Стивън Кинг Подпалвачката



бет20/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   ...   34

Бе също като в детството, когато играеха на "сляпа баба" - сигурно всички деца я играят. Завързват ти очите с кърпа и тръгваш, а всички останали си умират от смях, ако се проснеш върху някоя табуретка или се препънеш в прага между трапезарията и кухнята. От тази игра можеш да си извлечеш болезнена поука колко малко си спомняш на практика за обкръжението си в някоя, както си мислел, позната къща и колко повече разчиташ на очите, отколкото на паметта си. И може да те накара да се замислиш как, по дяволите, би живял, ако ослепееш.

"Но аз ще се оправя - помисли си Анди. - Ще се оправя, само трябва да съм спокоен и внимателен."

Той заобиколи ниската масичка и бавно заопипва пътя си през празното пространство на всекидневната, протегнал пред себе си ръце. Странно, колко заплашително може да бъде едно празно пространство на тъмно. "Сигурно точно сега токът ще дойде и ще мога хубавичко да се посмея над себе си. Просто хубавичко ще се..."

- Ох!

Разперените му пръсти се блъснаха в стената и болезнено се огънаха назад. Нещо падна - картината с хамбара и ливадата, която висеше близо до вратата на кухнята, предположи той. Тя изсвистя покрай него в тъмнината със зловещия звук на размахана сабя и изтрополи на пода. Шумът беше стряскащо силен.



Анди застина, стиснал ударените си пръсти, с туптяща болка в единия крак. Устата му беше пресъхнала от страх.

- Хей! - извика той. - Хей, не ме забравяйте, момчета!

Зачака и се ослуша. Не последва никакъв отговор. До ушите му все още долитаха шум и гласове, но вече от по-далече. Ако се отдалечат още, ще остане в пълна тишина.

"Съвсем са ме забравили" - помисли си той и уплахата му се влоши.

Сърцето му биеше до пръсване. По дланите и челото му изби студена пот и той се сети за случая, когато влезе твърде надълбоко в езерото Ташмор, умори се и започна да се мята и пищи, сигурен, че ще умре... но щом отпусна надолу крака, дъното се оказа там, а водата стигна само до гърдите му. Къде ли беше дъното сега? Той облиза сухите си устни, но езикът му също бе сух.

- ХЕЙ! - изкрещя Анди с всичка сила и ужасът в гласа му го изплаши още повече. Трябва да се стегне. Вече е на една крачка от пълната паника, безмозъчно се блъска насам-натам и крещи колкото сила има. И всичко това само защото някой е изгорил някакъв бушон.

"О, дявол го вземе все пак, защо трябваше да се случи, когато наближава време за хапчето ми? Ако си бях взел хапчето, щях да съм добре. Щях да съм екстра тогава. Господи, чувствам се, като че ли главата ми е пълна със счупени стъкла..."

Той стоеше и дишаше тежко. Беше се запътил към кухнята, но не улучи вратата и налетя на стената. Сега бе загубил напълно ориентация и не можеше да си спомни дори дали тази глупава картина с хамбара беше окачена от дясната или от лявата страна. Ужасно му се искаше да си бе стоял в креслото.

- Стегни се - мърмореше си той гласно. - Стегни се.

Не ставаше дума само за паника, усещаше го. Ставаше дума за хапчето, което вече беше просрочено, хапчето, от което Анди бе започнал да зависи. Направо не беше честно да се случи, когато наближаваше време за хапчето му.

- Стегни се - пак промърмори той.

Сода. Станал беше, за да си вземе сода, и, за Бога, ще си я вземе. Трябва да се съсредоточи върху нещо. Ето какво трябва и содата ще свърши работа не по-зле от всичко друго.

Запридвижва се отново наляво и веднага се препъна в падналата от стената картина.

Анди извика и се просна, размахвайки бясно и безполезно ръце, за да запази равновесие. Удари си силно главата и отново извика.

Сега вече беше много изплашен. "Помогнете ми - мислеше си той. - Някой да ми помогне, да ми донесе свещ, за Бога, страх ме е..."

Започна да плаче. Опипващите пръсти усетиха лепкава мокрота отстрани на главата му - кръв - и Анди се зачуди в сляп ужас колко ли лошо се е ударил.

- Ей, хора, къде сте? - изпищя той.

Не дойде никакъв отговор. Анди чу - или му се стори, че чува - един-единствен далечен вик и после настъпи тишина. Пръстите му напипаха картината, в която се бе спънал, и той я запокити през стаята в яда си, че го нарани. Тя се удари в масичката до канапето и прекатури вече ненужната лампа, която стоеше там. Крушката кухо гръмна и Анди пак извика. Опипа главата си. Кръвта течеше по-силно и вече пъплеше по бузата му на малки ручейчета.

Запълзя задъхан, с протегната ръка, опряна в стената. Когато ненадейно пръстите му хлътнаха в празнота, той сепнато се дръпна, сякаш очакваше от чернотата да изпълзи нещо гадно и да го сграбчи. Тихо "уф!" се изплъзна от устните му. Само за миг отново стана дете и му се стори, че чува шепота на троловете, които нетърпеливо се трупат край него.

- Просто кухненската врата, дявол да го вземе - изграчи дрезгаво Анди. - Това е всичко.

Пропълзя през нея. Хладилникът беше вдясно и той се отправи на четири крака натам, дишайки учестено, с изстинали от допира с керамичните плочки ръце.

Някъде над главата му, на горния етаж, нещо се прекатури и силно издрънча. Анди рязко се вдигна на колене. Нервите му не издържаха и той загуби самоконтрол. Започна без прекъсване да крещи: "Помощ! Помощ! Помощ!", докато прегракна. Нямаше никаква представа колко време крещя така в тъмната кухня.

Най-накрая спря и направи опит да се овладее. Целите му ръце трепереха безпомощно. Главата го болеше от удара, но кръвта май беше спряла. Това му подейства успокоително. Гърлото му пареше, раздрано от крясъците, което отново го подсети за содата.

Анди продължи да пълзи и намери хладилника без повече произшествия. Отвори го с нелепото очакване лампичката вътре да светне с познатия си леденобял блясък и зарови из студения мрак, докато попадна на тенекиена кутия с пръстен за отваряне отгоре. Затвори вратата на хладилника и се облегна на нея. После отвори кутията и изгълта половината сода на един дъх. Гърлото му го благослови за това.

Тогава му хрумна нещо и сърцето му подскочи.

"Има пожар - прошепна подсъзнанието му с лъжливо спокойствие. - Затова никой не идва да те изведе. Те се евакуират. Ти вече си... излишен."

Тази мисъл предизвика вълна на клаустрофобиен ужас, по-силен от всякаква паника. Той само се сви плътно до хладилника и устните му се разкривиха в озъбена гримаса. Силата изтече от краката му. За момент дори си въобрази, че му замириса на пушек и го заля горещина. Кутията се изплъзна от пръстите му и съдържанието й изклокочи върху пода, като му намокри панталоните.

Анди седеше в локвата и стенеше.

6

По-късно Джон Рейнбърд си мислеше, че нещата не биха могли да се наредят по-добре, дори да ги бяха планирали... а ако онези надути психолози струваха поне един петак, щяха да са ги планирали. Но така се получи, че само благодарение на щастливата случайност късото съединение стана в такъв момент и му позволи да си подпъхне лоста под едно ъгълче на психологическата стомана, бронирала Чарли Макджий. Късмет и вдъхновена интуиция от негова страна.



Той влезе в жилището на Чарли в три и половина, точно когато бурята започваше да вилнее. Пред себе си тикаше количка, подобна на онези, които се използват от чистачките в повечето хотели и мотели. Тя съдържаше чисти чаршафи и калъфки, политура за мебели, препарат за почистване на петна по мокета. Имаше и кофа с вода и четка за миене на под. От едната страна на количката беше закачена прахосмукачка.

Чарли седеше на пода пред дивана, облечена само в яркосиньо трико. Дългите й крака бяха кръстосани в поза "Лотос". Тя изкарваше страшно много време, седнала по този начин. Външен човек би могъл да я помисли за упоена, ала Рейнбърд знаеше, че не е. Все още й даваха по малко лекарства, но колкото да не е без хич.

Всички психолози се бяха убедили с разочарование, че тя държи на думата си никога вече да не пали. Първоначалното предназначение на наркотиците беше да й попречат да си проправи с огън пътя навън, но вече изглеждаше сигурно, че тя няма такова намерение... нито пък каквото и да било друго.

- Здравей, детко - поздрави Рейнбърд и откачи прахосмукачката.

Чарли му хвърли един поглед, но не отговори. Той включи прахосмукачката и щом започна да чисти, тя грациозно стана, отиде в банята и затвори вратата.

Рейнбърд продължи да чисти мокета. Нямаше никакъв план. Просто дебнеше за случайни, дребни признаци и сигнали и ги поемаше. Възхищението му към момиченцето беше искрено. Баща му се превръщаше в пухкав, апатичен пудинг; психолозите си имаха свои термини - "шок на зависимост", "загуба на собственото аз", "слаба дисфункция на реалността", - но всичко се свеждаше до факта, че той се бе предал и можеше да бъде съкратен от уравнението. С момиченцето не беше така. То просто се бе скрило. И Рейнбърд никога не се беше чувствал толкова силно индианец, колкото в присъствието на Чарли Макджий.

Той чистеше и я чакаше да излезе... евентуално. Мислеше си, напоследък малко по-често излиза от банята. В началото винаги оставаше там, докато той си отиде. Сега понякога излизаше да го погледа. Днес може би ще излезе. Може би - не. Той ще чака. И ще гледа за знаци.

 

7



Чарли седеше в банята при затворена врата. Щеше и да я заключи, ако можеше. Преди да дойде чистачът, бе правила някои прости упражнения, намерени в една книга. Чистачът дойде да почисти. Тоалетната чиния вече студенееше под нея. На бялата светлина от флуоресцентната лампа, обрамчила в кръг огледалото на банята, всичко изглеждаше студено и прекалено ярко.

Отначало с нея живееше "компаньонка", една жена на около четирийсет и пет. Тя трябваше да й бъде като майка, но "майчинската компаньонка", имаше жестоки зелени очи с малки петънца. Петънцата бяха като лед. Тези хора убиха истинската й майка, а сега искаха от нея да живее тук с "майчинска компаньонка". Чарли им каза, че не желае "майчинската компаньонка". Те се усмихнаха. Тогава тя спря да говори и не каза нито една дума, докато "майчинската компаньонка" не си тръгна, отнасяйки със себе си зелените си очи с парченцата лед. Чарли сключи сделка с Хокстетър: ще отговаря на въпросите му, но само на неговите, ако си вземе "майчинската компаньонка". Единствената компания, която желае е баща й и щом не може да бъде с него, ще стои сама.

В много отношения последните пет месеца (те й казаха, че са пет; по нищо друго не се разбираше) й изглеждаха като сън. Не разполагаше с никакъв начин да отбелязва времето, разни хора идваха и си отиваха, без да оставят спомен, безплътни като балони, а храната беше без всякакъв вкус. Самата тя понякога се чувстваше като балон. Сякаш се рееше из въздуха. Но, от друга страна, подсъзнанието й напълно уверено я убеждаваше, че си го заслужава. Тя е убийца. Нарушила е най-важната от десетте божи заповеди и със сигурност е прокълната да гори в ада.

Мислеше си за тези неща през нощта, когато светлините намаляваха и апартаментът изглеждаше като сън. Отново виждаше всичко. Мъжете на верандата с корони от пламък. Експлодиращите коли. Пламващите пиленца. Миризмата на изгоряло, която винаги напомняше миризмата на тлеещ пълнеж, миризмата на плюшеното й мече.

(и това й харесваше)

Там беше въпросът; там беше бедата. Колкото повече го правеше, толкова повече й харесваше, колкото повече го правеше, толкова по-добре усещаше силата, живото нещо, което ставаше все по-мощно и по-мощно. То приличаше на застанала на върха си пирамида, с основата нагоре, и колкото повече го правиш, толкова по-трудно става да го спреш. Не искаш да го спреш,

(и това беше приятно)

затова имаше намерение никога повече да не го прави. По-скоро да умре тук, отколкото пак да го направи. Може би дори й се искаше да умре. Идеята да умреш насън не беше никак страшна.

Единствените двама души, към които изпитваше някакъв интерес, бяха Хокстетър и чистача, който идваше всеки ден да почиства апартамента й. Чарли го попита веднъж защо трябва да идва всеки ден, след като тя не цапа.

Джон - така се казваше - извади омачкано, вехто тефтерче от задния си джоб и евтина химикалка от джоба на гърдите си и рече:

- Просто това ми е работата, детко.

А на тефтерчето написа: "Защото ония са пуяци, защо иначе?"

Тя беше на път да се изкикоти, но навреме я възпря мисълта за мъже с корони от пламък, мъже, които миришат като тлеещи плюшени мечета. Смехът можеше да е опасен. Затова тя просто се престори, че не е видяла бележката или че не я е разбрала. Лицето на чистача беше страшно накълцано и върху окото му имаше превръзка. Тя го съжаляваше и веднъж за малко да го попита какво му се е случило - дали е катастрофирал или нещо друго, - но това беше по-опасно дори от смеха в отговор на бележката му. Не знаеше защо, но го усещаше с всяка фибра на тялото си.

Лицето му имаше ужасен вид, но инак той изглеждаше доста приятен. Пък и лицето му не беше с нищо по-лошо от това на малкия Чъки Еберхард в Харисън. Майката на Чъки пържела картофи, когато бил на три години, и той обърнал тигана с горещата мазнина върху себе си и едва не умрял. Другите деца го наричаха понякога Чъки Пържолата или Чъки Франкенщайн и той се разплакваше, което и беше целта. Другите деца изглежда не разбираха, че такова нещо може да се случи на всеки. Когато си на три години, нямаш кой знае какво в главата.

Цялото лице на Джон бе в белези, но то не я плашеше. Плашеше я лицето на Хокстетър, а то - с изключение на очите - си беше съвсем нормално. Но очите му бяха по-лоши дори от тези на "майчинската компаньонка". Той винаги ги използваше да се рови в нея. Искаше да я накара да пали. Все това правеше. Водеше я до една стая, в която понякога имаше намачкани парченца вестник, понякога - малки стъклени чинийки, пълни с течно масло, а понякога - други работи. Но всичко, цялата му неискрена симпатия, се свеждаше винаги до едно и също: "Чарли, запали това."

Хокстетър я плашеше. Тя усещаше, че той разполага с всякакви видове...

(неща)

които би могъл да употреби, за да я накара да пали. Но тя няма да го направи. Само дето се страхуваше, че може да я принудят. Хокстетър би използвал всичко. Той не играеше по правилата и една нощ тя сънува, че го е подпалила, и се събуди, пъхайки юмруци в уста, за да възпре писъка си.



Веднъж, с цел да отложи неизбежните искания, тя попита кога може да види баща си. Чарли мислеше много по този въпрос, без да го задава, защото знаеше какъв ще бъде отговорът. Но този ден се чувстваше особено уморена и обезсърчена и просто й се изплъзна.

- Чарли, мисля, че ти знаеш отговора на този въпрос - Хокстетър посочи към масата в малката стаичка. Върху нея имаше метална табличка, пълна с купчинки къдрави дървени стърготини. - Ако ги запалиш, веднага ще те отведа при баща ти. Можеш да бъдеш при него след две минути - под студените, наблюдателни очи устата му се разтегли в широка, "просто приятелска" усмивка. - Е, какво ще кажеш?

- Дайте ми кибрит - отговори Чарли и усети сълзите й да напират. - Ще ги запаля.

- Можеш да ги запалиш само с мисълта си, както знаеш.

- Не, не мога. А дори и да можех, не бих го направила. Това е лошо.

Хокстетър я гледаше тъжно и "просто приятелската" усмивка се топеше.

- Чарли, защо сама си вредиш? Не искаш ли да видиш татко си? Той иска да те види. И ми поръча да ти предам, че в това няма нищо лошо.

И тогава тя наистина заплака, плака дълго и силно, защото действително искаше да го види, не минаваше дори минута, без да мисли за него, без да й липсва, без да копнее за прегръдката на силните му ръце. Хокстетър я гледаше как плаче и върху лицето му нямаше никаква симпатия, никакво съжаление или благост. Имаше обаче внимателна пресметливост. О, как го мразеше!

Това се случи преди три седмици. Оттогава тя упорито не споменаваше баща си, макар Хокстетър постоянно да я предизвикваше с приказки, че баща й е тъжен, че баща й поръчал да пали, без да се притеснява, и най-лошото от всичко, че баща й изказал пред Хокстетър опасенията си, че Чарли вече не го обича.

Тя гледаше бледото си лице в огледалото на банята и слушаше монотонното жужене от прахосмукачката на Джон. Като свърши с пода, ще смени чаршафите на леглото й. После ще избърше праха. И тогава ще си отиде. Изведнъж й се прииска да не си отива, прииска й се да го слуша как говори.

Отначало винаги отиваше в банята и стоеше там, докато си отиде, и веднъж той спря прахосмукачката и разтревожено почука на вратата:

- Ей, детко? Добре ли си? Да не ти е лошо?

Гласът му беше толкова добър - а добротата, обикновената доброта така трудно се откриваше тук, - че тя с усилие запази спокоен и студен тон през напиращите сълзи.

- Да... добре съм.

Зачака, чудейки се дали ще се опита да продължи, дали ще се опита да я разпитва както правеха другите, но той просто се отдалечи и пак включи прахосмукачката. В известен смисъл тя остана разочарована.

Друг път Джон миеше пода и когато тя излезе от банята, без да вдига поглед, каза:

- Внимавай с тоя мокър под, детко. Няма да ти е приятно да си счупиш ръката, нали?

И край, но тя пак едва не се разплака - от тази загриженост, толкова проста и естествена, явно идеща отвътре.

Напоследък Чарли все по-често излизаше от банята, за да го гледа. Да го гледа... и да го слуша. И той понякога й задаваше въпроси, но те не бяха застрашителни. Пък и повечето пъти тя не отговаряше, само заради принципа. Това не спираше Джон. Той й говореше въпреки всичко. Говореше й за резултатите си на боулинг, за кучето си, за разваления си телевизор и как ще минат две седмици, докато успее да го оправи, защото искат толкова много за онези нищо и никакви лампички.

Тя предполагаше, че е самотен. С такова лице сигурно нямаше нито жена, нито нищо. Обичаше да слуша историите му - те бяха като таен тунел за навън. Гласът му беше нисък, музикален, понякога заглъхваше. Никога не ставаше рязък и въпросителен... като на Хокстетър. Той сякаш изобщо не настояваше за отговор.

Чарли стана от седалката на тоалетната, отиде до вратата и точно тогава токът спря. Тя застана там, озадачена, с ръка върху бравата и сведена на една страна глава. Мигновено й хрумна, че е някакъв номер. Чу замиращото жужене от прахосмукачката на Джон и възклицанието му:

- Ей, какво става, за Бога?...

В този момент токът дойде. Чарли не излезе веднага. Прахосмукачката отново забръмча. До вратата се приближиха стъпки и Джон попита:

- Лампите изгаснаха ли там за секунда?

- Да.

- От бурята е сигурно.



- Каква буря?

- Когато идвах на работа, ми се стори, че се задава буря: имаше големи буреносни облаци.

"Стори ми се, че се задава буря." Отвън. Искаше й се да може да излезе и да види големите буреносни облаци. Да вдиша онзи особен мирис, който въздуха добива преди лятна буря. Онзи дъждовен, мокър мирис. И всичко изглежда...

Токът спря отново.

Прахосмукачката заглъхна. Тъмнината беше пълна. Единствената й връзка със света остана ръката й върху лъскавата хромирана брава. Тя прекара замислено език по горната си устна.

- Детко?


Чарли не отговори. Номер? Буря, каза той. И тя му повярва. Вярваше на Джон. Учудващо и страшно бе, че вярва на нещо, казано й от някого, след всичко това.

- Детко? - Пак беше той. И този път в гласа му се чувстваше... страх.

Собственият й страх от тъмнината, който едва беше започнал да пропълзява в нея, се пречисти от неговия.

- Джон, какво има?

Тя отвори вратата и заопипва пред себе си. Но не излезе навън, още не. Страхуваше се да не се спъне в прахосмукачката.

- Какво стана? - Сега гласът му излъчваше паника. Това я изплаши. - Къде са светлините?

- Изгаснаха - отговори тя. - Ти каза... че от бурята...

- Не мога да издържам на тъмно - в гласа му имаше ужас и някакво гротескно извинение. - Ти не разбираш. Не мога... трябва да изляза навън.

Чарли го чу как внезапно се втурна слепешком през всекидневната. Последва силен и страшен трясък от падането върху нещо - ниската масичка най-вероятно. Той извика ужасено и тя се изплаши още повече.

- Джон? Джон? Добре ли си?

- Трябва да изляза! - изкрещя той. - Накарай ги да ме пуснат навън, детко!

- Какво има?

Не последва отговор дълго време. После Чарли чу тих, задавен звук и разбра, че той плаче.

- Помогни ми - изхлипа тогава Джон, а тя стоеше на вратата на банята и се опитваше да вземе решение. Част от страха й се бе разтворил в съчувствие, но част от него си оставаше - питащ, неумолим и жив.

- Помогни ми, ох, няма ли някой да ми помогне - тихо изплака той, толкова тихо, сякаш не очакваше никой да го чуе или да му обърне внимание. И тя се реши. Чарли започна бавно да се придвижва пипнешком през стаята към него, с протегнати напред ръце.

Рейнбърд я чу и не можа да сдържи една усмивка в мрака - жестока, сериозна усмивка, която прикри с длан за всеки случай - да не би токът да дойде точно в този момент.

- Джон?

Той издаде измъчен стон през усмивката.



- Съжалявам, детко. Просто... от тъмното е. Не мога да издържам на тъмно. Напомня ми за мястото, дето ме пъхнаха, когато попаднах в плен.

- Кой те пъхна?

- Конгците.

Чарли беше вече по-близо. Усмивката се стопи от лицето му и той започна да влиза в ролята. "Страх те е. Тебе те е страх, защото конгците са те пъхнали в дупка в земята, след като една от техните мини е отнесла по-голямата част от лицето ти... и са те държали там... и сега имаш нужда от приятел."

В известен смисъл ролята беше естествена. Оставаше само да се постарае да й внуши, че ужасното вълнение, което изпитваше от тази неочаквана възможност, е ужасен страх. И, разбира се, той наистина се страхуваше - страхуваше се от провал. В сравнение с това изстрелът от дървото с ампулата оразин приличаше на детска игра. Интуицията й беше необикновено остра. Избиваха го горещи вълни от нервното напрежение.

- Кои са конгците? - попита тя, вече съвсем близо. Ръката й мина покрай лицето му и той я сграбчи. Чарли стреснато ахна.

- Хей, не се плаши. Аз само...

- Ох... боли. Причиняваш ми болка.

Точно това е верният тон. Тя също се страхува, страхува се от мрака и от него... но и се тревожи за него. Рейнбърд искаше тя да усети, че е била сграбчена от удавник.

- Прощавай, детко - той поотхлаби ръката й, но не я пусна. - Само... може ли да седнеш до мен?

- Естествено.

Чарли седна и той подскочи при мекото тупване на тялото й върху пода. Отвън, далече, някой викна нещо на някого.

- Пуснете ни да излезем! - моментално изкрещя Рейнбърд. - Пуснете ни да излезем! Хей, пуснете ни да излезем! Тук има хора!

- Стига - дръпна го Чарли разтревожена. - Няма нищо страшно... нали?

Неговият мозък, тази свръхчувствителна машина, прещракваше на високи обороти, пишеше сценария нататък, винаги три-четири реда напред, достатъчно, за да е безопасно, и недостатъчно, за да разруши пламенната спонтанност. Той се чудеше най-вече с колко време разполага, колко остава, докато токът дойде отново. Предупреждаваше се да не очаква и да не се надява твърде много. Беше подпъхнал лоста си под крайчеца на сейфа. Всичко останало щеше да бъде много по-лесно.

- Да, сигурно е тъй - въздъхна Рейнбърд. - Само от тъмното е, нищо друго. Нямам дори един шибан кибрит или... оо, детко, извинявай. Просто се изпуснах.

- Няма нищо. Понякога и татко казва тази дума. Веднъж, като ми поправяше количката в гаража, си удари ръката с чука и я каза пет или шест пъти. Както и някои други работи. - Това определено беше най-дългата й реч, произнасяна някога, в присъствието на Рейнбърд. - Скоро ли ще дойдат да ни изведат?

- Не могат, докато не им заработи пак електричеството - изхленчи той, външно нещастен, а отвътре ликуващ. - Тия врати, детко, са до една с електрически ключалки. Направени са яката да се заключват, ако спре токът. Те те държат в една ши... държат те в клетка, детко. Уж прилича на приятен малък апартамент, но си е затвор.

- Знам - прошепна тя. Той все още държеше ръката й, но Чарли вече не се противеше особено. - Не трябваше да го казваш обаче. Мисля, че те подслушват.

"Те! - помисли си Рейнбърд и го заля буйната радост на триумфа. Той мъгляво съзнаваше, че не е изпитвал толкова силни чувства от десет години. - Те! Тя говори за Тях!"

Почувства как лостът му потъва по-навътре под крайчеца на сейфа и неволно пак й стисна ръката.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   ...   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет