Стивън Кинг Подпалвачката



бет19/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   ...   34

Междувременно той ще живее.

Рейнбърд смачка цигарата си и стана, готов да започне работа.

3

Буреносните облаци продължаваха да се трупат. Към три часа небето над комплекса в Лонгмънт се схлупи и почерня. Все по-внушително и убедително набираха сили и трещяха гръмотевиците. Градинарите прибраха косачките си. Масичките от вътрешните дворове на двете къщи бяха внесени. В конюшнята двама коняри се опитваха да успокоят нервните животни, които се дърпаха ужасено при всеки злокобен тътен от небето.



Бурята връхлетя към три и половина; връхлетя внезапно, като изстреляна, и с пълна ярост. Започна с дъжд, който премина в град. Вятърът духаше от запад на изток, после неочаквано се обръщаше точно в обратната посока. Проблясваха светкавици в огромни синьобели зигзази и във въздуха се понасяше аромат на разреден бензин. Ветровете се завъртяха в посока, обратна на часовниковата стрелка, и във вечерния бюлетин за времето показаха на филм вихъра, минал покрай комплекса в Лонгмънт и отнесъл по пътя си покрива на един търговски център.

Арсенала издържа по-голямата част от бурята добре. Градушката счупи два прозореца, а силният вятър вдигна парапета от старомодната малка куличка на отсрещната страна на езерцето и го захвърли на петдесет метра, но други поражения нямаше (като се изключат изпочупените клони и някои повреди по цветните лехи - главно работа за градинарите). Кучетата пазачи бясно тичаха между двете огради в разгара на бурята, но бързо се успокоиха, щом тя започна да затихва.

Големите поражения бяха нанесени от електрическата буря, дошла след градушката, дъжда и вятъра. Части от Източна Вирджиния останаха без електричество до полунощ, поради падналите гръмотевици върху електростанциите "Роуантрий" и "Бриска". Областта, обслужвана от електростанция "Бриска", включваше и главната квартира на Арсенала.

В своя кабинет Кап Холистър с раздразнение вдигна глава, щом лампите изгаснаха и плътното, дискретно бръмчене на климатичната инсталация замря. Минаха около пет секунди в призрачен полумрак, предизвикан от спирането на тока и от тежките буреносни облаци - достатъчно дълго, та Кап да прошепне беззвучно: "Проклятие!" и да се почуди какво, по дяволите, става с аварийната им електрозахранваща система.

Той погледна през прозореца и видя, че светкавиците проблясват почти без прекъсване. Същата вечер един от часовите щеше да каже на жена си, че е видял огромно колкото два подноса електрическо огнено кълбо да подскача от външната ограда със слабото напрежение към вътрешната с по-силното и обратно.

Кап се пресегна към телефона, за да попита какво става с тока... и в този момент лампите пак светнаха. Климатичната инсталация поднови бръмченето си и вместо да вдигне слушалката, Кап си взе молива.

Тогава токът отново спря.

- По дяволите! - изруга Кап, хвърли молива и в крайна сметка вдигна слушалката, подканяйки тока да дойде, преди да е успял да сдъвче някого. Токът не отвърна на предизвикателството.

Двете грациозни къщи с лице една към друга над вълнистата морава - и в целия комплекс на Арсенала под тях - се обслужваха от електрозахранването на Източна Вирджиния, но разполагаха и с две аварийни системи на дизелови генератори. Едната беше за "жизненоважните функции" - електрифицираните огради, компютърните терминали (едно спиране на тока можеше да струва невероятно много, изразено в компютърно време) и малката болница, а втората - за по-маловажни функции на комплекса - осветлението, климатичните инсталации, асансьорите и всичко останало. Тя трябваше и да допълни първата, ако покажеше признаци на претоварване, но основната система нямаше да се включи, ако това станеше със спомагателната. На 19-и август и двете системи са претовариха. Резервната допълни основната точно както беше запланувано от проектантите на енергийното захранване (макар всъщност те изобщо да не бяха мислили, че основната система някога ще се претовари) и в резултат тя оперира цели седемдесет секунди повече. После генераторите и на двете изгоряха един след друг, като залп от фойерверки. Само дето тези фойерверки струваха около осемдесет хиляди долара парчето.

По-късно едно формално следствие лепна смехотворната и великодушна присъда "техническа авария", макар че по-точно би било да се нарече "алчност и продажност". През 1971-а, когато били инсталирани аварийните генератори, един сенатор, осведомен за границата на приемливо ниските цени за спечелване на поръчката на тази малка операцийка (както и за стойността от шестнайсет милиона долара на друг строеж на Арсенала), я пошушнал на зет си, електроинженер по професия. Той решил, че може много лесно да предложи най-ниската цена чрез някоя и друга измама.

Това бе една обикновена услуга в среди, които се крепят на услуги и сведения от "под масата", излязла наяве само защото се оказа първата брънка от веригата, довела накрая до разрушенията и човешките жертви. От построяването й аварийната система се използвала само частично. При тази първа по-важна проверка, по време на бурята, извадила от строя електростанцията "Бриска", тя се провали изцяло. Междувременно, разбира се, електроинженерът вече се бе придвижил напред и нагоре: той участваше в строежа на многомилионен крайбрежен курорт в Коуки Бийч, на Сейнт Томас.

Арсенала получи ток едва след оправянето на електростанцията "Бриска" - с други думи, заедно с останалата част на Източна Вирджиния - към полунощ.

Дотогава следващите брънки от веригата събития бяха изковани. В резултат на бурята и късото съединение настъпиха важни промени както за Анди, така и за Чарли Макджий, макар че никой от тях нямаше и най-малка представа какво се бе случило на другия.

След петте месеца застой, нещата отново се задвижиха.

4

Когато токът спря, Анди Макджий гледаше по телевизията "Клуб ХИГ". ХИГ означаваше "Хвалете името Господне". По една от програмите на Вирджиния "Клуб ХИГ" като че ли течеше без прекъсване, по двайсет и четири часа на ден. Вероятно случаят не беше точно такъв, но в усещанията на Анди времето така се бе свило, че му беше трудно да го разграничава.



Той бе наддал на тегло. От време на време - по-често, когато беше прав - се зърваше в огледалото и се сещаше как Елвис Пресли постепенно бе заприличал на балон към края на живота си. Друг път си спомняше как кастрираният котарак става обикновено тлъст и мързелив.

Не беше все още дебел, но натам отиваше. В Хейстингс Глен се бе претеглил върху кантарчето в банята на мотел "Слъмбърланд" и беше излязъл 80 килограма. Днес запращаше стрелката почти на 95. Бузите му се бяха налели, имаше зачатъци на двойна гуша и както ги наричаше обикновено с пълно презрение старият му учител по физическо от гимназията, "мъжки цици". И повече от зачатък на шкембе. Не се движеше особено - пък и не изпитваше кой знае какво желание да се движи в хватката на силна доза торазин, - а храната беше много добра.

Анди не се тревожеше за теглото си, когато бе упоен, както прекарваше по-голямата част от времето. Когато те се подготвеха за провеждането на още някой от безплодните си опити, слагаха го в ред за осемнайсетчасов период, лекар проверяваше физическите му реакции, правеха му електроенцефалограма, за да са сигурни, че мозъчните му вълни са чисти и остри, и чак тогава го отвеждаха до мястото на опита, което представляваше малка бяла стаичка, облицована с коркови панели.

Бяха започнали още през април с доброволци. Нареждаха му какво да направи и го предупреждаваха, че ако опита нещо по-ентусиазирано - като да ослепи някого например, - ще пострада, намеквайки при това, че може и да не бъде сам. Подобна закана изобщо не впечатляваше Анди: не вярваше, че наистина ще вземат да мъчат Чарли. Тя беше техният коз. Той бе много по-второстепенна атракция в програмата.

Лекарят, който ръководеше опитите с него, се казваше Хърмън Пайнчът. Той приближаваше четирийсетте и изглеждаше съвсем нормално, като се изключи фактът, че твърде много се хилеше. Понякога цялото това хилене изнервяше Анди. От време на време се отбиваше един по-възрастен лекар на име Хокстетър, но най-често идваше Пайнчът.

Като наближи време за първия опит, Пайнчът му обясни, че в малката опитна стая ще има една маса. На тази маса ще се намират бутилка гроздов сок с етикет "мастило", писалка, бележник, кана с вода и два чаши. Пайнчът му каза, че доброволецът няма и да подозира, че в бутилката може да има нещо друго, а не мастило. След това обясни на Анди, че ще му бъдат благодарни, ако "тласне" доброволеца да си налее чаша вода, да сипе в нея хубава доза "мастило" и на големи глътки да изпие цялата смес.

- Хитро - отсъди Анди. Той самият не се чувстваше толкова хитър. Липсваше му неговият торазин и спокойствието, което му носеше.

- Много хитро - откликна Пайнчът. - Ще го направиш ли?

- Защо да го правя?

- Ще получиш нещо в замяна. Нещо хубаво.

- Бъди послушен и ще получиш бонбонче. Така ли?

Пайнчът вдигна рамене и се ухили. Бялата му престилка беше крещящо елегантна - изглеждаше, сякаш бе шита при "Брукс Брадърс".

- Добре - въздъхна Анди. - Предавам се. Каква е наградата ми, ако накарам онзи нещастник да пие мастило?

- Ами като начало ще можеш пак да взимаш хапчетата си.

Изведнъж устата му пресъхна и той се зачуди дали към торазина се привиква и ако е така, дали на психологична или на физиологична основа.

- Кажи ми, Пайнчът, как се чувстваш като пласьор на наркотици? И това ли влиза в Хипократовата клетва?

Пайнчът вдигна рамене и се ухили.

- Ще можеш за малко и да излезеш навън. Искал си го, ако не се лъжа.

Не се лъжеше. Жилището на Анди беше хубаво - толкова хубаво, че понякога успяваше да забрави, че не е нищо повече от затворническа килия. Имаше три стаи плюс баня; имаше и цветен телевизор, снабден с устройство за приемане на "Програма по домовете", където всяка седмица се предлагаха по три от най-новите филми; някое от говедата - вероятно Пайнчът - трябва да е изтъкнало, че няма смисъл да му отнемат колана и да му дават само пластмасови лъжици за ядене. Ако той реши да се самоубие, просто няма как да го спрат. Стига да тласка достатъчно силно и достатъчно дълго, мозъкът му сам ще се пръсне като стара автомобилна гума.

И така, апартаментът разполагаше с всякакви удобства, стигащи дори до микровълнова печка в кухнята. Всичко беше боядисано в декоративни цветове, на пода във всекидневната имаше дебел килим, картините до една бяха хубави копия. Но все пак от покрито с глазура кучешко лайно не се получава сватбена торта - то си остава кучешко лайно с глазура и никоя от вратите, които извеждаха от този подреден с вкус малък апартамент нямаше брава от вътрешната страна. Тук-там из жилището имаше шпионки - като по вратите на хотелските стаи. Имаше една дори в банята - явно наблюдаваха навсякъде. Анди предполагаше, че го правят с телевизионна уредба, вероятно снабдена и с устройство за инфрачервени снимки, та да не можеш да се отпуснеш в мрака.

Анди не страдаше от клаустрофобия, но не му допадаше да стои затворен толкова време. Ставаше неспокоен въпреки наркотиците. Неспокойствието му бе меланхолично и обикновено се изразяваше в дълги въздишки и периоди на апатия. Действително бе искал да излезе. Копнееше отново да види слънцето и зелената трева.

- Да - отвърна той тихо на Пайнчът. - Исках.

Но не успя.

Отначало доброволецът беше нервен, несъмнено очакваше Анди да го накара да застане на глава и да кудкудяка като кокошка или нещо друго не по-малко нелепо. Той се наричаше Дик Олбрайт и се оказа футболен запалянко. Анди го помоли да му разкаже за изминалия футболен сезон - кой е стигнал до финалите, как са минали те и кой е спечелил Суперкупата.

Олбрайт се вдъхнови. През следващите двайсет минути той отново преживя цялото първенство и постепенно нервността му се стопи. Тъкмо стигна до подлото рефериране, позволило на "Патс" да победят "Долфинс" в двубоя за купата на Американския футболен шампионат, когато Анди го прекъсна:

- Сипи си чаша вода, ако искаш. Трябва да си жаден.

Олбрайт вдигна поглед към него.

- Да, май съм жаден. Слушай, прекалено много ли приказвам? Да не взема да им изпортя опита, а?

- А, не вярвам - Анди наблюдаваше как Дик Олбрайт си налива чаша вода от каната.

- Ти искаш ли малко? - попита Олбрайт.

- Не - отказа Анди и изведнъж даде силен тласък. - Защо не си сипеш и малко мастило?

Олбрайт го погледна и се пресегна към бутилката с "мастило". Вдигна я, погледна я и пак я остави.

- Да си сипя мастило ли? Ти да не си мръднал?

След опита Пайнчът се хилеше не по-малко отпреди, но не беше доволен. Никак не беше доволен. Анди също не беше доволен. Когато тласна Олбрайт, усещането, че нещо се изплъзва, изобщо не се появи... любопитното усещане, че се раздвоява, което обикновено съпровождаше тласъка. И нямаше главоболие. Той беше концентрирал цялата си воля, та предложението към Олбрайт да си сложи мастило във водата да изглежда съвършено разумно, и Олбрайт му бе дал един съвършено разумен отговор: че е куку. Въпреки цялата болка, причинена му от този талант, Анди изпадна в паника при мисълта, че може да го е загубил.

- Защо го криеш, Анди? - попита Пайнчът. Той запали един "Честърфийлд" и се ухили. - Не мога да те разбера. Каква полза ти носи всичко това?

- За десети път ти казвам - не съм се спирал. Не съм се преструвал. Тласнах го с всички сили. Просто нищо не стана и това е.

Той копнееше за хапчето си. Чувстваше се потиснат и изнервен. Всички цветове изглеждаха твърде ярки, светлината беше твърде силна, гласовете - твърде високи. С хапчетата се чувстваше по-добре. С тях безполезното му оскърбление от случилото се, самотата му без Чарли и тревогата му за нея - всичко това избледняваше и ставаше търпимо.

- Страхувам се, че не ти вярвам - ухили се Пайнчът. - Помисли, Анди. Ние не искаме от теб да накараш някого да прекрачи ръба на висока скала или да си тегли куршума. Предполагам, че не си желал тази разходка толкова силно, колкото си мислел.

Той стана, сякаш за да тръгва.

- Слушай - започна Анди, неспособен да прикрие отчаянието в гласа си. - Бих искал едно от онези хапчета.

- Така ли? Е, може да те заинтригува фактът, че намалявам дозата ти... просто да не би торазинът да пречи на способността ти - усмивката му отново цъфна. - Разбира се, ако внезапно тя се възвърне...

- Трябва да знаете някои работи - спря го Анди. - Първо, човекът беше нервен, очакваше нещо. Второ, съвсем не бе толкова умен. Много по-трудно тласкам възрастни хора и хора с нисък или под средния коефициент на интелигентност. С умните върви по-лесно.

- Така ли?

- Да.


- Тогава защо не ме тласнеш да ти дам едно хапче още сега? - предложи Пайнчът. - Моят проверен коефициент на интелигентност е сто петдесет и пет.

Анди беше опитал... без абсолютно никакъв резултат.

Накрая той получи разходката и пак увеличиха дозата на лекарството му - след като се убедиха, че действително не се преструва и отчаяно се опитва да използва тласъка без никакъв успех. Съвсем независимо един от друг, и Анди, и доктор Пайнчът започнаха да се чудят дали не се е изчерпал завинаги при бягството, отвело ги с Чарли от Ню Йорк до олбънското областно летище и Хейстингс Глен, дали не е изразходвал таланта си докрай. И двамата се чудеха дали няма някаква психическа бариера. Самият Анди стигна до убеждението, че или талантът му наистина е изчезнал, или е заработил някакъв защитен механизъм: мозъкът му отказва да използва способността, защото знае, че в противен случай може да загине. Той не беше забравил безчувствените места по бузата и на врата и кръвясалото око.

Във всеки случай резултатът беше същия - една голяма, кръгла нула. Пайнчът, с вече отлитащи мечти да се покрие със слава като първия човек, получил доказуеми, практически данни за парапсихическо хипнотично внушение, наминаваше все по-рядко и по-рядко.

Опитите продължиха през май и юни - отначало предимно с доброволци, а после и с напълно неподозиращи подопитни обекти. Използването на последните не беше съвсем етично, както Пайнчът първи призна, но и някои от първите опити с ЛСД също не са били съвсем етични. Анди се дивеше на Пайнчът, който като приравняваше тези две неправди в ума си, живееше с чувството, че всичко е наред. Но това нямаше значение, защото Анди не успя да тласне никого.

Преди месец, точно след Четвърти юли, започнаха и да го изпробват върху животни. Анди протестираше, че да тласка животни, е още по-невъзможно от опитите да тласка глупави хора, но протестите му не правеха никакво впечатление на Пайнчът и екипа му, които вече гледаха чисто формално да преминат през етапите на едно научно изследване. И така, веднъж седмично Анди се озоваваше, седнал в една стая с някое куче, котка или маймуна, и се чувстваше като герой от роман на абсурда. Той си спомняше за шофьора на таксито, взел еднодоларова банкнота за петстотиндоларова. Спомняше си за плахите чиновници, на които постепенно беше вдъхнал повече увереност и твърдост. Преди тях, в Порт Сити, Пенсилвания, водеше курс за отслабване, посещаван най-вече от самотни, дебели домакини, пристрастени към пасти, пепси-кола и всякакъв вид пълнеж между две филии хляб. Тези неща поне малко осмисляха празнотата на живота им. Беше им необходим само лекичък тласък, защото повечето от тях наистина желаеха да намалят теглото си. Анди им помогна да го направят. Мислеше си за случилото се на двамата агенти на Арсенала, които отвлякоха Чарли.

Някога умееше да го прави, но не и сега. Тежко му беше дори да си припомня как точно се бе чувствал. И така, той седеше в стаичката с кучета, които му ближеха ръката, котки, които мъркаха, и маймуни, които навъсено си чешеха задниците и от време на време се озъбваха в загадъчни гримаси, също толкова неприлични като хиленето на Пайнчът, и, разбира се, никое от тях не правеше абсолютно нищо необичайно. И скоро пак го отвеждаха в апартамента без брави от вътрешните страни на вратите, където в бяла чинийка върху барчето в кухнята лежеше синьо хапче, и той бързо преставаше да се чувства нервен и потиснат. Започваше да се чувства съвсем добре. Сядаше да изгледа някой от филмите на "Програма по домовете" - нещо с Клинт Истуд, ако успееше да намери - или пък "Клуб ХИГ". И вече не се тревожеше толкова, че е загубил таланта си и се е превърнал в безполезна личност.

5

През следобеда с голямата буря той седеше и гледаше "Клуб ХИГ". Една жена с прическа във формата на кошер разказваше на водещия как божията сила я излекувала от тиф. Анди не можеше да откъсне очи от нея. Косата й блестеше под прожекторите в студиото като лакиран крак на маса. Тя приличаше на пристигнала от 1963-а година. Тази беше една от прелестите на "Клуб ХИГ" за него, както и безсрамният ласкателен хленч за пари в името на Бога. Анди слушаше този хленч от устата на млади мъже с грубовати лица, облечени в скъпи костюми, и си мислеше как Христос прогонил сарафите от храма. А и всички от "ХИГ" приличаха на пристигнали от 1963-а.



Жената свърши хвалебствието си за Бога, задето я спасил да не я тресе, докато се разпадне. Преди нея един актьор с известност от началото на петдесетте беше разказал как Господ го спасил от бутилката. Сега жената с прическа като кошер започна да плаче и известният в миналото актьор я прегърна. Камерата се придвижи за близък план. В дъното певците от "ХИГ" започнаха да припяват. Анди леко се размърда в стола си. Наближаваше времето за хапчето му. Той съзнаваше, макар и мъгляво, че лекарството само отчасти е виновно за странните промени, настъпили в него през последните пет месеца, промени, на които надебеляването е само външен признак. Когато отдели Чарли от него, Арсенала измъкна изпод краката му единствената солидна опора, останала в живота му. Щом я нямаше Чарли - о, тя несъмнено бе някъде наблизо, но със същия успех можеше да бъде и на Луната, - не виждаше никакъв смисъл да се държи.

Отгоре на всичко от цялото това бягане беше получил нещо като боен шок. Твърде дълго бе живял върху опънато въже, толкова дълго, че когато накрая падна, се отпусна в пълна летаргия. Всъщност той предполагаше, че изживява кротко тежка нервна криза. Ако наистина видеше Чарли, дори не беше сигурен, че тя ще го познае, и това го натъжаваше.

Нито веднъж Анди не положи някакво усилие да измами Пайнчът или да се преструва при опитите. Не защото вярваше, че може да навреди на Чарли, но не искаше да поеме и най-незначителен риск. А и му беше по-лесно да прави каквото искаха. Бе станал пасивен. Последната си ярост изкрещя до дъно върху верандата на деди, люлеейки дъщеря си с щръкнала от гърлото стреличка. Вече не изпитваше никакъв гняв. Беше изчерпал заряда си.

В такова душевно състояние Анди Макджий седеше и гледаше телевизия на 19-и август, а бурята вилнееше над хълмовете отвън. Водещият на "ХИГ" похленчи за дарение, след което представи едно църковно трио. Триото запя и неочаквано токът спря.

Телевизорът изгасна и картината се сви до едно ярко петънце. Анди седеше на стола си неподвижен, без да е съвсем наясно какво е станало. Съзнанието му разполагаше с точно толкова време, колкото да регистрира плашещата пълнота на мрака, и токът дойде. Триото запя "Обадиха ми се по телефона от небето и Исус беше отсреща". Анди въздъхна с облекчение и в този момент токът пак спря.

Той застина, стиснал дръжките на креслото, сякаш то щеше да отлети, ако ги пусне. Отчаяно закова поглед в яркото петънце върху екрана, макар да знаеше, че то е изчезнало и вижда само остатъчния послеобраз... или образа, породен от силното му желание.

"Пак ще дойде след една-две секунди - успокояваше се той. - Някъде трябва да има аварийни генератори. Такова място не може да е оставено само на централно електрозахранване."

И все пак го беше страх. Изведнъж се улови, че си мисли за приключенски истории, четени в детството. Много често героите им бродят из разни пещери и имат неприятности, когато им изгаснат свещите или фенерчетата. И авторите особено държат да се задълбочават в описанията на тъмнината като "осезаема", "абсолютна" или "пълна". Има дори едно изпитано и истински древно определение, което е винаги под ръка - "оживялата тъмнина", като например в: "Оживялата тъмнина погълна Том и неговите приятели". Ако всичко това е имало за цел да впечатли деветгодишния Анди Макджий, то не бе успяло. Поискаше ли да бъде "погълнат от оживялата тъмнина", той трябваше просто да влезе в гардероба и да сложи едно одеяло на пролуката под вратата. Тъмнината си беше в края на краищата тъмнина.

Сега осъзна, че не е бил прав; това не беше единствената му грешка от детството, но може би последната, която бе открил. Би предпочел да се бе въздържал от откритието, че тъмнината не е тъмнина. Никога през живота си не бе попадал в такъв мрак. Като се изключи усещането за стола под него, той би могъл да се носи из някаква лъвкрафтска_ космическа бездна, без никаква светлина. Анди вдигна ръка и я размаха пред очите си. И макар да усети как дланта леко докосна носа му, не можа да я види.

Свали ръката си и отново сграбчи дръжката на стола. Сърцето му блъскаше в гърдите бързо и насечено. Отвън някой дрезгаво извика: "Ричи! Къде си се дянал?" И Анди се сви на стола, сякаш му се бяха скарали. Облиза устни.

"Трябва да дойде до една-две секунди - помисли си той, но някаква изплашена частица от съзнанието му, която отказваше да се вслуша в здравия разум, попита: - Колко са дълги една-две секунди или една-две минути в пълна тъмнина? Как се измерва времето в пълна тъмнина?"

Отвън, отвъд неговия "апартамент", нещо се прекатури и някой извика от болка и изненада. Анди отново се сви и разтреперан, простена. Не му хареса това. Не беше на хубаво.

"Добре де, и да им отнеме повече от няколко минути, за да го оправят - да включат отново бушоните или каквото е там, - те ще дойдат и ще ме изведат. Ще се наложи."

Дори изплашената частица от съзнанието му - тази, която беше на път да забръщолеви несвързано - съзря логиката и Анди леко се отпусна. В края на краищата просто е тъмно, това е всичко - просто няма светлина. Не става дума за никакви чудовища в мрака или нещо подобно.

Беше много жаден. Зачуди се дали би дръзнал да си донесе една сода от хладилника. Реши, че би могъл да го направи, ако внимава. Той стана, изтътри се две крачки напред и веднага си одра пищяла в ръба на ниската масичка. Наведе се и го разтърка, а очите му се насълзиха от болка.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   ...   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет