, както и по-късното споразумение, че той можел да се опита да намери начин да замести с друга подобна операция проваления план „Рутер“, били ключът към мистерията. Маунтбатън представил в светлината, която пожелал и която му била изгодна, горепосочените решения и създал у своя персонал представата, че получил официално разрешение за втора атака в Диеп. Но пък в крайна сметка кой би могъл да противоречи на своя началник, командира на комбинираните операции? Главните командири не лъжат собствения си щаб и персонал.

Тези анализи са подкрепени от последвалата секретност, за която настоявал Маунтбатън при планирането на второто нападение. Ясно е, че само най-високопоставените щабни офицери били информирани за новата „зелена светлина“ за плана „Джубили“, т.е. Хюз-Халет, висшите канадски офицери, командирите на отделните военни сили и определени щабни офицери. Те били задължени да действат само по директните заповеди на своя нов началник.

Всички въпроси за тази невероятна секретност около операцията, били обяснявани от Маунтбатън като специални мерки за секретна изненадваща операция, издадена директно от премиера. Само Маунтбатън можел да осигури необходимата власт и позволение в щаба на комбинираните операции за начина, по който щяла да бъде проведена операция „Джубили“. Само Маунтбатън имал властта и правомощията да предприеме или прекрати действията, проведени под неговите заповеди и от негово име, както накрая признал през 1972 г.

Защо го е направил? Амбицията и суетността били водещите сили за Маунтбатън през войната. Един негов приятел тогава написал за него: „Тази операция (Диеп) се счита за особено отговорна, що се касае до командира на комбинираните операции и неговата лична кариера… Ако доведе операцията до успешен край, ще бъде на върха и ще получи достъп до пълен контрол.“ Последният израз бил намек за замаскираните желания на Маунтбатън да се издигне на поста най-висш командир на британските военни сили, който да докладва директно на Чърчил. На Маунтбатън не му липсвали амбиции и вяра в собствените възможности. За Маунтбатън се изказвали и други източници. Един добре информиран коментатор го описал в комбинираните операции като „майстор на интригата, завистта и глупостта, който… като разглезено дете… си играел с живота на хората“.

Намесата в командването на „суетността, надутостта и силното желание за слава“, присъщи на Маунтбатън, по думите на командващия 4-ти боен отряд, лорд Ловат, било проницателно мнение за него. Операция „Джубили“ може да е била лошо замислена, зле подкрепена, без основно разузнаване и ужасно планирана. Но няма съмнение, че ако Маунтбатън или наивниците от щаба му били честни и помолили за помощ официалните разузнавателни секретни служби, тогава войниците му щели да бъдат информирани за брега, противотанковите стени, скритите оръдия в пещерите и нуждата от голямо огнево подкрепление от бомбардировачите и бойните кораби, за да победят отбраната на Вермахта в Диеп.

Поне немците мислели така. Генерал Хаас от 302-ра дивизия, победоносният командир на деня, описал плана на операцията като „посредствен, чието време било зле разчетено, огневото подкрепление било крайно недостатъчно, за да унищожи врага още при десанта“. Той отдал дължимото на смелите и решителни канадци, което направил и командирът на 15-та армия, изпращайки следоперативния доклад на Хаас на Фон Рундщет в Берлин. Фелдмаршал Фон Рундщет прибавил собствен постскриптум в доклада за десанта в Диеп: „Врагът няма да посмее да действа така втори път.“

В поредицата от лъжи, грешки и митове около аферата „Диеп“, станало ясно, че липсата на разузнаване била на второ място в провала и била следствие от лъжата на Маунтбатън за операцията. Ако той използвал наличните разузнавателни агенции по предназначение, то много канадци щели да бъдат спасени. С надеждно разузнаване операцията щяла да бъде по-успешна и щяла да донесе на лорд Луис по-нататъшните повишения, за които той толкова мечтаел. Той изгубил изцяло доверието в себе си. Но Маунтбатън бил от онези патологично уверени в себе си личности, които вярвали, че никога в живота си не допускали грешки. „Любопитно е, — казал той, — че съм бил прав във всичко, което съм казал или извършил в моя живот.“

Историята има бележка под линия. На 3 септември 1944 г. вбесеният Монтгомъри поискал да знае защо генерал Крерар, канадският командир на армията в Нормандия, отсъствал от едно съвещание за провеждане на битка, водено от него. Приемайки поздравления, понеже канадската армия току-що успяла да плени Диеп, Хари Крерар отвърнал, че имало стотици причини, поради които той не можел да присъства на съвещанието на „Монти“, а именно: стотиците канадски гробове, които той посетил за първи път на гробището в Диеп. Монтгомъри мъдро оставил на канадския командир последната дума.

Глава 7

„Мислех, че ние печелим“