Стивън Кинг Подпалвачката



бет22/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
1   ...   18   19   20   21   22   23   24   25   ...   34

Анди се опита да вдигне кутията, но не успя. Тя изведнъж бе станала прекалено тежка. Главоболието му се влошаваше. Напомняше за черния кон, черния кон без ездач с червените очи и с надигащ се ужас осъзна, че конят е на свобода някъде из това изоставено съоръжение и препуска ли, препуска към него...

- Аз ще ви помогна - заяви мисис Гърни. - Вие ми помогнахте; сега аз ще ви помогна. В края на краищата вие сте националното богатство, не аз.

- Изглеждате толкова хубава - обади се Анди като че ли от много далече през усилващото се главоболие.

- Чувствам се като излязла от затвор - откликна мисис Гърни. - Позволете да ви помогна.

- Ужасно ме боли главата...

- Разбира се, че ще ви боли. В края на краищата мозъкът е мускул.

Тя ли му помогна или той го вдигна сам? Не можеше да си спомни. Но си спомняше как сънят му стана ясен: отърваваше се от тласъка, веднъж завинаги се отърваваше от тласъка. Спомняше си как наклони кутията към процепа с надпис ЗА ОТПАДЪЦИ, любопитен как ли ще изглежда това нещо, настанило се в главата му още от университетските години. Но не тласъкът се показа; Анди усети страх, и удивление, когато капакът се отвори. Това, което се изсипа в шахтата, беше поток от сини хапчета, неговите хапчета, и той сериозно се изплаши; както би казал деди Макджий, изведнъж се изплаши достатъчно, за да напълни гащите.

- Не! - извика Анди.

- Да - твърдо отговори мисис Гърни. - Мозъкът е мускул, който може да помести света.

Тогава и той го видя през нейните очи.

Изглежда, колкото повече изсипваше, толкова повече го болеше главата и колкото повече го болеше главата, толкова по-тъмно ставаше, докато изчезна цялата светлина, тъмнината стана плътна, оживялата тъмнина, някой някъде бе изгорил всички бушони и нямаше никаква светлина, никаква кутия, никакъв сън, само неговото главоболие и конят без ездач с червените очи, който препускаше ли, препускаше към него...

Туп, туп, туп...

11

Трябва да е бил буден дълго преди да осъзнае, че действително е буден. Пълната липса на светлина го затрудняваше в намирането на точната граница. Преди няколко години беше чел за един експеримент, в който група маймуни били поставени в среда, която да притъпи всичките им сетива. Маймуните до една полудели. Можеше да ги разбере. Нямаше никаква представа колко дълго е спал, никакво конкретно усещане, освен...



- Аууу, Господи!

Сядането предизвика две чудовищни мълнии от болка в главата му. Той я стисна с ръце и се залюля напред-назад, докато постепенно болката спадна до поносимо равнище.

Никакво конкретно усещане, освен това съсипващо главоболие. Сигурно съм спал в неудобна поза, помисли си той. Сигурно...

Не. О, не. Познаваше това главоболие. Главоболие, каквото получаваше от средно силен тласък... по-силен от онези, с които бе лекувал дебелите дами и боязливите чиновници, и съвсем не толкова силен, колкото спрямо агентите на мястото за отдих.

Анди вдигна ръце към лицето си и го опипа цялото - от челото до брадичката. Никъде нямаше безчувствени места. Като се усмихна, и двете ъгълчета на устата му се вдигнаха нагоре съвсем както винаги. Помоли се на Бога за светлина, та да може и да види дали някое от тях няма онзи издайнически кървав блясък...

Тласък ли? Тласък?

Но това беше абсурд. Кого би могъл да тласне тук?

Кого, освен ...

Дъхът заседна за миг в гърлото му, а после бавно продължи по пътя си.

И преди бе мислил за това, но никога не се беше опитвал. Смяташе, че ще е все едно да претовари верига с безкрайно кръжащ през нея ток. Страхуваше се да опита.

"Хапчето ми. Хапчето ми е просрочено и аз си го искам, наистина си го искам, действително имам нужда от него. Хапчето ми ще оправи всичко."

Обикновена мисъл. Не предизвикваше никакъв копнеж. Идеята да вземе торазин носеше емоционалния заряд на "ако обичаш, подай ми маслото". Фактът бе, че като се изключи отвратителното главоболие, той определено се чувстваше по-добре. А освен това бе изкарвал много по-лоши главоболия преди - онова на олбънското летище, например. Сегашното беше едно бебе в сравнение с него.

Аз съм тласнал себе си, помисли си той удивен.

За първи път успя наистина да проумее как трябва да се чувства Чарли, защото за първи път изпита лек страх от собствения си парапсихичен талант. За първи път действително проумя колко малко знае за него и възможностите му. Защо беше изчезнал? Не знаеше. Защо се бе върнал? И това не знаеше. Имаше ли някаква връзка със силната му уплаха в мрака? Или с внезапното чувство, че Чарли е в опасност (изплува мъгляв спомен за едноокия пират и пак се стопи, изчезна) и мрачното му отвращение от себе си, задето я бе забравил? Възможно ли бе да се е върнал от удара по главата, когато падна?

Не знаеше, знаеше единствено, че е тласнал себе си.

Мозъкът е мускул, който може да помести света.

Внезапно му дойде наум, че докато лекичко е побутвал разни чиновници и дебелани, е можел да открие лечебен център за наркомани, с персонал един човек. Изпадна в тръпнещ екстаз от залелите го представи. Той бе заспал с мисълта, че талант, успял да помогне на бедната дебела мисис Гърни, не може да е изцяло лош. А какво да се каже за талант, който може да освободи от белите мишки всеки нещастен наркоман в Ню Йорк? Какво ще кажете за това, драги зрители?

- Господи! - прошепна той. - Наистина ли съм пречистен?

Не изпитваше никакъв копнеж. Торазинът, представата за синьото хапче в бялата чинийка - този образ беше станал безспорно неутрален.

- Пречистен съм - отговори си той.

Следващ въпрос: ще успее ли да остане чист?

Но едва си го зададе и го заляха безброй други. Ще успее ли да открие какво точно става с Чарли? Той бе използвал тласъка върху себе си насън, като вид автохипноза. Ще успее ли да го приложи върху други, докато е буден? Върху безкрайно, отблъскващо хилещия се Пайнчът, например? Пайнчът би трябвало да знае какво става с Чарли. Ще успее ли да го принуди да каже? Ще успее ли дори да я изведе някак оттук накрая? Има ли възможност да го направи? А ако наистина се измъкнат, какво? Преди всичко, никакво бягане повече. Бягството не е разрешение. Някъде трябва да има място, където да отидат.

От месеци насам за първи път се чувстваше развълнуван, изпълнен с надежда. Започна да прави откъслечни планове, одобряваше, отхвърляше, питаше се. От месеци насам за първи път се чувстваше у дома в собствената си глава; жива и жизнена, готова за действие. И най-вече, ако успееше да ги заблуди в две неща - че все още е наркоман и че не е способен да използва таланта си за хипнотично внушение, - може и да... просто може и да срещне някаква възможност да... да направи нещо.

Анди продължаваше да върти всички тези мисли из главата си, когато токът дойде. В другата стая телевизорът започна да лее своето вечно "Исус ще се погрижи за душата ви, а ние - за чековата ви книжка".

"Очите, електрическите очи! Те пак те наблюдават или скоро ще започнат... Не ги забравяй!"

За миг видя всичко - дните и седмиците на хитруване, които вероятно му предстоят, ако иска да получи някакъв шанс, и усети почти със сигурност, че в някой момент ще го хванат. Потъна в депресия... но тя не предизвика копнеж по хапчето и това му помогна да се овладее.

Мисълта за Чарли му помогна още повече. Той бавно се надигна от леглото и отиде във всекидневната.

- Какво стана? - извика високо. - Мене ме беше страх! Къде ми е лекарството?

Анди седна пред телевизора с отпуснато, мрачно и унило лице.

А зад това безизразно лице мозъкът му - този мускул, който можеше да помести света - работеше с все по-голяма скорост.

12

Подобно на съня, който баща й бе сънувал по същото време, Чарли Макджий не си спомняше подробностите от дългия си разговор с Джон Рейнбърд, а само възловите места. Тя не беше съвсем сигурна как стана така, че му разкри по какви причини е тук, или как заговори за огромната си самота без баща си и за ужаса да не я изиграят отново да използва пирокинетичната си способност.



Донякъде, разбира се, беше заради късото съединение и увереността, че те не подслушват. А и заради самия Джон, преживял такива ужаси и изпитващ трогателен страх от тъмното и от свързаните с него спомени за ужасната дупка, където го напъхали онези "конгци". Той я попита, почти равнодушно, защо я държат затворена и тя му разказва, колкото да го разсее. Но този разказ скоро се превърна в нещо повече. Той започна да се излива все по-бързо и по-бързо - всичко, което бе събирала в себе си, - докато думите заискачаха една през друга, презглава. Веднъж или два пъти плака и той несръчно я прегръщаше. Джон беше чудесен човек... в много отношения й напомняше за баща й.

- Сега, ако открият, че знаеш всичко това - завърши тя, - сигурно и теб ще затворят. Не биваше да ти разказвам.

- Ще ме затворят, вярно - съгласи се жизнерадостно Джон. - Моят пропуск е категория "D", детко. Дава ми да отварям шишета с паркетин и май това е всичко - той се засмя. - Сигурно ще се оправим, ако не издадеш, че си ми го разправила.

- Няма - обеща Чарли разпалено. Тя сама се чувстваше малко неспокойна и си мислеше, че ако Джон признае, може да го използват като лост върху нея. - Ужасно съм жадна. В хладилника има студена вода. Искаш ли малко?

- Не ме оставяй - помоли моментално той.

- Хайде да отидем заедно. Ще се държим за ръце.

Джон се замисли малко.

- Добре.


Те запристъпваха заедно към кухнята, стиснали здраво ръцете си.

- Ти по-добре си трай, детко. Особено за това. Големият като планина индианец го е страх от тъмното. Момчетата направо ще ме скъсат от подигравки.

- Няма, ако знаят...

- Може би. А може и само тонинко - изкикоти се той. - Но по ми се ще хич да не научат. Благодаря на Бога само, че ти беше тука, детко.

Чарли така се трогна, че очите й пак се насълзиха и трябваше да положи усилия, за да се овладее. Стигнаха до хладилника и тя опипом намери бутилката със студена вода, която, макар да не беше вече ледена, успокои гърлото й. Зачуди се с подновена тревога колко ли дълго е разказвала и не можа да прецени. Но разказа... за всичко. Дори за онова, което бе смятала да премълчи, като случката във фермата Мандърс. Разбира се, хората като Хокстетър знаеха, но те не я интересуваха - интересуваше я Джон... и неговото мнение за нея.

И все пак тя му я разказа. От време на време той задаваше по някой въпрос, все по същността... и тя му разказа всичко, често със сълзи на очи. И вместо повече въпроси, кръстосан разпит и недоверие, получи разбиране и спокойно съчувствие. Джон явно осъзнаваше през какъв ад е минала, може би защото и той самият беше минал през ад.

- Заповядай.

- Благодаря. - Той пи и върна бутилката в ръката й. - Благодаря много.

Тя я прибра.

- Хайде да се върнем в другата стая - предложи той. - Чудя се дали изобщо някога ще го оправят тоя ток.

Вече с нетърпение чакаше да дойде токът. Предполагаше, че го няма повече от седем часа. Искаше да излезе оттук и хубавичко да помисли. Не по разказаното му от Чарли, не - то му беше добре известно, - а за това как да го използва.

- Сигурна съм, че скоро ще дойде.

Пак с опипване, те се добраха до дивана и седнаха.

- Нищо ли не са ти казали за баща ти?

- Само, че е добре - отвърна тя.

- Хващам се на бас, че мога да вляза при него - възкликна Рейнбърд, сякаш тази идея току-що му бе дошла наум.

- Можеш ли? Наистина ли мислиш, че можеш?

- Мога да се разменя с Хърби някой път. Ще го видя. Ще му предам, че си добре. Е, няма да му го кажа, но ще му пусна бележка или нещо от тоя сорт.

- О, а няма ли да е опасно?

- Опасно ще е, ако ми стане навик, детко. Но аз съм ти задължен. Ще видя как е той.

Тя го прегърна в тъмното и го целуна. Рейнбърд й отвърна с нежно притисване. По свой собствен начин сега я обичаше повече от всякога. Тя вече беше негова, а и той бе неин. За малко.

Поседяха така, без да разговарят, и Чарли задряма. Тогава той каза нещо, което я събуди така пълно и внезапно, сякаш я плисна със студена вода в лицето.

- Дявол да го вземе, ти трябва да им палиш проклетите огньове, ако можеш.

Дъхът на Чарли секна като от удар.

- Нали ти обясних - натърти тя - То е все едно, че пускаш диво животно от клетка. Обещах си никога вече да не го провя. Онзи войник на летището... и онези мъже във фермата... аз ги убих... изгорих ги! - Лицето й пламтеше и тя бе готова пак да се разплаче.

- Както ми го разправи, видя ми се като самозащита.

- Да, но това не е извинение да...

- И си спасила живота на баща си.

Чарли мълчеше. Но той усещаше как от нея се излъчват на вълни тревога, объркване и нещастие. Продължи бързо да действа, защото не искаше точно сега тя да си спомни, че за малко не бе убила и баща си.

- А що се отнася до Хокстетър, аз съм го мяркал наоколо. Виждал съм хора като него и през войната. Всичките са един дол дренки. Крал Говно от Фъшкиената планина. Ако не му мине номерът по един начин, ще пробва по друг.

- От това най-много се страхувам - призна тя жално.

- Освен ако се намери някой да му подпали мартинките.

Макар и стресната, Чарли силно се изкикоти - както понякога реагираше на неприлични думи, просто защото е лошо да се говорят. Но веднага след това стана сериозна.

- Не, няма да паля. Обещала съм си го. Това е лошо и аз няма да го направя.

Достатъчно. Време беше да спре. Чувстваше, че би могъл да продължи на чиста интуиция, но се опасяваше да не го излъжат сетивата. Вече бе уморен. Работата над момиченцето беше не по-малко уморителна от работата над някой от сейфовете на Рамадън. Имаше много голяма опасност да направи грешка, която да не може никога да се поправи.

- Така е, сигурно си права.

- Наистина ли ще влезеш при татко?

- Ще се опитам, детко.

- Съжалявам, че остана затворен тук с мен, Джон. Но и ужасно се радвам.

- И аз.


Поговориха си откъслечно за разни неща и тя отпусна глава върху ръката му. Усети я, че пак задрямва - вече беше много късно, - и когато след около четирийсет минути токът дойде, Чарли спеше дълбоко. Светлината я накара да се размърда и да сгуши глава на тъмно в него. Той замислено се вгледа в тънкото върбово стъбло на вратлето й и нежната крива на черепа. Толкова много сила в тази малка, крехка костена люлка. Възможно ли е? С разума си все още го отхвърляше, но със сърцето си чувстваше, че е така. Странно и някак си чудесно беше усещането да си раздвоен по този начин. Чувстваше със сърцето си, че това е възможно до степен, каквато никога не биха повярвали, може дори до степента на бълнуванията на откачения Уонлес.

Рейнбърд я вдигна, занесе я до леглото и я пъхна под завивките. Докато ги придърпваше към брадичката й, Чарли се размърда в полусън. Той импулсивно се наведе и я целуна.

- Лека нощ, детко.

- Лека нощ, тате - измърмори тя с надебелял, сънен глас. След това се обърна и повече не мръдна.

Рейнбърд я погледа още няколко минути и се върна във всекидневната. Десет минути по-късно при него връхлетя самия Хокстетър.

- Авария - започна той. - Буря. Проклети електронни заключалки, всичко се блокира. Тя...

- Тя ще бъде добре, ако не вдигаш толкова шум - изсъска тихо Рейнбърд. Огромните му ръце се протегнаха, сграбчиха Хокстетър за реверите на бялата лабораторна престилка и придърпаха внезапно ужасеното му лице на сантиметри от окото на индианеца. - И ако някога пак покажеш тук, че ме познаваш, ако някога се държиш с мен, като че ли съм нещо друго, а не чистач c "D" пропуск, ще те убия, после ще те накълцам на парченца и ще те хвърля на котките.

Хокстетър безпомощно пръскаше слюнки. В края на устните му се появи прозрачен мехур.

- Разбираш ли? Ще те убия! - разтърси го Рейнбърд.

- Р-р-раз-з-з-бирам.

- Тогава хайде да се махаме оттук - избута индианецът бледия и ококорен Хокстетър в коридора.

Рейнбърд хвърли един последен поглед наоколо, после изкара количката си навън и затвори зад себе си самозаключващата се врата. В спалнята Чарли се бе отпуснала в най-спокойния си сън от месеци насам. А може би и от години.

 

МАЛКИ ОГНЬОВЕ, ГОЛЯМО НАБЛЮДЕНИЕ



1

Силната буря отмина. Мина и време - три седмици. Лятото, влажно и изтощително, все още господстваше над Източна Вирджиния, но децата пак тръгнаха на училище и жълтите автобусчета, с които ги превозваха, сновяха с грохот по добре поддържаните второстепенни пътища на областта Лонгмънт. В недалечен Вашингтон, столицата на САЩ, започваше още една година на законодателство, слухове и инсинуации сред обичайната скандална атмосфера, поддържана от националната телевизия, с планирано изтичане на информация и неизменни облаци от алкохолни изпарения.

Всичко това не се отразяваше особено в постоянно хладните стаи и подземни помещения на двете довоенни къщи. Единственото сходство беше, че и Чарли Макджий учеше. Идеята да й вземат частни учители беше на Хокстетър и Чарли отказа, но Джон Рейнбърд я убеди.

- Каква вреда можеш да имаш? - попита я той. - Няма никакъв смисъл умно момиче като теб да изостава. Дявол да го вземе... извинявай, Чарли, но понякога адски ми се иска да бях получил повече от едно осмокласно образование. Сега нямаше да бърша подове... можеш да се обзаложиш на обувките си за това. А пък тъй и времето ти ще минава по-бързо.

И тя се съгласи - заради Джон. Частните учители дойдоха: младият мъж, който й преподаваше по английски език, по-възрастната жена - по математика, по-младата с дебелите очила - по френски, а мъжът в инвалидната количка - по естествознание. Тя ги слушаше и смяташе, че напредва, но го правеше само заради Джон.

На три пъти той си рискува службата, за да предаде бележки на баща й, и тя се чувстваше виновна. Затова още повече й се искаше да му достави удоволствие. Той донесе новини от баща й - че е добре, че се е зарадвал, като научил, че и Чарли е добре и че им помага за опитите. Последното я натъжи за известно време, но тя вече бе достатъчно голяма, за да разбира - донякъде поне, че невинаги най-доброто за нея е най-добро и за баща й. А напоследък все по-често започваше да се чуди дали Джон не знае по-добре кое е правилно за нея. По своя честен, забавен начин (винаги ругаеше, а след това се извиняваше, което я караше да се кикоти) той беше много убедителен.

Почти десет дни след късото съединение Джон не спомена нищо за палене. За тези неща говореха само в кухнята, където според него нямало "уши", и то винаги шепнешком.

В онзи ден той попита:

- Ти мисли ли пак за онази работа с огъня, Чарли?

Вече винаги й викаше Чарли вместо "детко", по нейна молба.

Чарли се разтрепера. Само мисълта за огън й действаше по този начин след фермата Мандърс. Тя изстиваше, мускулите й се стягаха и се разтреперваше: в докладите на Хокстетър това се наричаше "лека фобийна реакция".

- Казах ти. Не мога. Няма да го направя.

- Е, не мога и няма не е едно и също - отбеляза Джон. Той миеше пода, но много бавно, така че да може да й говори. Парцалът му свистеше. Говореше по метода на заговорниците в затвора, като едва движеше устни.

Чарли не отговори.

- Имах едно-две неща наум - продължи той, - но ако не щеш да ги чуеш... ако решението ти наистина е окончателно.. просто ще млъкна.

- Не, недей - каза от учтивост Чарли, но й се искаше той действително да млъкне и да не говори за това, защото то я караше да се чувства зле. Но Джон беше направил толкова много за нея... и тя ужасно се страхуваше да не го засегне или да не нарани чувствата му. Имаше нужда от приятел.

- Ами на тях трябва да им е ясно как си загубила контрол в оная ферма. Сигурно наистина ще внимават. Не мисля, че ще им стиска да те пробват в стая, пълна с хартия и мазни парцали, нали?

- Да, но...

Той повдигна малко ръка от парцала.

- Изслушай ме, изслушай ме.

- Добре.

- И сигурно им е ясно, че единствено тогава си предизвикала истински... какво?... голям пожар. Малки огньове, Чарли. В това е номерът. Малки огньове. И ако наистина нещо стане - в което се съмнявам, щото си мисля че ти се владееш по-добре отколкото смяташ - но да речем, че наистина нещо стане. Кого ще обвинят? Тебе ли? След като половин година тия мръсни копелета те насилват да го сториш? О, по дяволите, извинявай.

Думите му я плашеха, но нещастното му изражение я принуди да се изхихика в шепи.

Джон също леко се усмихна и сви рамене.

- А освен това не можеш да се научиш да контролираш нещо без да се упражняваш.

- Пет пари не давам дали ще мога да го контролирам, или не, защото просто няма да го правя.

- Може и да ти се случи - упорстваше Джон. Той изстиска парцала, остави го в ъгъла, изля сапунената вода в кухненската мивка и пак напълни кофата, за да изплакне пода. - Може да те накарат да го направиш, като те изненадат.

- Не, няма.

- Или да допуснем, че някога вдигнеш висока температура. От грип или ангина, или, по дяволите, знам ли - от някаква инфекция. - Това беше една от малкото полезни идеи, подхвърлени му от Хокстетър. - Махали ли са ти апендикса, Чарли?

- Неее...

Джон се зае отново с пода.

- На брат ми му го махнаха, но първо му се спука и той едва не умря. Тъй стана, щото бяхме индианци от резервата и на никой не му пу... никого не го беше грижа дали живеем или мрем. Той вдигна висока температура, към четирийсет градуса, и направо откачи - крещеше ужасни проклятия и говореше на хора, дето не бяха там. Даже си помисли, че баща ни е ангелът на смъртта или нещо от тоя род, и се опита да го наръга с ножа, дето беше на масичката до леглото му. Разправял съм ти тая история, нали?

- Не - прошепна Чарли вече не заради подслушването, а от смайване и ужас. - Наистина ли?

- Наистина. - Джон пак изстиска парцала. - Той не беше крив. Високата температура го караше да ги върши такива. Хората ги прихваща да вършат и говорят какво ли не, когато ги тресе. Какво ли не.

Чарли разбра мисълта му и усети вледеняващ страх. Ето нещо, за което дори не бе помисляла.

- Но ако умееш да го контролираш това пиро-не знам какво си...

- Как ще го контролирам, ако имам треска?

- Ами просто ще можеш. - Рейнбърд се върна към оригиналната метафора на Уонлес, тази, която толкова бе отвратила Кап преди близо година вече. - Това е като ходенето до тоалетната, Чарли. Научиш ли се веднъж да контролираш червата и пикочния си мехур, то е завинаги. Хора, които имат треска, понякога намокрят цялото легло с пот, но рядко се изпускат.

Хокстетър беше изтъкнал, че това не е задължително, но Чарли не би могла да знае.

- Та контролираш ли го, нали разбираш, няма да се налага да го мислиш повече. Ще ти бъде вързано в кърпа. Но за да го контролираш, трябва много да се упражняваш. Също както си се учила да си връзваш обувките или да пишеш в забавачката.

- Аз... просто не искам да паля! И няма да го правя! Няма!

- Ето, взех, че те разстроих! - възкликна Джон. - Хич не ми се щеше тъй да става. Съжалявам, Чарли. Дума вече няма да обеля. Ах, тая моя проклета голяма уста.

Но следващия път тя сама повдигна въпроса.

Това стана три или четири дни по-късно. Чарли много внимателно бе обмислила всичко, казано от него... и вярваше, че е открила единственото слабо място.

- Тази история просто няма да има край. Те ще искат непрекъснато още и още, и още. Само ако знаеше как ни преследваха, как никога не се предаваха. Започна ли веднъж, ще искат по-големи огньове, а после още по-големи и още по-големи и накрая... не знам... но ме е страх.

Той отново й се възхити. Тя имаше интуиция и невероятно остър ум. Зачуди се какво ли ще си помисли Хокстетър, когато той, Рейнбърд, му съобщи, че Чарли Макджий има съвсем ясна представа за основния им строго секретен план. Всички доклади за нея подкрепяха мнението, че пирокинезата е само най-силният от многото й сродни парапсихични таланти, и Рейнбърд вярваше, че интуицията е един от тях. Баща й многократно бе твърдял, че Чарли знаела за идването на Ал Стайнович и хората му във фермата Мандърс още преди да се появят. Тази мисъл беше страшничка. Току-виж някой ден интуицията й подскаже неговото двуличие... е, казват, че адът не е нищо в сравнение с яростта на измамена жена, а ако и половината от това, което вярва за Чарли, е истина, то тя е напълно способна да създаде един ад или напълно достоверно негово копие. Можеше да му се случи внезапно да вдигне прекалено висока температура. Така работата придобиваше известна пикантност... пикантност, която твърде дълго му бе липсвала.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   18   19   20   21   22   23   24   25   ...   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет