Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

За да се влошат нещата още повече, Саддам Хюсеин започнал целенасочено да малтретира другите арабски държави в региона, за да отменят иракския военен дълг, но неговият опит срещнал само безразличие от тяхна страна. Не помогнали и увещанията му, че той водил тази война, за да спре разпространението на шиитския фундаментализъм върху своите съседи. Иракските съседи не били склонни да приемат тези обяснения на Саддам Хюсеин и настоявали той да заплати дължимото в пълен размер. Саддам Хюсеин прекалил през 1990 г., когато поискал от съседите си, богати на петрол, не само да му опростят дълга, но и да му влеят финансова инжекция от 30 милиарда долара. Той добавил и една заплашителна забележка: „И нека националните режими в Залива са наясно, че ако не дадат доброволно тези пари, то Ирак знае как да си ги вземе.“

Тези заплахи и искания били последвани от паралелното действие на Ирак за прекратяване производството на петрол в Близкия Изток. Обяснението за тази инициатива било в намерението да се увеличи така международната цена на петрола. Основният закон на търсенето и предлагането в случая се базирал върху това, че ако имало по-малко петрол за западните купувачи, то цената щяла да се увеличи. А ако тя се увеличала, то Ирак, един от най-главните членове в организацията на производители и износители на петрол (ОПЕК), щял да спечели много пари. Възвръщаемостта от продажбата на петрола била единственият източник на доходи за Ирак на този етап.

След войната от 1980–1988 г. и Иран, и Ирак поискали ултимативно от останалите страни-членки на ОПЕК да намалят производството на петрол, като така щели да позволят на двете държави да си възстановят част от разходите по войната, чрез увеличените продажби на петрол. Останалите страни-членки на ОПЕК отказали да изпълнят това искане. Дори Обединените арабски емирства (ОАЕ) и Кувейт започнали да натискат цената на петрола надолу, увеличавайки своята продукция на петрол. Така замразили надеждите на Ирак да възстанови поне част от финансовите си загуби през войната с продажбата на повече петрол на по-висока цена.

Тогава нито един разузнавателен аналитик не можел да предвиди каква заплаха представлявала комбинацията недоволство вкъщи, банкрут във външноикономическите взаимоотношения и отказ на сътрудничество от своите най-близки съседи. Тази комбинация се събрала в държавата на Саддам Хюсеин. Не било лесно да носиш короната на главата си, имайки предвид интригите, които се плетели в Багдад. Саддам Хюсеин добре осъзнавал, че оцеляването му като лидер зависело главно от икономическото възстановяване и благоденствие на Ирак след войната. Затова било ясно защо той поел такъв курс във взаимоотношенията си със своите съседи, понеже се надявал да му помогнат при възстановяването на икономиката.

Изненадващото било, че рисковете за националната стабилност не били взети на сериозно. Особено като се има предвид, че Ирак си останал въоръжена държава дори след войната с Иран. До 1990 г. Ирак си оставал твърдо въоръжена държава, но с тежко икономическо положение, с нарастващо вътрешно недоволство и параноичен диктатор, който вземал решенията за бъдещето на държавата. Ситуацията била потенциално предизвикателство към уредените самодоволни държави-производителки на петрол около Ирак. Ако държавите в Залива се съмнявали за истинските намерения на Саддам Хюсеин, то арабското събрание в Багдад през месец май 1990 г. трябвало ясно да представи на дневен ред неговата позиция. Той казал на своите гости, че „с всеки долар за барел, с който се намалявала цената на петрола в света… Ирак губи милиарди долари на година“. Тогава помолил държавите-членки на ОПЕК да подпишат споразумение, чрез което да увеличат цената на петрола до 25 долара на барел. Щом молбата му останала без отговор, Саддам Хюсеин пак започнал да сипе заплахи. Според него решението на Кувейт и на ОАЕ да увеличат собственото си производство на петрол и да намалят неговата световна цена, било нарушение на подписаното по-рано споразумение за квотата на петрол и се превръщало в официално обявяване на икономическа война срещу Ирак. За да бъде сигурен, че всеки го е разбрал правилно, Саддам Хюсеин добавил: „Войната се води с войници… но освен това и с икономически средства. Затова ние ще помолим нашите арабски братя, които не искат да влизат във война с Ирак, да не го правят. Вярвам, че нашите братя са наясно с нашата ситуация, но вече сме стигнали дотам, че не можем да удържаме на напрежението.“

Това наистина бил сериозен „вик за помощ“ от един диктатор, който добре съзнавал, че губел благоразположението на поданиците си и обществения си имидж. Но това било и ясно очертание на курса на действие, който той заплашвал да предприеме. Макар че тези изявления били направени зад закрити врати, скоро информацията изтекла и стигнала до западните наблюдатели и до специалистите по иракско дело. Притесненията на Саддам Хюсеин станали ясни на много по-широка аудитория, отколкото се очаквало. За разузнавателните аналитици да твърдят по-късно, че не били наясно с намеренията на Саддам Хюсеин, щяло да бъде много трудно.

Отговорът на държавите от Залива и най-вече на ОАЕ и Кувейт към признанията на Саддам Хюсеин и към отправената заплаха, бил да ги пренебрегнат и двете. Те нито обявили мораториум върху дълга на Ирак, давайки му и повече пари, нито намалили своето производство на петрол. А според статистиката на ОПЕК, станало ясно, че производството на петрол дори се увеличило. Затова и цената на петрола се понижила.

Яростта на Саддам Хюсеин вече излязла на повърхността. През юни 1990 г. той обявил ОАЕ и Кувейт за участници в „конспирация срещу региона, която обслужвала израелските интереси“. Споменаването на Израел било показателно и застрашително. Саддам Хюсеин понесъл флага, който целял да обедини неговите „арабски братя“ срещу другите араби. Доктор Джонсън казал в известната си фраза: „Патриотизмът е последното убежище на нехранимайкото.“ Затова, вземайки предвид тази фраза, всеки арабски повик за поход срещу израелците обикновено е прелюдия към военни действия. Трябва да се вземе предвид и значителният прагматизъм, който проявил Саддам Хюсеин във взаимоотношенията си с Израел по време на войната с Иран. В период, когато се намирал в затруднено положение, Саддам Хюсеин започнал да прави войнствени намеци.

За да се увеличат още повече проблемите му, в средата на 1990 г. той бил под сериозен натиск не само заради своите дългове, но и заради постоянно нарастващия спор със Запада. Макар че Ирак дълго се радвал на специални взаимоотношения с Франция, другите западни страни му били хладен поддръжник. Веднага щом войната в Залива приключила, тяхната поддръжка изчезнала и се насочила към революционен Иран. Режимът на Хомейни не представлявал особена опасност през 1989 г. за никого. Обаче заявленията на Ирак за насилствена диктатура внезапно излезли на дневен ред и действителността, която представлявал режимът на Саддам Хюсеин, не се нравела на деликатните западни демокрации.

Особено Англия имала причини да се оплаква. Роденият в Иран британски гражданин, журналистът на име Фарзад Базофт, бил арестуван и екзекутиран за шпионаж през пролетта на 1990 г. Базофт бил журналист от седмичника „Лондон Уикли“ и бил заловен да души около иракски секретни документи за развитието и построяването на ракетен комплекс. Какви били целите му и дали той бил таен агент за някого, както твърдели иракските тайни служби, и досега е неясно. Отнасяйки се пренебрежително към паспорта и самоличността на Базофт, Саддам Хюсеин наредил да го екзекутират и да разгласят това, за да го чуят всички шпиони и предатели на Ирак. Като опит за унищожение на вътрешната опозиция, екзекуцията на Базофт била успешна, но като съобщения към международната общност, тя се превърнала в катастрофа.

Преценките на Саддам Хюсеин за времето били крайно неподходящи. Западът вече бил нащрек за развитието на ситуацията в Ирак. Един балистичен експерт, Джералд Бул, бил убит при мистериозни обстоятелства в Брюксел. Понеже Бул бил световноизвестен експерт по дългобойна артилерия и разработвал проект за тъй нареченото „супероръжие“ за Ирак, когато той бил убит, случаят предизвикал особен интерес. Той бил насочен към мръсните трикове на израелските тайни служби (МОСАД), които били обвинени за убийството. Тогава пратки с качествени тръби от машинна стомана за производството на иракското „супероръжие“, били конфискувани на Запад.

За да привлекат още повече вниманието на западните журналисти, една мистериозна пратка с високотехнологични електронни компоненти, определени като части от ядрено устройство, били арестувани на лондонското летище на път за Багдад. След аферата със „супероръжието“, вече изглеждало ясно, че Ирак пак се въоръжавал с нови смъртоносни оръжия, които заплашвали целия Среден Изток. В резултат на това през деветдесетте години историите за Ирак заемали вече предните страници на западните медии, в които се разказвало за нарушението на човешките права и опитите на Ирак да се въоръжава с оръжия за масово поразяване. Обаче Саддам Хюсеин не се забавлявал с унищожителните критики. Внезапно той се превърнал в „гадния мъж с черната шапка“ за западните медии, които винаги точно и навреме лепвали най-подходящите етикети на нарочените обекти. Към иранските вражески настроения и поведението на страните от Залива вече се прибавили западната враждебност и личната критика.

Израелската враждебност винаги е била даденост за арабите. Още преди успешната бомбардировка на Израел, с цел да неутрализира иракския реактор „Озирак“, произвеждащ плутоний, през 1981 г., Ирак смятал Израел за свой временен, по летаргичен враг. Но след този израелски акт Саддам Хюсеин вече бил сигурен, че Израел заговорничел да атакува отслабения след войната с Иран Ирак. Той вярвал, че всяка израелска атака срещу него щяла да го свали от власт. От достоверни иракски източници става ясно, че примерът с трагичната участ на румънския диктатор Николае Чаушеску бил постоянно пред очите и в мислите на Саддам Хюсеин.

Параноята му се увеличавала с времето. Той започнал да изпраща открити заплахи срещу Израел, придружени от публични отричания, че Ирак разработвал ядрено оръжие, понеже страната вече разполагала с „достатъчно химическо въоръжение“. „Но, — добавял Саддам Хюсеин, — ние ще подпалим Израел, ако се опита да нападне Ирак.“ Защо Саддам Хюсеин си въобразил, че Израел планирал атака срещу него, си остава мистерия и досега. Единствената възможна теория е, че Саддам използвал тази заплаха като отклоняване от вътрешните проблеми на недоволните поданици.

Тази жестока противоизраелска реторика постигнала два резултата. Ирак си спечелил подкрепата на по-голямата част от арабския свят. Но тя успяла да изплаши и Запада, започнал да вижда в лицето на Саддам Хюсеин един нестабилен подстрекател към военни действия. Те били прави, макар че Саддам Хюсеин не се стремял сериозно към война. Той предприел още по-големи стъпки през 1990 г., за да могат Израел и САЩ да повярват в предположенията си. „Ирак не иска война — казвал Саддам Хюсеин. — Ние се бихме осем години и знаем какво означава войната.“ За да бъде сигурен, че съобщението му е стигнало където трябва, той го повторил и при посещението на един британски дипломат в Ирак.

До юни 1990 г. в ушите на разузнавателните аналитици би трябвало да зазвънят алармените звънчета за отговорността им да държат Ирак под око. Доказателствата вече били много ясни: добре въоръженият и вече пред финансов фалит Саддам Хюсеин постоянно отправял все по-застрашителни заплахи срещу съседите си и Израел. Заплахите към Израел му спечелили престиж в очите на по-голямата част от арабския свят, но пък му донесли много малко пари. В резултат на това Саддам Хюсеин се превърнал в нещо като втори Насър, но без необходимата сума пари, за да поведе арабите. Иракският лидер все повече заприличвал на оръжие с дръпнат предпазител в района на Залива, като ставал все по-непредсказуем и опасен. Той вече не можел да въздържа изблиците си на гордост и безпомощна ярост и се изправил пред огромен проблем. Единственият въпрос бил какво щял да направи по-нататък? С какво щял да подкрепи заканите си? Какви били неговите намерения?

Събитията, довели до нападението срещу Кувейт, били ясно обозначени. Ирак от дълго време претендирал, че държал правото на собственост върху своята малка южна съседка. След 1871 г., когато отоманският мюфтия Абд Аллах управлявал Кувейт, тогава подпровинция на Басра (най-южната провинция на Ирак), Багдад установил законово териториалните права над „иракската седемнадесета провинция“. Кувейт бил с много запаси на петрол, бил смятан за най-богатото кралство в Залива и бил беззащитен, което било мъчителна перспектива за всеки по-здрав наследник на Асирийската империя да не се втурне към него. За личност като Саддам Хюсеин желанието да разреши икономическите си проблеми в тази насока само с един майсторски удар било непреодолимо.

Но Ирак не само предявявал претенции към Кувейт, той се е опитвал да го напада и по-рано. През 1961 г. западащото правителство на тогавашния иракски лидер генерал Касем било мобилизирано за инвазия срещу Кувейт. Но следимперска Англия, която тогава още имала икономически интереси източно от Суецкия канал, се придвижила напред, за да възпре иракските лидери, акостирайки публично с флотата си там и сваляйки на сушата своите танкове, извикани на помощ от кувейтското правителство. Другите арабски държави също се присъединили към англичаните. Възпрени от очевидната готовност на англичаните да се бият и да използват сила, иракчаните отстъпили назад.

За разузнавателните аналитици от Лондон, Вашингтон, Париж и Москва картината на ситуацията в Кувейт не била напълно ясна. За да изпълни своето намерение за поредното си престъпление, Саддам Хюсеин притежавал необходимия мотив, възможности и средства. И не само това, държавата му и преди това веднъж нападнала Кувейт. Освен това, ако Саддам Хюсеин не предприемел нещо, и то скоро, той щял да фалира напълно и да се превърне в очите на целия смеещ му се зад гърба арабски свят в последния самовлюбен автократ, който отчаяно се опитвал да постави ръцете си върху парите на своите съседи. Кувейт бил идеалната жертва за извършването на забележителна международна кражба. Саддам Хюсеин още повече помогнал на разузнавателните аналитици с информация през лятото на 1990 г., когато ясно показал отчаянието си, извършвайки няколко отделни атаки срещу Кувейт. Кувейтското тогавашно управление (на семейство Ал-Сабах) показало странно безразличие към действията му.

Но все пак има определена доза унижение, на което може да се подложи един арабски лидер. На 16 юли 1990 г. дошъл ясен сигнал, че Саддам Хюсеин и неговият революционен командващ съвет били търпели достатъчно и вече тръгвали на открити вражески действия срещу своите съседи, които отказвали сътрудничество с Ирак. Тарик Азис, иракският външен министър, официално обвинил Кувейт и ОАЕ в извършването на вражески действия срещу Ирак „като провеждали нарочен заговор да удавят петролния пазар с такова количество петрол, което значително надвишавало позволената квота от ОПЕК“. Азис се оплакал, че това причинило на Ирак щети за 89 милиарда долара. Освен това той окачествил като вражески намерения и факта, че Кувейт откраднал петрола на Ирак, извличайки непропорционално количество от петролното поле Румалия, което било разположено от двете страни на тяхната обща граница.

Западната разузнавателна общност вече трябвало да бъде сигурна за намеренията на Саддам Хюсеин. Мистерия било защо тя не била сигурна. Част от проблема за западните разузнавачи, когато преценявали нюансите на арабските разузнавателни системи, се състояла в езиковите трудности. Арабската реторика не съдържала толкова ясни и разграничени сигнали в разтеглените си фрази, с които били свикнали западните разузнавачи. В арабския свят и най-страшните заплахи за въоръжени действия биват изказвани с тона на студено неодобрение на положението. За обикновения слушател било трудно да определи кога заплахата била достоверна, освен ако не бил запознат с арабската култура. Проблемът за западните аналитиците бил подобен на проблема от времето на Студената война, когато достоверността на фразите на обитателите на Кремъл можели да бъдат разбрани само ако ги превеждал и по-късно руснак. Защото за Съветския съюз езикът на марксизма изопачавал действителността и истината не можела да бъде разпозната с просто око от един лаик. В арабския свят по същия начин съществували различни критерии, чрез които се разграничавала истинската заплаха от изразяването на неодобрение.

По този случай разузнавателните аналитици не разбрали правилно развитието на положението. Разузнавателните аларми, които трябвало да посочат опасността от конфликт на 16 юли 1990 г., само седемнадесет дни преди нападението, изглежда не били включени. Поради необясними причини сигналите за нарастващото иракско отчаяние били определени само като поредното превъртане на дипломатическия винт от иракския лидер.

А всъщност това не било така. На 15 и 16 юли 1990 г. две дивизии на елитната иракска републиканска гвардия се придвижили на юг прекалено публично и заели позиции за битка в пустинята, на 20 мили северно от кувейтската граница. Както американските разузнавачи от НАТО, които работили по проблема от август 1990 г. до март 1991 г., казали по-късно: „Това беше «съвсем мъничък намек» за истинските намерения на Саддам Хюсеин.“

{img:naj_golemite_gafove_karta_27.png}

На следващия ден Саддам Хюсеин увеличил напрежението. Избирайки специално за реч пред нацията деня на Баасистката революция, в нея той отправил предизвикателство към Кувейт и ОАЕ, сочейки Кувейт като крадец на иракския нефт. Освен това той публично го обвинил в нарочно увеличение на производството на петрол и за първи път претендирал, че кувейтците нарушавали целостта на границите му. Това, както го определил Саддам Хюсеин, представлявал сериозен акт на агресия. И накрая, за да налее още масло в огъня, Саддам Хюсеин заявил, че коварният Кувейт заговорничел зад гърба им със западните и ционистките империалисти, за да унищожат арабската кауза. Той изискал от „двете мошенически държави“ да се вземат незабавно в ръце „за предпочитане с мирни средства“, но ако те не го направели, то Саддам Хюсеин вече им отправял последно предупреждение. „Ако думите не свършат работа, за да ни защитят, то пред нас не стои никакъв друг избор, освен да предприемем незабавни контрадействия, за да поправим нещата.“

Тази реч приличала на ултиматум. Тя би трябвало да катализира и постави нащрек действията на разузнавателните служители и политиците. Особено щом Ирак предприел действия за обявяване на финансови искания и изпращането на бронирани дивизии при кувейтската граница. Още тогава трябвало сериозно да се вземе предвид и засилващата се параноя на Саддам Хюсеин. И накрая, заключителните реплики в речта му не трябвало да оставят съмнение за страничния слушател относно намеренията му. В тях той заявил, че „не останало време за разговори“ и освен това казал, че ако Кувейт не откликне на иракските искания, то „той щял да понесе съответните последствия“.

Америка забелязала движението на иракските войски по кувейтската граница. Съществували малко места в Средния Изток, докъдето сателитите на американската национална разузнавателна служба не можели да достигнат. Това довело администрацията на президента Буш до официално предупреждение на Ирак, че САЩ щял да „застане зад гърба на приятелите си“ в района на Залива. Това бързо изявление на САЩ не било толкова солидно, както прозвучало отначало. То имало за цел само да разсее напрежението в обстановката. Изявлението на Съединените американски щати се основавало на неправилната преценка, че Саддам Хюсеин всъщност нямал предвид това, което казал. Американското изявление целяло само да предупреди хората и да помогне, доколкото е възможно.

Американското министерство на външните работи и ЦРУ били убедени, че Саддам Хюсеин блъфирал и нямал намерение да предприема каквито и да било действия. Още повече, че вече и притеснените кувейтци се съгласили с тях в този ред на мисли. Освен това те помолили своите американски приятели да не правят повече агресивни изявления, „защото така рискували да възпламенят и без това нагорещената обстановка“. Саддам Хюсеин използвал заплахите само като съществен елемент от преговорите, заявили кувейтците, и при всички случаи те били в подобна ситуация и преди това. Саддам Хюсеин отправял същите заплахи и в миналото. „Нямало причина за паника и САЩ трябвало да се отдръпнат настрани, за да не влошават повече ситуацията.“ Кувейтците обаче сгрешили в едно нещо: Саддам Хюсеин наистина правел заплашителни изявления и в миналото, но те винаги били на арабски конференции, при закрити врати. Той никога преди това не отправял такива заплахи на открито, в публичното пространство. Имайки предвид факта, че вече се бил обявил за лидер на антиционисткото арабско движение, Саддам Хюсеин имал много да губи, ако не държал на думите си, особено вкъщи.

Америка решила след това развитие на ситуацията да преправи своето публично изявление, за да облекчи кувейтските притеснения, но вътрешните й действия показали, че не всеки човек в американското разузнавателно и политическо общество бил убеден в правилността на това решение. Към 24–25 юли 1990 г. американската администрация започнала да изпитва съмнения дали наистина Саддам Хюсеин „вдигал само излишен шум, дрънчейки с мечовете си“, както той убеждавал притеснения президент на Египет, Хосни Мубарак. Американските петролни танкери KC-135, които зареждали с гориво американските самолети, започнали да се разполагат в Залива и било обявено началото на грандиозно военно обучение. Повече притеснени от него били самите кувейтци. В багдадската преса се появили алармиращи доклади, че „чуждестранни войски се намесвали в региона“. За Кувейт термина „чуждестранни войски“ означавал две различни неща: или САЩ, или Ирак. Те не искали на територията си нито една от тези войски и помолили Вашингтон за дискретност.

Разглеждайки събитията през последните две седмици на юли 1990 г., става ясно как ситуацията ускорила събитията. Някъде по трасето Саддам Хюсеин взел решение да предприеме нападението, но е трудно да се каже кога. Един надежден човешки разузнавателен източник вътре в революционния командващ съвет щял да свърши идеална работа за целта. Конспиративните теории за дългосрочното планиране на Ирак да завземе Кувейт не били последователни. Ирак винаги е имал желание да сложи ръцете си върху Кувейт и неговия петрол. Естествено, той имал и постоянна военна възможност да го направи. Намерението за действие винаги било ключът към всяка акция. Последното решение никога не е процес от дълго обмисляне. Това, което било ясно, е, че Ирак очевидно само дрънкал с мечове на 15–16 юли. Но до 25 юли Саддам Хюсеин окончателно решил да нападне и мечовете били извадени от ножниците.

Два въпроса стояли пред разузнавателните аналитици: дали Ирак можел да бъде възпрян и какво накарало Саддам Хюсеин от просто отправяне на заплахи да поеме риска за конкретни действия? Първите разузнавателни индикации, че проблемът поемал в нова насока, се появили през май 1990 г., когато Саддам Хюсеин започнал своята кампания срещу ОАЕ и Кувейт за цената на петрола. Нито една държава не можела да рискува да се намеси, а още повече да предприеме война, имайки предвид, че била пред банкрут, дори и да я управлявал такъв горделив и параноичен диктатор. Всяка логична преценка тогава можела само да изразява съмнения за действията, които можел да предприеме Саддам Хюсеин.

Но тези предварителни индикатори били подкрепени от постоянното биене на барабаните, от агресивните изявления, ставащи все по-остри и от нарастващите иракски искания. Някъде между края на май и началото на юли 1990 г. изолираните разузнавателни индикатори се увеличили до дузини заплашителни сигнали. Западните разузнавателни агенции вече изпращали поток от предупредителни сигнали, предвиждащи агресивни действия. Между май и юли 1990 г. някой трябвало да предприеме нещо, за да спре Саддам Хюсеин да не отиде прекалено далеч.

Проблемът с възпирането на Саддам Хюсеин от вражески действия, въпреки предположението на западните разузнавателни агенции, че атаката срещу Кувейт била определена вероятност, по-късно се изразил в дипломатическата двусмисленост, с която САЩ хем се опитвали да застанат на твърди позиции, хем ги смекчавали, издавайки противоположни „разяснения“ и „заповеди“. Например когато те придвижили своите танкери KC-135 и корабите си към Залива на 21 юли „за да дадат необходимия сигнал на Саддам Хюсеин“, както заявил Пентагонът, в същото време адютантът на американския министър на флотата дал изявление пред пресата, за „да изясни ситуацията“, в което заявил, че тези кораби не били в пълна бойна готовност. А на 24 юли, когато Пентагонът заявил, че „САЩ били длъжни да подкрепят самоотбраната на приятелите си в Залива“, официалните служители отказали да потвърдят дали САЩ щели да помогнат на Кувейт, ако той бъдел атакуван от Ирак. Този развой на събитията довел до невъзможна ситуация. Допълнителните „разяснения“ само навреждали, а не помагали на разузнавателните агенции и дипломатическите отношения.