Стивън Кинг Подпалвачката



бет27/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
1   ...   23   24   25   26   27   28   29   30   ...   34

Той си мислеше как стената от сгурбетонови блокчета експлодира толкова бързо, че пламъците могат да се видят само на по-бавна скорост. Мислеше си за стоманения поднос - как се преобръща два пъти, докато лети през стаята и пръска горящи парченца дърво. Ако малката побутне тази сила лекичко към него, той ще се превърне в купчинка пепел и стопени кости почти преди да е разбрал какво става.

О, Господи, моля те...

- Чарли, няма никаква полза да ми се сърдиш на мене...

- О, има - поправи го тя. - Има. И аз ти се сърдя доктор Хокстетър. Наистина ти се сърдя.

- Чарли, моля те...

- Искам да го видя - настоя тя. - А сега се махай. Кажи им, че искам да видя баща си, и после, ако желаят, могат да продължат с опитите си. Все ми е едно. Но ако не го видя, ще направя нещо. Кажи им го.

Той излезе. Усещаше, че трябва да отговори нещо... нещо, което да спаси поне малко достойнството му, да компенсира донякъде страха,

("ти се изпоти")

който тя видя изписан по лицето му, но нищо не му хрумна. Излезе и дори стоманената врата между него и нея не успокои страха му... нито гнева му към Джон Рейнбърд. Защото Рейнбърд бе предвидил това и не им бе казал какво да правят. А ако го обвини, индианецът само ще се усмихне със смразяващата си усмивка и ще попита кой е психиатърът тук все пак.

Опитите отслабиха комплекса й да не пали и той заприлича на пропукана на десетина места язовирна стена. Опитите й осигуриха практиката, необходима, за да превърне необузданата си смазваща сила в изтънченото смъртоносно умение на цирковия изпълнител, който хвърля ножове и ги забива с точност до милиметър в целта.

Опитите й дадоха и един безупречен нагледен урок. Те й показаха, без сянка от съмнение, кой командва тук.

Тя.

4

Щом Хокстетър излезе, Чарли се хвърли върху кушетката, скрила лице в длани, и захлипа. В нея се гонеха вълни от противоречиви чувства - вина и ужас, негодувание, дори някакво гневно задоволство. Но най-силен беше страхът. Всичко се бе променило, откакто се съгласи на техните опити: страхуваше се, че се е променило завинаги. И сега Чарли не само искаше да види баща си: тя имаше нужда от него. Имаше нужда той да й каже какво да прави по-нататък.



Отначало бе имало награди - разходки навън с Джон, чесане на Некромант, после езда. Тя обичаше Джон, обичаше и Некромант... само ако знаеше онзи глупав човек каква болка й причини с думите, че Некромант е неин, когато Чарли разбираше, че никога няма да е. Огромният жребец беше неин само в неспокойните й, полузабравени сънища. Но сега... сега... самите опити, възможността да използва силата си и да усеща как тя расте... това бе започнало да става наградата. Беше се превърнало в някаква ужасна игра, от която тя не можеше да се откаже, а знаеше, че едва се е докоснала до повърхността на възможностите си. Приличаше на бебе, което току-що се е научило да ходи.

Чарли имаше нужда от баща си, имаше нужда той да й каже кое е правилно и кое не, дали да продължава, или да спре завинаги. Ако...

- Ако мога да спра - прошепна тя в дланите си.

Най-силно я плашеше тази мисъл - че вече не е сигурна дали може да спре. А ако не може, какво ще стане? О, какво ще стане?

Чарли отново се разплака. Никога не се бе чувствала толкова ужасно самотна.

5

Погребението беше цяло мъчение.



Анди бе смятал, че няма да го разстрои: главоболието му беше минало и в края на краищата погребението бе само едно извинение да остане насаме с Кап. Не бе обичал Пайнчът, макар накрая той да се оказа прекалено нищожен за омраза. Неговата едва прикрита арогантност и откритото му задоволство от властта над човешко същество - както и собствената му безкрайна тревога за Чарли, бяха причина Анди да не изпита особена вина, задето неволно предизвика рикошет в мозъка на Пайнчът. Рикошетът, който накрая го бе унищожил.

И в други случаи се бе стигало до ехо, но Анди винаги бе разполагал с възможността пак да оправи нещата. Беше станал доста добър в тази работа по времето, когато им се наложи да избягат с Чарли от Ню Йорк. Изглежда, дълбоко в съзнанието на почти всеки човек има заложени мини: погребани страхове и угризения, шизофрения, импулси на параноя, желание за самоубийство... и дори за убийство. Всеки тласък предизвикваше състояние на максимална податливост към внушения и ако някое от тях попаднеше сред въпросните тъмни петна, то започваше да руши. Една от домакините в курса му за отслабване беше започнала да изпада в плашещи кататонични състояния. Един от бизнесмените му бе признал болезнената си необходимост да извади служебния си пистолет от гардероба и да играе с него на руска рулетка - подтик, свързан по някакъв начин в съзнанието му с разказа на Едгар Алън По "Уилям Уилсън", прочетен някога в гимназията. И в двата случая Анди бе успял да спре ехото, преди да се е ускорило и превърнало в рикошет с фатални последици. При бизнесмена - един тих, пясъчнорус, третостепенен банков чиновник - се свърши само с още един тласък и спокойното внушение, че никога не е чел разказа на По. Връзката - каквато и да е била - беше разкъсана. С Пайнчът изобщо не му се бе удала възможност да разруши ехото.

Докато пътуваха към гробището в студения, яростен есенен дъжд, Кап, без да спира, говореше за самоубийството. Явно се опитваше да го проумее. Изглеждало му невъзможно човек просто да... да продължи да си държи ръката вътре, след като остриетата започнат да кълцат и мелят. Но Пайнчът я бе държал. Пайнчът някак си я бе държал. Тогава погребението започна да става мъчение за Анди.

Останаха само на опелото край гроба, отдръпнали се далеч зад малката групичка от приятели и роднини, струпана под разцъфналите черни чадъри. Анди откри, че едно е да си спомняш арогантността на Пайнчът, маниакалната властност на дребния мъж, който не притежава никаква реална власт; да си спомняш вечния му, вбесяващ ухилен тик. И съвсем друго е да гледаш бледата му, съсипана жена в черен костюм и шапка с воалетка, хванала ръцете на двамата си синове (по-малкия беше горе-долу на възрастта на Чарли и те изглеждаха съвсем стъписани и не на себе си), съзнаваща, че всички приятели и роднини са научили как е бил намерен съпругът й, облечен в нейното бельо, с изчезнала почти до лакътя дясна ръка, подострена като жив молив, мивката и шкафчетата, изпръскани с кръвта му, парченца от плътта му...

На Анди му прилоша. Той се приведе напред в студения дъжд, за да се пребори с гаденето. Гласът на свещеника безчувствено се извисяваше и утихваше.

- Искам да си тръгвам - прошепна Анди. - Може ли?

- Да, разбира се - отвърна Кап. Той самият изглеждаше блед, стар и не особено добре. - Бил съм на достатъчно погребения тази година, стига ми.

Те се измъкнаха от групичката около изкуствената трева, клюмналите цветя с изпопадали от силния дъжд листенца и поставения върху плъзгачите над дупката в земята ковчег. Тръгнаха един до друг към лакътушната чакълена алея, където беше паркирана икономично малката вега на Кап, в края на погребалния кортеж. Вървяха под върбите, които капеха и тайнствено шумоляха. Още трима или четирима едва забележими мъже се движеха около тях. Анди си помисли, че вече му е ясно как се чувства президентът на Съединените щати.

- Много е тежко за вдовицата и децата - въздъхна Кап. - Заради скандала, нали разбираш.

- Тя ще... бъде ли осигурена?

- Прекрасно, по отношение на парите - промърмори почти беззвучно Кап. Вече наближаваха алеята. Анди видя оранжевата вега на Кап. В един бискейн пред нея, без да бързат, се качваха двама мъже. Още двама влизаха в сив плимут отзад. - Но никой не би могъл да плати на онези две момченца. Видя ли лицата им?

Анди не каза нищо. Сега той чувстваше вина: тя стържеше като остър, назъбен трион по червата му. Дори убеждението, че собственото му положение е било отчаяно, не помагаше. Сега му оставаше само да пази образа на Чарли в съзнанието си... Чарли и тъмната зловеща фигура зад нея, едноокия пират на име Джон Рейнбърд, който си бе проправил път към нейното доверие, за да ускори деня, в който...

Качиха се във вегата и Кап запали. Бискейнът отпред тръгна и те го последваха. Плимутът се включи зад тях.

Анди усети неочаквана, почти свръхестествена сигурност, че тласъкът пак го е изоставил... че щом се опита, нищо няма да се получи. Като наказание за изражението върху лицата на двете момчета.

Но нямаше друг избор, освен да опита.

- Сега ще проведем един малък разговор - обърна се той към Кап и тласна. Тласъкът си беше там и главоболието го налегна почти веднага - цената, която ще трябва да плати, задето го използва толкова скоро след последния път. - Това няма да пречи на шофирането ти.

Кап се понамести на седалката. Лявата му ръка, с която посягаше да включи мигача, за миг се поколеба, а после продължи пътя си. Вегата спокойно последва водещата кола между големите каменни колони към главния път.

- Да, смятам, че малкият ни разговор никак няма да пречи на шофирането ми.

Намираха се на трийсет километра от комплекса; Анди беше погледнал километража на тръгване и отново при пристигането им на гробището. По-голямата част от пътя им беше по магистралата, за която му бе казал Пайнчът - 301, значи щяха да карат бързо. Анди предполагаше, че има на разположение не повече от двайсет и пет минути, за да уреди всичко. През последните два дни бе мислил само за това и смяташе, че всичко е добре разчетено... но на всяка цена трябваше да научи нещо.

- Колко още двамата с Рейнбърд можете да осигурите съдействието на Чарли, капитан Холистър?

- Не много вече. Рейнбърд уреди всичко много хитро, така че в твое отсъствие той е единственият, който има реален контрол над нея. Баща заместител. - Тихо, с почти скандиращ ритъм, Кап добави: - Той е нейният баща, когато баща й го няма.

- И щом престане, следва да бъде убита?

- Не веднага. Рейнбърд може да я накара да продължи още малко. - Кап сигнализира, че завива по 301. - Той ще се престори, че сме открили. Открили сме, че й дава съвети как да се справя с нейния... проблем. Открили сме, че ти е пращал бележки.

Той се умълча, но Анди нямаше нужда от повече. Повдигаше му се. Зачуди се дали са се поздравили един друг за това колко е било лесно да излъжат едно малко дете, да спечелят привързаността и доверието му в такова самотно място и после да ги използват за собствените си цели. Когато нищо друго не действа, просто й кажи, че нейният единствен приятел Джон Чистача е на път да си загуби работата, а вероятно и да бъде съден по Декрета за служебна тайна заради самонадеяността си да й бъде приятел. Чарли сама ще свърши останалото. Ще сключи сделка с тях. Ще продължи да им помага.

Надявам се скоро да срещна този човек. Наистина се надявам.

Но сега не разполагаше с никакво време за това... и ако всичко потръгне както трябва, няма изобщо да му се наложи да се среща с Рейнбърд.

- Решено е да замина за Хаваите след една седмица, считано от днес - започна Анди.

- Да, точно така.

- Как?

- С военен транспортен самолет.



- С кого си се свързал, за да го уредиш?

- С Пък - моментално изстреля Кап.

- Кой е Пък, капитан Холистър?

- Майор Виктор Пъкъридж. От Андрюс.

- Базата на военновъздушните сили ли?

- Да, естествено.

- Приятел ли ти е?

- Играем голф - Кап се усмихна неопределено. - Той сече топката.

Чудесна новина, помисли си Анди. Главата му туптеше като забрал зъб.

- Да допуснем, че му се обадиш днес следобед и поискаш да изтегли този полет с три дни напред.

- Да? - поколеба се Кап.

- Ще бъде ли трудно? Ще иска ли много писане?

- О, не. Пък ще отсече право през писането - усмивката пак се появи, малко странна и далеч не радостна. - Той сече топката, казах ли ти?

- Да, каза ми.

- О, добре.

Колата се носеше напред със съвършено законната скорост от деветдесет километра в час. Дъждът беше намалял до кротък ръмеж. Чистачките цъкаха по стъклото.

- Обади му се днес следобед, Кап. Веднага щом се върнеш.

- Да, ще се обадя на Пък. Точно си мислех, че трябва да го направя.

- Кажи му, че се налага да ме преместите в сряда вместо в събота.

Четири дни не бяха достатъчни, за да се възстанови - много по-добре щяха да му дойдат три седмици, - но кулминацията вече приближаваше бързо. Краят на играта беше започнал. Това бе факт и Анди по необходимост го съзнаваше. Той няма - не би могъл - да остави Чарли на пътя на онова същество Рейнбърд повече, отколкото се налага.

- Сряда вместо събота.

- Да. А после кажи на Пък, че ще дойдеш и ти.

- Аз ли да дойда? Не мога...

Анди опресни тласъка. Заболя го, но тласна силно. Кап подскочи върху седалката. Колата съвсем леко кривна и Анди пак си помисли, че направо си проси да предизвика ехо в главата на този човек.

- Идвам и аз, да. И аз идвам.

- Хубаво - рече мрачно Анди. - Сега... каква охрана си уредил?

- Никакви особени охранителни мерки - отговори Кап. - Ти почти изцяло си излязъл от строя с торазина. Освен това си изчерпан и не можеш да използваш способността си за хипнотично внушение. Тя е закърняла.

- А, да. - Анди притисна леко треперещата си ръка към челото си. - Да не искаш да кажеш, че ще бъда сам в самолета?

- Не - моментално отрече Кап. - И аз самият ще дойда.

- Да, но кой друг освен нас двамата?

- С нас ще пътуват още двама души от Арсенала - ще служат за стюарди и ще те държат под око. Стандартна процедура за действие, нали знаеш. Защита на вложенията.

- Само двама агенти ли се предвижда да летят с нас? Сигурен ли си?

- Да.

- И екипажът на самолета, разбира се.



- Да.

Анди погледна през прозореца. Намираха се по средата на обратния път. Сега идваше критичната част, а главата вече така силно го болеше, че се страхуваше да не забрави нещо. Ако го направи, цялата картонена кула ще рухне.

Чарли, помисли си той и се напрегна да издържи.

- Хаваите са далече от Вирджиния, капитан Холистър. Ще каца ли самолетът да зарежда с гориво?

-Да.

- Знаеш ли къде?



- Не - отвърна ведро Кап, а на Анди му идеше да го цапне по окото.

- Когато говориш с... - Как му беше името? Той неистово зарови из уморения си, наранен мозък и си го спомни. - Когато говориш с Пък, разбери къде ще зарежда самолетът.

- Да, добре.

- Просто го вмъкни естествено в разговора.

- Да, ще разбера къде смята да зарежда, като го вмъкна естествено в нашия разговор - той погледна към Анди със замислен, замечтан поглед и Анди се зачуди дали този човек е дал заповедта за убийството на Вики. Изпита внезапен порив да го накара да даде газ и да се насочи към приближаващата се мостова подпора. Само да не беше Чарли. Чарли! - натякна съзнанието му. Продължавай заради Чарли. - Казах ли ти, че Пък сече топката? - с нежност попита Кап.

- Да. - Мисли! Мисли, дявол да го вземе! Най-вероятно ще е някъде близо до Чикаго или Лос Анджелес. Но не на гражданско летище като О'Хеър или Ел Ей Интернешънъл. Самолетът ще зареди във военновъздушна база. Това само по себе си не е пречка за неговия накъсан план - едно от малкото неща, които не бяха пречка, - стига предварително да научи къде.

- Трябва да тръгнем в три следобед - нареди Анди.

- Три.


- Ти ще се погрижиш този Джон Рейнбърд да бъде някъде другаде.

- Да го пратя някъде ли? - попита Кап с надежда и Анди с потръпване разбра, че Кап го е страх от Рейнбърд... доста силно го е страх.

- Да. Няма значение къде.

- Сан Диего?

- Добре.

Сега. Последен ход. Трябва да го направи и толкова; високо отпред зелена светлоотражателна табела показваше разклонението за Лонгмънт. Анди бръкна в джоба на панталона си и извади сгънато листче. За момента го задържа в скута си, стиснал го с два пръста.

- Ще кажеш на двамата от Арсенала, които идват с нас до Хаваите, да ни чакат във военновъздушната база. Те трябва да ни посрещнат на Андрюс. Ние с теб ще отидем дотам така, както сме сега.

- Да.


Анди си пое дълбоко дъх.

- Но дъщеря ми ще бъде с нас.

- Тя ли? - За първи път Кап показа истинско вълнение. - Тя? Но тя е опасна! Тя не може... ние не можем...

- Тя не беше опасна, докато твоите хора не започнаха да си играят с нея - грубо му викна Анди. - Сега идва с нас и ти повече няма да ми противоречиш, ясно ли ти е?

Този път колата кривна по-определено и Кап простена.

- Тя идва с нас - съгласи се той. - Повече няма да ти противореча. Боли. Боли.

Но не толкова, колкото ме боли мен!

Сега гласът му сякаш идваше от много далече, през просмуканата с кръв мрежа от болка, която все по-силно се стягаше около мозъка му.

- Ще й дадеш това - поръча Анди и подаде на Кап сгънатата бележка. - Дай й го днес, но внимателно, така че никой нищо да не заподозре.

Кап пъхна бележката във вътрешния си джоб. Вече се приближаваха до Арсенала; от лявата им страна се нижеше двойната електрифицирана ограда. Край тях проблясваха, горе-долу на всеки петдесет метра, предупредителни знаци.

- Повтори основните точки - заповяда Анди.

Кап заговори бързо и сбито - като човек, трениран да запаметява още в младежките си години във Военната академия:

- Ще ти уредя да тръгнеш за Хаваите с военен транспортен самолет в сряда вместо в събота. Аз идвам с тебе; дъщеря ти също ще ни придружава. Двамата агенти на Арсенала ще ни посрещнат на Андрюс. Аз ще разбера от Пък къде зарежда самолетът. Ще го направя, като му се обадя, за да променя датата на полета. Трябва да дам бележка на дъщеря ти. Ще й я дам, след като свърша разговора си с Пък, и ще го направя по начин, който да не събуди никакви нередни подозрения. И ще уредя Джон Рейнбърд да е в Сан Диего следващата сряда. Мисля, че това е в общи линии.

- Да. Това е.

Анди се облегна назад и затвори очи. Из главата му, подобно на духани от силен вятър сламки, безцелно прелитаха разбъркани фрагменти от минало и настояще. Дали наистина има някакъв шанс да успее, или само осигурява смъртта и на двама им? Те вече знаеха какво може да прави Чарли; би трябвало да имат непосредствен опит. Ако нещо потръгне не както трябва, ще завършат пътуването си в товарното отделение на този военен самолет. В два ковчега.

Кап спря на пропуска, свали прозореца и подаде пластмасова карта, която мъжът на пост плъзна в компютърен терминал.

- Продължавайте, сър - каза той.

Кап продължи.

- Последно, капитан Холистър. Ти ще забравиш всичко за нашия разговор. Ще извършиш всяко едно от нещата, които обсъдихме, съвършено спонтанно. Няма да ги споделяш с никого.

- Добре.


Анди кимна. Не беше добре, но трябваше да свърши работа. Рискът за пораждане на ехо у Кап беше извънредно голям, защото бе принуден да го тласка ужасно силно, както и да му дава инструкции, напълно противоречащи на волята му. Той имаше възможността да доведе всичко до благополучен край заради положението си тук. Но можеше и да не успее. Ала в момента Анди беше твърде уморен и с прекалено силно главоболие, за да го е грижа особено.

Той едва смогна да излезе от колата: Кап трябваше да го хване за ръката, за да го подкрепи. Неясно осъзна, че ситният, студен дъждец приятно освежава лицето му.

Двамата мъже от бискейна го гледаха с израз на студено отвращение. Единият беше Дон Джулс. Джулс носеше синя фанелка с надпис "Олимпийски гуляйджийски отбор на САЩ".

Хубаво погледайте наркоманизирания дебелак, помисли си уморено Анди. Отново беше готов да заплаче и дъхът започна да запира в гърлото му. Хубаво го погледайте сега, защото, ако този път дебелакът се измъкне, той възнамерява да изтрие от лицето на земята цялата тази загнила помийна яма.

- Хайде, хайде - потупа го по рамото Кап с покровителствено и повърхностно съчувствие.

Ти само си свърши работата, помисли си Анди, като сдържаше сълзите си: няма пак да плаче пред тях, пред никого вече. Само си свърши работата, кучи сине.

6

Олюлявайки се, Анди стигна до леглото в апартамента си, без да знае как, и заспа. Следващите шест часа лежа като мъртъв, докато през микроскопичното спукване в мозъка му се процеждаше кръв и известно количество мозъчни клетки побеляваха и умираха.



Когато се събуди, беше десет часът вечерта. Главоболието още вилнееше. Ръцете му посегнаха към лицето. Безчувствените места - под лявото око, на лявата скула и едно точно под челюстта - бяха отново там. Този път по-големи.

"Няма да мога да тласкам още дълго, без да се убия" - помисли си той и знаеше, че е така. Но ще издържи достатъчно дълго, за да види делото си завършено, да даде на Чарли нейния шанс, ако му е възможно.. Някак си ще издържи дотолкова.

Той отиде в банята и изпи чаша вода. После пак си легна и след много време сънят се завърна. Последната му мисъл, преди да заспи, беше, че Чарли вече трябва да е прочела бележката му.

7

Кап Холистър изкара страшно натоварен ден след завръщането си от погребението на Хърм Пайнчът. Едва се настани в кабинета си, и секретарката му донесе вътрешноведомствена бележка с надпис "спешно". От Пат Хокстетър. Кап й каза да го свърже по телефона с Вик Пъкъридж и се облегна, за да прочете бележката. Трябва по-често да излизам, помисли си той; това освежава мозъка. По пътя за насам му бе хрумнало, че действително няма никакъв смисъл да чака цяла седмица, за да изпрати Макджий в Мауи; още в сряда щеше да е къде по-добре.



После бележката грабна цялото му внимание.

Тя беше на километри от обичайния хладен и доста бароков стил на Хокстетър: всъщност бе написана в почти истерична, яростна проза и Кап се усмихна при мисълта, че хлапето, изглежда, наистина му бе изкарало акъла. И то здравата.

Всичко се свеждаше до факта, че Чарли се бе запънала. Случило се бе по-скоро, отколкото бяха очаквали, и нищо повече. Може би - не, вероятно - дори по-скоро, отколкото бе очаквал и Рейнбърд. Е, ще оставят нещата да поотлежат някой и друг ден и тогава... тогава...

Нишката на мисълта му се прекъсна. Очите му приеха блуждаещ, леко изненадан израз. В мислите си видя как един стик за голф - петица, с метална глава - изсвистява и здравата удря топка "Сполдинг". Чу онзи тих, свирещ звук фиууу. След това топката излетя високо, бялвайки се в синьото небе. Но тя сечеше... сечеше...

Челото му се проясни. За какво бе мислил? Нямаше навика да се отплесва по този начин. Чарли се бе запънала - да, това беше. Е, добре. Не е нещо чак толкова страшно. Ще я оставят за малко на мира, до края на седмицата може би, и тогава ще използват Рейнбърд. Тя ще се съгласи доста да им попали, за да го предпази от неприятности.

Ръката му се пъхна в джоба и напипа сгънатото листче. В съзнанието му отново прозвуча тихия свирещ звук на стика за голф: той сякаш отекна в кабинета. Но вече не беше "фиууу", а някакво тихо "ссссс", почти като... съскане на змия. Противно. Винаги бе намирал змиите за противни още от най-ранно детство.

С усилие изтика от главата си всички тези глупости за змии и стикове за голф. Май погребението го беше разстроило повече, отколкото си даваше сметка.

Секретарската уредба изжужа и момичето му съобщи, че Пък е на линия едно. Кап вдигна телефона и след няколко празни приказки попита Пък дали ще го затрудни, ако решат да изтеглят пътуването до Мауи от събота за сряда. Пък провери и заяви, че не вижда абсолютно никакъв проблем.

- Да кажем, около три следобед?

- Дадено - съгласи се Пък. - Само не го издърпвай по-рано, да не попаднем в навалицата. Това място започва да става по-лошо от магистрала в натоварените часове.

- Няма, окончателно е - обеща Кап. - Но има още нещо: и аз идвам. Няма да се раздрънкаш, нали?

Пък избухна в сърдечен, баритонов смях.

- Малко слънце, забавления и полички от листа, а?

- Защо не? - възкликна Кап. - Придружавам ценен товар. Смятам, че мога да го докажа и пред сенатска комисия, ако се наложи. Пък и не съм ползвал истинска отпуска от 1973-а. А пустите му араби с техния петрол и тогава ми изпортиха последната седмица.

- Ще си трая, бъди спокоен. Мислиш ли да поиграеш малко голф, докато си там? Зная поне две страхотни игрища в Мауи.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   23   24   25   26   27   28   29   30   ...   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет