Стивън Кинг Подпалвачката



бет2/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34

- Хм, може и да искам. Ти ще се включиш ли?

Куинси не можа да сдържи усмивката си. Баща му притежаваше цяла верига от преуспяващи магазини за мъжко облекло в Охайо и Индиана.

- Не съм приритал за две стотачки. Пък и ненавиждам инжекциите.

- Аха.

- Виж какво, не съм тръгнал да те агитирам, за Бога, просто ми се виждаш загладнял. А и шансът да попаднеш в контролната група е петдесет на сто. Вкарват ти малко водичка и хоп - двеста долара! При това не чешмяна, забележи, а дестилирана вода.



- Можеш ли да го уредиш?

- Ходя с една от стажантките на Уонлес - каза Куинси. - За експеримента вероятно ще се съберат петдесетина кандидатури, повечето от които на натегачи, копнеещи да печелят точки пред доктор Перко...

- Стига с този прякор, моля те!

- Добре де, Уонлес - разсмя се Куинси. - Той лично ще има грижа да изхвърли подмазвачите. Моята приятелка ще гледа молбата ти да е сред приетите. А оттам нататък, драги, каквото сабя покаже.

И така, когато на таблото с обявите във Факултета по психология се появи бележката за набиране на доброволци, той попълни молба. Седмица след предаването й по телефона му се обади някаква стажантка (навярно приятелката на Куинси) и му зададе няколко въпроса. Той й отговори, че родителите му са починали; че кръвната му група е 0; че за пръв път се подлага на експеримент, провеждан от този факултет; че е редовен студент в Харисън, завършил семестриално през 69-а с много над средния успех, осигуряващ му стажантско място. И да, има навършени двайсет и една години и законното право да сключва всякакъв вид договори, обществени и частни.

Седмица по-късно с университетската поща се получи писмо, което го уведомяваше, че е одобрен, и го молеше да подпише документ за освобождаване на факултета от съдебна отговорност. "Моля носете подписания документ с вас на 6 май в стая № 100 на Джейсън Гирни Хол."

И ето го тук, предал документа, изчакал цигароубиеца Уонлес да си иде (вярно, че напомня на доктора от оня циклопски филм), отговаря на въпроси за преживявания със свръхестествен характер, заедно с единайсет други абсолвенти. Страда ли от епилепсия? Не. Баща му беше починал внезапно от инфаркт, когато Анди бе на единайсет. Майка му беше загинала при автомобилна катастрофа, когато Анди бе на седемнайсет - преживя го много тежко. От близките му роднини беше останала само сестрата на майка му, леля Кора, вече в доста напреднала възраст.

Той продължи надолу по колоната от въпроси, попълвайки "не, не, не". Само на един въпрос отговори с "да": "Имали ли сте счупвания на кости или сериозни навяхвания и какви?" В предвиденото пространство отбеляза, че си е счупил левия глезен при подхлъзване по време на бейзболен мач в Малката лига_ преди дванайсет години.

Прегледа повторно отговорите си, проследявайки ги нагоре с върха на химикалката. В този момент някой го побутна по рамото и един мелодичен, леко дрезгав женски глас попита:

- Бихте ли ми услужили с химикалката, ако сте свършили? Моята спря да пише.

- Разбира се - обърна се той да й я подаде. Красавица. Висока. Светлокестенява коса, великолепна кожа. Облечена в сивосин пуловер и къса пола. Хубави крака. Без чорапи. Непреднамерена оценка на бъдещата съпруга.

Тя пое химикалката и му благодари с усмивка. Лампите хвърлиха бакърени отблясъци в небрежно прихванатата й с широка бяла панделка коса, когато отново се наведе над формуляра си.

Анди отнесе своя на стажантката в предния край на залата.

- Благодаря - каза тя автоматично като робота Роби. - Седемдесета стая, събота сутрин, девет часа. Моля, бъдете точен.

- Каква е паролата? - дрезгаво прошепна Анди.

Стажантката учтиво се засмя.

Анди излезе от залата за лекции и се запъти през фоайето към големите двойни врати (навън настъпващото лято бе покрило вътрешния двор с буйна зеленина, сред която хаотично сновяха студенти) и изведнъж се сети за химикалката си. Почти реши да я зареже, беше обикновен седемнайсетцентов "Бик", а той имаше още да учи за последната сесия. Но момичето беше красиво, може би си заслужаваше да побъбри с нея. Не си правеше илюзии, че може да я плени с външността или чара си - и двете до голяма степен трудни за характеризиране, нито пък, че тя ще е свободна (без постоянен приятел), но времето беше чудесно и той имаше настроение. Реши да чака. Най-малкото щеше да види пак хубавите й крака.

Тя излезе след три-четири минути с куп тетрадки и учебници под мишница. Действително беше красива и Анди реши, че краката й са си стрували чакането. Те бяха повече от хубави: направо великолепни.

- А, ето те и теб! - възкликна усмихнато тя.

- Ето ме - каза Анди Макджий. - Как ти се вижда тази работа?

- Не знам - отвърна момичето. - Моята приятелка разправя, че непрекъснато се правели такива експерименти - миналия семестър тя взе участие в един, който изследваше влиянието на водните процедури върху проявите на свръхчувствителност, и макар че ги пропусна почти всичките, изкара петдесет долара. И аз си помислих... - повдигна рамене в завършек на мисълта си и отметна назад бакърената си коса.

- И аз така - приобщи се той, докато си прибираше химикалката. - Приятелката ти в психофакултета ли е?

- Да, а и приятелят ми е в един от курсовете на доктор Уонлес, та затова не го взеха за експеримента. Противоречие на интересите или нещо от този род.

Приятел. Не беше трудно да се отгатне, че висока светлокестенява красавица като нея ще има приятел. Светът така е устроен.

- А ти? - попита тя.

- Същата история. Приятел в психофакултета. Между другото името ми е Анди. Анди Макджий.

- Аз съм Вики Томлинсън. Да си призная, тая работа малко ме смущава, Анди Макджий. Какво ще стане, ако превишат дозата или пък нещо сбъркат?

- На мен в общи линии ми звучи като безобидна история. А дори и да става дума за ЛСД_, е... лабораторният ЛСД не е като боклука, на който можеш да налетиш по улиците... или поне така съм чувал. Добре пречистен, със слаба концентрация и приет в спокойна обстановка. Вероятно ще използват "Сметана" или "Самолета Джеферсън"_ - ухили се Анди.

- Много ли разбираш от ЛСД? - попита тя с малко коса усмивка, която страшно му хареса.

- Съвсем малко - призна си той. - Опитвал съм два пъти... първия преди две години, а втория - преди една. В някои отношения ме накара да се почувствам по-добре. Прочисти ми главата... поне такова усещане имах. След това сякаш много от старите неприятности просто изчезнаха. Но не бих искал да го превръщам в навик. Не ми допада до такава степен, че да губя контрол над себе си. Може ли да те почерпя една кола?

- Добре - съгласи се тя и двамата се запътиха към ректората.

В крайна сметка изпиха по две коли и прекараха следобеда заедно. Вечерта изпиха и няколко бири в местното барче. Оказа се, че с приятеля й били пред скъсване и тя не знаела как да постъпи. Той започнал да се държи сякаш вече са женени, оплака се Вики; абсолютно й забранил да се включва в експеримента на Уонлес. Точно затова тя пък решила напук да подпише документа за освобождаване на факултета от съдебна отговорност, а сега - и да се подложи на експеримента, макар че малко я било страх.

- Тоя Уонлес наистина прилича на перко - каза тя, отпечатвайки кръгове по масата с дъното на халбата.

- Как ти хареса тоя номер с цигарите?

Вики се изкикоти.

- Странен начин да ги откажеш, нали?

Той поиска разрешение да я вземе за експеримента и тя прие с благодарност.

- Хубаво ще бъде да имам наблизо приятел в такъв момент - погледна го тя с ясните си сини очи. - Наистина мъничко се страхувам. Джордж беше толкова... категоричен.

- Защо? Какво каза?

- Точно там е въпросът. Не искаше нищо да ми каже, освен че няма доверие на Уонлес. И другите му нямали доверие, но повечето подали молби да ги включи, защото бил шеф на стажантите. Освен това знаели, че са в безопасност, тъй като и без това щял да ги изхвърли от списъка.

Анди се пресегна през масата и докосна ръката й.

- Сигурно и на двама ни ще се падне от дестилираната вода - успокои я той. - Не се тревожи, моето момиче. Всичко е наред.

Но както се оказа, нищо не беше наред. Нищо.

3

- Олбъни.



- Летище Олбъни, мистър.

- Хей, мистър, готово, пристигнахме!

Ръка, която го разтърсва. Кара главата му да клюмне напред. Ужасно главоболие... Господи! Туптене, прострелващи бодежи.

- Хей, мистър, това е летището.

Анди отвори очи и веднага ги затвори срещу бялата светлина на една неонова лампа. В ушите му писна ужасен, ставащ все по-пронизителен вой и той се сгърчи от болка, сякаш забиха в тъпанчетата му стоманени игли. Самолет. Излитащ. Започна да му се прояснява през червената пелена на болката. О, да, докторе, всичко застава на мястото си вече.

- Мистър? - зовеше го разтревожен шофьорът. - Мистър, добре ли си?

- Боли ме главата - гласът му сякаш идваше от много далече, погребан под шума от реактивния самолет, който, слава Богу, започваше да заглъхва. - Колко е часът?

- Почти полунощ. Дотук се качва вече само бавен превоз. Остави се! Не е за разправяне! Автобусите не вървят, ако такъв е бил планът ти. Сигурен ли си, че не искаш да ви закарам до вкъщи?

Анди затърси из главата си историята, която бе разказал на шофьора. Важно беше да си я спомни, въпреки чудовищното главоболие. Заради ехото. Защото всяко противоречие можеше да предизвика рикоширащ ефект в съзнанието му, който най-вероятно щеше да заглъхне, но можеше и да се развие. В такъв случай шофьорът ще се вкопчи в някоя подробност и ще се съсредоточава болезнено върху нея, докато изгуби всякакъв контрол над себе си и тя се превърне в единственото, за което е способен да мисли; накратко, в последна сметка това просто ще му взриви мозъка. Вече се беше случвало.

- Колата ми е на паркинга - измънка той. - Всичко е наред.

- Охо! - шофьорът се усмихна облекчено. - Глин направо няма да повярва, да ти кажа. Остави се! Ум да ти...

- Със сигурност ще повярва. Ти вярваш, нали?

Шофьорът широко се ухили.

- Разполагам с голямата пара за доказателство, мистър. Благодаря.

- И аз ти благодаря.

Анди се мъчеше да бъде учтив. Мъчеше се да продължава. Заради Чарли. Ако беше сам, много отдавна да е свършил със себе си. Човек не е създаден да издържа на такава болка.

- Сигурен ли си, че си в ред, мистър? Ужасно блед изглеждаш.

- Добре съм, благодаря. - Започна да бута Чарли. - Хайде, пиленце. - Внимаваше да не използва името й. Вероятно нямаше значение, ала предпазливостта идваше естествено, като дишането. - Събуждай се, пристигнахме.

Чарли измърмори нещо и се опита да се търкулне по-далече.

- Хайде, кукличке. Събуди се, сладка моя.

Чарли стреснато отвори очи - ясните сини очи, които бе наследила от майка си, - седна и затърка лице.

- Тате? Къде сме?

- Олбъни, мила моя. Летището - и като се приведе към нея, тихо добави: - Още не казвай нищо.

- Добре.


Тя се усмихна на шофьора на таксито и той й се усмихна в отговор. Чарли се измъкна от колата и Анди я последва, като се опитваше да не залита.

- Още веднъж благодаря, мистър! Слушай, хей. Страхотен клиент си, думи нямам!

Анди раздруса протегнатата му ръка.

- Всичко хубаво.

- И на тебе. Глин просто няма да повярва на такъв жест.

Шофьорът се прибра в таксито и то се отдели от боядисания в жълто бордюр. Друг самолет се готвеше за излитане, увеличавайки с вой оборотите на двигателите си, и Анди взе да усеща, че главата му ще се разцепи на две и ще тупне като празна кратуна на тротоара. Той политна и Чарли го стисна над лакътя.

- Ох, татенце! - възкликна тя от някъде много далече.

- Вътре. Трябва да седна.

Те влязоха, малко момиченце, облечено в червено клинче и зелена блузка, едър мъж с рошава черна коса и отпуснати рамене. Един носач ги загледа и си помисли, че направо е престъпление такъв голям мъж, явно пиян като свиня, да излиза след полунощ с невръстната си дъщеря, която от часове би трябвало да си е в леглото, вместо да го развежда наоколо като куче на слепец. Такива родители трябва да ги стерилизират, помисли си носачът.

След това минаха през управляваните с фотоклетка врати и носачът ги забрави напълно за около четирийсет минути, когато отвън спря зелената кола и двамата мъже излязоха, за да говорят с него.

4

Десет минути след полунощ. Фоайето на летището бе предоставено на нощните пътници: военнослужещи, прибиращи се от отпуска, жени с измъчен вид, подкарали стада от капризни, изнемогващи за сън деца, бизнесмени с торбички от умора под очите, бродещи младежи с големи ботуши и дълги коси, някои от тях с раници на гръб, една двойка с тенисракети в калъфи. Високоговорителите обявяваха полети и повиквания като някакви сънувани могъщи божества.



Анди и Чарли седнаха един до друг пред масичките с телевизори. Издраскани и нащърбени, боядисани в убито черно, те напомняха на Анди зловещи, футуристични кобри. Той пусна вътре последните си две монети, за да не ги изгонят от местата. Телевизорът на Чарли излъчваше повторение на серия от "Новобранците"_, а пред Анди Джони Карсън_ клюкарстваше със Съни Боно и Бъди Хакет.

- Тате, трябва ли? - за втори път попита Чарли, готова да заплаче.

- Изтощен съм, пиленце - каза той. - Нямаме никакви пари. Не можем да останем тук.

- Лошите хора ли ще дойдат? - прошепна ужасено детето.

- Не знам. - Туп, туп, туп в мозъка му. Вече не черен кон без ездач; сега от прозорец на петия етаж хвърляха върху него чували, пълни с остри късове желязо. - Трябва да сме готови, ако дойдат.

- Откъде да намеря пари?

Той се поколеба и рече:

- Ти знаеш откъде.

Сълзите преляха и потекоха по бузите й.

- Не е хубаво. Не е хубаво да крада.

- Зная. Но и от тяхна страна не е хубаво все да ни преследват. Аз ти го обясних, Чарли. Или поне се опитах.

- За малкото Лошо и голямото Лошо?

- Да. За по-малкото и по-голямото зло.

- Много ли те боли главата?

- Доста.

Безполезно бе да я подготвя, че след час или най-много два ще бъде толкова зле, че няма да е способен дори да мисли свързано. Каква полза да я плаши още повече? Каква полза, ако й довери опасенията си, че този път няма да успеят да избягат?

- Ще се опитам - реши Чарли и се смъкна от стола си. - Бедният татко! - съжали го тя и го целуна.

Той затвори очи. Телевизорът пред него продължаваше да работи - някакъв далечен, ромолящ звук в центъра на постоянно нарастващата болка в главата му. Когато пак отвори очи, тя беше вече само една далечна фигурка, много дребна, облечена в червено и зелено, подобна на коледно украшение, която се промъква през разпръснатите из залата хора.

"Моля те, Господи, пази я - помисли си той. - Не позволявай на никого да се изпречи на пътя й или още повече да я наплаши. Много ще съм ти благодарен, Господи. Става ли?"

И отново затвори очи.

5

Малко момиченце с червено ластично клинче и зелена блузка от изкуствена коприна. Руса коса до раменете. Уморено, очевидно само. Това бе едно от малкото места, на които само малко момиченце може да мине незабелязано след полунощ. Тя постоянно се разминаваше с хора, но никой не й обръщаше внимание. Ако плачеше, някой от охраната на летището щеше да се приближи да я попита дали не се е загубила, знае ли за кой полет са имали билети мама и татко и как се казват те, за да могат да ги издирят. Но тя не плачеше и имаше вид на човек, който знае къде отива.



Чарли не знаеше точно... но имаше съвсем ясна представа какво търси. Имаха нужда от пари: така бе казал татко. Лошите хора щяха да дойдат, а татко беше болен. Когато се разболяваше така, му ставаше трудно да мисли. Трябваше да легне и около него да е колкото е възможно по-тихо. Трябваше да спи, докато му мине. А лошите хора може и да дойдат... хората от Арсенала, хората, които искат да ги разкъсат на парченца, за да разберат как действат... и дали могат да ги използват за разни работи.

От едно кошче за боклук стърчеше книжна кесия и Чарли я взе. Малко по-надолу сред тълпата намери и онова, което търсеше: редица от телефонни кабинки.

Чарли стоеше загледана в тях и я беше страх. Беше я страх, защото татко много, много пъти й бе казвал, че не бива да върши това... от най-ранно детство то беше Лошото нещо. Тя не винаги успяваше да овладее Лошото нещо. Възможно бе да пострада тя самата или някой друг, или много хора. Навремето (о, мамо, съжалявам! Раната, превръзките, писъците... Тя пищеше! Аз накарах майка си да пищи и няма вече никога... никога... защото това е Лошо нещо) в кухнята, когато беше малка... не, ужасно боли, няма да мисли за това. То е Лошо нещо, защото, оставиш ли го да тръгне, отива... навсякъде. И става страшно.

Има и други неща. Тласъкът например; така го нарича татко, тласък. Само дето тя може да тласка много по-силно от него, без да я заболява главата. Но понякога след това... има пожари.

Думата за Лошото нещо изскочи в съзнанието й, докато стоеше и нервно поглеждаше към телефонните кабинки: пирокинеза. "Няма страшно - й бе казал татко още в Порт Сити, когато глупашки си мислеха, че са в безопасност. - Ти си само едно живо въгленче, пиленце, просто една много голяма запалка." Тогава й бе станало смешно и тя се бе разкикотила, но сега не й беше до смях.

Другата причина, поради която не трябваше да тласка, бе, за да не ги открият онези. Лошите хора от Арсенала. "Нямам представа какво знаят те за теб сега - й бе казал татко, - но не искам да научават повече. Твоя тласък не е точно като моя, мило. Ти не можеш да караш хората да... мм... променят решенията си, нали?

- Нее...

- Но можеш да караш предметите да се движат. И ако изведнъж започнат да се случват разни странни неща и те ги свържат с теб, ние ще се окажем в още по-голяма опасност, отколкото сме сега."

А това си е кражба и кражбата също е Лошо нещо.

Няма значение. Татко го боли главата и трябва да се доберат до някое тихо, топло място, преди да му е станало прекалено зле и да не може дори да мисли. Чарли тръгна напред.

Телефонните кабинки бяха около петнайсет, с плъзгащи се, кръгли врати. Отвътре изглеждаха като огромни капсули антибиотик, с монтирани телефони. Повечето бяха тъмни, огледа ги Чарли, разхождайки се край тях. В една беше натъпкала телеса някаква дебелана с панталони, която бъбреше като латерна и се усмихваше. А в предпоследната един войник седеше върху столчето и проснатите му крака стърчаха навън през отворената врата. И неговата уста не спираше:

- Слушай, Сали, разбирам как се чувстваш, но всичко ще ти обясня. Абсолютно. Зная... зная... но само ако ми позволиш... - той вдигна поглед, забеляза, че малкото момиченце го гледа, сви си краката и затвори кръглата врата - всичко това с едно движение като костенурка, която се прибира в черупката си. "Оправдава се пред приятелката си - помисли си Чарли. - Сигурно й е вързал тенекия. Аз никога няма да позволя на мъж да ми върже тенекия."

Ечащ високоговорител. Плъхоподобен страх гложди в дъното на съзнанието й. Всички лица изглеждат чужди. Почувства се самотна и много мъничка и все още болна от скръб по майка си. Кражба бе, но имаше ли някакво значение? Та те бяха откраднали живота на майка й.

Тя се шмугна в крайната телефонна кабинка, кесията прошумоля. Чарли вдигна слушалката и се престори, че говори - "здравей, дядо, да, току-що влязохме с татко, добре сме" - и погледна навън през стъклото, за да види дали някой проявява интерес. Никой. Единственият човек наблизо беше една негърка, която се застраховаше за полет от автомат и беше с гръб към нея.

Чарли погледна към телефона и изведнъж го тласна.

От усилието й се изплъзна лек звук и тя прехапа долната си устна, като изпита приятно усещане от хлътването й под зъбите. Не, нямаше никаква болка. Чувстваше се добре, като тласкаше разни неща и този факт допълнително я плашеше. Ами ако започне да харесва това опасно нещо?

Чарли отново, съвсем лекичко, побутна телефонния автомат и внезапно от отвора за връщане на монетите потече сребърен поток. Тя се опита бързо да нагласи кесията под него, но докато успее, повечето от четвъртинките, десетачетата и петачетата се изсипаха върху пода. Чарли се наведе и замете колкото можа в кесията, като непрекъснато се озърташе навън през стъклото.

Щом събра монетите, продължи към следващата кабинка. На съседния телефон войникът още говореше. Пак бе отворил вратата и пушеше.

- Сал, честна дума, не те лъжа! Попитай брат си, ако не ми вярваш! Той ще...

Чарли затвори вратата с плъзване, за да не чува цвиленето му. Тя беше само на седем, но разбираше, когато някой лъготи. Погледна към телефона и миг по-късно той си предаде монетите. Този път бе поставила идеално кесията и те нежно зазвънтяха по дъното й.

Като излезе, войника го нямаше и Чарли отиде в неговата кабинка. Седалката беше още топла и въздухът противно миришеше на цигарен дим въпреки вентилатора.

Парите издрънчаха в кесията й и тя продължи.

6

Еди Делгардо седеше върху твърдия пластмасов стол, гледаше в тавана и пушеше. Кучка, ядосваше се той. Следващия път два пъти ще си помисли, преди да вземе да стиска проклетите си крака. Еди, това и Еди, онова, и Еди, не искам повече да се виждаме, и Еди, как можеш да си толкова жесток. Но той бе променил малко решението й относно старото "не искам повече да се виждаме". Сега разполагаше с трийсетдневна отпуска и отиваше в Ню Йорк, рая на развлеченията или както го наричаха "Голямата ябълка", да се поразходи и наобиколи баровете за семейно необвързани. И когато отново се върне, самата Сали ще бъде като една голяма, узряла ябълка, узряла и готова да капне. Никакви глупости от рода на "не ме ли уважаваш" не минават на Еди Делгардо от Маратон, Флорида. Сали Брадфорд ще вдигне бялото знаме, а пък ако действително е повярвала на онази дивотия, че си е правил вазектомия_, това си е неин проблем. Нека търчи при оня селски даскал, брат си, ако желае. Еди Делгардо ще си кара военния товарен камион из Западен Берлин и ще...



Внезапно унесът, в който бе изпаднал, предвкусвайки сладкото отмъщение, бе прекъснат от странно усещане за топлина, идващо откъм краката му - сякаш изведнъж температурата на пода се покачи с десет градуса, - придружено от странна, но не съвсем непозната миризма... не на горено, а... май на пърлено?

Той отвори очи и първото нещо, което видя, беше малкото момиченце, дето се мотаеше около телефонните кабинки. Седем-осем годишно момиченце с истински разгневен вид. Сега то носеше голяма книжна кесия, като я държеше за дъното, сякаш бе пълна с продукти или нещо такова.

Но стъпалата му, ето кое беше важното!

Вече не бяха топли. Бяха горещи.

Еди Делгардо погледна надолу и изкрещя:

- Всемогъщи Боже!

Обувките му горяха.

Той скочи на крака. Обърнаха се глави. Някаква жена видя какво става и тревожно извика. Две ченгета от охраната, които се занасяха с една регистраторка от "Алегени Еърлайнс", се запътиха да видят какво има.

Еди вече пет пари не даваше за нищо около себе си. Сали Брадфорд и планираното отмъщение бяха последното, което го вълнуваше. Войнишките му обувки жизнерадостно горяха. Маншетите на зелените му панталони прихващаха огъня. Той се затича през тълпата, оставящ следа от пушек, като изстрелян от катапулт. Дамската тоалетна беше по-близо и Еди, чието чувство за самосъхранение бе особено силно развито, блъсна вратата с протегнатите си ръце и влетя вътре без миг колебание.

От една клетка излизаше млада жена с надиплена около кръста пола и си оправяше чорапогащника. Тя видя Еди, човешката факла, и нададе писък, който екна многократно усилен от облицованите стени на тоалетната. От няколкото други заети клетки се надигна врява: "Какво беше това?" и "Какво става?" Еди хвана автоматичната врата, преди да е успяла да се затвори напълно и да се заключи, сграбчи двата горни края на клетката, вдигна се на мускули и топна крака в чинията. Чу се съскащ звук и изригна огромен облак пара.

Двамата полицаи от охраната се втурнаха вътре.

- Стой, ти там! - изкрещя единият с извадено оръжие. - Излез навън с ръце на тила!

- Имаш ли нещо против да почакаш, докато си извадя краката? - изръмжа Еди Делгардо.




Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет