Стивън Кинг Подпалвачката



бет25/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
1   ...   21   22   23   24   25   26   27   28   ...   34

- Аз предлагам - рече той, като се изправи и великодушно ги изгледа през разкъсания обектив на лицето си - да не променяме абсолютно нищо. До днес вие действахте въз основа на предположението, че момиченцето сигурно не притежава способността, която - всички знаехте - над двайсет пъти е документирана, или че дори да я притежава, тя е незначителна, а и да не е незначителна, то вероятно никога повече няма да я използва. Сега разбрахте, че не е така, и искате отново да започнете да я разстройвате.

- Не е вярно - намеси се Хокстетър с раздразнение. - Това са просто...

- Вярно е! - сряза го гръмогласно Рейнбърд и Хокстетър се сви на стола си. Индианецът пак се усмихна на хората около масата. - Така. Момиченцето отново се храни. Наддало е пет килограма и вече не е мършавата сянка, която беше. То чете, говори, рисува; помолило е за кукленска къщичка, която приятелят му чистача е обещал да се опита да намери. Накратко, душевното му състояние е по-добро, отколкото е било, откакто е дошло тук. Надявам се, господа, че няма да започваме да разваляме толкова благоприятно положение, нали?

Видеооператорът нерешително попита:

- Ами ако подпали апартамента си?

- Ако имаше такова намерение - спокойно отвърна Рейнбърд, - вече щеше да го е сторила.

Никой не можа да го оспори.

Сега, докато се отдалечаваха с Чарли от езерцето, запътени към тъмночервената конюшня, прясно украсена с бяла боя, Рейнбърд се разсмя на глас.

- Май наистина си им изкарала акъла, Чарли.

- А теб не те ли е страх?

- Защо да ме е страх? - разроши й косата Рейнбърд. - Аз се превръщам в бебе само на тъмно, когато не мога да изляза.

- О, Джон, не бива да се срамуваш от това.

- А и ако ти имаше намерение да ме подпалиш - повтори той мисълта си от предишната вечер, - предполагам, че щеше да си го направила досега.

Тя мигновено се стегна.

- Бих искала да не... дори да не споменаваш подобно нещо.

- Чарли, извинявай. Понякога плещя, без да мисля.

Те влязоха в конюшнята, която беше полутъмна и благоуханна. В здрача слънчевата светлина падаше косо и очертаваше меки сенки и светли снопове, в които замечтано се носеха сламки сено.

Един коняр решеше гривата на черен жребец с бял белег на челото. Чарли спря и зяпна коня с очаровано удивление. Конярят се извърна към нея и й се усмихна.

- Ти трябва да си малката мис. Предупредиха ме, че ще дойдеш.

- Тя е толкова красива - прошепна Чарли. Ръцете й потръпваха от желание да докоснат копринената козина. Един поглед в тъмните, спокойни, влажни очи на коня, и тя бе пленена.

- Мм, това всъщност е той - поясни конярят и намигна на Рейнбърд, когото никога преди не беше виждал и нямаше понятие кой е.

- Как се казва?

- Некромант. Искаш ли да го погалиш?

Чарли плахо се приближи. Конят сниши глава и тя го потупа; после му заговори. Не й мина през ума, че ще пали пет-шест пъти само за да го поязди, с Джон до нея... но Рейнбърд го прочете в очите й и се усмихна.

Тя ненадейно се обърна към него, видя усмивката и за миг ръката, с която потупваше конската муцуна, застина във въздуха. В тази усмивка долови нещо, което не й хареса, а си бе мислила, че харесва всичко в Джон. Чарли имаше усет към повечето хора и не се замисляше особено над това; то беше част от нея, както сините й очи и русата й коса. Обикновено се отнасяше към хората, както й подсказваше този усет. Не обичаше Хокстетър, защото усещаше, че него го е грижа за нея, колкото за някоя епруветка. За него тя бе просто предмет.

Ала Джон обичаше заради постъпките му, заради добрината му към нея и донякъде може би - заради обезобразеното му лице; Чарли му влизаше в положението и му съчувстваше. В края на краищата защо се намира тук, ако и тя самата не е урод? И все пак той бе един от малкото хора - като мистър Раучър, собственика на деликатесния магазин в Ню Йорк, който често играеше шах с татко й, - които неизвестно защо бяха напълно затворени за нея. Мистър Раучър беше стар, носеше слухово апаратче и на рамото му беше татуиран избелял син номер. Веднъж тя попита баща си дали този син номер означава нещо и той й каза - след предупреждение никога да не споменава това пред мистър Раучър, - че ще й обясни по-късно. Но така и не го направи. Понякога мистър Раучър й носеше нарязани колбаси и тя ги лапаше пред телевизора.

А, сега като се вгледа в усмивката на Джон, която изглеждаше доста особена и някак обезпокоителна, Чарли за първи път се зачуди: "Какво се върти в главата ти?"

После тези маловажни мисли бяха погълнати от удивлението пред коня.

- Джон, какво означава "Некромант"?

- Ами, доколкото ми е известно, нещо като "магьосник" или "чародей".

- Магьосник, чародей - повтори тя думите омаяна, докато потупваше тъмната копринена муцуна на Некромант.

18

Като се връщаха, Рейнбърд предложи:



- Защо не помолиш Хокстетър да ти разреши да пояздиш тоя кон, щом толкова ти харесва?

- Не... няма да мога... - сепнато го погледна тя.

- О, разбира се, че ще можеш - преднамерено не я разбра той. - Не разбирам кой знае колко от коне, но този жребец ми се вижда кротък. Изглежда ужасно голям наистина, но не вярвам да те хвърли, Чарли.

- Не... нямах това предвид. Те просто няма да ми позволят.

Той я спря, като сложи ръце на раменете й.

- Чарли Макджий, понякога действително ме смайваш. Ти ми помогна, когато токът спря, Чарли, и го запази в тайна. Затова сега ме послушай и аз ще ти помогна. Искаш ли пак да видиш баща си?

Тя бързо кимна.

- Тогава трябва да им покажеш, че не си играеш на шикалки. Тази работа е като покера, Чарли. Или даваш смело... или пропускаш. След всяко палене за някой от опитите им взимай по нещо от тях. - Той я хвана за раменете и я поразтърси. - Чичо ти Джон го казва. Послушай го!

- Наистина ли мислиш, че ще ми позволят, ако ги помоля?

- Ако ги помолиш ли? Може би не. Но ако им наредиш, да. Аз от време на време ги чувам какво си приказват. Влизам да изпразвам кошчетата и пепелниците, а те ме смятат за част от мебелировката. Та на твоя Хокстетър малко му остава да си подмокри гащите.

- Наистина ли? - Тя леко се подсмихна.

- Наистина. - Отново тръгнаха. - А с тебе как е, Чарли? Зная колко те е било страх преди. Как го усещаш сега?

Тя дълго мълча. А когато му отговори, то бе с най-обмисления и зрял тон, който Рейнбърд беше чувал от нея.

- Сега е различно. Много по-силно е. Но... аз го контролирам по-добре от всякога. Тогава във фермата - Чарли леко потръпна, гласът й се сниши - то просто... ми се изплъзна за малко. То... се разскача навсякъде. - Очите й потъмняха. Тя се вглеждаше в спомените си и виждаше как пиленцата експлодират като ужасни живи фойерверки. - Но вчера, щом му казах да се прибере, то ме послуша. Казах си - ще бъде само малък огън. И така стана. Сякаш го пуснах по една-единствена права линия.

- И после го прибра обратно в себе си ли?

- Господи, не - погледна го тя. - Топнах го във водата. Ако го прибера в себе си... предполагам, че ще изгоря.

Известно време повървяха мълчаливо.

- Следващия път трябва да има повече вода.

- Но ти вече не се страхуваш, нали?

- Не се страхувам колкото преди - поправи го тя. - Кога смяташ, че ще ми позволят да видя татко?

Той обгърна раменете й с мечешко дружелюбие.

- Остави ги хубаво да налапат стръвта, Чарли.

19

Същия следобед започна да се заоблачава и към вечерта заваля студен есенен дъжд. В една от къщите на малкото, но свръхмодерно селище близо до комплекса на Арсенала - селището Лонгмънт Хилс - Патрик Хокстетър строеше модел на кораб в своята работилница (корабите и реставрираният му т-бърд бяха единствените му хобита и из къщата имаше десетки от неговите китоловци, фрегати и пощенски параходи) и мислеше за Чарли Макджий. Настроението му беше прекрасно. Чувстваше, че ако успеят да направят още петнайсетина опита с нея - дори още десет, - бъдещето му е осигурено. Ще може да изкара остатъка от живота си в проучване на възможностите на "Серия шест"... при солидно увеличено възнаграждение. Внимателно залепи една задна мачта на мястото й и започна да си подсвирква.



В друга къща на Лонгмънт Хилс, Хърман Пайнчът нахлузваше чифт женски пликчета. Очите му бяха мътни като на изпаднал в транс. Жена му беше на модно ревю. Едното от двете му чудесни деца отиде на сбирка на "вълчетата скаути", а другото му чудесно дете - на вътрешен шах-турнир в прогимназията. Пайнчът внимателно закопча зад гърба си един от сутиените на жена си, който увисна празен на тесния му гръден кош. Той се погледна в огледалото и си помисли, че изглежда... мм, много красив. Отиде в кухнята, без да обръща внимание, че пердетата на прозорците не са пуснати. Вървеше като сомнамбул. Застана до мивката и се втренчи в зейналата паст на новоинсталираната мелачка "Уейст Кинг". След дълго мислене я включи. И под акомпанимента на въртящите й се, скърцащи стоманени челюсти Пайнчът започна да мастурбира. Когато свърши, той се сепна и се огледа наоколо. Очите му се изпълниха с ням ужас, очи на човек сънувал кошмар. Изключи боклукомелачката и изтича към спалнята, привеждайки се ниско на минаване край прозорците. Главата му бръмчеше и го болеше. Какво, за Бога, ставаше с него?

А в една трета къща, пак в Лонгмънт Хилс - къща с изглед от хълма, за какъвто подобните на Хокстетър и Пайнчът не биха могли да мечтаят, - Кап Холистър и Джон Рейнбърд седяха в хола и пиеха бренди. От стереоуредбата на Кап Холистър се разнасяше музика от Вивалди. Вивалди беше един от любимците на жена му. Горката Джорджия.

- Съгласен съм с теб - бавно произнесе Кап и отново се зачуди защо покани в своя дом този човек, когото мразеше и от когото се страхуваше. Силата на момиченцето беше необикновена и той предполагаше, че необикновените сили спомагат за странни сближавания. - Фактът, че тя говори за "следващия път" толкова непринудено, е много знаменателен.

- Да. Изглежда, наистина разполагаме с конци за дърпане.

- Но това няма да продължава вечно - Кап ливна брендито в гърлото си, после се насили да срещне блестящото око на Рейнбърд. - Убеден съм, че разбирам как възнамеряваш да увеличиш броя на тези конци, въпреки че Хокстетър не се досеща.

- Така ли?

- Да. - Кап направи пауза за момент и добави: - Опасно е за теб.

Рейнбърд се усмихна.

- Ако тя открие на чия страна си в действителност - каза Кап, - ще имаш възможността да научиш как се чувства филето в микровълновата фурничка.

Рейнбърд разтегли устни в невеселата гримаса на акула.

- А ти ще проливаш ли горчиви сълзи, капитан Холистър?

- Не - отговори Кап. - Няма смисъл да те лъжа по този въпрос. Но от известно време - преди още тя да го направи - чувствам наоколо да витае духът на доктор Уонлес. Понякога е съвсем близо, до самото ми рамо - той погледна към Рейнбърд над рамките на очилата си. - Вярваш ли в духове, Рейнбърд?

- Да. Вярвам.

- Тогава разбираш какво имам предвид. По време на последната ми среща с него той се опита да ме предупреди. Направи едно сравнение... как беше... Джон Милтън, който на седем година с мъка пишел името си, пораснал до човека, написал "Изгубеният рай". Уонлес говореше за... за нейния потенциал на разрушение.

- Да - съгласи се Рейнбърд с блеснало око.

- Той ме попита какво ще правим, ако открием, че момиченцето може да се развие от палене на огньове до предизвикване на атомни експлозии и разцепване на самата планета. Смятах го за смешен, досаден и едва ли не побъркан.

- Но сега мислиш, че може и да е бил прав.

- От време на време започнаха да ме спохождат съмнения в три часа сутринта. А ти какво мислиш?

- Кап, когато групата "Манхатън Проджект" за първи път постигна атомен взрив, никой не беше съвсем наясно какво ще стане. Някои смятаха, че верижната реакция няма да свърши никога... че и до края на света там, в пустинята, ще продължава да грее едно миниатюрно слънце.

Кап бавно кимна.

- Нацистите също бяха ужасни - продължи Рейнбърд. - Япончугите бяха ужасни. Сега германците и японците са добри, а руснаците са ужасни. Мюсюлманите са ужасни. Кой знае кои могат да се окажат ужасни в бъдеще.

- Тя е опасна - надигна се неспокойно Кап. - Уонлес беше прав в това отношение. И няма да ни доведе доникъде.

- Може би.

- Хокстетър казва, че мястото, където онзи поднос удари стената, се е вдлъбнало. И стоманеният лист не е издържал на горещината. Самият поднос е загубил всякаква форма. Тя го е стопила. Това момиченце успя да развие температура от хиляда и шестстотин градуса за част от секундата. - Той се взря в Рейнбърд, който разсеяно рееше поглед из стаята, сякаш бе загубил интерес. - Искам да кажа, че планът ти може да е опасен за всички ни, не само за теб.

- О, да - съгласи се великодушно Рейнбърд. - Има известен риск. Но може и да не се наложи да стигаме дотам. Може Хокстетър да получи своето, преди да се наложи да прибегнем до... план "Б".

- Хокстетър е ненаситен - възрази рязко Кап. - Той е информационен маниак. Никога няма да му е достатъчно. Може и две години да прави опити с нея и пак да пищи, че прекалено бързаме, когато... му я вземем. И ти го знаеш не по-зле от мен, така че хайде да не се преструваме.

- Ние ще разберем кога е настъпил моментът. Аз ще разбера.

- И тогава какво ще стане?

- Ще дойде Джон Приятеля чистач - леко се усмихна Рейнбърд. - Ще я поздрави, ще й заговори и ще я разсмее. Джон Приятеля чистач ще я накара да се почувства щастлива, защото той е единственият, който може да го направи. И когато Джон усети, че тя изпитва най-силна радост, ще я удари в основата на носа и ще го счупи, вкарвайки в мозъка й парченца кост. Ще стане бързо... и аз ще я гледам в очите.

Той се усмихваше - този път без да прилича на акула. Усмивката му беше нежна, блага и... бащинска. Кап си наля още бренди. Имаше нужда. Надяваше се само Рейнбърд действително да познае кога е дошъл необходимият момент, иначе можеше всички те да открият как се чувства филето в микровълнова фурничка.

- Ти си луд - изпусна се Кап, но Рейнбърд не изглеждаше засегнат.

- О, да - съгласи се той, пресуши си брендито и продължи да се усмихва.

20

Голямото наблюдение. Постоянното наблюдение беше проблем.



Анди се придвижи от всекидневната на апартамента си до кухнята, като се насилваше да върви бавно и да поддържа лека усмивка върху лицето си - вървежа и изражението на човек, който е приятно опиянен.

Засега бе успял само да се задържи тук, близо до Чарли, и да открие, че най-близкият път е Магистрала 301, а околността е селска. Узна тези неща преди седмица, а от късото съединение бе минал месец. Все още не бе прибавил нищо към представата си за това място, освен малкото, което бе успял да огледа по време на разходките си с Пайнчът.

Не му се искаше да тласка никого в жилището си, заради Голямото наблюдение. А не му се искаше да тласка повече и Пайнчът, защото той явно отиваше на зле - симптомите бяха очевидни за Анди. След малката им разходка покрай езерцето с патиците Пайнчът отслабна. Под очите му се появиха тъмни кръгове от недоспиване. Понякога започваше да говори и спираше, загубил нишката на мисълта си... или тя сама се прекъсваше.

А всичко това правеше положението на самия Анди много по-несигурно.

Колко време ще мине, преди колегите на Пайнчът да забележат какво става с него? Може да решат, че е просто изнервен, но да допуснем, че го свържат с него? Тогава край и на най-минималната възможност да избягат с Чарли оттук. А чувството му, че тя е във все по-голяма опасност, непрекъснато се усилваше.

Какво да стори, за Бога, с Голямото наблюдение?

Той си взе от хладилника бутилка гроздов сок, върна се във всекидневната и седна с празен поглед пред телевизора, а мозъкът му трескаво затърси някакъв изход. Но когато изходът дойде, той беше (както и аварията в енергийното захранване) съвсем неочакван. В известен смисъл Хърман Пайнчът му отвори вратата: направи го като се самоуби.

21

Дойдоха двама мъже и го поведоха. Единият му беше познат от фермата Мандърс.



- Хайде, братче - подкани той. - Малко на разходка.

Анди се усмихна глуповато, но отвътре започна да го обзема ужас. Нещо се бе случило. Нещо лошо се бе случило: те не изпращаха юнаци като тия, ако е за нещо хубаво. Може да са го разкрили. Всъщност, най-вероятно беше точно така.

- Накъде?

- Тръгвай!

Отведоха го до асансьора, но когато слязоха от него в балната зала, продължиха навътре към къщата, вместо навън. Минаха през помещението с машинописките и влязоха в по-малка стаичка, където една секретарка печаташе писма на машина Ай Би Ем.

- Влизайте направо - покани ги тя.

Минаха вдясно покрай нея и влязоха през една врата в малък кабинет с еркерен прозорец, гледащ към езерцето с патиците през завеса от ниски елши. Зад старомодно бюро седеше възрастен мъж с живо, интелигентно лице; бузите му бяха поруменели, но по-скоро от слънцето и вятъра, отколкото от чашката, помисли си Анди.

Мъжът вдигна поглед към него и кимна на двамата, които го бяха довели.

- Благодаря. Можете да чакате отвън.

Те излязоха.

Мъжът зад бюрото се вгледа проницателно в Анди, който равнодушно зяпаше, все още леко усмихнат. Силно се надяваше, че не преиграва.

- Здравейте, кой сте вие? - попита Анди.

- Името ми е капитан Холистър, Анди. Можеш да ми викаш Кап. Твърди се, че съм ръководител на този панаир.

- Радвам се да се запозная с вас - Анди лекичко разшири усмивката си. Отвътре нервите му се стегнаха в още един възел.

- Имам лоши новини за теб, Анди.

(о Господи Чарли нещо се е случило с Чарли)

Кап неотклонно го наблюдаваше с малките си, пронизващи очички, така дълбоко потънали в приятната си мрежа от бръчици, че човек почти не забелязваше колко са студени и внимателни.

- Така ли?

- Да - Кап замълча за миг. Тишината се проточи мъчително. Кап се бе заел да изучава ръцете си, спретнато сплетени върху попивателната пред него. Анди едва се удържаше да не скочи към него през бюрото и да го удуши. Накрая Кап вдигна поглед. - Доктор Пайнчът е мъртъв, Анди. Снощи се е самоубил.

Челюстта на Анди увисна в непресторено учудване. През него се подгониха редуващи се вълни на облекчение и ужас. А най-отгоре, като бурно небе над развълнувано море, надвисна увереността, че това променя всичко... но как? Как?

Кап го наблюдаваше. "Той подозира. Подозира нещо. Но дали подозренията му са сериозни, или са само част от работата му?"

Стотици въпроси. Имаше нужда от време да помисли, а не разполагаше с никакво. Ще трябва да мисли на крак.

- Изненадан ли си? - попита го Кап.

- Той ми беше приятел - каза просто Анди и стисна зъби, за да не изпусне още нещо. Този човек щеше да го слуша търпеливо, щеше да прави дълги паузи след всяка забележка на Анди (както правеше сега), за да види дали няма да продължи, устата да изпревари ума. Стандартна техника на разпит. А в тази гора имаше капани за хора; Анди го чувстваше осезаемо. Било е ехо, разбира се. Ехо, превърнало се в рикошет. Той тласна Пайнчът и постави началото на рикошет, който го е разкъсал на части. И въпреки всичко Анди не успя да намери в сърцето си жалост. Там имаше ужас... и един пещерен човек, който подскача и злорадства.

- Сигурен ли сте, че не е било... искам да кажа, че понякога нещастният случай може да изглежда като...

- Страхувам се, че не е било нещастен случай.

- Бележка ли е оставил?

(в която ме назовава?)

- Облякъл бельото на жена си, отишъл в кухнята, пуснал боклукомелачката и си пъхнал вътре ръката.

- О... Боже... Господи!

Анди се стовари на стола. Ако го нямаше, щеше да седне на пода. Краката не го държаха. Втренчи се в Кап Холистър с ням ужас.

- Ти нямаш нищо общо с това, Анди, нали? - попита Кап. - Не си го тласнал, да речем?

- Не. Дори и да можех все още, защо да правя такова нещо?

- Може би, защото той искаше да те изпрати на Хаваите - предположи Кап. - Може да не ти се е искало да отиваш в Мауи, защото дъщеря ти е тук. Може през цялото време да си ни разигравал, Анди.

И макар Кап Холистър да се въртеше около самата истина, Анди усети леко отпускане в гърдите си. Ако Кап действително смяташе, че той е тласнал Пайнчът, този разговор между тях двамата нямаше да се провежда насаме. Не, той просто действа по правилата: това е всичко. Вероятно разполагат с необходимите факти, за да установят самоубийството му, в досието на самия Пайнчът, без да търсят мистериозни начини за убийство. Нямаха ли психиатрите най-висок процент на самоубийства от всички професионални кръгове?

- Не, няма нищо такова - отрече Анди. Той имаше изплашен и объркан вид и беше готов да се разреве. - Аз исках да отида на Хаваите. И му го казах. Мисля, че затова той настоя да прави още опити, защото исках да отида. Мисля, че в известен смисъл той не ме обичаше. Но аз със сигурност нямам нищо общо с... каквото му се е случило.

Кап го гледаше замислено. Погледите им за миг се срещнаха и Анди сведе очи.

- Добре, вярвам ти, Анди. Хърм Пайнчът беше натоварен напоследък. Такъв е животът ни за съжаление. Като се добави и този таен травестизъм... мда, трудно ще бъде на жена му. Много трудно. Но ние се грижим за своите хора, Анди. - Анди усещаше как очите на Кап провъртат дупки в него. - Да, грижим се за своите. Това е най-важното.

- Сигурно - съгласи се тъпо Анди.

Настана продължителна тишина. След известно време Анди вдигна поглед, убеден, че Кап го изучава. Но той се взираше навън, към моравата и елшите, а лицето му бе отпуснато, объркано и старо. Лице на човек, потънал в мисли за други, може би по-щастливи времена. Кап забеляза, че Анди го гледа, и през лицето му премина лека сянка на отвращение. Ненадейно в Анди лумнаха омраза и огорчение. Как няма да се отврати този Холистър. Насреща му седеше един тлъст наркоман - или поне така изглеждаше. Но кой бе виновен за това? И какво правиш на дъщеря ми, ти, дърто чудовище такова?

- Е - усмихна му се Кап, - щастлив съм да ти съобщя, че ти все пак ще отидеш в Мауи, Анди. Тук духа един нездравословен вятър, който на никого не носи добро. Вече съм започнал преписката.

- Но... слушайте, вие не мислите наистина, че аз имам нещо общо с онова, дето се е случило на доктор Пайнчът, нали?

- Не, разбира се, че не.

И отново онова леко и неволно смръщване от отвращение. Този път Анди усети мрачното задоволство, което навярно изпитват негрите, когато успеят да изиграят някой бял нахалник. Но над него изплува тревога, породена от фразата: "Вече съм започнал преписката."

- А, добре. Бедният доктор Пайнчът - Анди сведе поглед само за миг и нетърпеливо попита: - Кога тръгвам?

- Колкото е възможно по-скоро. Най-късно към края на следващата седмица.

Най-много девет дни! Сякаш през стомаха му мина валяк.

- Хареса ми нашият разговор, Анди. Съжалявам, че трябваше да се срещнем при такива тъжни и неприятни обстоятелства.

Той се пресегна към бутона на секретарската уредба и Анди изведнъж осъзна, че не може да го остави да го натисне. Няма да може да свърши нищо в апартамента си с неговите камери и подслушвателни устройства. И ако действително този човек е най-голямата клечка тук, кабинетът му трябва да е абсолютно чист: няма начин да не го проверява редовно за микрофони. Разбира се, може да си има свои собствени подслушвателни системи, но...

- Прибери си ръката! - нареди Анди и тласна.

Кап се поколеба. Ръката му се прибра при другата върху попивателната хартия. Той погледна навън към моравата с онова унесено, вглъбено в миналото изражение на лицето.

- Записваш ли на магнетофон разговорите си тук?

- Не - заговори равно Кап. - Дълго време имах задействащ се от глас "Ухер-5000" - като оня, дето вкара Никсън в неприятности, - но го махнах преди четиринайсет седмици.

- Защо?


- Защото ми се стори, че ще си изгубя службата.

- Защо ти се стори, че ще си изгубиш службата?

Кап избърбори в скоропоговорка:

- Никаква продукция. Никаква продукция. Никаква продукция. Капиталовложенията трябва да се оправдават с резултати. Сменете човека на върха. Няма записи. Няма скандал.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   21   22   23   24   25   26   27   28   ...   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет