Стивън Кинг Подпалвачката



бет31/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
1   ...   26   27   28   29   30   31   32   33   34

- Татко! - отвърна тя и в гърдите му се надигна радост... радост, която се превърна в ужас, когато долови писъка на страха в гласа й. - Татко, не влизай! Не вли...

- Мисля, че е малко късно вече - обади се нечий глас над главите им.

10

- Чарли - бе призовал нежно гласът. Идваше отнякъде над главата й, но откъде? Изглеждаше, че идва отвсякъде.



Гневът избухна в нея - гняв, раздухван от тази отвратителна несправедливост, която се повтаря до безкрайност - при всяко обръщане те бяха там и препречваха всички пролуки за бягство. И почти веднага нещото се прокрадна в нея. То вече чакаше много по-близо до повърхността... много по-нетърпеливо да изскочи навън, за да руши. Както стана с мъжа, който я доведе. Когато извади пистолета си, тя просто го нагря, за да го изпусне. Той извади късмет, че куршумите не избухнаха.

Вече можеше да усети как горещината се събира в нея и започва да се излъчва навън, сякаш беше включена в някакъв извънземен източник на ток. Тя огледа тъмните плевници отгоре, но не можа да го забележи. Твърде много бали имаше. Твърде много сенки.

- Аз не бих го направил, Чарли.

Гласът му сега звучеше малко по-силно, но все още бе тих. Той се врязваше в облака от ярост и объркване.

- Слез долу! - кресна Чарли. Тя трепереше. - Трябва да слезеш, преди да съм решила да подпаля всичко! Мога да го направя!

- Зная, че можеш - откликна тихия глас. Той долиташе отникъде, отвсякъде. - Но ако го направиш, ще изгориш и много коне, Чарли. Не ги ли чуваш?

Тя ги чу. След като й обърна внимание, тя ги чу. Бяха почти обезумели от страх, цвилеха и се блъскаха в затворените врати. В една от тези клетки беше Некромант.

Дъхът секна в гърлото й. Тя отново видя браздата от огън, побягнала през двора на Мандърс, и експлодиращите пиленца.

Обърна се пак към кофата с вода и този път бе силно изплашена. Силата трептеше върху ръба на способността й да я контролира и още един миг...

(прибери се!)

и тя щеше да избухне свободна

(ПРИБЕРИ СЕ!)

и да стигне чак до небето.

(!!ПРИБЕРИ СЕ, ПРИБЕРИ СЕ, ЧУВАШ ЛИ МЕ, ПРИБЕРИ СЕ!!)

Този път от наполовина пълната кофа не само се издигна пара, а водата мигновено, бясно завря. Миг по-късно хромираната канелка точно над кофата се нави два пъти, завъртя се като пропелер и откъсна щръкналата от стената тръба. Скобата прелетя като ракета по дължината на конюшнята и се удари в отсрещната стена. От тръбата бликна вода. Студена вода: можеше да усети студенината й. Но мигове след като избликнеше навън, тя се превръщаше в пара и коридорът се изпълни с влажна мъгла. Пластмасовите извивки на закачения до тръбата зелен маркуч се сляха.

(ПРИБЕРИ СЕ!)

Чарли започна да го овладява и да го тегли надолу. Преди година не би могла да го стори: нещото щеше да побегне по своя собствен разрушителен път. Сега успяваше да го задържа по-добре... но то беше толкова голямо!

Тя стоеше там, трепереща.

- Какво искаш още? - прошепна тя. - Защо не ни оставиш просто да си отидем?

Изцвили кон, високо и изплашено. Чарли добре разбираше как трябва да се чувства той.

- Никой не смята, че може да ви остави просто да си отидете - отговори тихият глас на Рейнбърд. - Аз съм сигурен, че дори баща ти не си го мисли. Ти си опасна, Чарли. И го знаеш. Ние може и да те оставим да си отидеш, но следващите, които те спипат... Възможно е да си мислиш, че се шегувам, но не е така.

- Аз не съм виновна! - извика тя.

- Да - съгласи се замислено Рейнбърд. - Разбира се, че не си. Но проблемът си остава. Мен не ме интересува техния Z фактор, Чарли. Никога не ме е интересувал. Мен ме интересуваш само ти.

- Ах ти, лъжец такъв! - изпищя пронизително Чарли. - Ти ме измами, преструваше се на нещо, което не си...

Тя спря. Рейнбърд се прехвърли с лекота над ниска купчина бали и седна на ръба на плевника, с провесени надолу крака. Пистолетът легна в скута му. Лицето му над нея приличаше на разрушена луна.

- Аз да съм те излъгал? Не. Само изопачих истината, Чарли. Това е всичко, което съм направил, и то единствено за да те запазя жива.

- Мръсен лъжец - прошепна тя, но слисана откри, че иска да му повярва; в очите й започнаха да парят сълзи. Беше много уморена и искаше да му повярва. Искаше да повярва, че той държи на нея.

- Ти не правеше опити - продължи Рейнбърд. - Баща ти също не правеше опити. Какво щяха да предприемат те? Да кажат: "О, извинявайте, станала е грешка" и да ви върнат обратно на улицата? Виждала си как действат тези хора, Чарли? Видя ли как простреляха Мандърс в Хейстингс Глен? Те изтръгнаха ноктите на собствената ти майка и след това я у...

- ПРЕСТАНИ! - изпищя тя измъчено и силата пак се размърда обезпокоително близо до повърхността.

- Не, няма да престана. Време е да чуеш истината, Чарли. Аз те накарах да действаш. Да станеш важна за тях. Мислиш, че съм го направил, защото това ми е работата? Нищо подобно. Те са тъпанари. Кап, Хокстетър, Пайнчът, онзи Джулс, който те доведе дотук... всички са тъпанари.

Тя вдигна поглед, хипнотизирана от закрепеното във въздуха лице. Той не си беше сложил превръзката на окото и мястото му представляваше разкривена, нацепена кухина - спомен за ужас.

- Не съм те излъгал и за това - докосна лицето си Рейнбърд. Пръстите му леко, почти с любов, погалиха вдлъбнатите белези от брадичката, през бузата му със смъкнатата кожа, до самата изгорена очна кухина. - Само изопачих истината. Нямаше никаква ханойска дупка за плъхове и никакви конгци. Моите сънародници ме издокараха така. Защото бяха тъпанари, като тия тука.

Чарли не разбираше, не й беше ясно какво иска да каже. Мислите й вряха. Не проумява ли той, че може да го превърне в пепел там, където е седнал?

- Всичко това е без значение - продължи Рейнбърд. - Всичко, с изключение на теб и мен. Ние трябва да сме откровени един с друг, Чарли. Това е всичко, което искам. Да бъда откровен с теб.

И тя почувства, че говори истината, но под думите му лежи и някаква по-мрачна истина. Има нещо, което той премълчава.

- Ела горе - предложи той - да го обсъдим подробно.

Да, приличаше на хипноза. И в известен смисъл - на телепатия. Защото, въпреки че тя долавяше очертанията на онази мрачна истина, краката й сами започнаха да се движат към стълбата за плевниците. Той не говореше за обсъждане, а за приключване. Приключване на съмненията, нещастието, страха... приключване на изкушението да пали все по-големи и по-големи огньове, докато се стигне до някакъв ужасен край. Според своите собствени, изкривени, ненормални разбирания той искаше да й бъде приятел така, както никой друг не би могъл. И... да, част от нея го желаеше. Част от нея желаеше приключване и избавление.

Затова тя започна да пристъпва към стълбата и ръцете й бяха върху пречките, когато вътре се втурна баща й.

11

- Чарли? - извика той и магията се развали.



Ръцете й пуснаха пречките и тя с ужас се опомни. Обърна се към вратата и го видя. Първата мисъл

(татко ти си надебелял!)

профуча през ума й толкова бързо, че тя едва успя да я различи. Но дебел или не, това беше той: би го познала навсякъде и любовта й към него бликна и разпръсна заклинанието на Рейнбърд като мъгла. И разбра, че каквото и да гласи Джон Рейнбърд за нея, за баща й той гласи само смърт.

- Татко! - извика тя. - Не влизай!

По лицето на Рейнбърд премина внезапна сянка на раздразнение. Пистолетът вече не лежеше в скута му: той бе насочен право в силуета на входа.

- Мисля, че е малко късно вече.

До баща й стоеше някакъв мъж. Тя си помисли, че това е онзи човек, когото всички наричат Кап. Той просто стоеше там, с хлътнали като пречупени рамене.

- Влез - каза Рейнбърд и Анди влезе. - Сега спри.

Анди спря. Кап го последва на крачка-две разстояние като завързан. Погледът му нервно се стрелкаше напред-назад из сумрака на конюшнята.

- Знам, че можеш да го правиш - гласът на Рейнбърд се оживи, стана почти весел. - Всъщност, вие и двамата можете, но, мистър Макджий... Анди? Може ли да те наричам Анди?

- Както ти харесва - отвърна баща й спокойно.

- Анди, ако се опиташ да използваш способността си върху мен, аз ще се опитам да устоя точно толкова дълго, колкото ми е необходимо, за да застрелям дъщеря ти. И, разбира се, Чарли, ако ти се опиташ да използваш своята способност спрямо мен, кой знае какво може да се случи.

Чарли изтича към баща си и притисна лице към грубата грапавина на кадифеното му яке.

- Тате, татенце - прошепна дрезгаво тя.

- Здравей, пиленце - погали косата й той. Прегърна я и вдигна поглед към Рейнбърд. Седнал там, на ръба на плевниците като моряк на мачта, той бе оживелият едноок пират от съня на Анди. - И така, сега какво? - попита Анди. Съзнаваше, че Рейнбърд може да ги държи тук, докато агентът, изтичал през моравата, доведе помощ, но му се струваше, че този човек не иска точно това.

Рейнбърд не обърна внимание на въпроса му.

- Чарли? - призова я той.

Чарли потръпна под ръцете на Анди, но не се обърна.

- Чарли - повтори той тихо, настойчиво. - Погледни ме, Чарли.

Бавно, неохотно, тя се обърна и вдигна поглед към него.

- Ела тук, при мен, както беше решила. Нищо не се е променило. Ние ще си свършим работата и всичко ще приключи.

- Не, няма да стане - намеси се Анди почти любезно. - Ние си тръгваме.

- Ела при мен, Чарли - настоя Рейнбърд, - или още сега ще пусна един куршум в главата на баща ти. Ти може да ме изгориш, но аз се обзалагам, че ще успея да дръпна този спусък преди това.

Чарли простена като ранено животно.

- Не мърдай, Чарли - нареди Анди.

- Нищо лошо няма да му направят - гласът на Рейнбърд беше нисък, разумен, убедителен. - Ще го изпратят на Хаваите и там ще му е добре. Ти избери, Чарли. Куршум в главата или златните пясъци по плажовете на Калами. Кое да бъде? Избирай.

Без да отделя и за миг сините си очи от окото на Рейнбърд, Чарли се отдалечи с една колеблива крачка от баща си.

- Чарли! - викна той рязко. - Недей!

- Всичко ще свърши - обади се Рейнбърд. Дулото на пистолета не помръдваше, застинало в посока към главата на Анди. - А това е, което искаш, нали? Аз ще го направя нежно и чисто. Довери ми се, Чарли. Направи го заради баща си и заради себе си. Довери ми се.

Тя направи още една крачка. И още една.

- Недей - възпря я Анди. - Не го слушай, Чарли.

Но сякаш само я подтикна да върви. Тя пак стигна до стълбата. Постави ръце на пречката точно над главата си и спря. Вдигна поглед към Рейнбърд и го сключи с неговия.

- Обещаваш ли, че той ще бъде добре?

- Да - потвърди Рейнбърд, но Анди неочаквано и съвсем ясно усети силата на лъжата му... на всичките му лъжи.

"Ще трябва да тласна нея - помисли си той с нямо удивление. - Не него, а нея."

Анди се съсредоточи, за да го направи. Тя вече стоеше върху първата пречка и ръцете й се пресягаха към следващата над главата й.

И точно в този момент Кап - те съвсем го бяха забравили - започна да пищи.

12

Когато Дон Джулс стигна до сградата, която Кап и Анди бяха напуснали само преди минути, той имаше такъв обезумял вид, че Ричард, дежурният на вратата, грабна пистолета от чекмеджето си.



- Какво... - започна той.

- Тревога, тревога - извика Джулс.

- Имаш ли пъл...

- Имам пълномощията, от които се нуждая, скапан пъзльо! Момиченцето! Момиченцето прави опит за бягство!

На пулта пред Ричард имаше две обикновени шайби, номерирани от едно до десет, за набиране на комбинации. Объркан, Ричард изпусна флумастера си и завъртя лявата шайба на седем и нещо. Джулс заобиколи и постави дясната точно на едно. Миг по-късно от пулта се разнесе ниско бръмчене - звук, който се поде навсякъде из комплекса на Арсенала.

Градинарите изключиха косачките си и се затичаха към навесите, в които се държаха пушки. Вратите към стаите с уязвими компютърни терминали се затвориха и заключиха. Глория, секретарката на Кап, извади личния си пистолет. Всички налични агенти на Арсенала затичаха към високоговорителите да чакат инструкции, разкопчавайки сака, за да освободят оръжията си. Напрежението във външната ограда хвръкна от обичайното си слабо дневно гъделичкане до смъртоносни волтажи. Доберманите между двете огради чуха жуженето, усетиха промяната от подготовката на Арсенала за битка и започнаха да лаят и подскачат истерично. Вратите между Арсенала и външния свят се затвориха и заключиха автоматично. На камиона от хлебарницата, дошъл да обслужи интендантството, задната му броня беше отхапана от една плъзгаща се врата и шофьорът извади късмет, че токът не го уби.

Бръмченето изглеждаше безкрайно, подсъзнателно.

Джулс грабна микрофона от пулта на Ричард и обяви:

- Положение яркожълто. Повтарям: яркожълто. Не е тренировка. Сборно място - конюшнята. Бъдете внимателни - той зарови из мозъка си за кодовото наименование на Чарли Макджий и не можа да го намери. Те май променяха скапаните си кодове всеки ден. - Става въпрос за момиченцето и то използва онова! Повтарям, то използва онова!

13

Орв Джеймисън стоеше под високоговорителя във фоайето на третия етаж в северната къща и държеше Самохвалкото в ръка. Когато чу посланието на Джулс, той рязко седна и го прибра в кобура.



- О, не - каза си той, докато трима други, с които беше стрелял, изтичаха навън. - О, не, без мен, мен не ме бройте.

Другите могат да търчат натам като хрътки по прясна следа, ако желаят. Те не са били във фермата Мандърс. Не са виждали тази по-специална третокласничка в действие.

Това, което О. Дж. желаеше повече от всичко на света в този момент, беше да намери една дълбока дупка и да я нахлузи върху себе си.

14

Кап Холистър чу много малко от трипосочния разговор между Чарли, баща й и Рейнбърд. Той се намираше в покой, старите му заповеди бяха изпълнени и засега нямаше нови. Звуците от разговора се лееха без смисъл над главата му и той беше свободен да си мисли за игри на голф, змии, стикове № 9 с метални глави, бои удушвачи, железни стикове, кротали, къси стикове, питони, достатъчно големи, за да погълнат цяла коза. Това място не му харесваше. То беше пълно с разхвърляно сено, което му напомняше миризмата на високата трева край игрище за голф. И точно в сеното брат му бе ухапан от змия, когато самият Кап беше само на три, тя не бе много опасна змия, но неговият голям брат се разпищя, той се разпищя и наоколо се носеше миризма на сено, детелина и тимотейка, а неговият голям брат беше най-силното, най-храброто момче на света, но сега той пищеше, големият, силен, деветгодишен Лейън Холистър пищеше: "Върви да доведеш татко!" и по бузата му се стичаха сълзи, докато стискаше подуващия се крак в ръцете си, и когато тригодишният Кап Холистър се обърна да изпълни поръчението на брат си, ужасен и ревящ, тя се плъзна по неговия крак, неговия собствен крак, като смъртоносна зелена вода, а по-късно докторът каза, че ухапването не е опасно, защото змията съвсем скоро трябва да е ухапала нещо друго и отровата в торбичката й била изразходвана, но Лени мислеше, че умира, и навсякъде се носеше сладникавата лятна миризма на трева, а скакалците подскачаха и издаваха вечното си "цигу-мигу" и плюеха тютюнев сок ("Плюй и ще те пусна" беше призивът в онези отдавна отминали дни в Небраска), хубави миризми, хубави звуци, звуци и миризми на игрище за голф, и писъците на брат му, и сухият люспест допир на змията, погледът надолу и видът на плоската й триъгълна глава, черните й очи... змията изпълзя по крака на Кап на път към високата трева... извън игрището, може да се каже... и миризмата беше като тази... и това място не му харесваше.



Стикове № 4 с метални глави и усойници, и железни стикове, и медноглавки...

Рикошетът вече скачаше все по-бързо и по-бързо напред-назад и погледът на Кап шареше невиждащ из сумрачната конюшня, докато Джон Рейнбърд смело седеше срещу двамата Макджий. Накрая очите му се фокусираха върху отчасти стопения зелен пластмасов маркуч до откъснатата водопроводна тръба. Той висеше върху куката си на пръстени, все още леко скрит от последните остатъци вдигаща се пара.

Ненадейно, с експлозивността на пламъци в стара плевня, в него лумна ужас. За миг той беше толкова огромен, че Кап не можеше дори да диша, какво остава да извика за предупреждение. Мускулите му се вдървиха, вцепениха се.

После се отпуснаха. Кап конвулсивно и бурно вдиша с пълни гърди и издаде оглушителен, внезапен писък:

- Змия! ЗМИЯ! ЗМИИЯААА!

Той не побягна. Дори доведен до сегашното състояние, за Кап Холистър не беше присъщо да бяга. Той залитна напред като ръждясал робот и грабна едно гребло, облегнато на стената. Това е змия и той ще я удря, ще я разкъса, ще я смаже. Той ще... ще...

Той ще спаси Лени!

Кап се втурна към отчасти стопения маркуч, размахал греблото.

После всичко стана много бързо.

15

Агентите, повечето въоръжени с пистолети, и градинарите - повечето с пушки, се разпределяха в неправилна окръжност около ниската, с форма на буква Г конюшня, когато прозвуча писъкът. Миг по-късно се чу тупващ звук и нещо като сподавен вик на болка. Само секунда след това се чу нисък раздиращ звук, последван от приглушен изстрел, който определено идваше от пистолет със заглушител.



Кръгът около конюшнята поспря, след което продължи да се затваря.

16

Писъкът на Кап и внезапното му втурване към греблото наруши съсредоточеността на Рейнбърд само за миг, но този миг беше достатъчен. Пистолетът потрепна и се измести от главата на Анди към Кап: инстинктивното движение, бърза и бдителна реакция на ловуващ в джунглата тигър. И така стана, че тъкмо острият му инстинкт го предаде и предизвика скъсването на тънкото въженце, по което бе вървял толкова дълго.



Анди използва тласъка също така бързо и не по-малко инстинктивно. Щом пистолетът мръдна, той извика към Рейнбърд: "Скачай!" и тласна по-силно от всякога. Болката, която раздра главата му като взривен шрапнел, беше с убийствена сила и той усети как нещо се скъсва, окончателно и безвъзвратно.

"Удар" - помисли си той. Мисълта беше плътна и тинеста. Политна назад. Цялата лява страна на тялото му бе станала безчувствена. Левият му крак вече не го държеше.

(дойде накрая това е удар свърши ме проклетникът най-после)

Рейнбърд се отблъсна с ръце от плевниците. На лицето му се бе изписала почти комична изненада. Той стискаше пистолета си: дори когато се удари зле в пода и се просна по очи със счупен крак, стискаше пистолета. Не можа да се удържи да не извика от болка и объркване, но не изпусна пистолета.

Кап бе стигнал до зеления маркуч и бясно го удряше с греблото. Устата му се отваряше и затваряше, но не излизаше никакъв звук - само пръски слюнка.

Рейнбърд погледна напред. Косата беше паднала върху лицето му. Той тръсна глава, за да я отстрани от линията на погледа си. Единственото му око проблясваше. Устата му бе изкривена в горчива гримаса. Той вдигна пистолета и го насочи към Анди.

- Не! - изпищя Чарли. - Недей!

Рейнбърд стреля и от вентилационните отвори на заглушителя блъвна пушек. Куршумът вдигна светли трески край поклащащата се глава на Анди. Рейнбърд подпря лакът на пода и стреля отново. Главата на Анди рязко се отметна вдясно и от лявата страна на врата му бликна струя кръв.

- Не! - пак изпищя Чарли и скри лице в ръцете си. - Тате! Татенце!

Рейнбърд измъкна ръка изпод себе си; в дланта му изшумоляха дълги трески.

- Чарли - прошепна той. - Чарли, погледни ме.

17

Те обградиха конюшнята и спряха, не съвсем уверени как да се справят с положението.



- Момиченцето - каза Джулс. - Премахваме го...

- Не! - изпищя отвътре Чарли, сякаш чула плана на Джулс. После: -Тате! Татенце!

Тогава прозвуча още един изстрел, този път много по-силен, и грейна някакъв ненадеен, яростен блясък, който ги накара да си засенчат очите. През отворените врати на конюшнята навън се изля вълна от топлина и мъжете, застанали отпред, залитнаха под натиска й.

След това се появи пушек, пушек и червени отблясъци от огън.

Някъде вътре в този зараждащ се ад зацвилиха коне.

18

Чарли изтича към баща си ужасно объркана и когато Рейнбърд заговори, тя действително се обърна към него. Той беше проснат по корем и с две ръце се опитваше да държи пистолета устойчиво.



Невероятно бе, но се усмихваше.

- Така - изграка той. - Така мога да виждам очите ти. Обичам те, Чарли. - И стреля.

Силата бликна от нея яростно, напълно извън контрола й. По своя път към Рейнбърд тя превърна в пара парченцето олово, което иначе би се заровило в мозъка на Чарли. За миг изглеждаше, че силен вятър развява дрехите на Рейнбърд - и тези на Кап зад него - и не се случва нищо друго. Но не само дрехите се развяваха: самата плът се вееше, потичаше като лой и се отделяше от костите, които вече се овъгляваха, почерняваха и пламваха.

Беззвучно проблесна светлина, която я ослепи за миг: но без да вижда, Чарли чу подлудяващите от страх коне в клетките... и усети дима.

"Конете! Конете!" - помисли си тя и напрегна заслепените си очи. Това беше нейният сън. Бе променен, но беше той. И внезапно, за миг, тя се видя на олбънското летище, едно малко момиченце с книжна кесия, с пет сантиметра по-ниско, с пет килограма по-леко и много, много по-невинно, едно малко момиченце с книжна кесия, прибрана от кошче за боклук, което върви от телефон на телефон, тласва и от отвора за връщане на монети потича сребърен водопад...

Тя тласна сега, почти слепешком, опипвайки мислено това, което й беше нужно. По вратите на клетките, които формираха дългата страна на Г-то, премина леко вълнение. Резетата започнаха едно след друго да падат пушещи върху дъсчения под, с изкривена от горещината форма.

Задната стена на конюшнята експлодира в неразбория от дъски и димящи отломки, щом силата премина Кап и Рейнбърд, за да зареве нататък, като нещо изстреляно от парапсихически топ. Шрапнелите от дъски изсвириха в петнайсетметрово ветрило и сякаш обстреляха агентите на Арсенала, които се случиха на пътя му, с гъст картечен огън. Един човек на име Клейтън Брадок беше изкусно обезглавен от една въртяща се дъска от обшивката на сградата. Мъжът до него бе разполовен от греда, която се носеше във въздуха като избягал пропелер. На трети димяща цепенина му отнесе едното ухо и той не го осъзна почти десет минути.

Веригата на тръгналите в атака агенти на Арсенала се разпадна. Онези, които не можеха да тичат, пълзяха. Само един човек задържа позицията си, макар и краткотрайно. Това беше Джордж Седака, мъжът, който в компанията на Орв Джейминсън задигна писмата на Анди в Ню Хампшир. Седака убиваше времето си на земите на Арсенала, преди да продължи към Панама Сити. Човекът, който се бе намирал отляво на Седака, сега лежеше на земята и стенеше. Мъжът вдясно от Седака, беше злополучният Клейтън Брадок.

Самият Седака като по чудо беше невредим. Навсякъде около него бяха летели трески и горещи отломъци. Една кука за бали, островърха и смъртоносна, се бе забила в земята на по-малко от десет сантиметра от краката му. Нажежената й червенина помътняваше.

Задната стена на конюшнята изглеждаше, като че ли там бяха избухнали пет-шест пръчки динамит. Изпосъборените горящи греди ограждаха черна дупка, широка около десет метра. Огромна купчина тор бе погълнала голяма част от необикновената сила на Чарли при експлозивното й изскачане: сега тя беше в пламъци, подпалвайки и каквото бе останало от задната стена.

Седака чуваше как вътре цвилят и пищят коне, виждаше зловещото червенооранжево сияние на огъня, докато пламъците препускаха към плевниците, пълни със сухо сено. Сякаш гледаше през илюминатор към преизподнята.

Седака внезапно реши, че му стига толкова.

Тази работа беше малко по-трудна от това да ограби невъоръжен пощаджия на междуселски път.

Джордж Седака прибра пистолета в кобура и си плю на петите.

19

Чарли все още се оглеждаше, неспособна да възприеме всичко случило се.



- Тате! - изпищя тя. - Тате! Татенце!

Наоколо беше замъглено, призрачно. Въздухът бе наситен с горещ задушлив дим и червени проблясъци. Конете все още ритаха по вратите на клетките си, но сега, след като резетата бяха паднали, те се отваряха. Поне някои от конете успяха да се измъкнат.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   26   27   28   29   30   31   32   33   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет