Стивън Кинг Подпалвачката



бет26/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
1   ...   22   23   24   25   26   27   28   29   ...   34

Анди се опита да вникне в чутото. Водеше ли то в желаната от него посока? Не можеше да прецени, а времето беше малко. Чувстваше се като най-глупавото и бавно дете в надпреварата за великденското яйце. Той реши да продължи още мъничко по тази следа.

- Защо нямахте продукция?

- Не е останала никаква способност за хипнотично внушение в Макджий. Окончателно е свършен. Всички са единодушни по този въпрос. Момиченцето не иска да пали. Казва, че няма да пали, каквото и да става. Хората говорят, че съм се побъркал на тема "Серия шест". Зарязват ме - Кап се ухили. - Но вече всичко е наред. Дори Рейнбърд го признава.

Анди поднови тласъка и лека болка запулсира в челото му.

- Защо е наред?

- Три опита досега. Хокстетър е в екстаз. Вчера тя запали парче стоманен лист. Точкова температура над десет хиляди градуса за четири секунди, твърди Хокстетър.

Шокът усили главоболието му и му стана по-трудно да се справя с бесния водовъртеж от мисли. Чарли пали? Какво са й направили? Какво, за Бога?

Анди отвори уста да попита, но секретарската уредба изжужа и от стряскането тласна много по-силно, отколкото трябваше. За миг изпрати към Кап почти всичко, с което разполагаше. Той потрепери целият, като шибнат с електрически остен, издаде тих задавен звук и руменото му лице побеля. Главоболието на Анди направи гигантски скок и той безполезно се предупреди да внимава - нямаше да е от голяма полза за Чарли, ако получи удар в кабинета на този човек.

- Не прави това - изхленчи Кап. - Боли...

- Кажи им никакви разговори през следващите десет минути - заповяда Анди. Някъде черният кон риташе по вратата на конюшнята си и искаше да излезе, искаше да тича на воля. Усети как по бузите му потича лепкава пот.

Секретарската уредба изжужа повторно. Кап се наклони и натисна бутона. Лицето му се бе състарило с петнайсет години.

- Кап, тук е помощникът на сенатор Томпсън с изчисленията по "Проект скок", за които беше помолил.

- Никакви разговори през следващите десет минути - заяви Кап и изключи.

Анди седеше, потънал в пот. Дали това ще ги задържи? Или ще подушат нещо гнило? Няма значение. Както имаше навик да вика Уили Ломан: пожар, пожар в гората. Господи, какво се е размислил за Уили Ломан? Сигурно полудява. Черният кон скоро ще излезе и Ломан ще може да го поязди. Той едва не се изкикоти.

- Чарли е палила?

- Да.


- Как я накарахте?

- Морков и пръчка. Идея на Рейнбърд. За първите два опита излезе на разходка. Сега получи разрешение да язди коня. Рейнбърд смята, че с това ще изкара още две седмици. - И той повтори: - Хокстетър е в екстаз.

- Кой е този Рейнбърд? - попита Анди, без да подозира, че току-що е задал ключовия въпрос.

Кап говори на кратки изблици през следващите пет минути. Той разказа на Анди, че Рейнбърд е наемен убиец на Арсенала, ранен ужасно във Виетнам и загубил там едното си око (едноокият пират от моя сън, вцепенено си помисли Анди). Разказа му, че Рейнбърд е оглавявал операцията на Арсенала, довела до залавянето им при езерото Ташмор. Разказа му и за късото съединение и за вдъхновението, осенило Рейнбърд, как да накарат Чарли да пали за опитите им. Накрая му разкри, че наградата на Рейнбърд за всичко това ще бъде животът на Чарли, когато кълбото от измами се развие докрай. Той говореше безизразно за тези неща и все пак някак припряно. После млъкна.

Анди слушаше с нарастваща ярост и ужас. Когато рецитацията на Кап завърши, той целият трепереше. Чарли, изплака наум. О, Чарли, Чарли!

Десетте минути почти бяха минали, а трябваше да узнае толкова много неща. Двамата поседяха мълчаливо около четирийсет секунди: външен наблюдател би могъл да ги вземе за толкова близки стари приятели, че вече нямат нужда да си говорят, за да се разбират. Анди трескаво мислеше.

- Капитан Холистър - започна той.

- Да?


- Кога е погребението на Пайнчът?

- Вдругиден - спокойно отвърна Кап.

- Отиваме. Ти и аз. Ясно ли е?

- Да, ясно. Отиваме на погребението на Пайнчът.

- Аз съм помолил да отидем. Не съм издържал и съм се разплакал, като съм чул, че е мъртъв.

- Да, ти не издържа и се разплака.

- Много съм се разстроил.

- Да, разстрои се.

- Ще отидем с личната ти кола, само ние двамата. Пред и зад нас може да има коли с хора на Арсенала, както и мотоциклети от двете страни, ако такава е стандартната процедура, но ние ще бъдем сами. Ясно ли е?

- О, да. Съвършено ясно. Само ние двамата.

- И ще проведем един хубав разговор. Това също ли е ясно?

- Да, един хубав разговор.

- Колата ти подслушва ли се?

- Не.


Анди започна отново да тласка, в серия от леки потупвания. При всяко Кап леко се дръпваше и Анди знаеше, че има огромна вероятност да предизвика ехо така, но се налагаше да го прави.

- Ще поговорим за това къде държите Чарли. Ще поговорим за някакъв начин да създадем тук пълна бъркотия, без да се заключват всички врати, както стана при аварията в електрозахранването. И ще поговорим за някакъв начин, по който Чарли и аз да можем да се махнем оттук. Ясно ли е?

- Не е предвидено да бягате - опъна се Кап с детинско раздразнение. - Това го няма в сценария.

- Вече го има - натърти Анди и пак тласна.

- Ооох! - изхленчи Кап.

- Ясно ли е?

- Да, ясно, недей, недей така, боли!

- Този Хокстетър... ще задава ли въпроси по повод идването ми на погребението?

- Не. Хокстетър е изцяло погълнат от момиченцето. Не може да мисли за нищо друго напоследък.

- Добре. - Изобщо не беше добре. Отчайващо беше. - Последно, капитан Холистър. Ти ще забравиш, че сме водили този малък разговор.

- Да, ще го забравя напълно.

Черният кон беше на свобода. Той започваше своя бяг. "Изведете ме оттук - помисли през мъгла Анди. - Изведете ме оттук, конят е на свобода и пожарът е почнал в гората." Главоболието го заливаше с мъчителни приливи от пулсираща болка.

- Всичко, което ти казах, ще изникне в съзнанието ти естествено, като твоя собствена идея.

- Да.


Анди погледна към бюрото на Кап и видя там една кутия със салфетки. Издърпа една и взе леко да попива очите си. Не плачеше, а очите му сълзяха от главоболието, но това щеше да свърши достатъчно добра работа.

- Вече съм готов да тръгвам - обърна се той към Кап.

И се отпусна. Кап отново зарея празен поглед към елшите. Малко по малко лицето му се съживи и той се обърна към Анди, който леко попиваше очите си и подсмърчаше. Не беше необходимо да се преструва.

- Как се чувстваш сега, Анди?

- Малко по-добре. Но... сам разбирате... да чуя такова нещо...

- Да, ти се разстрои много. Искаш ли да пийнеш кафе или нещо друго?

- Не, благодаря. Бих искал да се върна в апартамента си, ако може.

- Разбира се. Ще те изпратя.

- Благодаря.

22

Двамата мъже, придружили го до кабинета, гледаха към Анди с колебливо подозрение - салфетката, зачервените сълзящи очи, бащинската ръка на Кап около раменете. Доста подобно изражение се появи и в очите на секретарката.



- Той не издържа и се разплака, като чу, че Пайнчът е мъртъв - тихо обясни Кап. - Много се разстрои. Смятам да му уредя да дойде с мен на погребението на Хърман. Искаш ли, Анди?

- Да. Моля ви. Ако е възможно да се уреди. Горкият доктор Пайнчът!

И неочаквано избухна в истински плач. Двамата мъже го поведоха покрай объркания и смутен помощник на сенатора Томпсън, който държеше в ръце няколко подвързани в синьо папки. Те изведоха Анди, все още хлипащ, подхванали го под лактите. И двамата излъчваха отвращение, много сходно с онова на Кап - отвращение от този тлъст наркоман, до такава степен изгубил всякакво чувство за реалност и контрол над емоциите си, че лееше сълзи за тъмничаря си.

Сълзите на Анди бяха истински... но Чарли беше тази, за която ги проливаше.

23

Джон винаги яздеше с нея, но в сънищата си Чарли беше сама. Главният коняр, Питър Драбъл, я бе екипирал с малко, елегантно английско седло, но в сънищата си тя седеше върху голия конски гръб. С Джон се разхождаха по алеите за езда, които се виеха през земите на Арсенала, влизаха и излизаха от минигоричката с калифорнийски захарни ели и заобикаляха езерцето с патиците, като никога не се движеха по-бързо от лек тръст, но в сънищата си тя галопираше с Некромант през истинска гора все по-бързо и по-бързо; устремно препускаше по някаква горска пътека, през дантелените клони отгоре се процеждаше зелена светлина и косата й струеше зад нея като ручей. Чарли усещаше как мускулите на Некромант се свиват и отпускат под копринената му кожа; тя яздеше с вплетени в гривата му пръсти и шепнеше в ухото му да тича по-бързо... по-бързо... по-бързо.



Некромант откликваше. Копитата му ечаха. Пътеката под тези сплетени зелени дървета представляваше тунел и отнякъде иззад нея се носеше слабо пращене и

(пожар в гората)

кълбета пушек. Имаше пожар, пожар, който тя бе запалила, но не чувстваше никаква вина - само оживление. Те можеха да избягат. Некромант можеше да отиде навсякъде, да направи всичко. Щяха да излязат от горския тунел. Долавяше светлината пред тях.

- По-бързо. По-бързо.

Оживлението. Свободата. Вече не беше сигурна къде свършват бедрата й и къде започват хълбоците на Некромант. Те се бяха слели в едно, споени като металите, които стапяше със силата си, когато правеше опитите им. Пред тях изникна огромно препятствие от повалени бели дървета, подобни на непроходима грамада от кости. Обезумяла от шеметна радост, тя леко срита Некромант с босите си пети и почувства как хълбоците му се стягат.

Те го прескочиха, полетели във въздуха за момент. Главата й беше отметната; ръцете й стискаха конската грива и Чарли пищеше - не от страх, а защото, ако не извикаше, ако сподавеше писъка си, можеше да експлодира. Свободни, свободни, свободни... обичам те, Некромант!

Лесно преодоляха препятствието от повалени дървета, но сега миризмата на пушек стана по-остра, по-определена, зад тях се чуваше пукане и едва когато една искра се спусна в спирала и преди да изгасне, бързо жилна плътта й като коприва, тя осъзна, че е гола. Гола и

(пожар, пожар в гората)

свободна, неокована, волна - тя и Некромант бягат към светлината.

- По-бързо - прошепна тя. - По-бързо, моля те!

По някакъв начин огромният черен жребец препусна дори още по-бързо. Вятърът с гръм нахлуваше в ушите на Чарли. Не беше необходимо да диша; въздухът се изливаше в гърлото й през полуотворената уста. Между старите дървета се промъкваха слънчеви лъчи в прашни снопове с цвят на старинна мед.

А отпред беше светлината - краят на гората, откритото пространство, където тя и Некромант щяха да тичат вечно. Пожарът остана зад тях, омразната миризма на пушек, чувството за страх. Отпред беше слънцето и тя щеше да язди Некромант по целия път до морето, където вероятно ще намери баща си и двамата ще се прехранват с риболов, ще вадят мрежи, пълни с искрящи, хлъзгави риби.

- По-бързо! - извика победоносно тя. - Оо, Некромант, тичай по-бързо, тичай по-бързо, тичай...

И в този момент в разширяващия се тунел от светлина, където дърветата свършваха, силуетът пристъпи и закри светлината и пътя навън. Отначало, както винаги в този сън, тя си помисли, че това е баща й, беше сигурна, че е баща й, и радостта й стана почти болезнена, преди внезапно да се превърне в пълен ужас.

Едва й остана време да осъзнае факта, че мъжът е прекалено едър, прекалено висок - и все пак някак познат, ужасно познат, дори като силует, - преди Некромант да се изправи на задните си крака с писък.

Могат ли конете да пищят? Не знаех, че могат да пищят...

С изплъзващи се бедра, тя се помъчи да се задържи, докато копитата му риеха въздуха и той не пищеше, а цвилеше, но то бе писък и някъде зад нея се чуха други изцвилвания като писъци, о, мили Боже, помисли си тя, там има коне, има коне, а в гората вилнее пожар...

Отпред онзи силует, онова ужасно очертание продължаваше да закрива светлината. Сега то започна да се приближава към нея; тя бе паднала върху пътеката и Некромант нежно докосваше с муцуна голия й корем.

- Не закачай коня ми! - изкрещя тя на приближаващия се силует, сънувания баща, който не й беше баща. - Не закачай конете. О, моля те, не закачай конете!

Но фигурата се приближаваше, изваждаше пистолет... и в този миг се събуждаше, понякога с писък, понякога само обляна в студена пот, със съзнанието, че е сънувала нещо лошо, но без да си спомня нищо друго, освен шеметното устремно препускане по горската пътека и миризмата от пожара... както и болезненото усещане за измяна...

И през същия ден в конюшнята тя докосваше Некромант или пък допираше буза до топлата му шия, чувствайки страх, който не знаеше как да нарече.

КРАЙ НА ИГРАТА

1

Тази стая беше по-голяма.



До миналата седмица всъщност тя представляваше параклиса на Арсенала за непринадлежащите към никое вероизповедание. Скоростта, с която се придвижваха нещата, можеше да се долови по скоростта и леснината, с които Кап се съгласяваше с исканията на Хокстетър. Нов параклис - не само някаква мизерна стаичка, а истински параклис - щеше да се построи в източния край на терена. Междувременно останалите опити с Чарли Макджий щяха да се провеждат тук.

Изхвърлиха евтината ламперия и църковните пейки. Изолираха пода и стените с азбестова вата, която приличаше на стоманена вълна, и ги покриха със закалени стоманени листове. Мястото, заемано преди от олтара и главния кораб, го преградиха. Инсталираха мониторните устройства на Хокстетър и компютърен терминал. Направиха всичко това за една-единствена седмица; бяха започнали работата само четири дни преди Хърман Пайнчът да завърши живота си по такъв страховит начин.

Сега, в два часа следобед в един от първите дни на октомври, посред дългата стая се издигаше стена от сгуробетонови блокчета. Вдясно от нея имаше огромен резервоар за вода. В този резервоар, дълбок два метра, беше струпан над един тон лед. Пред него стоеше Чарли Макджий, мъничка и спретната в синьо дънково яке и чорапки на червено и черно райе. Руси миши опашчици, вързани с малки черни кадифени панделки, падаха върху раменете й.

- Хайде, Чарли - разнесе се гласът на Хокстетър от уредбата. Както и всичко останало, уредбата беше инсталирана набързо и имаше тенекиен звук. - Започвай, когато си готова.

Камерите снимаха всичко в естествени цветове. В тези филми момиченцето само леко навеждаше глава и няколко секунди не се случваше нищо. В лявата част на филма се виждаше електронен показател на температурата. Съвсем внезапно той започваше да расте от двайсет и един към двайсет и шест и до трийсет и два градуса. След това цифрите се втурваха така бързо нагоре, че представляваха само променлива червеникава мъгла; електронната температурна сонда бе поместена в центъра на стената от сгуробетон.

Тогава филмът се превключваше на бавна скорост: това бе единственият начин да се улови цялото действие. За мъжете, наблюдаващи през илюминаторите от оловно стъкло, всичко ставаше със скоростта на изстрел.

При максимално забавена скорост сгуробетоновата стена започваше да пуши; малки парченца хоросан и бетон плавно се разхвърчаваха като пуканки. Хоросанът между блокчетата потичаше като топла меласа. Тогава започваха да се рушат тухлите, от центъра - навън. Дъжд от парченца, след това експлодиралите от горещината блокчета са обгърнати от облаци. Електронният топлинен сензор, вграден в центъра на тази стена, замръзваше на показание над три хиляди и осемстотин градуса. Той замръзва не защото температурата е спряла да се покачва, а защото самият сензор е разрушен.

По стените на стаята за опити, била доскоро параклис, бяха монтирани осем огромни климатични инсталации "Келвинатор" и всичките работеха с пълна мощност, всички помпаха вътре мразовит въздух. И осемте се задействаха веднага, щом общата температура на стаята надхвърлеше трийсет и пет градуса. Чарли бе станала много добра в насочването на потока от топлина в една-единствена точка, но както знае всеки, който някога си е горил ръката с парещата дръжка на тиган, дори така наречените лоши проводници могат да провеждат топлина... ако има достатъчно топлина за провеждане.

Осемте "Келвинатор"-а заедно би трябвало да свалят температурата в опитната стая до девет градуса по Целзий, плюс, минус два градуса. Вместо това записите показваха, че покачването продължава до трийсет и осем градуса, после до четирийсет и накрая до четирийсет и един. Но цялата пот, която се стичаше по лицата на наблюдателите, не се дължеше само на горещината.

Сега дори и най-бавната скорост не даваше представа какво точно ставаше, но едно бе ясно: сгуробетоновите блокчета, неспирно експлодиращи във всички посоки, без съмнение горяха; горяха с оживлението на вестници в камина. Разбира се, в учебниците до осми клас пише, че всичко гори, ако е достатъчно горещо. Но едно е да четеш такава информация и съвсем друго - да видиш как гори със сини и жълти пламъци сгуробетоново блокче.

После всичко изчезваше сред шеметно разлетели се, разпадащи се частици, докато цялата стена се превърнеше в пара. Момиченцето леко се извръщаше с бавно движение и миг по-късно спокойната повърхност на ледената вода в резервоара завираше и закипяваше. Температурата в стаята, достигнала до четирийсет и четири градуса (въпреки осемте климатични инсталации жегата е като по лятно пладне в Долината на смъртта), започва да спада.

Смъртта с косата ряпа да яде.

2

ВЪТРЕШНОВЕДОМСТВЕНА



БЕЛЕЖКА

От Брадфорд Хаук

До Патрик Хокстетър

Дата 2 октомври

Относно Телемерия,

последен опит с Ч. Макджий (4)

Пат... гледах филмите вече четири пъти и все още не мога да повярвам, че не са някакъв номер със специални ефекти. Няколко спонтанни съвета: стигнеш ли пред сенатската комисия, която ще решава финансирането на "Серия шест" и подновяването на опитите, докарай вода от девет кладенеца и не само си вържи гащите, ами ги бронирай! Човек по природа е недоверчив, а онези хора ще имат трудната задача, гледайки тези филми да повярват, че те не са пълна измишльотина.

По въпроса: резултатите са изпратени по специален човек и тази бележка ще ги изпревари с не повече от два или три часа. Ти можеш да ги изчетеш сам от край до край, но тук накратко ще обобщя заключенията ни. Крайните ни заключения могат да се обобщят с четири думи: видяхме се в чудо. Този път тя беше овързана с проводници като космонавт по време на полет. Обърни внимание:

1. Кръвно налягане в нормалните параметри за дете на осем години и почти не мръдва, когато онази стена избухва като бомбата в Хирошима.

2. Отчетени са ненормално високи алфа-вълни: това, което бихме нарекли неин "цикъл на въображението", е добре оформено. Може и да се съгласиш с Клапър и мен, че вълните са доста високи, дори ако се допусне известна "контролируема сръчност на въображението" (тази префърцунена фраза е на Клапър, а не моя). Би могло да се каже, че тя започва да се владее и успява с по-голяма прецизност да управлява способността. Практиката, както казват, води до съвършенство. А може и това да не означава абсолютно нищо.

3. Цялата метаболична телеметрия е в нормалните параметри - нищо странно или не на място. Сякаш чете хубава книга или пише съчинение, а не създава това, което ти твърдиш, че трябва да е било над шестнайсет хиляди градуса точкова температура. За мен най-очароващата (и разстройваща) информация идва от теста на Бийл-Сърл. Почти безкалорийно горене! В случай, че си забравил физиката - професионална деформация при вас, психиатрите - една калория не е нищо друго, освен единица топлина. По точно: количеството топлина необходимо, за да се вдигне температурата на един грам вода с една десета от градуса. По време на онова малко представленийце тя изгори около двайсет и пет калории, колкото бихме изгорили ние, ако клекнем пет-шест пъти или обиколим два пъти сградата. Но калориите са мярка за топлина, проклети да са, топлина, и онова, което тя създава, също е топлина... или не го създава? Дали то идва от нея или през нея? И ако е последното, откъде идва? Проумей го и Нобеловата награда ще е в джоба ти! Ще ти кажа следното: ако нашата серия от опити е така ограничена, както твърдиш, аз определено смятам, че никога няма да го открием.

Последното: Сигурен ли си, че искаш да продължиш тези опити? Напоследък на мен ми стига само да се сетя за това хлапе, за да се почувствам много неспокоен. Започвам да си мисля за неща като звезди пулсари, частици неутрино, черни дупки и Бог знае още какво. В тази вселена има свободни сили, за които ние още нищо не подозираме, а други можем да наблюдаваме само от милиони светлинни години разстояние... и с облекчение да си поемаме дъх. Последния път, докато гледах онзи филм, започнах да си представям момиченцето като пукнатина - пролука, ако предпочиташ - в самата топилня на сътворението. Зная как звучи, но чувствам, че няма да съм ясен, ако не го добавя. Да ми прости Господ, макар че имам три свои дъщери, лично аз бих си отдъхнал, ако тя бъде неутрализирана.

Щом е способна да произведе шестнайсет хиляди градуса точкова температура, без дори да се напрегне, помислял ли си какво може да се случи, ако наистина съсредоточи усилията си?

Брад


3

- Искам да видя баща си - заяви Чарли, щом Хокстетър влезе. Тя имаше блед и изморен вид. Бе сменила якето с една стара нощница и косата й падаше свободно върху раменете.

- Чарли - започна той, но всичко, с което бе смятал да продължи, ненадейно изчезна. Той сериозно се разтревожи от бележката на Брад Хаук и от подкрепящите я телеметрични резултати. Фактът, че Брад се бе решил да напише черно на бяло онези два последни абзаца, говореше много и подсказваше още повече.

Самият Хокстетър се страхуваше. Едновременно със заповедта - параклисът да се превърне в стая за опити - Кап бе наредил да се инсталират и повече климатични инсталации около апартамента на Чарли - не осем, а двайсет. До този момент бяха само шест, но след опит номер четири Хокстетър пет пари не даваше дали ги има, или не. Той смяташе, че могат да сложат и двеста от проклетите инсталации, без да попречат на силата й. Въпросът вече не беше дали тя може, или не да убие себе си; въпросът беше дали може, или не да унищожи целия комплекс на Арсенала, ако пожелае - а може би и цяла източна Вирджиния в добавка. Хокстетър вече беше на мнение, че би могла. А последната брънка от тази верига на разсъждения беше дори още по-страшна: сега Джон Рейнбърд единствен умее да я контролира. А той е откачен.

- Искам да видя баща си - повтори тя.

Баща й беше на погребението на бедния Хърман Пайнчът. Той придружаваше шествието заедно с Кап, по негова молба. Дори смъртта на Пайнчът, така несвързана с нещата, които ставаха тук, изглежда, хвърляше своя зловеща сянка върху мислите на Хокстетър.

- Ами сигурно ще може да се уреди - започна предпазливо Хокстетър, - ако ни покажеш още малко...

- Показала съм ви достатъчно - отсече Чарли. - Искам да видя татко.

Долната й устна трепереше, очите й плуваха в сълзи.

- Твоят чистач, онзи индианец, каза, че тази сутрин след опита не си искала да излезеш да пояздиш коня си. Изглеждаше разтревожен за теб.

- Този кон не е мой - възрази Чарли дрезгаво. - Нищо тук не е мое. Нищо освен татко и аз... искам... да... го видя! - кресна сърдито тя през сълзи.

- Недей да се вълнуваш, Чарли - зауспокоява я Хокстетър, внезапно изплашен. Взе ли изведнъж да става по-горещо, или просто си въобразяваше? - Само... само не се вълнувай.

Рейнбърд. Това би трябвало да го свърши Рейнбърд, проклятие.

- Изслушай ме, Чарли - той се усмихна с широка, приятелска усмивка. - Искаш ли да отидеш до "Седем флага над Джорджия"? Това е направо най-хубавият увеселителен парк в целия Юг, с изключение единствено на Дисниленд може би. Ще наемем целия парк за един ден само за теб. Ще можеш да се возиш на виенското колело, да влизаш в ловджийската къщичка, въртележката...

- Не искам да ходя в никакъв увеселителен парк, искам да видя татко. И смятам да го направя. Надявам се, че ме чувате, защото смятам да го направя!

Беше по-горещо.

- Ти се изпоти - отбеляза Чарли.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   22   23   24   25   26   27   28   29   ...   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет