Стефан Цанев българскихроники



бет11/18
Дата04.07.2016
өлшемі1.57 Mb.
#176594
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   ...   18

Сълзите на Левски

Не съм много-много от хората, които вярват в подобни истории, но случката е твърде необикновена, за да бъде отми­ната с мълчание.

Преди пет или шест години получих писмо от забутано странджанско село, което го няма на картата - някаква жена с неграмотен почерк ми пишеше: „Ела, Георги Марков1 те вика - на тебе щял да каже кой го е убил". Не отидох, разбира се, и писмото отдавна бе потънало в мъглата на паметта ми, когато една заран на вратата ми се почука, отворих - на прага стоеше ситна селска женица.


  • Аз съм оная, дето те викаше Георги Марков - рече.

  • А, да - спомних си аз. - Пак ли ме вика?

  • Тоз път Левски те вика.

  • Кой?!

  • Дякона, нашият Исус. На теб щял да каже кой му е предателят.

Луда е, рекох си. А жената ми пошушна с преправен мъж­ки глас:

- Що, вика, ме оставихте неопят и непогребан, душата ми няма покой, чукам от врата на врата, никой не ми отваря, уморих се.

И жената добави със своя глас:

- Всяка нощ ми се явява и ме пита.

В разказа на жената имаше много известни неща, които би могла да знае от читанката или да ги чуе от някого. Удиви­телното беше, че цитираше буквално цели изречения от пис­мата на Левски, които тя, неграмотната селянка в онова забу­тано селце, естествено, не беше ни виждала, ни чувала; а имаше и думи, които ги няма ни в писмата, ни никъде - тях Левски бил ги казал само на нея.

Предлагам ти, читателю, думите на Левски - така както ги записах от онази жена:



Кой е предателят ми - това не е важно вече. Страш­ното е, че този народ продължава да ражда предатели.

Народе мой, ти ме изостави в тежкия ми час - така­ва е била волята ти, не съм ти трябвал вече жив. Защото, ако доживеех свободата - щях ли да бъда пак твоят Дякон Левски? Българският народ има горчива памет: свинарят Ивайло стана цар и забрави народа си, който го качи на трона.

Какъв щях да стана аз, ако доживеех свободата? Левс­ки - градоначалник? Генерал Левски? Или пък Левски - ми­нистър? - седнал в лъскав файтон, надянал фрак и цилиндър, затлъстял и оглупял; Левски - треперещ от страх за живо­та си, обкръжен от полиция, която го пази от народа, за чиято свобода се е борил?! Че има ли по-страшно от такава смърт ?

Бог е създал хората свободни и равни и еднакво про­тивни на Бога са онези, които поробват, и онези, които търпят от страх; да се страхуваш, е позорно, защото, и цар да си, ако се страхуваш - ти си най-жалък роб, такъв народ, и насила да го освободиш - той пак ще си остане робски народ - като вола: разпрегнеш го, попасе, помучи на свобода и после пак сам си нахлузва шията в хомо­та...

Не, моят народ - и свободен - ще има нужда от своя Апостол на Свободата, от своя Дякон Левски - да броди от град на град, от село на село, да чука от врата на врата - да буди, да тревожи и да пита:

Пазите ли свята и чиста демократската република? С вишегласие ли решавате всичко в нея? Всички народности ли там живеят под един общ закон наравно с българите? Бра­тя и равни ли сте помежду си?

Обичате ли онзи, който ви покаже грешките - или го считате за неприятел? Ако някой злоупотреби със служеб­ната си власт за своя изгода - чака ли го студената кама?...

Тук жената млъкна. Огледа се и прошепна:



  • Накрая Дякона ме попита: „Има ли още робски души в свободното ми отечество?"

  • Ти какво му рече?

  • Ами... не мож ги преброи, му рекох. И се засмях. А той заплака... Боже!



1873-1875

ГЛАВА VIII


Наследниците
Любен Каравелов, Атанас Узунов, Михаил Греков,

Стоян Заимов, Никола Обретенов, Христо Ботев,
Стефан Стамболов

Казват, че след смъртта на Левски българите изпаднали в униние. В България - може би. Както казва поетът:


Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в мъглата,

старци се молят Богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Няма го вече! Юнашка сила

твоите тирани скриха в земята.

О, майко моя, родино мила,

плачи за него, кълни съдбата!
Сред емиграцията във Влашко обаче избухнало брожение.

Когато една велика личност напусне сцената - пише Димитър Страшимиров1, - нейното наследство обикновено страда от две неща: от амбицията на наследниците, както и от безсилието им.

А наследниците на Левски били много. Накратко:

както вече споменахме, на 3 март 1873 г. Търновският Революционен Комитет начело с Иван хаджи Димитров сви­кал околните комитети северно от Балкана и се обявил за Цен­трален Комитет в България; малко време след това в Стара Загора, където председа­тел на Тайния Комитет бил Колю Ганчев, се събират предста­вители от южнобългарските комитети: от Чирпан, Пловдив, Казанлък, Сливен и от старозагорските села, северните коми­тети били представени от председателя на Търновския Коми­тет Иван хаджи Димитров; на това събрание било решено учителят Атанас Узунов, когото Левски, казват, приживе бил посочил за свой замест­ник, да замести Апостола и да се опита да съживи угасналите комитети.

Апостолството на Атанас Узунов обаче приключило много скоро. Хасковският Комитет бил осъдил за убиване хаджи Ставри и Узунов се заел сам да извърши това убий­ство, но бил заловен на местопрестъплението от синовете и снахите на хаджи Ставри, Узунов бива запрян, съден и осъ­ден на заточение в Диарбекир2.

Случило се това през май 1873 година.
В „Записки по българските въстания" Захарий Сто­янов пише безмилостно: „Хаджи Ставри си остана жив, само с една лека рана от куршум... Узунов беше от ония, които обичаха да говорят, че всичкият народ е в съзакля­тие против Отоманската империя, т.е. да изказват сво­ите последователи по всичките градове, с което да из­плашат уж турското правителство и да обърнат вни­манието на Европа. Разбира се, нито турското прави­телство се стресна, нито Европа, а само затворите в Пловдив, Стара Загора и Хасково се изпълниха с българс­ки интелигенти, изказани от самия Узунов " - и Захарий изрежда повече от 20 имена.

През 1876 година Узунов успял да избяга от Диарбекир, участвал в Освободителната война като преводач, известно време преподавал в Софийската класическа гимназия, бил там учител на Т. Г. Влайков; след като Стамболов го погва като русофил, заселва се в Русия, в имението на жена си край град Орел, започва да пише там драми, дали са играни в някой театър, не ми е известно; в края на живота си се завръща в България и умира през 1907 година в пълна ми­зерия.

(Този Атанас Узунов няма нищо общо с разстреляния през 1887 година водач на русофилските бунтове в Силист­ра и Русе майор Узунов, също Атанас и също участник в националноосвободителното ни движение - в Червеноводската въстаническа чета.)

Един от осъдените заедно с Узунов бил Стоян Заимов, но той избягал от Диарбекир по-рано, през 1874 година, отишъл в Румъния, включил се в революционното движе­ние, през май 1876 година бил пак арестуван и осъден на смърт, но помилван и заточен отново, след Освобождение­то заминал за Русия, където се подвизавал със своите при­ключения, повечето от тях измислени.

Тази му склонност да преувеличава, да измисля и да лъже, освен че пленявала романтичните и скучаещи руски баришни (оженва се той в Русия, струва ми се, за графиня), освен че прави съмнителни мемоарите му, имала и едно траги­ческо последствие, за което скоро ще стане дума.
Междувременно Колю Ганчев отишъл в Букурещ, за да възобнови прекъснатите връзки с тамошния Централен Коми­тет, срещнал се там с Каравелов, Панайот Хитов и Олимпий Панов, какво са заседавали, не е ясно, защото след края на ста­рия протокол от май 1872 година (когато бе приет Уставът на БРЦК), на същия лист Каравелов дописал лаконично: „На заседанието, което стана на 11 и 12 май 1873, тоя ред (сиреч Уставът) от миналата година се измени и нашите дела оти­ват за напред тайни".

Тайната на делата всъщност била, че дела нямало никак­ви. Година време вече от както работите са ни живи, ни мъртви - пише на 19 юни 1874 година Никола Обретенов в писмо до Панайот Хитов.

След залавянето на Узунов Русенският Комитет се опи­тал да намери друг заместник на Левски - да тръгне да дири краищата на конците, избрали Михаил Греков, обаче сега избраният човек е лице вярно, но неопитно, ний го избрахме само затова, защото друго няма - заключава тъжно Обрете­нов1.

И така, след една цяла и кусур мъртва година на 20 ав­густ 1874 година в печатницата на Каравелов се събират пред­ставители от България и от Влашко и съставят нов Временен Български Революционен Комитет отново с председател Ка­равелов, а Христо Ботев изпълнявал ролята на секретар - пи­шело момчето протокола.


Нека тук спрем за малко, читателю, и да обърнем вни­мание на едно голобрадо и дребно момче, което вървяло все до огромния Ботев. Ботев го представил на събрание­то:

  • Това е г-н Стефан Стамболов от Търново. Изключен от Одеската семинария. Той иска да замести Левски.

  • Туй момче е невръстно, как тъй ще замести Левски - казал Каравелов и попитал: - На колко години си бе, мом­че?

  • На 25 - излъгал Стамболов, защото бил само на 202.

  • Вятър и мъгла3 си на 25! - ядосал се Каравелов. - Я се пръждосвай!

Но Ботев се намесил:
- Аз вярвам на Стефана, както вярвам на себе си. Той говори пламенно като Левски и пее като Левски, нещо от­горе - той сам си съчинява песните. Мене и Любена кой ни пее? Никой. А него всички го пеят по кръчмите и по Балка­на. Я изпей - рекъл, - Стефане, изпей оная, дето не щем богатства!

И Стамболов запял:


Не щеме ний богатства,

не щеме ний жени,

а искаме свобода,

човешки правдини!
Всички занемели: откъде в това малко човече извирал този глас, мощен като ерихонска тръба? Като свършил пе­сента, всички гласували за него, включително и Каравелов - избрали го за апостол, за главен апостол - заместник на Левски.

Стамболов тръгна с отче Матея Преображенски Миткалото, и двамата на коне, да споходи комитетите в Северна България, да съживява угасналите след Софий­ската катастрофа и да образува нови комитети, гдето нямаше - разказва Никола Обретенов.

След Освобождението Стамболов, вече министьр-председател на България, разказал в кафенето на Народното събрание следната история за Отец Матея1:



Ходихме ний с него да проповядваме въстание. Веднъж, посред къра, му викам: защо сме тръгнали ний с тебе, отче, какво очакваме да получим за труда си? За този си, вика той, народен труд, аз вярвам, че ще получа спасение от Бога за бъдещия живот - да чуя как пеят там горе небес­ните сфери и да видя как Бог е направил своето перипетомобиле... Няма бъдещ живот, му викам аз, Бог, Христос, религията - всичко е измислено от хората, празна работа, вятър! - всичкото, викам му, е на тоя свят, друг свят няма... Три дена го мъчих, горкия, накрая ми повярва - загуби вярата си и за още три дена умря.

  • Как тъй умря? - попитали недоумяващо депутатите.

  • Ей тъй - рекъл Стамболов. - Втресе го и умря.

  • За три дена?!

- Толкова може да живее без вяра човек - отвърнал Стам­болов.

(Не бой се, читателю! Ако беше така - ний всички отдав­на да сме се изпонатръшкали...)


Тъй като това събрание нищо друго не решило, освен че трябва да се свика ново събрание, нека, скъпи читателю, спрем вниманието си и върху другата личност, чието име за пръв път бе споменато в протокола на Българския Революционен Цент­рален Комитет: Христо Ботев.

Историята понякога си прави шеги (разбира се, истори­чески): двама непознати един на друг бездомници, а и никому още неизвестни, съвсем случайно се събират да живеят посред зима в една запустяла воденица (за която стана дума в предишния разказ), едва оживяват там от студ и глад, след месец излизат от воденицата и влизат в историята.

Да видим сега как Ботев беше стигнал до запустялата воденица и после къде изчезна от историческата сцена цели шест години - до този месец август на 1874-а?
Баща му даскал Ботю Петков бе го пратил да учи в Оде­са, но неясно защо Христя го изключили от гимназията, мотал се там още година-две в компанията на съмнителни тайфи и погнат от руската полиция, побягнал през Бесара­бия към България,

върнал се бил в Калофер, главил се там за даскал, но на празника на светите братя Кирил и Методий произнесъл бунтовна реч

и погнат повече от българските чорбаджии, отколкото от турската полиция, заминал за Влашко с красивото наме­рение да продължи образованието си в Русия,

но се отбил за малко в Гюргево, после за по-дълго в Букурещ, попаднал сред нашите хъшове, потрошил в брат­ската им компания всичките си грошове,

отишъл после в Браила, работил там за единия хляб ту като печатар в Паничковата печатница, ту като актьор в тру­пата на Войников, попаднал в компанията на Стефан Караджа и Хаджи Димитър, гласил се да мине Дунава с четата на Желю войвода, но Желя го арестували

и четникът му Ботйов побягнал към Букурещ, мъчил се да се глави и там за учител, но го излъгали и така останал посред зима на улицата, без пари ни за квартира, ни за хляб, ни за път обратно до Калофер;

една вечер друг един бездомник, като съзрял бездомно­то момче, подмятано от зимния вятър по улиците, повикал го да преспи при него - ако не на топло, поне на завет,

запътили се към покрайнините на Букурещ и влезли в една запустяла ветраничава воденица (за която вече стана дума в писмото на Ботев до Киро Тулешков, виж на с. 167),

другият бездомник, който сутрин, вечер не спирал да пее - читателят, ако не е прескочил да прочете въпросното писмо, сигурно вече знае, че бил Дякона Левски.
И тъй, студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, но Левски все пеел и все бил весел, а Ботев пишел тъжни писма - едно от тях предлагам на злобните си читатели, а към патриотичните нежни души от­правям молба да не го четат:

Милостивий бай Христе!

Съвестта и честолюбието не ме допущат да Ви се оп­лача устно... Срам ме е и да Ви пиша, срам ме е, добрий бай Христе, но няма кому другиму да се надея и да се моля, освен Вам и Вас, добрий бай Христе, ще Ви имам и почитам като пръв благодетел. Вий видите и без да Ви казвам, че съм оста­нал гол и бос, та ме е срам да се покажа пред приятели, а не да се явя при родителите си, кои вместо да утеша, още повече ще наскърбя. Затова, добрий бай Христе, в името на чест­та си, Ви моля да се омилостивите и да ми дадете 10-12 лири, за да се постегна... Надея се на добрината Ви и на чув­ствителното Ви сърце и съм Ваш предан Букурещ, 23 октомври 1868 г.

Х р и с т ю Б. П е т к о в

Обаче унижението на поета не било възнаградено - бай Христо не му дал нито грош.


Тук патриотичният мой читател сигурно вече е възклик­нал възмутено:

- Как?! Това е кощунство! Гениалният наш поет да се моли някому и да проси?! О, не! Великият наш революцио­нер, дето загина юнашки на Околчица, по-скоро ще умре от глад, но никога няма да протегне ръка за милостиня! Долу мръсните ръце от ореола на Ботев!

Спокойно, читателю. Блясъкът на ореолите понякога ни заслепява и не е лошо от време на време да ги сваляме, за да видим тъмната драма, скрита зад тях - тази драма може би прави човека по-велик?

Не знам. Но само мъж, преживял унижението на бедност­та, може да каже: „Сиромашията е престъпление. Оста­неш ли без хляб, то ти си слуга, то ти си роб".

А въпросният бай Христо, дето не дал на Ботев нито грош, е братът на оня Евлогий Георгиев - дето черните им две статуи седят от двете страни пред парадния вход на Софийския университет, построен с една незначителна ча­стица от техните неизчислими милиони, и където сега, каква ирония на съдбата: студентите изучават тъкмо оня дрипав, гол и бос Христо Ботев, който просел от тях ми­лостиня (да беше молил статуите, сигур щяха да му да­дат!).

Но да преглътнем сълзите си и да продължим нататък.


След като Левски заминал през декември за България да проповядва сред народа бунт, Ботев напуснал воденицата и заминал да търси прехрана из Румъния: първо учителствал в Александрия два месеца, но мест­ните чорбаджии не знам защо го изгонили, от там взел едно параходче и стигнал до делтата на Ду­нава, заселил се в град Измаил, пазарил се и там за учител, тук обаче се запознал с Нечаев, Меледин и други руски революционери нихилисти, емигрирали от Русия в Румъния, сближил се с фаталната анархистка София Рубинщайн; важното е, че тогава - през 1870 година - написал първи­те си стихотворения: Майце си, Към брата си1, Елегия и Дел­ба, изненаданият Каравелов веднага ги отпечатал в своя вест­ник „Свобода"; в началото на 1871 година от Измаил Ботев се прехвърлил в Галац, дотам достигнал слухът за обявената през март Па­рижка комуна, Ботев и тамошният учител Величко Попов основали Българска комуна и пратили поздравителна телеграма до парижките комунари:
Salutations fraternelles et cordials

de la part de la Commune Bulgare.

Vive la Commune!

Revolutionairs emigrants Botiof, Popov


Дали Българската комуна е имала трети член, не е извест­но, но освен спорното (дали го бил писал Ботев, или не1) Символ-верую на Българската комуна е запазен и един портрет на Ботев с безспорно саморъчен автограф:
Въ память на комунистическите ни

подвизи брату Вел. Попову.

Х р. Б о ти о в

1 Майя 1875 Букурещ


Какви ще да са били тези комунистически подвизи, исто­рията мълчи. По комунистическо време у нас те се преуве­личаваха безогледно, сега пък срамежливо се премълчават.

Когато в предишния разказ писах, че никой друг освен Левски не е надниквал отвъд свободата, изглежда, сгреших. И Ботев е надниквал.

В онова „Символ-верую" (дори да не е негов автор, явно е споделял написаното, щом го е публикувал в своя вест­ник) той пише, че вярва в единний комунистически ред на общество­то и че чака бъдащий комунистически строй на целия свят - но каква е била конкретната му представа за този бъда­щий комунистически строй, не е много ясно, освен че ще има обща собственост върху всички имоти.

Картината се обърква още повече от думите му, писани по същото време, през лятото на 1871 година:



Колко кърви, пот и сълзи са се пролели и колко ще се пролеят, за да стане монархията на конституция, кон­ституцията на република, републиката на община!!

Подчертаното и двете „!!" са на Ботев. На друго място той пояснява каква ще е тази община:



Нашият народ има свой особен живот, особен ха­рактер... дайте му да се развива по народните си нача­ла... и ще видите как той ще се устрои. Или не видите семето, зародишът в неговите общини без всяка цент­рализация?

Тук подчертаното е от мен. Явно мечтаният от Ботев комунистическо-общинен строй без всяка централизация не ще да е бил нашият тоталитарен и стигащ до монархи­чески автократизъм комунистически строй, на който бяхме полуживи свидетели...


Тъй или иначе, самата дума комунист, независимо какво е съдържала в себе си, е плашела и настървявала обществото, поради което Ботев е трябвало да бяга от Галац в Браила, там започнал да издава Дума на българските емигранти, в „Дума" напечатал знаменитите си статии Народът. Вчера, днес и утре, памфлета Смешен плач (където оплаква избитите парижки комунари) и стихотворенията си До моето първо либе, На прощаване, Хайдути, Борба и Пристанала.

Иван Вазов, който по същото време се намирал ту в Га­лац, ту в Браила (те са на двайсетина километра един от друг по брега на Дунава), описва така нещата:



Аз се познавах добре с него. Бяхме се срещали най-напред в Браила, когато списваше вестник „Дума", чрез кой­то заяви свой пръв протест против настоящия строй и своя списателски талант.

По-после, повдигнал страшна буря против себе си от страна на браилското общество, по причина на своя неспо­коен авантюрски живот, той заряза „Дума" и дойде в Га­лац.

Ботев имаше лоша репутация. Всички му се бояха, не­навиждаха го, уважаваха го. Той правеше навред да говорят за него, повечето лошо.

Той беше, както винаги, скитник безпомощен, бездомен и сиромах, като Йова.

Полицията го следеше.

Богаташите го презираха.

Младежите го отбягваха, но обичаха.

Никой не можеше да издържи смелия му орлов поглед.

Той беше висок, едър - почти исполин, с черни пламен­ни очи, с нос дълъг, римски, малко кривичък към лявата буза, челото му широко, благородно, на двата края на което, под бялата кожа, постоянно трепереха сини жилчици, косата му черна, щръкнала. Умната му физиономия, необикновено високият му стан, гърлестият му говор и смях, гордият му смел и разкрачен ход го отличаваха и туряха по-горе от мно­жеството, всред което вървеше замислен.

Равенството с тълпата, в което го туряха обстоятел­ствата, унижението, в което го поставяше нуждата, уби­ващата нужда, го мъчеха, възмущаваха. Той беше жив про­тест против неравенството, против направедното възви­шение на някои в обществото.

Ходеше постоянно придружен от един руски нихилист, който носеше лъжливото име Флореско1.

Това тайнствено лице беше една загадка за всекиго. Казваха, че бил пътувал по цяла Русия, по Германия, Фран­ция, Англия, Испания, Америка и по други земи; приемал чес­то писма от Париж, Лондон, Женева, Берлин от неизвестни лица. Уверяваха, че има преписка и с много аристократичес­ки домове в Русия, с княгини, графове и пр.

Всички го считаха за опасен комунист.

Нещо, което той не се грижеше да скрие.

А беше необикновено красноречив и умен. Толкова и учен. В споровете се възпламеняваше, раздражаваше, достигаше до изстъпление.

Ботев го поддържаше.

Веднъж: един българин, като се увлече в препирнята, каза му:

  • Парижките комунисти са подлеци!

  • Долу шапката! - изрева той, като му хвърли шапка­та на пода. - Долу шапката, когато говориш за сто хиляди мъченици, умрели за една идея!!...

Присъствуващите се разбягаха, прибледнели. Такъв бе человекът, с когото се сдружи Ботев и който упражни решително влияние въз неговата душа.

Той имаше зловещо лице, гледаше все надолу и на гърба под дрехата си носеше постоянно револвер.

Намесата на полицията избави Ботева от това магнетизирающе лице по следующия начин: него изгониха зад граница, а Ботева туриха в тъмницата.

Приятелят му Киро Тулешков добавя: Научих се, че в Галац полицията го хванала и оттам го пратила във Фокшан2, окован в железа, като политически престъпник, като комунист...

Тъмен е този период от живота на Ботев. Стоян Заимов не крие злъчта си, като пише:

Когато Ботев се скиташе от град на град из свободна Романия, когато живееше по дунавските острови, учителствуваше в Измаил и Александрия, редактираше „Дума", предводителствуваше шайката на браилските комунари, когато се излежаваше по браилските и галацките арести, в това време Любен Каравелов, Васил Левски, Ангел Кънчев и Дим.Общи уреждаха българските революционни комитети в България и Влашко.

Захарий Стоянов пък посочва неизвестно писмо на Левс­ки, в което уж пишел на Ботев: Недей спа, но намери злато във влашката и руската земя по който начин момееш... - и Ботев почнал да краде от патриотизъм и за да възстанови на­рушеното равенство между человеците...

Както и да е. Турили Ботева в тъмницата към края на април 1872 година. Точно по същото време в Букурещ при­стигнал Васил Левски за събранието на двата Български Революционни Централни Комитета: Вътрешния и Букурещкия. (Това бе описано в по-предишния разказ.)

Първият въпрос на Дякона бил:



  • Къде е Ботйов, приятелят ми от воденицата?

Каравелов мълчал, обадила се Ната:

- Той е вече изгубен човек за всякаква работа. Тръгнал с червена рубашка из улиците и вика на хората: „Дайте си ръце­те, братя, ръка с ръка да опашем целия Глобус! (а хората бягат), няма да има ни богати, ни сиромаси, всички ще бъдем помежду си равни и братя..." И го пратили при братята му във Фокшанския затвор.

Каравелов измърморил:


  • Язък му за таланта, затри го.

  • А в затвора викал на крадците - продължила Ната: - „Граждани на бъдещото сиромашко царство, когато няма да има затвори, няма да има богати чокои, нито сиромаси като вас, следователно никаква кражба няма да има, защото всеки ще има това, което днес няма, и тогава именно кражбата ще бъде позорно и безчестно дело, а днес, който краде, е честен човек!"

Тук скочил и представителят на Браилския Частен Рево­люционен Комитет Скарлат Скарлатич, след него скочил и представителят на Галацкия Революционен Комитет Рафаил Атанасов - техните търговски каси, твърдели те, били разби­вани със собствените ръце на Ботйова!

- Млад е, неопитен е, но този момък е гений - рекъл Левски. - На такива хора се прощава и от общество, и от исто­рия...1

И Левски помолил Каравелова и Ценовича да гарантират за Ботев и да го освободят от затвора.

Освободили го и тръгнал поетът пеша, нямал пукната пара, по пътя обувките му се продънили, останал бос, краката му се подбили, не можел да върви...

(Същата жалка и трагична сцена ще се повтори, читате­лю, и когато Ботев тръгне към своята Голгота - от Козлодуй за Околчица...)

Тъй и не се срещнали с Левски - Дякона отдавна бил за­минал за България, а Ботев пристигнал в Букурещ в края на май - според едни, според други - чак в средата на юли, с остригана затворническа глава, бос, дрипав, гладен и мръсен, почакал да мръкне и почукал на Каравеловата врата.

Наталия, като го видяла, изпищяла:


  • Тоз разбойник да не ми влиза в къщата!

Каравелов се смилил, пуснал го да живее на тавана в печатницата. Там продължавал да живее Ботев и през август 1874 година (повече от 2 години!) - тогава Михаил Греков пристигнал в Букурещ за общото събрание на Българския Революци­онен Комитет (за което вече стана дума) и се наложило една нощ да преспи при Ботев. Ето описанието на Ботевата спалня (моля чувствителните учителки по история да не го четат):
Късно след полунощ ние се върнахме в Каравеловата печатница, която Ботев отключи с ключ, що го при себе си имаше, драсна клечка кибрит, запали парче спермацетова свещ и ме покани да следвам подире му, като поле­кичка крачеше между машината и типографските маси в печатницата.

В едно от кюшетата Ботев се наведе, взема антична стълба, изправи я и като се обърна към мене, с ирония произнесе:

- Заповядай, качи се, влез в моята спалня!

Ботев светеше, аз почнах да се качвам по стълбата, с мъка се възкачих и бях вече в спалнята, но, за жалост, не можех да се изправя и трябваше седешком да се събли­чам, та даже и като седнах, главата ми допираше в та­вана.

Качи се и Ботев след мене и при светлината на свещ­та аз сварих да разгледам постелката, завивката, подглавката - леглото, на което поетът спеше, и признавам се, бях поразен.

Що е чаршаф - Ботевата спалня не знаеше, пък дю­шекът му се състоеше от вехт юрган, а и с друг такъв той се завиваше, като под главата си туряше вместо подглавка вехто Каравелово палто, с което последният бе спал в австрийската крепост в дните на заключение­то му. Всички тия принадлежности на Ботевата спалня бяха толкози нечисти, че отвращение хващаше човека само от вида им.

Самата спалня беше широка около 1,5 метра - това бе коридорче с корнизи, по което някога е минавала стълба за горния етаж.

Креватът на Ботева беше несложен: той бе пригодил два отрязъка от чамова върлина, на тях бе поставил че­тири дъски и това бе скъпоценният му креват.

Не можах да спя дор съмне. От една страна, спалня­та беше удушлива, пълна с развален въздух - изпаренията на типографско мастило, мазилката на машината да­ваха отвратителна воня, и трето - спалнята на Ботева беше пълна, препълнена с хиляди паразити, що забиха жилото си в телото ми, бълхите бяха по-милостиви към мене, ала дървениците подобно на страшния русчушки валия Мидхат паша, що е милост - не знаеха..
На сутринта Греков казал на Ботев това, което сигурно и ти, читателю, вече си си рекъл:

- Поете, не разбирам защо си се осъдил на подобен жи­вот?

Поетът отвърнал:

- Любен се обхожда с мен жестоко. Дал ми е в заем пари и иска душата ми да изкара.

Другояче обаче представял нещата Каравелов:

- Ботев е способен по цели дни да се весели, да пее пес­ни, но не и да работи, от работата той бяга като от чума.

В това време Ботев влязъл в печатницата, щом се мяр­нал пред очите на Каравелов, те пламнали, гръм и мълния из­пълнили големия салон:

- Надзел си триста франка, кога ще ги изплатиш, или мислиш, че парите у мене извират?

Ботевото самолюбие силно било докачено, толкоз пове­че, че нему крещели пред слугите, той почнал да плаче:

- Ще ти ги отработя, потьрпи...

Не преувеличавам, читателю - Греков пише буквално: „той почна да плаче, но Каравелов беше неумолим и продължа­ваше да кряска с висок глас:

- Кога ще стане това, нали те знам аз тебе..."

И тъй нататък. Кой крив, кой прав - не знам, но страшно е другото, което накрая Каравелов пошушнал на Греков:

- Постарай се ти, гълъбче, да се изолира Ботев и да се направи присъствието му в заседанията на събранието невъзможно, защото, казвам ти и нека си остане между нас, тоя човек ще ни предаде!1

Тези думи на Каравелов са твърде изненадващи2 - меж­ду двамата още нищо особено не се бе случило. Какво е предчувствал Каравелов? Че това момче, което той ругае из печатницата, ще стане негов съперник? - а Каравелов, известно е, съперници не търпи...

Ненадейно на 12 октомври 1874 година Каравелов съоб­щил в „Независимост": „Аз съм принуден от самите обстоя­телства да напусна досегашното си занятие".

Оттеглянето на Каравелов от революционната стъгда било сякаш за Ботев знак да действа:



После преставането на „Независимост" не остана почти никаква възможност, за да могат да се изказват болките и страданията на нашия народ, не остана никак­ва възможност да се поддържа онзи революционен дух, който е покрил вече нашата народна нива и чака своя жътвар...

Какво трябваше да се прави? Да се мълчи ли? Но мълча­нието би било престъпление за всеки един човек, който обича себе си, народа си и отечеството си.

И ето, в името на тая любов ние развяваме своето „Зна­ме".

Пътищата на двамата мъже засега тихо се разминавали. Каравелов започнал да издава вестник „Знание", където зая­вил, че не желае да се меша в никакви политически дела и че неговата девиза е азбуката!

Все още нежно Ботев го репликирал:

Мнозина от нашите може би искрени патриоти са дошли до робското и несъвременно вече убеждение, че и на нашия народ преди всичко е потребно да се даде наука, обра­зование и знание, пък тогава вече да се мисли за неговото политическо освобождение.

Единственото спасение на нашия народ се състои в революцията. Който има уши - нека чуе!

Каравелов много добре го чул и скритом взел да се готви за решителната схватка с неблагодарния си храненик и напе­рен съперник, подир когото се юрнала жадната за бунтовни думи емиграция, а Ботев точно това проповядвал:



Нашият народ вече не жалее къщата си, парите си и жената си и чака удобна минута и своят Спартак, за да преобърне Стара планина на вулкан.

Какво нямаме? Какво чакаме? От какво се боиме? Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещи­те си в името на свободата!

Огън и меч! Меч и огън! Треперете, тирани! Полудей­те, дипломати! Тук е гласният, отчаяният и мъжествен седеммилионен български народ, който днес въстава и иска от светът едно от тие две неща: или свобода, или смърт!

Той проклина своето преминало, защото е мрачно, мра­зи своето настояще, което е тежко и горчиво, и вика: бъде­щето ми, бъдещето ми!

И не само Грекова убеждавал Каравелов да се изолира Ботев и да се направи присъствието му в заседанията на събранието невъзможно; на Данаил Попов писал: В Букурещ се е събрала една тайфа, която, както се види, ще да компрометира много лица. Шеф на тия чапкъни е Ботйов, излязъл завчера от пушкарията за кражба. Ето какви хора са захванали да просве­щават народът.

За схватката се готвел и Ботев - по същото време писал на същия Данаил Попов: Аз ще чакам още няколко време, дордето се срещна с някои и други лица, пък ще да си премеря и името, и характерът, и честността си с неговата!

Сантименталните думи на Каравелов, че е заплатил вече своят дълг на отечеството си и оставя публицистичното поле с чиста съвест и със спокойно сърце, и досега подвеждат някои наши историци да твърдят, че след смъртта на Левски Каравелов уж бил изпаднал в униние, уж бил сломен и отчаян и уж затова се бил оттеглил от рево­люционната дейност, спирайки „Независимост".

Напротив: на поредното събрание на БРЦК, състояло се навръх Коледа, на 26 декември 1874 година (точно две години след залавянето на Левски!), Каравелов не само направил всичко възможно пак да бъде избран за председател, вкарвайки в събра­нието свои богати хора, за да гласуват за него - но това не му стигало: той поискал неограничени пълномощия и най-важното: сам да влиза в споразумения с други държави и правителства и сам да управлява админис­трацията и финанциалната част на Централния Комитет.

Това възбуди ропот и недоверие - пише Ботев до Драсов1.

Масло в огъня наляло предложението на Каравелов БРЦК да се пренесе в Белград - станало ясно като бял ден, че той искал да подчини българското революционно движение на сръбското правителство, което, уж помагайки на България да се освободи, мечта­ело да я присъедини към Велика Сърбия, ако това не станело - поне да вкара България в тъй наречената балканска конфедерация под хегемонията, разбира се, на Сърбия.


Сърбофилските сънища на Каравелов за балканска кон­федерация2 са били отдавнашни, те са размътвали отноше­нията му и с Левски, който, ако си спомним, работеше за една независима народна борба. Каравелов бил свързан със Сърбия не само чрез жена си, сръбкинята Наталия, той е живял в Сърбия, членувал е в славната сръбска Омладина - главен двигател на сръбското освободително движение и на идеята за обединението на южнославянските народи под хегемонията на Сърбия (нещо, което се реализира частич­но с основаването на Югославия след Първата световна война), писал е на сръбски и повестите му Jeли крива судбина? и Сока са признати за класически в сръбската литера­тура. Това е хем лошо, понеже раздвоявало душата му меж­ду България и Сърбия, но, от друга страна - имаме ли друг писател, който да е класик на литературата в две държави? Така че, въпреки всичко - шапки долу!
Оказало се, че и вестник „Независимост" бил спрян не заради друго, а защото самата думичка „независимост", изричана от българи, дразнела братята сърби - и те престанали да дават на Каравелов пари за вестника!

Избухнал скандал, събранието се разтурило, новото събрание било насрочено за месец март 1875 година.


Междувременно случила се една твърде мистериозна случка, известна като „случката с револверите". Тя е описа­на от мнозина, а и от самия Ботев:

По коледното събрание Волов бил донесъл някоя друга пара, за да си купи револвери. Парите той оставил на Каравелов и си заминува. После няколко деня у Каравелова се донесе едно сандъче и на Ботйова се заповяда да го адресира до Димитра в Гюргево. Аз направих това, без да зная нито колко са револверите, нито кой ги е купил, нито за де ще се изпровождат. Това беше за мене мистицизъм, защото никой ми не казваше и аз никого не питах.

Ботев ги предава на железницата - разказва нататък Никола Обретенов, - заявявайки, че в сандъчето има све­щи; в Гюргево обаче се усъмнили в тежкото сандъче и го отворили. Полицията потърсила изпращача, сиреч Каравелова.

След няколко деня у нас се яви тукашният пръв проку­рор и подири Каравелова, Каравелов показа голямо мало­душие, той се уплаши и аз бях принуден да зема сичко от­горе си - пише скромно Ботев.

Захарий Стоянов обаче разказва случката по-цветисто:



Когато се появил прокурорът в печатницата със сво­ите комисари и жандарми, Каравелов с перото в ръка, несчесан и неумит, както винаги, незнающи ни една дума по румънски, не ходил и нямал никога работа с полиция и правителство, скочил с перото в ръка и захванал: „Ботйов, Ботйов, моля ти са, вземи работата отгоре си, вземи я да ма отървеш, аз ма не бива никак в тия работи ". Ботйов, който се случил там, се изтънил гладиаторски пред про­курора... и т.н.

Тогава, изглежда, пак са арестували Ботева. Генерални­ят прокурор ми каза, че щели да ме съдят, пише той и в него се загнездило страшното съмнение, че Каравелов и хората му щяха да ме изпроводят във влашките рудници за сол, но не успяха. Струната между мене и Каравелова се скъса вече окончателно.


Конфликтът между двамата мъже назрявал като цирей. И един ден...

...Един ден - разказва Любица, дъщерята на Димитър Ценович, - когато бяха сами Любен Каравелов и Христо Бо­тев, не знам за какво се скарали, та се стигнало до бой, в който е взела участие и Ната - Каравеловата жена. Тя е уловила Ботева, по разказа на самия Ботев на Ценович, от което изтръпване Ботев изгубил съзнание и паднал на пода. А в същото време случайно влиза д-р Чобанов, та му даде първа помощ да се свести.

(Какво ще да е било туй „улавяне" на таз мощна сръбкиня, та исполин като Ботев паднал на пода и изгубил съзнание?!)

Каква е била причината да се стигне не само до тези мах­ленски свади (и Любица, както видяхме, не знаела), но и до това, че Каравелов конфискувал и изгорил поредния брой на Ботевия вестник „Знаме" (който се печатал в неговата печат­ница, уж понеже Ботев не му бил платил), а Ботев пратил Бенковски да убие Каравелова, но Стоян Заимов го разкандърдисал, после пък Стамболов гонил горкия Либен с пищов из печатницата?

Тази вражда внасяла раздор и сред емиграцията, хвърля­ла кал върху цялото революционно движение. Напразно се опитвали да ги помирят - не, и двамата били смъртно обидени един на друг!

Едва ли причината за това е била, че Ботев имаше буен, избухлив темперамент и беше несдържан и в словах и в целях и че искаше да свали Каравелова от пиедестала му, за да му заеме мястото - председател на Централния Революционен Комитет1; нито пък това, че Каравелов правел всичко възможно да не се състои поредното събрание на БРЦК, защото знаел, че ще е краят на неговото 15-годишно председателство.

Ботев все пак е имал някакви причини да извика:

- Аз няма да му простя нито една от неговите полити­чески подлости!2 - сиреч ренегатството му, изгарянето на вестника, ареста заради случката с револверите, а и униженията преди това в печатницата и т.н.

А Каравелов? Каква е била смъртната обида, която той не можел да прости на Ботев?

Спомняш ли си, читателю, разказа на Наталия Караве­лова (виж на с. 196): По едно време Либен стана съвсем кахърен, мрачен и невесел... най-сетне един ден ми каза: „Виж, еди-кой си ме обвинява, че... съм предал Василя на турците".

Никъде досега - в никакви документи, в никакъв вестник, в ничии спомени, за подобно обвинение не бе срещната нито дума. Но за да го разказва Наталия чак през 1907 година, след повече от 30 години - значи се е случило, такова нещо не се забравя!

И може би тук е тайната на разпрата: възможно ли е Бо­тев да е онзи „еди-кой си"?

Той, както Никола Обретенов и много други, е знаел, разбира се, за прословутото чувалче с архива на Каравелов, попаднало в софийския съд. Вината на Каравелов била невол­на и Ботев, както и другите, деликатно и дълго е мълчал от уважение към Каравелов, докато един ден началото на тази история се повторило:



Актовете и протоколите от първото събрание не съще­ствуват вече! - писал Ботев на Иван Драсов1 (като станала „данданата" с револверите, уплашеният Каравелов ги бил дал на някой си Адженов уж да ги скрие, а те от него изчезнали - също както преди две години бе дал архива си на сръбското консулато...).

Унищожени документи все пак не е толкова страшно, но у Каравелова има документи - биел тревога Ботев2, - които могат да повредят много на народа ни, ако той някой път, движим от своя гняв или подъл интерес, се реши да ги изпра­ти отсреща (сиреч на турците)...



- ...както изпрати онези документи преди 2 години, които обесиха Дякона! -

можел ли е Ботев в яда си при някоя свада с Каравелов да му извика тези думи, които дълго е таил в душата си?

Би могъл - и още как! Предателството, волно или невол­но, не се прощава никога.

Но и обвинението в предателство, вярно или невярно, също до смърт не се прощава.

И може би затова всички опити да помирят Каравелова с Ботев и Ботева с Каравелов са били напразни.
Да напише стихотворение поетът има различен подтик: в повечето случаи пряк - импулсивен, понякога случаен, често пъти асоциативен.

Дали е случайно, че точно по време на скандала си с Каравелов Ботев започва трескаво да нахвърля в тефтерче­то си стихотворението за Васил Левски? Минали са три години от обесването му, цели две години поетът стих не е написал - и изведнъж...

И защо точно за обесването му пише?

Ако вярвам на интуицията си - поетическият му гений е бил разбуден от това закъсняло черно подозрение, че Каравелов е виновен за обесването на Левски. Оттук е от­чаянието, оттук е зловещият грак, оттук е плачът безна­дежден...

Но това е въпрос на гадаене. Повече за стихотворението ще поговорим в притурката към тази глава.
Другите лица, които Ботев чакал, за да си премери и името, и характерът, и честността си с Каравелов, били споменатите вече Стамболов, Драсов, Заимов, Обретенов, Волов и Бенковски - все отбор юнаци. Всичките те пристигна­ли в Букурещ

(Стамболов след апостолската си обиколка из България, Драсов от Чехия, където учел, Заимов от Диарбекир, Волов от Русчушкия затвор, попаднал там заради една любовна исто­рия, Бенковски от Мала Азия или от Египет) и на 12 август 1875 година, без въобще да питат и да канят Каравелова, свикали поради екстрените обстоятелства извънредно събрание на БРЦК.

За по-голяма тежест и за да ядосат Каравелов, повикали Панайот Хитов да дойде от Сърбия и да председателства събра­нието.

От България дошли десетина представители. Бил избран Централен Комитет в състав: Димитър Ценович, Христо Бо­тев, Иван Драсов, д-р Христо Чобанов и Драгоя Шопов.

Били възприети анархичните Ботеви възгледи против всякаква йерархия: нямало председател, нямало секретар - всички били равноправни членове, само Драгоя Шопов бил определен за касиер.

- Юначната Херцеговина въстана и се бие, Черна гора се е разпъплала по своите гори и тича на помощ, Сърбия е готова да турне своите сили на картата и да извика vа banque, Албания се вълнува, Гърция е готова да обяви война, Румъния не ще да упази неутралитет - има ли тука съмне­ние, че смъртта на Турция е вече над главата й?



Чувате ли, господа дуалисти3 и просветители? Чу­ваш ли, нещастний български народе? Чувате ли, братия емигранти? Какво трябва ние да правиме? Да мълчиме и да чакаме? Това е безумно, безчестно и безчовечно!

Единственият изход е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна! Остава само едно: да драснеме кибрита и под светлината на огънят да нагазиме в кървавата революция!1 - държал пламенна реч Ботев и събранието взело решение да драснат кибрита.

Притурка към глава VIII





Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   ...   18




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет