Стивън Кинг Подпалвачката



бет16/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   ...   34

- Няма да ни разделят, нали? - попита Чарли. - Няма да ни разделят с тебе. Ще си останем заедно, нали, тате?

- Да.


Не искаше да признае, че неговата представа какво ще стане след получаването на писмата вероятно е не по-малко смътна от нейната. Това беше просто "след".

- Тогава за нищо друго не ме е грижа. И нямам намерение никога повече да паля.

- Добре - погали я по косата той. Изведнъж гърлото му се сви от тревожния спомен за една случка недалеч оттук, нещо, за което не бе мислил от години. Разхождаха се с баща му и деди и деди му даде своята "пакостница" - пушката си, калибър 22. Анди видя една катеричка и поиска да я застреля. Баща му запротестира и тогава деди му направи знак да мълчи, подсмихвайки се под мустак.

Анди се прицели, както го бе учил деди; натисна спусъка леко, вместо да го дръпне рязко (също както го бе учил деди) и застреля катеричката. Тя тупна от клончето си като плюшена играчка и Анди изтича развълнуван към нея, след като върна пушката на деди. Отблизо гледката го порази. Отблизо катеричката не приличаше на плюшена играчка. И не беше мъртва. Той я бе улучил в гърба, тя лежеше умираща в локвичка ярка кръв и живите й черни очи бяха изпълнени с ужасно страдание. Бълхите й, вече узнали истината, се изнизваха от телцето й в три тънки, делови редички.

Нещо го стисна за гърлото и на деветгодишна възраст Анди за първи път изпита силната, стипчива тръпка на самоненавистта. Вцепенен, втренчен в мръсното си убийство, той усещаше присъствието на баща си и дядо си зад гърба си и сенките им, падащи върху него - три поколения Макджий, застинали над една убита катеричка във върмонтските гори. Тогава деди прошепна: "Е, готово, Анди. Как ти се струва?" и сълзите рукнаха изведнъж, смазващи, горещи сълзи на ужас - той осъзна, че сториш ли нещо, няма връщане назад, и се закле, че вече никога няма да убива с пушка. Закле се в това пред Бога.

"Никога повече няма да паля" - закле се Чарли и Анди сякаш чу как деди отговаря на неговата клетва, след като застреля катеричката: "Не се заричай, Анди. Бог обича да кара хората да престъпват клетвите си. Така ги учи по-смирено да приемат мястото си в света и да се владеят." Горе-долу същото бе обяснил и Ърв Мандърс на Чарли.

Чарли бе намерила на тавана пълен комплект книжки за Бомба, момчето от джунглата, и бавно, но сигурно ги изчиташе. Взирайки се в нея, както седеше под сноп от слънчеви лъчи, изпълнени с прашинки, в стария, черен, люлеещ се стол, където баба му редовно сядаше да кърпи, той изпита желание да й каже да си вземе думите обратно, докато все още може, да й отвори очите за ужасното изкушение: ако пушката остане достатъчно дълго до тебе, рано или късно пак ще я вземеш.

Бог обича да кара хората да престъпват клетвите си.

8

Никой не видя как Анди пуска писмата си, освен Чарли Пейсън, човекът, който се бе преместил в Брадфорд през ноември и оттогава се опитваше да накара старата брадфордска кинкалерия да процъфти. Пейсън беше дребен човечец с тъжно лице. Веднъж, когато Анди дойде в града, той се опита да го почерпи с едно питие. Местните жители бяха убедени, че ако кинкалерията не процъфти през лятото, до петнайсети септември на витрината й отново ще увисне надписът ПРОДАВА СЕ. Пейсън беше приятен човек, но задачата му не беше лека. Брадфорд бе ужасно западнал.



Анди крачеше по улицата - оставил бе ските си забучени в снега в началото на пътя, водещ към кея - и наближаваше универсалния магазин. Старчоците вътре го наблюдаваха с умерен интерес. Тази зима се бяха изприказвали немалко приказки за Анди. Бяха единодушни, че бяга от нещо - банкрут ли, развод ли, кой знае. А може би пък от разгневена съпруга, на която с измама са били отнети родителските права над детето: купените от Анди малки дрешки не бяха останали незабелязани. Единодушни бяха също, че той и детето вероятно са влезли с взлом в някоя от вилите отвъд езерото и прекарват зимата там. Никой не донесе за тази възможност на брадфордския полицай, един наскоро дошъл новак, който живееше в градчето само от дванайсет години и си въобразяваше, че го притежава. Пришълецът идваше през езерото от Ташмор, Върмонт. Никой от кореняците, насядали около печката на Джейк Роули в брадфорския универсален магазин, не си падаше особено по върмонтските обичаи, с техните подоходни данъци, снобския им сух режим и онзи проклет руснак, разположил се в къщата си като някой цар и пишещ книги, които никой не можеше да разбере. Нека върмонтци сами се оправят, беше единодушното, макар и неизказано мнение.

- Не му оста'а много да кръстосва през езерото - отбеляза един от старчоците, отчупи ново парченце от шоколадчето си и взе да го мачка с беззъбите си венци.

- Ъхъ, освен ако не си носи и чифт водни криле - обади се друг и всички тихо се закикотиха.

- Скоро ще престане да се появява - заяви Джейк самодоволно, докато Анди приближаваше магазина. Облечен със старото палто на деди, вързал на ушите си син вълнен шал, той предизвиква някакъв мимолетен спомен - може би семейна прилика със самия деди - в съзнанието на магазинера. - Като започне да се троши ледът, ще се измете оттук. Заедно с тоя, дето го крие.

Анди спря отвън, свали раницата си и извади няколко писма. След това влезе. Постоянните посетители внимателно изучаваха ноктите, очилата си и дори старата печка "Пърл Кинео". Един извади гигантска синя носна кърпа и мощно се изсекна.

Анди се огледа.

- Добро утро, господа.

- 'Брутро и на теб - поздрави Джейк Роули. - Нещо да искаш?

- Продавате марки, нали?

- О, да. Правителството ми има вяра дотолкова.

- Дайте ми шест по петнайсет, моля.

Джейк му ги подаде, като внимателно ги откъсна от един лист в стария си черен пощенски класьор. - Нещо друго?

Анди се замисли, после се усмихна. Беше десети март. Без да отговаря на Джейк, той отиде до полицата с картичките зад кафемелачката и извади една голяма, богато украсена честитка. "На дъщеря ми послучай рождения й ден" - пишеше на нея. Той я взе и плати.

- Благодаря - продавачът прибра парите в касата.

- Моля - отвърна Анди и излезе.

Мъжете в магазина го проследиха с погледи как натъкми шала на главата си и как залепи марките една по една върху писмата. Дъхът излизаше на бяла пара от ноздрите му. Проследиха го как заобиколи сградата до мястото на пощенската кутия, но никой от седналите около печката не би могъл да удостовери в съда дали е пуснал, или не тези писма. Той се появи отново, като нагласяше раницата върху раменете си.

- Тръгва си - измърмори един от кореняците.

- Възпитан човек - приключи въпроса Джейк. Разговорът премина на други теми.

Чарлс Пейсън стоеше на входа на своя магазин, където за цяла зима не бе направил и триста долара оборот, и наблюдаваше отдалечаващия се Анди. Пейсън би могъл да удостовери, че писмата са пуснати: от мястото си той бе видял с очите си пускането на купчинката в процепа.

Щом Анди изчезна в далечината, Пейсън се прибра вътре, мина зад тезгяха, където продаваше бонбони по едно пени, капси и дъвки, и влезе в стаичката отзад. Към телефона му имаше прикрепено шифроващо устройство. Пейсън се обади във Вирджиния за инструкции.

9

В Брадфорд, Ню Хампшир (както и в Ташмор, Върмонт), не е имало и няма пощенска служба - и двете градчета са твърде малки. Най-близката до Брадфорд пощенска станция е в Телър, Ню Хампшир. В един и петнайсет следобед през онзи десети март камионетката от Телър спря пред универсалния магазин и пощаджията изпразни съдържанието на кутията - шестте писма на Анди и една картичка от мис Шърли Девайн, петдесетгодишна стара мома, до сестра й в Тампа, Флорида. От другата страна на езерото Анди Макджий бе легнал да си почине, а Чарли Макджий правеше снежен човек.



Пощаджията, Робърт Еверет, пъхна писмата в едно чувалче, което метна в каросерията на синьобялата камионетка, и продължи към Уилямс, друго малко нюхампширско градче в района на Телър. После зави обратно в средата на "главната улица", както, кой знае защо, я наричаха обитателите на Уилямс и подкара към Телър, където пощата се сортираше и изпращаше по-нататък около три часа следобед. На осем километра от градчето напряко на пътя беше препречен един бежов шевролет каприйс, блокиращ двете тесни платна. Еверест спря върху заснежения банкет и излезе от камионетката да провери дали не би могъл да помогне с нещо.

Откъм колата се приближиха двама мъже. Те му показаха удостоверенията си и му обясниха какво искат.

- Не! - Еверет се опита да се засмее, но хлъцна недоверчиво, сякаш му бяха казали, че ще отворят ташморския плаж още този следобед.

- Ако се съмнявате, че сме тези, за които се представяме... - започна единият. Той беше Орвил Джеймисън, известен също като О. Дж. или като Скоросмъртницата. О. Дж. нямаше нищо против да се разправя с този селски пощаджия; нямаше нищо против каквато и да е работа, стига да е на най-малко пет километра разстояние от онова дяволско момиченце.

- Не, не затова, съвсем не затова! - Робърт Еверет беше изплашен, изплашен като всеки човек, който неочкавано се сблъсква с правителствените сили и сивата въдворителна машина на бюрокрацията изведнъж се превръща в реалност, подобно на нещо зловещо и материално, изплувало от кристалната топка на гадател. Въпреки всичко разносвачът остана непоколебим. - Но това тук е пощата. Пощата на Съединените щати. Вие, момчета, трябва да разберете това.

- Става дума за национална сигурност - наблегна О. Дж. След фиаското в Хейстингс Глен фермата Мандърс беше оградена със защитен кордон. Земите и останките от къщата бяха претърсени сантиметър по сантиметър и в резултат той си бе възвърнал Самохвалкото, който сега почиваше удобно отляво на гърдите му.

- Вие твърдите така, но това не е достатъчно - възрази Еверет.

О. Дж. разкопча канадката си така, че Робърт Еверет да може да види Самохвалкото. Очите на Еверет се разшириха и О. Дж. леко се усмихна.

- Е, не искаш да го вадя, нали?

Еверет не можеше да повярва, че всичко това наистина се случва. Той опита за последен път.

- Знаете ли, момчета, какви са санкциите за обир на пощата на Съединените щати? Ще ви бутнат в Левънуърт, Канзас, за тази история.

- Можеш да обсъдиш този въпрос с началника си, като се върнеш в Телър - проговори за първи път другият мъж. - И хайде, стига си се мотал, ами давай чантата с извънградската поща.

Еверет му подаде малкото чувалче с поща от Брадфорд и Уилямс. Те го отвориха още там, на пътя, и безстрастно го преровиха. Робърт Еверет изпитваше гняв и някакъв болезнен срам. Това, което правеха, не беше редно, дори вътре да се намираше тайната на атомната бомба. Отварянето на пощата на Съединените щати насред пътя не беше редно. Макар да бе нелепо, улови се, че се чувства така, както би се чувствал, ако непознат мъж дойде неканен в къщата му и извади дрехите на жена му.

- Вие, момчета, ще си изпатите за това - изломоти той през свито гърло. - Ще видите.

- Ето ги - вторият агент подаде на О. Дж. шест писма, надписани с един и същ старателен почерк. Робърт Еверет ги разпозна. Бяха от кутията на брадфордския универсален магазин. О. Дж. сложи писмата в джоба си и двамата се запътиха обратно към своя каприйс, като оставиха отворения чувал с поща върху пътя.

- Вие, момчета, ще си изпатите за това! - извика Еверет с разтреперан глас. Без да поглежда назад, О. Дж. подхвърли:

- Говори с началника си, преди да говориш с някой друг. Ако искаш да запазиш пенсията си от "Пощенски служби".

Те отпътуваха. Еверет ги наблюдаваше как се отдалечават, разярен и изплашен до прилошаване. Накрая взе пощенското чувалче и го метна обратно в камионетката.

- Обраха ме - откри той с изненада, че е на път да се разплаче. - Обраха ме, обраха ме, о, дявол да го вземе, обраха ме.

Подкара отново към Телър с най-голямата възможна за кишавите пътища бързина. Говори с началника си, както го бяха посъветвали. Началник на пощата в Телър беше Бил Кобам и Еверет остана в кабинета му малко повече от час. От време на време през вратата долитаха гласовете им, силни и ядосани.

Кобам бе на петдесет и шест. Той имаше трийсет и пет години работа в "Пощенски служби" зад гърба си и беше здравата изплашен. Най-накрая успя да предаде уплахата си на Робърт Еверет. И Еверет не каза и дума, дори пред жена си, за обира на телърския път между Брадфорд и Уилямс. Но той никога не го забрави, както не забрави чувството на гняв, срам... и разочарование.

10

В два и половина Чарли завърши снежния си човек, а Анди, поотпочинал, стана. Орвил Джеймисън и новия му партньор, Джордж Седака, летяха със самолет. Четири часа по-късно, когато Анди и Чарли седнаха да поиграят на карти, а измитите съдове от вечерята им съхнеха върху сушилнята, писмата лежаха на бюрото на Кап Холистър.



 

КАП И РЕЙНБЪРД

1

На 24-и март, рождения ден на Чарли Макджий, Кап Холистър седеше зад бюрото си, изпълнен с огромна и смътна тревога. Причината за тревогата не беше неопределена: след по-малко от час очакваше да дойде Джон Рейнбърд, което бе все едно да очакваш появата на дявола. Образно казано. И дяволът поне удържаше на думата си, след като сключеше сделка, ако се вярва на пропагандата, докато в личността на Рейнбърд Кап винаги бе усещал някаква първична необуздаема сила. В края на краищата той беше просто един наемен убиец, а наемните убийци рано или късно се самоунищожават. Кап бе сигурен, че когато Рейнбърд рухне, то ще стане с грандиозен трясък. Колко ли знаеше той за операцията Макджий? Навярно не повече, отколкото би трябвало, но тази мисъл измъчваше Кап. Не за първи път се чудеше дали, след като приключат с Макджий, няма да е разумно да уреди някой нещастен случай за големия индианец. Според паметното изказване на бащата на Кап, Рейнбърд беше не по-малко луд от човек, който яде лайна на плъх и ги нарича хайвер.



Той въздъхна. По прозорците плющеше студен дъжд, блъскан от силен вятър. Кабинетът му, толкова светъл и приятен през лятото, сега беше изпълнен с подвижни сиви сенки. Те не бяха ласкави към него, докато седеше там с досието на Макджий върху библиотечната количка край лявата му ръка. Зимата го бе състарила - не беше вече същият жизнерадостен мъж, който бе карал велосипеда си към входната врата в онзи октомврийски ден, когато двамата Макджий пак бяха избягали, оставяйки зад себе си огнена буря. Бръчките по лицето му, които тогава едва се забелязваха, сега се бяха удълбочили в цепнатини. Бе принуден да се унижи с двойнофокусни очила - според него за старци - и първите шест седмици, докато привикне с тях, му се повдигаше, когато ги носеше. Това бяха дреболиите, външните признаци за влудяващия лош късмет, който го преследваше. Това бяха дреболиите, от които се оплакваше пред себе си, защото цялото му обучение и възпитание го бяха учили да не се оплаква за важните неща, които лежат толкова близо до повърхността.

Като че ли това пусто малко момиченце беше някакво лично проклятие, единствените две жени, които бе обичал дълбоко след смъртта на майка си, бяха умрели от рак тази зима - жена му, Джорджия, три дни след Коледа, и личната му секретарка, Рейчъл, преди няма и четирийсет дни.

Той знаеше, че Джорджия е сериозно болна, разбира се; една мастектомия четиринайсет месеца преди смъртта й беше забавила, но не и прекратила прогреса на болестта. Смъртта на Рейчъл бе жесток удар. Спомняше си как малко преди края (колко непростимо изглеждаме понякога в ретроспекция) я бе закачал, че има нужда от понапълняване и тя бе отговаряла на шегите му в същия дух.

Сега му оставаше само Арсенала - а и него можеше скоро да загуби. Коварен вид рак бе нападнал самия Кап. Как можеше да се нарече? Рак на доверието? Нещо такова. Във висшите кръгове тази болест почти винаги е фатална. Никсън, Ланс, Хелмс... всички те бяха жертви на рака на доверието.

Той отвори досието на Макджий и извади последните добавки - шестте писма, изпратени от Анди преди десетина дни. Разлисти ги, без да ги чете. Всичките бяха еднакви по същество. Кап знаеше съдържанието им почти наизуст. Под тях лежаха лъскави снимки, някои направени от Чарлс Пейсън, някои от други агенти откъм ташморската страна на езерото. Имаше снимки на Анди как върви по главната улица на Брадфорд, как пазарува в универсалния магазин и плаща за покупките си. На Анди и Чарли как стоят до навеса за лодки на вилата, а на заден план - уилисът на Ърв Мандърс, превърнат в заснежена могила. На Чарли как се пързаля, седнала на сплескан картонен кашон, по твърд и искрящ заледен склон, а косата й се вее изпод твърде голямата за нея плетена шапка. На тази снимка баща й стои отзад, с ръце в ръкавици на кръста, и се къса от смях, отметнал глава. Кап често гледаше тази снимка дълго и сериозно и понякога се изненадваше от потреперването на ръцете си, когато я оставяше настрани.

Той стана и отиде до прозореца. Рич Маккьон днес не подрязваше тревата. Елшите бяха голи и приличаха на скелети, езерцето между двете къщи представляваше ширнала се гола плоча. В списъка на Арсенала фигурираха десетки важни дела тази ранна пролет, цял пъстър огромен букет, но за Кап на практика имаше само едно и то беше случаят на Анди Макджий и неговата дъщеря Чарлин.

Фиаското във фермата Мандърс нанесе много щети. Арсенала ги замаза, както и той, но един дълбок подземен вулкан бе събуден и всеки момент се канеше да изригне. Критичната точка на този вулкан беше неспособността им да се справят с двамата Макджий, след като Виктория Макджий бе убита и дъщерята отвлечена - отвлечена, обаче за кратко. Много от укорите бяха предизвикани от факта, че един университетски преподавател, който дори не бе служил в армията, е успял да спаси дъщеря си от двама тренирани агенти на Арсенала, побърквайки единия и хвърляйки другия в кома, продължила шест месеца. Последният вече никога нямаше да става за нищо - ако някой споменеше думата "спи" в обсега на слуха му, той се просваше безволево и откарваше така от четири часа до цял ден. Ако не беше толкова гротескно, би могло да бъде смешно.

Упрекваха ги също и за единия ход преднина, който двамата Макджий толкова дълго успяваха да поддържат. Той говореше зле за Арсенала. Караше всички да приличат на глупаци.

Но най-силните критики се стоварваха върху произшествието във фермата Мандърс, заради което цялата агенция едва не бе хвръкнала във въздуха. Кап знаеше, че е започнало шушукане. Шушукане, бележки, може би дори и показания на ултрасекретните конгресни заседания. "Не искаме да ни увисне на врата като Хувър. Онази кубинска история отиде изцяло по дяволите, защото не можа да си измъкне носа от проклетото досие на Макджий. Жена му почина съвсем наскоро, както знаете. Силен стрес. Тежък удар за него. Случаят с Макджий е направо каталог за некадърност. Може би един по-млад човек..."

Но никой от тях не беше наясно срещу какво са изправени. Мислеха, че са, но не бяха. Не веднъж и дваж бе видял как отказват да възприемат простия факт, че момиченцето обладава пирокинетична способност - то е жива факла. Буквално в десетки рапорти се предполагаше, че пожарът във фермата е започнал от разлян бензин, счупена от жената керосинова лампа, самозапалване и само Бог знае още какви глупости. Някои от тези рапорти бяха на очевидци.

Застанал до прозореца, Кап най-неочаквано изпита абсурдна нужда от присъствието на Уонлес. Уонлес бе разбирал. Биха могли да поговорят с Уонлес за тази... тази опасна слепота.

Върна се обратно при бюрото. Нямаше никакъв смисъл да се самозаблуждава: веднъж започнал, подривният процес не можеше да бъде спрян. Наистина приличаше на рак. Възможно е да забавиш растежа му, като мобилизираш всичко в твоя полза (а Кап бе впрегнал десетгодишния си безупречен стаж само за да успее да се задържи на власт през тази последна зима), възможно е дори да имаш временно подобрение. Но рано или късно свършваш. Той чувстваше, че му остава най-много времето до юли, ако играе по правилата, и може би до ноември, ако се заинати и пусне в ход някой и друг непозволен удар. Това обаче мошеже да доведе до разпадането на агенцията, а Кап нямаше никакво желание да разрушава нещо, което бе изграждал през половината си живот. Но щеше да го направи, ако се наложеше: имаше намерение да доведе тази работа докрай.

Онова, което най-много му помогна да се задържи, беше скоростта, с която отново откриха двамата Макджий. Кап се радваше на славата, спечелена по този начин, тъй като му помагаше да закрепи позициите си, но на практика цялата работа бе отнела само компютърно време.

Толкова дълго живееха с този проблем, че бяха разорали досието на Макджий нашир и надлъж. В компютъра бяха вложени факти за повече от двеста роднини и над четиристотин приятели около семейното дърво Макджий-Томлинсън. Тези връзки стигаха чак до най-добрата приятелка на Вики в първи клас, едно момиченце на име Кати Смит, понастоящем мисис Франк Уърти, от Кабръл, Калифорния, която вероятно не се бе сещала за Вики Томлинсън от двайсет и повече години.

В компютъра бяха въведени данните за последното място, на което е видян обектът, и той веднага изплю списък с вероятности. Начело на списъка стоеше името на покойния дядо на Анди, притежавал място край езерото Ташмор във Върмонт. Собственик сега беше Анди. Семейство Макджий бяха прекарвали там отпуските си и то се намираше на разумно за преодоляване разстояние от фермата Мандърс по черните пътища. Компютърът смяташе, че ако Анди и Чарли са се отправили към някое "известно" място, то трябва да е това.

По-малко от седмица след нанасянето им в Ташмор, Кап знаеше, че са там. Около къщата беше разположен рехав кордон от агенти. Закупи се кинкалерията в Брадфорд, тъй като вероятно щяха да пазаруват всичко необходимо от тамошния универсален магазин.

Пасивен надзор, нищо повече. Всичките снимки бяха направени с телеобективи при оптимални условия за укриване. Кап нямаше никакво намерение да рискува още една огнена буря.

Можеха тихомълком да отвлекат Анди при някое от пътешествията му през езерото. Можеха да застрелят и двамата така лесно, както бяха снимали Чарли да се пързаля върху картонения кашон. Но Кап искаше момиченцето, а вече се бе убедил, че няма да могат да постигнат нищо с него без баща му.

След като ги откриха, най-важното бе да внимават да не се вдигне шум. И без компютър Кап разбираше, че пропорционално на страха на Анди нараства и възможността той да потърси помощ отвън. Преди произшествието във фермата лесно можеха да накарат пресата да замълчи или да омаловажат публикациите й. След него обаче работата стана съвсем друга. Кап имаше кошмари само като си помислеше какво би се случило, ако "Ню Йорк Таймс" се докопа до такава новина.

В един кратък период, по време на объркването, последвало огнената буря, Анди би могъл да предаде писмата си. Но очевидно и двамата Макджий също са били объркани. Бяха пропуснали златния си шанс да пуснат писмата или да се обадят някъде по телефона... а и кой знае какво би им донесло това. В днешно време горите бяха пълни с всякакви чудаци, а журналистите - скептично настроени. Следяха единствено живота на манекените и звездите. Много повече ги интересуваше какво правят Марго, Бо, Сюзън и Черил. По-безопасно беше.

Сега двамата бяха в клопка. Кап бе разполагал с цялата зима за размисъл. Дори на погребението на жена си беше разсъждавал над различните възможности. Постепенно си бе изработил план за действие и сега беше готов да го пусне в ход. Пейсън, техният човек в Брадфорд, съобщи, че ледът в езерото Ташмор е на път да се разпука. И Макджий най-после пусна писмата си. Сигурно вече с нетърпение очаква отговор - и вероятно ще започне да подозира, че писмата му не са получени. Можеше да тръгнат да се местят, а на Кап му харесваха точно там, където си бяха.

Под снимките се намираше дебел машинописен доклад - над триста страници, - подвързан в синя папка с надпис "строго секретно". Единайсет лекари и психолози, под ръководството на доктор Патрик Хокстетър, виден психолог и психотерапевт, бяха изложили мненията и прогнозите си. Според Кап, Хокстетър беше един от десетте или дванайсетте най-проницателни умове на разположение на Арсенала. За осемстотинте хиляди долара, които този доклад бе струвал на данъкоплатците, би трябвало да е. Сега, като прелистваше доклада, Кап се чудеше какво би измислил Уонлес, онзи дърт прокобник.

Собственото му интуитивно мнение, че Анди им трябва жив, тук се потвърждаваше. Екипът на Хокстетър изграждаше разсъжденията си върху предположението, че всички интересуващи ги сили се упражняват доброволно, като първоизточникът им е в желанието на притежателя да ги използва... и ключовата дума е воля.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   ...   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет