Стивън Кинг Подпалвачката



бет15/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   34

- Какво става, човече? - попита мъжът с дънките. - Полицейска акция ли?

- Не, нищо не се е случило - Анди тласна лекичко още веднъж. Вече му се повдигаше. Главата му се пръскаше.

- Аха - съгласи се мъжът. - Аз пък тъкмо се мъчех да разбера как да стигна до Шагрин Фолс оттук. Извинете.

И той пак се пъхна в будката.

Двете момичета бяха отстъпили до оградата на съседната частна ферма. Те го гледаха с широко отворени очи. Слепецът сега се тътреше в кръг по тротоара, протегнал вдървено ръце напред, и с хлипане бълваше проклятия.

Анди закрачи бавно към момичетата, с вдигнати ръце, за да им покаже, че в тях няма нищо. Заговори им. Зададоха му въпрос и той им отговори. Скоро и двете се успокоиха и взеха да се усмихват и да кимат. Анди им махна и те му махнаха в отговор. Едва тогава той прекоси бързо през поляната към колата си. По челото му бе избила студена пот, а стомахът му се свиваше. Можеше само да се моли да не дойде никой, преди двамата с Чарли да са тръгнали, защото бе изчерпал тласъка докрай. Вмъкна се зад волана и запали.

- Тате! - възкликна Чарли, хвърли се към него и зарови лице в гърдите му. Той я притисна за миг и се изтегли на заден ход от паркинга. Беше истинско мъчение да си обръща главата назад. Черният кон. Винаги после му хрумваше това сравнение. Беше освободил черния кон от тъмния обор на подсъзнанието си и сега той пак щеше да тъпче напред-назад из мозъка му. Ще трябва да се добере донякъде и да легне. Бързо. Нямаше да може да шофира дълго.

- Черният кон - изломоти той. Задаваше се. Не... Не. Вече беше тук. Туп... туп... туп. Да, тук беше. На свобода.

- Тате, внимавай! - изпищя Чарли.

Слепецът се клатушкаше на пътя точно пред тях. Анди натисна спирачките. Слепецът задумка по капака и се разкрещя за помощ. Отдясно младата майка бе започнала да кърми бебето си. Съпругът й четеше книга. Мъжът от будката за информация се беше присламчил към двете момичета с червеното пинто - сигурно се надяваше на подвизи, достойни за "Пентхаус"_. Проснат на тротоара, плешивецът продължаваше да спи.

Другият агент думкаше по капака на комбито, без да спира.

- Помогнете ми! - ревеше той. - Аз съм сляп! Едно мръсно копеле направи нещо на очите ми. Аз съм сляп!

- Тате - простена Чарли.

В един миг на лудост Анди за малко да натисне газта. В болната му глава се разнесе въображаемо изсвистяване на гуми и глухо изтупкване на колела, преминали през човешко тяло. Той беше отвлякъл Чарли и бе държал пистолет до главата й. Може той да е натъпкал и парцала в устата на Вики, за да не пищи, докато й изтръгват ноктите. Щеше да бъде толкова приятно да го убие... само че тогава по какво щеше да се различава от тях?

Анди натисна клаксона. В главата му се заби ново огнено копие на непоносима болка. Слепецът отскочи от колата като ужилен. Анди изви волана и подкара край него. Последното нещо, което видя в огледалцето, докато навлизаше в движението по магистралата, беше седналият на тротоара слепец с изкривено от гняв и ужас лице... и младата жена, невъзмутимо вдигнала на рамото си бебето Майкъл, за да се оригне.

Той се включи в потока на движението, без да се оглежда. Ревна клаксон; изсвириха гуми. Един голям линкълн заобиколи комбито и шофьорът му им се закани с юмрук.

- Тате, добре ли си?

- Ще бъда - гласът му сякаш идваше от много далече. - Чарли, погледни квитанцията и виж кой е следващия изход.

Забързаните коли се размазваха пред очите му - раздвояваха се, разтрояваха се, пак се съединяваха и после отново отплуваха в призматични фрагменти. Навсякъде хромирани повърхности ослепително отразяваха слънцето.

- Закопчай колана, Чарли.

Следващият изход беше Хамърсмит, на трийсет километра по-нататък. Успя някак да стигне дотам. По-късно прецени, че само мисълта за седящата до него и нуждаеща се от него Чарли го е задържала върху пътя. Както го бе измъкнала и от всичко, което дойде след това. Чарли Макджий, чиито родители веднъж бяха имали нужда от двеста долара.

В подножието на отклонението за Хамърсмит имаше един "Бест Уестърн" и Анди успя да вземе стая, при това далече от шосето. Използва фалшиво име.

- Те ще ни гонят, Чарли. Аз трябва да поспя. Но само, докато се стъмни. Не можем да си позволим повече... няма да посмеем да си го позволим. Събуди ме, като стане тъмно.

Тя каза още нещо, но той вече падаше върху леглото. Светът се замъгли и сви в сива точка, сетне и тя изчезна и всичко се превърна в мрак, недостижим за болката. Никаква болка и никакви сънища. Когато Чарли го разтърси, за да го събуди в седем и четвърт вечерта, августовският зной в стаята беше лепнещо горещ и дрехите му бяха напоени с пот. Тя се бе опитвала да пусне климатичната инсталация, но не беше успяла да намери ключа.

- Няма значение - успокои я той. Провеси крака към пода и притисна слепоочията си с длани, за да не му се пръсне главата.

- Не ти ли олекна, тате? - попита тя загрижено.

- Малко - отговори той. Наистина му беше олекнало... но съвсем малко. - Ще спрем някъде да хапнем. И ще ми стане по-добре.

- Къде отиваме?

Той бавно поклати глава. Разполагаше само с парите, с които бе излязъл сутринта от къщи - около седемдесет долара. Носеше и кредитни карти, но предпочете да плати за стаята с двете двайсетачки, които винаги носеше в задното отделение на портфейла си (парите ми за бягство, както се шегуваше понякога пред Вики, само че шегата излезе дяволски вярна). Да използва някоя от кредитните карти, беше все едно да вдигне плакат: НАСАМ КЪМ ИЗБЯГАЛИЯ УНИВЕРСИТЕТСКИ ПРЕПОДАВАТЕЛ И НЕГОВАТА ДЪЩЕРЯ. Седемнайсетте долара щяха да им стигнат за няколко сандвича и за един резервоар бензин. След това щяха да останат без пукнат цент.

- Не зная, Чарли - въздъхна той. - Просто бягаме.

- Кога ще вземем мама?

Анди вдигна поглед към нея и главата отново силно го заболя. Спомни си капките кръв по пода и върху вратичката на пералнята. Спомни си миризмата на политура.

- Чарли... - секнаха думите в гърлото му. И без това нямаше нужда от тях.

Тя се взираше в него с разширяващи се очи. Ръката й се плъзна към разтрепераните й устни.

- О, не, тате... моля те, кажи не.

- Чарли...

Тя изпищя.

- О, моля те, кажи не!

- Чарли, тези хора, които...

- Моля те, кажи, че тя е добре, кажи, че е добре, кажи, че е добре!

Стаята, в стаята е толкова горещо, климатичната инсталация не работи, това е всичко, но е толкова горещо, главата го боли, по лицето му избива пот, вече не е студена, а гореща като вряло олио, вряло...

- Не - мълвеше Чарли. - Не, не, не, не, не.

Тя клатеше глава. Мишите й опашчици се мятаха напред-назад и му напомниха за първия път, когато я бяха завели с Вики на лунапарк, въртележката...

Не беше от липсата на климатична инсталация.

- Чарли! - изкрещя той. - Чарли, ваната! Водата!

Тя изпищя. Обърна глава към отворената врата на банята и внезапно вътре лумна син блясък, сякаш изгоря крушка. Подвижният душ падна от стената и издрънча във ваната, изкривен и черен. Няколко от сините плочки се разтрошиха на парченца.

Анди едва я хвана, когато тя се строполи разплакана.

- Тате, съжалявам, съжалявам...

- Всичко е наред - с мъка изрече той и я прегърна.

От разтопената вана заизлиза тънък дим. Всички порцеланови повърхности мигновено се бяха напукали. Сякаш цялата баня беше изпечена в някаква мощна, но неправилно използвана пещ. Хавлиените кърпи тлееха.

- Всичко е наред - повтори той, люлеейки я на ръце. - Чарли, всичко е наред, всичко ще бъде наред, някак си ще стане наред, обещавам ти.

- Искам си мама - изхълца тя.

Анди кимна. И той си я искаше. Здраво притисна детето към себе си и вдиша миризмата на озон, порцелан и печени хавлиени кърпи "Бест Уестърн". За малко да ги изгори живи и двамата.

- Ще стане наред - говореше й той и я люлееше, без действително да го вярва, но такива са залъгалката, магията, зовът на възрастния през черния кладенец на годините към злочестата яма на едно тероризирано детство; така говори човек, когато нещата не вървят както трябва; това е нощната лампа, която не може да прогони чудовището от гардероба, но поне го задържа на разстояние за мъничко; това е гласът на безпомощността, който въпреки всичко е длъжен да говори.

- Всичко ще бъде наред - убеждаваше я той, без да си вярва, защото като всеки възрастен дълбоко в сърцето си знаеше, че всъщност никога нищо не е наред. - Всичко ще бъде наред.

Анди плачеше. Вече не можеше да се въздържа. Сълзите му преливаха и той с все сила я притискаше към гърдите си.

- Чарли, кълна ти се, всичко ще се оправи.

5

Онова, което не успяха да му окачат на врата - колкото и да са искали, - беше убийството на Вики. Наложи им се просто да заличат случилото се в мокрото помещение. Още по-лесно. Понякога - не често - Анди се чудеше какво ли са си помислили съседите им в Лейкланд. Неизплатени дългове? Семейни неприятности? Може би наркомания или побой над дете? Никой на Конифър Плейс не им бе достатъчно близък, че да обърне повече внимание, отколкото на клюка по време на вечеря, и да забрави като всяко чудо за три дни, след като банката, притежател на ипотеката им, е обявила къщата за продан.



Седнал на пристана и загледан в мрака, Анди разсъди, че в оня ден може да е имал повече късмет, отколкото е подозирал и оценявал. Макар да бе пристигнал твърде късно, за да спаси Вики, той си бе тръгнал преди появата на Чистачите.

Във вестника не излезе нищичко по въпроса, нито ред дори за това как - чудна работа! - един преподавател от Факултета по английска филология на име Анди Макджий взел, че просто изчезнал заедно с цялото си семейство. Може би Арсенала се е погрижил и за това. Сигурно са съобщили, че е изчезнал; поне един, ако не и всички от приятелите, с които бе обядвал тогава, го е направил. Но съобщението не е стигнало до пресата, а, разбира се, данъчните чиновници не дават обявления.

- Биха ми го окачили на врата, ако можеха - рече той, без да съзнава, че говори на глас.

Но не можеха. Съдебният лекар щеше да уточни часа на смъртта и след като се окажеше, че Анди е бил в полезрението на някое незаинтересовано трето лице (а по време на лекцията "Стил и разказ" от десет до единайсет и половина - на двайсет и пет незаинтересовани трети лица), нямаше начин да го натопят. А дори и да не бе в състояние да представи доказателства за местопребиваването си в критичния период от време, нямаше никакъв мотив.

И така, двамата са убили Вики, а след това са се втурнали към Чарли - но не преди да уведомят Чистачите, както ги наричаше Анди (и дори си ги представяше като такива - млади мъже с гладко обръснати лица, облечени в бели престилки). И малко след като той се е втурнал към Чарли, може би след някакви си пет минути, но почти със сигурност не повече от час, Чистачите са цъфнали пред вратата му. Конифър Плейс си е дремел, а Вики е била Изчистена.

Може дори да са решили - с основание, - че изчезналата съпруга би поставила Анди в по-затруднено положение, отколкото убитата. Няма труп, няма установен час на смъртта. Няма установен час на смъртта, няма алиби. Ще го следят, ще го уговарят и няма да му дават никъде да мръдне. Разбира се, ще разгласят по радиото описанието на Чарли - и на Вики, ако е за въпрос, - но Анди няма да е свободен да ги търси самостоятелно. Затова са я Изчистили и той дори не знае къде е погребана. А може да са я кремирали. Или...

О, проклятие, защо се самоизмъчваш така?

Той рязко стана и изсипа остатъка от "катърския ритник" на деди през парапета на пристана. Минало - свършено, не може да се промени; време е да престане да мисли за това.

Много хитро, стига да можеш.

Анди вдигна поглед към тъмните форми на дърветата, здраво стисна чашата в дясната си ръка и повтори наум обета си: "Чарли, кълна ти се, всичко ще се оправи."

6

Тази зима в Ташмор, толкова време след онази страшна вечер, когато се събуди в охайовския мотел, му се струваше, че отчаяното му предсказание най-после се е сбъднало.



Не че прекараха идилично. Скоро след Коледа Чарли настина и хремата и кашлицата й не се оправиха чак до април. В началото вдигна температура. Анди й даваше аспирин на половинки и си казваше, че ако температурата не спадне за три дни, ще трябва да я заведе отвъд езерото при доктора в Брадфорд, независимо от последиците. Но температурата спадна и от простудата останаха само дребните постоянни неприятности. Анди успя да си докара лек случай на премръзване при един незабравим преход през март и за малко не предизвика пожар в една ветровита, ледена нощ през февруари, като препълни печката. По ирония на съдбата Чарли беше тази, която се събуди посред нощ и откри, че в стаята е прекалено горещо.

На четиринайсети декември празнуваха неговия рожден ден, а на двайсет и четвърти март - нейния. Тя навърши осем и понякога Анди се заглеждаше с учудване в нея, сякаш я виждаше за първи път. Чарли не беше вече малко момиченце; стигаше до лакътя му. Косата й отново бе пораснала и тя беше започнала да я сплита, за да не й пада в очите. Щеше да стане красива. Всъщност вече беше, въпреки зачервения си нос.

Нямаха кола. Уилисът на Ърв Мандърс здравата замръзна през януари и Анди предполагаше, че блокът се е спукал. Той го беше палил всеки ден, най-вече от чувство за отговорност, защото след Нова година дори с двойното предаване не биха могли да се измъкнат от мястото на деди. Снегът, накърняван единствено от следи на катерички, няколко елена и една упорита миеща мечка, която идваше да души с надежда около кофата им за боклук, бе достигнал почти метър дълбочина.

В малката барачка зад къщата имаше старомодни ски-писалки - цели три чифта, ала нито един не ставаше за Чарли. Донякъде това бе добре. Анди гледаше да я държи вътре колкото е възможно повече. Можеше да се оправи с хремата й, но не искаше да рискува пак да вдигне температура.

Той откри чифт вехти обувки за ски, прашни и напукани от старост, пъхнати в картонена кутия от тоалетна хартия под масата, на която деди някога бе рендосвал кепенци и правил врати. Анди ги намаза с мас, поразмачка ги и когато ги обу, откри, че все още не може да изпълни обувките на деди, без да натъпче върховете им с вестник. Имаше нещо забавно в това, но и нещо зловещо. През тази зима той много мислеше за деди и се чудеше какво ли би направил той на тяхно място.

Шест пъти се качва на писалките (те не бяха с автомати, а с някаква кошмарна плетеница от ремъци, катарами и халки) и си проправя път през ширналите се ледени простори на езерото Ташмор към кея на Брадфорд. Оттам малък лъкатушен път водеше до градчето, кокетно сгушено сред хълмовете на три километра източно от езерото.

Анди тръгваше винаги преди разсъмване, с раницата на деди на гръб, и никога не се връщаше преди три следобед. Единият път едва изпревари развихрянето на снежна буря, в която щеше да се загуби сред безбрежния лед. Чарли извика от радост, когато се прибра, а после избухна в неудържима, страшна кашлица. От пътуванията до Брадфорд се снабдяваха с провизии и дрехи. Той изхарчи парите за перчене на деди, а по-късно влезе с взлом в три от по-големите вили на отсрещната страна на Ташмор и открадна още. Не се гордееше с постъпката си, но се налагаше, за да оцелеят. Вилите, които избра, биха стрували по осемдесет хиляди долара, ако се продаваха, значи собствениците им можеха спокойно да загубят няколко десетачки, скрити в буркана за курабийки - повечето си ги държаха точно там. Единственото, на което още посегна онази зима, беше големия варел със светилен газ зад една голяма, модерна вила с чудноватото наименование "Стан Безредие". От този варел той източи около сто и петдесет литра газ.

Ходенето до Брадфорд не му се нравеше. Не му се нравеше пълната увереност, че старчоците, насядали около голямата тумбеста печка в дъното до касата, говорят за непознатия, отседнал в някоя от вилите от другата страна на езерото. Клюките неминуемо се разнасят и понякога попадат в неподходящи уши. Не е необходимо много - само да се пошушне - на Арсенала, за да направят връзката между Анди, дядо му и неговата вила в Ташмор, Върмонт. Но не виждаше друго разрешение. Налагаше се да ядат, а не можеха да изкарат цяла зима на консерви от сардини. Той държеше да има пресни плодове за Чарли, както и витамини и дрехи. Тя беше пристигнала само с една-единствена мръсна блузка, червено клинче и комплект долно бельо. Нямаха лекарства против кашлица, никакви пресни зеленчуци и колкото и да е странно - кибрит. Във всяка от вилите, в които се вмъкна, имаше камина, но се намери едва една кутийка кибрит.

Можеше и да разшири полето си на действие - имаше още много вили, - но пътищата на повечето райони се разчистиха и ташморската полиция патрулираше. А и на доста места имаше по някой и друг целогодишен обитател.

В брадфордския универсален магазин успя да купи всичко, от което имаше нужда, включително и три чифта дебели панталони и три вълнени ризи приблизително с размера на Чарли. Само бельо за момиченца нямаше и се наложи да се примири с шорти осми номер. Те ту възмущаваха, ту разсмиваха Чарли.

Десетте километра път до Брадфорд бяха и бреме, и удоволствие за Анди. Не му се искаше да оставя Чарли сама, не защото й нямаше доверие, а заради вечния си страх да не се върне и да види, че я няма... или че е мъртва. От старите обувки му излизаха пришки, независимо с колко чифта чорапи ги обуваше. Ако се опиташе да се движи твърде бързо, го заболяваше глава и тогава си припомняше малките безчувствени места по лицето си и си представяше мозъка си като протрита автомобилна гума, гума, която толкова дълго и усилено е била използвана, че на места й се подава мрежата. Ако получи удар по средата на това проклето езеро и замръзне, какво ще стане с Чарли?

Но по време на тези пътувания мислеше най-добре. Тишината някак прочистваше съзнанието му. Ташморското езеро не беше широко - пътеката на Анди през него от западния до източния бряг нямаше и километър и половина, - но беше много дълго. Когато се натрупа над метър сняг върху леда през февруари, той се спираше понякога по средата на прекия път и бавно се оглеждаше наляво и надясно. Тогава езерото му приличаше на дълъг коридор, покрит с изумително бели керамични плочки - чист, ненакърнен, простиращ се зад хоризонта и в двете посоки. Отвсякъде го обграждаха посипани като с пудра захар борове. Отгоре беше твърдият, ослепителен и безмилостно син купол на зимата или схлупената, безформена белота на идващия сняг. Можеше да се чуе далечният крясък на врана или приглушеното пукане на разширяващ се лед и това бе всичко. Движението тонизираше тялото му. Между кожата и дрехите му се образуваше топла влажна риза и му бе приятно да се загрява от усилие и да изтрива потта от челото си. Някак си беше забравил това усещане, докато преподаваше Йейтс и Уилямс и поправяше контролни.

В тази тишина и при напрягането на мускулите мислите му се избистряха и той непрекъснато претегляше проблема в ума си. Нещо трябваше да се направи - много отдавна трябваше да е направено, но това вече беше минало. Бяха останали в къщата на деди за зимата, но все още бягаха. Неудобството му от старчоците около печката, с техните лули и инквизиторски очи, беше достатъчно, за да осъзнае този факт. С Чарли бяха притиснати до стената и трябваше да намерят начин да се измъкнат.

А освен това и го беше яд, защото не бе справедливо. Те нямаха право. Той и семейството му бяха американски граждани, би трябвало да живеят в едно свободно общество, а жена му беше убита, дъщеря му отвлечена и двамата с нея ги преследваха като зайци сред храсталака.

Отново си помисли, че ако успее да разкаже всичко на някого, работата би могла да се оправи. Не го бе сторил досега заради онази странна хипноза - същата хипноза, довела до смъртта на Вики. А и не му се щеше дъщеря му да расте като някакъв урод във второкласен панаир. Не му се щеше да я затворят в заведение за душевноболни - нито за доброто на страната, нито за нейно собствено добро. А и най-лошото беше, че продължаваше да се самозалъгва. Дори след като видя жена си натъпкана с парцал в устата в шкафа за гладене, той продължи да се самозалъгва, че рано или късно ще ги оставят на мира. "Играем наужким - както казват децата. - Накрая всеки трябва да върне парите."

Само дето не бяха деца, не играеха наужким и никой нямаше намерение да връща нищо на него и на Чарли, когато играта свършеше. Тази игра беше завинаги.

В тишината Анди проумя определени трудни истини. По свой начин Чарли си беше урод, не много по-различен от бебетата с неразвити крайници, родени през шестдесетте години от майки, взимали приспивателни, и момичетата от бременности, настъпили въпреки употребата на противозачатъчни средства - докторите не знаели, че четиринайсет или шестнайсет години по-късно те масово ще развият вагинални тумори. Чарли нямаше вина, но това не променяше факта. Чисто и просто нейната уродливост беше скрита. Действията й във фермата Мандърс бяха направо чудовищни и оттогава Анди потръпваше от ужас при мисълта докъде ли се простират способностите й, докъде ли би могла да стигне. Той бе прочел доста книги по парапсихология през годината им на бягство и знаеше, че според съществуващите предположения пирокинезата и телекинезата са свързани с някои слабо изучени жлези с вътрешна секреция. От тези четива бе разбрал, че двата таланта са сродни и повечето докуметирани случаи са с момиченца не много по-големи от Чарли.

Тя се оказа способна да предизвика разрушението във фермата Мандърс, когато бе на седем години. Сега беше на осем. Какво ще стане, когато прехвърли дванайсет и навлезе в пубертета? Може би - нищо. Може би - страшно много. Тя се закле да не пали повече, ами ако я принудят? Ако силата започне да изтича спонтанно? Ако Чарли вземе да пали насън, като реакция на собствения си необикновен пубертет, огнен синоним на нощните полюции, които преживяват повечето подрастващи момчета? Ако накрая Арсенала реши да отзове копоите си... и някоя чуждестранна сила отвлече Чарли?

Въпроси, въпроси.

Прекосявайки езерото, Анди се опитваше да им отговори и неохотно стигаше до увереността, че може би се налага Чарли да бъде поставена под някаква опека до края на живота й, дори само в името на собствената й сигурност. Може би за нея тя е също така нужна, както жестоките ремъци за краката на страдащите от мускулна дистрофия или специалните протези за бебетата с неразвити крайници.

А съществуваше и въпросът за неговото собствено бъдеще. Той помнеше безчувствените места, кръвясалото око. Никой човек не иска да повярва, че собствената му смъртна присъда е подписана и насрочена, и Анди също не го вярваше напълно, но съзнаваше, че още два или три силни тласъка могат да го убият и че нормалната продължителност на живота му вече трябва да е намаляла значително. Налагаше се да се вземат някакви предпазни мерки за Чарли, в случай че с него стане нещо.

Но не по метода на Арсенала.

Не в малката стаичка. Няма да го позволи.

И така, след дълго премисляне, той най-после взе едно болезнено решение.

7

Анди написа шест писма. Те бяха почти идентични. Две до сенаторите на Съединените щати от Охайо. Едно до жената, представляваща избирателния окръг, към който се числеше Харисън, в Камарата на представителите. Едно до "Ню Йорк Таймс". Едно до чикагския "Трибюн". И едно до толедския "Блейд". И шестте писма разказваха случилото се, като започваха с експеримента в Джейсън Гирни Хол и завършваха с принудителното им уединение край езерото Ташмор.



Щом свърши, той даде на Чарли да прочете едно. Тя го проучи бавно и внимателно, загубвайки почти час. За първи път научаваше цялата история, от начало до край.

- Смяташ да го пуснеш по пощата ли? - попита накрая тя.

- Да. Утре. Утре за последен път ще посмея да прекося езерото.

Най-сетне бе започнало да се затопля. Макар и все още дебел, ледът вече непрекъснато пукаше и не се знаеше докога ще е безопасен.

- Какво ще стане, тате?

Той поклати глава.

- Не знам. Мога само да се надявам, че щом веднъж историята излезе наяве, онези ще трябва да се откажат от преследването.

Чарли сериозно кимна.

- Трябваше да го направиш по-рано.

- Да. - Усети, че тя мисли за едва разминалата се катастрофа във фермата Мандърс миналия октомври. - Може би трябваше. Но все не ми оставаше възможност да помисля повечко, Чарли. Умът ми беше зает все с грижата как да избягаме. И през малкото време, което остава за мислене по време на бягство... човек мисли главно глупости. Все се надявах да ни оставят на мира. Допуснах ужасна грешка.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет