Стивън Кинг Подпалвачката



бет6/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34

Той затвори очи и върху тъмното поле зад клепачите му се отпечата запетаята на кървавото петно и безмислицата COR OSUM.

- Да, хубаво е - продължи Куинси, сякаш Анди се бе съгласил. - Иначе може да ги сложат в две малки стаички, за да поработят пълноценно за свободата и сигурността на двеста и двайсет милиона американци.

- Хубаво е - потвърди Анди.

- На онези дванайсетте - добави Куинси - може да са им дали опиат, който не е добре проучен. Може някой - като доктор Перко - преднамерено да ги е заблудил. А може да си е мислел, че ги заблуждава, а други преднамерено да са го поощрявали. Това няма значение.

- Да.


- Та този опиат може би лекичко е променил хромозомите им. А може и много да ги е променил. Кой знае. И може двама от тях да са се оженили и да са решили да имат дете, и може би детето е взело нещо повече от нейните очи и неговата уста. Дали те не биха се заинтересували от такова дете?

- Обзалагам се, че биха - Анди вече бе изплашен до такава степен, че му беше трудно да говори. Решил бе да не казва на Вики за разговора с Куинси.

- Все едно да си хапнеш лимон, което е приятно, или пък печени целувки, което също е приятно, но ако ги смесиш, се получава... съвсем ново вкусово усещане. Обзалагам се, че те ще искат да проверят на какво е способно това дете. Ще го вземат и ще го поставят в една малка стаичка, за да видят дали то няма да спаси демокрацията в света. Нямам какво повече да ти кажа, стари приятелю, освен... пази се.

24

Гласове в обитавана от духове стая.



Пази се.

Той обърна глава върху мотелската възглавница и погледна към Чарли, която спеше дълбоко. Чарли, детето ми, какво да правим? Къде да се денем, та да ни оставят на мира? Как ще свърши всичко това?

Не можеше да отговори на нито един от тези въпроси.

Най-после заспа, а недалеч една зелена кола кръстосваше мрака, все още с надеждата да открие едър, широкоплещест мъж с кадифено яке и малко русо момиченце с червено клинче и зелена блузка.

 

ЛОНГМЪНТ, ВИРДЖИНИЯ: АРСЕНАЛА



1

Две красиви южняшки плантаторски къщи се издигаха една срещу друга от двете страни на просторна неравна морава, опасана с грациозно виещи се велосипедни пътечки и двупосочна чакълена алея, водеща към главния път оттатък хълма. Отстрани на едната къща се намираше голям хамбар, боядисан в ярко червено с безупречни бели шарки. Близо до другата имаше дълга конюшня, също оцветена в красиво червено с бели шарки. Тук се отглеждаха някои от най-добрите коне на Юга. Между хамбара и конюшнята широко плитко езерце с патици спокойно отразяваше небето.

Първоначалните притежатели на тези две къщи намерили смъртта си в Гражданската война през 1861-а, а после всички оцелели представители и на двата рода постепенно измрели. През 1954-а именията били обединени в един парцел на правителствена собственост. Това беше главната квартира на Арсенала.

В девет и десет в слънчевото октомврийско утро на другия ден, след като Анди и Чарли потеглиха с такси от Ню Йорк към Олбъни, възрастен мъж, с добродушни, искрящи очи и вълнено английско шофьорско кепе на главата, караше велосипед към едната от къщите. Беше минал през пропуска зад предното хълмче, където компютърна система одобри отпечатъка от палеца му. Пропускът се помещаваше между две огради с бодлива тел. По външната, по-висока от човешки бой, на всеки двайсет метра бяха окачени табели с надпис: ВНИМАНИЕ! ПРАВИТЕЛСТВЕНА СОБСТВЕНОСТ! ПРЕЗ ТАЗИ МРЕЖА МИНАВА СЛАБ ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ТОК! През деня токът наистина беше слаб. Но през нощта местният генератор го повишаваше до смъртоносен волтаж и всяка сутрин група от петима пазачи обикаляше с малки електрически колички и събираше препечените зайци, къртици, мармоти, тук-там по някой скунк сред вонлива локва и дори елен. А на два пъти и човешки същества, сготвени по същия начин. Вътрешната и външната мрежа от бодлива тел ограждаха коридор от три метра. Ден и нощ по него сновяха кучета. Те бяха добермани, тренирани да се пазят от електрифицираните жици. По всички ъгли на съоръжението стърчаха дъсчени наблюдателници, също боядисани в яркочервено с бели шарки. Обитаваше ги персонал, специализиран в употребата на най-разнообразните представители на смъртоносната железария. Целият район се наблюдаваше с телевизионни камери, контролирани от компютър. Лонгмънтската служба се охраняваше надеждно.

Възрастният мъж на колелото продължаваше да кара и да се усмихва на хората, покрай които минаваше. Един плешив старец с бейзболно кепе разхождаше тънкоглезена кобила. Той вдигна ръка и извика:

- Здравей, Кап! Гледай какво чудесно временце е.

- Направо бомба! - съгласи се мъжът на колелото. - Приятен ден, Хенри.

Той стигна до по-северната от двете къщи, слезе от колелото и го изправи на стойката му. Вдъхна дълбоко от лекия утринен въздух, после пъргаво заприпка нагоре, по широките стъпала на верандата, между големите дорийски колони.

Отвори вратата и пристъпи в просторното преддверие. Млада червенокоса жена седеше зад бюро над книга по статистически анализ. Едната й ръка отбелязваше мястото в книгата, а другата лежеше в чекмеджето на бюрото и леко докосваше един "Смит и Уесън", калибър 38.

- Добро утро, Джоузи - поздрави възрастният джентълмен.

- Здравей, Кап. Малко закъсняваш, а?

Подобни забележки се приемаха от хубавите момичета; виж, ако Дуейн беше дежурен, нямаше да си го позволи. Кап не бе радетел на женските свободи.

- Веригата ми заяжда, скъпа - той пъхна палец в определеното място, нещо тежко издумка и върху таблото на Джоузи затрептя зелена светлинка, която след миг замръзна. - Бъди добра сега.

- Добре, ще внимавам - изчурулика тя дяволито и кръстоса крака.

Кап се разсмя и закрачи през предверието. Тя го проследи с поглед, като се зачуди за момент дали не трябваше да му съобщи, че онзи отвратителен старец Уонлес го чака от около двайсет минути. И без това ще го научи съвсем скоро, реши тя и въздъхна. Ама че идиотщина - да трябва от сутринта да отровиш такъв прекрасен ден, като приемеш за разговор този вехт призрак. Но очевидно човек с поста на Кап трябва да приема горчивото наред със сладкото.

2

Кабинетът на Кап се намираше в дъното на къщата. Голям еркерен прозорец предлагаше великолепен изглед към задната морава, хамбара и езерцето с патиците, засенчено отчасти с елши. Рич Маккьон беше на средата на моравата, възседнал тракторче-сенокосачка. Кап се позагледа в него, кръстосал ръце зад гърба си, после отиде до каната с кафе в ъгъла. Наля във военноморската си чашка, добави мляко, седна и натисна копчето на секретарската уредба.



- Здравей, Рейчъл.

- Здравей, Кап. Доктор Уонлес е...

- Знаех си - прекъсна я Кап. - Знаех си. Подуших този дърт мръсник в минутата, в която влязох.

- Да му кажа ли, че си много зает днес?

- В никакъв случай! - отсече Кап. - Просто го остави да си седи там в жълтото преддверие през цялата проклета сутрин. Ако издържи и не си тръгне, ще го приема преди обед.

- Добре, сър.

Проблемът е разрешен - поне за Рейчъл, помисли Кап с нотка на негодувание. Всъщност Уонлес изобщо не беше неин проблем. Но което си е истина, започваше да става неудобен. Отдавна вече не бе нито полезен, нито влиятелен. Е, винаги можеха да го тикнат в Мауи. А можеха да прибягнат и до услугите на Рейнбърд.

Кап потрепна вътрешно... а той не беше човек, който лесно се разтреперва.

Отново натисна копчето на секретарската уредба.

- Пак ще ми трябва пълното досие на Макджий, Рейчъл. И в десет и половина искам да видя Ал Стайнович. Ако Уонлес е още тук, като свърша с Ал, може да ми го изпратиш.

- Добре, Кап.

Той се облегна назад, събра пръсти и погледна към снимката на Джордж Пейтън_ на стената. Пейтън бе възседнал горния люк на един танк и вероятно се мислеше за Дюк Уейн_ или нещо подобно.

- Трудно се живее без отстъпки - обясни Кап на Пейтън и отпи от кафето си.

3

Десет минути по-късно Рейчъл докара досието върху библиотечна количка с безшумни колелца. Имаше шест папки с документи и рапорти и четири - със снимки. Имаше също и записи на телефонни разговори. Телефонът на семейство Макджий се подслушваше от 1978-а.



- Благодаря, Рейчъл.

- Моля. Мистър Стайнович ще бъде тук в десет и половина.

- Разбира се, че ще бъде. Уонлес още ли не е умрял?

- Страхувам се, че не - усмихна се тя. - Седи си и гледа как Хенри разхожда конете.

- И дроби проклетите си цигари, нали?

Рейчъл покри устата си като ученичка, изкикоти се и кимна.

- Вече е преполовил един пакет.

Кап изсумтя. Рейчъл излезе и той се обърна към досието. Колко ли пъти го бе преглеждал през последните единайсет месеца? Десет пъти? Двайсет? Знаеше същината почти наизуст. И ако Ал беше прав, до края на седмицата щеше да разполага с двамата живи представители на семейството. Мисълта предизвика вълнуващо парване в стомаха му.

Кап запрелиства досието на Макджий, като измъкваше напосоки по някой документ или прочиташе по някой откъс. По този начин се потапяше отново в обстановката. Съзнанието му не се включваше, но подсъзнанието работеше на високи обороти. Сега му трябваха не детайли, а поглед върху цялото. Както казват футболистите - да загрее. Тук имаше резюме от самия Уонлес, един по-млад Уонлес (ех, те всички бяха по-млади тогава!), с дата дванайсeти септември 1968-а. Кап зачете от средата на един абзац:

...с огромна важност за продължаване изучаването на контролируемите парапсихически феномени. По-нататъшните опити с животни биха били антипродуктивни (вж. обратната страна на лист 1) и както наблегнах на срещата на групата това лято, опити върху затворници или някакви други девиантни личности_ могат да доведат до съвсем реални проблеми, ако "Серия шест" е дори отчасти толкова мощна, колкото подозираме (вж. обратната страна на лист 2). Следователно аз продължавам да препоръчвам...

Ти продължи да препоръчваш да я инжектираме на контролни групи от студенти въпреки всички изтъкнати възможности за провал, помисли си Кап. В онези дни Уонлес не дрънкаше празни приказки. Никакви празни приказки. Мотото му в онези дни беше: пълен напред и да вървят по дяволите изоставащите. На опита бяха подложени дванайсет души. Двама от тях умряха, единият по време на експеримента, а другият - малко след това. Двама безнадеждно полудяха и осакатяха - ослепяване и парализа - и бяха затворени във филиала в Мауи да чакат края на нещастния си живот. И така, тогава останаха осем. Един загина през 1972-а при автомобилна катастрофа, която почти със сигурност не беше никаква катастрофа, а чисто самоубийство. Друг скочи от покрива на кливландската пощенска станция през 1973-а и при него нямаше никакво съмнение: оставил бе бележка с обяснение, че повече не може да издържа на тези видения. Кливландската полиция постави диагноза: самоубийствена депресия и параноя. Кап и Арсенала поставиха диагноза: смъртоносна последица от "Серия шест". И така, останаха шестима.

Още трима извършиха самоубийства между 1974-а и 1977-а, с което броят им нарасна на пет, от които четири доказани Горе-долу половината участници. И четиримата от явните самоубийци изглеждали съвършено нормални до самия миг, преди да използват пистолета, въжето или да скочат от високото. Но кой би могъл да знае през какво са минали? Знаеше ли някой наистина?

И така, оттогава останаха трима. От 1977-а, когато отдавна замрелият проект "Серия шест" изведнъж отново се нажежи до червено, един човек на име Джеймс Ричардсън, понастоящем жител на Лос Анджелес, беше под постоянно тайно наблюдение. През 69-а той бе взел участие в експеримента със "Серия шест" и по време на въздействието на наркотика бе демонстрирал същата изненадваща поредица от таланти като останалите: телекинеза, предаване на мисли и - може би най-интересния откъм специализираната гледна точка на Арсенала - хипнотично внушение.

Но както и при другите доброволци, способностите на Джеймс Ричардсън, породени от наркотика, изглежда, напълно изчезнаха с преминаването на въздействието му. Последвалите проверки през 1971, 1972 и 1975 не показаха нищо. Наложи се дори Уонлес да го признае, а той беше фанатик по въпросите на "Серия шест". В редовните компютърни заключения въз основа на случайно подбрани моменти (а те ставаха все по-неслучайни, откакто започнаха историите с Макджий) не се откриха признаци за каквито и да било парапсихически прояви, били те съзнателни или несъзнателни. Ричардсън завърши образованието си през 1971-а, устреми се на запад през серия от ниски управленчески длъжности - без никакво хипнотично внушение - и сега работеше за Телемин корпорейшън.

Отгоре на всичкото той беше един жалък педераст.

Кап въздъхна.

Те продължаваха да държат под око Ричардсън, но лично Кап бе на мнение, че този човек е отрепка. И така, оставаха двама, Анди Макджий и жена му. Щастливата случайност на женитбата им не остана незабелязана от Арсенала или Уонлес, който бомбардира кабинета му с писма, предлагащи да се обърне внимание на всички деца от този брак - рибата още в морето, а той слага тигана, - и не един път Кап се бе изкушавал да му затвори устата със слуха, че Анди Макджий си е направил вазектомия. Уонлес бе получил един удар и не ставаше за нищо, освен да досажда.

Направиха само един експеримент със "Серия шест". Резултатът беше толкова пагубен, че прикриването му се оказа дълга, тежка и... скъпа работа. Отгоре пристигна заповед да се прекратят опитите за неограничено време. Имаше за какво да надига вой Уонлес, помисли си Кап... и той го бе правил. Но тъй като никоя световна сила не се заинтересува от развитието на парапсихически способности посредством наркотици, върховното командване заключи, че въпреки някои положителни резултати "Серия шест" е стигнала до задънена улица. Позовавайки се на дългосрочното развитие, един от учените в програмата сравни опита с поставянето на реактивен двигател в стар форд. Той върви страхотно наистина... докато се сблъска с първото препятствие. "Дайте ни още десет хиляди години еволюция - заяви той - и пак ще го изпробваме."

Част от проблема беше, че когато предизвиканите от наркотика способности ставаха най-силни, подопитните обекти се измъкваха от черепните си кутии. Не беше възможен никакъв контрол. А погледнато от друга страна, върховното командване направо напълни гащите от страх. Да се замаже смъртта на агент или дори на свидетел на някоя операция, е едно. Но да се замаже смъртта на студент, който е получил инфаркт, изчезването на двама други и остатъчните следи от истерия и параноя в повечето останали, е съвсем друго нещо. Всички те имаха приятели и състуденти, въпреки че едно от изискванията при подбирането на доброволците беше липсата на близки роднини. Разходите и рисковете бяха огромни. Похарчиха почти седемстотин хиляди долара за подкупи и за ликвидирането поне на един човек - кръстника на момчето, което си бе извадило очите. Кръстникът просто не искаше да ги остави на мира. Беше се зарекъл да стигне до дъното на тази история. Но стана така, че единственото дъно, до което стигна, бе това на Балтиморския канал, където сигурно лежи и досега, с два циментови блока, завързани около каквото е останало от краката му.

И въпреки всичко до голяма степен - дяволски голяма степен - просто им бе провървяло.

И така, проектът "Серия шест" мина в архива, с известен годишен бюджетен дял. Парите се използваха, за да продължават да поддържат безсистемен контрол над оцелелите, в случай че изскочи нещо... нещо по-особено.

И най-после то изскочи.

Кап разрови една папка и извади снимка на момиченце. Лъскава, черно-бяла, с формат осем на десет, тя бе отпреди три години, когато малката беше на четири и посещаваше безплатната детска градина в Харисън. Направен с телеобектив през задното стъкло на един фургон, кадърът с много играещи момичета и момчета бе увеличен и подрязан, за да се превърне в портрет на усмихнато малко момиченце, с литнали миши опашчици, стиснало здраво в ръце дръжките на въже за скачане.

Кап се загледа в снимката разчувстван. В резултат на удара си Уонлес беше станал страхлив. Сега той смяташе, че малкото момиченце трябва да бъде ликвидирано. И макар на Уонлес да не му се чуваше думата напоследък, имаше такива, които бяха на неговото мнение и на които думата се чуваше. Кап страшно силно се надяваше да не се стигне дотам. Той самият имаше три внучета и две от тях бяха точно около възрастта на Чарли Макджий.

Разбира се, ще се наложи да разделят момиченцето от баща му. Вероятно завинаги. И почти със сигурност ще се наложи той да бъде ликвидиран... след като изпълни предназначението си, разбира се.

Беше десет и четвърт. Кап звънна на Рейчъл.

- Албърт Стайнович тук ли е вече?

- Току-що пристигна, сър.

- Чудесно. Прати ми го, ако обичаш.

4

- Искам от теб лично да поемеш командването в последната фаза, Ал.



- Слушам, Кап.

Албърт Стайнович беше дребен, с жълтеникав тен и много черна коса; в по-ранните му години понякога го бяха бъркали с актьора Виктор Джори. Кап бе работил със Стайнович почти осем години с прекъсвания - всъщност те заедно се бяха уволнили от флота - и Ал винаги му бе изглеждал на път да влезе в болницата като безнадежден случай. Той пушеше без прекъсване, с изключение на тук вътре, където беше забранено. Движеше се с бавна, величествена походка, която му придаваше някакво странно достойнство, а непробиваемото достойнство е рядко ценен атрибут за всеки мъж. Кап, който беше чел лекарските заключения за агентите от Първа секция, знаеше, че достойният вървеж на Албърт е измама: той страдаше ужасно от хемороиди и на два пъти се беше оперирал. Отказал се бе от трета операция заради опасността да ходи с колостомна торбичка през останалата част от живота си. Достойната му походка винаги напомняше на Кап приказката за русалката, пожелала да се превърне в жена, и цената, която платила за краката си. Кап си мислеше, че нейната походка също трябва да е била много достойна.

- След колко време можеш да бъдеш в Олбъни? - попита той Ал.

- Един час след излизането ми оттук.

- Добре. Няма да те задържа дълго. Какво е положението там?

Албърт скръсти малките си жълтеникави ръце в скута си.

- Щатската полиция сътрудничи добре. Всички шосета, които извеждат от Олбъни, са блокирани. Блокадите са разположени в концентрични кръгове, с център олбънското окръжно летище. Радиус - петдесет километра.

- Смятате, че не са хванали кола на стоп?

- Налага ни се. Ако са спрели кола, която да ги откара на повече от триста километра, ще трябва, разбира се, да почнем всичко отначало. Но аз се обзалагам, че са в този кръг.

- Охо! Защо, Албърт?

Кап се приведе напред. Албърт Стайнович несъмнено беше най-добрият агент в Арсенала, с изключение може би на Рейнбърд. Той притежаваше ум и интуиция... и ставаше безмилостен, когато работата го изискваше.

- Отчасти усет - каза Албърт. - И отчасти заради материала, който получихме от компютъра, след като го захранихме с цялата си информация за последните три години от живота на Андрю Макджий. Възложихме му да извади всички странности, които биха могли да имат нешо общо с тази негова предполагаема способност.

- Той действително я притежава, Ал - отбеляза меко Кап. - И точно това прави тази операция толкова дяволски деликатна.

- Добре, нека я притежава. Но заключението на компютъра е, че възможностите му да я използва са крайно ограничени. Ако прекали с употребата й, става му зле.

- Правилно. На това и разчитаме.

- В Ню Иорк той беше организирал едни курсове в духа на Дейл Карнеги.

Кап кимна. Курсовете по самоувереност, предназначени за плахи служители. Достатъчно доходни да осигурят на него и момиченцето хляб, мляко и месо, но нищо повече.

- Разпитахме последната му група - продължи Албърт Стайнович. - Те са шестнайсет души и всеки е платил таксата си за обучение на части - сто долара при записването и още сто по средата, ако усеща, че курсът му помага. Разбира се, всички са усетили.

Кап кимна. Талантът на Макджий възхитително подхождаше за вдъхване на увереност. Той буквално тласваше хората в нея.

- Заложихме в компютъра техните отговори на няколко възлови въпроса. Въпросите бяха: Чувствахте ли се по-добре в определени моменти по време на курса за самоувереност? Можете ли да си припомните дни в службата, след сбирката в курса, когато сте се чувствали като тигър? Имали ли сте...

- Да се чувстват като тигри ли? - попита Кап. - Господи, ти си ги питал дали са се чувствали като тигри?

- Компютърът предлага формулировката.

- Добре, продължавай.

- Третият възлов въпрос беше: Имали ли сте някакъв определен успех в службата след завършването на курса по самоувереност? На този въпрос всички откликваха с най-голяма обективност и достоверност, защото хората имат склонност да помнят деня, в който са получили повишение или някое потупване по рамото от шефа. Те горяха от желание да говорят. Това ми се видя малко плашещо, Кап. Той явно е изпълнил каквото е обещал. От шестнайсетимата единайсет са получили повишения - единайсет! От останалите петима трима са на длъжности, при които повишения се правят само през определени периоди от време.

- Никой вече не оспорва способността на Макджий.

- Добре. Да се върнем към това, което ни вълнува в момента. Курсът е бил шестседмичен. Като използва отговорите на възловите въпроси, компютърът излезе с четири конкретни дати... тоест дните, в които вероятно Макджий е съпроводил цялото обичайно "ураа, можеш да го направиш, ако се опиташ" с един хубав, як тласък. Датите, с които разполагаме, са: 17 август, 1 септември, 19 септември и... 4 октомври.

- Което доказва?

- Ами снощи той е тласнал шофьора на таксито. Тласнал го е здравата. Онзи хахо още не може да си намери място. Смятаме, че Анди Макджий е съсипан. Болен. Може би парализиран - Албърт погледна сериозно към Кап. - Компютърът ни даде двайсет и шест процентова вероятност да е мъртъв.

- Какво?!

- Той и преди е прехвърлял мярката и си е лекувал раните на легло. Нещо му става на мозъка... Господ знае какво. Може би микроскопични кръвоизливчета. Може и да е нещо прогресивно. Компютърът пресметна, че възможността да е мъртъв - или от инфаркт, или по-вероятно от инсулт - е по-голяма от едно към четири.

- Наложило му се е да го използва, преди да се е възстановил - обясни си Кап.

Албърт кимна и извади нещо от джоба си. То беше запечатано в прозрачно найлоново пликче. Той го подаде на Кап, който го погледна и му го върна.

- Какво трябва да означава това? - попита Кап.

- Нищо особено - отвърна Ал, съзерцателно загледан в найлоновото пликче. - Просто банкнотата, с която Макджий е платил сметката си в таксито.

- Пътувал е от Ню Йорк до Олбъни срещу еднодоларова банкнота?! - Кап я взе пак и я загледа с възобновен интерес. - Сметката трябва да... какво, по дяволите!

Той изпусна пликчето с банкнотата върху бюрото си, сякаш пареше, и се облегна назад, премигвайки.

- И ти ли го видя? - попита Ал.

- Господи, нямам думи! - възкликна Кап и се пресегна към керамичната кутийка, в която държеше хапчетата си против киселини. - За секунда това не приличаше на еднодоларова банкнота.

- Но сега прилича, нали?

Кап се взря в банкнотата.

- Да, определено. Това е Джордж, цял-целе... Господи!

Този път той така буйно се дръпна назад, че за малко не удари тила си в тъмната дъбова ламперия зад бюрото. Вдигна поглед към Ал.

- Лицето... сякаш за секунда се промени. Все едно изникнаха очила на носа му. Това някакъв номер ли е?

- О, дяволски добър номер - Ал пак взе банкнотата. - Аз също го видях, макар че вече не го виждам. Предполагам, че съм се приспособил... но проклет да съм, ако знам как. То не е там, разбира се. Просто се получава някаква налудничава халюцинация. Но аз дори познах лицето. То е на Бен Франклин.

- От шофьора на таксито ли я взехте? - Кап гледаше омаяно банкнотата в очакване на нова промяна. Но там си оставаше само Джордж Вашингтон.

Ал се засмя.

- Да. Взехме банкнотата и му дадохме чек за петстотин долара. Той направи добра сделка наистина.

- Защо?


- Бен Франклин не е на петстотинте, а на стоте. Очевидно Макджий не е знаел.

- Дай пак да я видя.




Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет