Стивън Кинг Подпалвачката



бет13/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   34

Спомни си телефонния разговор с Куинси, когато миризмата на опърлено го блъскаше в ноздрите. Той - в Охайо, Куинси някъде в Калифорния, която в малкото си писма винаги наричаше Вълшебното земетръсно кралство. "Да, хубаво е - беше казал Куинси. - Иначе може да ги сложат в две малки стаички, за да поработят пълноценно за свободата и сигурността на двеста и двайсет милиона американци... Обзалагам се, че ще искат да вземат това дете и да го поставят в една малка стаичка, за да видят дали то няма да спаси демокрацията в света. Нямам какво повече да ти кажа, стари приятелю, освен... пази се."

Той се беше мислил тогава за изплашен. Не бе знаел какво значи да си изплашен. Да си изплашен, означава да се прибереш вкъщи и да намериш жена си мъртва, с изтръгнати нокти. Те бяха изтръгнали ноктите й, за да им каже къде е Чарли. Чарли бе на гости за два дни и две нощи при приятелката си Тери Дуган. Канеха се след около месец да поканят Тери у тях за същото време. Вики наричаше мероприятието "Великата трампа на 1980-а".

Сега, както си седеше на пристана и пушеше, Анди си представяше случилото се, макар тогава съзнанието му да бе замъглено от безумна скръб, паника и ярост: бе имал невероятен късмет (или може би нещо повече от късмет), че ги беше догонил.

Държали са ги под наблюдение, цялото семейство. Сигурно от доста време. И когато в сряда следобед Чарли не се прибра от летния целодневен лагер и не се появи в четвъртък нито сутринта, нито вечерта, сигурно са решили, че Анди и Вики са се досетили за наблюдението. И вместо да открият, че Чарли просто е на гости при приятелка на някакви си три километра от тях, са ги заподозрели, че са взели дъщеря си и са минали в нелегалност.

Грешката беше идиотски глупава, но не и първата такава от страна на Арсенала - според една статия, която Анди бе чел в "Ролинг Стоун", Арсенала беше изиграл водеща роля в акцията, довела до кървава баня при отвличането на самолет от терористи от Червените бригади (отвличането било предотвратено - с цената на шейсет живота), в продажбата на хероин на Организацията срещу информация за най-безобидни кубинско-американски групировки в Маями и в комунистическия преврат на един карибски остров, известен дотогава с крайбрежните си мултимилионерски хотели и занимаващо се с вуду население.

С такава серия от колосални гафове зад гърба им ставаше по-лесно разбираемо как агентите на Арсенала, наети да наблюдават семейство Макджий, са могли да сбъркат две денонощия гостуване на едно дете в къщата на приятелка с бягство. Както би казал Куинси (а може и да го е казвал), ако най-способните от хилядата или повече наемници на Арсенала трябваше да постъпят на работа в частния сектор, щяха да теглят от помощите за безработни още преди да е изтекъл пробният им период.

Ала и двете страни бяха допуснали идиотски грешки, разсъждаваше Анди - и ако с течение на времето бодлите на тази мисъл се бяха попритъпили, то навремето те се забиваха до кръв и всеки бе намазан с курарето на вината. Той се бе изплашил от намеците на Куинси по телефона в деня, когато Чарли се спъна и падна по стълбите, но очевидно не колкото е трябвало. Защото иначе те щяха да минат в нелегалност.

Твърде късно откри, че съзнанието се парализира, когато животът на човек или на цяло семейство престане да се развива нормално и премине в кръга на най-невероятната фантастика, приемлива единствено за телевизионните сериали и местните кинопрожекции.

След разговора с Куинси постепенно беше изпаднал в някакво странно състояние на пиянско безгрижие. Подслушвателно устройство на телефона му? Хора, които ги наблюдават? Вероятност да ги затворят и тримата в мазето на някой правителствен комплекс? Вместо да се стресне, той се хилеше глуповато пред надвисналата опасност, отнасяше се със снизхождението на цивилизован човек към собствените си инстинкти...

Над езерото Ташмор се вдигна тъмна сянка - ято патици полетя на запад. Изгряващият лунен сърп хвърли сребърна светлина върху крилата им. Анди запали нова цигара. Пушеше прекалено много, но не след дълго щеше да ги откаже: бяха му останали само четири или пет.

Да, още тогава подозираше, че телефонът им се подслушва. Понякога се чуваше странно двойно изщракване, след като го вдигнеше и кажеше "ало". Един-два пъти, докато разговаряше със студент, молещ за консултация, или с колега, връзката най-неочаквано прекъсваше. Подозираше, че из къщата може да има микрофони, но нито веднъж не я обърна нагоре с краката, за да я претърси (дали не се опасяваше, че може и да ги намери?). И на няколко пъти му се стори - не, почти бе убеден, - че ги следят.

Къщата им се намираше в едно от предградията на Харисън - Лейкланд, където животът представляваше върха на провинциализма. В пиянска нощ човек можеше с часове да кръжи из пет-шест улички, без да отличи собствената си къща. Съседите им или работеха в завода на Ай Би Ем извън града, или в завода за полупроводници "Охайо" в града, или преподаваха в университета. Ако се теглят две прави линии за средния годишен доход от осемнайсет и половина до трийсет хиляди долара, почти всички семейства в Лейкланд щяха да попаднат между тях.

Човек опознава хората. Кима на улицата на мисис Бейкън, която, откак загуби съпруга си, се омъжи за алкохола с неизбежните последици върху вида й - меденият месец с този джентълмен превръщаше лицето и фигурата й в кошмар. Прави знак за победа на двете момичета с белия ягуар, които живееха под наем в къщата на ъгъла на Джасмин Стрийт и Лейкланд Авеню - и се чуди какво ли би било да прекара нощта с тях. Говори за бейзбол на Лоръл Лейн с мистър Хамънд, който неуморно подрязва живия си плет. Мистър Хамънд работеше в Ай Би Ем (съкратено от "Аз бях махнат", както обичаше да повтаря до безкрайност, жужейки и щракайки с електрическите ножици), идваше от Атланта и беше запален привърженик на "Атлантските смелчаци". Той ненавиждаше синсинатската "Голяма червена машина", с което определено не печелеше симпатиите на съседите си. Ала на Хамънд не му пукаше. И без това чакаше Ай Би Ем да му връчи поредната заповед за уволнение.

Но не в мистър Хамънд, мисис Бейкън или двете сладурани с белия ягуар с очуканата около фаровете боя беше въпросът, а в това, че след време човек си изгражда представа за хората, които могат да живеят в Лейкланд.

Месеци преди да убият Вики и да отвлекат Чарли, наоколо се появиха хора, които не влизаха в тази категория. Анди се правеше, че не ги забелязва, защото смяташе, че е глупаво да тревожи Вики заради параноята, обзела го след разговора му с Куинси.

Хората със светлосивия фургон. Рижавият мъж, когото веднъж видя в камионетката на една фирма, около две седмици по-късно - в кола на друга фирма, а след още десетина дни и в сивия фургон. Прекалено много търговски пътници взеха да звънят на вратата им. Някои вечери, когато се връщаха от разходка или от филмчета на Дисни, му се струваше, че някой е влизал в къщата и е поразместил предметите.

Чувството, че ги следят, не го напускаше.

Но той вярваше, че няма да има нищо повече. Това беше неговата идиотска грешка. Така и не можа да се убеди докрай, че ги е подгонила паника. Не бе изключено и без това да са се канели да ги заловят с Чарли и да убият Вики - на кого ли е притрябвал един посредствен медиум, чийто голям номер за седмицата е да затвори вратата на хладилника от два метра разстояние?

И все пак безразсъдните им, прибързани действия го навеждаха на мисълта, че изненадващото изчезване на Чарли е ускорило развоя на събитията. Може би щяха да изчакат, ако беше изчезнал Анди. Ала изчезна Чарли, а тя бе единствената, която наистина ги интересуваше. Анди вече беше сигурен в това.

Той стана и се протегна, заслушан в пукането на гръбнака си. Време е да си ляга и да престане да предъвква тези стари, болезнени спомени. Нямаше намерение да прекара остатъка от живота си в самообвинения за смъртта на Вики. В края на краищата той само неволно ги бе улеснил. А и остатъкът от собствения му живот можеше да не е кой знае колко дълъг. След акцията на верандата на Ърв Мандърс Анди Макджий се увери, че искат да го унищожат. Вече не им трябваше никой друг освен Чарли.

Той си легна и скоро заспа. Сънищата му не бяха спокойни. Отново видя как огнената бразда се плъзва през утъпканата пръст на задния двор, как завърта самодивски пръстен около дръвника, как пиленцата избухват като живи запалителни бомби. И усети как около него се затваря топлинната капсула.

Тя каза, че никога повече няма да пали.

И може би така беше най-добре.

Отвън студената октомврийска луна осветяваше езерото Ташмор край Брадфорд, Ню Хампшир, а от другата страна на водата - и останалата част от Нова Англия. На юг тя осветяваше Лонгмънт, Вирджиния.

4

Понякога, след експеримента в Джейсън Карнеги Хол, Анди Макджий имаше усещания... предчувствия с необикновена живост. Не знаеше дали са проява на ясновидство, или не, но се беше научил да им се доверява.



Около обяд на онзи августовски ден в 1980-а той усети, че става нещо лошо.

Предчувствието го прониза, докато обядваше в Чимширената стая на факултетската приемна, на последния етаж на ректората. Дори можеше съвсем точно да определи момента. Обядваше пиле с ориз и сметана заедно с Ив О'Брайън, Бил Уолъс и Дон Габровски, и тримата от Факултета по английска филология. Все добри приятели. И както обикновено някой разказваше виц. Всички се смееха, когато в съзнанието на Анди едно много спокойно гласче прошепна:

(нещо вкъщи не е наред)

Само толкова. Но то бе достатъчно. Започна да расте почти по същия начин, по който се разрастваха главоболията му, когато прекалеше с използването на тласъка и стигнеше до дъното. Ала в случая не беше засегната единствено главата: сякаш всичките му емоции се сплитаха лениво от някоя злонравна котка, пусната сред мрежата на нервната му система да си играе като с прежда.

Прилоша му. Пилето със сметана загуби всякаква привлекателност. Стомахът му започна да се бунтува и сърцето му бързо заби, като при силно стряскане. Пръстите на дясната му ръка започнаха да туптят, сякаш ги бе прищипал с врата.

Той стана внезапно от масата. По челото му се стичаше студена пот.

- Нещо не ми е добре. Можеш ли да вземеш моя час от един, Бил?

- С онези, кандидат-поетите ли? Лесна работа. Какво ти е?

- Не зная. Може да е от храната.

- Изглеждаш малко блед - каза Дон Габровски. - Трябва да наминеш към амбулаторията, Анди.

- Ще намина - отговори той.

Анди си тръгна, но без каквото и да било намерение да ходи до амбулаторията. Беше дванайсет и петнайсет и университетският двор дремеше в тази последна седмица от лятната сесия. Той махна на Ив, Бил и Дон и забърза към изхода. Оттогава не ги беше виждал.

Спря на долния етаж на ректората, влезе в една телефонна кабина и позвъни вкъщи. Никой не вдигна. Нямаше нищо странно: Чарли бе при Дуганови, а Вики можеше да е излязла на пазар, на фризьор, на гости на Тами Ъпмор или дори на обяд с Айлийн Бейкън. Въпреки всичко в нервите му се завърза още един възел и ги опъна до скъсване.

Най-сетне стигна до изхода и се втурна, подтичвайки към комбито си на паркинга на Принс Хол. Подкара през града към Лейкланд. Шофираше нервно и лошо. Пропускаше светофари, занасяше и едва не събори едно хипи от десетскоростната му "Олимпия". Хипито му направи неприличен знак. Анди едва го забеляза. Сърцето му вече блъскаше като хидравличен чук. Чувстваше се като натъпкан със силна доза наркотик.

Живееха на Конифър Плейс. В обедната августовска горещина тя му се видя съмнително пуста. Това само усили чувството му, че се е случило нещо лошо. Улицата изглеждаше по-широка от обикновено заради малкото коли, останали паркирани до тротоарите. Дори няколкото деца, които играеха тук-там, не можеха да разсеят странното усещане за пустота; повечето обядваха или бяха на детската площадка. Мина мисис Флин от Лоръл Лейн с пазарска количка. Кръглото й като футболна топка шкембенце се очертаваше под прилепналите жълтозелени панталони. Навсякъде край улицата лениво се въртяха пръскачки, ръсеха с капчици вода тревата и вдигаха цветни дъги във въздуха.

Анди качи едната страна на колата върху тротоара и натисна педала на спирачката така, че предпазният му колан се заключи и предницата занесе. Той изгаси мотора на скорост, нещо, което не правеше никога, и тръгна по напуканата циментова пътека, която все не се наканваше да закърпи. Токовете му безсмислено потракваха. Забеляза, че щорите на големия прозорец в хола (панорамен прозорец, както го нарече посредникът, продал им къщата, тук имате един прекрасен панорамен прозорец) са спуснати и придаваха на къщата затворен, потаен вид, който никак не му харесва. Дали и преди е спускала щорите? За да не нахлува вътре лятната горещина? Не знаеше. Колко много неща за живота й в негово отсъствие му бяха неизвестни!

Той хвана бравата, но тя не се превъртя, а се изплъзна под пръстите му. Дали заключваше вратата, когато го нямаше? Не му се вярваше. Не беше в стила на Вики. Тревогата му - вече прераснала в ужас - се засили. И все пак имаше един миг (макар че никога после нямаше да си го признае), един кратичък миг, в който бе изцяло завладян от желанието да загърби тази заключена врата. Просто да офейка. Без да се интересува от Вики или Чарли, или от неубедителните оправдания, които щяха да дойдат по-късно.

Просто да избяга.

Вместо това Анди бръкна в джоба си за ключовете.

В нервността си ги изпусна и трябваше да се наведе да ги вдигне - ключовете за колата, ключа от източното крило на Принс Хол, почернялото ключе от катинара на веригата, с която препречваше пътя на деди в края на всяко лятно посещение. Интересно как ключовете имат свойството да се натрупват.

Отключи вратата. Влезе и я затвори зад себе си. Светлината в хола беше мъглява, болнаво жълта. Беше горещо. И тихо. О, Господи, колко бе тихо!

- Вики?


Никакъв отговор. Значи я нямаше. Обула си е обувките за хойкане, както обичаше да ги нарича, и е отишла на пазар или на гости. Само че не беше така. Сигурен бе. А ръката му, дясната му ръка... защо ли така туптяха пръстите му?

- Вики?


Отиде в кухнята. Там имаше малка масичка с три стола. Той, Вики и Чарли обикновено закусваха в кухнята. Сега единият от столовете лежеше на една страна като умряло куче. Солницата бе съборена и по масата имаше разсипана сол. Без да се усеща, Анди щипна малко с палеца и показалеца на лявата си ръка, хвърли я през рамо и промърмори беззвучно, както и баща му и дядо му бяха правили преди него: "Сол, сол, мед, мед, стой далеч, лош късмет."

Върху котлона имаше тенджера със супа. Беше студена. Празната консерва от супата стоеше на плота. Обяд за един. Но къде е тя?

- Вики! - викна той по стълбите към приземния етаж. В мокрото помещение и стаята за развлечения, заемащи цялата дължина на къщата долу, беше тъмно.

Никакъв отговор.

Огледа се пак из кухнята. Чисто и подредено. Две от рисунките на Чарли, направени във Ваканционното църковно училище_, което бе посещавала през юли, бяха закачени върху хладилника с помощта на мънички пластмасови зеленчуци на магнитна основа. Една сметка за ток и една за телефон, забучени на шиша с табелката: "Отложете докрай плащането." Всичко бе на мястото си, за всичко имаше място.

Само дето столът беше прекатурен. Само дето солта бе разсипана.

Устата му беше суха и гладка като хром в летен ден.

Анди се качи горе, надникна в спалнята на Чарли, в тяхната спалня и в спалнята за гости. Нищо. Върна се обратно през кухнята, щракна светлината на стълбите и слезе долу. Пералнята зееше отворена. Сушилнята впери в него изцъкленото си илюминаторно око. Между тях на стената висеше сувенирната кърпа, която Вики бе купила отнякъде, с надписа: "МИЛА, НИЕ ВСИЧКИ СМЕ ИЗПРАНИ_". Анди влезе в стаята за развлечения и затърси пипнешком ключа на лампата. Пръстите му се плъзгаха по стената в налудничаво очакване нечия ледена ръка да ги стисне и отведе до целта им. Най-сетне напипа ключа и флуоресцентните тръби, монтирани зад окачения таван, блеснаха.

Това беше хубава стая. Той бе прекарал тук много време в поправяне на разни неща, подсмихвайки се вътрешно, защото се беше превърнал точно в онова, което като студент се бе заклел никога да не стане. Цялото семейство беше прекарало много време тук, долу. Имаше вграден в стената телевизор, маса за пинг-понг, огромна дъска за табла. Край една от стените бяха подредени още настолни игри, няколко дебели книги бяха поставени върху ниска масичка, която Вики бе направила от хамбарна дъска. Цяла една стена беше заета от етажерки, пълни с джобни издания на книги. По другите висяха няколко пана от вълна, изплетени от Вики: тя се шегуваше, че е страшна на малките пана, но няма сили и търпение да изплете едно цяло, проклето одеяло. Тук бяха и книжките на Чарли, върху специални детски лавички, грижливо подредени по азбучен ред, на което Анди я бе научил преди две зими, през една скучна снежна вечер, и което още й се струваше безкрайно интересно.

Една хубава стая.

Една празна стая.

Той се опита да изпита облекчение. Предчувствието, предупреждението, наричай го както щеш, е било погрешно. Тя просто не е тук. Анди изгаси и се върна в мокрото помещение.

Пералнята, с отвор отпред, купена за шейсет долара от една разпродажба, още зееше отворена. Той я затвори, без да мисли, както бе хвърлил и щипка от разсипаната сол през рамо. Върху остъклената вратичка имаше кръв. Не много. Само три-четири капки. Но беше кръв.

Анди застина, втренчен в нея. Тук долу бе по-хладно, прекалено хладно, като в морга. Той погледна към пода. По пода имаше още кръв. Дори не бе засъхнала. В гърлото му се надигна тих вопъл.

Започна да обикаля из мокрото помещение, което беше само една малка ниша с бели, измазани стени. Отвори коша за дрехи. Нямаше нищо, освен един чорап. Надникна в шкафчето под мивката. Нищо, освен кутии и шишета с перилни и почистващи препарати. Погледна под стълбите. И там нищо, само паяжини и пластмасовия крак на една от старите кукли на Чарли - този откъснат крайник кой знае откога лежеше тук в търпеливото очакване да го намерят.

Той отвори вратичката между пералнята и сушилнята и дъската за гладене изсвистя и се стовари на земята, а зад нея, със сгънати и завързани крака, чиито колена се опираха в брадичката й, с отворени очи на мъртвец, се намираше Вики Томлинсън Макджий. Устата й бе затъкната с парцал за чистене. Из въздуха се разнесе тежката, противна миризма на политура за мебели.

Анди издаде нисък, задавен стон и се препъна назад. Ръцете му се размахаха, сякаш за да отхвърлят това ужасно видение, и една от тях удари по контролното табло на сушилнята, която се включи с бръмчене. Вътре се замятаха и затракаха дрехи. Той изкрещя. И тогава побягна. Изтича нагоре по стълбите, препъна се, като взимаше завоя към кухнята, и се просна, удряйки чело в покрития с линолеум под. Надигна се и седна задъхан.

Всичко се върна. Върна се със забавени движения, като повторение на момент от ръгби, където виждаш как спъват предния защитник или хващат печелившия пас. То щеше да го преследва в сънищата му занапред. Вратата се люшва отворена, дъската за гладене пада с трясък, напомнящ спускането на гилотина, и се появява жена му, натъпкана в тясната дупка отдолу, с уста, затъкната с парцал, използван за полиране на мебелите. Споменът се върна с най-малките подробности и Анди усети, че пак ще изкрещи, затова захапа ръката си и навън се промъкна само неясен, приглушен вой. Направи го два пъти и сякаш нещо от него излезе на свобода и той се успокои. Това бе фалшивото спокойствие на шока, но то можеше да бъде използвано. Неопределеният страх и ужас се стопиха. Туптенето в дясната му ръка изчезна. И мисълта, която сега се прокрадна в ума му, беше студена като обзелото го спокойствие, студена като шока и тази мисъл бе Чарли.

Той стана, запъти се към телефона, после се обърна пак към стълбите. Застина горе за миг, прехапал устни, после се стегна и тръгна надолу. Сушилнята продължаваше да се върти. Вътре имаше само един чифт негови дънки и голямото месингово копче на талията потракваше при всеки оборот. Анди я изключи и погледна в нишата за дъската за гладене.

- Вики - промълви нежно той.

Тя го гледаше с мъртвите си очи, неговата жена. Анди се беше разхождал с нея, бе държал ръката й, беше влизал в тялото й в тъмнината на нощта. Улови се, че си спомня вечерта, в която тя бе препила на едно събиране на факултета и той бе държал главата й, докато повръщаше. И деня, в който той миеше колата и за миг прескочи до гаража да вземе автосапуна, а тя вдигна маркуча, изтича подире му и го пъхна в панталоните му. Спомни си сватбата им и как я целуна пред всички, наслаждавайки се на тази целувка, на устните й, на пълните й нежни устни.

- Вики - изтръгна се от гърдите му дълга, трепетна въздишка.

Издърпа я навън и извади парцала от устата й. Главата й клюмна, отпусната върху рамото й. Разбра, че кръвта е покапала от дясната й ръка, където няколко нокътя бяха изтръгнати. Освен малкото ручейче, протекло от едната й ноздра, никъде другаде нямаше кръв. Вратът й бе счупен с един-единствен силен удар.

- Вики - прошепна той.

Чарли, прошепна съзнанието му в отговор.

В непоклатимото спокойствие, което изпълваше главата му, той разбра, че Чарли е станала важната, единственото важно нещо сега. Обвиненията оставаха за бъдещето.

Той се върна в стаята за развлечения, този път, без да си прави труда да светва лампите. В другия край, до масата за пинг-понг, имаше канапе с метната върху него покривка. Той я взе, върна се в мокрото помещение и покри с нея Вики. Неподвижните й очертания под покривката на канапето изглеждаха още по-страшни. Той се втренчи в тях като хипнотизиран. Нима тя никога вече няма да помръдне? Възможно ли е това?

Анди откри лицето й и я целуна по устните. Те бяха студени.

"Изтръгнали са й ноктите! - дивеше се мисълта му. - Боже Господи, те са й изтръгнали ноктите."

И той знаеше защо. Искали са да научат къде е Чарли. По някакъв начин са загубили следите й, когато отиде на гости на Тери Дуган, вместо да се прибере вкъщи след дневния лагер. Паниката е сложила край на наблюдението. Убили са Вики - или преднамерено, или някой от агентите на Арсенала се е престарал. Анди коленичи до нея и си помисли, че в страха си тя може да е направила нещо много по-внушително от това да затвори вратата на хладилника през стаята. Може да е блъснала или да е подкосила краката на някого. Много жалко, че не е имала достатъчно сили да ги запрати към стената поне с осемдесет километра в час, помисли си той.

Може пък да са знаели само толкова, колкото да ги изнерви, допусна той. Възможно е дори да са имали специални нареждания: "Жената може да бъде крайно опасна. Ако направи нещо - каквото и да е - и изложи на опасност операцията, елиминирайте я. Веднага."

А може и просто да не обичат да оставят свидетели. В края на краищата на риск бе изложено доста повече от дела им в долара на данъкоплатеца.

Но кръвта. Трябва да помисли за кръвта, която дори не беше засъхнала, когато я откри, а само лепнеше. Те са изчезнали не много преди да пристигне той.

Съзнанието му се обади по-настойчиво: Чарли!

Той целуна пак жена си и й обеща:

- Ще се върна, Вики.

Но никога повече не я видя.

Качи се горе при телефона и намери номера на Дуганови в тефтерчето на Вики. Позвъни и Джоун Дуган се обади.

- Здравей, Джоун. - И сега шокът му помагаше: гласът му беше съвършено спокоен, направо делничен. - Бих ли могъл да поговоря с Чарли за секунда?

- С Чарли ли? - изненада се мисис Дуган. - Ами че тя тръгна с онези двама твои приятели. Учителите. Да не би... не трябваше ли?

Нещо в него рязко се стрелна нагоре, а после падна. Сърцето му, може би. Но нямаше никакъв смисъл да плаши тази приятна жена, която бе виждал едва четири-пет пъти. Това нямаше да му помогне, нито пък щеше да помогне на Чарли.

- Проклятие! - промърмори той. - Надявах се да я хвана още там. Кога тръгнаха?

Мисис Дуган явно се извърна от слушалката.

- Тери, кога тръгна Чарли?

Чу се детско гласче, което изчурулика нещо. Не можа да разбере какво. Между пръстите на ръцете му избиваше пот.

- Тери казва, че преди около петнайсет минути - мисис Дуган започна да се извинява: - Аз перях и нямах часовник. Единият слезе долу и говори с мен. Всичко е наред, нали, мистър Макджий? Той изглеждаше порядъчен...




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет