Стефан Цанев българскихроники

Стефан Стамболов

Казват, че след смъртта на Левски българите изпаднали в униние. В България - може би. Както казва поетът:

А наследниците на Левски били много. Накратко:

както вече споменахме, на 3 март 1873 г. Търновският Революционен Комитет начело с Иван хаджи Димитров сви­кал околните комитети северно от Балкана и се обявил за Цен­трален Комитет в България; малко време след това в Стара Загора, където председа­тел на Тайния Комитет бил Колю Ганчев, се събират предста­вители от южнобългарските комитети: от Чирпан, Пловдив, Казанлък, Сливен и от старозагорските села, северните коми­тети били представени от председателя на Търновския Коми­тет Иван хаджи Димитров; на това събрание било решено учителят Атанас Узунов, когото Левски, казват, приживе бил посочил за свой замест­ник, да замести Апостола и да се опита да съживи угасналите комитети.

Апостолството на Атанас Узунов обаче приключило много скоро. Хасковският Комитет бил осъдил за убиване хаджи Ставри и Узунов се заел сам да извърши това убий­ство, но бил заловен на местопрестъплението от синовете и снахите на хаджи Ставри, Узунов бива запрян, съден и осъ­ден на заточение в Диарбекир².

Случило се това през май 1873 година.
В „Записки по българските въстания" Захарий Сто­янов пише безмилостно: „Хаджи Ставри си остана жив, само с една лека рана от куршум... Узунов беше от ония, които обичаха да говорят, че всичкият народ е в съзакля­тие против Отоманската империя, т.е. да изказват сво­ите последователи по всичките градове, с което да из­плашат уж турското правителство и да обърнат вни­манието на Европа. Разбира се, нито турското прави­телство се стресна, нито Европа, а само затворите в Пловдив, Стара Загора и Хасково се изпълниха с българс­ки интелигенти, изказани от самия Узунов " - и Захарий изрежда повече от 20 имена.

През 1876 година Узунов успял да избяга от Диарбекир, участвал в Освободителната война като преводач, известно време преподавал в Софийската класическа гимназия, бил там учител на Т. Г. Влайков; след като Стамболов го погва като русофил, заселва се в Русия, в имението на жена си край град Орел, започва да пише там драми, дали са играни в някой театър, не ми е известно; в края на живота си се завръща в България и умира през 1907 година в пълна ми­зерия.

(Този Атанас Узунов няма нищо общо с разстреляния през 1887 година водач на русофилските бунтове в Силист­ра и Русе майор Узунов, също Атанас и също участник в националноосвободителното ни движение - в Червеноводската въстаническа чета.)

Един от осъдените заедно с Узунов бил Стоян Заимов, но той избягал от Диарбекир по-рано, през 1874 година, отишъл в Румъния, включил се в революционното движе­ние, през май 1876 година бил пак арестуван и осъден на смърт, но помилван и заточен отново, след Освобождение­то заминал за Русия, където се подвизавал със своите при­ключения, повечето от тях измислени.

Тази му склонност да преувеличава, да измисля и да лъже, освен че пленявала романтичните и скучаещи руски баришни (оженва се той в Русия, струва ми се, за графиня), освен че прави съмнителни мемоарите му, имала и едно траги­ческо последствие, за което скоро ще стане дума.
Междувременно Колю Ганчев отишъл в Букурещ, за да възобнови прекъснатите връзки с тамошния Централен Коми­тет, срещнал се там с Каравелов, Панайот Хитов и Олимпий Панов, какво са заседавали, не е ясно, защото след края на ста­рия протокол от май 1872 година (когато бе приет Уставът на БРЦК), на същия лист Каравелов дописал лаконично: „На заседанието, което стана на 11 и 12 май 1873, тоя ред (сиреч Уставът) от миналата година се измени и нашите дела оти­ват за напред тайни".

Тайната на делата всъщност била, че дела нямало никак­ви. Година време вече от както работите са ни живи, ни мъртви - пише на 19 юни 1874 година Никола Обретенов в писмо до Панайот Хитов.

След залавянето на Узунов Русенският Комитет се опи­тал да намери друг заместник на Левски - да тръгне да дири краищата на конците, избрали Михаил Греков, обаче сега избраният човек е лице вярно, но неопитно, ний го избрахме само затова, защото друго няма - заключава тъжно Обрете­нов¹.

И така, след една цяла и кусур мъртва година на 20 ав­густ 1874 година в печатницата на Каравелов се събират пред­ставители от България и от Влашко и съставят нов Временен Български Революционен Комитет отново с председател Ка­равелов, а Христо Ботев изпълнявал ролята на секретар - пи­шело момчето протокола.

• 
  Това е г-н Стефан Стамболов от Търново. Изключен от Одеската семинария. Той иска да замести Левски.
  
• 
  Туй момче е невръстно, как тъй ще замести Левски - казал Каравелов и попитал: - На колко години си бе, мом­че?
  

• 
  На 25 - излъгал Стамболов, защото бил само на 20².
  

• 
  Вятър и мъгла³ си на 25! - ядосал се Каравелов. - Я се пръждосвай!
  

И Стамболов запял:

След Освобождението Стамболов, вече министьр-председател на България, разказал в кафенето на Народното събрание следната история за Отец Матея¹:

• 
  Как тъй умря? - попитали недоумяващо депутатите.
  
• 
  Ей тъй - рекъл Стамболов. - Втресе го и умря.
  
• 
  За три дена?!
  

(Не бой се, читателю! Ако беше така - ний всички отдав­на да сме се изпонатръшкали...)

Историята понякога си прави шеги (разбира се, истори­чески): двама непознати един на друг бездомници, а и никому още неизвестни, съвсем случайно се събират да живеят посред зима в една запустяла воденица (за която стана дума в предишния разказ), едва оживяват там от студ и глад, след месец излизат от воденицата и влизат в историята.

Да видим сега как Ботев беше стигнал до запустялата воденица и после къде изчезна от историческата сцена цели шест години - до този месец август на 1874-а?
Баща му даскал Ботю Петков бе го пратил да учи в Оде­са, но неясно защо Христя го изключили от гимназията, мотал се там още година-две в компанията на съмнителни тайфи и погнат от руската полиция, побягнал през Бесара­бия към България,

върнал се бил в Калофер, главил се там за даскал, но на празника на светите братя Кирил и Методий произнесъл бунтовна реч

и погнат повече от българските чорбаджии, отколкото от турската полиция, заминал за Влашко с красивото наме­рение да продължи образованието си в Русия,

но се отбил за малко в Гюргево, после за по-дълго в Букурещ, попаднал сред нашите хъшове, потрошил в брат­ската им компания всичките си грошове,

отишъл после в Браила, работил там за единия хляб ту като печатар в Паничковата печатница, ту като актьор в тру­пата на Войников, попаднал в компанията на Стефан Караджа и Хаджи Димитър, гласил се да мине Дунава с четата на Желю войвода, но Желя го арестували

и четникът му Ботйов побягнал към Букурещ, мъчил се да се глави и там за учител, но го излъгали и така останал посред зима на улицата, без пари ни за квартира, ни за хляб, ни за път обратно до Калофер;

една вечер друг един бездомник, като съзрял бездомно­то момче, подмятано от зимния вятър по улиците, повикал го да преспи при него - ако не на топло, поне на завет,

запътили се към покрайнините на Букурещ и влезли в една запустяла ветраничава воденица (за която вече стана дума в писмото на Ботев до Киро Тулешков, виж на с. 167),

другият бездомник, който сутрин, вечер не спирал да пее - читателят, ако не е прескочил да прочете въпросното писмо, сигурно вече знае, че бил Дякона Левски.
И тъй, студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, но Левски все пеел и все бил весел, а Ботев пишел тъжни писма - едно от тях предлагам на злобните си читатели, а към патриотичните нежни души от­правям молба да не го четат:

Милостивий бай Христе!

Съвестта и честолюбието не ме допущат да Ви се оп­лача устно... Срам ме е и да Ви пиша, срам ме е, добрий бай Христе, но няма кому другиму да се надея и да се моля, освен Вам и Вас, добрий бай Христе, ще Ви имам и почитам като пръв благодетел. Вий видите и без да Ви казвам, че съм оста­нал гол и бос, та ме е срам да се покажа пред приятели, а не да се явя при родителите си, кои вместо да утеша, още повече ще наскърбя. Затова, добрий бай Христе, в името на чест­та си, Ви моля да се омилостивите и да ми дадете 10-12 лири, за да се постегна... Надея се на добрината Ви и на чув­ствителното Ви сърце и съм Ваш предан Букурещ, 23 октомври 1868 г.

Х р и с т ю Б. П е т к о в

Обаче унижението на поета не било възнаградено - бай Христо не му дал нито грош.

- Как?! Това е кощунство! Гениалният наш поет да се моли някому и да проси?! О, не! Великият наш революцио­нер, дето загина юнашки на Околчица, по-скоро ще умре от глад, но никога няма да протегне ръка за милостиня! Долу мръсните ръце от ореола на Ботев!

Спокойно, читателю. Блясъкът на ореолите понякога ни заслепява и не е лошо от време на време да ги сваляме, за да видим тъмната драма, скрита зад тях - тази драма може би прави човека по-велик?

Не знам. Но само мъж, преживял унижението на бедност­та, може да каже: „Сиромашията е престъпление. Оста­неш ли без хляб, то ти си слуга, то ти си роб".

А въпросният бай Христо, дето не дал на Ботев нито грош, е братът на оня Евлогий Георгиев - дето черните им две статуи седят от двете страни пред парадния вход на Софийския университет, построен с една незначителна ча­стица от техните неизчислими милиони, и където сега, каква ирония на съдбата: студентите изучават тъкмо оня дрипав, гол и бос Христо Ботев, който просел от тях ми­лостиня (да беше молил статуите, сигур щяха да му да­дат!).

Но да преглътнем сълзите си и да продължим нататък.

de la part de la Commune Bulgare.

Vive la Commune!

Revolutionairs emigrants Botiof, Popov

подвизи брату Вел. Попову.

Х р. Б о ти о в

1 Майя 1875 Букурещ

Когато в предишния разказ писах, че никой друг освен Левски не е надниквал отвъд свободата, изглежда, сгреших. И Ботев е надниквал.

В онова „Символ-верую" (дори да не е негов автор, явно е споделял написаното, щом го е публикувал в своя вест­ник) той пише, че вярва в единний комунистически ред на общество­то и че чака бъдащий комунистически строй на целия свят - но каква е била конкретната му представа за този бъда­щий комунистически строй, не е много ясно, освен че ще има обща собственост върху всички имоти.

Картината се обърква още повече от думите му, писани по същото време, през лятото на 1871 година:

Подчертаното и двете „!!" са на Ботев. На друго място той пояснява каква ще е тази община:

Тук подчертаното е от мен. Явно мечтаният от Ботев комунистическо-общинен строй без всяка централизация не ще да е бил нашият тоталитарен и стигащ до монархи­чески автократизъм комунистически строй, на който бяхме полуживи свидетели...

Иван Вазов, който по същото време се намирал ту в Га­лац, ту в Браила (те са на двайсетина километра един от друг по брега на Дунава), описва така нещата:

• 
  Парижките комунисти са подлеци!
  

• 
  Долу шапката! - изрева той, като му хвърли шапка­та на пода. - Долу шапката, когато говориш за сто хиляди мъченици, умрели за една идея!!...
  

Приятелят му Киро Тулешков добавя: Научих се, че в Галац полицията го хванала и оттам го пратила във Фокшан², окован в железа, като политически престъпник, като комунист...

Тъмен е този период от живота на Ботев. Стоян Заимов не крие злъчта си, като пише:

Когато Ботев се скиташе от град на град из свободна Романия, когато живееше по дунавските острови, учителствуваше в Измаил и Александрия, редактираше „Дума", предводителствуваше шайката на браилските комунари, когато се излежаваше по браилските и галацките арести, в това време Любен Каравелов, Васил Левски, Ангел Кънчев и Дим.Общи уреждаха българските революционни комитети в България и Влашко.

Захарий Стоянов пък посочва неизвестно писмо на Левс­ки, в което уж пишел на Ботев: Недей спа, но намери злато във влашката и руската земя по който начин момееш... - и Ботев почнал да краде от патриотизъм и за да възстанови на­рушеното равенство между человеците...

Както и да е. Турили Ботева в тъмницата към края на април 1872 година. Точно по същото време в Букурещ при­стигнал Васил Левски за събранието на двата Български Революционни Централни Комитета: Вътрешния и Букурещкия. (Това бе описано в по-предишния разказ.)

Първият въпрос на Дякона бил:

• 
  Къде е Ботйов, приятелят ми от воденицата?
  

- Той е вече изгубен човек за всякаква работа. Тръгнал с червена рубашка из улиците и вика на хората: „Дайте си ръце­те, братя, ръка с ръка да опашем целия Глобус! (а хората бягат), няма да има ни богати, ни сиромаси, всички ще бъдем помежду си равни и братя..." И го пратили при братята му във Фокшанския затвор.

Каравелов измърморил:

• 
  Язък му за таланта, затри го.
  
• 
  А в затвора викал на крадците - продължила Ната: - „Граждани на бъдещото сиромашко царство, когато няма да има затвори, няма да има богати чокои, нито сиромаси като вас, следователно никаква кражба няма да има, защото всеки ще има това, което днес няма, и тогава именно кражбата ще бъде позорно и безчестно дело, а днес, който краде, е честен човек!"
  

- Млад е, неопитен е, но този момък е гений - рекъл Левски. - На такива хора се прощава и от общество, и от исто­рия...¹

И Левски помолил Каравелова и Ценовича да гарантират за Ботев и да го освободят от затвора.

Освободили го и тръгнал поетът пеша, нямал пукната пара, по пътя обувките му се продънили, останал бос, краката му се подбили, не можел да върви...

(Същата жалка и трагична сцена ще се повтори, читате­лю, и когато Ботев тръгне към своята Голгота - от Козлодуй за Околчица...)

Тъй и не се срещнали с Левски - Дякона отдавна бил за­минал за България, а Ботев пристигнал в Букурещ в края на май - според едни, според други - чак в средата на юли, с остригана затворническа глава, бос, дрипав, гладен и мръсен, почакал да мръкне и почукал на Каравеловата врата.

Наталия, като го видяла, изпищяла:

• 
  Тоз разбойник да не ми влиза в къщата!
  

- Поете, не разбирам защо си се осъдил на подобен жи­вот?

Поетът отвърнал:

- Любен се обхожда с мен жестоко. Дал ми е в заем пари и иска душата ми да изкара.

Другояче обаче представял нещата Каравелов:

- Ботев е способен по цели дни да се весели, да пее пес­ни, но не и да работи, от работата той бяга като от чума.

В това време Ботев влязъл в печатницата, щом се мяр­нал пред очите на Каравелов, те пламнали, гръм и мълния из­пълнили големия салон:

- Надзел си триста франка, кога ще ги изплатиш, или мислиш, че парите у мене извират?

Ботевото самолюбие силно било докачено, толкоз пове­че, че нему крещели пред слугите, той почнал да плаче:

- Ще ти ги отработя, потьрпи...

Не преувеличавам, читателю - Греков пише буквално: „той почна да плаче, но Каравелов беше неумолим и продължа­ваше да кряска с висок глас:

- Кога ще стане това, нали те знам аз тебе..."

И тъй нататък. Кой крив, кой прав - не знам, но страшно е другото, което накрая Каравелов пошушнал на Греков:

- Постарай се ти, гълъбче, да се изолира Ботев и да се направи присъствието му в заседанията на събранието невъзможно, защото, казвам ти и нека си остане между нас, тоя човек ще ни предаде!¹

Тези думи на Каравелов са твърде изненадващи² - меж­ду двамата още нищо особено не се бе случило. Какво е предчувствал Каравелов? Че това момче, което той ругае из печатницата, ще стане негов съперник? - а Каравелов, известно е, съперници не търпи...

Ненадейно на 12 октомври 1874 година Каравелов съоб­щил в „Независимост": „Аз съм принуден от самите обстоя­телства да напусна досегашното си занятие".

Оттеглянето на Каравелов от революционната стъгда било сякаш за Ботев знак да действа:

Пътищата на двамата мъже засега тихо се разминавали. Каравелов започнал да издава вестник „Знание", където зая­вил, че не желае да се меша в никакви политически дела и че неговата девиза е азбуката!

Все още нежно Ботев го репликирал:

Мнозина от нашите може би искрени патриоти са дошли до робското и несъвременно вече убеждение, че и на нашия народ преди всичко е потребно да се даде наука, обра­зование и знание, пък тогава вече да се мисли за неговото политическо освобождение.

Единственото спасение на нашия народ се състои в революцията. Който има уши - нека чуе!

Каравелов много добре го чул и скритом взел да се готви за решителната схватка с неблагодарния си храненик и напе­рен съперник, подир когото се юрнала жадната за бунтовни думи емиграция, а Ботев точно това проповядвал:

И не само Грекова убеждавал Каравелов да се изолира Ботев и да се направи присъствието му в заседанията на събранието невъзможно; на Данаил Попов писал: В Букурещ се е събрала една тайфа, която, както се види, ще да компрометира много лица. Шеф на тия чапкъни е Ботйов, излязъл завчера от пушкарията за кражба. Ето какви хора са захванали да просве­щават народът.

За схватката се готвел и Ботев - по същото време писал на същия Данаил Попов: Аз ще чакам още няколко време, дордето се срещна с някои и други лица, пък ще да си премеря и името, и характерът, и честността си с неговата!

Сантименталните думи на Каравелов, че е заплатил вече своят дълг на отечеството си и оставя публицистичното поле с чиста съвест и със спокойно сърце, и досега подвеждат някои наши историци да твърдят, че след смъртта на Левски Каравелов уж бил изпаднал в униние, уж бил сломен и отчаян и уж затова се бил оттеглил от рево­люционната дейност, спирайки „Независимост".

Напротив: на поредното събрание на БРЦК, състояло се навръх Коледа, на 26 декември 1874 година (точно две години след залавянето на Левски!), Каравелов не само направил всичко възможно пак да бъде избран за председател, вкарвайки в събра­нието свои богати хора, за да гласуват за него - но това не му стигало: той поискал неограничени пълномощия и най-важното: сам да влиза в споразумения с други държави и правителства и сам да управлява админис­трацията и финанциалната част на Централния Комитет.

Това възбуди ропот и недоверие - пише Ботев до Драсов¹.

Масло в огъня наляло предложението на Каравелов БРЦК да се пренесе в Белград - станало ясно като бял ден, че той искал да подчини българското революционно движение на сръбското правителство, което, уж помагайки на България да се освободи, мечта­ело да я присъедини към Велика Сърбия, ако това не станело - поне да вкара България в тъй наречената балканска конфедерация под хегемонията, разбира се, на Сърбия.

Избухнал скандал, събранието се разтурило, новото събрание било насрочено за месец март 1875 година.

Захарий Стоянов обаче разказва случката по-цветисто:

Тогава, изглежда, пак са арестували Ботева. Генерални­ят прокурор ми каза, че щели да ме съдят, пише той и в него се загнездило страшното съмнение, че Каравелов и хората му щяха да ме изпроводят във влашките рудници за сол, но не успяха. Струната между мене и Каравелова се скъса вече окончателно.

(Какво ще да е било туй „улавяне" на таз мощна сръбкиня, та исполин като Ботев паднал на пода и изгубил съзнание?!)

Каква е била причината да се стигне не само до тези мах­ленски свади (и Любица, както видяхме, не знаела), но и до това, че Каравелов конфискувал и изгорил поредния брой на Ботевия вестник „Знаме" (който се печатал в неговата печат­ница, уж понеже Ботев не му бил платил), а Ботев пратил Бенковски да убие Каравелова, но Стоян Заимов го разкандърдисал, после пък Стамболов гонил горкия Либен с пищов из печатницата?

Тази вражда внасяла раздор и сред емиграцията, хвърля­ла кал върху цялото революционно движение. Напразно се опитвали да ги помирят - не, и двамата били смъртно обидени един на друг!

Едва ли причината за това е била, че Ботев имаше буен, избухлив темперамент и беше несдържан и в словах и в целях и че искаше да свали Каравелова от пиедестала му, за да му заеме мястото - председател на Централния Революционен Комитет¹; нито пък това, че Каравелов правел всичко възможно да не се състои поредното събрание на БРЦК, защото знаел, че ще е краят на неговото 15-годишно председателство.

Ботев все пак е имал някакви причини да извика:

- Аз няма да му простя нито една от неговите полити­чески подлости!² - сиреч ренегатството му, изгарянето на вестника, ареста заради случката с револверите, а и униженията преди това в печатницата и т.н.

А Каравелов? Каква е била смъртната обида, която той не можел да прости на Ботев?

Спомняш ли си, читателю, разказа на Наталия Караве­лова (виж на с. 196): По едно време Либен стана съвсем кахърен, мрачен и невесел... най-сетне един ден ми каза: „Виж, еди-кой си ме обвинява, че... съм предал Василя на турците".

Никъде досега - в никакви документи, в никакъв вестник, в ничии спомени, за подобно обвинение не бе срещната нито дума. Но за да го разказва Наталия чак през 1907 година, след повече от 30 години - значи се е случило, такова нещо не се забравя!

И може би тук е тайната на разпрата: възможно ли е Бо­тев да е онзи „еди-кой си"?

Той, както Никола Обретенов и много други, е знаел, разбира се, за прословутото чувалче с архива на Каравелов, попаднало в софийския съд. Вината на Каравелов била невол­на и Ботев, както и другите, деликатно и дълго е мълчал от уважение към Каравелов, докато един ден началото на тази история се повторило:

Унищожени документи все пак не е толкова страшно, но у Каравелова има документи - биел тревога Ботев², - които могат да повредят много на народа ни, ако той някой път, движим от своя гняв или подъл интерес, се реши да ги изпра­ти отсреща (сиреч на турците)...

можел ли е Ботев в яда си при някоя свада с Каравелов да му извика тези думи, които дълго е таил в душата си?

Би могъл - и още как! Предателството, волно или невол­но, не се прощава никога.

Но и обвинението в предателство, вярно или невярно, също до смърт не се прощава.

И може би затова всички опити да помирят Каравелова с Ботев и Ботева с Каравелов са били напразни.
Да напише стихотворение поетът има различен подтик: в повечето случаи пряк - импулсивен, понякога случаен, често пъти асоциативен.

Дали е случайно, че точно по време на скандала си с Каравелов Ботев започва трескаво да нахвърля в тефтерче­то си стихотворението за Васил Левски? Минали са три години от обесването му, цели две години поетът стих не е написал - и изведнъж...

И защо точно за обесването му пише?

Ако вярвам на интуицията си - поетическият му гений е бил разбуден от това закъсняло черно подозрение, че Каравелов е виновен за обесването на Левски. Оттук е от­чаянието, оттук е зловещият грак, оттук е плачът безна­дежден...

Но това е въпрос на гадаене. Повече за стихотворението ще поговорим в притурката към тази глава.
Другите лица, които Ботев чакал, за да си премери и името, и характерът, и честността си с Каравелов, били споменатите вече Стамболов, Драсов, Заимов, Обретенов, Волов и Бенковски - все отбор юнаци. Всичките те пристигна­ли в Букурещ

(Стамболов след апостолската си обиколка из България, Драсов от Чехия, където учел, Заимов от Диарбекир, Волов от Русчушкия затвор, попаднал там заради една любовна исто­рия, Бенковски от Мала Азия или от Египет) и на 12 август 1875 година, без въобще да питат и да канят Каравелова, свикали поради екстрените обстоятелства извънредно събрание на БРЦК.

За по-голяма тежест и за да ядосат Каравелов, повикали Панайот Хитов да дойде от Сърбия и да председателства събра­нието.

От България дошли десетина представители. Бил избран Централен Комитет в състав: Димитър Ценович, Христо Бо­тев, Иван Драсов, д-р Христо Чобанов и Драгоя Шопов.

Били възприети анархичните Ботеви възгледи против всякаква йерархия: нямало председател, нямало секретар - всички били равноправни членове, само Драгоя Шопов бил определен за касиер.

- Юначната Херцеговина въстана и се бие, Черна гора се е разпъплала по своите гори и тича на помощ, Сърбия е готова да турне своите сили на картата и да извика vа banque, Албания се вълнува, Гърция е готова да обяви война, Румъния не ще да упази неутралитет - има ли тука съмне­ние, че смъртта на Турция е вече над главата й?

Притурка към глава VIII