Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Ситуацията страшно се объркала. Дали САЩ подкрепял Кувейт през юли 1990 г., или не? Ако дори сега отговорът на този въпрос не ни е ясен, то със сигурност не е бил ясен и на иракчаните тогава. Те били много объркани. Било ли това известната двуличност на американските дипломатически отношения, чиято крайна цел била да накара врага да размисли и да се откаже от планираните си действия? Или било хвърляне на прах в очите, подкрепяйки Кувейт с меки думи, но не и с истински намерения? Какви били намеренията на американския президент Буш? На 25 юли обърканият Саддам Хюсеин решил да открие това сам. Той внезапно изпратил на американския посланик в Багдад бележка, в която изисквал да го уведоми до един час какви били истинските намерения на Съединените американски щати. Американският посланик, Ейприл Гилеспи, накрая постигнала своята дълго преследвана политическа цел през последните две години: да се срещне очи в очи с иракския диктатор.

Разказите за това, което трябвало да се превърне в плодотворна среща преди войната в Залива, коренно се различават. Съществуват два източника, разказващи за случилото се през онзи ден: копие от свидетелските показания на посланик Гилеспи, представени пред сенатската комисия по външни взаимоотношения във Вашингтон на 20 март 1991 г. и иракската официална версия на диалога, която не била дискутирана от американското министерство на външните работи. Срещата оставила у Саддам Хюсеин впечатлението, че ако той нападнел Кувейт, то САЩ нямало да се намесят. Ако той разбрал тъкмо това, то било погрешно.

Всяка среща притежава своята химия и психология. Напълно нецелесъобразно било, че западните либерали и феминисти изпратили жена за посланик в арабския свят. Това винаги трябвало да бъде пресметнат риск. В една култура, където само мъжете контролирали властта и събитията, а „силните мъже“ се ценели високо, женските пълномощници се смятали за недостатък, освен ако не демонстрирали в работата си, че били необикновени властнически фигури или че можели да завземат властта принудително. Политическата коректност можела да приеме в редиците си политици, завършили провинциални университети, но арабският свят бил непримирим към необичайното. Един от първите уроци на дипломатите е да научат още в началото на кариерите си, че трябва да се справят със света такъв, какъвто е, а не какъвто те биха искали да бъде. Практичността на дипломацията отмивала от характера на всеки разумен дипломат илюзиите и идеализма, защото не всяка нация споделя едни и същи морални ценности.

Посланик Гилеспи вероятно не оставила у Саддам Хюсеин впечатлението, че САЩ били решени да защитават Кувейт, ако Ирак го нападнел. Нито един друг аспект на американската грешна преценка преди войната в Залива не получила такъв щателен оглед, както първата и единствена среща между посланик Гилеспи и Саддам Хюсеин. Критиците заявяват, че тя дала зелена светлина пред Саддам Хюсеин, защото на нея било изразено мнението, че САЩ щели да стоят настрана от иракските действия в Кувейт. Тези твърдения били по-късно отхвърлени категорично от американската посланичка Гилеспи.

Ясно е, че за краткото време, което й предоставил Саддам Хюсеин, било трудно за посланик Гилеспи да влезе във връзка с Вашингтон, за да получи пресни напътствия. Ейприл Гилеспи трябвало да представлява американските интереси само въз основа на политическите наставления, които й били предоставени преди това от американското външно министерство и които не можели да се обновяват често при бързо развиващата се международна криза. През този горещ следобед в Багдад недостатъчните разузнавателни преценки, слабата национална политика, иракското отчаяние и дипломатическата предпазливост се обединили, за да се превърнат във фатална комбинация. Вече е ясно, че на 25 юли Съединените американски щати загубили последната си възможност да възпрат Саддам Хюсеин да не нападне Кувейт.

Саддам Хюсеин започнал срещата с типичната си филипика срещу арабските си съседи и Съединените американски щати. Той основно наблегнал на иракската икономическа молба, обяснявайки с ярост всеки детайл. Той обвинил Съединените американски щати „в подкрепа на кувейтската икономика срещу иракската икономика“ и после, както всички несигурни в себе си кавгаджии, започнал да ругае: „Ако вие, Съединените американски щати, използвате сила срещу нас, то ние знаем как да ви отговорим. Ние също можем да окажем срещу вас сила. Ние не можем да дойдем до вас, но отделни араби могат да ви стигнат, където и да сте.“ Посланик Гилеспи разбрала, че Саддам Хюсеин заплашвал с терористични атаки.

Тя запазила хладнокръвие, типично за арабското дипломатическо поведение. Трудността се състояла в това да отдели баластрата от истинските заплахи и да идентифицира конкретните сигнали за предложения, които ядосаният иракски лидер би могъл да й предостави за обсъждане или за преговори по-късно. Това била непосилна задача за първата й среща със странния, сърдит, емоционално нестабилен и ругаещ арабски диктатор. Но Гилеспи разполагала със своите напътствия от американското външно министерство. Нейните ясни инструкции били да потушава всяка криза, а не да налива масло в огъня на опърничавостта на Саддам Хюсеин.

Тя се опитала да успокои Саддам Хюсеин, посочвайки, че САЩ не желаел да предприема вражески действия срещу Ирак и че не участвал в заговор срещу иракските интереси. Гилеспи наблегнала главно на това, че разполагала „с инструкции лично от американския президент да търси почва за развиването на приятелски взаимоотношения с Ирак“. Нали президентът попречил на опитите на Конгреса да наложи икономически санкции срещу Ирак? Тя продължила да излага американската позиция, заявявайки категорично: „Президентът Буш е интелигентен мъж. Той няма да декларира икономическа война срещу Ирак.“

Срещата започнала да се развива в определена форма и с ритъм, които после щели да имат сериозни последствия. Мрачният иракски президент изложил своите болки и пак отправил заплахите си за извършване на определени действия, ако не постигнел своето. Ейприл Гилеспи утешавала начумерения арабин, успокоявала го и се опитвала да прави в процеса на монолога му уверения, че нямало никакъв проблем и че те всички искали да си останат приятели. Гилеспи дори стигнала по-далече. Действайки пак въз основа на инструкциите от вашингтонското министерство на външните работи, тя поела една линия на поведение така, както в САЩ разбирали молбата на Саддам Хюсеин за петролния пазар. Тя заявила пред Саддам Хюсеин, че в Америка имало щати — производители на петролни продукти, заинтересовани да купуват петрол на цена, по-висока от 25 долара на барел, които подкрепяли неговата гледна точка. Саддам Хюсеин позволил на този етап да бъде умилостивен, но допълнил, че още бил твърдо решен да не позволи на Кувейт да продължи да мами държавите-членки на ОПЕК и петролната квота. Американската посланичка пак го утешила, допълвайки: „Моите преценки след двадесет и пет годишна служба в тази сфера ме карат да си мисля, че твоята политика ще получи широка подкрепа от арабските ти братя. Този проблем не е свързан с Америка, — заявила тя. — САЩ по принцип не си създава мнение за възникналите спорове между арабските държави, какъвто е и вашият граничен спор с Кувейт.“ Всъщност американският министър на външните работи наредил „на нашия официален представител да повтори няколко пъти тази наша позиция“.

Посланик Гилеспи по-късно деликатно контраатакувала Саддам Хюсеин, настоявайки за изясняване на арабските намерения за Кувейт, въпреки че поставила въпроса „в дух на приятелство и помирение“. Сега било ред на Саддам Хюсеин да я увери, че предпочитал да открие мирно решение на спора. „Ние няма да предприемаме нищо, докато не се срещнем с кувейтците. Когато се срещнем и установим, че има някаква надежда да постигнем разбирателство с тях, тогава няма да предприемаме нищо.“ Все пак той си запазил отворена вратичка за действия, допълвайки: „Ако не можем да открием мирно решение на въпроса, то естествено е, че Ирак няма да приеме смъртта като решение, дори то да е най-мъдрото решение до момента.“ Дали това не била арабска реторика, изразяваща истинска заплаха? Това трябвало да прецени посланик Гилеспи. Все пак тя присъствала на срещата.

След това Саддам Хюсеин напуснал стаята, оставяйки вглъбената в себе си американска посланичка сама за половин час, докато той разговарял по телефона с президента на Египет, Хосни Мубарак, който се опитвал да посредничи при кризата. Щом се върнал, Саддам Хюсеин се усмихнал и изглеждал успокоен. Той искал по-бързо да приключи срещата, казвайки на Гилеспи, че „вече нямало проблем и че Кувейт и Ирак щели да се срещнат на двустранни преговори в Джидах следващата седмица“.

Дали американската посланичка получила обещание от Саддам Хюсеин да не предприема силови действия срещу Кувейт на срещата им, никога не станало ясно. Въпреки че всеки разговор съдържал неизказани мисли, в този случай нямало съмнения, че тонът на срещата, в Багдад на 25 юли, бил ясен за събеседника. Посланик Гилеспи по-късно признала, че иракското описание на събитията тогава било „осемдесет процента вярно“. Всъщност, заплашвайки и сипейки укори, Саддам Хюсеин получавал удовлетворение. Според елегантната фраза на Лорънс Фрийдмън, за Саддам Хюсеин, „САЩ му подавали ръка за приятелство, карайки го обаче да се държи подобаващо“.

Ако работата на дипломацията била да изпраща ясни сигнали по време на криза, то тя се провалила през този следобед. Не само че вече пътят от Басра до Кувейт и петролните им полета бил открит, но и според Саддам Хюсеин американският президент, единственият човек в света, имащ правото да затвори вратата, бил в приятелски отношения с Ирак и поддържал политиката му. Много хора смятат, че изходът от срещата представлявал дипломатическа и разузнавателна катастрофа. Това, което накрая става ясно е, че посланик Гилеспи, изглежда, не успяла да разбере правилно последствията от срещата. Уверена, че кризата между САЩ и Ирак била приключила, тя дори започнала да подготвя плановете си за почивка и телефонирала на американското външно министерство, че „намеренията на Саддам Хюсеин били да се разреши мирно спорът и че изглеждал напълно откровен“. Дори и той да я е подвел по време на срещата, записите от проведения разговор не оправдават това нейно мнение.

Останал един последен шанс за мирно уреждане на нещата: провеждането на иракско-кувейтски преговори в Джидах, Саудитска Арабия, насрочени за 31 юли. Макар че доказателствата сочели, че капитулацията на Кувейт на разговорите трябвало да спре нападението, още имало шансове за диалог. Все пак поведението на Кувейт на срещата било непредпазливо. Ако САЩ не подкрепели Ирак в случая, то тогава и Кувейт нямал шансове. За изненада на иракския вицепрезидент Изат Ибрахим, кувейтската делегация предложила само частица от исканата сума от Ирак, едва девет милиарда долара. Било жест на добра воля от Кувейт да даде така своята лепта за изплащането на иракските военни задължения. Но Ирак щял да получи тази сума само ако оттеглел завинаги териториалните си претенции към Кувейт. Ибрахим избухнал и се върнал веднага в Багдад. Кувейтската делегация останала да чака следващия кръг преговори, които щели да се превърнат в дълго арабско уреждане на спора, надлъгване и надхитряне.

В последвалото денонощие вече било късно за предприемането на каквито и да е действия. Независимо от телефонното обаждане, на 31 юли на йорданския крал Хюсеин до американския президент Буш, че „иракчаните били сърдити и наистина се стягали да предприемат действия“, времето за преговори за допълнително уреждане на нещата вече било изтекло. Само директната американска заплаха можела да спре тогава Саддам Хюсеин, но благодарение на посланик Гилеспи, иракският лидер щял да сметне това поведение за непонятна промяна в американската позиция по въпроса. Дори на този етап Кувейт още не желаел да помоли американците за помощ, страхувайки се да не си навлече гнева на своите арабски братя. Американското правителство също не искало да се намеси, за да не възпламени и без това нажежената ситуация, при която иракчаните вече дори разположили 100 000 войници по кувейтската граница. Събитията надхвърлили дипломатическите преценки с връхлитането си. В края на деня на 2 август 1990 г. Кувейт бил нападнат и така прекратил съществуването си като независима нация.

Разузнавателната следа от размяната на документи и информация от онези дни била значителна и била ясен индикатор за истинските намерения на Саддам Хюсеин. Между 25 юли и 31 юли иракчаните започнали мощно да изпращат подкрепления на бойните си сили на юг. Те изпращали амуниции и военни конвои към своите най-предни дивизии и разполагали значително количество кутии със снаряжение в районите, където се очаквало да бъдат предприети атаките. Във Вашингтон разузнавателните агенции незабавно доловили настъпилата в статуквото промяна, използвайки сателитната си информация и сигналните разузнавателни агенции. Те веднага уведомили Белия дом и американското външно министерство, че иракските военни сили вече били прекалено концентрирани и възнамерявали да атакуват. Военната иракска сила вече била „непропорционална на задачата си, която заявявала, че изпълнявала там, освен ако те наистина блъфирали“, както се казвало в разузнавателния доклад, изготвен от националната разузнавателна служба на 30 юли. Пентагонът и националната разузнавателна агенция продължили да излагат тезата си, заявявайки, че Саддам Хюсеин според тях „щял наистина да използва силата си“. Това представлява навременно и ясно разузнавателно предупреждение, отговарящо на всички стандарти.

Останалата част от американската администрация, имайки доверие в официалното изявление на посланик Гилеспи, не предприела нищо в тази насока. Един френски източник заявил, че Вашингтон разполагал с надежден индикатор за иракските намерения. Американското разузнаване дори засякло иракски доклад, в който било описано развитието на американските „бездействие и пасивност“ при големи военни акции в миналото. Кипър през 1974 г. китайците в Тибет и съветското нападение срещу Афганистан през 1979 г. били описани като примери, в които американците не направили нищо и не подкрепили нито една от държавите. Съществувала само една причина иракчаните да проявят такъв интерес за поведението на американците — в случай на конкретни провокации. Ако онова, което твърдели французите, било истина, то вече имало още един разузнавателен индикатор за истинските намерения на Саддам Хюсеин.

Но всичко било напразно. В ранните часове на 2 август 1990 г. две елитни военни части на иракската републиканска гвардия пресекли границата, за да нападнат Кувейт. Докато доставените от Съветския съюз танкове на иракските дивизии „Медина“ и „Хамураби“ се придвижвали на юг, мощен боен удар превзел петролните полета на Варба и Бубиян, а специалните иракски сили се разположили на ключови позиции в град Кувейт. За едно денонощие битката приключила. Забележително е, чак три часа, след като тя започнала, кувейтците помолили САЩ за помощ. Но дори тогава те претендирали тя да бъде „строго поверителна, за да не запали още повече искрите на горещия конфликт“.

Тяхната молба била безсмислена. Ситуацията била възпламенена достатъчно, щом те вече били обградени и по тях стреляли. Кувейт станал окупирана иракска провинция. Искрица надежда обаче се появила от най-неочаквания човешки източник на информация. Вторият главнокомандващ военната разузнавателна служба на Саудитска Арабия, преоблечен като бедуин, в началото на окупацията се скитал из Кувейт цели три дни, като набелязал местоположението на всички иракски части, преди да се завърне незабелязан вкъщи. Там той предоставил на своите началници достоверна и точна информация за разположението, въоръжението и бойния дух на иракската армия. Нито един друг източник на информация не би могъл да предостави тези данни, както този старомоден начин за изготвяне на разузнавателен доклад.

Както и израелците пропуснали да забележат неизбежния проблем в Йом Кипур през 1973 г., а британците пренебрегнали разузнавателната информация за предстоящия конфликт във Фолкландските острови през 1982 г., така и Съединените американски щати били подведени от собствените си дипломати и политически сътрудници в измамните им информационни сведения за иракските възможности и намерения през 1990 г. Но дори това да било така, оставали въпросите за разузнавателните грешки, допуснати при войната в Залива, но не как администрацията на Буш пропуснала да забележи индикаторите за войната, а защо. Пропускът не се дължал на събирането на разузнавателна информация, понеже САЩ имал достатъчно разузнавателни източници, проблемът се състоял в анализа и интерпретацията на събраната информация. Този пропуск още веднъж доказвал известната теза, че американската външна политика често не била централизирано контролирана, заради наличието на вътрешни различия и много съревноваващи се влияния. Тези сили може би били предизвикани от определен интерес да не се разкрива много сериозността на проблема или да не бъде признато съществуването му. Кореспондентът на Американската радиопредавателна компания, Джон Кули, казал през 1991 г. следното:

Изглежда учудващ фактът, че военният успех в Залива с 15 000 убити и 30 000 ранени иракчани, докато силите на коалицията дали под хиляда жертви, всъщност се смята за провал. Успехите на военните и логистичните сили на местна почва, точността на високотехнологичните оръжия, показвани нощем по телевизията, подготвените офицери и войници, създават впечатление за безспорен успех. Всъщност не всички снимки на високотехнологичните оръжия били показани публично по телевизията. Освен това съществували много снимки на високотехнологични бомби, които не били показани пред обществото, защото трябвало да се види как полита във въздуха мост, пълен с хора. Не били показани и снимки на ужасените лица на иракските граждани, които се срещали очи в очи със смъртта. После екранът потъмнявал до черно. Военните избрали да не показват тези картини по време на главните телевизионни емисии от деня. Показаните по телевизията грешки, които извършвали войските на НАТО при бомбардировките в Косово през 1999 г., само доказали колко били прави тогава американските военни да не показват всичко по телевизията.

Сред този военен успех и технологически постижения, една от сферите не се справила със задачите си, независимо от огромните пари, които били инвестирани в нея: разузнавателната сфера. Ако успехът по време на битката не изострил до крайност този провал, никога нямаше да разберем за проблемите, които съществували в разузнавателната система преди и след войната. Още дълго преди войната, преди избухването на революцията в Ирак през 1979 г., Западът постоянно подценявал заплахата от Ирак в лицето на Саддам Хюсеин, която била отправяна постоянно към него и към територията на Залива. Вместо да бъде оценяван правилно като един нестабилен фактор в необичайно нестабилна ситуация, Ирак бил считан за балансьор в иранските взаимоотношения с шиитския фундаментализъм. Американците тайно подкрепяли Ирак с няколко разузнавателни и обучаващи програми.

Това бил сериозен провал в политическите и разузнавателните анализи, още повече, че приятелите на Запада в Залива, постоянно предупреждавали, че особеното съчетание на тирания, военни възможности и амбиция в характера на Саддам Хюсеин, било толкова дестабилизиращо обстановката, колкото я дестабилизирали и най-ненормалните молли (свещеници) в Техеран. Поради необяснима причина този съвет все бил пренебрегван и Саддам Хюсеин представлявал за западните политици сила, която всъщност стабилизирала Средния Изток. Няколко разузнавателни агенции трябва да си понесат отговорността за това неправилно интерпретиране на ситуацията, особено за периода 1985–1989 г.

Присъдата е още по-сурова поради това, че разузнавателните агенции тогава не пропуснали нито едно разузнавателно сведение за Саддам Хюсеин и действията му преди войната в Залива. Напротив, те колекционирали всякаква разузнавателна информация. Те се провалили в опита си да разберат значението на фактите. Един от служителите на ЦРУ заявил по-късно: „Всичко, от което се нуждаехме, беше един проклет агент в републиканския съвещателен съвет на Саддам Хюсеин.“ Добрите шпиони, които можели да предоставят надеждна информация за намеренията на един диктатор, били трудни за откриване. Американците не разполагали дори и с незначителен шпионин в лагера на диктатора, който да им насочи вниманието към емоционалната нестабилност на Саддам Хюсеин. Но независимо от това западните наблюдатели разполагали с достатъчно доказателства за истинската същност на иракския президент.

Западът имал дълга история на принципна подкрепа за Саддам Хюсеин. През 1981 г., въпреки саботажните действия на Израел срещу марсилските докове, от които се транспортирали най-важните резервни части, французите приключили успешно с построяването на ядрената централа „Озирак“ в Ирак. Израелците незабавно бомбардирали цеха за производство на плутоний, докарвайки до ярост тогавашния френски президент Франсоа Митеран. Своето неудоволствие от този акт показал и американският президент Картър, чиято администрация снабдила израелските атакуващи с достоверни мишени за унищожение чрез своите разузнавателни сателити.

Независимо от временното отстъпление на западните страни, военната помощ, които те предоставяли на Ирак, продължила да пристига към Саддам Хюсеин и през целия период на осемдесетте години. Само французите правили бизнес за по два милиарда долара годишно и продали въоръжение за 5 милиарда и 600 хиляди долара, в подкрепа на първата война в Залива. Към французите се присъединили и все по-огладняващите американски компании за производство на оръжие. Америка започнала да налива въоръжение в Ирак след 1982 г.: хеликоптери, двигатели за подводници и военни кораби, амуниции и резервни части. Американската помощ за Ирак нараствала все повече с развитието на войната с Иран. През 1984 г. Конгресът одобрил проекта „Наклон към Ирак“ и САЩ извадил Ирак от официалната листа на нациите, подкрепящи тероризма. В средата на осемдесетте години Америка давала още по-свободни търговски кредити на Багдад, възлизащи на половин милиард долара, само за да закупят иракчаните сто и петдесет хиляди тона американски ориз.

Американците не били сами по време на тази си мисия. Британците също се присъединили към търговските печалби, които получавали от подкрепата си за Саддам Хюсеин. До нападението на Ирак над Кувейт британците доставяли на Саддам Хюсеин радари, комуникационна техника и технологически пакет за развитие на ядрени оръжия, включително и на плутоний и торий, използвани за производството на ядрени реактори; самолетни двигатели, артилерийските контролни стрелкови системи и новите артилерийски ракети и оръжия за ракетните установки, произвеждани от допълнителната помощна компания „Вайкърс“. Тези стоки включвали и доставката на смъртоносните химикали тиодиликол и тионил хлорид — основни съставни части в производството на отровни газове, както и доставката на нервнопаралитични газове, произвеждани от компанията МСР ООД.

Никой в разузнавателната общност не се чувствал спокоен от търговията с тези смъртоносни оръжия, с които бил снабдяван диктаторът, както и от предоставените му оръжия за масово поразяване. През март 1992 г. Робин Робинсън, принципен цивилен служител от Квакерите, подал оставката си от секретариата на смесения разузнавателен комитет, изразявайки своите притеснения за лицемерието на британското правителство в търговията с оръжие с Ирак.

Но това не повлияло на последвалите събития. Търговията с Ирак била печеливш бизнес.

При един от най-подозрителните ходове в тази ситуация, в края на осемдесетте години бил създаден иракско-американски търговски форум, основан от пенсиониралия се американски посланик, Маршал Уили. На този форум бил представен светът на най-големите оръжейни компании, големият бизнес, произлизащ от това, както и добрите правителствени взаимоотношения. Компании като: „Ексон“, „Мобил“, „Бел“, „Локхийд“ и „Дженерал Мотърс“ били набързо вписани като участници в този новосъздаден форум и американската подкрепа към Ирак вече била провеждана чрез това полуофициално независимо тяло на високо ниво. Когато 4 милиарда американски долара на тази организация изчезнали мистериозно от клона на Италианската банка в Атланта, за никого не било изненада, че американската хазна блокирала достъпа до информация по този случай.