Стивън Кинг Подпалвачката



бет17/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   34

Силите на момиченцето, сред които пирокинезата е само крайъгълен камък, могат да излизат от контрол, пъргаво да прескачат бариерите на нейната воля, но това изследване, обединило цялата налична информация, посочваше, че детето избира дали да ги задейства - както направи във фермата Мандърс, когато осъзна, че агентите на Арсенала се опитват да убият баща му.

Той прелисти рекапитулацията на оригиналния експеримент със "Серия шест". Всички сводки и компютърни бланки доказваха същото: волята е първоизточникът.

Приемайки волята за основа на всичко, Хокстетър и колегите му бяха проучили удивително дълъг списък от наркотици, преди да се спрат на торазин за Анди и един нов опиат на име оразин за малката. Седемдесетте страници с надути фрази на доклада се свеждаха до твърдението, че наркотиците ще ги накарат да се почувстват опиянени, сънливи, унесени. Никой от тях няма да е способен да упражни достатъчно воля, за да избере между мляко със или без какао, да не говорим за предизвикване на пожари или внушаване на хората, че са слепи.

Ще държат Анди Макджий постоянно упоен. Той не ставаше за нищо: и докладът, и интуицията на Кап показаха, че е излязъл от играта, изчерпан е. Интересуваше ги само момиченцето. Дайте ми шест месеца, мислеше си Кап, не ми трябва повече. Само колкото да заснемем терена в тази удивителна малка главичка. Нито Белия дом, нито сенатската комисия ще могат да се противопоставят на едно обещание за предизвикани чрез наркотици парапсихически сили, с неизбежното им огромно отражение върху надпреварата във въоръжаването, ако момиченцето оправдаеше и половината от подозренията на Уонлес.

А имаше и други възможности. Те не фигурираха в подвързания със синьо доклад - бяха тъй опасни, че не можеха да бъдат изложени дори под надписа "строго секретно". Все по-силно развълнуван от картината, която проучванията разкриваха пред него и екипа му от специалисти, Хокстетър бе подхвърлил една от тях пред Кап само преди седмица.

- Този Z фактор - мислили ли сте какво ще стане, ако се окаже, че детето не е хибрид, а истинска мутация?

Кап бе мислил, макар да не го призна пред Хокстетър. Това повдигаше интересния въпрос за евгениката... парливия въпрос за евгениката, с натрапващия се подтекст за нацизъм и суперраси - все неща, за чието унищожение американците се бяха били във Втората световна война. Но едно е да копаеш философски кладенец и да лееш глупости за узурпиране на божествените сили и съвсем друго да получаваш лабораторни данни, че потомството на родители, инжектирани със "Серия шест", може да бъде от хора-факли, левитатори, телепати и дявол знае още какво. Нищо не струва на човек да храни идеали, докато няма солидни аргументи за отхвърлянето им. А като има, какво? Ферми за развъждане на хора? Колкото и налудничаво да звучеше, Кап ясно си го представяше. Това можеше да бъде ключ към всичко. Световен мир или световно надмощие, а ако махнеш кривите огледала на риториката и превземките, не са ли те всъщност едно и също?

Това беше цяло змийско кълбо. Възможностите се простираха с десетки години в бъдещето. Кап знаеше, че най-многото, на което той самият можеше да се надява реално, е шест месеца, но и те може да му стигнат, за да положи основите - да изследва земята, върху която ще монтират релсите за бъдещата железница. Такъв ще бъде неговият принос към страната и света. Съпоставени с него, животът на някакъв избягал университетски преподавател и неговото изчадие ще е като капка вода, пусната в морето.

Всякакви полезни опити и изследвания с момиченцето биха били изключени, ако е постоянно упоено, но баща му ще бъде техният залог за успех. А в малкото случаи, когато поискат да провеждат опити и с него, ще важи обратното. Проста система от лостове. А както отбелязва Архимед, с достатъчно дълъг лост може да се помести света.

Секретарската уредба изжужа.

- Джон Рейнбърд е тук - съобщи новото момиче. Обичайният му безизразен, секретарски тон беше доста изтънял и отдолу прозираше страх.

"Напълно те разбирам, миличка" - помисли си Кап.

- Пусни го да влезе, ако обичаш.

2

Същият стар Рейнбърд.



Той влезе бавно, облечен с изтъркано кафяво кожено яке върху избеляла карирана риза. Изпод маншетите на избелелите му дънки надничаха стари, окъсани мокасини. Върхът на огромната му глава сякаш почти докосваше тавана. Разкъсаната развалина на празната му очна кухина караше Кап вътрешно да потръпва.

- Кап - започна той и седна, - твърде дълго стоях в пустинята.

- Чувал съм за къщата ти във Флагстаф - рече Кап. - И за колекцията ти от обувки.

Джон Рейнбърд само го гледаше със здравото си око, без да мига.

- Как така никога не те виждам с нещо друго, освен с тези вехти говноритачки? - попита Кап.

Рейнбърд се усмихна загадъчно и не каза нищо. Старото неудобство изпълни Кап и той откри, че пак се чуди колко ли знае Рейнбърд и защо това толкова много го безпокои.

- Имам работа за теб - поде той.

- Добре. Тази, която искам ли е?

Кап го погледна учуден, замисли се и накрая потвърди:

- Мисля, че да.

- Тогава разказвай, Кап.

Кап изложи плана си как да доведат Анди и Чарли Макджий в Лонгмънт. Не му отне много време.

- Ще можеш ли да се справиш с пушката? - попита той, щом свърши.

- Мога да се справя с всяка пушка. И планът ти е добър. Ще успее.

- Много мило от твоя страна да му дадеш благословията си - Кап се помъчи да постигне тон на лека ирония, но прозвуча сприхаво. Да пукне дано този проклетник.

- И аз ще натисна спусъка - продължи Рейнбърд. - При едно условие.

Кап стана, опря длани върху бюрото си, застлано с части от досието на Макджий, и се приведе към Рейнбърд.

- Не. Ти няма да ми поставяш условия.

- Този път ще ти поставя. Но ще видиш, че е лесно за изпълнение.

- Не - повтори Кап. Изведнъж сърцето му заблъска в гърдите, макар и да не беше сигурен дали от гняв или от страх. - Не ме разбра. Аз ръководя тази агенция и дейността й. Аз съм шефа. Вярвам, че си прекарал достатъчно време в армията, за да разбираш понятието "по-висш офицер".

- Да - усмихна се Рейнбърд. - Имах възможността да извия вратовете на един-двама. Единия по заповед на Арсенала. По твоя заповед, Кап.

- Това заплаха ли е? - изкрещя Кап. Някаква част от него осъзнаваше, че преиграва, но не беше в състояние да се възпре. - Проклет да си, това заплаха ли е? Ако е, значи съвсем си се побъркал! Реша ли, че не желая да напуснеш тази сграда, трябва само да натисна едно копче! Има трийсет мъже, които могат да натиснат спусъка на тази пушка...

- Но никой не може да го натисне с такава гаранция, както едноокият червен негър - нежният тон на Рейнбърд си оставаше непроменен. - Ти си мислиш, че вече са твои, Кап, но те са блуждаещи огньове. Боговете, които и да са те, може да не желаят да ги хванеш. Може да не желаят да ги напъхваш в твоите стаи на мъчения и пустота. И преди си смятал, че са твои, Кап - той посочи към материалите от досието, струпани върху библиотечната количка, а после и към синята папка. - Аз съм чел материала. Чел съм и доклада на твоя доктор Хокстетър.

- Как ли не, чел си го! - възкликна Кап, но видя истината върху лицето на Рейнбърд. Чел го бе. Някак си го беше чел. "Кой ли му го е дал? - побесня той. - Кой?"

- О, да. Аз получавам, каквото пожелая, когато го пожелая. Хората ми го дават. Мисля... че трябва да е заради хубавото ми лице - усмивката на Рейнбърд се разшири и ненадейно стана ужасно хищна. Здравото му око се завъртя.

- Какво намекваш? - попита Кап. Копнееше за чаша вода.

- Само че в Аризона ми остана много време да се разхождам и да душа ветровете, които духат... а за теб, Кап, те миришат на лошо, като ветрове откъм мочурище. Имах време много да чета и много да мисля. И това, което измислих, е, че е възможно аз да съм единственият човек в света, който може със сигурност да доведе онези двамата тук. А е възможно и аз да съм единственият човек в целия свят, който може да направи нещо с малкото момиченце, след като дойде тук. Твоят тлъст доклад, твоите торазин и оразин... опиатите може да се окажат безсилни. В тази работа се крият повече опасности, отколкото ти си способен да проумееш.

Все едно, че слуша духа на Уонлес. Кап бе обзет от такива чувства на страх и ярост, че не можеше да проговори.

- Аз ще направя всичко това - обеща благо Рейнбърд. - Ще ти ги доведа тук и ти ще проведеш всичките си опити. - Държеше се като баща, който разрешава на дете да играе с новата си играчка. - При условие, че ми дадеш аз да премахна момиченцето, когато свършите с него.

- Ти си луд - прошепна Кап.

- Колко си прав - засмя се Рейнбърд. - Такъв си и ти. Напълно откачен. Седиш си тук и кроиш планове как да контролираш сила, която ти е напълно непонятна. Сила, която принадлежи само на боговете... и на това единствено по рода си момиченце.

- И какво ще ме спре да не те очистя? Още тук и сега?

- Моята дума, че ако аз изчезна, такава скандална вълна от отвращение и негодувание ще залее тази страна до края на месеца, че пред нея Уотъргейт ще изглежда като открадването на бонбонче. Моята дума, че ако аз изчезна, Арсенала ще престане да съществува до шест седмици, а до шест месеца ти ще бъдеш изправен пред съда за достатъчно сериозни престъпления, та да те бутнат зад решетките до края на живота ти - Рейнбърд отново се усмихна и показа изкривени като надгробни плочи зъби. - Не се съмнявай в мен, Кап. Дните ми в това смрадливо, гниещо лозе бяха дълги и гроздоберът наистина ще е горчив.

Кап направи опит да се засмее. Излезе само задавено ръмжене.

- Повече от десет години съм трупал запасите си - продължи ведро Рейнбърд, - като всяко животно, което е видяло и запомнило зимата. Аз имам такава колекция, Кап - снимки, ленти, ксероксни копия, - от която кръвта на нашия добър приятел данъкоплатеца ще изстине.

- Подобно нещо не е възможно - настоя Кап, но знаеше, че Рейнбърд не блъфира, и му се струваше, че някаква студена, невидима ръка притиска гърдите му.

- О, съвсем възможно е - възрази Рейнбърд. - През последните три години аз се чувствах като част от твоя компютър, защото можех да се включвам към него, когато си пожелая. Разбира се, в режим на времеделене, което го прави скъпо, но аз съм платежоспособен. Заплатата ми е много висока, а я увеличавам и със сполучливи капиталовложения. Аз стоя пред тебе, Кап - или седя, което е истината, но не е толкова поетично, - като един триумфален пример на американската свободна инициатива в действие.

- Не - простена Кап.

- Да - отговори Рейнбърд. - Аз съм Джон Рейнбърд, но съм още и Бюро за подземни геоложки проучвания на Съединените щати. Провери, ако искаш. Компютърният ми код е AXON. Провери го от твоя главен терминал. Вземи асансьора. Аз ще почакам.

Рейнбърд кръстоса крака и маншетът на десния му крачол се повдигна и разкри разпрания и издут шев на едната му мокасина. Приличаше на човек, който е способен да чака цяла вечност, ако е необходимо.

Кап премисляше бързо.

- Достъп до компютъра в режима на времеделене може. Но това все още не означава достъп до цялата информация...

- Иди да поговориш с доктор Нофтцайгър - любезно предложи Рейнбърд. - Попитай го колко начина има да получиш неограничен достъп до информацията, след като си допуснат до режима на времеделене. Преди две години едно умно дванайсетгодишно момче се намеси в компютъра ПСЗ_. А между другото аз знам твоя код на влизане, Кап. Той е BROW_ тази година. Миналата беше RASP_. Смятах го за много по-подходящ.

Кап седеше и гледаше Рейнбърд. Мозъкът му сякаш се раздели като трирингова арена. Част от него си мислеше, че никога не е чувал Рейнбърд да изприказва толкова нещо наведнъж. Друга се опитваше да свикне с мисълта, че този маниак знае всичко за работите на Арсенала. А третата си спомняше едно китайско проклятие; проклятие, което звучи измамно приятно, докато не седнеш и не се замислиш сериозно над него: "Дано изживееш интересни времена." През последната година и половина Кап бе изживял крайно интересни времена. Той чувстваше, че още само едно интересно нещо - и ще полудее напълно.

А после пак се сети за Уонлес... и го полази тръпка на ужас. Чувстваше се почти сякаш... сякаш... той се превръща в Уонлес. Заобиколен с демони от всички страни, но безсилен да се пребори с тях или дори да извика за помощ.

- Какво искаш, Рейнбърд?

- Аз вече ти казах, Кап. Не искам нищо друго, освен думата ти, че моята работа с Чарлин Макджий няма да свърши с пушката, а ще започне от нея. Аз искам... - окото на Рейнбърд потъмня и стана замислено, мрачно, самовглъбено - искам да я опозная по-отблизо.

Кап го погледна смразен.

Рейнбърд изведнъж разбра и презрително поклати глава.

- Не по този начин. Не в библейския смисъл. Но аз ще я опозная. Ние ще станем приятели, Кап. Ако тя е така могъща, както изглежда, ние ще станем големи приятели.

Кап понечи да се изсмее, но по-скоро се изкикоти пискливо.

Изразът на презрение върху лицето на Рейнбърд не се промени.

- Да, разбира се, ти смяташ, че това е невъзможно. Гледаш лицето ми и виждаш чудовище. Гледаш ръцете ми и ги виждаш покрити с кръвта, която ти си ми наредил да пролея. Но аз ти казвам, Кап, това ще стане. Момиченцето не е имало никакви приятели в продължение на две години. Тя е разполагала с баща си и това е всичко. Ти и нея я виждаш като мен, Кап. Там ти е голямата грешка. Гледаш и виждаш чудовище, само че в случая с момиченцето виждаш полезно чудовище. Може би е така, защото си бял. Белите виждат чудовища навсякъде - Рейнбърд пак се разсмя.

Кап най-после беше започнал да се успокоява и да разсъждава трезво.

- Защо да допускам това, дори ако всичко, което каза, е истина? Дните ти са преброени, както знаем и двамата. Ти ходиш на лов за собствената си смърт от двайсет години. Всичко останало за теб е несъществено, само хоби. И в най-скоро време ще я уловиш. Тогава край за всички ни. Защо в такъв случай да ти доставям удоволствието да получиш каквото искаш?

- Може и да си прав. Може и да ходя на лов за собствената си смърт - една по-колоритна фраза, отколкото бих очаквал от тебе, Кап. Май трябва по-често да се събужда в теб страхът от Бога.

- Ти не отговаряш на представата ми за бог.

Рейнбърд се ухили.

- По-скоро за християнски дявол, нали? Но чуй ме сега - ако действително ходех на лов за собствената си смърт, вярвам, че щях да съм я уловил много отдавна. Може и да съм дебнал на игра. Но моето желание не е да те унищожавам, Кап, нито пък Арсенала или вътрешното разузнаване на Съединените щати. Не съм идеалист. Искам само това малко момиченце. А може и да се окажа необходим, Кап. Може и да откриеш, че аз съм способен да постигна неща, за които всичките наркотици от шкафа на доктор Хокстетър ще са безсилни.

- А в замяна?

- Когато аферата Макджий завърши, Бюрото за подземни геоложки проучвания ще престане да съществува. Твоят шеф на компютъра, Нофтцайгър, ще може да промени всичките си кодове. А ти, Кап, ще полетиш с мен към Аризона с пътнически самолет. Ще се насладим на една хубава вечеря в моя любим ресторант във Флагстаф, после ще отидем до моята къща и зад нея, в пустинята, ще си устроим една чудесна малка клада и ще изгорим огромно количество документи, ленти и снимки. Дори ще ти покажа колекцията си от обувки, ако искаш.

Кап се замисли. Рейнбърд го изчака, седнал спокойно.

Най-накрая Кап каза:

- Хокстетър и колегите му предполагат, че може да минат и две години, преди момиченцето да се отпусне. Зависи колко дълбоко са загнездени задръжките му.

- А ти ще си вън до четири или шест месеца.

Кап вдигна рамене.

Рейнбърд допря страната на носа си с показалец и наклони глава - един гротескен жест от приказките.

- Аз смятам, че можем да те задържим на власт много по-дълго, Кап. Ние двамата знаем къде са заровени стотици трупове, буквално, както и образно казано. И се съмнявам, че ще минат години. И двамата ще получим каквото искаме. Какво ще кажеш?

Кап се замисли. Чувстваше се стар, уморен и в пълна безизходица.

- Налага се да приема сделката.

- Добре - оживи се Рейнбърд. - Аз ще бъда чистач на момиченцето. Някой съвсем извън установената схема на нещата. Това ще е важно за нея. И разбира се, тя изобщо няма да знае, че аз съм натиснал спусъка на пушката. такова знание би било опасно, нали? Много опасно.

- Защо? - успя да се учуди накрая Кап. - Защо си стигнал до такива налудничави крайности?

- Налудничави ли ти изглеждат? - безгрижно попита Рейнбърд. Той стана и взе една от снимките върху бюрото на Кап. Тази, на която Чарли се пързаля засмяна по заледения склон върху смачкания си картонен кашон. - Всички си скътваме по някакви запаси за зимата в тази работа, Кап. Хувър го правеше. Правеха го и безбройните директори на ЦРУ. Правиш го и ти, иначе вече щеше да си в пенсия. Когато започнах, Чарлин Макджий не е била дори родена, а аз си плетях само собствената кошница.

- Но защо момиченцето?

Рейнбърд дълго не отговори. Вглеждайки се внимателно, едва ли не с нежност в снимката, той я докосна.

- Тя е много красива. И много малка. И все пак в нея е скрит вашият Z фактор. Силата на боговете. Ще станем близки с нея. - Окото му стана по-замечтано. - Да, ще станем много близки.

 

В КЛОПКАТА



1

На 27-и март Анди Макджий неочаквано реши, че не могат повече да останат в Ташмор. Бяха минали две седмици и нещо, откакто пусна писмата, и ако някой имаше намерение да идва, щеше вече да е дошъл. Самият факт, че мястото на деди продължаваше да тъне в тишина, го караше да се чувства неспокоен. Допускаше, че може да са го сметнали за някой откачен и да не са му обърнали внимание, но... не го вярваше.

Това, което вярваше, което му нашепваше и най-дълбоката му интуиция, бе, че по някакъв начин са откраднали писмата му.

Значи знаеха къде са.

- Тръгваме - подкани той Чарли. - Хайде да си стягаме багажа.

Тя само го погледна леко уплашено с проницателните си очи и замълча. Не го попита къде отиват или какво ще правят и това го обезпокои допълнително. Беше намерил в един шкаф два стари куфара, облепени с етикети от екскурзии - Гранд Рапидс, Ниагара Фолс, Маями Бийч - и двамата започнаха да подбират какво да вземат и какво не.

Ослепително яркото слънце нахлуваше през източните прозорци на къщата. Капчуците по стрехите капеха звънливо. Анди спа малко предишната нощ: ледът се пукаше и той лежа буден, заслушан в безплътното, злокобно пращене на разцепващия се стар жълт лед, бавно отплуващ към устието, откъдето голямата река Ханкок тръгваше на изток, прекосяваше Ню Хампшир и целия Мейн и набрала по пътя си всевъзможна мръсотия, избълваше зловонното си мъртвило в Атлантика. Носеше се кристално ясен, безкраен тон, сякаш изтръгван с лък от тънка цигулкова струна - едно непрестанно, високо зззиииииннннггг, което се вкопчваше в нервните окончания и ги караше да вибрират съчувствено.

Никога преди не беше оставал тук до разчупването на леда и не вярваше някога да му се прииска да повтори. Имаше нещо ужасно и задгробно във вибрациите на този звук между смълчаните, вечнозелени стени на ниската, ерозирала чаша от хълмове.

Усещаше, че те отново са много близо, подобно на едва мярнало се чудовище в повтарящ се кошмар. На сутринта след рождения ден на Чарли той излезе със стягащите писалки на краката и попадна на следи от снегоходки, водещи към висок смърч. На мястото, където са били свалени и забучени в снега, имаше дупки. По утъпканото си личеше къде човекът със снегоходките ("лодки за киша" им викаше деди, презирал ги поради някакви си свои, неизвестни причини) ги бе нахлузил отново по-късно. Под дървото Анди намери шест фаса от цигари "Кемъл" и смачкано жълто пакетче от филм "Кодак - Tri - Х". Силно разтревожен, той свали ските и се покатери на дървото. Още от средата видя на около километър пред себе си къщата на деди. Изглеждаше малка и очевидно празна. Но с телеобектив...

Анди не спомена за откритието си пред Чарли.

Куфарите бяха готови. Продължителното й мълчание го караше нервно да бърбори, сякаш като не говореше, тя го обвиняваше.

- Ще спрем някоя кола до Бърлин, а оттам ще вземем автобус до Ню Йорк. Ще отидем в редакцията на "Ню Йорк Таймс"...

- Но, тате, нали им изпрати писмо?

- Може и да не са го получили, мило.

Тя мълчаливо се вгледа в него за миг.

- Мислиш, че са го взели те ли?

- Разбира се, че н... - той поклати глава и започна отново. - Чарли, просто не знам.

Тя не отговори. Коленичи, затвори единия куфар и започна да се мъчи със закопчалката.

- Дай да ти помогна, миличко.

- Мога и сама да се оправя! - изкрещя му тя и се разплака.

- Чарли, недей. Моля те, милото ми. Вече му се вижда краят.

- Не, не се вижда - разплака се още по-силно тя. - И никога няма да има край.

2

Около къщата на деди Макджий се намираха точно дванайсет агенти. Те бяха заели позициите си още предишната нощ. Всичките бяха с маскировъчни облекла в бяло и зелено. Никой не беше присъствал във фермата Мандърс и никой не бе въоръжен, с изключение на Джон Рейнбърд, който носеше пушката, и Дон Джулс - пистолет, калибър 22.



- Не искам никакви рискове да се стигне до паника заради станалото в Ню Йорк - заяви Рейнбърд пред Кап. - Онзи Джеймисън все още изглежда с напълнени гащи.

По същата причина не даваше и дума да става агентите да са въоръжени. Всичко се случва, а той не желаеше да приключи операцията с два трупа. Грижливо подбра всичките агенти и възложи на Дон Джулс грижата за Анди Макджий. Джулс беше дребен, трийсетина годишен, мълчалив и мрачен. Той бе добър в работата си. Рейнбърд го знаеше, защото Джулс беше единственият човек, с когото се бе съгласявал да работи повече от един път. Джулс беше бърз и съобразителен. Не се пречкаше на пътя в критични моменти.

- Макджий ще излезе по някое време - инструктира ги Рейнбърд. - Момиченцето излиза понякога, но Макджий - винаги. Ако е сам, ще го поема аз, а Джулс бързо и тихо ще го скрие. Ако то се покаже само - същото. Ако излязат заедно, аз ще поема момиченцето, а Джулс - Макджий. Останалите сте само статисти - ясно ли е? - окото на Рейнбърд свирепо ги огледа. - Вие сте за всеки случай, ако нещо страхотно се обърка, и толкова. Разбира се, ако нещо действително се обърка страхотно, повечето от вас ще търчат към езерото с подпалени гащи. Вие сте с нас, за да не пропуснете макар и минималната възможност да направите нещо, ако се появи такава. И, разбира се, ще присъствате като наблюдатели и свидетели в случай, че аз се проваля.

Последва слабо и нервно хихикане.

Рейнбърд вдигна показалец.

- Ако някой от вас допусне грешка и по някакъв начин им даде възможност да ни подушат, аз лично ще имам грижата той да изгние в най-отвратителната южноамериканска джунгла, която успея да открия... с разпран задник. Повярвайте ми, господа, вие сте само статисти в моето представление. Запомнете го добре.

По-късно, "зад кулисите" - един изоставен мотел в Сейнт Джонсбъри, - Рейнбърд дръпна Дон Джулс настрани.

- Чел си досието на мъжа, нали?

Джулс пушеше "Кемъл".

- Да.


- Понятието "хипнотично внушение" ясно ли ти е?

- Да.


- Ясно ли ти е какво е станало с онези двамата в Охайо? Онези, дето се опитаха да отвлекат дъщеря му?

- Работил съм с Джордж Уоринг - каза монотонно Джулс. - Този момък можеше да запали и водата, докато правеше чай.

- В неговия екип това не е рядкост. Искам само да сме наясно. Трябва да бъдеш много бърз.

- Да, добре.

- Нашият човек е разполагал с цялата зима за почивка. Ако му дадеш време да ти внуши нещо, през следващите три години от живота си ще бъдеш чудесен кандидат за обитател на стая с тапицирани стени, мислейки се за птица, ряпа или нещо от този род.

- Добре.


- Какво добре?

- Ще бъда бърз. Стига толкова, Джон.

- Има голяма вероятност да излязат заедно - продължи Рейнбърд, без да му обръща внимание. - Ти ше стоиш на верандата зад ъгъла, извън видимостта от вратата, през която ще се покажат. Изчакай ме да свърша с момиченцето. Баща му ще отиде при него. Ти ще останеш зад гърба му. Цели се във врата.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет