Стефан Цанев българскихроники
Георги Обретенов, Стоил войвода и още 33 000 исусовци
жүктеу/скачать 1.57 Mb.
|
- Бұл бет үшін навигация:
- Турц i а ке падне
- Панайот Волов
- Георги Бенковски
- Хвърковата чета
Георги Обретенов, Стоил войвода и още 33 000 исусовциБила тъмна студена нощ, на втория ден после Ивановден, когато падналият сняг се сковава като дъска. Тихият бял Дунав отдавна бил посребрен с прозрачен лед, всичко било тихо и спокойно, всяка жива душа се намирала в своето жилище, никой не искал да се наслаждава на януарската нощ, с изключение на прочутите влашки вълци, които крачели по леда без паспорти. В тази грозна нощ по гладката повърхност на замръзналия Дунав вървели един подир друг двама другари, които се държели за ръцете, за да пазят равновесие по хлъзгавата равнина. Тия били облечени в черни мушами и носели в по едната си ръка малки чанти, в които се съдържало всичкото им богатство. Тия двама души били бъдещите двигатели на Панагюрското въстание Волов и Бенковски, които първи потеглиха от Гюргево за България и минаха Дунава на Ряхово. Другите апостоли минаха малко по-после, кой отгдето му прилегне. Стамболов, Караминков, Икономов и други минаха отдолу под Русчук, втори - през Свищов, трети - на Лом и пр., - без да ги подуши ни най-малко турското правителство. Това преминувание се извърши от 15 януарий до 1 февруарий [1876] - пише Захарий Стоянов. Да разказвам за Априлското въстание, да се меря със Захарий Стоянов - не съм си го даже помислял. Тук аз само ще преразкажа накратко написаното от него и от още някои други свидетели1. (Ако искаш, читателю, да видиш подробно и истински кое как е станало, разказано не само от очевидец, но и от участник в тези страшни и славни събития, вземи и прочети отново неговите „Записки по българските въстания".) Зимата свършила изведнъж, още в края на януари, и апостолите се разшетали из селата. Чудна беше наистина тая пролет! В началото на месец февруарий жълтият минзухар и гиздавото бяло кокиче прецъфтяваха вече и работниците оряха по бели ръкави; около Се. Четиридесет мъченици нивите се бяха покрили с клас, листето на гората надминуваха величината на мише ухо, птиченцата следваха своя концерт, слънцето препичаше като по Гергьовден, всичко заспало се беше пробудило... Спомняш ли си, читателю, в нашата история имаше още една такава необичайна пролет - през 1185 година, след която братята Асен и Петър вдигнаха народа на въстание и освободиха България от византийското робство: През януари цъфнали ябълките и черешите - това предвещавало, че ще се случи нещо необикновено - и народът притихнал в очакване... (виж с. 309 в Книга втора). Народът и сега притихнал в очакване. Че ще се случи нещо необикновено точно тази година - имало и друго знамение: като се обърнат буквите на изречението Турцiа ке падне в черковни цифри, сборът им прави 1876, сиреч: това е годината, когато Турция ке падне! Ако не вярваш, читателю, и ако нямаш друга работа, може сам да пресметнеш: Т=300, У=400, Р=100, Ц=900, I=10, А=1, К=20, Е=5, П=80, А=1, Д=4, Н=50, Е=5; събери сега цифрите: 300+400+100+900+10+1+20+5+80+1+4+50+5 = 1876 При всичките ми питания и издирвания - пише Захарий - аз не можах да се добия до името на гениалния автор на това знаменито откритие. Ако това лице, което и да е било то, живо или умряло, беше написало хиляда дебели томове, не щеше да подпали толкова огъня в сърцата на българския народ, колкото можа да достигне това само с три думи. Още щом като преминали с Волов по заледения Дунав и стигнали в Тракия, Бенковски изведнъж си показал рогата. Но преди да видим какви са били тези рога, нека се запознаем накратко с житието на тези двама апостоли. Панайот Волов бил роден в Шумен, учил бил в Белград и Николаев, бил човек на книгата, на топлото слово и убеждението2, бил по едно време председател на Шуменския Революционен Комитет, но опитът му да отнеме българската годеница на един френски инженер го вкарал в затвора; като излязъл от там, избягал в Румъния, през 1875 година трябвало да организира въстанието в Троян, но както видяхме, нищо не излязло. Както и да е. Георги Бенковски бил пълна негова противоположност. Родил се бил той в Копривщица, носел негероичното име Гаврил Хлътов, учил-недоучил Гаврилчо основно училище (и до края на живота си не криел своята ненавист към граматиците, към точките и запетайките), после чиракувал при терзия-абаджия, но и това му омръзнало и 16-годишният Гаврил напуснал скучния еснафски град и се запилял в Мала Азия, уж се занимавал там с търговия, а се сдушил с една разбойническа чета, смес от турци и българи, ударил го на разбойничество и на любовни авантюри; левент, хубавец, силен и дързък, обличал се като истински франт - копривщенска бяла риза с махрама, два елека от джанфес и кадифе, с огнена бродерия от синци и цветни орнаменти, и чепкенът, с пуснати колчаци, тънко изработени с най-отличния ибришимлия гайтан по ръбовете; и на всичко туй отгоре яздел буен, блестящ скъп кон - ат, с голяма златна монета-пендар сред мощната гръд, а на пендара личал юнашки надпис, наедро и бляскаво начъртан: „машалла (слава) на ездач!”1. След като скитал 15 години из Мала Азия, попаднал най-сетне в обетованата влашка земя, станал продавач на хляб - но занаят ли е това за характер като неговия? Харесал му буйният Ботев, започнал да се умилква около него, после около Стамболов, не претендирал още за нищо, държал се хрисимо, в Гюргево охранявал послушно „казармата", пратили го, както видяхме, със Заимов да подпали Цариград, но тук, ако друго не успял да направи, купил си от един поляк паспорта му - и така за Цариград заминал Гаврил Хлътов, от Цариград във Влашко се завърнал Георги Бенковски. Докато интелигентът Панайот Волов прилагал тактиката на тихото убеждение, без да скрива от хората истината и опасностите, които ги чакат (и резултатът бил никакъв), авантюристът Георги Бенковски, подобно на Димитър Общи, лъжел на воля (и тази негова пропаганда въздействала безотказно): от една страна, той плашел селяните, че турците идната пролет са решили да проведат всеобщо клане на българите, страшни времена щели да настанат за нашия народ, дете в майка ще проплаче, затова спасението е само едно - и ние да грабнем оръжието, а всички ония села, които не въстанат заедно с всичкия народ, ще да бъдат оставени на турския произвол; от друга страна, примамвал хората, като ги убеждавал, че Дядо Иван е нагазил вече Дунава - и чака само знак; че Сърбия и Черна гора са струпали войските си по границата с Турция - и чакат само знак; че Гарибалди е в Дубровник - и чака само знак; че Панайот Хитов и Филип Тотю са сбрали под байраците по две-три-четири-пет хиляди въоръжени до зъби юнаци - и чакат само знак; че народът в другите краища на България е грабнал отдавна вече оръжието - и чака само знак... Когато Волов се опитвал да го възпре, Бенковски се провиквал: - Тия хора не искат да разберат, че с граматика и запетайки не се освобождава отечество! Не бил съгласен с тези лъжи и старият съратник на Левски бай Иван Арабаджията: - Слушам, че вие, апостолите, сте говорили по селата, че сте проведени от руския цар, казвали сте, че Сърбия и Румъния щели да ни изпратят по няколко топа, щом сме дигнели въстанието. Това, според мене, не е честно; няма успех там, гдето има лъжа, употребена тя с каквато и да е цел; развращава се населението, като слуша, че други ще да се грижи за неговата съдбина, малко надежда ще да захване да възлага той на собствените свои мишци... Нищо обаче не можело да спре Бенковски (както казвал по-сетне Стамболов: „Яхна коня и препусна за два дена да влезе в историята"). Народът го боготворял. Щом пламнало въстанието, явявал се той по селата, заобиколен от 10-15 души адютанти, след него – 80-100 конници, тъй наречената Хвърковата чета - напет и накичен с оръжие, той самият бил бляскаво зрелище: чер астраганен калпак, половината облечен с червено сукно, със златен лев отпред, китка от паунови пера, забодени над лева отгоре, жълт копринен кордон, вързан от рамото и калпака; къс сюртюк от зелен шаяк, с червена яка и с жълти копчета, прищипнат в тънката му снага; бели тесни беневреци, също от шаяк, с жълти сърмени ширити отстрана и обут с високи ботуши до над коленете му.
Българите виждали пред себе си живото въплъщение на своята мечта за български герой, за български генерал, за български княз, за български цар - и Бенковски с удоволствие играел тази роля1: един нов Ивайло, възседнал буен кон, размахал сабя, незнаен и затова легендарен - той не повторил грешката на Исус да отиде в родната си Копривщица2, всички там щели да рекат: - О, ти ли си бил бе, Гаврилчо, нескопосното синче на Грую Хлътов, че ний нали те познаваме тебе, какво ни се правиш на апостол! - и край на магията. (Разказват, че майка му, като подочула, отишла в Панагюрище да го търси, похлопала на портата, дето той бил отседнал, но той я видял през прозореца и заповядал да изгонят „тази просякиня"!) Бенковски нямал покой, не лягал, не се събличал, спял по час-два в денонощието върху стола, пиел по 30-40 кафета на ден - бързал, защото от другите окръзи пристигали присмехулни писма: „Вие, байчовци, следвате да броите още вашите работници със стотини - пишеха от I Търновски окръг, - а ние отдавна време ги имаме готови с хиляди. Само кавалерията ни, която е определена да обикаля по търновските полета, надминава числото хиляда, ако не и повече..."
„Ние сме вече готови, братия. Ако днес ни се представи случай, т. е. че и другите окръзи са така също готови, то ние ще да развеем знамето за свободата! - явяваше първият апостол Заимов от Враца. - Както се види, братя, вие ще останите, заедно с окръга си, да дигате въстание идущата пролет..." - Всичко Волов обърка със своята граматика!3 - викаше Бенковски вън от себе си при получаването на всяко писмо. Щом убежденията и заплахите не помагали, започнал да си служи с терор. Използвал той Хвърковатата чета не само да повдига духа на населението (между другото четата само веднъж се сражавала с турците) - решихме - пише Захарий - да направим няколко села насилствено бунтовници, решихме да ги изгорим: вместо саби конниците носели факли и палели селата - селяните не можели вече да се крият в къщите си, щат, не щат - излизали, и, което е по-важно, били принудени да се сражават, защото нямало вече къде да се върнат...4 Равнината представляваше море от хора, от кола, от добитък, стада овци, хвърковати гадини: патки и кокошки, които грачеха и хвърчаха над това море от хора, които се обръщаха към посоката на своето село и жално-жално плачеха, че няма да го видят вече. Прибавете при това плачовете на малките деца, отчаяното лаене на кучетата, блеенето на овцете, рева на говедата и вие ще да имате пълна картина на тия бунтовници с жените си и дребни дечица! Всичко беше трагическо. Нямаше ни един от нашата дружина, на когото да не се намокрят очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче Бенковски, тоя Бенковски, за когото нямаше нищо свято, освен свободата на българския народ. - Боже! Дай ми сили и недей ме оставя сам, помогни ми в святото предприятие да избавя тоя народ от железните нокти на тиранина! - каза Бенковски и сълзите му рукнаха още по-силно... После Бенковски се обърна към събравшите се вече селяни и каза огнена реч. Селяните си смъкнаха калпаците и започнаха да се кръстят, като че се служеше свята литургия и нападаха по земята като пред Христа. За кроткия Волов тук нямало място. Бенковски узурпира неговите правдини, възползван от тихия му характер. - Аз му отстъпих доброволно, защото е по-достоен от мене - казвал добродушният Волов, но това не му стигало на Бенковски: той искаше да го смаже окончателно, за да може да блесне по-тържествено. По всяка вероятност той искаше да диктаторствува - заключава Захарий Стоянов. И наистина, ако съдим по това какво всъщност е решило Народното събрание на Оборище на 13 април 1876 година, ще излезе, че Бенковски го е свикал с тази единствена цел. Съблазнявам се тук да повторя (за съжаление с големи съкращения) фантастичното описание, което прави Захарий Стоянов, на първия наш парламент: Колкото потъвахме по-надълбоко в усоето, толкова гората ставаше по-гъста и пътеката по-тясна. Лучите на нощната месечина не можеха да проникнат в това затънтено място. После малко обаче съгледахме напредя си слаба светлина, която едва можеше да се зърне през листето на гората - това не беше нищо друго, освен фенери, покачени по дърветата, за да ни показват пътя. - Ето Оборище! Гледайте там долу в трапа, гдето светят огньовете - каза един от водачите ни. Самото място Оборище е между две високи бърда в долината, от дясната страна на малка речичка, то представлява един трап, голям колкото един обикновен харман, заобиколено с гъсти букови шубраки, а посред е поляна с три-четири високи бука. Това бе залата на Великото народно събрание, гдето после няколко часа щеше да се реши съдбата на стотина хиляди хора. Посред Оборище беше построена четириъгълна маса за писване, направена на самото място от доволно гладки букови дъски. Около масата и от четиритях страни бяха направени канапета, така също от букови дървета, отгоре на които бе постлана зелена шума. Върху масата отгоре бяха кръстосани сабля и револвер, между които завзе първо място и кръстът на поп Грую. Вътрешността на тъмното Оборище се осветляваше от 10-15 фенера, покачени по зелените дървета. Малко по-настрана горяха пет-шест огньове, върху които се въртяха млади ягънца. На канапетата насядаха апостолите, заедно с поп Груя. После апостолите идеха депутатите на около 60 села на IV окръг. Тия депутати, избрани и назначени по кьошетата и плевниците, аз ги обожавам сто пъти повече, отколкото днешните белоръкавични депутати, които докато да ги изберат, продават и майка и баща, и чест и съвест. Моите оборищки депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения на които бяха: грозните бесилки и заптийският камчик. Подобни депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде! (Не знам дали “докато свят пребъде", но засега Захарий се оказва прав... Толкова ли е трудно, господа депутати, да служите на народа си безкористно четири години?) Още преди да започне събранието, Бенковски казал на другите апостоли:
Много от депутатите се възпротивили: - Българският народ ламти да се освободи от един тиранин, а ще налети на други - викали те. - Вишегласие! Вишегласие! Тук Бенковски изиграл гениално театро - яхнал коня си и извикал просълзен: - Братия! Когато чухте най-напред да излезе от моята уста ужасното слово „да въстанем против душманина!", вие имахте пълно право да ме предадете, защото не ме познавахте що съм за човек! Хиляди пъти щях да бъда по-благодарен, братия, ако бяхте ме предали тогава на турците, отколкото да слушам сега, да бъда свидетел, да гледам, че нямате на мене и на моите другари апостоли за пара доверие и аз съм принуден за кефа на няколко тук присъствующи братия философи да ви напусна против волята си. Сбогом, мили братия! Аз отивам в Батак да вдигам въстание, а вие правете, щото знаете. Нека Господ ви помогне. Сбогом! Вдигнал се ропот, отвсякъде се чували гласове:
Бил избран военен съвет начело с Бенковски и тъкмо решили център на въстанието, гдето ще заседава военният съвет, да бъде Панагюрище, надвечер, дордето траеше още заседанието, отведнъж черни облаци покриха небесното пространство, загърмя, затрещя, силна буря забуча, притъмня като нощ и силен дъжд, който се изливаше като из ведро, почна да вали. Това бил краят на събранието. По стара българска традиция и тук не минало без предател. Ненко, депутатът от Балдьово, още докато слушал, рекъл на глас: - Какво кроят тия копелета, бе, аз ще ида и ще ги предам - и си тръгнал. Помислили, че се майтапи. Но той наистина отишъл право в Пазарджик при Али бея, комуто съобщил всичко чуто и видено в Оборище.
След малко обаче при Али бея пристигнал и друг наш човек, наречен Черню, изпратен бил той от копривщенските чорбаджии да съобщи, че в Копривщица се крои нещо, следвал списък на нехранимайковците, начело на списъка било името на Тодор Каблешков. Турците знаели Тодора, от богат род бил, учил бил в султанския лицей в Цариград, уважавали го - затуй Али бей изпратил Наджиб ага с няколко заптиета в Копривщица да види каква е, джанъм, тази работа, но да пипа, му рекъл, осторожно... През това време военният съвет в Панагюрище съчинявал възвание към българския народ (Бенковски - пише Захарий - настояваше, щото да се приеме неговата редакция без никакво изменение и употребление на омразните точки и запетаи), но, изглежда, демокрацията победила, защото възванието (прокламацията) е с точки и запетайки: Братия българе! Дойде вече краят на зверските злодеяния, които от пет века насам търпи нашият народ под омразната турска власт! На... Маий започва вече денят на българското народно въстание - в България, Тракия и Македония. Секи честен българин, в жилите на който тече чиста българска кръв, както е текла тя в жилите на нашите български кралие Крум, Борис, Симеон и Ясен1, трябва да грабни оръжието в ръце, за да въстанем като един човек. О, българино! Докажи, че живееш и ти, покажи как знаеш да цениш скъпата свобода! Ти, който търсиш свобода, чест и човешко право за себе си, пази така също свободата, честта и правото на оногова, който ги потърси при тебе. Защити го! От днес в името на българският народ ние обявяваме пред целия свят, че желаеме: или свобода или смърт на сичкото население. Напред, братия! Бог е с нас! Докато в Панагюрище съчинявали прокламацията, Наджиб ага пристигнал в Копривщица, отишъл направо в конака и поискал да му доведат Тодор Каблешков и другите юнаци от списъка. Каблешков заподозрял каква е работата, и не отишъл в конака - няколкото момчета, които отишли, били тутакси арестувани. Тогава Каблешков свикал съзаклятниците и решили да обявят началото на въстанието. Камбаните на двете черкви забили тревожно, всички съзаклятници (а те били почти цялото мъжко население) облекли въстаническите си униформи, препасали пищовите, грабнали пушките и излезли на улиците; Георги Тиханек, тичайки по Калъчовия мост над Бяла река, съзрял недалече в сокака едно заптие, вдигнал пушката, гръмнал и го тръшнал намясто, кръвта на заптието потекла по калдъръма. Първият изстрел на въстанието проехтял над Средна гора, първата кръв се проляла, връщане назад нямало. Било 10 часа сутринта на 20 април 1876 година. Каблешков, яхнал кон, повел въстаниците към конака, обкръжили го, викнали: „Предайте се!", обаче Наджиб ага и другите турци успели да офейкат. Копривщица била свободна. Каблешков моменталически написал писмо до Бенковски и Волов:
След като написал писмото с перо и черно мастило, Каблешков отишъл до убития турчин, навел се, потопил показалеца си в кръвта, която изтичала още от него, и начертал отдолу на писмото кървав кръст. Това било легендарното кърваво писмо. Щом се получило кървавото писмо в Панагюрище рано следобед същия ден, едри сълзи като дъжд потекоха от очите на всинца ни, всички в един глас извикахме: „Бунт! На оръжие!" - Бунт! Въстание! Удряйте камбаните! Изгърмете няколко пушки да се обяви вече въстанието! На оружие! Какво чакате? Нашите братя се бият вече - ревеше Бенковски, колкото му стига силата, ревяхме всинца... Ние изхвръкнахме на улицата като вихрушка, с голи сабли в ръце, със зелен байряк, боси и гологлави, четиримата апостоли. Щом стъпихме на улицата, и запяхме бунтовната песен: Ха, народ поробен, що си тъй заспал, ил живот свободен теб не ти е мил!1 Когато наближихме около мегдана при моста, цялото Панагюрище гръмна вече от песни и от „Да живей!". Ратниците, кой с кон, кой пеша, надминаваха вече числото 500 души. Възхищението и радостта нямаха граници. На земята се търкаляха 5-6 турски трупове, избити по разни махали в селото. После малко на мегдана около турските трупове стояха вече няколко писари, които си топяха указателния пръст в изтеклата вече кръв и правеха на бялата хартия (под прокламацията) червени кръстове. Никой се не подписа на прокламацията, кървавият кръст беше достатъчна гаранция. Бързите куриери полетяха да отнесат тия прокламации на четирите страни, както в района на IV окръг, така и по другите: Търновски, Врачански и Сливенски окръзи. - Да живей България! Да живеят апостолите! Да живеят юнаците! Смърт на душманите! - бяха думите, с които свърши 20 априлий. На другия ден било осветено знамето от 10-15 свещеници. От едната страна на знамето стоял Бенковски с гола сабля в ръка и с пълна униформа, от другата страна - Райна Попгеоргиева, от чиито ръце бе излязло кадифеното знаме. Още дванайсетгодишна тя се отличавала с интелигентност и красота и съществуващото в градчето читалище решило да я изпрати да се учи и образова в Стара Загора, където американски мисионери основали училище за девойки; Райна учила там четири години и получила много добро възпитание, може би много по-добро от това на много английски девойки, обучавани в богати училища; когато се завърнала в родното си място, тя била назначена за главна учителка на девическото училище и всички хора в градчето гледали на нея като на истинско чудо... Горкото момиче! - пише с тъжен възторг за нея американският журналист Януарий Макгахан, когато я вижда в затвора. Но за затвора е още рано... После това Бенковски изказа желание знамето да се пренесе тържествено през най-главната улица заедно с всичката духовна и гражданска процесия - разказва Захарий Стоянов. - Тя беше наредена така: най-напред стража (авангарда) от десетина души конници; после тях кръстоносецът на четата, поп Неделю, така също възседнал кон; подир него вървеше духовенството с кръстове и евангелия в ръцете, начело с архиерея поп Грую, който чупеше своя кон като кеседжия. След духовенството идеше Райна Попгеоргиева с байрака, яхнала черен като смола кон1, около нея вървяха десетина души пазители на знамето с голи ножове в ръцете. Близо след нея следваха певците, които присиняваха да пеят бунтовен марш, сетне щабът, въстаниците, наредени двама по двама, и тогава множеството. Бенковски вървеше отстрана, възседнал хранен ат, който се изправяше на задните си крака. Трябва ли да ви споменавам за възклицанията, за виковете: „Да живей младата байряктарка! Да е жив войводата Бенковски! Да живеят панагюрци! Да живейме всинца!" Няма да описвам началото на въстанието в различните селища, защото то било едно и също - както в Копривщица и в Панагюрище, така било и в Клисура, Мечка, Поибрене, Бъта, Попинци, Петрич, Щърково, Карамусал, Лесичево, Славовица, Раковица, Смолско, Стрелча, Старо ново село, Елешница, Синджирлии, Герен, Крастово, Строево, Паничери, Айваджик, Дуванли, Царацово, Калагларе, Белово, Сестримо - навсякъде; както го нарича Иван Вазов: пиянството на един народ. Началото на това пиянство било еднакво навсякъде - буйно, весело и безгрижно, краят бил различен, но страшен...
Перущица въстанала, въстанало Брацигово, въстанал и Батак. Големите градове Пловдив, Пазарджик, Карлово, София не шавнали. Над Враца царяла робска тишина; къде се бил покрил апостолът Стоян Заимов, дето пръв викаше: „Ние сме вече готови, братия!", дето беше проглушил и Влашко, и Богданско, че окръгът му не може да търпи вече, а защо сега го нямаше никакъв - ще видим по-късно. Какво ставало обаче в I революционен окръг, в старопрестолното Търново, какво правел главният апостол Стефан Стамболов? Тук има една подробност, която не бива да бъде премълчана. Още в началото на април Стамболов изпратил председателя на Търновския градски комитет Георги Живков в Белград да съгласува предстоящото въстание с евентуални действия на Сърбия против Турция, Живков написал до Стамболов дълго писмо, в което казвал, че Сърбия ще обяви война на Турция същото това лято, затова общото въстание да не става в България дотогава, додето Сърбия не бъде готова, за което ще бъдат уведомени ръководителите български.
Телеграфът обаче изпреварил кървавото писмо - още преди обявяването на въстанието в Търновски окръг започнали арести. Стефан Стамболов се крил известно време в Самоводене, после, убит духом и изтощен от глад и умора, той се вмъкна в Търново и намери прибежище пак в дома на своята благодетелка Гранда Мола. (Ако си я забравил, читателю, виж на с. 242-243 в предишната глава.) Тук, скрит в един долап, той преседял три дни и преоблечен в турски дрехи като тузлушки ходжа, тръгнал за блажената влашка земя1. Даскал Бачо Киро от село Бяла черква също се преоблякъл, но във въстанически дрехи и повел своите 101 юнаци към героичното Търново; минавайки край село Мусина, четата на Бачо Киро се съединила с четата на Поп Харитон; като наближили героичното Търново, оказало се, че то мълчало и треперело в унисон със своя пръв апостол (виж в долапа на Гранда Мола!), затова двамата войводи решили да преминат Балкана и да отидат на помощ на въстаналите свои братя в Панагюрище - настъпвала нощта между 26 и 27 април. Тая нощ между 26 и 27 априлий ще остане забележена с кървави слова в хронологията на априлските борци за свободата, както Вартоломеевата нощ за протестантите, защото тогава се отвори небето и даде воля на ония непрестанни порои дъжд, лапавица и най-после дебел сняг (8 май), които нанесоха последният удар на нашите и така неприготвени въстаници. Това бе ужасно, скверно и жестоко от страна на святи Илия и на неговото висше началство - пише Захарий Стоянов. На 27 априлий започна тоя дъжд и чак на 10 юни престана. Нему се дължи избиването до крак на всичките находящи се тогава въстаници по Балкана. Кой как стъпи в благословения Балкан, не се върна вече назад, защото студената мъгла, непрестанният дъжд, снегът, по който ловяха всеки прибягнал като заец, чакмъклиите шишинета, в които барутът беше се преобърнал на вакса - чинеха хиляди пъти повече, отколкото самите башибозуци. Понеже дъждът измокрил момчетата до кости, Поп Харитон и Бачо Киро решили да се отбият в Дряновския манастир, да се подсушат и да пренощуват там, но сутринта се оказало, че манастирът е обграден от турски аскер. Започнало наистина епично сражение. Божията обител се превърнала в крепост, цели девет дена Фазлъ паша бастисвал манастира с 10-хилядната си войска и с два крупови топа. Докато се води сражението в Дряновския манастир, да видим накъде препуска Хвърковатата чета на Бенковски. Препуска тя към връх Еледжик, гдето имаше около 2000 и повече семейства (което прави повече от 15 хиляди души!). Мъглата беше дотолкова гъста, щото неприятелските пушки можеха да се приближат до очите ни и тогава да ги видим. Въстаниците на Еледжик бяха отпаднали духом, нещо, което и трябваше да се очаква. Тук беше прието известие, че Клисура е нападната от турците, изгорена, изгорили и Петрич, а това същото днес или утре очакваше и Еледжик. Всичките находящи се на Еледжик въстаници бяха поканени да си опитат пушките. Десет на стотях едвам можеха да гръмнат като хората, другите изплюха куршумите си на няколко крачки, на трети пламна само подсипът, а четвърти тракаха като мандало. Тежко и горко! Не бяха нужни топове да ни разбиват, достатъчно бе да излязат насреща ни петдесет души с шнайдери и двайсет души черкези с винчестери. След като султан Махмуд II създал редовната армия, както вече споменах, той и наследникът му Абдул Азиз я въоръжили с най-модерно оръжие: иглени пушки „Шнайдер", карабини „Уинчестер" и „Шаспо" с метални патрони и капсули, с набраздени цеви и остри куршуми и с оръдия „Круп", стрелящи с взривяващи се снаряди; срещу тях нашите въстаници се сражавали с черешови топчета, чиито гърла се тъпчели с барут и ако не се пукнели още първия път, изхвърляли на 20-30 метра кантарски топузи; пушките им били кремъклийки: книжният фишек (вместо метален патрон), пълен с барут и саморъчно калаено топче, се пъхал в цевта отпред, натиквал се до дъното на цевта с шомпол, като натиснеш спусъка, той освобождава ударника, който удря върху кремъка и ако той, дай боже, даде искра, искрата подпалва барута във фишека и калаеното топче полита на 50-100 метра. Техните пушки - пише Захарий Стоянов - като същински топове: куршумите им свиреха много надалеч, от хиляда крачки можеха да убият няколко души на един път, а нашите бухаха като кога се изтърся рогозка и куршумите им дигаха праха из нивите като че падаше камък. Това при сухо време. Дъждът и влагата превръщали барута в книжните фишеци в черно тесто и ударниците напусто тракали като мандало. А дъждът се изливаше като из ведро. Жени и деца, измокрени до кости, трепереха наоколо и гледаха на нас въпросително: - Где останаха иглените пушки, които щяха да идат от Влашко? Защо не пристигат още готовите момчета на дунавския бряг? На 29 надвечер всеки замръзна на мястото си, като донесе стражата известие, че близо до Трояновата врата е пристигнала турска войска с топове. Повечето момчета от Хвърковатата чета, като чуха, започнаха малко по малко да липсуват. После пладне на южната страна от Еледжик, между голите върхове на Средня гора, се издигна тъмносив стълб дим.
Бенковски онемя. - Всичко е вече свършено - говореше той с наведена глава. - Нас, не другиго ще да кълне потомството за това страшно клане и опустошение... В неделя, на 2 май, пред изгряването на слънцето, ние потеглихме за Панагюрище през гората направо. След малко достигнахме една височина, називаема Лисец. Тук, от това място, Панагюрище се вижда като в тава. Сега обаче то не можеше да се види по тая проста причина, че цяло-целеничко беше потънало в огън и гъст дим. Бенковски спря коня си на върха на планината и посочи с пръст към пламналото село: - Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия - нека тя заповяда!.. Настана нощ. Нощ бе мрачна и мъчителна. Всеки бе седнал отделно до дънера на някое дърво и там се бореше сам-саменичък с нощната тъмнина и със собствените свои мисли. Същото ставаше и с Бенковски, неговият глас онемя още повече: - Оставете ме - говореше той. - Изпразнете по-добре оръжията си отгоре ми, тук да умра! Не съм достоен аз вече да живея... С какви очи ще погледна света? На 2 май след обяд четата потегли с отворен байряк за Стара планина. Що можехме да помогнем ние с нашето присъствие на тукашните борци? Това беше чисто и непорочно въображение... Тръгнахме ние за планината, въпреки апостолската клетва, че всеки апостол е длъжен да дигне знамето и с пет души макар, да си пролее кръвта за свободата на България... Това, изглежда, не е било посрещнато с възторг от населението. Няколко души въстаници, повечето от муховци1 - най-големите обожатели на Бенковски, - впуснали се да ни изпреварят през криви пътеки, за да убият войводата и по-главните негови другари - пише Захарий Стоянов. - Причината за това била, че сме изоставили Еледжик в най-критичната минута... И още: Надвечер се разпръсна слух, че няколко души панагюрци искали да убият войводата и неговите другари, защото били излъгали населението да въстане, като му обещавали всякакви помощи и успехи... През това време в Копривщица се разиграла една трагикомедия. Като се видял пушекът над Панагюрище и като се дочул откъм там ехтежът на топовете, като заприиждали окървавени бежанци от разгромената Клисура, чорбаджиите започнали да насъскват уплашеното население против бунтовниците и на 29 април една разярена тълпа започнала да ги лови по улиците като пилци и да ги връзва с въжета за дърветата, апостолите Каблешков, Волов и Икономов се затворили в спицерията2, но отвън тълпата ги заключила с голям катинар и чакала да дойдат турците, за да ги предаде тържествено. На другия ден откъм Панагюрище се задала малка дружина с развят байрак, това бил Павел Бобеков, председателят на привременното правителство, и той бягал от горящото Панагюрище към Стара планина. Каблешков го видял през прозореца и понеже и двамата били учили в цариградския френски колеж, извикал му на френски каква била работата. Тогава Бобеков казал на обкръжилата го тълпа: - След нас иде Хвърковатата чета на Бенковски, пригответе се да я посрещнете! Като чула името на Бенковски, тълпата се разбягала, чорбаджиите се сврели кой в миша дупка, кой в кучи гъз, а Бобеков освободил арестантите и заедно с Каблешков, Волов и Икономов дружно поели към Стара планина... На другия ден, навръх 1 май, Копривщица откупила живота си от турците с купище злато. В същия тоя ден трихилядна редовна войска с топове и два пъти повече башибозуци нападнали въстаническия лагер на връх Еледжик, барутът на чакмъклийките пушки и на черешовите топчета бил съвсем прогизнал и не гърмели, та въстаниците се отбранявали с голи ножове; до вечерта на върха не останал жив човек, мократа земя била покрита с купища обезглавени трупове на мъже и жени, на старци и деца; които успели да избягат от редовната войска, били застигнати в планината от потерите башибозуци... Но за тъжните работи, мили читателю, тук няма да говорим... В Сливен Иларион Драгостинов и Георги Обретенов обявили въстанието на 3 май, но на призива им се отзовали само 10 души; облечени във въстанически дрехи и с развято знаме храбреците се отправили към бивака на Стоил войвода в Сливенския Балкан, на 10 май четата на Стоил войвода водила тежко сражение, Георги Обретенов бил тежко ранен и се самоубил, Иларион бил убит, Стоил бил пленен и обезглавен... А какво е станало в Дряновския манастир - четем в донесението на Фазлъ паша, командир на Втора дунавска армия, писано на 8 май 1876 г. до мютесарифа на Търново: Както вече ви е съобщено, потеглих с един табур и два топа за Дряновския манастир, който от девет дни насам е обсаден. Всъщност това не е манастир, а почти един малък Севастопол. Благодарение единствено на Аллаха и помощта свише на нашия Пророк снарядите, обилно изсипани върху манастира, причиниха избухването на пожар1. Бяха пробити известен брой отвърстия, през които засилихме стрелбата и предприехме атаки. От друга страна, започна да вали сняг, който продължи до сутринта. Обсадените бунтовници се опитаха да избягат, но попаднаха в ръцете на кордоните от редовни войници. На разсъмване, в 11 часа, манастирът беше вече напълно опожарен. А от обсадените в него 380 души четници, с изключение на 30 от тях, на всички останали проклетите им глави ми бяха поднесени... Сред бунтовниците, които се опитали да избягат, бил и Бачо Киро. Ето неговите саморъчни „Недовършени бележки", писани в зандана, преди да го обесят - да видим какво е ставало вътре в манастира на деветия ден, когато пристигнал Фазлъ паша с един табур и два топа: Щом дойде деветият ден, работите на турците се усилиха, заградиха манастира с много войска и селячи башибозуци - нямаха пречет. Едни гърмяха с пушки връх нас, а други събаряха камъни от канарите. Този ден толкоз много гърмяха, щото куршумите по двора с метла да ги метеш. Щом мина пладне, захванаха да гърмят с два големи топа връх манастира. Те и първен гърмяха с топове, но те бяха малки, техните куршуми бяха като яйца, затуй не можеха твърде да навредят, но щом подкачиха с големите, на които куршумите бяха като средни динки, остри от една страна, вътре кухи и пълни с барут, щом гръмнаха около 50 топа връх манастира, съсипаха много нещо. По единайсе и половина запалиха със същите топове манастирските одаи, дето бяхме ние. Ние слязохме през дупки долу в яхърите. Страшно позорище беше тогаз! Одаите се захванаха с огън, топовете дайма съсипват, куршумите от четири страни като град! Като се постъми, като светнаха онези канари от огъня, като се развикаха онези читаци, и все гърмят, щом им се нещо мерне! Дружината дойде в смайване, потеглиха повечето... кой накъде, не видях. Ние шестима излязохме из манастира... потеглихме из реката, газехме полека-лека, подпирахме се на пушките си и тъй излязохме из гората, уж дано се нещо отървем, но клета съдба ни бедни чакала - щом се мислехме, че сме изминали турската стража, току налетяхме клети на многото аскер, отдето гърмяха топовете. Като няма накъде, скрихме се в горицата, която беше между аскера. Тази горица беше честа, имаше колкото един чейрек място. В тая горица стояхме цяла нощ на дъжда и на снега, гледахме от там манастира кат гори. Турците цяла нощ гърмяха и викаха. На присъмване мойта дружина потегли уж да бяга, да се отърве. Те, горките, щом заобиколиха аскера, удариха връх друга стража. Назад аскерът ги хвана, след много бой и мъки най-подир ги закла край пътя. Туй място беше далеч от мене 3-4 разкрача. И тъй стоях аз там, клетник, и гледах... нямаше накъде да мръдна, от минута на минута очаквах смъртта си и държах сабята си извадена с острие нагоре - щом ме видеха да извикат, мислех си, клетник, да се пробода самси в сърцето и да умра по-скоро, а не да ме мъчат онези варвари. Но Божията всесилна ръка ме заварди от техните кръвнишки очи. Цял ден вървяха край мене. Вечерта, като мръкна, ставам, клетник, от там, кален, мокър, гладен, жаден, през гори и долища, самси през нощта, тъмно като рог... Завардила го Бачо Киро Божията всесилна ръка от башибозушките кръвнишки очи, но от българските очи не го завардила - добри наши патриоти го видели скрит под шумата в гората, хванали го и го предали на турците, а турците го обесили... Като дочули гърмежите откъм манастира, габровци се стреснали и се събрали да решат какво да правят - решили веднага да вдигнат и те въстание, за свой войвода избрали Цанко Дюстабанов.
Цанко се укрил в едни колиби, но и него верни наши патриоти го предали - и края го знаем вече... Краят въобще е страшен, но нека засега запазим мълчание...
ГЛАВА XI
жүктеу/скачать 1.57 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|